Страница 1 от 812345...Последна »

Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

Думата „свобода” заема огромна част от политическата логорея на демагози, шарлатани, патриоти, популисти и тирани от всякакъв род и калибър. Същото е и с думата „равенство”. Само че поставени едно до друго,Петьо двете понятия се отхвърлят взаимно. Когато има свобода равенството е невъзможно. Когато има наложено равенство, тогава пък свободата е невъзможна. Защото равенството не може да съществува в естествен вид. То може само да бъде наложено със сила.
Ако има свобода на словото, мисълта и идеите – възниква интелектуално неравенство.
Ако има икономическа свобода – автоматично настъпва икономическо неравенство
Русо казва, че за да има равенство трябва да зачеркнем идеята за частната собственост и да дадем на всички еднакъв дял от богатството. Този тъжен филм сме го гледали. Той е фалшив и стои на светлинни години разстояние от човешката природа.
Ако искаш да направиш всички равни, пренебрегвайки човешката природа, това става само по един начин – с насилие. Равенството не може да се осъществи без насилие. И този филм сме го гледали. И той беше тъжен. На всичкото отгоре подобно равенство е само привидно.
Вероятно сте забелязали, че никой дори не се и опитва да говори за равенство на възможностите, за равенство на уменията. Защо никой не говори да това? Говорят само за равенство на доходите. Няма по ярък пример за уродливостта на тази утопия.
Джон Ролс/1921-2002/ учен от Харвад, пише книга „Теория на справедливостта”. Той развива два принципа. Първият е , че всеки би трябвало да има право на основни свободи. Вторият принцип е, че обществото би трябвало да е организирано така, че да предостави еднакво богатство на всички. Значи ако си със специфични умения и дарби, или си високоинтелигентен, не би трябвало автоматично да получаваш по-високи печалби от другите, защото тези твои качества са „природна лотария”. С една дума тези дето нямат този късмет да са талантливи и умни, трябва да получават колкото теб, защото са нямали късмета на тази „природна лотария”. Казано по друг начин, излиза че би било справедливо Стив Джобс и Митьо Пищова да се радват на еднакви доходи. Същото е с Монсерат Кабайе и Митко Калайджиев. Дотук с професора от Харвард Джон Ролс. Този мисловен експеримент той нарекъл „Изходна позиция”. Всички знаем как завършиха тези „Изходни позиции”.
Шопенхауер, който се родил много по-рано от Джон Ролс, не е чел неговата книга „Теория на справедливостта” не е чувал за тази „ природна лотария”. Той смята, че човекът е устроен така, че си пожелава неща, получава ги, а после иска още неща. А когато получи и тях, започва да иска и нещо друго. Само да не си помислим, че ще бъде доволен ако стане милионер. Дори бъде доволен няма да е за дълго. И това продължава докато човек умре.
Съвсем ясно е, че свободата и равенството не са роднини и не вървят по един коловоз.
Те никога няма да получат политически отговори. Политически пристан. Опити да се дадат идеалистически отговори има. Например учени сравняват човешкия геном на финладци от 18 и 19 век и твърдят, че еволюцията продължава. Други се хващат точно за това , и казват че предстои и духовна еволюция, че идва „Епохата на Водолея”, където хората така ще израснат духовно, че ще се обичат, само ще се обичат и сътрудничат. Ще обединят квантовата механика с музиката, красотата и любовта. Но тук ми се струва,че навлизаме в творчеството на Хесе с неговите „Игра на стъклени перли”, пък и аз не вярвам, че красотата ще спаси света.
Затова е добре да спрем дотук.

Изглежда е изначално погрешно да смятаме ,че при утопиите съществуват някакви граници, че след като разгърнат своите проявления и пагубни последствия, те изчерпват своята енергия и повече не заематПетьо място в съзнанието на хората. Уви, не се случва нищо подобно. Повече от очевидно е, че скритите корени на илюзиите не само не са прерязани, но идеалисти от всички хоризонти, от изток и запад, продължават да се упражняват върху една от най-жестоките утопии – тази за равенството.
Незнайно докога уродливите илюзии за братство и равенство, фалшивите постулати на социалната философия на егалитаризма, продължават да се разгръщат и да се представят като носител на висши ценности. И днес в 21-ви век западни интелектуалци, университетски преподаватели, наши и чужди, продължават да говорят и пишат, че в капитализмът съществува голямо неравенство и само социализмът може да сложи край на тази несправедливост. Тези люде продължават да захранват своите изводи от пасищата на аналитичната социална и политическа наука, без да са живели в калта, мизерията и деспотизма на азиатския комунизъм на изток.
Макар и отдалечени във времeто, идеите за Платоновата Държава, Утопията на Томас Мор, както и Градът на Слънцето на Томазо Кампанела, продължават да се носят из политическият Космос като Светия Дух, който ще спаси човечеството. Сякаш никой и никъде не си дава сметка , че целият този сироп за социалното равенство и поравно разпределените блага, винаги е бил една жестока социална илюзия, за която се плаща висока цена.
Няма нищо по-противоестествено от равенството. Достатъчно е да погледнем към природата, към животинския свят, където съществуват сложни йерархии в рамките дори на една група. Всички опити да се направят хората равни предварително се обречени на неуспех. Равенството на възможности и фактическото социално равенство са две различни неща. Първото просто не съществува, а второто може да бъде изкуствено наложено само със сила.
Идеята за равенството е една от най-безумните, най- нелепите идеи, която някога е хрумвала на човека. Тя може да се приложи само и единствено ако продължим да експериментираме по линията на овцата Доли.
През периода 1789 – 1795 тази жестока утопия изпълва улиците на Франция с трупове и разорява милиони . Всички носят една болезнена памет за това, какво едни французи са причинили на други французи . Във времената на Великата Френска касапница, Марат не престава да крещи, че „Революцията иска отсечени глави“, открито да заявява, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. В припева на Марсилезата се казва : „Напред, напред ! С нечистата им кръв браздите да удавим.” Е, удавили в кръв цяла Франция. На коя именно кръв е била нечиста, постигнато ли е равенство между французите, всеки сам може да си отговори. Дори всички французи родени днес да започнат да учат да пеят още от родилния дом Марсилезата, те никога няма да станат равни. Зад високо прокламираните ценности, развети знамена и духова музика, винаги се крият интереси, нагони, потулвани и трудни за признаване мотиви. Винаги е било така. И така ще бъде.
Колкото до най-чудовищната трагедия в руската история, Великата руска касапница, оглавена от Ленин, тя заедно с екзекуциите и глада отнема живота на над 9 милиона души. Мумията на върховния жрец на масовите екзекуции и до ден днешен лежи в Москва, но можем ли да говорим за някакво равенство в Русия ? Този мавзолей в чиято утроба лежи един от най-масовите убийци на човечеството, показва само едно – че в дълбоките несъзнателни пластове на човешката психика, остават вградени и непокътнати онези архетипи на нехуманност и жестокост, на желания за власт и отмъщение, които остават непокътнати . Макар и маскирани като идеали, големи маси от хора все още не искат да се разделят с тези архетипи.
Историята показва, че отрицанието на живота в името на прокламирани ценности за братство и равенство оставят след себе си планини от трупове, зад които не се забелязва никаква свобода, още по малко можем да доловим каквито и да е следи на равенство.
Може да звучи парадоксално, но фикцията за великата кауза свързана с братството и равенството на хората, на практика минава през масовите убийства на същите тези хора, заедно с потъпкването и на последните остатъци от хуманност.
Всички тези идеологически прокламации, лозунги и идеали са само видимата част на айсберга. Под него гъмжи цял един свят от човешки инстинкти, нагони, цяла гама от проявления на човешкото его. Дори и насилствено наложени митологемите за братство и равенство след време неминуемо рухват. Така или иначе всички тези инстинкти в скритата част на айсберга, отново се възпроизвеждат и реинвестират, просто излизат от друг ръкав на човешката природа. И в повечето случай по един още по- уродлив, по-жесток и нехуманен начин, както това става при тоталитарните режими.
Колко време е необходимо на хората да разберат, че съществуват естествени неравенства. Трябва ли продължаваме в 21-ви век да доказваме, че егалитаризмът е невъзможен, така както е невъзможно да доказваме, че Земята е плоска.
Трябва ли да доказваме, че равенството в една демократична страна е само в началото, а не в края. В края нещата изглеждат различно. В началото равенството се изразява в равните възможности касаещи правото и свободата на избора. Оттам нататък образования, талантливия, работливия и предприемчивия, живеят в една друга парадигма от този, който не се пресилва в трудолюбието, а идеите и предприемчивостта не са най-силната му страна. Той живее в друг житейски модел. Работливият е заможен. Той е едното, понеже е другото. Разбира се, всички знаем защо посткомунистическа България не може да служи за пример в това отношение. Но това е друга тема.
Всички опити да се направят хората равни предварително са обречени на неуспех. Равенство не се среща нито в природата, нито във външния вид на човеците , нито в умствения им потенциал. Неравенството и йерархиите винаги ще съществуват.
Но тъй като възможностите и талантите на човеците са много разнообразни Творецът е направил така, че за трудолюбивия и упоритият винаги да има място и начин да покаже своите умения. Да се гордее с тях. Да не бъде беден и да защити своето достойнство.
Или както е казано в Йоан 14:2 : В дома на Отца Ми има много стаи…

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

.
От Новия завет става ясно, че Христос цени духа , а не буквата. По-важно за него е сърцето, а не законът. В евангелията никъде няма да открием някакви предписания. Какво трябва да ядем. Как да отчупваме хляба.Петьо Как да се обличаме. В кой час от деня да се бракосъчетаваме. Кога да правим любов. Кога да се влюбваме. Кога да се разлюбваме. По всички тези въпроси изборът идва от вътрешния ни свят и индивидуална природа. Всъщност никой не е способен напълно да познае или предскаже човешката природа. Затова съществуват безброй много вариации и свобода на избора. Това толкова ясно се разбира от епизода с жената, хваната в прелюбодейство. Самият Христос възпира онези, които искат да я убият. Кара ги първо да се вгледат в себе си : „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък „ С една дума : я първо се вгледайте в себе си, вижте цялата каша която сте забъркали в собствения си живот, вижте помислите си, действията си, необуздания си и грозен език. Тогава слагайте етикети на хората , проклинайте, съдете и наказвайте !
Защото се ражда една религиозна горделивост , едно илюзорно религиозно превъзходство, духовен хюбрис, от хора решили, че вече имат резервация в Рая. Запазени места от дясната страна на Бога.
Силата на християнството е в това, че цени повече съвестта, отколкото външната обредност. Външните добавки, като обредността запазват традицията, но като че ли приспиват централната роля, отредена на свободата на избора. Има хора потопени напълно в парадигмата на християнските норми и обредност, но постепенно започват да се изживяват като специализирана прокуратура към Господа. Започват да съдят другите, да им слагат етикети, да пишат и говорят изрази от рода на : „ Господ забавя , но не забравя, Господ си знае работата. Господ връща всичко” и други такива. Спомням си една самолетна катастрофа при която загинаха много хора. Бяха музиканти. Тогава един политик, бивш председател на Народното събрание, явно не харесваше пътниците, затова бе написал във Фейсбука си : „Господ си знае работата…”
Някой от отците беше казал, че когато можеш да купиш, не започвай веднага да продаваш. По друг начин казано, това означава, че когато си купил от другите, не си изграждай лъжеусещането, че вече можеш да възпитаваш, че вече можеш да поправяш и не дай си Боже да съдиш ! От какво зависи това ? От измамното усещане, че си достигнал до някаква автентична нравствена и духовна пълнота ? Дали от културата, интелигентността или степента, в която осъзнаваш общата човешка участ ? Или начинът по който всеки по индивидуален начин, долавя реалността на смъртта, като мяра за живота… Нямам отговор.
По-скоро ме учудва откъде идва това самонадеяно и в същото време илюзорно упование в собствената святост. Не става ли ясно, че необузданият език, сякаш принизява цялата сграда на християнството до районна прокуратура. До съд чиито ключове са ти поверени. Всеки ден да стоиш в църквата и да палиш свещите от двата им края, това няма да ти даде нито святост нито ще отвори сърцето ти за благодатта. Знаем че е писано : „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.” /Изход 20:7/
По друг начин казано разбираме, че Господ не е Съдия-изпълнител на нечии неудовлетворени мераци за отмъщение, нито толерира злословенето. А то, злословенето, е като бумеранг. Двуостър меч. Меч, който тръгва напред. Тръгва и назад. Най-вече назад…
Религиозният философ отец Юзеф Тишнер пише на едно място : „Спрете да дефинирате себе си ! Спрете да дефинирате другите от религиозна гледна точка ! Ако продължавате значи все още не сте разбрали, че културата, интелигентността, самоуважението и смирението са едно и също нещо.

Някой беше писал, че сега е особено необходимо да се строят манастири. За вярващите във всичко и за невярващите в нищо. Не съществувало вече място, в което професионално да ненавиждаш света. Всъщност имаПетьо толкова много места, че дори не е необходимо дълго да търсиш . Достатъчно е да включиш телевизора, да разтвориш вестник или да влезеш в глобалната мрежа. Там ежедневно се открива пред погледа ни такава планина от ненавист, че сравнени с нея Хималаите изглеждат като купчинка пясък, забравена от дете на плажа. Всяка новина изглежда ужасяващо реална, и в същото време нереална. Защото още същата вечер идва друга новина, а старата е изхвърлена като камъче някъде в планината от ненавист.
„Онзи , който се стреми към нирвана, да направи така, че нищо да не му е скъпо”, четем в един будистки текст.
Това би означавало всеки ден да губим по нещо от себе си, без да страдаме за хората и нещата, които ни заобикалят. Да овладеем екзистенциалната си тревога, да надмогнем страха от смъртта и намерим спокойствие в контекста на вечността.
Но когато обитаваме настоящето, моралът е единственото нещо, което умиротворява отношенията между човешките същества. Защото именно в него се съдържа зачитане, любезност, доброжелателност, а там където е възможно и благодетелност. Някъде далеч отвъд всичко това е манипулирането, грозният език, липсата на уважение и злината във всичките и превъплъщения.
Една от тези отблъскващи новини днес е, че в Руския-информационен център, БАН е организирала конференция за русофобството. Водещ – Жан Виденов. Всъщност това е поредното сборище на комунистически динозаври-родоотстъпници, на които Русия им е по-скъпа от тяхната родина България. Няма нужда да изброявам имената им, но на поне половината от тях децата им учат или работят на Запад.
Почти съм готов да се съглася с един малко известен у нас американски историк Хейдън Уайт, който смята, че имаме нужда от история, която да ни учи на неприемственост. Защото изучавайки най-големите историци на 19-ти век, той стигнал до убеждението, че те много често заменят или попълват липсата на факти, като използват литературни похвати, с някакви емоционални и морални императиви. По този начин конструират една благовидна приемственост между настоящия свят и онзи, който го е предшествал. Твърде познато нали ?
Тъй като по-горе стана дума за родина и родоотстъпници, днес четох за един човек, Тенцин Ригдол, известен художник от Тибет. Той пренесъл 20 тона пръст в чували от родината си на 2000 км. до Индия, за да изпълни предсмъртното желание на баща си.
Както знаем Тибет е окупиран от Китай и 200 хиляди тибетци живеят в изгнание в Индия. Между тях бил и баща му. Завръщането на изгнаниците в Тибет би означавало смърт.
С риск за живота си Тенцин Ригдол прекарал контрабандно тази пръст, минал през две граници и близо петдесет контролни пункта.
Направил художествена инсталация с тази пръст в Индия. Това било много повече от изкуство. Дал възможност на хората, избягали от Тибет, и на тибетците родени извън пределите на страната, да се докоснат до истинската си родина.
Просто Тенцин решил, че след като не могат тибетците да се върнат в Тибет, той ще направи така, че Тибет да дойде при тях…
Тази история няма как да бъде разказана на хора като Волгин, Вацев и цялата сбирщина от червени професори, които днес цял ден са се обяснявали в любов към Русия.

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…

Всеки ден минавам край стара, двуетажна, градска къща. Цялата е потънала сред зеленината на неголям, покрит с калдъръм двор. Има два високи бора, заобиколени с квадратни фигури от чемшир. Както повечетоПетьо градски къщи строени в началото на миналия век, архитектът е смесил различни архитектурни стилове взети от Европа. Арковидни прозорци с корнизи и фризове с геометрични орнаменти около тях. Различни релефи по фасадата. Балкон с красиви перила от ковано желязо. Каменна ограда завършваща в горната си част с орнаменти от ковано желязо с вплетена в тях увивна, пълзяща зеленина, сякаш да скрие двора и къщата от любопитните погледи.
През по-голямата част от годината къщата е празна. Сигурно вътре бродят призраци. Собствениците или техните наследници отдавна не я обитават. Може би живеят в чужбина.
Всяка година в началото на лятото се появява някакъв възрастен мъж. Винаги е сам. Почиства калдъръмения двор от изпадалите листа. Забърсва прозорците. Боядисва входната врата към къщата . Подрязва чемширите. Понякога сяда на дървения шезлонг на двора и почива с часове. Включва осветлението на втория етаж. Стаите светят до малките часове на нощта.
През останалата част от годината къщата е като мъртва. Но старецът винаги идва за един месец , за да и прелее кръв. Когато е тук не изключва осветлението и през нощта. За да докаже, че къщата е жива, че съществува. Реалното винаги е обект подлежащ на доказателства. Явно къщата е едно пространство, което той носи вътре в себе си. Вероятно гледа на нея като на живо същество. Където и да живее по света той я носи като свое вътрешно богатство. Като съкровено минало. Вероятно тук е роден. Не иска да се раздели с нея. Не иска да я продаде. Кой продава миналото си, детството си, утробата от която е излязъл ? Сигурно смята, че така превъзмогва хаоса, че спира изтичащото време. Носталгията го изпълва с усещане за непрекъснатост, някаква цялост на живота. Затова винаги се завръща. Обикаля нощем осветените стаи на втория етаж. Всяка стая е подгизнала от спомени. Но те са някъде назад във времето, затворени в своята орбита, шепа живот останал в миналото. Но може би така се спасява от тъгата, от връхлитащите го мисли колко суетно е всичко. Колко нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен.
Затова всяка година той се завръща. Отново възражда къщата. Завръщането се подчинява на великия ритъм на човешкия живот. Ритъм, който минава през годините и посредством бляна се противопоставя на отсъствието. Колко е трудно да се определят и разположат едно спрямо друго важните стойности на съществуването ни. Ние сякаш се намираме в постоянно търсене на някакъв вътрешен покой и подреденост в живота си, но постоянно ту ги губим, ту ги намираме.
Цяло лято отсъствах от града. Когато се прибрах и минах край къщата старецът го нямаше. Беше си заминал.
Съществува вероятност следващото лято старецът отново да се върне. Да почисти и съживи къщата, Да включи осветлението. Да се разшета из двора.
Но е възможно и повече да не се появи. Защото винаги идва едно лято без нас. Къщата може да бъде продадена, съборена, и там да се появи нова модерна сграда.
А след време никой няма да си спомня, че там е имало някаква стара и красива къща.
Нито пък някой ще знае и помни, че е съществувал някакъв старец.

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независиможертвите какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите. А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

Страница 1 от 812345...Последна »