Страница 1 от 41234

Да се люлееш над бездната

Странно е, че вечността сякаш няма нищо общо с времето. Като че ли времето, отброявано от часовника, няма никакво отношение към  вечността. Вероятно вечността е някакво трансцедентално измерение, настоящето, мигът в който сиПРОФИЛ сверявам часовника, или поглеждам към него, въобще не се отбелязва от времевия сеизмограф на вечността. Не драсва дори чертица, за да отбележи , че нещо правя, не драсва чертица, че въобще съществувам. Животът толкова бързо променя формите си, че мислите от моето детство, вече толкова са се отдалечили от мислите на моите внуци, че вече не могат да задържа вниманието им. В момента, моето настояще е някакво свободно падане, но не в бъдещето, а във вечността, която заличава всичко. Там е място без часовници, място което не е интересно за младите. Разбира се, дотогава ще се държа за собствените си митове, ще вървя по собствените си пътеки към нищото, всеки си имат свои пътеки и свои митове. Те все водят към нищото, но са различни. Всеки човек е неповторимо явление. Всъщност всеки има своя пътека по която отива до ръба на бездната. Опитът не може да се преподава – той се изживява. Най-доброто не може да се изрече, то е някаква трансцедентна , неизразима истина – също като вечността. В своя непоносимо кратък престой на тази мъничка като прашинка планета , в целия този човешки мравуняк, застрашени от абсурда, ще се лутаме насам-натам, опитвайки се да си внушим, че оставяме някаква следа. Разбира се, винаги могат да се намерят хора и четива, които ще ни подхвърлят вече твърде познати, дори малко /всъщност много/ клиширани изрази за смисъла. Например за нашето уникално място в безкрайността на всемира. Разбира се , тези четива и заучени фрази са истинска съблазън, когато под нас зее бездната на абсолютната празнота. Ако вселената е един сляп и произволен процес, който не означава нищо, единственото нещо, което ни остава е да се държим здраво за въжето на собствените си митове. Ще се полюляваме над бездната, стискайки се здраво за същото това въже, изплетено от същите лични митове, докато времето на живота ни се скъса, за да пропаднем заедно с тях в нищото. Въжето на личните митове е изплетено от някой основни /искаше ми се да кажа привидни/ принципи, фундаментални предпоставки на живота. Ами точно те представляват онази сложна плетка от привидности, онази система от образи, собствени и заучени от културата, даващи на съзнанието ни така необходимото му усещане, че животът има смисъл. Иначе няма как да участваме в играта, няма как да я разиграваме. Няма как да стискаме между зъбите собствените си митове и да се люлеем над бездната, макар и с все същата смесица от древен страх и благоволение, пред чудовищната загадка на живота. И без това човекът е такава загадка за себе си. Онези медитиращи монаси и съзерцатели от Изток, които искат да спасят себе си, какво мислите че правят – отдръпват се от живота ? Единственото което правят е да се измъкнат от живота и света.
Иначе, всички високоразвити култури, услужливо са готови да ни предложат океан от текстове, взети от големите религиозни традиции. Планини от философски системи, мистични, окултни школи, предлагащи такава гледна точка, стояща така над реалността, че може да не видите дори самата реалност ! Тухла по тухла строят цялата сграда на надеждата, за да ни помогнат да се помирим с живота и битието си. Преработват древни идеи в съвременен контекст, който вдъхва нов живот и обновява значението им. Но ние продължаваме да се полюляваме и висим над все същата бездна, стискайки въжето на собствените си митове. До момента в който всъщност не знаем къде точно се намираме. Това се случва, когато започнем да излизаме от строя, когато тръгнем за някъде, а когато пристигнем, забравяме защо всъщност сме именно точно там. Когато започнем постоянно изпускаме и разливаме разни неща, за които дори нямаме идея защо за Бога, всъщност са били в ръцете ни. Дори и тогава културата ще ни предложи цяла вселена от цитати за измеренията на вечния човешки дух. Планина от цитати и мъдрости, които могат така да ни затрупат, че да не виждаме бездната под себе си, макар тя да си е все там. Но поради отслабеното зрение, нито ще можем да четем цитатите, нито ще виждаме бездната, а още по-малко ще можем да мислим за нея.

Малката жена

Това е малка жена; макар и твърде стройна по природа, все пак тя е здраво стегната в корсет; винаги я виждам в една и съща рокля от жълто- сив плат, почти с цвят на дървесина, обкичена тук-там с ресни или с подобни на копчета висулки; тя никога не носи шапка, матоворусите ѝ коси са прави и ако не в безпорядък, то все пак се спускат доста свободно. Въпреки че е стегната в корсет, жената е лесно подвижна, впрочем тя преувеличава тази подвижност, обича да слага ръце на хълбоците си и изненадващо бързо със замах да извърта встрани горната половина на тялото си. Чети повече

Зима

Те седят на пейката и мълчат. Всичко са си казали. Думите за тях са мъртви листа.
Старостта е тишина.
Кръвта вече не стопля ръцете им.
Старостта е студ.

Той е с вълнената жилетка, изплетена от нея. Здрава жилетка се оказа, носи я повече от трийсет години. Като желязна броня е, на едри железни бримки. Чети повече

Сънят на смешния човек

Първа част
Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват- и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях- не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Чети повече

Прелиствайки Хосе Ортега-и Гасет, откривам, за кой ли вече път, че човек въпреки всичко си остава един интелектуален наследник. По друг начин казано, съзнанието му до една огромна степен е оформено от усилията, опита и гения на други хора преди него. Той преоткрива, осмисля и претворява това познание, поднася ни го по нов начин, „бутилира” го с марката Хосе Ортега-и Гасет, Чети повече

АФОРИЗМИ

* * *
Не е възможно да наблюдаваш обективно собствената си смърт и да си тананикаш шлагерче.
* * *
Вселената не е нищо друго освен блуждаеща идея на Божия ум – доста неприятна мисъл, особено ако току-що си направил първа вноска за къща. Чети повече

ЯУРЕГ

Пристигането ми в Яурег преди три години към осем часа вечерта, смятам, ми даде право на известни надежди, които не се осъществиха, напротив, от мига, в който стъпих на яурегска земя, положението ми се влоши. Една от причините да напусна града бе навярно безкрайният наплив от хора, сред който направо се задушавах поради беззащитността на телесните си и душевни центрове, поради неспособността си да открия някакъв смисъл. Представата, че всеки ден призори трябва да се събуждам и да извършвам всекидневната си работа под бремето на един милион и седемстотин хиляди души, едва не ме погуби. Чети повече

ДАЛИ ЧОВЕКЪТ ЩЕ ПОЧУКА НА ВРАТАТА МИ?

Надявам се, че с това съм успял да ви разлея чая!
Всички реки ще прелеят, но все още си текат в коритата, учителите те шибат с показалки и червеите изяждат зърното; те монтират огнестрелните си оръжия върху триножници и коремите са бели, и коремите са черни, и коремите са кореми. бият хората заради самия побой; съдилищата са места, където първо се пише краят, а всичко, което предхожда, е просто водевил. хората биват вкарвани в стаи за разпит и излизат полухора или направо нехора. Чети повече

ЛЕГЛОТО

Обичаха се, ала ревността, насочена към миналото или бъдещето, завистта един към друг, взаимното недоверие ги разяждаха. Понякога, в общо легло, забравяха тези жалки чувства и благодарение на това легло продължаваха да живеят. За един от тези случаи, за последния, ще разкажа.
Леглото беше меко и широко и имаше розова покривка. Средата на таблата – от желязо – представляваше пейзаж с дървета и кораби. Чети повече

ЧОВЕК БЕЗ ХАРАКТЕР

Днес характери явно трябва да се търсят с фенер, а и навярно ще станеш смешен, ако тръгнеш да обикаляш посред бял ден със запалена свещ. Тъй че искам да разкажа историята на един човек, който винаги бе имал затруднения с характера си, а по-просто казано, никога не бе притежавал характер. Аз все пак съм притеснен, че навярно не съм разбрал навреме значението на този човек и че накрая той може да се окаже нещо като пионер и предвестник на една нова епоха.
С него бяхме съседски деца. Когато той извършеше някоя от онези дребни пакости, които са тъй прелестни, че на човек не му се ще да ги разказва, майка му започваше да въздиша, понеже пердахът, който му налагаше, я уморяваше. Чети повече

Страница 1 от 41234