Страница 1 от 612345...Последна »

Миризливият бурен на злобата

Наскоро прочетох „Черната тетрадка” на Илия Бешков. Това е негов дневник, в който той е записвал своиЗлото размишления от месец май 1950 до август 1951 година. Усещането от тази тетрадка е тягостно и задушаващо, като че ли пространството се обезвъздушава, като че ли невидима примка се стяга около гърлото ти с всяка следваща страница. Тетрадката разкрива тихия ужас на един боговдъхновен човек от онова, което вижда около себе си, от онова, което преживява, от примката, която се затяга около врата му. Ужас и отчаяние. Размислите са писани нощ след нощ в самота и безнадеждност.
Илия Бешков е бил дълбоко религиозен човек, но дори и вярата не успява да му даде упование. Усилията на атеистичната власт са насочени именно срещу вярата, за да бъде тя поругана, смазана, изкоренена. Точно през тези черни години, през които е писана „Черната тетрадка“, са избити десетки свещеници, стотици са затворени по лагери и интернирани. Камионетките сноват по нощите и се пълнят с обречени на смърт и страдания.
Седем години след тази тетрадка той се самонаказва чрез доброволно гладуване, отива си, изгасва от този свят едва на 57 години в разцвета на творческите си и житейски сили. Много е говорено и писано за Илия Бешков, тук искам да се спра на едно негово разсъждение върху омразата, то ме остави без дъх.
Размислям върху омразата. Слушал съм много познати и приятели дори да изказват омразата си към някого. „Да ми падне, ще го режа парче по парче и няма да го дам и да го отстъпя другиму – аз ще го убия. „Със зъби ще го разкъсам и ще изпия кръвта му.” И то показват с ръце и зъби как ще стане това и погледът им е такъв, сякаш виждат това страшно действие…
…Ужасената ми мисъл прониква дълбоко и нашироко нашата земя и видях тази омраза навсякъде; в паметта ми възкръснаха хиляди събития, плод на тази омраза.Всичко, което смятах за гняв, буйност, глупост и дивотия, сега го виждам като студена, дълбока и зловеща омраза. Спомням си от дете направените магии, поливките, тъмните заклинания, завързаните червени конци по плетищата и портите, зеленооките погледи на магьосниците, писъците на майки и деца нощем – всичко това целеше смъртта на някой човек, смърт, която ненаситната и непреодолима омраза изискваше.
Покойната ми сестра бе изоставена от своя годеник. Тя всяка нощ излизаше до един плет, прогнил и обрасъл с миризлив бурен, и започваше да клати плета със страшни думи-заклинания:” Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…” Очите ѝ странно проблясваха в нощта. Аз чаках търпеливо малко настрана. Тя ме вземаше, защото се боеше сама от тъмното. Измина доста време – години няколко, и тя един ден ми каза: ”Илийчо, кака, оня умре!”
Но едва сега разбирам целия ужас на тези събития, които навремето възприемах като чудновата шега или несериозно поведение на неуки хора.”
Тези думи ме оставиха без дъх, защото си помислих – колко първични са били онези прояви на омраза в сравнение с днешните. И как омразата изглежда дълбоко вкоренена в българското сърце, като че ли се е просмукала в него, като че ли го е обвила като онзи „прогнил и миризлив” бурен около плета.
В своята малка Черна тетрадка Илия Бешков назовава нещата с истинските им имена – нарича омразата омраза, не я нарича агресия в училищата или война по пътищата. И също – не се опитва с „позитивна енергия” и с мантри за самоусъвършенстване да я прикрива.
Ние усещаме смрадта и прогнилостта ѝ навсякъде, ежеминутно, примерите са безкрайни. Някои смятат, че омразата се дължи на демокрацията. Други виждат нейната причина в комунизма. Това е плитко и несериозно. Мнозина търсят нейния корен в бедността или глупостта. Но ние сме свидетели, че на злобата и омразата са подвластни и комунисти, и антикомунисти, и бедни, и богати. Явно нейният корен е много по-дълбок. Тогава къде е нейният корен?
Още в древността Теофраст описва характера на злонравния човек, според когото „по природа никой не бил добър и всички били еднакви“. Човекът, който мрази, навсякъде вижда омраза. Омразата помрачава погледа, свива зениците и през тях не може да проникне никаква светлина. За мразещия човек светът е ад и той превръща света около себе си в ад.
Наскоро съдът наложи много тежка присъда на акушерката, която преби с юмруци новородено бебе. Каква бездънна омраза трябва да е стаена в душата на човек, за да се излее така неудържимо, че да нанесе над 30 удара по тялото на четиридневно кърмаче. След произнасянето на присъдата последва нова вълна от неудържима злоба – този път срещу акушерката. Много хора искаха да я удушат със собствените си ръце, да я пребият, да я убият, наложената ѝ присъда им се струваше малка, въпреки, че българският съд отдавна не е произнасял толкова тежка присъда. Искаха мъст, кръв, смърт, искаха да я режат парче по парче – точно както пише Бешков в своята Черна тетрадка. Отприщи се бездънна и неистова злоба. Такава злоба се отприщва често и по всевъзможни поводи. На талази залива интернет, социалните мрежи и цялото общество. Сее зараза и тази зараза прониква и поразява все по-надълбоко.
Преди няколко дни пред входа на една кооперация видях една обикновена, но покъртваща сцена. Майка се прибираше със 5-6 годишния си син. Детето не искаше да върви или нещо друго не беше по волята му и удряше майка си с юмруци колкото сила имаше. Погледът му беше вперен в нейните очи и излъчваше ярост и гняв. Майката го хвана силно за ръката, изви я и по този начин го принуди да влезе във входа. Струва ми се, че това е генезисът на злобата – несправедливостта, налагана със сила. Безсилието срещу несправедливата сила се трансформира в злоба.
В цялото ни общество цари несправедливост. Наскоро дори чух признание от Главния прокурор – „Този дефицит на справедливост е навсякъде”. Да, ние всички се сблъскваме с несправедливост на всяка крачка и виждаме как тя се трансформира в злоба. После виждаме как злобата не помага за поправяне на несправедливостта, а напротив – допълнително озверява и обезчовечава.
Илия Бешков е бил достатъчно честен, за да не спести тежките думи, с които обрисува злобата на собствената си сестра. Колкото повече човек е загрижен, толкова по-честен трябва да бъде. Спестяването или украсяването на истината не помага за изцелението.
Хуманистът Еразъм сякаш не е виждал решение, затова е прибягнал към парадокса: „Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче то, помага само Глупостта“.
Струва ми се, че много по-добро е решението, което предлага премъдрият Соломон в своите Притчи: „Омразата подига раздори, а любовта покрива всички грехове“ (10:12). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17).
Злобата засмуква като фуния. Когато е изразила задоволството си, че „оня умре!”, сестрата на Бешков е била много по-мъртва от умрелия. И няма друг начин човек да се опази от това засмукване, освен чрез милостта.

Американският астрофизик Нийл Тайсън води едно много симпатично телевизионно предаване, наречено Cosmos . Той така вплита наука и чувство за хумор, че мога да го гледам и слушам с часове.Петьо
От него научих например, че когато гледаме слънцето, ние го виждаме там, където е било преди осем минути и половина, а не където е в момента. Това е така, защото слънчевият лъч пътува осем минути и половина, докато стигне до нас.
Същото е и със звездите – светлината им пътува до нас стотици хиляди години. Ето защо, сега, когато ги гледаме, те вече не са там, може да са някъде другаде…
Затова се питам колко поколения, колко светлинни години трябва да минат, за да разберат една голяма част от българите истината за комунизма и последствията, които остави след себе си. Да не би когато тази истина достигне до нас, светът да е вече някъде другаде…
Едно от тези трудно преодолими последствия е илюзията, че някоя друга страна, ЕС, или някой спасител, мъдрец или учител може да свърши работата ни вместо нас. Дори и най-великият мъдрец на света не може да извърви и една крачка вместо нас. Сами трябва да си я извървим. Дори Св. Августин е изразил това прекрасно. Той казва : „Самият Исус Христос не може да стори нищо за много от тези, които сами не могат да направят крачката…”
Съществува и една почти непреодолима илюзия, че другите непременно трябва да ни харесват , ценят и уважават, без самите ние да се харесваме, ценим и уважаваме.
Не знам колко години трябва да минат докато светлината на истината достигне до по-голямата част от българите.
Знам само едно – Св. Августин е напълно прав като казва, че и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат да направя и една крачка дори….

Не можем да съдим

Този понеделник имах намерение да продължа критичния анализ на съвременните еврофобии, който започнах миналия път. Признавам, че бях провокиран и от апологията на Сталин на Мария Захарова, и от осемдесетте процента „дебили“, живеещи у нас (с които ни сподоби интелектуалният „тенор“ на БСП Иво Христов).Калин2
Неочаквано обаче, в четвъртък сутрин, прочетох в централен вестник кратката история на момиче – на 21 години – хвърлило се под колелата на влака край гарата в Бургас. Момичето – осведомяваше ни вестникът – останало живо, но колелата на влака прерязали „единия ѝ крак в областта на бедрото, а другия – на нивото на глезена“. В болницата, разбира се, и двата ѝ крака били ампутирани. „Не искам да живея, искам да умра!“ Това, казва ни статията, повтаряло момичето и пред лекарите, и пред полицията в болницата.
Не знам защо тази история се загнезди в мен и постепенно ме отказа тази седмица да пиша за вече намисленото.
Трябва да се съобрази – ще кажа сега – че момичето се е изпълнило с желанието да умре не след като (и понеже) двата ѝ крака са били ампутирани, а очевидно го е имало и в момента, в който се е хвърлило под влака в близост до гарата в Бургас. Имало го е, значи, трайно и съзнателно.
Историята ме замисли, ще го призная, в неочаквана посока. Християнската норма и реалността, в която живеят хората (включително християните) – това бе посоката, която взеха мислите ми. Всеки християнин знае, разбира се, че отчаянието се определя като най-голям, дори – непростим грях. Повечето богослови го отъждествяват с греха на хулата срещу Светия Дух, за който Сам Христос ни е казал, че за нея, на съгрешилия „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“.
Защо е така?
Защото отчаяният човек, който (съзнателно) решава да отнеме живота си, по същество отхвърля, изтребва най-сюблимния дар, който тъкмо Бог му е дал – дара на живота. Той значи апострофира по радикален начин Божията воля за себе си „да бъде“, противопоставя се на Божия призив: „бъди ти“, с който Бог веднъж завинаги го е извикал в битие и който призив е неоспорим, тъкмо защото е Божий. „Не ти ща дара!“ – казва в сърцето си самоубиецът, хвърлям Ти го обратно, похулвам Духа на Твоята любов – Духа Свети. А това е, да – страшен грях, пределен грях, за който не може да се прости, тъкмо защото извършващият го отказва, отхвърля самия този, на когото прошката може изобщо да се даде. Той не иска да бъде простен, защото не иска, отказва себе си, на когото да се прости. Заявява: „не Ти искам прошката, защото въобще не Ти искам битието, не искам Твоя любовен дар, не Ти искам любовта!“ Което е равно на „не Те искам!“ Самоубиецът – казали са го мъдри хора – посягайки да убие себе си, всъщност желае да убие някого заради себе си, и в най-голяма дълбочина желае да убие Бога заради себе си.Това е християнското учение. Това е нормата на християнската доктрина. И тя е дълбоко обоснована и неоспоримо вярна.
Парадоксът тук обаче е, че християнинът (ако е християнин, а не доктринер) най-често (а може би за всеки подобен случай) много трудно може да приложи тази норма към конкретния грешник. Ако посмее да каже: ето, на този човек грехът на отчаянието, на самоубийството няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век, той в края на краищата ще трябва да обвини… и себе си.
Защото, ето – да се върнем към историята, която прочетох миналата седмица. Оказва се, че момичето, хвърлило се под влака, което и тогава, когато го е направило, и по-късно, когато продължава да настоява, че не иска да живее, а иска да умре, има (и до ден днешен) двама живи родители, които са го изоставили още в най-ранната му детска възраст и никога, никога до ден днешен не са го потърсили, за да го видят. Момичето е израснало в дом за деца, „лишени от родителски грижи“, в село Тотлебен (знаем как се живее и расте в такива държавни домове). Живяло е там до завършването на средното си образование, после учило две години в техникум за фризьорки в Ловеч (разбира се, как би могло отраснало в „дом“ дете да запише висше образование), сетне заминало да търси работа в Бургас. Вестникарската статия сухо ни осведомява, че момичето не желае да отговори на въпросите на лекарите и полицията защо е решило да скочи под влака. Повтаря само, че „се е отказала от живота“.
Аз пък много добре си представих защо не иска да живее, а да умре това момиче. Да, Бог извиква в битие всяка личност, която се ражда. Той я дарява с битие (което е сюблимният дар на Неговата любов). Само че – нека уточним – Той дарява всяка личност не просто с голо (налично) битие, а с човешко битие. А пък човешкото битие е съществено битие-с-човеците, битие, извикано в нечий предхождащ го „дом“. Като го извиква с „бъди ти“, Бог го извиква по правило като „бъди-на-тези-люде“. И човекът, по Божие определение, е не просто „аз“, а „аз-от-определени-нас“. И ако не е „аз-от (и на)-определени-нас“ (от и на определен дом), той в някакъв смисъл е Каспар Хаузер – човек, лишен от нещо решаващо. Фигуративно казано, Бог извиква не просто един „Петър“ или „Павел“, но (винаги) един „Петър (или Павел) Иванов“, т.е. един Петър (или Павел)-на-Ивановите, „Павел“-ът на Ивановите, и ако „Петър“ (или „Павел“) не е „нечий“, ако не е „аз“ от определени „нас“, не се е родил собствено като човек. Той е изпълнил Божия призив („бъди ти“), но други не са го изпълнили, доколкото Бог го е извикал, за да „бъде“ на-тези, извикал го е в „този дом“, а ето – „домът“ не се е оказал налице.
Момичето, за което ни разказва вестникът, е получило дара на живота, но съдещите го от християнска гледна точка трябва да съобразят, че то не е получило дара на дома-на-живота, който е неотделим от дара на живота и който (целият) е собствено дарът на Бога. За това, че не го е получило, виновен е не Бог (защото Той го е извикал именно в дома на родителите му, в и чрез родителите му го е извикал). Но… не е виновно и момичето!
Вместо „дом“, момичето е получило (и живяло) живот на голо (сиротно) собствено име, без-фамилен живот. А ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че не знаем колко студен, безприютен, инвалидизиран е един живот в казионния дом за „лишени от родителски грижи“. Ето защо момичето може, уви, може да пожелае да отхвърли такъв един живот.
Защото това не е животът, който Бог ѝ е дарил, а животът, който някой друг (нейният дом) ѝ е отказал. ето тук стигаме до проблема за вината. Кой носи вина за вика на момичето: „Не искам да живея (този живот), искам да умра“? Греха на отчаянието ѝ? То самото? Защото отхвърля Божия дар? Но Бог не ѝ е давал този дар. Той ѝ е дал дара да бъде „тази-на-тези“, а „тези“ са ѝ отнели дара на Бога, те са го отказали и на нея, и на себе си. С това сякаш можем да приключим и да отдъхнем.
Ето ги виновниците, на които този грях „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“ – родителите изверги. Чудесно. Ами ние? Християните? Ние нищо общо ли нямаме с „родителите изверги“? Ако родителите изверги са отказали на момичето да бъде „аз-от-определени-нас“, не отказваме ли сега ние да приемем, че тези родители пък са „те-от-нас“, че те не са просто „те“ – извергите, а извергите, които са едни от нас? Но те са чужди, непознати за нас хора, какво бихме могли да направим, освен да ги обвиним? Това обаче и казвам сега: това, че са „чужди“ на нас хора – „те“, а не „те-от-нас“ – е пък нашата вина. Защото за християнина няма (не бива да има) „те“, които не са „от-нас“.
Около тези родители-изверги е имало хора – техни близки, техни съседи, около тях би трябвало да е имало християни, църковни християни. И за извършеното от „родителите изверги“ те няма как съвсем да не са отговорни. Да попитам радикално: защо те не са приютили момичето? Всички отделни „домове“ са все „наши“ домове. Защо нито един църковно-християнски дом не е заменил отказания родителски дом на момичето? Е, ще ми отвърнат – като знаем колко са и каква обществена тежест имат християните в обществото, нима можем да искаме те да отговарят и за „чуждите“! А пък и „законът не позволява при двама живи родители…“. А пък и да приемеш не свое дете е прекомерно изискване. Да, то е прекомерно изискване, но че е прекомерно, това не можем да не видим като вина. Грехът, за който „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“, е, значи, извършен и от родителите изверги, и от близките на родителите изверги, и от близките на близките им, и от онези, които нямат нужната обществена тежест да противодействат, и от онези, за които приютяването на чуждо дете е „прекомерно изискване“…
„Не искам да живея, искам да умра“ е значи последна брънка от една обща вина. Викът на момичето не е вик, казващ просто: „Отказвам, отхвърлям своя живот“. Той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на вашата фамилия живот, защото вие, родителите ми, го лишихте от необходимата за него приютност, общностност“. И още по-дълбоко, той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на всички вас, които сте около мен, на вашия свят, на вашата общност живота отхвърлям, защото всички вие имате дял в лишаването му от това да бъде живот-с-вас“.
Ето защо, мисля си, никой християнин не може да осъди това момиче. Защото да го осъди, ще означава в края на краищата да достигне до себе си и ето, тогава, да откаже да се осъди сам.
В заключение ще си позволя да бъда още по-жесток. Това момиче, което днес е без крака и все още иска да умре, би могло да чуе как някой от по-ревностните християни (или консервативни „защитници на традиционните ценности“) издига глас и иска – от държавата – да се забранят абортите като противоречащи на нашето учение. Представям си как това момиче размисля известно време върху чутото и след това извиква в лицето на „ревнителите“: „Аз пък не бих подкрепила! Защото бих предпочела да ме бяха абортирали, вместо да получа този живот, който след двадесет и една години студ и предопределено лузърство вече не мога да понасям. Ако ме бяха абортирали, днес нямаше безсилно да искам да умра. Щях да съм мъртва!“ Какво ще му отговорят? „Недей така! Животът е безценен дар. Ти не си сама, ти си на своите родители“. „Не съм – ще отговори момичето – никога не съм била“. „Ти си на своите близки“. „Не съм. Аз нямам близки“. „Ти все пак си на нашата национална общност, на обществото“. „Не съм – аз съм осъдена от него да бъда лузър!“ „Ти си от нас, от нас християните“ – ще кажат. И може би тук ще трябва да се сепнат: всъщност така би трябвало да бъде, но така май не е. Е, като не е – би могло да отвърне момичето – първо, оправете това, пък тогава забранявайте абортите, които биха могли да спасят от живота такива като мен!
Какво искам аз – ще попита накрая моят евентуален читател – да оправдаем отчаянието и самоубийството, защото има случаи (като този), в който то има разбираем от всички нас мотив? Интелигентско християнство! Желаете да релативизирате и този грях, след като приветствахте релативизирането дори на греха на отстъпничеството, представен ни във филма на Мартин Скорсезе „Мълчание“ (така го прочетоха профанните критици). Или да се почувстваме виновни? Но какво бихме могли да направим? Можем ли да познаваме всеки сирак? Можем ли да поправяме греховете на всички безсъвестни семейства? Можем ли да сме навсякъде и с всички? Не можем – ще призная.
Но затова и не бива да съдим.
Нормата – „не трябва да се отхвърля Божия дар на живота; Това е смъртен грях“ – е неоспорима. Но в „блатото на този свят“ ние можем само да се каем за нейната невкорененост и неспазване. Всички! Не само момичето, хвърлило се под влака. Защото в „блатото на този свят“ сила има една друга норма: „Всеки за всичко пред всички е виновен“.

Ориана Фалачи споменава в една от книгите си, че бившия папа Ратцингер / Бенедикт XVI / има право, когато пише, че Западът изпитва нещо като омраза към самия себе си. От своята история вижда само онова, което заслужава укор и вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когатоАЗ казва, че ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност вече сериозно е заплашен. Кръвоносната система на Европа е парализирана Тази криза не се лекува с преливания на ислямска емиграция, защото ислямът в никакъв случай не може да предложи платформа за духовност.
Ха ! В мен веднага възникна въпросът: защо стана така , че папа Бенедикт XVI, едва като се оттегли / първия папа, който подава оставка през последните почти 600 години/ има смелостта да назове нещата по този начин. Когато от Бенедикт XVI стана отново / Йозеф Ратцингер (светското име на Бенедикт / тогава може да изрича неща, които всички виждаме.
Сякаш не е трудно да се досетим, че сегашния папа Франциск съвсем не говори по този начин…
Защо Ратцингер говори като немския мислител и културен антрополог Освалд Шпенглер в „ Залезът на Запада” ?
Ами Шпенглер например пише, че Западът се е запътил с бързи крачки към своята културна смърт и ще рухне подобно на египетската цивилизация.
Дали защото и двамата са немци ?
Не правя никакви внушения или препратки. Просто задавам сам на себе си въпроси.
Фалачи само споменава Ратцингер. Не казва нищо повече за него.
Исках да намеря други негови изказвания. На друго място. Намерих разбира се.
Една година след като се качил на престола папата цитира думите на византийския император Мануил II, че пророкът Мохамед е донесъл на света само „зло, с неговата заповед да се разпространява вярата с меч“, което провокирало масови демонстрации в мюсюлманския свят.
Нека се взрем по-внимателно и в думите на говорителя на папата, отец Федерико Ломбарди, когато Ратцингер се оттегля от папството си: „ Църквата се нуждае от някого с повече физическа и духовна енергия, който ще бъде в състояние да преодолее проблемите и предизвикателствата в управлението на църквата в този постоянно променящ се съвременен свят .“
Дали е необходима физическа и духовна сила да се спре цунамито от единоверци на Бин Ладен, които ни заливат и се правят на господари в нашата къща.
Ще се върна отново на Ориана Фалачи, че на едно събрание на общинския съвет на Флоренция, председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заявил : „ Време е вече и във Флоренция да има голяма джамия”. Той допълнил, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да се построи/ с общински пари / голяма джамия и ислямски културен център.
Градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на ренесансовото изкуство и култура ще бъде загробен и осмян от тяхната Мека…За да се превърне Европа в Еврабия и европейците да свършат коленичили на килимчето, да се молят пет пъти дневно заедно със синовете на Аллаха. А от джамията виещият глас на мюезина да оглася катедралите на Флоренция докато ги срути…
Постоянно се говори и пише за битката между цивилизациите.
Коя е другата цивилизация ?
Какво цивилизовано има в цивилизация, която се отнася с жените като с добитък, която реже глави като зелки , безскрупулно поставя взривове, за да убие невинни хора по летища и концерти. Цивилизация в която нерядко бащата убива дъщеря си заради джинсите, и снизходителност когато синът му изнасилва петнайсетгодишно момиче в Ница или Лион.
Политическият либерализъм продължава измислицата за „ умерения ислям ”, комедията за толерантността, лъжата за интеграцията, безразличието, скопения либерализъм, фарсът на мултикултурализма.
На Запад обвиняват хора за обида на исляма, но няма осъден за обида на християнството.
Арабинът, който уби режисьора Тео ван Гог, „виновен” за създаването на документални филми за робството на мюсюлманките, просъсква в съда на майката на Тео: „ Не изпитвам никакво състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка”.
Може би папа Ратцингер / Бенедикт XVI / малко завоалирано е искал да каже следното :
Ако продължава този абсурд с навлизането на исляма, Европа отива направо в боклука.

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

Изглежда уж уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим иС малката следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки възгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Това каза в интервю проф. Никола Алтънков, преподавател в Калифорнийския университет.
Изглежда уж уточнено, ама не съвсем.
Достатъчно е да включите телевизора си, за да чуете от историци и политици едни напудрени, фризирани и гримирани интерпретации на нашата близка история. Сякаш ние нямаме бащи и дядовци, чиито живот изцяло е преминал през онова време и които са си направили труда да ни разкажат в каква страна са живели. Сякаш ние миналата седмица сме паднали от Титан, спътникът на Сатурн, за да може такива като проф. Баева , проф. Пантев и партийни активисти на БКП/пардон БСП/, да ни разкажат каква е била България преди ние да се приземим окончателно на планетата Земя. Потребността от заглушаване на злото, означава, че злото не си е отишло.
Известният католически философ отец Юзеф Тишнер казва : „ Лъжата – може да се каже – е вкарване на неразбирането във вътрешността на разбирането”. Или пък тя, лъжата, е възможна, когато я вкараме в езиковото пространство и тя играе еднаква и основна роля както за лъжеца, така и за лъгания.
За лъжеца ми е ясно защо жонглира с истината и понятията. Животът му е бил построен върху лъжата. Тя му е била трамплин, чрез нея е правил кариера, ползвал е привилегии. Благодарение на нея си е намазал дебело житейската филия, уредил е чак и децата си. Нима не ги виждаме как се завръщат /а някой не се и завръщат/ от Оксфорд, Кеймбридж и Бъркли…
За мен загадка си остава лъганият… Той е сред онези отрудени хора, чиито ръце от работа са се превърнали в копита. Те още живеят натъпкани в панелните гета, но и днес продължават да ходят на Бузлуджа, носят цветя и пеят като малоумни партизански песнички.
Юзеф Тишнер използва израза „ обикновено разбиране на истината”. Предпоставка за нейното разбиране е степента с която приемаш „обективната действителност”, към която е насочено всяко познание.
Според Разколников убийството на лихварката – един обществен паразит – не е същото като убийството на невинен човек. Убивайки, Разколников е облекчил обществото от непоносим товар. Той изповядва възгледа, че изключителните индивиди имат право на изключителни постъпки, ако тези постъпки ще допринесат за бъдещето благоденствие на човечеството. Да не би вече да си помислихте, че този начин на мислене прави Разколников близък роднина на Ленин, Сталин и българските комунистически главорези ? Защото аз вече си го помислих…Всъщност това благоденствие и това бъдеще още не съществуват ! Няма го и на 9-ти септември 1944 г., няма го и десетилетия след това. Но те вече убиваха…При това убиваха невинни хора…В името на същото това бъдеще…
Но да се върнем на Тишнеровото „ обикновено разбиране на обективната истина”.
Значи Разколников наистина съществува. Лихварката съществува. Има ги брадвата, стаята, разписките…Преди всичко обаче имаме убийство. Оттук въпросът : уби, или не уби ?
Отговорът е само един – уби ! Разколников е убиец.
Всяко изместване на тълкуването на това действие е лъжа и ни отдалечава на светлинни години от това, което наричаме истина.
Да конструираш един цял фалшив свят, чрез който да изместиш фактите чрез професорски и партийни тълкувания, не прави от лъжата истина.
Разколников преди всичко е убиец. После е всичко останало…После можем да говорим за лихварката, за идеи, за лоши капиталисти и прочие…
Проблемът е, че за много хора този път до „ обикновеното разбиране на обективната истина” е неимоверно мъчителен…
Партизанските песни на Бузлуджа всъщност са гласът на гаврата Тя още дълго ще се носи огласяйки поражението на доброто.
Някой ден този глас ще заглъхне. После ще спре.
Защото и утопиите имат свой цикъл в живота на народите.
Но докато още пригласяме на гласа на злото и продължаваме да носим цветя на паметниците му, означава само едно – че то окончателно не си е отишло.

Национално помирение ли?

Миналата седмица, на фаталната дата 9/9, избраният за президент на държавата ни ген. Румен Радев (или екипът на PR-ите му, не знам) решиха, че е много „президентско“ („обединителско“ и „надпартийно“) даКалин2 произведат следния цинизъм. Датата 9/9 (1944 г.) била – заяви генералът – особено подходяща да се превърне в „ден на национално помирение“. Защото, видите ли, както преди 9/9 българи били проливали кръвта на своите сънародници, така и след 9/9 други българи правели с първите същото. А това било „трагично“, най-сетне трябвало да бъде признато „и от двете страни“ и да му се тури край.
Лесно може да се разшифрова възмутителната уловка в това нелепо предложение. То, разбира се, прави пореден опит (в духа на цялата идеология на БСП след 1989 г.) да стилизира десетилетията от първата половина на XX век в България като епоха, в която бил господствал „фашизмът“. Обратно, чрез въпросния „трик“ комунистическата епоха, последвала тази дата, автоматично се превръща в епоха на победилия „анти-фашизъм“, който пък – в грохота на обърналата се „гражданска война“ прискърбно, но по същество разбираемо, стигнала до „определени крайности“. Разбира се, доколкото фашизмът е експлицитно (и в световен мащаб) осъден като престъпление срещу човечеството, всяка последвала реакция именно срещу „фашизма“, дори да се е оказала (прекалено) твърда и съпроводена с неотрицаеми убийства и репресии, все пак не е обществено престъпление, а просто „крайност“, допусната от „определени среди“.
Съобразете, следователно, ако в България най-сетне – след почти век, трябва „да се помирим“ за жертвите на „фашизма“ (преди 1944 г.) и за жертвите на „анти-фашизма“, нещата стоят абсолютно асиметрично. Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е… „анти-фашизъм“, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: „фашизмът“, проливал „кръвта на българи“ преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали „малко повечко“, отколкото е „прилично“, са си получили всъщност „заслуженото“.
Разбира се, че на тези подли внушения и стилизации трябва най-сетне да се сложи край. Само че не чрез нелепото Радево „национално помирение“, а чрез назоваването на нещата с истинските им имена.
За да ги назова обаче, няма да се впускам тук в разисквания, имало ли е в България „фашизъм“ преди 1944 г. Дори ще призная, че кръгове, привързани към нацистката идеология (и практика) у нас, особено в годините на Втората световна война безспорно е имало. Само че нито те са „произвели“ жертвите от този период (в страната ни нацистка политическа формация никога не е била на власт), нито тези жертви са били – „анти-фашисти“. Така, атентаторите от храма „Св. Неделя“, екзекутирани за деянието си – най-мащабния атентат в Европа и до наши дни – разбира се, не са били анти-фашисти. Били са терористи, вербувани на местна почва от Съветския Съюз, точно така, както днес са (безспорно) терористи атентаторите-ислямисти, вербувани от призрачната „Ислямска държава“. Да, те са имали идеята чрез терор да предизвикат избухването на „световна пролетарска революция“, но дали и днешните ислямисти нямат своите „глобални идеи“? Но следователно екзекутиралите ги през 1925 г. в България са били не някакви „фашисти“ (такива през 1925 г. няма и в Германия), а са били органите на държавата, разбираемо потресени от мащаба на случилото се. Няколкото десетки последвали „нерегламентирани“ убийства по-скоро могат да се определят като „естествена“ крайност, последвала този национален шок.
По-нататък: прословутите „партизани“, симптоматично появили се в България, не с началото на „фашизма“ (срещу който уж били воювали), а с началото на войната на Хитлер срещу СССР, защото преди това пактът „Молотов-Рибентроп“ е свързвал в здрав, „братски съюз“ двата европейски тоталитаризма, са били не „анти-фашисти“, а съветски подривни групи. Може да е жалко, че български военен съд осъжда на смърт талантлив поет като Никола Вапцаров, но трябва да се подчертае, че Вапцаров съвсем не е разстрелян заради „благородните си леви идеи“ и даже не защото е бил „анти-фашист“, а защото е бил обвързан с експлицитно терористичната група на Цвятко Радойнов, приземила се с парашути в страната ни, с откровената цел да върши по същество същото, което днес вършат тук и там в Европа ислямистките терористи.
Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).
Добре, стотиците избити и хвърлени в лагери (веднага след 1944 г.) политически дейци на БЗНС, на БСДП, на Демократическата и на други „буржоазни“ партии, съпротивлявали ли са се с оръжие като пред-деветосептемврийските въоръжени (и вербувани от чужда държава) терористи? С оръжие ли, питам, са се съпротивлявали на новата про-съветска власт? И въобще – „фашисти“ ли са били? А писателите, художниците и журналистите? А свещениците? А непожелалите да дадат земите си в ТКЗС „кулаци“? Съвсем безспорно е, драги ми генерале (произведен в президент на всички българи), че двата рода „проливания на кръв“ са от съвсем различен характер. Към това е редно да се припомни, че ако тук ставаше дума за трагична „гражданска война“ между „фашистите“ (преди 1944 г.) и „анти-фашистите“ (след 1944 г.), тя съвсем не би могла да продължи чак до 1961 г. (когато са закрити лагерите в Ловеч и Скравена). Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании? И напротив: анти-фашисти ли са били убийците им Газдов, Гогов, Горанов, Ръжгева и пр.? Нима с „фашизма“ (допускайки само някои „крайности“) се борят българските комунисти чак до 1961 г.
Още веднъж подчертавам (колкото и скандално да прозвучи за някои): „великият поет“ Н. Вапцаров е екзекутиран преди 1944 г. не защото е „работнически поет“, „комунист-идеалист“ и автор на „Моторни песни“, а защото е член на терористичната група на Цвятко Радойнов. А с терористични групи една държава (дори да е във фатален съюз с Хитлерова Германия) не може да не се бори с максимална твърдост. Напротив, Сашо Сладурът е убит в лагера в Ловеч не защо е бил „фашист“, а защото е бил бохема и автор на остроумни вицове за комунистическите вождове. Тук има безспорна разлика и талантът не унищожава тази разлика. Откъде знаете дали някой от атентаторите-ислямисти днес не пише чудесни стихове? Откъде знаете дали не изповядва радикалния си ислям с горещ сърдечен „идеализъм“?
Накрая ще кажа и нещо просто. Преди да ни призовава да се „помирим“, щеше да е добре генералът-президент да призове (все още живите) адепти на комунизма у нас да се разкаят, поне за „допуснатите крайности“. Защото помирение с онези, които продължават (открито) да празнуват своя дял от „пролята българска кръв“, едва ли е възможно и за най-добронамерения човек. И още: ако в България е имало „фашизъм“ преди 1944 г., той е осъден отдавна, заедно с всеки фашизъм. Комунизмът обаче не просто не е осъден. Неговите привърженици не дават и дума да се издума за престъпленията му.
Прочее, съобразете, г-н генерал (президент), възможно ли е дори да си представим на рождения ден на Хитлер (или ако предпочитате, на датата на подписването на съюзния договор между България и нацистка Германия) в наши дни определени българи да се събират и открито да празнуват тези дати? А и до днес – ето до тази година – на 9/9, онези, с които ни призовавате да се „помирим“ (защото едва ли не взаимно „сме си проливали кръвта“), празнуват началото на своите престъпления. Празнуват ги, а не се разкайват за тях.

http://kultura.bg/

Глобалната сексуална революция

автор : Габриеле Куби

По повод на събитията в Лондон

Отказът от насилие характеризира ако не всички, то поне най-значителните и най-големите религии.С малката Затова, когато Христос ни приканва „да подложим и другата буза”, след като са ни ударили, той утвърждава, че истинската сила е не бруталността, а милосърдието и любовта.
Няма да се впускам в очевидния факт, че ислямския свят не успя да заеме на международната сцена нито икономическата, нито политическата, нито духовната тежест, отговарящи на неговата демографска и географска разположеност.
Но това е дълга тема.
По повод на събитията в Лондон и инфантилния, стигаш да малоумие западен либерализъм, искам да разкажа една стара, кратка история. Тя е свързана с християнското послание да подложим и другата буза.
Един кротък човечец, ревностен християнин, си яздел бавно магаренцето, връщайки се от някаква работа. Не щеш ли насред пътя му изскочил някакъв разбойник, свалил брутално човека от магаренцето и му ударил един силен шамар. Човекът застинал и не помръднал, нали е християнин, дори подложил и другата си буза. Разбойникът без да се колебае взел ,че му ударил един още по-силен шамар и на другата буза.
Тогава човекът се съвзел, измъкнал някаква закачена за самара тояга, скочил срещу разбойника и го пребил почти до смърт с нея.
– Чакай, развикал се падналия на земята разбойник, нали си християнин, нали даваш и другата буза!
– Християнин съм –казал човечецът – дадох ти едната буза, после ти дадох и другата. Но всичко свърши дотук. До този момент ти си имаше работа с Исус, сега вече си имаш работа с мене…
И продължил да го удря….

Дали в този политически изкривен наш живот има някаква реалност? Дали не живеем в нещо като „Замъкът” на Кафка? В онзи мрачен свят на хора, държани в подчинение от една мистична бюрокрация, живеещи сред илюзии,С малката заблуди, лъжи и обърквания. Нереалното е нелогично. Българинът живее в една хипертрофирала реалност, като от време на време повдига рамене в знак на безсилие и отвращение. Над страната е надвиснал сумракът на една угнетителна неувереност, черна дупка, погълнала едно сякаш предварително проиграно бъдеще. Възприемаме случващото се около нас като безумие, без да търсим неговата причинност. Основната маса хора сякаш страда от историческа амнезия, живее в някаква задъхана дребна логика, разположена някъде между храната и кревата, възприема себе си и нищожния си живот като жертва на времето. Затова постоянно се кланя и целува ръка на псевдогерои. После ги проклина и така губи едно измерение след друго, докато пропадне в нищото, докато бъде обзет от онази вялост на живеенето като героят на Кафка в „Замъкът”.
Гигантският проблем на българина са не парите, а липсата на ценностна система. Петдесет години нашият народ живя, без да различава палача от жертвата. Продължава да не ги различава. Жертвите възхваляваха палачите с фалшив и лицемерен патос в името на собственото си дребно благополучие. Същите тези хора и до днес не различават палачите си от миналото. Ръкопляскат им. Стават им на крака. Безумието продължава. Малко размито, приело други форми, други маски, но то е същото безумие. Същата ниска политическа култура, същата липса на достойнство. За палачите и политическите манипулатори по-добра среда няма. Разпадът на ценностите продължава. Разединението на този народ, живеенето в различни реалности все повече се раздробява.
Големият писател Херман Брох смята, че човекът, онзи, който е прокуден от всякаква общност на ценностите, който живее в някаква своя, лична, „частна теология”, започва да се ръководи единствено от безумното и ирационалното.
А общност, доминирана от такива хора няма бъдеще!

Страница 1 от 612345...Последна »