Страница 1 от 912345...Последна »

Някой смята, че свободата означава равенство. Друг я свързва с честност и справедливост. Трети вижда в нея път към човешкото щастие. Четвърти намира там култура и спокойна съвест. Само че свободата на един човек, може да влезе вВРЕМЕТО конфликт със свободата на друг човек. Усещането за справедливост на един, много често се конфронтира с усещането за справедливост на друг. Винаги културата на едни хора, се оказва напълно несъвместима с културата на други. Има някаква невидима, категорична граница между частния живот с неговия личен избор, и фона на обществения пейзаж. Ако обществения пейзаж е демократичен, и не пречи на избора, той сам по себе си, нито може да ни осигури равенство, нито щастие, нито дори спокойна съвест. Свободата е нещо с което човек трудно се справя. Тя идва на цената на личната отговорност. Не съществува общество на планетата, което да е постигнало окончателна хармония, което да разрешило всички човешки проблеми, или е дало отговор на всички загадки на света. Универсалните абстракции, които управляват вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Те просто си съществуват, и не се интересуват дали ги забелязваме или не. Няма световна идея, успяла да хармонизира неизброимата разностранност на човешката природа и стремления. Всъщност една голяма част от човешките трагедии са продукт на сблъсъка на разума с ирационалното, или с недостатъчно рационалното. Да не говорим, че няма никакво спасение от екзистенциалната тревога, която рано или късно всички същества чувстват у себе си. Нашият живот е отвъд нашето разбиране. Отвъд всичките ни илюзии, представи, очаквания, преструвки, пози и стремления. Никой не притежава отговор за смисъла му. Има хора, които търсят религиозен отговор в някои от големите монотеизми. Други намират успокоение във философията на стоицизма и будизма. Изписаните книги по темата са с размерите на хималайският масив. Има и търговци на илюзии. Това не променя и на сантиметър факта, че сме едни еднодневки в космоса. Смъртта заличава и изтрива всяка индивидуалната съдба. Не животът, не родът. Те продължават да съществуват по силата на природата в която участват. През кратката траектория на живота, чрез своите избори, можем да му придадем какъвто си искаме смисъл. Често си въобразяваме, че сме изкачили планина, но времето така премества и заличава праха, че от планината няма да остане и къртичина. Изграждането на този смисъл, на тези представи, макар и илюзорни, служат като предпазни парапети, преди да паднем в бездната. Понякога го правим с престорената веселост с която Том Сойер боядисва оградата. Защото отнемеш ли му на човека всички илюзии, той пада в прахта. Каквито и фрази да бърборим за смисъла, с какъвто и пустословен патос да се опитваме да го доказваме и описваме – смъртта ни затваря устата. Може пък и да си струва да се опитваме да му придаваме смисъл. Проблемът ни идва от факта , че трудно можем да обясним защо си струва. Щастието не съществува. Няма никакви логически предпоставки за него. Има само временни удовлетворения, идващи от изпълване на някаква празнотата вътре в нас. Подобно на кваса от евангелските притчи, който нараства и изпълва вътрешната празнота в нас. Външният свят не е в състояние да изпълни тази празнота. По някакъв начин копнежът да съществуваш, означава да притежаваш. Щом по силата на самата си природа сме временно тук, би следвало най-напред да приемем факта, че сме крайни, заедно с притежанията си. Но човек не иска да се разделя с тези притежания. Звучи парадоксално, но на практика ние не можем истински да притежавате нещо, или някого, ако не сме готов да не го притежаваме.
Има нещо фундаментално сбъркано в Творението, повтаряше една моя стара леля. Стивън Хокинг, който въобще не познава моята леля, също смята, че основно правило е, че във вселената нищо не е перфектно. Перфектното просто не съществува.
Ако съществуваше перфектното, човешкият род въобще нямаше да го има, смята Хокинг.

Откъде идва тази почти мистична привлекателност на утопиите ? Какви са тези слепи сили, които постоянно тласкат света към някакъв хипотетичен контрасвят ? Кои са тези люде, които постоянно се опитват изкуствено да инсталират и присадят този ПРОФИЛконтрасвят в реалността.  Според Фройд зад симптомите и думите винаги се крие несъзнаваното. Според Маркс пък, зад идеологиите се крият непризнати и прикривани интереси. Защо цяла армия от западни интелектуалци и политици не се спират, продължават и сега, да бутат света с някакви теоретични, левичарски айсберги към бездната. Нима историята не им показа сгромолясването на утопиите ? Ами че техният тътен още се чува ! Той ще се чува още с години. Скритата част на айсберга, се оказа човешката природа. Тя е толкова смазващо тежка, че винаги прави на пух и прах всеки теоретичен връх на айсберга, изграден от привидности. Нима не стана ясно, че левите идеи рано или късно се разпадат на парчета. Разпадат се, заедно с всичките си измислени и фалшиви очевидности, за някакво идеално и равноправно човешко общество, стъпило на представите за равенство. В генеалогията на утопиите винаги има заложено насилие. Няма невинни утопии ! Колкото по-красиво звучат, толкова по-жестоки са пътищата към тяхното осъществяване. Това се налага поради факта, че теоретичните представи за справедливо общество, изпадат в радикален разрив с човека, такъв какъвто е.
Всички утопии отначало само се сблъскват или разминават с настоящето. После неминуемо се сгромолясват в бездната ! И винаги по една и съща причина – утопичните идеи са нежизненоспособни, те са в крещящо неоъответствие с човешката природа.
Жак Фреско, архитектурен дизайнер, концептуален учител и футурист, обиколи света с лекции да обяснява своя проект „Венера”. Проект, който трябваше да ни помогне да тръгнем по пътя на нова световна цивилизация. Гледах публикуваните проекти на неговите градове на бъдещето. Сградите са разположени геометрично кръгово, с цел ефективно транспортиране, минимален разход на енергия и административен център. Не бих искал да живея в тези градове. Приличат ми на геометрично и „елегантно” разположени еднотипни концлагери. Фреско говори за държави без граници в които хората ще си живеят едва ли не като братя.
В една от лекциите споменава, че Карл Сейгън мечтаел да общува с извънземни. Вероятно се е надявал , че те страшно много ще искат да си общуват с нас. Но Фреско сам признава, че това не е много сигурно, защото например знаем, че републиканците не могат да общуват с демократите. Мъжете и жените срещат трудности в общуването си, а съдилищата са пълни с братя и сестри които се съдят.
В средата на деветнадесети век мадам Елена Блаватска също говори за нова цивилизация. Опитва се да внушава, че ще се появи нов тип хора от Шестата раса Те щели да се появят първо в Америка, като продукт на смесването на гените на много нации. Не съм забелязал появата на такава раса. Ако някой е забелязал, моля да ми пише.
Тъжното е, че имунната система на много западни интелектуалци, особено европейските, е някак трагично разрушена от марксистки, феминистки, семиотични, мултикултуралистични, постструктуралистични, психоаналитични и левичарски полюции. Текстовете им вонят от култура, но за мен това са интелектуални мастурбации от които бъдещето няма начин да забременее.
Този интелектуален шаманизъм не е променил човешката природа стотици години. Утопиите никога не са били обективен източник на някаква фундаментална мъдрост за същността на човешката природа, нито пък за хармонията в човешките общества.
Те винаги са били източник само на насилия и страдания.

Не харесвам фразата „бъди себе си”. В човека има една вродена тъмнина. Властни инстинкти. Агресия и жестокост.ПРОФИЛ Завоалирани нагони. Непредсказуеми тласъци към потулвани и трудни за признаване мотиви. Понякога генетично заложени. Не може на насилника да му кажеш „бъди себе си”. Тази вътрешна тъмнина не може да се премахне. Може само да се преодолее. За това е необходим самоконтрол. Вътрешна отговорност. Чрез нея идентифицираш себе си. Определяш мястото си. Това значи да си преодолял тъмнината. Да не се страхуваш да попиташ себе си къде се намираш. В светлата или в тъмната си част. Но това може да го долавяш единствено в състояние на постоянна будност.
Вместо „бъди себе си”, повече ми харесва : „бъди човек”. По-истинско е. Първото крие опасности.
Ако се опитаме да насочим фразата „Обичай ближния си както себе си”./Мат. 22:34-39/ към по- ясни и разбираеми намерения , ще срещнем непреодолими трудности. Човек няма такъв психически ресурс да обича всички, да обича човечеството. Когато един мъж попитал Исус: „ Кой всъщност е моят ближен?” Исус му разказал притчата за добрия самарянин, помогнал на мъжа, който бил ограбен, пребит и оставен полумъртъв на земята. Става дума за този, когото срещнеш по пътя си и го видиш паднал. Това означава да проявяваме състрадание, към падналия до нас, да не го подминаваме. Да не бъдем безсърдечни и свирепи, да окажем помощ.
През останалото време може би по-валидно е : „ Остави ближния си намира”. Не му пречи. Не му навреждай. Ако можеш помогни му. Но най-важното – не му навреждай. Мисля, че с това се затваря кръгът на любовта към ближния!
Един от Светите отци бе казал как да тълкуваме думите в Светото Писание.
„Словото Божие е безбрежно, необятно море. Много хвърлят в него своята мрежа и този, който мине почти по повърхността, извлича само пяна.
Този, който хвърля на по-голяма дълбочина, извлича риба.
А който се спуска до дъното на морето събира драгоценни раковини и бисери.”

Точно както радикалните мюсюлмани-шиите смятат, че Архангел Джибрил е допуснал грешка, като е предал на Мохамед ПРОФИЛ Посланието, което е било предназначено за Али, така и постоянно чуваме едни хора, които продължават да говорят, че идеята на комунизма всъщност била страхотна, но били допуснати грешки и извращения. Всъщност, трябва ли въобще да се говори за грешки и извращения щом става дума за утопии ? Юрген Хабермас, смятан за последния голям философ на Франкфуртската школа, пише, че проблемът на съветското общество било „деформирана версия но социализма”. Работата е там, че цяла плеяда мислители, най-вече френски, но и немски, изграждат ялови философски конструкции, който всъщност са постмодерни форми на марксизма. Като ги четеш те обзема една постмодерна печал, защото истината, която ние наричаме очевидна, според техния жаргон бива „тоталитарна”, „хегемонна”, „логоцентрична”, „афроцентрична”, „структурална” „фалоцентрична” и т.н. Значи „идеята била хубава” ама била опорочена. Една утопия дали ще се опорочи или да няма да се опорочи, тя ще си остане пак утопия. Социализмът обещава да реши всеки проблем на света, звучи благородно, но след него винаги следва разруха. Единствената движеща сила, за просперитета на една общност е собственият интерес, практикуван умело, до степен, от неговата дейност да се ползва цялото общество, на фона на здрави закони, и още по-здрави институции. Точка. Дори няма нужда да го дефинираме като капитализъм , няма нужда от никакъв „изъм” и „изми”.
Всички конфликти, всички човешки трагедии, всички онези касапници, наречени „велики революции”, са продукт единствено на сблъсъка на разума с ирационалното, налудното, утопичното, нечовешки жестокото, или най-малко на недостатъчно рационалното. Лявата фонова радиация не е спряла да се стеле над Европа след Големия взрив на октомврийската социалистическа касапница през 1917 г. Няма такова окончателно решение, универсална формула, която да обедини неизброимата човешка разностранност, стремления, прикривани нагони, инстинкти и съперничества. Тези философско конструирани, съвършени общества, никога не са би ли нищо повече от колективен сън, защото са неосъществими поради своята нереалистичност по фундаментални причини, свързани най-вече с многоликата човешка природа, с естествените неравенства между човеците. Какво братство, равенство и свобода, когато в много често в семействата брат с брата не си говори. Влезете ли в архива на съда, бързо ще установите че , седемдесет процента от делата са между роднини. Какво братство, какво равенство ? Не могат да го постигнат в семействата си, а тръгнали да подреждат по него света.
Поради каква причина умни бели мъже, продължават да бъдат па̀соми на левичарските си съновидения ? Защо марксизмът и левите идеи се оказаха хранителна среда, окоплодни води на всички феминистки и зелени движения по света ? Защо всичките тези мултикултуралистични, вонящи от култура постструктуралистични, семиотични и психоаналитични пируети, чукат на вратата на левичарството ?
Нима историята многократно не им показа какво има зад тази врата ?

Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките наПРОФИЛ историчното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който Симон Вейл очертава четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

Скоро опозиционни руски канали показаха тайно заснети кадри, как Негово Светейшество Кирил , патриархът на Москва и цяла Русия, отмаря на луксозната си яхта в открито море. Вероятно на фона на морската шир, Негово Светейшество търсиПРОФИЛ молитвен покой, бягство от всичко преходно, насочвайки вниманието си към върховната несътворена Личност, на Която всички дължим своето съществуване. Молитвата е проявление на стремежа ни към Бога, стремежа ни към узнаване истината за смисъла на нашето съществуване. Тя е израз на решимостта на човека да навлезе по-дълбоко в духовния живот.
Но в този си стремеж към Бога, Негово Светейшество съвсем не е сам. На палубата се препичат на слънце четири или пет момичета по бански костюми, вероятно монахини от обкръжението на патриарха на цяла Русия. Гледайки тази картина, човек започва да си мисли, че монашеският живот, въпреки лишенията и суровостта си, на моменти има твърде привлекателен вид. Вероятно тези момичета са поели религиозни задължения да възхваляват милосърдието и благочестието, да развиват своя характер според волята Божия, и най-вече според волята на патриарх Кирил. Прозрели са, че така ще постигнат вечен живот, който Бог е обещал на онези, които Го търсят. Естествено мястото няма значение. Тези момичета са избрали да търсят Бога на яхтата на патриарха на Москва и цяла Русия.
Самият патриарх Кирил тихо и радостно наблюдава момичетата със смирен, молитвен поглед и хапва нещо. Защото той така и трябва да живее – в безмълвие, в послушание, в молитва на ума. Той има нужда и да хапне, има нужда както от материалното, така и от духовното. „Не само с хляб живее човек“ (Мат. 4:4) – тоест и с хляб, но не само с него…
Идеята на психопата-философ Дугин е, че Русия трябва да играе ролята на Трети Рим, обединявайки под шапката си всички „изконно православни територии“. Че тя има за „дълг” да си „вземе евразийската степ” , т.е. всичко онова, което „метафизически” и принадлежи. Всъщност този политическо-имперски мит се разпада пред очите на самия Дугин и фараона Путин.
Украйна, Грузия, Беларус, Армения с всеки изминат ден все повече се отдалечават от Русия, а една част от тях вече са се наредили на опашката за прием в НАТО.
Скоро руският патриарх Кирил посети Антарктида. Журналистът Александър Невзоров съобщи, че това съвсем не е било напразно, че всъщност е добре дето  „Патриарх Кирилл в Антарктиде пообщался с пингвинами”.Гундяев
Според думите на Невзоров, патриархът на Москва и цяла Русия, е покръстил и спечелил за православието още цели 16 пингвина.
Така, че идеята Москва да бъде Третия Рим за православието, всъщност си остава жива.

От новите учебници по история веднага става ясно, че комунистите нито за миг не са изгубвали импулса си за господство над другите. Червените професори все още стискат между зъбите си комунистическата нафора. Още от времето на тяхната партийнаПРОФИЛ евхаристия, благодарност и вярност към техните господари, постлали червен килим пред академичните им кариери. Казано накратко, разказът за периодът 1944-1989 г. си е една подла манипулация от която не става ясно , че комунистическата партия е престъпна по своя генезис, характер и действия. Не се говори за окупацията на Червената армия, за ужасяващият терор, за избитите около 30 000 души, за масовите гробове покрили цялата страна. Не се разказва за концлагерите, за обезглавяването на целия политически, културен и икономически елит на страната. За унищожаването на многовековни традиции, манталитет, работливост, предприемчивост на българското общество, създавайки по този начин пропаст между него и демократичната европейската цивилизация. Буквално заличени бяха типично български възрожденци и герои. За сметка на това покриха цялата българска земя с каменни, уродливи паметници на съветските окупатори. Циментови върколаци с ботуши, разни Альошовци с шмайзери и господарски погледи. Генетичната наглост на червените професори, използва като инструментариум старите шаблонни и скудоумни похвати на идеологическите си аргументи. Това според Алфред Уайтхед означава, че за част от хората истинността е значима и работи само доколкото допринася за интереса им. Паметта е ключ към осъществяване на древния стремеж към себепознание. Затова е разбираемо, че потомците на червената върхушка нямат интерес да пазят паметта за фактическите събития. Няма как да искат да обяснят причините, поради които нещата са станали такива каквито са. Нито ще искат да обяснят причините, поради които бащите им са станали, каквито са станали. В този процес миналото, спомените могат действително да бъдат, изопачавани, преработвани и променяни. Това е познато в психоанализата като “покривна (защитна) памет”, която те предпазва от истините, които могат да те хванат веднага за гушата.
Разбира се, никой не си и мисли, че стадата от червени фанатици, събиращи се на Бузлуджа са хора привързани към някаква кауза, свързана с прогреса и човеколюбието. Нищо подобно. Целият този Джурасик парк е задвижен от една невероятна омраза, една зловеща позиция на отбрана в защита на едно минало, което им е позволявало да прикриват собствената си интелектуална нищета, бездарност и некадърност да се впишат в един свят на свободна конкуренция. Тези стада все още дърпат страната назад към блатото.
За съжаление тази зловеща позиция за отбрана и защита на едно престъпно минало, няма да бъде отстъпена и от червените професори, които пишат учебниците. За тях това означава да се измъкнат от парализата на фалшивия контекст на преподаваните от тях убеждения върху който са изграждали кариерата си. Това означава да предефинират собствената си идентичност, а това е травматичен процес. Да изоставиш старата маска с която си градил кариера, означава да изоставиш самия себе си, да се отдалечиш от самия себе си и от собствените си демони. Не временно, а завинаги. Това няма как да се случи.
Остава ни да се надяваме, че друго поколение историци ще пишат учебниците, защото без да познава обективния свят на миналото си, една нация няма Бог знае какво бъдеще.

Видях до кофите за боклук захвърлени кутии с черно-бели снимки. Явно запечатаните върху тях образи са вече непотребни заПРОФИЛ някого. Или неразпознаваеми. Вероятно хората на фотографиите вече не са живи. Някой е запечатал  мигове от живота им. Онзи преход между двете преливащи се една в друга сфери на Нищото. Тези на Живота и Смъртта. На фотографиите е уловен някакъв миг, усмивка, задържане на диханието. Някакво отминало ″сега″.  Последвала е светкавица. Тя също е изчезнала в нищото. Като човешкия живот. Зад застиналите усмивки, заедно с илюзията за значителност, се усеща  пустота. Въпреки привидната веселост.
Захвърлените снимки вече нямат никакво значение. За никого. Вероятно тези които могат да разпознават хората на тях, също отдавна ги няма на този свят.
Дошло е ново поколение. Или  нови собственици разчистват дома.
Затова старите снимки са пръснати около кофите за боклук.
Физиците смятат, че  времето се подчинява на закони, които не зависят от съзнанието. Използват термина лъч на времето, с който отбелязват, че ходът на събитията е еднопосочен. Необратим. Според тях концепцията за персонално време е чиста измислица.
Св. Августин смятал, че  времето  съществува само в нашето съзнание. Не съществува нито един реален начин то обективно да се оцени.
Всичко, което може да се напише или изрече за времето с думи, не е това. Каквито  и понятия или импровизации за времето да си изгради разсъдъкът – също не е това.
Знаем за чашата на Стивън Хокинг. Тя пада от масата на пода и се счупва на парченца. Ако я заснемем и пуснем филма обратно, можем да видим как парченцата се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Само , че това няма как да се случи в реалния живот. Хокинг твърди, че във всяка затворена система, хаосът или ентропията винаги нарастват с времето. Казано по друг начин,  номерът с парченцата, които се слепват и правят чашата цяла, няма как да се случи. Посоката е само една – от масата на пода. И всичко на парченца. След време и от парченцата няма да има следа.  Но това е друг, по-дълъг  разговор.
Когато съм се опитвал да слепвам тези парченца, ровейки с в кутиите със стари , фамилни, черно-бели снимки, съм възстановявал някакви образи. Но те остават затворени само в моето съзнание. Взирам се в лицата на баби, дядовци , лели от времето, когато са били ученички с плитки.   Случва се някои от лицата да се губят поизбледнели в паметта ми, посипани от пясъците на времето. Понякога съм се опитвал да показвам старите снимки на внуците си.  Интересът им към моите дядовци и баби не е твърде голям. Вероятно тези образи им изглеждат като фосили, вкаменелости, съхранени в земната кора от отминали геоложки времена.
След няколко поколения  лицата от снимките ще бъдат напълно заличени. Ще изчезнат безвъзвратно.  Неразпознаваеми, избледняващи в потока на времето. Този поток отнася и заличава всичко. И мъдрият и милосърдния, злодеят и глупакът. Те изчезват. Завинаги. Само потокът остава недокоснат. Отделният човешки живот е крехък. Той може да бъде прекъснат във всеки момент. Потокът на съществуванието не може да бъде прекъснат. Не може да си го позволи. Затова смяната на съществата е безкрайна.
Много често хората затъват в илюзията , че снимките са едно от нещата, които опровергават времето. Скъсват се да снимат  образите си на фона на потока. Но остава само потокът. Светкавиците на фотоапаратите осветяват света.  Не след дълго отбелязаните човешки образи-фикции изчезват в Нищото. Животът на разсъдъка плува в море от привидности. После завършва в определени точки във времето. Самият човешкият живот си  е едно корабокрушение. Все едно какъв флаг ще закачим да се вее горе на мачтата. Хората разбират това.
„ Съзнанието е болест”,  казва Унамуно.
Това свръх просто изречение може би е метафизика на съкровеното.
 Вероятно времето е разсъдъчна конструкция, целяща  да обясни факта, че нещата се променят. Разсъдъкът не може да спре процесът на промяна. Сякаш, за да се противопостави, той започва да прави снимки.  Понякога осъденият на обесване играе на зарове в килията, докато стражите го отведат. Правенето на снимки с нашите образи е почти същото. То разкрива  човешката ни  нищета. Всеки е част от тази нищета. Но и в нищетата  сякаш трябва да се прави нещо.
„Тъгата ще трае вечно”, изрекъл  Винсент ван Гог секунди преди да издъхне…

 

 

 

 

 

 

 

 

Малко или повече, телевизионните зрители съпреживяват някаква субкултура, излъчвана денонощно по синия екран. Всичките тези реалити продукции, разните Биг Брадъри , Сървайвъри, телевизионни сериали, забавниПетьо програми с просташки хумор, сладникави мелодраматични филми, сякаш се предназначени за ментално единение с посредствеността, превръщайки този виртуален поток в някакъв телевизионен филмов и информационен Макдоналдс.
Освен това, всеки ден бликва един информационен поток от лъжи и полулъжи, с неизменно ударение върху драматичното, трагичното, катастрофичното и болезненото. От страниците на вестниците се стичат водопади от шокиращи и подвеждащи заглавия, измислени апокалиптични прогнози. Всичко това набъбва и нараства като ядрена гъба, от чиито недра се разстила една злокобна радиация от несигурност и озлобление, която сякаш цели да деформира и дори унищожи индивидуалното съзнание и мислене, а на негово място да изгради някакво посредствено, консуматорско, пасивно възприемане на света около нас. И всичко това с онзи крещящ, квази-сензационен , рекламен, безцеремонен, циничен, и „нахакан” стил, който така смесва и размазва циничното с драматичното, просташкото с чисто човешкото, че в един момент зрителят или читателят, загубват очертанията на продукта, който консумират, тъй като всичко има един и същи вкус.
Не е по различно положението и в социалните мрежи, където радиацията на посредствеността е на неимоверно „високи” нива. Там една голяма част от индивидите почти са престанали да съществуват, тъй като възприемат някакви недействителни, причудливи и флуидни самоличности, според желанието и вкусовете на другите виртуални общности в мрежата, чието одобрение се стремят да спечелят. Там вместо профилните снимки на участниците, може да видите снимките на лебеди, пеперуди, кученца, катерички, Китайска панда, Миещи се мечета, а също така и богата палитра от снимки на бозайници, земноводни, двуутробни, делфини, прилепи Летящи лемури, паякът Синя тарантула, Розово какаду, Дървесно кенгуру, Канадска гъска и за каквото там се сетите. Няма само да видите снимка на човекът, който стои зад профила. Криейки се зад тези образи, той лесно сваля ограниченията пред конструирането на идентичността си. Така е по-лесно да плиснеш омразата, озлоблението и грозния език, с който искаш да унизиш другите, може би това е единствената илюзорна компенсация за собствената ти нищета, която те кара да се чувстваш обезценен и незначителен. Защото дори и жалкото, делнично съществуване основано на принципа, че в живота има само две най-важни неща – метаболизъм и репродукция, някак не е достатъчно. Старата поизтъркана делнична „философия”, че каквото „метаболитнем” и каквото „репродуктивнем” , това ще ни остане, съвсем недостига , за да се чувстваме живи. Това да унижим, обезценим или напсуваме опонента, подсилва имунната система срещу завладялото ни чувство за провал, от цялата тази заобикаляща ни несправедливост, с която нямаме сили да се справим. И тогава се появява единствения за нас изход – да напсуваме реалността, заедно с хората в нея. По-точно като започнем от хората…
Ако пък трудно съставяме изречения, но искаме да изглеждаме като хора, които постоянно се стремят да развият и овладеят вътрешния си свят, започваме да копираме и качваме картинки с мъдри мисли на политици и духовни учители. В мрежата можем да видим потоци от картинки с цитати от Будизма, Джайнизма, Тантризма или Конфуцианството. На фона на дъждовни есенни гори, или сънни езера, може да прочетем копирани текстове, които ще ни обяснят що е то Бог, Душа, Грях, Медитация, или Живот след смъртта…Цитати от Августин Блажени до Кришнамурти и Петър Дънов, съжителстват с астрологични прогнози, фентъзи красавици с пластмасови лица, яхнали летящи в облаците елени от чиито ноздри струят текстове за това, как любовта ще спаси света. Тези призиви към духовната страна на човечеството не вършат никаква работа, този който търси отговор на загадката на живота, едва ли ще го намери в пространствата на виртуалния кич.
В същото време, не може да се отрече, че технологичните възможности за създаване на виртуални общности, имат и своята добра страна. Това дава възможност на географски разпръснати хора да обменят информация, да споделят мисли или коментират събития.
Стига това да не води до загуба на чувство за реалност.
Защото ако повечето време сме онлайн, това не подсказва ли, че в живия живот сме офлайн ?

В дебелите книги пише , че невинаги получаваш това което заслужаваш. Нямам никакъв вътрешен спор по въпроса. Но човек и без вътрешен спор, може да се почувства предаден или разочарован от близки хора. За да се спаси от тези разочарования, той трябва да се откаже от своята съпротива срещу обичайнотоПетьо функциониране на живота, да прояви някакъв естествен интегритет с него. Да трансцедентираме /надраснем/ своите преценки и очаквания, да разположим нещата в един общ пейзаж. Или както казват на Изток : „ Да не броим дърветата, а да виждаме гората ”. По друг начин казано, трябва да се опитаме да се издигнем над сравнително ежедневното ниво. Птичи поглед отгоре, над гората, ни показва, че тя съвсем не е съвършена във всичките си части, всъщност това е начинът по който съществува. Но този поглед няма да ни улесни много. Защото в крайна сметка човек живее долу, в гората, крачи по пътеки и внезапно появили се просеки, препъва се в дупки и паднали стволове . Наясно сме, че убежденията и вярванията ни ограничават до голяма степен. Но не можем постоянно да летим в облаците, налага се да броим и дърветата. Личното преживяване за света едва ли се покрива със светът, който е в действителност. Но дори в рамките на фалшивия контекст на системите ни от убеждения, чудеса рядко се случват. Вероятно истината не е това, в което вярваме, а това което преживяваме непосредствено, долу в просеките, все едно дали ни харесва или не. Хайдегер ли беше казал: „истината е просека в гората”… Когато сме силно разочаровани или предадени от много близки хора, може би трябва да приемем всичко, въпреки, че нещата не са се случили съгласно нашите очаквания. Защото във вселената на човешките отношения, болките и страданията са имплантирани в самата и природа. Възможностите за избор не са много. Ако имаме усещането, че сме направили всичко в контекста на нашите усилия и отговорности, но нещата не са се получили, може би просто трябва да продължим . Тежко е разбира се, та нали признанието е пространството в което съществуват обичта, лоялността и добрите отношения . Но нали реалността многократно ни е подсказвала и повтаряла, че не е задължително, да получим това което заслужаваме. Защо страдаме тогава ?
Ако се опрем на учението за amor fati /любов към съдбата/ за която говори Ницше, онази „невинност на ставането”, то едва ли ще ни донесе утеха. Ницше се опитва да ни убеди, че ставането е невинно, понеже няма същество, което да е отговорно за факта, че съществува, че притежава или не притежава едно или друго качество. С една дума каквото и да ни се случва, трябва да приемем невинността на всичко, което е.
Ако искаме да разберем понятието „amor fati“ в едно изречение, то би изглеждало така : да съжаляваме по-малко, да се надяваме по-малко, да обичаме повече реалността такава, каквато е, и по възможност изцяло…
Трудна работа нали ? Поне аз не успявам…

Страница 1 от 912345...Последна »