Страница 1 от 1012345...10...Последна »

Когато искам да се почувствам по-малък от буболечка, по-невидим от стрък трева , започвам да гледам американския астрофизик Нийл Деграс Тайсън, в неговите предавания от Американския музей по естествена история. Нийл е достоен наследник на Карл Сейгън, всички си спомняме сериала „Космос“, той си остана едно от най-гледаните предавания вПРОФИЛ историята на телевизията. Как да не се почувстваш по-малък от насекомо, след като чуеш Сейгън , който казваше, че ние живеем в твърде малка, незначителна планета, изгубена в галактика, прибрана в някое забравено кътче от вселената, в което има много повече галактики , отколкото хора. Нийл Тайсън пък ни казва, че ако погледнем към звездите, ние всъщност гледаме несметни години назад в миналото, тъй като за да стигне тази светлина до нас е трябвало да пътува милиони години…
Международният астрономически съюз кръщава астероид с диаметър приблизително 10 километра на името на Нийл (13123 Tyson), тогава той иронично казва: „Надявам се никога да не удари Земята!“ Смята , че не е атеист, повече му прилягало да се нарече агностик. Убеден е, че силата и красотата на физичните закони е в това, че важат навсякъде, все едно дали сте избрали да вярвате в тях : „Вселената няма задължение да има смисъл за теб”.
Вдовицата на Карл Сейгън казва, че той също не бил атеист, смятал че науката може да се учи от религията и обратно.
Разбира се има и други интересни случаи. Джан Полкингхорн, физик по образование, професор по математическа физика в Кембридж, колега на Стивън Хокинг, приема свещенически сан в Англиканската църква. Той пък смята, че нашите научни, естетични, морални и духовни сили, далеч надвишават онова, което се счита за необходимо в борбата за оцеляването. А да гледаме на тях като на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което е просто страничен продукт на тази борба, означава да не се отнесем с необходимата сериозност към мистерията на тяхната наличност. Нали еволюцията на съзнателния живот, се очертава като най-значимото нещо, случило се в историята на Космоса, затова нямаме ли право да бъдем заинтригувани от факта – каква ще да е тази толкова специална Вселена, че да предостави неговото съществуване. Каква е тази прецизна Вселена, толкова фино настроена, че да осигури всички тези физични закони, позволяващи нашето съществуване. Вероятно това са неща, които ние не можем да проумеем, и никога няма да можем да го направим. Изглежда преобладаващата част от реалността, ще си остане завинаги необозрима за човешките същества, независимо от необходимостта ни от демистификация на непознатото. Но така или иначе астрофизиците казват , че и планетата Земя ще изчезне заедно с нас. Всички като в хор казват едно и също :
„Изчезването е правило. Оцеляването е изключение !”

Изглежда истинската обективна реалност, доколкото можем да говорим за нея, няма фиксиран образ, фигура или дори контури. Дори да премахнем натрупаните човешки вярвания, заедно са нашите лични, пак няма да можем да се измъкнем от загадката.Морето Напротив – тя става още по-непреодолима. Вярванията ни създават това илюзорно удобство, колкото да си откъснем парче от загадъчното, да си изградим собствен свят. В крайна сметка как ще се освободим от тиранията на страха, роден от чувството за абсурдност на света.
Все пак разумният открива отношенията и връзките между нещата, за да си изгради полезните инструменти с които да задоволи собствените си потребности. Но непредсказуемата реалност винаги може да разбърка картите , да ни превърне в жертви на самите себе си. Разумът понякога се обръща срещу самия себе си. Тогава започва едно съмнение в собствената ни идентичност , в духовната ни същност, които остро се разминават с предопределената ни съдба и въобще с начинът по който протича животът ни.
Кухотата и безсмислеността на делника, това дълбоко скрито усещане за чезнене на индивидуалността, ражда нови илюзии и лични митове. Чрез тях се хващаме като за сламка, за да докажем, че все още не сме изпаднали от живота, че сме преодолели ирационалните си страхове и осмисляме дните си. Драскаме по социалните мрежи, публикуваме снимки на деца и внуци – един твърде хитроумен начин да се качим на гърба на бъдещето, на потомствата, сякаш, доказвайки, че собствения ни живот не е без основи, без корени, без дълбоки тайни съдържания. Това носи усещане за смисъл. Помага да очертаеш собствената си идентификация, под чиято дреха се крие едно уязвимо същество, безсилно да приеме онова разпадане и чезнене на Аза в нищото. Единствено илюзиите правят живота по-поносим.
Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на своя живот и вече сме в клопката на преувеличението. Всеки разказ е някаква фасада, всяко мнение е скривалище, всяка дума може да бъде маска. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз търси някаква легитимност. Когато кулисите на нашите собствени илюзии започват да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава започваме да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигали едно по-високо ниво на осъзнаване. Илюзията е сводница, която никога не ни оставя с празни ръце.
Скоро попаднах на книга на един европеец живял в тибетските манастири. Той описва една друга страна на живота на монасите и техните взаимоотношения. Картината не е много вдъхновяваща. Трябва да си призная – винаги ме е било страх от прекомерно невинните.
Отшелникът се изплъзва от блатото на реалността, от бруталността на делника, но не може да се изплъзне от самия себе си. Медитацията е бягство от мислите, прекъсване на електрическата верига на коментара ни за света. Извън контекста на всичко научено, на всичко което мърда. Издърпваш щепсела на мислите от контакта, изгубваш връзките си със света. Обезчувствяване. Отдалечаване не от реалността, а от цялата ни представа за нея.
Европеецът живял сред тибетските монаси бил много разочарован. Забелязал, че лицемерието, егоизмът, дори някакви странни форми на кариеризъм съвсем не се рядкост дори в манастирите. Тези хора са избягали от света, но не и от себе си.
Неудовлетвореността и въобще разочарованието от света и нещата ни съпровождат през целия ни живот. Просто не е по силите ни да запълним пропастта между реалността и представите ни за нея. В същото време представите ни за самите себе, заедно с очакванията ни, постоянно се сблъскват като билярдни топки с променящото се съществуване . Изглежда всички очаквания, всички илюзии/а човек не може съвсем без илюзии/, трябва да бъдат завързани, или водени на къс повод. Защото загубят ли връзка с действителността те се обръщат срещу нас.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог за камилата. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! Всичко ли искаше аз да свърша. „ С други думи, надявайте се, мечтайте, но не късайте и за миг връзката си с действителността, защото разочарованията само това чакат…
.

В предписанието да обичаш ближния си, така както обичаш себе си , има нещо дълбоко проблематично. Може би това идва от факта, че зад ближния може да се крие една радикална различност, несъпоставима с моя личен морал и етика. Различност, намираща се далеч от моята представа за човека, света и нещата.
Не пречи на ближния си, остави го на мира, не му прави зло, ако можеш помогни му, такава е според мен съвременната конотация на предписанието. Човек няма нито физическите, нито моралните сили да обичаМорето човечеството. Такава трансцедентна любов, създава една фалшивата представа, че се издигаме над познатата всекидневна реалност. Познавам люде, които много обичат човечеството, дори молитвите им са за неговото спасение, но ненавиждат колегите си. Мразят съседите си, съдят сe с брат си цели десетилетия, а когато той умре, не отиват на погребението му. Но казват, че обичат човечеството ! В сферата на абстракциите за любовта се говори и пише лесно. Не е сигурно дали моралист като Ларошфуко, всъщност е бил морална личност. Винаги е съществувало онова, древно като дъжда, прастаро несходство между живеенето и говоренето. Също толкова старо е несходството, между писането на текстове и живеенето. Интелигентността сама по себе си не е морална. Същото е и с абстрактните тези, все едно колко красиво звучат. В затвора Айхман, обяснява, че всичките му нещастия произтичат от това, че е ”идеалист”. Винаги е по-лесно да обичаш абстракции пред живите хора. С живите хора е много трудно. В крайна сметка, всички тези люде и водачи, с едрокалибрени желания и грандиозни проекти, чиято цел е да ни направят щастливи, те винаги са много опасни. Цялата грешна земя е осеяна с костите на техните жертви. Винаги трябва да сме много нащрек с тези, които на всяка цена искат да ни направят щастливи. Освен това в същинската природа на любовта няма нищо насилствено. Тя възниква отвъд законите, препоръките и предписанията. Що се касае за любовта в личния живот, тя съществува в някакво свещено измерение на реално изживяното, насред обикновеното наше съществуване. Що се касае за любовта към другите човеци, тя е от друг порядък, и по-скоро има пряка връзка с мъдростта, връзка с хуманизма , със загрижеността да оставим добър свят за нашите деца и следващите поколения. Всъщност това е единствения начин, индивидуалната любов да бъде отворена към общото. Само в този контекст разбирам предписанията за любов към ближния. Всички останали добре звучащи фрази по темата, звучат твърде абстрактно, твърде нереалистично, а и в крайна сметка твърде фалшиво. Да не зачитаме действителността, такава каквато е, не означава ли в някакъв смисъл, че живеем в състояние на постоянен рафиниран фалш, прикриващ нашето недоволство от другите ?
Е, разбира се, винаги допускам, че мога и да греша !

Виртуалната реалност се преживява като реалност, без наистина да е такава. Всичко е позволено, можеш да се наслаждаваш на всичко, при условие, че му липсва качеството, което го прави опасно. Като кафето без кофеин, сметана без мазнини, бира безМорето алкохол, електронни цигари. Жена без реално присъствие…Може би „електронна”, не знам.Тази изкуствена близост с другите не ни прави еднакви, дори малко атрофира културните различия, защото не принадлежи на действителността. Реалността често е зловредна и притежава много качества, които я правят опасна. Поради тази причина много участници във виртуалния свят не могат обективно да се самоидентифицират. Те често са със символични маски и образи, които в реалния живот биха се стопили като снежен човек през март. Това може да звучи стряскащо, но всъщност трябва да ни напомни, че в реалния живот нещата не се случват точно така, както ги говорим, както ги мислим и както ги пишем. В живия живот хората и нещата са твърде разочароващи.
Всъщност ако във виртуалния свят си постоянно „онлайн”, това в някакъв смисъл означава, че в реалния живот си „ офлайн”. Първият свят е почти безопасен, защото не е истински. Вторият е истински, но притежава необхватен потенциал да подкопае всички философии. Способен е да срути всички стратегии, мисли, концепции и сентенции, защото е необозрим, непридвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен. Работата е там, че този, истинският свят, не може да бъде напъхан в никакви доктрини, модели, изказвания, цитати , дори и тези цитати да са на Русо. Самият живот на Русо е една твърде мрачна пиеса. След дълга афера с жена от най-ниско съсловие, напълно неграмотна, той с голяма неохота се жени. После се отнася с тази жена като с добитък, прави и пет деца и накрая ги изгонва всички вкупом, без да се интересува от никого от тях до края на живота си.
Разбира се, това не му пречи да напише трактат за възпитанието на децата…
А на нас защо да ни пречи да го цитираме ?
Все пак е Жан-Жак Русо, нали така…

Некоректни мисли

АВТОР: ЛЮБО КАНОВ
Константин Велики, роден впрочем в Ниш и служил доста време из земите на сегашна Англия и цяла Европа, преди да стане единственият Римски Император, е основател на Константинопол, сегашният Истанбул. Той е Покръстителят, въвел официалноLubo-Kanov Християнството в Империята и първият Римски император приел свето Кръщение преди смъртта си за опрощение на греховете си. Бил е начело на безчислени сражения,войни, кланета и походи из цяла Европа, преди да основе новата си столица на Босфора. Имало обаче един град, който обичал най-много и това не бил Рим. “Сердика, ти си моят Рим!” възкликвал Императорът, когато влизал в красивия град през Западната Врата, любувайки се на неговите огромни крепостни стени, минерални бани, дворци, прави павирани с камъни улици и Витоша, извисена се край него с белоснежни върхове, дори през месец май, когато всичко в полето цъфти и зеленее. Император Константин е обичал този град, който днес се нарича София, наречен така по името на едноименната църква построена вероятно по времето на император Галерий, където през 343 година се провежда Сердикийския Събори и в която се смята, че е утвърдена Светата Троица. София или Пресветата Премъдрост е едно от имената на Исуус Христос. Градът Сердика е бил нападан от варвари многократно, но обсадата му от Кан Крум около Великден през 809 година е сякаш най-печална. Жителите на града след няколкомесечни преговори най-накрая се съгласили да се предадат, за да не бъдат избити от Кана, но след завладяването му, крепостта и всички прекрасни сгради, бани, вили и съоръжения в града били опожарени и разрушени, а жителите въпреки всичко, не били пощадени. Градът бил ограбен и изоставен, Крум Страшний се оттеглил, а църквата едва ли е останала непокътната. Много от руините, които днес се разкопават в центъра на града са останките и крепостните стени на тогавашния величествен град, който след нашествието на българската войска престанал да бъде онзи Рим на Константин Велики завинаги. Уви, така са постъпвали варварите през Средновековието, макар че при завоюването на същинският Рим различните видове готи сякаш са били по-снизходителни. Църквата Света София, според историците, е била възстановявана и разрушавана няколко пъти след това от войни и земетресения, а след нашествието на турците по тогавашният мюсюлмански адет е била превърната в джамия. Но отново и отново упорито тя е била повреждана от земетресения, които изглежда са били не по-малко разрушителни от многобройните нашественици. Едно голямо предимство на Света София е било, че се е намирала близо до гробищата, а през вековете, това е осигурявало връзката ѝ с неизбежната Вечност за всекиго.
Та така…Константин Велики и Крум Страшни. Кой е велик владетел и кой не, е въпрос на интерпретации с патриотичен оттенък. Днес София с цялата си премъдрост е столица на България, държава разширена чрез война и завоевания от нашите прадеди-българите и от Крум Страшний. Руснаците имат един владетел, нарича се Иван Грозни, което на български може да преведе и като Иван Страшни. Убил е без никаква причина много хора, бил е наистина жесток човек, но постоянно се разкайвал след това и поради това построил много Православни църкви и манастири. Разликата е няколко века. Амин.

Примамени от необичайната тишина, на обезлюдените и хладни булеварди на Лондон, пристигат странни силуети на неканени гости. Малки стада от сърни и елени се движат между къщите, разхождат се в централната част на огромния град,ПРОФИЛ необезпокоявани от никого. Елегантните им тела прескачат с лекота и първична енергия всички ограждения, всички тротоарни препятствия, разхождат се в парковете. Те не са уплашени. Дори в движенията им личи някаква игрива лекота и детска наивност. Без страх и недоверие към всичко враждебно на живота. Без страх от всичко, утвърждаващо смъртта в битието на съвременния човек, скрит зад прозорците на своята уязвимост. В сивата, безплодна тишина на полумъртвите булеварди, ситното тупкането от копитата на красивите животни, сякаш наркотично смекчава болката от стълкновението с реалността. Сякаш в този звук има нещо пречистващо, нещо подобно на светъл лъч насочен към втвърдената утайка на колективния страх, спотаен зад затворените плътно врати и прозорци. Уличното безмълвие, размило топографските граници на града с живата природа е накарало сърните, излезли сякаш от сънищата на поет, да заемат пространствата на домакините. Стадата се разхождат по паркове и алеи, сякаш обсегът на съществуването на дивите животни на мястото на хората, мистично се е разширил в някаква многозначност и хипнотична печал.
Картината с полумъртвите сгради и пусти тротоари с движещи се по тях елени, прилича на кадър изваден от филм на Хичкок . Кадър от несигурността на битието, пред дамоклево надвисналата и трудна за превъзмогване опасност, породена от отслабената имунна устойчивост на обществения организъм .
Сякаш насред внезапното прекъснатия задъхан ритъм на модерните общества, изведнъж става ясно, че фундаментът на живота не е нито в многото, нито в малкото. Някъде дълбоко под него, недостъпна за сетивата ни, пулсира застрашителна сеизмичност. Изглежда там се спотайват кръговратите на съществуването . Те винаги и периодично ни поднасят, непредвидими и неназовими опасности. Сякаш, за да ни припомнят , че трябва да уравновесим везните, чиито блюда препълваме до степен да застрашим живота, чиято стойност се покачва с миза, все по-опустошителна и все по- висока.

Изглежда човек не може да живее без илюзии. Те са патериците с които крачи през света. Без тях би паднал в праха, от който е част, без сили да противостои на бездната на нищото. Опитайте се да отнемете дори едната патерица на илюзиитеПРОФИЛ му, и ще видите една огромна пустота, страх и самота в очите му, които винаги е носил тайно в глъбините си. Но дори и да му отнемете и двете патериците, той ще измъкне от ръкава си друга тояжка с илюзии, дори и само за да направи последните няколко крачки . Малцина са тези, които без да се подпират, сами на собствените си крака, достигат до бездната. Защото може да се спасиш от илюзиите, но не и от страданията. Ницше казва : „Истината е страшна, но ние притежаваме изкуството, за да не загинем от нея”. Илюзиите са едно такова върховно изкуство. Но те не са просто една нереалистична представа за света, субективно преувеличаване или смаляване на някакви ценности. Не. Те заедно с деятелността определят живота така, както гравитацията определя падането. Всъщност разсъдъкът си изгражда цял инвентар от представи, развива понятия, които да изпълват със смисъл всичко, което правим. Символите на езика също дълбоко погребват истината под много пластове представи. Понякога когато наличните илюзии не са достатъчни, човек се бори за да се сдобие с нови такива , според него, на по-високо ниво. Това е нещо като надграждане на илюзиите. Самата деятелност много ни помага, защото е едно бягство от онези въпроси, намиращи се в дълбините на финия ни живот, все въпроси на които не искаме да чуем отговора…
Съвсем естествено, когато е млад човек да е обрасъл с илюзии. С напредването на годините, те стават все по-малко и все по-малко. Всъщност става така, че макар и да са по-малко, той започва да използва нови, отговарящи на възрастта му илюзии , за да се отърве от старите…
По астрономическата скала живеем колкото пеперудата еднодневка. От стария гъсталак с илюзии е останала само една тояжка. Но и тя е достатъчно да направим с нея последните няколко крачки към бездната.

Като отклоним за малко погледа си от културния шовинизъм, като се опитаме да подредим нещата в техния обективен порядък, те могат да изглеждат по-разпознаваеми, по-точни. Не е необходимо археолози, професори или дори туроператори, да излизат по телевизията и като голямата мъжка, сребриста горила, да се удряме в гърдите, за да покажем къде сеПРОФИЛ намираме в йерархията на културата в Европа. Това едва ли ще накара милиони европейски туристи да се юрнат към страната, където в началото на всички градове ще ги посрещнат сивите, приличащи на затворнически общежития, панелни сгради, строени по времето на комунизма.
Да, ние винаги сме имали и имаме велики оперни певци, гастролирали на най-престижните оперни сцени – Миланската „Ла Скала“, Ковънт Гардън, Парижката „Бастилия“, Метрополитън, Виенската Щатсопера, Римската опера и т. и т.н.
Да имаш добри изпълнители – певци, артисти и танцьори, съвсем не означава , че принадлежиш към голяма култура. Същото е и със спортистите. Добри певци може да намерите и в Африка. Брилянтен оперен певец може да намерим и в Кот д’Ивоар, добри пианисти в Джибути , а блестящи цигулари в Кения. Много добри са атлетите на Етиопия. Коя е разликата ли, ами тя е, че в Кот д’Ивоар си нямат Бетховен или Моцарт нито Шьонберг , в Джибути нямат Шопенхаер , в Етиопия не са чували за Ницше или Кант да речем.
Херман Брох пише, че само като погледне фасадите на сградите, може да разбере дали се намира в страна с голяма култура. Понякога е достатъчен само един поглед към покривите. Делението започва от западното християнство от една страна, и от православието и исляма от друга. Не съм съвсем сигурен , че винаги различаваме тези неща. Че хващаме тази линия… Говорим за туризъм, за културни обекти, паметници. Един туроператор пита възбудено по телевизията : защо дори без море, Чехия си докарва годишно 28 милиона туристи ?
Говори за организация, за това как да ги стигнем, за цени и т.н. Може би причината не е само до организацията, не е само до цените. Нямаше ли кой просто да го попита Виена или Прага приличат ли му на София ? А Краков и Гданск – на Пловдив или Стара Загора. Дори няма да отваряме приказка за Флоренция и Катедралата Санта Мария дел Фиоре, за да я сравняваме с храм Александър Невски в София. нито Базилика Санта Кроче, където са гробовете на Данте, Галилей, Микеланджело, Лоренцо Гиберти, Николо Макиавели, Джоакино Росини.
Има едни замъци построени през 1213 г., през 1519 г. те и сега са си там, можеш да влезеш и разгледаш и пипнеш. Дали да не вземем да проверим през тези години какво е имало по нашите земи…
Нашата страна е с красива природа и винаги има начин с какво да впечатлим туристи и чужденци. Има чудесни български кътчета, живописни планински градчета и манастири. Тук няма базилика като Sagrada Familia, като в Барселона. Страната ни се намира в друг религиозен и културен гещалт, в друга цялост и конфигурация, но тя в своята самобитност и затвореност, може да бъде не по-малко изкусителна за западния турист.
Да тропаме и да се удряме в гърдите като алфа мъжкаря на горилите е наивно.
И най- важното – няма да свърши никаква работа.

Народ от тодорживковци

АВТОР : МИЛА ИСКРЕНОВА

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално иМила всякакво отношение. За 45 години той успя целенасочено и планирано по петилетки (девет) да изтрие всеки вид индивидуално мислене, което стои в основата на създаването, на откритието, на строежа и просперитета – дейности в служба на обществото. Така се появи голямата празнота, в която боклукът от целия външен свят навлезе у нас под формата на клишета, мрачни перспективи, псевдокултура, развратени представи за живота и какво ли не бутафорно безумие.
Соцът премахна всички видове авторитети в съзнанието, разчупи йерархията на стойностите, заместавайки я с партийна йерархия, остави съзнанието оголено от всякаква самозащита и способност да взема собствени решения и го обрече на външно узурпиране. Отгледа празнота, вид екзистенциален вакуум, поддържан от празни слова и лишени от реализъм постулати. Тя дехуманизира обществото, което никога не е блестяло с милосърдие. Но ако преди комунизма жестокостта му е била диктувана от егоистични интереси и страсти, сега тя е неосъзнато самоцелна и самодоволно перфидна.
Социализмът успя да внедри у всекиго по един партиен секретар, който размахва пръстче над главата му. Създаде народ от тодорживковци, народ, който постоянно се обединява във всякакви комитети, съюзи, подписки, петиции поради липсата на „другарски съд“, за да разчисти някакви сметки с някого, който през 1900 и еди коя си година го е настъпил… „Бравос, ашколсун, евала!“, наречете ме „враг на народа“ – ще бъде вярно! Мнозинството дори няма да разбере иронията и ще я порицае.
Не вярвам в способността на такава философия за живота да функционира успешно. Социализмът тук сега е по-силен от всякога, защото му е отнета възможността да праща директно в лагери. Или както би казал Ницше: „Човешко, твърде човешко!“
Човешкото достойнство има силна връзка с културното ниво, лично и обществено. Достойнството е култура. Прискрипаният/прищипан ум не е силно нагънат ум – той е ум, който мисли трудно и дълго, изразява се отегчително и всява смут и всеобщо притеснение, защото никога не става ясно какво точно мисли. Това е ум, притеснен от табута, притиснат от съображения, възпитан в подчинение и поставен в четвъртит аквариум, в който плуват акулите на страховете. Прискрипването може да се осъществи по най-различни начини, най-сполучливият от които е да се подложиш.
Формализмът не е „упадъчно западно влияние на разлагащата се западна култура“. Не е и липса на съдържание… Формализмът е липса на личност на сцената. Както и в живота. Всеки по-радикален жест, особено в областта на изкуството и културата, среща тежка опозиция. Интелигентното, за да не кажа „интелектуалното“, отношение към новостта се изразява в опит за разбиране, а не в отрицание. Тук инфантилно властва отрицанието, зад което обикновено стоят съображение от не-културен и далеч не-естетически характер. Заяждането. Влизането в кухненски подробности, а не в разчитане на принципите… Някакви сили с дълбинно-провинциално-махленско мислене постоянно се опитват да налагат вкус и мерки, каквито те самите не притежават или притежават със съмнителна стойност, и точно затова, когато забележат ясна позиция, се втурват с всички сили да я елиминират. А после цъкат с език „колко сме назад от света“, без да отчитат, че те са основната причина за този факт.
Една от причините да обичам италианците е усещането им за класа (classe) – вродено и възпитано също като усещането за Бог. Когато казват, че нещо е от „висока класа“ (alta classe), те го свързват с Бога, а не с Политбюро…
Не разбирам защо една голяма част от обществениците ни не заявят честно и открито, че са комунисти… Няма нищо лошо в това – на теория комунизмът има и хубави страни, далеч по-приветлив е от редица други идеологии. Комунизмът ги превъзходжа с идеализъм и човечност, които за жалост човешката природа не може да усвои на практика. Но никой днес не казва: „Аз съм комунист“! Казва: „Е, ами аз май съм с леви убеждения“. Убежденията обаче, в повечета случаи, са само параван. А единствената вяра зад тях са парите. Дали ще се стигне до тях по „комунистически“, или по някакъв друг път – е все едно.
Социализмът беше строй, в който хората мълчаха пред самите себе си. И постепенно изгубиха способност да чуват самите себе си. Ето защо тук нещата ще бъдат все такива, докато не се постигне разбирателство относно близкото ни соц минало. Не е възможно да се претендира за демократични възгледи с носталгично вперен към миналото поглед, към реалността, в която „всички бяхме равни, но някои бяха по-равни”. Уморително е да търсиш консенсус с хора, пред които е „неуместно” да се критикува „комунизма“, защото са убедени, че тогава е имало много повече радост.
И, да, вярно е – при социализма имаше много повече радост!
Радост , че са пуснали банани за Нова година.
Радост, че след 10-годишно чакане ти е дошъл редът за лека кола „Лада“.
Радост, че си получил ключове за панелно жилище след 15 години търсене на връзки.
Радост, че си се сдобил със софийско жителство, женейки се за жена, която не можеш да понасяш.
Радост , че си станал член на БКП.
Радост, че не са те арестували след разказване на политически виц.
Радост, че задграничната ти виза не е спряна.
Радост, че си се откачил от бригада за домати и арпаджик.
Така живееше социалистическият човек – от радост в радост. Че и пари му даваха! Направиха всичко трудно достижимо и радостта сама пристигна. Радостта, която се првърна в трагедия.
Имам остра нетърпимост към това някой да размахва пръст в лицето ми и да ме назидава публично за моята социална неутралност – било то виден музикант, съмнителен критик от претенциозен вестник или лудият на квартала. Реакцията във всички тези случаи е отхвърляне – на мнението ми, на критиката ми и на мене самата, защото съм си позволила да мисля различно. Ваксинирана съм преди много години и не мога да се разболея от обществената лудост по никоя тема. Не се намесвам в ничие пространство, без да ме питат, и не позволявам същото за моето.
Тук винаги са убивали със „секира“ тези, които не се подлагат… Вярно е също, че носталгия към злото изпитват различни кръгове навсякъде по света – към фашизма са особено много, но не така явно, както към комунизма у нас. Проблемът е, че комунизмът отглеждаше злото и това, което преживяваме в момента, е резултатът от вече отгледаното зло – проследете генезиса му и всичко ще стане ясно. Двойните стандарти са като куфари с двойно дъно, в които открай време се пренасят незаконно разни неща.
Проблемът на културата ни е преди всичко „културен“ – останалите финансови, организационни и прочие проблеми са следствие – в икономическата му част властва битът, тотално.
Как затънахме в тази Чеховска безизходица? Не задавам въпрос, защото и Чехов не е имал отговор на това „питане“. Или може би му отговаря неговият колега Камю:
„Да си различен, не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си.“

Някой смята, че свободата означава равенство. Друг я свързва с честност и справедливост. Трети вижда в нея път към човешкото щастие. Четвърти намира там култура и спокойна съвест. Само че свободата на един човек, може да влезе вВРЕМЕТО конфликт със свободата на друг човек. Усещането за справедливост на един, много често се конфронтира с усещането за справедливост на друг. Винаги културата на едни хора, се оказва напълно несъвместима с културата на други. Има някаква невидима, категорична граница между частния живот с неговия личен избор, и фона на обществения пейзаж. Ако обществения пейзаж е демократичен, и не пречи на избора, той сам по себе си, нито може да ни осигури равенство, нито щастие, нито дори спокойна съвест. Свободата е нещо с което човек трудно се справя. Тя идва на цената на личната отговорност. Не съществува общество на планетата, което да е постигнало окончателна хармония, което да разрешило всички човешки проблеми, или е дало отговор на всички загадки на света. Универсалните абстракции, които управляват вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Те просто си съществуват, и не се интересуват дали ги забелязваме или не. Няма световна идея, успяла да хармонизира неизброимата разностранност на човешката природа и стремления. Всъщност една голяма част от човешките трагедии са продукт на сблъсъка на разума с ирационалното, или с недостатъчно рационалното. Да не говорим, че няма никакво спасение от екзистенциалната тревога, която рано или късно всички същества чувстват у себе си. Нашият живот е отвъд нашето разбиране. Отвъд всичките ни илюзии, представи, очаквания, преструвки, пози и стремления. Никой не притежава отговор за смисъла му. Има хора, които търсят религиозен отговор в някои от големите монотеизми. Други намират успокоение във философията на стоицизма и будизма. Изписаните книги по темата са с размерите на хималайският масив. Има и търговци на илюзии. Това не променя и на сантиметър факта, че сме едни еднодневки в космоса. Смъртта заличава и изтрива всяка индивидуалната съдба. Не животът, не родът. Те продължават да съществуват по силата на природата в която участват. През кратката траектория на живота, чрез своите избори, можем да му придадем какъвто си искаме смисъл. Често си въобразяваме, че сме изкачили планина, но времето така премества и заличава праха, че от планината няма да остане и къртичина. Изграждането на този смисъл, на тези представи, макар и илюзорни, служат като предпазни парапети, преди да паднем в бездната. Понякога го правим с престорената веселост с която Том Сойер боядисва оградата. Защото отнемеш ли му на човека всички илюзии, той пада в прахта. Каквито и фрази да бърборим за смисъла, с какъвто и пустословен патос да се опитваме да го доказваме и описваме – смъртта ни затваря устата. Може пък и да си струва да се опитваме да му придаваме смисъл. Проблемът ни идва от факта , че трудно можем да обясним защо си струва. Щастието не съществува. Няма никакви логически предпоставки за него. Има само временни удовлетворения, идващи от изпълване на някаква празнотата вътре в нас. Подобно на кваса от евангелските притчи, който нараства и изпълва вътрешната празнота в нас. Външният свят не е в състояние да изпълни тази празнота. По някакъв начин копнежът да съществуваш, означава да притежаваш. Щом по силата на самата си природа сме временно тук, би следвало най-напред да приемем факта, че сме крайни, заедно с притежанията си. Но човек не иска да се разделя с тези притежания. Звучи парадоксално, но на практика ние не можем истински да притежавате нещо, или някого, ако не сме готов да не го притежаваме.
Има нещо фундаментално сбъркано в Творението, повтаряше една моя стара леля. Стивън Хокинг, който въобще не познава моята леля, също смята, че основно правило е, че във вселената нищо не е перфектно. Перфектното просто не съществува.
Ако съществуваше перфектното, човешкият род въобще нямаше да го има, смята Хокинг.

Страница 1 от 1012345...10...Последна »