Страница 3 от 512345

Добре дошъл, Крим!

Е, здравейте, скъпи кримчани! Радваме се да ви видим. И в първите редове на писмо си искам да виаркадий-бабченко-1_cr поздравя с това, че участвахте в последния референдум в живота си. Повече такива „волеизявления” няма да имате.
Нищо и никога повече няма да избирате.
Нищо и никога. Даже цвета на бордюрите в собствения си двор. Запомнете това веднага.
Второ, можете да се сбогувате с телевизията си.
Довиждане, преки предавания, ток-шоута и дискусии. Здравейте, мръсотия, трупове, дебили и урино-сексуални шеги. Само Кисельов (проправителствен тв водещ, директор на руската държавна информационна агенция „Русия днес”), само хардкор! Давай на преките включвания с Путин.
Трето, наборната армия. Това въобще е отделна тема. За 23 години окупация, разбира се, вие вече сте забравили какво значи да взимат децата ви войници. Няма нищо. Ще си спомните. А особено добре ще си спомните, когато децата ви в нашата – сори, сега вече във вашата армия, започнат да умират от болести, от които в последните 100 г. не умира никой по света. От пневмония например. След кримския климат да служиш чак в Кунашир (най-южният остров от Курилските острови) е същото. А, да, и надписът „Кавказ-сила” изглежда добре на обръсна глава.
Между другото, запишете си веднага това адресче: http://mright.hro.org/

Това е Фондът „Право на майката”. Вече 20 години той помага на семействата на загинали военнослужещи. През миналата година фондът е помогнал на семействата на 2465 загинали военнослужещи. От тях между другото 20% са жертви на самоубийства, 20% – доведени до самоубийство, 15% – от заболявания и 5% – от побой.
Като цяло – „Не плачи, моми-и-иче!”
И, да, инвалидната пенсия на войнишките майки в Русия се равнява на 40 долара. Правилно чухте. И ще ви трябват години, за да ви я отпуснат. Добре дошли в нашата съдебна система.
Въобще, разговорът за съдебната система е дълъг, затова само ще ви напомня: разпалването на омраза, оскърблението на чувствата на вярващите, оправданието на тероризма, екстремистките изказвания, клеветата – всичко това са углавни престъпления.
Отричането на историята, блокирането на пътя на гражданите, неразрешеното събиране на повече от петима души, аморалното поведение – всичко това и още много, много други! – са административни престъпления.
Е, с нашите казаци, казват, вече сте се запознали. Красавци нали? Е, нищо, нищо. Та вие все още не сте видели поповете ни.
При нас, впрочем, в момента тече федерална програма за повишаване на духовността и за заздравяване на духовните връзки. Под лозунга „Да вмъкнем черква във всяка празнина”. Така че там, където сте мислили, че до вас ще има детска градина или транспортен възел – ще имате църква. Точно, както е сега при мен – под прозореца ми на празното място около Московското околовръстно шосе тъкмо вкарват една черква вместо пътен възел. Тук всяка сутрин има задръствания и хич не ни трябва пътен възел, трябва ни именно църква. Нищо, и това ще разберете с времето.
И да – отделният ред в квитанцията, когато плащате за храма – това вече е като пито-платено. Кметството на Електростал (град в Русия), автор на тази духовна иновация, ще ви научи.
Между другото, като заговорихме за квитанции – при нас върви реформа на жилищно-комуналното стопанство. Вече около 10 години. И точно започна нов етап. Така, че квитанцията за жилището ви скоро ще е около 5000 рубли, примерно.
Да, а облекченията! Осребриха ли ви ги вече? Не са? Е, да бъда честен – завиждам ви. Колко чудни открития още ви очакват.
Освен това преди около пет години нашата дивизия „Дзержински” вече проведе учения на тема „разгонване на тълпи недоволни пенсионери”. Струва ми се, че те с радост ще предадат опита си на вашия „Беркут”.
Е, за такива дреболии като отнемането на най-апетитните парчета земя под дворците и извънградските къщи, преразпределението на бизнеса – край! За събарянето и изгарянето на жилищни блокове при строителството на търговски центрове и пр. и пр., няма да говоря. За данъчните, за санитарно-епидемиологичната инспекция, за пожарникарите, за прокуратурата, за следствения комитет, за ФСБ-ейците, за администрация и пр. – също. Казват, че там се изхранвате от туризъм, нали? Е, нищо, нищо. При нас на това му казват „да смачкаш бизнеса”. Няма нищо. Ще се приспособите.
По отношение на туризма. Там си имате частни хотелчета, нали? На първа линия до морето, нали? В Крим?
Е, не е драма, не е драма.
Като се замислиш – просто няма да имате вече частни хотелчета на първа линия. Но каква пък ще бъде вилата на Ткачов (губернатор на Краснодарския край в Югозападна Русия)! Вилата на Шойгу (бивш министър на извънредните ситуации, сега министър на отбраната)! Вилите на всичките сенатори! Вилите на всичките депутати! Вилите на всичките ФСБ-ейци! След тях на цялото следствие и на цялата прокуратура! Какви яхти ще се паркират там при вас на частните кейове! С какви огради ще заградят вашето море! Всички проклети бандеровци ще ви завидят. А на вас и градският плаж в Севастопол ви стига.
Между другото, препоръчвам ви също така да научите фразата „Много сте, а аз съм сама” по отношение на „Пощата на Русия”, обслужването на едно гише, Сбербанк, Пенсионния фонд, социалното осигуряване – всичко това вече е ваше. Поздравявам ви.
А, да. По отношение на Сбербанк. Отново ви провървя – точно сега при нас се провежда поредният кръг от пенсионната реформа. Как се изчисляваха пенсиите преди – така и никой не разбираше, а сега съвсем никой не разбира – ще ги има, или няма да ги има.
Впрочем, научете още два термина. КТО – това е контратерористична операция, и „хексоген”. Това е важно. Ето това в момента е наистина важно. И се постарайте в бъдеще да избягвате места със струпвания на хора, гари, летища – особено гари и летища, автогари, пазари, концерти и т.н. На летището вече идвайте около три часа по-рано. На всеки вход ще има скенери. С милицията по-добре не се шегувайте. Постарайте се да не носите брада. Изсветлете си косите. Обръщайте си джобовете и давайте да ви претърсват при първо поискване. Никога, ама никога, не излизайте от къщи без документи.
Е, не забравяйте и за санкциите от нашите международни приятели, т.е. сега вече са ви врагове. Вие сега сте – Русия.
Това е за дреболиите. А обобщено:
Митингите в Русия са забранени.
Съпротивата при незаконни арести и незаконно задържане са забранени.
Самоопределението на нациите е забранено.
Излизането от състава на Русия е забранено. Сепаратизмът е забранен.
Осиновяването на деца от чужденци е забранено.
Пропагандирането на хомосексуализъм е забранено.
Концертите на Мадона и „Океан Эльзы” (украинска рок група) са забранени.
Неодобрените плакати са забранени.
Тв каналът „Дъжд” (спрян от излъчване от големите руски телевизионни оператори) е забранен.
Виртуалните пари ще бъдат забранени до дни.
Цените в Москва са точно два пъти по-високи, отколкото в Киев. За всичко.
А, да. Накрая. Алкохолът у нас (а сега и у вас) – също е забранен от 11 вечерта до 8 сутринта. Сух закон, знаете.

* Текстът е публикуван в сайта www.snob.ru. Авторът Аркадий Бабченко е руски журналист, създател на проекта „Журналистика без посредници“. Роден е през 1977 г., завършил е международно право, женен е и има една дъщеря. Участвал е в двете войни в Чечения – първия път през 1995 г. като донаборен войник, втория – през 1999 г., като наемник. Работил е за много издания, между които „Московски комсомолец“ и „Новая газета“, както и за тв предавания. Като военен кореспондент на „Новая газета“ е отразявал войната в Южна Осетия през 2008 г.

Вече не ми пука за Русия

Отскоро съвсем престана да ми пука какво ще стане с тази страна. Нещо повече – не само че не ми пука, не само че ми е безразлично, ами… Всъщност прокуратурата забранява да казвам това, което наистина мисляаркадий-бабченко-1_cr по този повод.
Не мога нищо да променя в тази страна, където ди от населението е изяло своя мозък, където зомбочекмеджето превърна хората в нежелаеща да мисли крещяща протоплазма с пяна на устата. Поне да беше просто немислеща, ами тя е и действаща! Страна, в която сто милиона фанатични фашизирани зомбита излязоха на повърхността, в която жените се отказват от загиналите си мъже-войници срещу пари, в която родителите с мълчанието си се отказват от своите оказали се в плен синове, а децата идват на гроба на своя загинал на „Курск“ баща с портрета на човека, който каза: „Тя потъна.“ И който каза и за десетте долара1.
Абсолютно не ми пука защо се стигна дотук. Не ми пука за причините, поради които хората изядоха своя мозък. Не ми пука. Не ме интересува.
Вече дори не ми е мъчно, че си нямам страна. Това е територия, населена с тези хора – това не е моята страна.
Какво говорим всъщност! Тя винаги си е била такава. Те имаха едно десетилетие свобода – от 1991 до 2000 година. Те не завоюваха тази свобода. Дадоха им я. Дадоха им я безплатно, даром – само живейте, стройте своето бъдеще! Но те не могат да живеят свободни. Страх ги е да живеят свободни и тази безплатно получена свобода те с огромна радост при първа възможност размениха срещу „вертикала на властта“, срещу „ще ги трепем в кенефа“2, срещу стабилността, величието, подполковника от КГБ, портретите на Сталин и кримнаш3. Сами го направиха. Върнаха свободата в чинийка. Заедно с каишка и намордник.
Не ми пука как се стигна дотук. Не ми пука какво ще става с тях. Не ми пука какво ще става с тази територия – именно територия, страна вече няма, както няма и нация, а само групички от атомизирани озлобени зомбита, ненавиждащи всички останали, които не влизат в тяхното ято. Не ми пука. Животът в гетото не ражда любов къв гетото.
Нищо не мога да променя, макар Бог да е свидетел, че се опитвах. Наистина се опитвах.
И ако тази страна пропадне сама в дупката – това е само половината злина. Но на нея не й стига да убива само собствените си граждани. На нея й трябва задължително да убива и чужденци. Да пали в танковете не само своите деца, но и чуждите. Зомбитата искат да убиват и хора.
Да, империята се разпада. Според историческото мерило й остава малко, а какво ще последва? Поредната кървава гражданска месомелачка ли, петрол срещу храни и външно управление ли, Китай ли от едното до другото море, групичка от раздробените бандитски православни ДНР-ЛНР4 върху една шеста част от сушата на Земята, от които целият останал свят ще се обгради с каменна стена, като предварително им отнеме ядрената тояга, православна „Ислямска държава“ или истинска „Ислямска държава“ и неизменно следващото ги средновековие в прекия смисъл на тази дума? Вече не ми пука.
Как точно ще умре тази територия, вече няма значение. За мен вече няма значение.
Страшно е само това, че Мордор5, докато издъхва, ще повлече след себе си живота на още хиляди и хиляди нормални хора.
Нищо не мога да променя в тази страна. Опитвах се – опитвахме се – но не можахме. Те са повече. Те са много. Те са милиони.
Но въпреки това – извинявайте.
––

1 „Събрали курви за по десет долара.“ Според Виктор Шендерович Путин казал това по адрес на вдовиците на загиналите с подводницата „Курск“ моряци след появата им в студиото на телевизия ОРТ.
2 Изразът е употребен на пресконференция през 1999 г. от Путин, тогава премиер на Русия. В коментар за бомбардировките на руската армия в чеченската столица Грозни той заяви: „Ще преследваме терористите навсякъде. Значи, извинете ме, в тоалетната ще ги хванем, в кенефа ще ги трепем в края на краищата.“
3 Хаштаг в социалните мрежи, създдаден от руски привърженици на анексирането на Крим. Означава „Крим е наш“.
4 Съкращения на самообявилите се сепаратистки Донецка и Луганска народна републики на територията на Украйна.
5 На елфически език „Черна земя“ – географска област в измисления свят на Средната земя, описан в творбите на английския писател Дж. Р. Р. Толкин.

––

* Авторът е руски журналист, създател на проекта „Журналистика без посредници“. Участвал е в двете войни в Чечня, а като кореспондент е отразявал войната в Южна Осетия. Препечатваме коментара му от неговия блок в сайта на радио „Ехото на Москва“. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.
Още по темата

Хранат

Руснакът иска война*

Аркадий Бабченко е известен руски журналист, заклет противник на президентааркадий-бабченко-1_cr Владимир Путин.
Създател е на проекта „Журналистика без посредници“. Участвал е в двете войни в Чечня – първия път през 1995 г. като наборник, втория – през 1999 г., като наемник. Работил е за много издания, между които „Московски комсомолец“ и „Новая газета“, както и за тв предавания. Чети повече

РОМАНТИКАТА СВЪРШИ

В Италия пееха и свиреха тангото SUONA SOLO PER ME, VIOLINO TZIGANO…
От картинката на плочата ви гледа едно сладко цигане с цигулка, бяло, пухкаво и с арийски черти – просто да го изпапкаш!
В Германия тангото е DU SCHWARZER ZIGEUNER, COM SPIEL MIR WAS VOR…
В България тангото е РОДЕНО СЪМ ЦИГАНЧЕ ЧЕРНО…, а Лили Иванова се напъва безуспешно да пее като испанска циганка Чети повече

Проф. Никола Алтънков: Съветският съюз ни подгони като овце да участваме във войната срещу Германия

Подгонени като овце от окупатора – Съветския съюз и неговите армии – ние бяхме принудени да участваме във военни действия срещу Германия, дотогавашния наш съюзник. Може би около 500 000 българи са участвали в тази нелепа акция извън наши територии, представена ни като „Отечествена война”. Чети повече

Кожодерите

Те са тук, наклякали са в кръг и чакат.
Опекли са си работата.
Бъдещето им е гарантирано. И на децата им, и на внуците им.
Сега остава да направят последното. Да одерат кожата.
Ще одерат кожата, ще си свършат работата и ще отидат да се разхождат в онези зелени-и-и европейски паркове, с водоскоци, с паметници. Чети повече

Украйна и България – насъщни паралели

Те просто се натрапват, няма как да бъдат отминати. Длъжни сме да се вгледаме в тях, да ги разчетем, за да разберем себе си. И да избегнем кървавото си бъдеще – ако можем.
Най-важният: и Украйна, и България са страни, които попадат в обсега на геостратегическите приоритети на Русия. Чети повече

За безсрамието и политическото униние

Не забелязвате ли колко зачестиха и колко (по-страшното) привични станаха у нас проявите на откровено обществено безсрамие. Само през последните две седмици имахме три особено фрапантни случая. Във Варненската епархия на БПЦ направиха опит да изберат митрополит. И ето: макар в листата на „достоизбираемите” епископи да бяха включени всичките единадесет (или тринадесет) такива, Чети повече

Отговорът на „плебса”

Блокираният парламент на една блокирала държава е най-явният символ на есенното „парламентарно завръщане”. Всеки, озовал се в епицентъра на събитията около Народното събрание – пред оградената власт и множеството протестиращи – не може да не си е дал сметка, че днес България живее в два различни отрязъка от време.
Първият от тях е „официозното време” на властта. То в никакъв случай не е този времеви отрязък, в който е потопена цялата държава, а по-скоро е някакво „кухо време”, да го наречем проекция на един „живот с шупли” (закостеняла администрация, клиентелизъм, корупция) – всичко онова, срещу което хората днес протестират. Съвсем различно е „реалното време” на хората – на онези, които днес са на улиците, както и на другите, на т.нар. „мълчаливо мнозинство”, всички те угрижени как реално да свържат двата края. Защото над две трети от хората в страната, според последните социологически проучвания, изобщо не вярват на „социалната политика” на кабинета Орешарски.
Застанал пред металните заграждения, издигнати около 42-тото Народно събрание, при това уплътнени с вериги от полицаи, изведнъж си дадох сметка, че Станишев, Местан и Сидеров успяха да сбъднат предупреждението на политически мислители като Жак Рансиер – краят на демокрацията настъпва, когато понятието политика стане равно на полиция.
Нима не го виждаме в момента? Стоте дни на Орешарски, които според премиера били „сбогуване със страха” (?), на практика се оказаха управление на „извънредното положение”, в което един парламент под двойна обсада (полицейска и гражданска) взима спорни, често нелегитимни решения, а правителството с укази хаотично уволнява и назначава, търсейки властови позиции на многобройната партийна клиентела. Резултатът е очевиден. Парализирана от чистките, новите „калинки” и натрапчивото усещане, че дните на тази власт са преброени, администрацията в България спря да работи. И, както изглежда, това едва ли ще се промени.
Какво им остава тогава на хората, освен да протестират? С което те, поне символично, снемат от себе си отговорността за решенията на тази власт. Видях жена на средна възраст да облепва загражденията около Народното събрание с надписа „Злото е в парламента”. Някои сигурно ще се съгласят с нея, други навярно съзират социални метастази и „другаде”. Но една констатация, според мен, е безспорна – има небивал разлом между гражданите и властта. Ето защо, по самия си характер, протестът изглежда някак необичайно. Прочетен през последните социологически данни (от центъра към периферията), той би трябвало да се възприема не само като конкретна атака срещу сегашното управление, но и като обширна вълна за неговото морално делегитимиране. Затова протестът няма „вертикал” – няма лидери, няма по „ленински” избистрена стратегия, а опитите на различни партии да се включат в него, не променят моралната му същност.
Докато наблюдавах вълната от хиляди хора, събрала се в началото на есента, за да каже „не” на това управление, се запитах дали в случая не се проявява отново някаква българска специфика. Дали в основата на тази „хоризонталност” на протеста не е крайният индивидуализъм на българина: на идеята му за държавата като „най-черна мащеха”, на желанието му през вековете да е независим от „своята” държава, винаги „чужда” за него, което го прави близък до природата, но далечен на историята.
И тук внезапно ми хрумна друга историческа аналогия. При това съвсем класическа – от историята на древния Рим, предадена ни от Тит Ливий, а сетне влязла в учебниците по политическа демокрация.
През 494 г. пр. Хр. обикновените граждани на Рим (тоест плебсът) се решават на една необичайна постъпка. Възмутени от надменността на сенаторите (патриции), които отказват да приемат мнението на народа, защото са убедени, че имат пълното правото да вземат решения и че тяхната дума е закон, плебеите решават да напуснат града. Това е техният протест: те напускат Града на хълма Палатин и се преместват на отсрещния хълм Авентин. Плебсът няма друг изход. Той е на практика изключен от „политиката” (тоест от общото дело), макар да е част от него. Всички искания, изказвания и действия на плебса се третират като „незначителни” от сенаторите. С протестната си вълна на оттегляне плебсът се конституира като политически субект. Едва тогава сенаторите, тяхната клиентела и въоръжената стража разбират значението на мнозинството: няма кой да произвежда, няма кой да изхранва властта, няма кой да плаща данъци. Плебсът е официално „помолен” да се завърне в Града, което бележи „влизането” му в политиката, дало същинско начало на идеята за република (res publica) като „общо дело”.
Историята на това протестно оттегляне в отговор на арогантността на сенаторите ми се струва добра притча за сегашното състояние на българската демокрация.
Замислете се какъв урок получихме всички ние в края на миналия политически сезон.
Една самозабравила се политическа каста реши, че може да постъпва както си иска с нас, гражданите; реши, че има право да назначава когото си иска (Делян Пеевски, последван от цяла вълна от скандални назначения). Секретарят на БСП Антон Кутев, бидейки „сенатор”, заяви, че няма да седне в телевизионно студио срещу „обикновен гражданин” (Асен Генов), защото той не е „избран”, а г-н Кутев е „помазан” с властта и разговаря с граждани единствено в приемното си време. Скритият (трети) партньор във властта Волен Сидеров възнамеряваше с преторианската си гвардия да извършва „арести над граждани”, а Мая Манолова, все пак зам. председател на парламента, стигна до там да оприличи протеста на гражданите до форма на заетост и заяви, че ще поиска социалното министерство да им спре всякакви помощи, каквото и да означава това.
Спирам дотук, защото аналогията с римския плебс и неговия протест е повече от очевидна. Казано с езика на Тит Ливий: „на народа не му е оставало друго, освен да действа, за да се види кому принадлежи върховната власт”. Експериментът, извършен от римския плебс, е наистина повече от интересен.
Представете си само за миг неговото приложение в България. Представете си, че тази излязла на софийските улици и тъй заклеймявана „средна класа” внезапно реши да се оттегли – не на хълма Авентин, а да речем в “себе си” – в отказ да плаща данъци. Нали, така и така, нищо от нея не зависи. Има си парламент, избран чрез добре развита мрежа за контрол и покупка на гласове, който излъчва чрез политически машинации „правителство”, което послушно провежда неговата политика, замислена в нечия пиар-агенция или будоар. А на хилядите възмутени граждани винаги може да бъде противопоставена шепа „съмишленици”, докарани отнякъде с автобуси. Нали, както ни обясни Лютви Местан, решенията на властта не се коригират от броя на противопоставящите им се граждани (това май никой римски сенатор не би си позволил да каже!).
Тогава какво? Какво ще прави властта без тези граждани, които допринасят най-много за БВП на страната? С чии пари ще възпроизвежда кастата си от „избраници” (патриции)? Как ще плаща на охраняващата ги полиция, на клиентелната администрация? Как ще гарантира пенсиите на своите привърженици и социалните помощи на малцинствата?
Звучи утопично, съзнавам, ала въпросът е резонен.
Решението на днешната власт е ясно – щом политика е равно на полиция, то и политическият избор е вече направен. „Управляемата демокрация” (по Путинов образец) може да смаже „демоса”, тоест народната воля, което вече предполага власт без суверенитет (това се нарича самовластие). По самата си структура демокрацията обаче е „отворена система”, тя е автоимунна система, основана върху конституционното право на гражданите да критикуват, протестират и коригират. Поради което примерът на римския плебс не е исторически мит, в него се крие и отговор на проблема. На управляващите оставяме да вникват в посланието „Съединението прави силата”.

Quo Vadis, България?

Quo Vadis, България? Къде отиваме? Какво правим? Какво ще стане с нас? Какво поражда проклятието, което тегне над тези земи, което витае в тези български глави и населява българските ни кошмари?
Няма как да не си задаваме тези драматични въпроси. Няма как да заровим глави в пясъка и да се грижим само за собственото си добруване. Една невидима граница е вече пресечена – и тази страна, а също и нейните обитатели няма как да останат същите.
Почина Пламен Горанов – който се самозапали пред Варненската община в знак на протест срещу кмета Кирил Йорданов и ТИМ – групировката, превърнала Варна в свое феодално владение. Чети повече

Страница 3 от 512345