Страница 1 от 512345

Петър Ангелов – Дарев
Комунизмът подобно на исляма никога не се извинява ! Никога не признава греховете си ! Винаги се счита за непогрешим ! Ислямът и комунизмът винаги са се опитвали да оформят света по свое подобие – катоКапричос поробват собствените си последователи. Както исляма, така и политиката на левичарските режими винаги е антилиберална и автократична . Тя никога не приема чуждото мнение. През цялата си история тази политика презира, наказва, унижава и убива другомислещите . Като исляма, левицата винаги е антизападна, антиамериканска и антиционистка. В момента на Запад се появи една червено-черна левица, едни леви политици и магистрати, които започнаха да си затварят очите пред ислямската полигамия, педофилия и тероризъм. Изразът „Знам си правата”, се превърна в левичарско-ислямския юмрук, вдигнат срещу Запада ! Свободата на вярата включва ли правото да не се ваксинират децата ? Бактериите имат ли права ? Ликвидирането на вируса на едрата шарка геноцид ли е ? Хората с леви идеи цял век пяха химни, за прогреса и светлото бъдеще ! Но си затваряха очите, прикриваха средновековните жестокости на комунистическите концлагери, масовите убийства на милиони невинни люде. В по-късни години, както западни така и източни левичари, не спряха да развратничат с най-реакционните, най-мракобесните, най-жестоките ислямски режими на света. Достатъчно бе да са антиционистки, антиамерикански или антизападни. Спомнете си само за Ясер Арафат. Те финансираха и продължават да финансират и сега, скрито или съвсем явно, терористични ислямски главорези. В същото време, не спират да пропагандират някакъв утопичен, зловещ, изроден либерален социализъм. Ислямът винаги е носител на едно пословично самонадценяване, параноя и обидчивост. Това винаги е завършвало с кръвопролития. Трябва ли да правим разлика между комунистическият атентат в църквата „Света Неделя” и ислямските атентати в Ню-Йорк, Мадрид , Лондон и редица държави по света ? Никой български комунист не осъди открито и ясно убийците ! Никой не изказа силно и ясно съчувствие към жертвите и техните близки ! Не чух и църквата открито да говори за убитите свещеници ! Не видях да изпише имената им ! Да направи публична Заупокойната Литургия за избитите като кучета свещенослужители. Всички знаят кои са убийците. Това бяха примитивни люде, лишени от вътрешна идентичност и собствени морални черти. Всички те бяха обладани от маниакалното желание на всяка цена да плуват на повърхността на обществения живот. Балкански шмекери, мързеливи, безимотни и неграмотни ларви, както и откровени престъпници ! Всички те искаха на всяка цена да плуват на повърхността. Макар и като кремълски подлоги. Макар и върху отходните води на една античовешка система. Само и само да са на повърхността. Защото в едно нормално демократично общество, тази непригодна за нищо утайка, нямаше никакъв шанс. Та нали именно тези подлоги попълниха редиците на политбюро. Изпълниха редиците на целия политически и стопански живот на страната за половин век.
И социализмът и ислямът отричат индивидуализма в името на някакъв мрачен колективизъм, насочен винаги към светлото бъдеще. Комунизмът превърна една голяма част от света в материална, морална и интелектуална пустиня, от чиито последици все още не могат да се изтръгнат много страни в Европа. Макар отдавна да стана ясно, че общество, което поставя равенството/в смисъл равенство на доходите/ по-високо от свободата, не получава нито свобода, нито равенство. Всъщност едно от най-големите престъпления на комунистическите режими е, че изградиха едно уродливо мислене на поколения слабоумни люде. Че създадоха едни зомбирани питекантропи, които с мрачно-тържествен поглед поднасят венци на довчерашните си екзекутори, ходят на стада на Бузлуджа и пеят партизанско-терористични песни. Децата им отдавна живеят в Чикаго, Лондон и Париж, но те пеят „Нас червеното знаме роди ни..” Развяват руското знаме и дори не искат да се обърнат през рамо, за да не ги докосне каквато и да е информация. Не искат и да чуят каквато и да е новина, за чудовищните престъпления на Путинова Русия в Чечения, Грузия, Армения…За масовите екзекуции на цели семейства в Чечения. За онези фамилии нареждани пред руските картечници заедно с дядовците, децата, внуците и бременните жени. Действията, които описва Политковска обхващат цялото непоносимо разнообразие от възможни жестокости – обезглавяване, разстрел на цели семейства, обесване, изгаряне на хората по къщите им, като не им се дава възможност да ги напуснат. Вече нищо не може да остане скрито, вече всичко може да се разбере, прочете или види. Но тези хора не искат да слушат подобни неща ! Когато им говориш, те гледат с очите на мъртви риби. Тези жестокости не ги засягат. Те сякаш не съществуват. Сякаш тайно ги оправдават дълбоко вътре в себе си, в името на любимата им Русия. Те дишат, виждат и чуват само това, което е в съзвучие с онова, което искат да чуят. Разговори за съветската окупация през 1944 г., разговори за избиването на невинни люде без съд и присъда с тях не могат да се водят. Все същата глухота, все същите мъртвешко-рибешки очи. Всъщност, това са най-жестоките последствия от комунизма . Той остави след себе си едно морално блато, от което нищо не помръдва, нищо не тече. Никой сякаш не иска да говори за издавените в него мъртви, а останалите, морално издавени живи, не искат да погледнат назад…
Тъжно е, че подобно на хидрата и нейните регенеративни способности, съвременните левици се възпроизвеждат. Променят се в черни, червени, розови, зелени и бели нюанси. Започнаха някакви странни мутации и метаморфози, надянаха националистични, патриотични или екологични маски. Започнаха да говорят за семейни и християнски ценности и традиции.
Зад тези маски, организации, сдружения и партии, забъркани в ароматизирани идеологии, прозират същите зловещите лица , излезли сякаш от цикъла на Гоя „Капричос”. Тези левичарски чудовища ще продължават да се раждат, ще продължават да мутират в своите нови политически мимикрии, докато разумът на Европа продължава да спи.
До какви граници е способна да се разпростират регенеративните способности на левичарската хидра, никой не е в състояние да отговори. Тъжното е , че тези които я следват сякаш отново не знаят накъде вървят.
А тя винаги води на едно и също място – в икономическото и морално блато на всички леви утопии.

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.

Да си посредствен означава да живееш по средата, в бездарие, да се вписваш в общоприетите правила,Петьо като Хайдегеровия Das Man. Всъщност това е нормалният човек в статистическият смисъл на това понятие. Das Man е човекът като всички други. Той мисли за нещата така, както „се мисли” за тях. Невзрачен е, и иска да наложи невзрачността и на другите като стандарт. Представител е на масовидното, обезличено съществуване. Той е безличната маска на всекидневието. Този човек си представя съществуването като силна, могъща и безотказна майчина гръд, която е длъжна да му дава да суче, дори да няма никакви заслуги или принос за това.
Всичко това се дължи на вредата, нанесена от псевдохуманистичните лозунги, които неуморно повтарят все едни и същи послания – всички са равни, всички имат право на живот, всички имат права на дом, всички имат право на благоденствие, храна, справедливост, просперитет и т.н.
Тези лозунги се отнасят до едно идеално състояние, което преди всичко трябва да се постигне. Всички тези демагогски внушения винаги премълчават ролята на личните заслуги и усилия.
Посредственият човек е осъден да следва мними пророци, те подхранват фантазиите ,надеждите и илюзиите му. Тези леви пророци водят масите към неясни цели, тласкат ги към едни химери, които съществуват само в техните фантазии.
Милиони сомнамбули, на Изток и на Запад, крачат по света, преследвайки абсурдни, социалистически и доказано опасни измислици, като „равенство между хората”.
За съжаление цялата западна академична общност, с демагогски софизъм, продължава да сее заразата на опасната идея, че хората могат да постигнат щастие, подобно на нирваната в майчината утроба. Само там може да се живее без труд и усилия, без грижи и дори без противоречия. Дори във Великобритания академичната общност от десетилетия произвежда хора скептични към свободния пазар, хора със силно идеологизирани леви възгледи.
Сякаш никой не си е извадил поука от пагубните думи „свобода, равенство и братство”, изковани по време на Френската революция”, която кой знае защо някой наричат „велика”. Още по-тъжно е, че сякаш никой не разбра, че когато има свобода – не може да има равенство. А там където има равенство – не може да има свобода. Първото защото хората са с различни способности, а второто, защото равенството, може да бъде наложено единствено насилствено.
Левите лозунги винаги са били едни кухи фрази, изпразнени от съдържание, но със силно емоционално сублиминално въздействие.
А ето, точно там са околоплодните води на посредствеността, раят на бездарието, там е Хайдегеровия Das Man, човекът-маса, който изглежда няма нито народност , нито какъвто и да е географски или културен топос.
Най-обезкуражаващото е , че бъдещето на обществата и на Изток и на Запад до голяма степен зависи именно от него.
От човекът-маса.

Някой знае ли сред българските телевизионни зрители, кой е Иван Илин ? Сигурен съм, че сред моите номинални приятели във Фейсбук,/ всичките са начетени и информирани хора/ . Те знаят кой е Иванмоя милост Илин.
Но за тези, които не знаят кой е , ще положа максимални усилия да бъда кратък . Дългите текстове във Фейсбук не се четат. Четат се само кратките.
Иван Илин произлиза от семейство на дворяни.Той е идеолог на християнския руски шисо-фашизъм. След смъртта на СССР, книгата на Илин „Нашите задачи” се разпространява в Русия в огромен мащаб и тиражи. Той се превръща в Гуру на Путин и на цялата руска политика след смъртта на СССР. Няма годишна реч на Путин, която да не започва и да не завършва с цитати на Иван Илин.
Путин по отношение на Илин е като Ананда, най-отдадения ученик на историческия Буда Шакямуни.
Илин умира забравен през 1954 г. в Швейцария Путин организира препрогребването му в Москва, прави му паметник, в същото време прехварля и личния архив на Илин от Мичиганския държавен университет през 2006 г.
През 2017 г.руската телевизия отбелязва с филм, представящ Илин като морален авторитет на вечността. Смущава ли ви думата „вечност”. Мен също…Дори Стивън Хокинг не употребява този термин…
„Илин е политик на вечността! Ти да видиш…
Знаете ли каква е базовата, основната, фундаменталната философия на Илин. Тя е, че Русия е стъпила базисно на една историческа, световната и вечна НЕВИННОСТ.
С една дума, всичко, което се случва, би трябвало да е атака от външния свят срещу руската невинност. Това оправдава руската реакция.. Забележете : „ Русия не върши никакви злини, злото може да бъде извършвано само и единствено върху и срещу Русия.”
Евразийската имперска идея на Илин, става фокус на единен мозъчен тръст в Москва с членове като Дугин, Глазев , Алексавдър Проханов , Тихон Шевкунов. Този пък Тихон Шевкунов е любимият монах на Путин, негов придружител по време на препогребването на Илин. Шевкунов е автор на често повтаряна идея, че Путин е преродения Володимир ,/Валдемар на историческата РУС / Вълнуващо нали… Какъв абсурден руски театър нали ? В сравнение с него Бекет и Йонеско изглеждат като селски зевзеци, разказвачи на вицове…
Подобно на Адолф Хитлер, Проханов обвинява световното еврейство като враг № 1 на Русия ! Той обвинява евреите за Холокоста. Според него единствената защита срещу международната еврейска конспирация и англоезичния империализъм , е руският спасител Путин.
Месиянската мисия на Русия е да спаси човечеството. /вече няколко пъти България беше „спасявана”/…Последиците ще се влачат още с десетилетия…
Руското месианско съзнание, основаващо се на учението за „земния рай”, на идеалното битие, на православната мечта, за божествена справедливст – всичко това, кара Запада да отрича светогледа на Русия, на нейната вяра, култура и исторически закони. Затова темата за руското оръжие е свещена тема за Света . Руското оръжие защитава не само градовете и териториите, несметните богатства на земните руски недра. А на всички земни и небесни светилища…Виж , ти…
Руската външна политика се ражда, пише Глазев, от философията на евразийството, например че отделните държавите са отживелица. Всички в Европа трябва да бъдат доминирани от великата сила Русия. Америка трябва да бъде държана на дистанция , тъй като тя не е част от голямото евразийско пространство/семейство/.
От гледна точка на Москва, конституционално структурираните Америка и Европа, крият изкусително слаби места. Ами май, че това си е точно така… Русия се възползва от това. Американската и европейска наивност спрямо Русия са пословични. Те са толкова тънки тези слабости, че строителният предприемач Тръмп май не разбира нищо от тези неща. Това не е работа за строителни предприемачи.
Разбира ги единствено/вероятно не само той/ Джим Матис. Той е наясно с тези неща след 40-годишен опит с руските политически и военни номера и непрестанни лъжи, затова подаде оставка. За тези, които проявяват интерес, моля прочетете мотивите на неговата оставка. Има ги в мрежата. При него типичната американска и европейска политическа наивност, относно политиката на Русия някак са ампутирани от неговият опит и от самата му практика. Това е във пряка връзка с онзи виц : защо не вземате крокодил за домашен любимец – защото той не прави разлика между храната и този, който му я носи…Така мисли и Матис. Така мисля и аз, който не съм политик и никога не съм искал да бъда.
Ако пък някой проявява още по голям интерес по темата, нека намери книгата на проф. Тимъти Снайдър, преподавател в Йейлския университети книтата му е „Пътят къв несвободата „
Аз бях дотук.

Човешката природа е такава , че когато си представят по-добър свят, хората най-напред мислят заПетьо собственото си положение. Все едно дали го осъзнават или не.
Известно е , че усещането за справедливост в смисъла на равенство, се основава на завистта. Завистта към другия. Той има това, което ние нямаме. Той се наслаждава на това, което има. Ако може насладата му да бъде намалена. А пък ако може достъпът до наслада на всеки да бъде равен.
Нима не сте забелязали, че когато на някой успял и известен човек се случи нещо лошо, другите, ,неуспелите, изпитват някаква дълбоко скрита, притаена и неназована наслада. Сякаш неизбежния изход от това, поне наглед, е аскетизма. В манастира царува поравно споделената забрана. Поне така би трябвало да бъде.
Само , че германец, живял пет години в тибетски манастир, пише в книгата си, че и там човешката природа показва скритото си лице. Появяват се неизказани йерархии, скрити привилегии, обособяват се групи, появяват се форми на доминация и завист. Заложените социални и либидни зависимости не се преодоляват с показни жестове. Или поне това е твърде трудно.
Апостол Павел в един пасаж от „Послание към римляните” казва, че самият закон поражда желанието да бъде нарушен.
Само, че със закон или без, желанието си съществува. То предхожда закона.
Законът само поставя прегради по пътя към желанията. Защото човек трудно се освобождава от тях . Те са като преживяванията по време на сън – колкото повече бягаме от тях , толкова повече оставаме на същото място.
Може би затова либерализмът е политическа философска система, която създаде закони, който да бъдат като преграда за необузданите желания, за да запазят достойнството на човека. Едновременно с това в центъра на либералната идея стои индивидът с неговите лични права и свободи.
Либерализмът и идеята за достойнството на човека имат безспорно християнски произход. Няма друга духовна традиция, която да е поставила на върха на ценностите отделният човек, човешката душа – нейното загиване и спасение.
Но в съвременния европейски и секуларен свят говорят не за „достойнство” , а за „права” на човека. Само, че правата на едни, започнаха да отнемат ценностите и достойнството на други. Или аз греша ?
Западният либерализъм, такъв какъвто го наблюдаваме в момента, е дълбоко проникнат от левичарство. Той сякаш иска да отнеме от човека неговата рационалност, неговият инстинкт за самосъхранение – физическо и духовно.
Масовото навлизане на бежанци в Европа от страни с примитивна ислямска култура, привърженици на варварски обичаи и методи, на практика остават непокътнати със с всяко следващо поколение. Все едно дали живеят в Лондон, Париж или Мюнхен. Идеята за мултикултурализма не само, че не е погребана, но дори се появяват някакви мутирали форми на толерантност. Например като тази да наричаме Коледните празници – „ Зимни празници „, за да не накърним чувствата на мюсюлманите. Вероятно ще дойде момент, когато ще се наложи да наричаме Христос „Човекът от кръста”…
Не става ли така, че Либерализмът, който има християнски произход, сам създава антихристиянство в сърцето на самото християнство. Или отново греша…
Не е тайна, че цялата американската и европейска академична общност е левичарски настроена. Това го спомена само преди дни Димитър Бечев, преподавател по политология в щатски университет.
Канадският психолог Джордан Питърсън пише : „ Това левичарство доминира не само в Канада, но и в Европа. Абсолютно съм отвратен, че имат такова влияние в университетите. Според мен по много различни начини, университетите са сторили на обществото повече вреда, отколкото добро през последните 20 години! „
Едуард Саид /личен приятел на покойният Цветан Тодоров/ в книгата си „Ориентализмът” се опитва да ни внуши, че има дълбоко неразбиране по който Западът гледа на Изтока. Въобще понятието за различна култура религия, цивилизация, водели към враждебност, агресивност и прочие.
Само, че от коя посока идва тази неприспособимост, враждебност, агресивност и насилие – всеки сам може да си отговори.
Ако направим опит да доловим какво ще е бъдещето на Европа можем да използваме като метафора откритието на немският учен Вернер Хайзенберг за принципа на неопределеност. Той е доказал, че е невъзможно да се определи едновременно положението и скоростта на един електрон. Като го съотнесем към Европа, този принцип с прости думи би звучал така :
“Ако знаете къде е, не знаете
накъде отива.”, “Ако пък знаете накъде отива, няма да знаете къде е.

Жан Бодрияр често използва думата „симулакрум” / simulacrum/, което означава подобие. Но той в бележка под линия обяснява, че използва думата не само в смисъла на непълноценно, дори жалко копие наПетьо оригинала. Всъщност определя, че симулакрума е толкова отдалечен от качествата и стойността на оригинала, че се превръща в копие без оригинал.
Точно такъв симулакрум е новата българска комсомолско-комунистическа буржоазия, част от която са семейство Баневи. Тя няма оригинал, тъй като никога не е имала фамилен бизнес зад гърба си, няма традиции, умения, опит, ценностна система, които се натрупват като годишните кръгове на дърветата. Тук разбира се за подобна приемственост, дори не може да се започва разговор.
И така Николай Банев , син на активен борец против фашизма, работил на щат към ДКМС става собственик на химическия завод „Полимери”.
Човек, който не е построил един курник през живота си, става собственик в един от най-сложните стопански отрасли, какъвто е химическият. Това е като да подариш на неграмотния клошар на ъгъла стик за голф и количка за голф.
Усети ли се забогатял, българският новобогаташ-симулакрум си купува помпозна къща, нещо средно между Тадж Махал и Дисниленд. Вътре има огромни помещения боядисани в бонбонени цветове, а в центъра им бълбукат фонтанчета заобиколени от изваяни лебеди. Таванът на централното помещение е около декар, почти толкова е размерът на Сикстинската капела. По колоните и стените има пищни златни орнаменти, харесани някъде в чужбина или взети от списания, но всъщност цялата какафония идва от абсурдното и безвкусно съчетания на несъвместими детайли и стилове. Богаташът-симулакрум /копието без оригинал/, иска да имитира аристократичните маниери, изтънченост и вкус, но те няма фамилно откъде да дойдат. Затова пък той си направил в къщата басейн, който пълни само с морска вода, за да може г-жа Банева, разхождайки се наоколо като херцогиня Алба, грациозно да се потапя от време на време , за да усети вкуса на морето. Естествено банята ще бъде огромна, а плочките ще са в гама подходяща за писоар на халиф.
Някак от само себе си подразбира, че бизнесменът-симулакрум ще има колекция от скъпи автомобили, подобно на принцът на Монако Албер Втори , който скоро продаде на търг 38 от общо 150-те автомобила, принадлежащи на фамилията Грималди…
Да си в химическия бранш не е лесна работа, затова семейството Баневи често отива на заслужена, кротка почивка в Ница, Сен Тропе или Кан.
В същото време симулакрумът Банев създава Евразийска организация, прави конференция под надслов : „ Ние сме „за” Русия, каквато и да е тя…” На откриването присъства бащата на Николай – Йордан Банев, който бил най-младият официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, заради яташката му дейност, започнала от 14-годишна възраст. Бащата се бори против капитализма, а синът скача с двата крака в капитализма, ограбвайки приватизационния фонд “АКБ Форес”, натрупан от парите на наивните българи с боновите книжки. Имаше един соц-лозунг поставен на покрива на „Водоснабдяване : „ На партия вярност – на народа чиста вода”. Когато пък четох какво са говорили на тази евразийска конференция, кой знае защо в съзнанието ми изплува друга стара соц-реклама, пишеше я върху самите кутийки : „25 години обикновен локум”. Дори усетих вкуса на същия този обикновен локум в устата си… Всъщност то нямаше и Бог знае каква разлика, дали ядеш локума или кутийката…
Но странно защо, господинът, който създава Евразийско движение, не почива в Сочи, Ялта или Крим, не демонстрира дори най-малка любознателност или интерес към тези места…
За съжаление Жан Бодрияр е вече покойник и няма никога да разбере посткомунистическият симулакрум /копието без оригинал/ в българския стопански пейзаж. Иначе би обогатил и прибавил нови значения и нюанси към думата.
Колкото до химическото предприятието „Полимери” и то вече е покойник, до него също вече нищо не може да се прибави – нито думи, нито нюанси, нито значения…

Изглежда, че никой не се интересува от досегашния  политически опит в България,  подсказващ все едно и също – който веднъж е изпаднал от политическата каруца, повече не се е върнал. Трябва ли да посочвамеАЗ всеизвестните примери с Иван Костов, който се отдели от партията си, за да си остане вожд.  Александър Томов, Таня Дончева, Първанов, Кадиев, Миро Найденов с неговата „Баста”, Кадиев с неговата „Нормална държава”, Енчев с неговата „Българска пролет” , която така и не цъфна, Местан и цялата компания  на десетки политически мъртъвци, които сменят имената на партиите си, само и само да си измъкнат от политическото гробище. Таня Дончева в една предизборно кампания се снимаше как кара автобус, а после я снимаха как свири на цигулка. И с бънджи да беше скочила от Аспаруховия мост, пак нямаше да има никакви шансове.
А бе хора, учените отдавна доказаха, че има живот и извън парламента ! Ако има някакви ценни, общочовешки и запомнящи се неща, които ни утвърждават като нация и народ по света , всички те са направени все от хора, които нямат нищо общо с каквато  и да е политика. Елитът на нацията никога не е бил в парламента.
Ген. Атанас Атанасов излиза на площада и с мегафон държи реч пред 15  души в духа на  „Аз съм пътят , истината и животът”. Този човек ще управлява България, когато аз стана папа на мястото на Франциск ! Такива са реалностите. Не говоря за това кой какви предпочитания и мераци има. Нека си ги има. Говоря за реалности.
Каква „Демократична България”, кви 5 лева ! Ако ще и „Атлантическа България” или „Галактическа България” да се нарекат, това само потвърждава старата приказка за новия бардак със стария персонал.
Омръзна ми да чета глупави статии, как идвало  времето да се застеле червен килим пред партията „Демократична България.
Додея ми да слушам люде, принадлежащи към „меките науки”/ Soft  science /, които от сутрин до вечер да ни обясняват как да разбираме политическата картина в страната.
Вечер се нареждат по се 7-8 души политолози, социолози, социални антрополози, и тъй като тези породи имат много подвидове, армията от дърдорковци никне като гъби след дъжд. Балонът на висшето образование нараства със страшна сила, тъй като фабриките за дипломи непрестанно пълнят с хелий главите  на студенти и  професори.
И тъй като се забелязва тенденция професорите да се изравняват по брой със студентите, съвсем скоро всеки студент ще си има свои личен професор. Започвам да не правя разлика между едните и другите. Защото слушам професори, които говорят като студенти, и студенти , които са по-умни от професорите си.

Изглежда, че да се пишат и говорят глупости постепенно започва да се превръща в професия.

Кьосето тества българо-македонските отношения

АВТОР: ВИКТОР КАНЗУРОВ

В последните месеци се случиха събития, които, дадоха нов, привидно само положителен тласък в българо-ВИКТОРмакедонските отношения. Без да отричаме безспорната положителност, ще хвърлим поглед и върху някои неща, които, убягват на българските мейнстрим медии. Това е нужно особено сега, преди срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Европейския Съюз и от Западните Балкани, която трябва да се проведе в София, на 17 май в рамките на българското европредседателство. И от която големи очаквания имат ръководителите на България и Македония, както и българското и македонското общества.
Посещението на българския министър-председател Бойко Борисов в Скопие на 12 март т. г. и участието му във възпоменателната церемония, по повод 75 години от депортирането на евреите от териториите на днешна Македония, може да се тълкува и като положително последствие от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан преди повече от девет месеца, между македонската и българската държави. В помена участваха още премиерите на Македония и Босна и Херцеговина Зоран Заев и Денис Звиздич, представители на румънския парламент и дипломати от други държави.
Бойко Борисов стана първият български министър-председател, който в Скопие се поклони и изказа почит пред паметта на над 7000 загинали евреи от Македония, депортирани през 1943 година от администрацията на българската държава, която, по това време е съюзник на Третия Райх. Самата трагедия и българското участие в нея, е отделна тема, с всички нейни многослойни исторически и политически измерения.
Макар и да не поднесе класическо извинение в Скопие, от името на българската държава, поне пред македонската еврейска общност, за ролята на български униформени лица в депортацията, участието на Борисов на помена, е огромна крачка напред в българо-македонските отношения. И е път към по-нормално възприемане на България в македонското общество. Това би могло да включва и по-масово информиране на съвременните македонци за спасяването на евреите в довоенните граници на България, случило се благодарение на човешко действие и след силна обществена реакция, в която, основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и синдикални, адвокатски, писателски лидери и други граждани.
По-силното присъствие на разказът с предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите в България, разбира се, заедно с всичко негативно, което се случва на спасените (и във финансов план, както и с тяхното имущество), може да помогне на днешните македонски граждани да си изяснят някои неща от историята. Например да се запитат какво са правили (и мислили) техните предци (немалка част от които на българска служба или лоялни на тогавашната власт) в началото на 1943 г. и защо е липсвала обществена реакция във Вардарска Македония, по подобие на тази в българските „стари предели“. Така, много по-лесно ще се разбере и преобладаващото поведение на потомците на тогавашните македонски жители, включително и по време на бруталната и клептократска власт на ДПМНЕ-Вальево в Македония (2006-2017). (ДПМНЕ е Демократическа партия за македонско национално единство, най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
На 27 април т. г., Бойко Борисов отново беше в Скопие, като единствен премиер на срещата на лидерите на страните от Процеса „Бърдо-Бриони“. Той бе специален гост на форума в Скопие, на който присъстваха само държавни глави. Домакини на срещата бяха президентите на Република Македония Георге Иванов, на Хърватия – Колинда Грабар Китарович и на Словения Борут Пахор. Във форума участваха още президентите на Сърбия – Александър Вучич, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Илир Мета, на Косово Хашим Тачи, както и председателят на председателството на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович. Борисов е бил специално и лично поканен да представлява България. Освен Борисов, гост на срещата е бил и председателят на Европейския съвет Доналд Туск.
На 16 и 17 февруари тази година, президентът на България Румен Радев беше на официално посещение в Македония. След делови срещи със своя колега Георге Иванов и с премиера Зоран Заев, посети и вековната манастирска обител „Свети Йован Бигорски“. В Ново село, Струмишко, в Македония, на мястото, където има и български войнишки гробове, и военен мемориал, на 6 май, се проведе събитие в чест на Деня на храбростта, което определени български медии нарекоха – „съвместно българо-македонско честване.“ Военният мемориал в Ново село е възстановен и подържан с лични средства на Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет” и е едно от 471 български военни гробища в Македония. В него са положени тленните останки на 71 български войници, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни.
Главата на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА), архиепископ Стефан, отслужи заупокойна молитва на Военния мемориал в струмишкото Ново село, в присъствие на Струмишкия Митрополит Наум и на други свещеници. Макар и поканени, забележимо беше отсъствието на представители на Българската православна църква (БПЦ). Които може би са изплашени от упреците на Вселенския патриарх, на Руската православна църква, на Гръцката, и Сръбската, които не приемат свенливо поетата от БПЦ роля на „майка-църква“ и застъпване за Македонската православна църква пред останалите църкви за установяване на каноничния ѝ статут.
На събитието, обаче, присъстваше и държа реч българският президент Румен Радев. Докато неговият македонски колега Георге Иванов (избран два пъти, като кандидат на шовинистично антибългарското ДПМНЕ-Вальево), май се направи на Хитър Петър. Иванов, известен с прякора си Хорхе Фикуса, посрещна Радев на една ливада, но не взе участие на церемонията на военните гробища, не поднесе венец на гробовете на българските войници, част от които са били от Македония. Сигурно за Иванов, българските войници в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни са били поробители и асимилатори на открай време съществуващата македонска народност. Според него македонците в българската армия са насилствено мобилизирани, или, ако става въпрос за доброволци, то тогава, те са били асимилирани изроди, предатели, а в по-мекия вариант – изманипулирани жертви на българската/екзархийската пропаганда.
Човек, който вярва в пропагандата на македонските (от югославско и постюгославско време) учебници (не само по история), няма какво друго да помисли. А буцефалистът Хорхе (израз, по името на коня на Александър Трети Македонски, тоест лице, вярващо, че македонците имат произход от античните македонци – бел. ред.), сочен като най-некадърния европейски, а може би и световен президент, е бил в миналото югославски младежки социалистически функционер. И някъде до средата на миналото десетилетие е бил близък до „бившите“ югокомунисти от т. нар. СДСМ (така наречения Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, наследник на Македонската комунистическа партия, с премиер председателят ѝ Зоран Заев – бел. ред.), когато започва неговата любов с „ВМРО“-ДПМНЕ, тоест ДПМНЕ-Вальево. С неговите качества е „заслужил” преди година и половина да стане почетен доктор на БАН – нещо което повече говори за „най-голямата научна организация в България“, отколкото за Хорхе Фикуса.
Макар и да беше обещал, Фикуса не удостои със своето ценно присъствие, нито тазгодишния военен парад на Българската армия за Гергьовден, въпреки поканата от президента на България Радев и въпреки участието на македонска рота на честването на Деня на храбростта.
На военния парад по повод 140-годишнината от създаването на Българската армия, който, както и честването в Ново село, се състои на 6 май, за първи път участваше рота на Армията на Република Македония, с командир – подполковник Боро Латкоски, с численост 75 човека, като 64 от тях, маршируваха в стандартна формация 8 по 8 души, на софийските жълти павета, а останалите бяха логистика и поддръжка. Тъкмо когато почетната македонска рота и прелитането на тройка изтребители Миг-29 ниско над центъра на София се събраха най-много овации по време на военния парад за 6 май. А президентът Румен Радев в словото си, нарече „братя македонци“, войниците на македонската армия, като думите му бяха последвани от силни аплодисменти.
Така военния парад в София, дефилето и на македонска рота на него, както и честването в струмишкото Ново село, минаха, без да бъдат наблюдавани от македонския президент, този личен роб на бившият шеф на македонската „тайна“ полиция и на експремиера на Македония – падналите от власт братовчеди Сашо Миялков и Никола Груевски. Двамата бяха каповци на мафиотския режим на ДПМНЕ-Вальево, а сега са разследвани от Специалната прокуратура.
Жалко е как българските институции, в цялата своя наивност и национализъм, искат желаното (в Македония) да е действително. Вместо да изчакат да мине последната година от мандата на президента, допускат тази восъчна фигура да се гаври с тях, да си играе топло-студено и да си прави пиар на гърба на българските чествания, пред лумпенизираното и неинформирано население в страната му.
Както и да е, ако изключим епизода с Фикуса-президент, има добри новини в българо-македонските отношения. В добрите новини, освен поредното общо честване на просветителското дело на Св. Св. Кирил и Методий, от страна на БАН и МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата – бел. ред.), добавяме и информацията, че премиерът Бойко Боpиcов и мaĸедонcкият мy колега Зоpан Заев ще бъдат заедно във Ватикана за тpадиционната аyдиенция за Деня на cлавянcкaта пиcменоcт – 24 май. Но, опасяваме се, че има и други „новини“, които не всеки иска да види.

Една от тях е отстраняването на паметника в Скопие на Андон Лазов Янев-Кьосето в раната сутрин (5 часа местно време) на 22 февруари (Андон Кьосето е македонски войвода, деец на организацията за освобождение на Македония ВМОРО от началото на XX век, който се противопоставя на македонизма и югославските претенции, виж тук – бел. ред.). В следващите дни е унищожен и постаментът на паметника му пред сградата на висш съдебен орган в Скопие. Случаят крие едно по-дълбоко и по-перфидно, национал-шовинистично кодово послание, което в цялата си същност може да бъде разбрано само от наблюдатели, които редовно и в детайли следят политическата, историческата и (между)партийна обстановка в Македония.
„Съвсем неадекватно е паметник на противоречива историческа личност, известна със своята жестокост, да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган, в който гражданите търсят справедливост и упражняват своите граждански права“, казват в своето съобщение управляващите в Македония „бивши“ югокомунисти от т. нар. СДСМ, по повод отстраняването на статуята.
Какво е „противоречивото“/„контроверзното“/ в Андон Лазов Янев-Кьосето? „Противоречив“ става Кьосето с това, че е умрял от естествена смърт в България, бил е екзекутор на (предателското за югокомунизма) междувоенно ВМРО. Съвременник е и на македонизма, като не (о)става привърженик на тази нова национална идеология. Като такъв, Кьосето се намира извън югокомунистическия канон (определящ положителните личности от историята), според който, има добри революционери, комити и екзекутори от ВМОРО, които са се борили срещу Отоманската империя. Има и лоши българофилски предатели („слуги на българския двор“), които са се борили срещу Сърбия и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (по-късно Югославия), и срещу някакво замислено чисто македонистично пространство. Разбира се, и революционерите от отоманския период са „българофилски предатели“, но тяхната българска идентичност се прикрива и те получават македонистка интерпретация по времето на социалистическа Югославия. Такива дебългаризирани (даже и антибългаризирани) влизат в пантеона на югославската македонска република, като някакви нейни прародители.
Междувоенното ВМРО не е удобно за югокомунистическия канон. Защото в рамките на братството и единството на югославянските народи и народности, по-уютно беше да не се подчертава враждуващата с ВМРО великосръбска национална хегемония и асимилация (1912-1915 и 1918-1941). За сметка на това в първи пропаганден план избиваше разказът за класовата репресия през този период. Понеже и балканските комунистически партии предимно не бяха в много любовни отношения с ВМРО, а тук е и дирижираната от Коминтерна т. нар. ВМРО-обединена (като групировка на добрите), то лошите остават да са в организацията ръководена от Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов.
Не е целта на тази статия да посочва кои наистина са били добри, а кои – лоши. Само подчертаваме, че така както социалистическа Югославия внимаваше в македонската република да не се насажда омраза срещу сърбите, по същия начин внимаваше и имаше целенасочена пропаганда да се насажда омраза срещу българите. По-късно самата Народна/Социалистическа Република Македония беше по-ентусиазирана в подклаждането на българофобия, отколкото официален Белград. Прилагането на двойни стандарти в тълкуването на етническото самосъзнание на историческите личности от Македония, беше ползвано (и все още се ползва) за тази българофобска цел.
За немалка част от индоктринираните от югокомунизма (а те, независимо за кого гласуват, са много в Република Македония!), всеки от междувоенното ВМРО е предател, защото има(л) българско етническо самосъзнание. Кьосето е и от междувоенното ВМРО, та въпреки споменаването други причини за отстраняването на неговата статуя, включително и такива за незаконно поставяне на скулптурата (от страна на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево), смятам че е необходимо българското общество, българските журналисти, политолози, политици, както и разни други чуждестранни дипломати и наблюдатели на обстановката в македонската държава, да започнат да разбират националистическата, шовинистичната антибългарска същност на т. нар. СДСМ (т. нар. Социал-демократически съюз на Македония, наследник на Македонската комунистическа партия – бел. ред.) и истинските мотиви на тази партия за определени постъпки.
Потвърждение за това, че и ДПМНЕ-Вальево (най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, на власт до миналата година – бел. ред.) е разклонение на югокомунизма, дава предаването „Само вистина“ по скопската телевизия „Канал 5“ от 6 март тази година. В предаването участваха Мирослав Гърчев от т. нар. СДСМ и Филип Петровски от Антидемократичната фракция в ДПМНЕ-Вальево на бившия премиер Никола Груевски.
И Петровски, и Гърчев, и ДПМНЕ-Вальево, и т. нар. СДСМ, тръгват от предположението/убеждението, че преди сто (и повече!?) години, имало обособена македонска народност, която била разкъсана от Букурещкия мирен договор през 1913 г., с който приключва Междусъюзническата война.
Галерията исторически личности от Македония получават или македонистична интерпретация, или имат „късмет“ да не се подменя тяхната (българска) идентичност, но заради истинската им етническа принадлежност ги определят като предатели. Така отделни идеологически и/или междуличностни сблъсъци биват фалшифицирани от югокомунизма по един невероятно покварен начин, като им се придава междуетнически характер Тоест, в сюрреалистичния свят на югославския вариант на македонизма, стават борби между автохтонни македонски (в смисъл: македонистични) патриоти от една страна, и от друга предатели, изроди, поддали се на българската пропаганда убийци на истински македонци.
За да няма никакви недоразумения за какво става въпрос, ни осведомява Златко Теодосиевски, специален съветник на сегашния министър на културата Роберт Алагьозовски. Теодосиевски, в своя текст „Мал чекор за Кьосето“ („Малка крачка за Кьосето“ – става дума за Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото по-късно се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), публикуван в повече македонски медии, пише: „…ке се найде ли некой по-млад, со долга и здрава метла и да подзачисти малку повеке низ оваа фалшива патриотическа ачковско-тодоровска история?“.„Ачковско-тодоровска история“, е историята, тълкувана от близките до ДПМНЕ-Вальево историчка Виолета Ачкоска и вече покойния историк Зоран Тодоровски. (ДПМНЕ – Демократическа партия за македонско национално единство, е най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ, допреди година беше на власт с премиер Никола Груевски. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
Ачкоска по-скоро е антибългарка, отколкото българофилка. Тодоровски представи в положителна светлина, но с македонистична интерпретация доста исторически личности, нужни за историческия разказ на предишната власт, върху които имаше табу по време на югокомунизма.
Кодовата дума в изречението на Теодосиевски, е „патриотическа“, написана на книжовен български език, с която по един завоалиращ начин, уж запазвайки политическата коректност, подчертава, че всъщност метлата трябва да изчисти от македонската история всяко положително споменаване на личности с българска идентичност.
Статии, като тази на Теодосиевски, предавания, като това с Гърчев и Петровски, в които лица близки до управляващия сега т. нар. СДСМ (т. нар. Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, с премиер председателят ѝ Зоран Заев, която е наследник на Македонската комунистическа партия, – бел. ред.), се гаврят с исторически личности от Македония, само заради тяхното българско самосъзнание, има безброй.
Обаче, тука се появява и нещо друго. Едно по-начетено, по-рафинирано, но и по-подло крило, което обиграва около т. нар. СДСМ и/или подкрепя този политически субект, чийто особено ангажиран представител е почетния председател на Антилибералната партия и бивш шеф на парламента, Стоян Андов. Години наред, открито или по-скрито, те разпространяват тезата, че всъщност и БМОРК/ТМОРО/ВМОРО е организация на предатели, тъй като нейните учредители и членове, били с неправилно етническо самосъзнание. (БМОРК – съкр. от Български македоно-одрински революционни комитети, което се смята за първото официално име на освободителната организация на Македония по време на Османската империя от 1894 г. През 1902 г. с цел привличането и на другите народности организацията е наречена Тайна македоно-одринска революционна организация – ТМОРО. През 1905 г. името е променено на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, или ВМОРО – бел. ред.)
Какви други мотиви може да има, за присъствие на тази теза в публичния живот в Македония? Причината е официалното име на ДПМНЕ-Вальево. Те се наричат ВМРО-ДПМНЕ и претендират, че са продължители на историческите ВМОРО и ВМРО. Въпреки факта, че ДПМНЕ-Вальево, включително старото ВМРО-ДПМНЕ от 1990-2003 г., преди Груевски да стане партиен лидер, на практика превзеха до голяма степен програмата и идеологията на Югославската комунистическа партия (в национален план) за съществуващата открай време македонска народност, разпокъсана с Букурещкия мирен договор 1913 г. Липсата на демократична традиция в Македония и „културата на необходимия враг“ (по израза на Златко Енев от „Либерален преглед“), наложиха двете най-силни македонски партии, независимо от почти никаквите междуособни разлики, да търсят легитимност в определени исторически разкази, в които другата страна и нейния разказ се обявяват за предателски.
Особено последните години в Македония, свързани с началото на голямата политическа криза (от февруари 2015 г.), когато станаха публични много подслушвани телефонни разговори на високопоставени хора на бившата власт на ДПМНЕ-Вальево, свидетелстващи за масова корупция на предишните управляващи, засилиха и без това огромната омраза между двете основни македонски партии. Бруталния език и постъпки на ДПМНЕ-Вальево срещу пусканите „бомби“ (с подслушваните разговори) от тогава опозиционния т. нар. СДСМ (сега на власт), получи съответен отговор от другата страна. Това улесни да се появи една още по-систематична, по-цинична и, защо да не кажем по-шовинистична (в антибългарски смисъл) теза, за антимакедонските и наследствено-предателски ВМОРО, ВМРО и ВМРО-ДПМНЕ. Тезата е, че срещу нея се изправя единствената правилна и справедлива идеологическа и национална позиция в македонската история, тази на Югославската комунистическа партия, на македонските комунисти – членове на въпросната партия, на югославския македонизъм и впоследствие, на т. нар. СДСМ, като наследник на всичко това.
Дали средностатистическия български читател знае колко членове, привърженици и гласоподаватели на т. нар. СДСМ, са се заразили с тези разсъждавания? Много! Достатъчно е да се хвърлят няколко погледа върху коментари в социалните мрежи и под статии в електронните медии. Симпатизанти на т. нар. СДСМ, които не са се задълбочавали толкова в историческия контекст на основните две днешни македонски партии, са с убежденията, че част от възрожденците от XIX век, от ВМОРО, партизаните от Втората световна война, Македонската югославска република и сегашната партия, т. нар. СДСМ, са били и са на истински македонски (македонистични) национални и патриотични позиции. За разлика от пробългарското, предателско междувоенно ВМРО на Тодор Александров и Ванчо Михайлов, чийто наследник е „ВМРО“-ДПМНЕ (тоест ДПМНЕ-Вальево).
Двете най-големи партии в Македония, псевдолвия т. нар. СДСМ (на власт в момента) и дясната на думи „ВМРО“-ДПМНЕ, въпреки привидни разлики, са единни в антибългарските си нагласи и разбирания за македонската история, продължават всеки по свой начин националните идеи на югокомунизма и развиват югославския, конфликтен македонизъм. Но заради политическите противопоставяния между тях пострада статуята на Кьосето (Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), а има опасност да пострадат паметници и на други исторически личности. Македонският министър на културата Роберт Алагьозовски е назначил комисия, която, ще се занимава с това дали има нужда от съществуване на Музея на ВМРО (построен от бившата власт на ДПМНЕ-Вальево) в Скопие. Той има още две имена: „Музей на македонската борба за държавност и самостоятелност и на жертвите от комунистическия режим“.
Едва ли има нужда да напомняме, че във въпросната комисия, членуват няколко „прикрити“ антибългари, сред които е и споменавания тук, Златко Теодосиевски, както и един отявлен българофоб, какъвто е не съвсем психически уравновесения Александър Литовски, ползващ смешната (от 60-те, 70-те и 80-те години) югокомунистическа реторика, с особено присъствие на думата „върховисти“ в нея. Пропагандата на ДПМНЕ-Вальево фалшифицираше идентичността на Тодор Александров, на атентатора на революционната организация Андон Лазов Янев-Кьосето, на историческото ВМ(О)РО – и в Музея на ВМРО, и в документални исторически филми. Затова някои българи от България се зарадваха, че хора близки до т. нар. СДСМ разкривали били истинската идентичност на определени личности и периоди, на които общото им е българският цвят. Но това е много наивно мислене, което не взема предвид целта на разкриването на истинската идентичност на отделни исторически личности и организации. Тези българи от Република България, които не живеят в света на полемиките с „македонистите“ (и/или с членовете на ДПМНЕ-Вальево), около това – какво е било ВМ(О)РО, би трябвало да разберат рафинирания и подъл нациболшевишки антибългаризъм на лица като: Мирослав Гърчев; Стоян Андов; бившия шеф на македонската секция на фондацията „Отворено общество” Владимир Милчин; Златко Теодосиевски; националният координатор за влизане на Македония в НАТО Стево Коминтерна Пендаровски; ужким изследователя на политическата лингвистика и действителен адвокат на югославските исторически фалшификации Ненад Живановски; смешният борец за човешки права Жарко Траяноски; ждановистите, желаещи да забраняват присъствие на местни хора с българско самосъзнание в македонските медии – трагикомичният граждански активист Никола Наумоски, който е шеф на кабинета на настоящия скопски кмет, както и експосланикът в България и Великобритания Георги Спасов, който е и бивш министър на правосъдието в едно правителство на антибългарина Бранко Цървенковски и агент на тайните служби на Югославия; тук е и самия кмет на град Скопие, екстремно арогантният Петре Шилегов, който е внук на беломорски бежанец от Воденско, жител на скопския квартал Бутел и деклариран българин, и др. Според споменатият кмет на Скопие например е голям проблем и предателство е, че македонският гражданин (Васил Пишев от ДПМНЕ-Вальево), с български паспорт и със заявена българска идентичност (и на родителите си), има хотел в Благоевград.
Гръцкият вестник „Катимерини“ неотдавна изказа притеснения, като публикува тия за някакво сближение и оформяне на ос София-Скопие.
В главите на средностатистическия привърженик на управляващия в Македония т. нар. СДСМ, сближението, ако изобщо е желано, не е във вариант извън югославските разбирания. За какво сближение тогава говорим?! Дали сближението е в думите на македонския премиер Зоран Заев, казани неотдавна, в интервю за бТВ: „Ние, делът на тази историческа Македония, която е в България, го признаваме като български дял и тук няма никакви дилеми. Ние наричаме този дял, Пирински, защото Пирин е най-голямата планина, но там живеят граждани на България, някои от които се чувстват македонци и това е тяхно право. И нямаме никакъв такъв проблем.“ На пръв поглед, коректно изявление, с (не много ясно видим) намек, че днес малко хора в Пиринска Македония се чувстват като македонци по народност, повечето се чувстват българи, а но по-рано, може би не е било така. Историческия разказ на югомакедонизма не е засегнат в изявлението на Заев. Щом не е говорил за историята във въпросното изявление, значи, оставил е всеки да си мисли като и дотогава. Средностатистическия български гражданин по един начин, а средностатистическия македонски гражданин – по друг начин. А, точно там е спора между двете държави, заради който, се наложи подписване Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, включващ комисия за история.
Заев напуска екстремното звучение на пропагандата, традиционна за югомакедонизма, но с уважаването на днешната реалност, без да влиза в историческия разказ (създал спора). Той само приглася на най-мекия вариант на същата пропаганда, и то при пълно съзнание, че в в настощата геостратигическа обстановка, не може нищо друго да каже. За да не рискува загуба на подкрепа и/или атаки поне от някои от по-екстремистките представители на същия исторически разказ, какъвто е неговия. Приспособява се към международната обстановка и на факта, че България е далеч по-силна и по-влиятелна в момента от нежелаещата да разчисти с негативните следи от своето югославско наследство Македония.
Колко сме далече от истинско сближение, най-добре свидетелства една неотдавнашна статия, публикувана по повод още едно отдалечаване – това е последният срамен жест на България, предложението на нейното външно министерство т. нар. бизнесмен Йордан Камчев да бъде български почетен консул в Щип, отговарящ и за околните места и градове в тази част на Източна Македония. Камчев беше сочен като главният перач на пари (а може би и още е?) на заподозряния в огромни престъпления връх на пирамидата на македонската власт на ДПМНЕ-Вальево. В близкото минало, Камчев фигурираше и като собственик на (междувременно фалиралата) медийна компания „Медия Принт Македония“, която имаше няколко, постоянно излъчващи гнусна антибългарска пропаганда вестници и сайтове.
Трудно е да се повярва, че дори и една „бананова“ република, с пълна липса на достойнство в нея, би си позволила това, което си позволи България – представител на един брутален антибългарски режим да бъде неин почетен консул, обвиняван също и в пране на пари. Но може би точно Камчев е днешното истинско корупционно и корумпирано лице на държавата (не на Родината!) България!? Защо да се сърдим, когато неговото назначаване, ни сблъсква с реалната, а не с някаква напарфюмирана действителност?!
Йордан Орце Камчев е и бивш подпредседател на младежката организация на т. нар. СДСМ и кандидат за депутат на тази партия, на изборите 1998 година – очевидно последователен с влизанията му в различни партийни схеми – само и единствено, от алтруистични мотиви…
В статията, за която иде реч, публикувана на 27 април т. г. в списанието „Фокус“ (анти-ДПМНЕ-Вальево позициониран скопски седмичник) по повод назначаването на Камчев за български почетен консул в македонската държава, главният редактор Зоран Жоро Димитровски, извършва поредна гавра с българското културно-историческо наследство в Македония. Статията е озаглавена нарочно на книжовен български: „Бай Бойко, защо слагаш таралежи в гащите на Заев?“. Жоро Димитровски пише и за някаква „дългостолетна кавга“ (между България и Македония!?), след която, Борисов, като български министър-председател, признал съществуването на македонски език (макар и според македонската конституция, както в скоби, подчертава Зоран Д.).
Това е бягство от истинското съдържание на спора между двете държави.
В македонските медии непрекъснато тече тази гавра с определено културно-историческо и езиково наследство, и със здравия разум. Конформизмът на Жоро Димитровски е потвърждение на тезата, че българо-македонското сближение, както и сближението на всяка една от тези две страни (особено на едната!) с историческите факти, все още е твърде далече. Затвърдяването на такова мнение е резултат не толкова от написаното от редактора Жоро Димитровски, ами от факта, че самият той (тъй като имам честта лично да го познавам) не вярва в написаните думи за „дългостолетна кавга“ и не смята, че обособени македонска народност и език е имало преди средата на 20 век. Неговият конформизъм е принуден да се съобразява с настроенията на мнозинството жители на Македония, както и с разсъждаванията на огромната част симпатизанти на управляващия т. нар. СДСМ.
В същия седмичник „Фокус“, който, здраво защитаваше позициите на т. нар. СДСМ, преди идването на власт на тази партия, а макар и в по-мек вариант, и сега е близък до въпросния югокомунистически политически субект, в броя от 11 май т. г., беше публикувана статия на някогашния съветник на първия президент на Р. Македония Киро Глигоров и редовен коментатор в списанието, Ристе Люботенски, със заглавие: „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“. Заглавието от статията „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“, беше сложено и на заглавната корица на списанието за този брой, заедно със снимка на премиерите Борисов и Заев, как позирайки пред фоторепортери, се здравуват.
Люботенски пише: „…на този етап вероятно чудна, но и полезна може да е идеята да се разговаря и договаря създаването на форма на федерация между Република България и Република Македония – като начин, по който Македония безпрепятствено да се интегрира в евроатлантическите структури. Разбира се, ако за това се има разбиране, и преди и над всичко, интерес от тези които вземат ключовите решения във въпросните структури“.
Еуфорията, която по повод статията, захвана части от българското медийно пространство, блогосферата и социалните мрежи, най-добре описа Вени Марковски във Фейсбук: „Тито, Димитров, а сега – и Ристе Люботенски. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. И нашите медии – като шарани в рибно стопанство – се хващат на куката… без стръв.“
А ето какво бе писал Ристе Люботенски, на 22 април 2016 г. и с кого е сравнявал тогава политически могъщия Никола Груевски, чието ДПМНЕ-Вальево в този период все още оглавяваше македонското правителство: „И тук, тъкмо в тази точка, пресичат се историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на възрожденския водач (има предвид Груевски, като го иронизира, с алюзия на главното мото от една предизборна програма на ДПМНЕ-Вальево, „Възраждане в сто крачки“ – бел. ред.), седнал от дясно на неговия идеологически баща – Ванчо Михайлов, този доказан кръвник на македонците. Няма дилеми, въпреки фактът, че моделите и формите на политическо действане са модернизирани, все пак те по своето същество представляват верно копие на политическото (и терористичното) действане на Михайлов от преди почти един век“.
Тука няма да се занимаваме с личноста на Ванчо Михайлов, само ще повторим, че в определени среди в днешна Р Македония, повлияни от югокомунистическата пропаганда, неговото име е синоним за предателски великобългаризъм и за въюване, като водач на историческото ВМРО (съществувало до 1934 г.), срещу някакъв масово приет и съществуващ македонизъм, по това време. Та така, сравняването на антибългарина Никола Груевски, с македонския българин Ванчо Михайлов, както и на шовинистично българофобското ДПМНЕ-Вальево (с подържници, предимно жалки неграмотници по история), с историческото ВМРО, „тъкмо в тази точка“, открива ни „историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на…“ манипулатора и пропагандист Ристе Люботенски, на света който той символизира, но светят и лицата на шараните от рибното стопанство.
Паметник, на който Кьосето е с кама в ръката, не трябваше „да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган“, нито може да се оправдае екстремната суровост на тази историческа личност, без разлика за времето, в което е действал въпросния атентатор на ВМ(О)РО. Но, тука става въпрос за нещо друго – има мобилизация на антибългарска основа.
Само една от многото манифестации е отстраняването на въпросната статуя – което, минава със срамно и недостойно мълчание от страна на България. А Република Македония подписа с нея Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество на 1 август миналата година. Изключение прави само последната реакция на българския евродепутат от ГЕРБ, Андрей Ковачев, който публично изрази своето несъгласие с изявлението на македонската министърка на образованието и науката Рената Дескоска, която на 8 април т. г., в интервю за Радио „Свободна Европа“ беше казала: „Няма да променяме учебниците по история и география. Не сме започвали такива процеси, нито някой официално ни е попитал“. Сегашните македонски власти щяли само да поправят някои грешки в македонските учебници по физика и химия, както каза Дескоска.
Една от последните новини е тази за избора на членове на македонската част от смесената българо-македонска комисия за решаване на спорните точки в образованието и историята. За комисията са предложени: Драги Гьоргиев, като председател на македонската секция, българофобът Ванчо Гьоргиев и споменатия Александър Литовски. Зоран Заев още веднъж си прави майтап, не само с (блаженото незнание на) на Бойко Борисов, ами и с историческите факти, както и с рационалното разсъждаване.
Както казват някои наблюдатели тук: „Литовски в комисията, е същото като да сложиш педофил за директор на детска градина“. С Литовски и с двамата Гьоргиеви – Драги и антибългаринът Ванчо, който е близък до ДПМНЕ-Вальево, ясно е, че комисията няма да заработи. Искрено съжалявам, че най-вероятно няма да има преки предавания от заседанията на смесената българо-македонска комисия по образователните и историческите въпроси. Голям смях щеше да падне.
Заев се изгаври с Борисов.
Македонският премиер получи българската подкрепа за интегрирането на страната му в ЕС и НАТО, след като подписа Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България, който, задължава създаване комисия за изглаждане на спорните въпроси, касаещи историческите тълкувания в образованието. Обаче, в тази комисия, от македонска страна, има поне трима човека, от които не може да се очаква никаква обективност.
На една панихида за Мара Бунева, по време на управлението на старото ВМРО-ДПМНЕ и министър-председателя Любчо Георгиевски (тогава много жадни за директорски функции хорица, посещаваха тези панахиди), Ванчо Гьоргиев възкликна – „Дойдоа бугарите“, визирайки двама мои приятели, просташки, гласно, с омраза. Тогава той беше на някакъв пост на помощник на министъра в Министерството на образованието.
Заев получи българска подкрепа, след като с едната ръка подписа договора, който включва комисия за история, а като че ли с другата ръка, същевременно, зад гърба си, направи жест, стискайки палеца, между показалеца и средния пръст.
Ако не може друго, поне България или само Бойко Борисов, в качеството на български министър-председател, трябва да има позиция, по въпроса за непроменения исторически разказ в Македония на югокомунистическа, антибългарска основа, заиграван и подгряван от управляващия т. нар. СДСМ на неговия колега Зоран Заев, с когото често се прегръща.
Сега България под ръководство на ГЕРБ, и лично Борисов, не декларират такава позиция. А преди реагираха често (много пъти остро и националистически), когато трябваше и когато не трябваше, по време на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево. Явно, имат интерес – може би същият, който ги накара да назначат „бизнесмена“ Орце Камчев за почетен консул? Или?

Статията е публикувана в три части, в „Е-вестник“, на 11, 14 и 17 май.

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и www.tribune.eu.com. В момента е журналист на свободна практика.

Повече от ясно е , че на срещата на върха за Западните Балкани, няма да има конкретни дати зажертвите приемане в ЕС. Но самото сядане на държавните глави на Европа на една маса и говоренето по темата, само по себе си е положителен факт.
А дали е възможно обраслата с вековни предразсъдъци и враждебност част от Европа да преодолее напрежението е въпрос, чиито отговор трябва да се побере в идващите десетина години. Самите страни трябва да изминат своя път и да стигнат сами до отговора. Защото този път ЕС е решил много, ама много да внимава кого пуска в дома си. Това ясно пролича в думите на президента на Франция Макрон. Ако трябва да перифразирам думите му той каза следното : „ Ако сами не европеизирате страните си, ако сами не оправите отношенията помежду си, приемането ви в ЕС ще си остане само една Фата Моргана.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! „ С други думи, не ме обвинявайте за собствените си действия и избори. Поемете отговорността за своя живот.
Същото се отнася и за Балканите.
Първо вържете камилите си…

Целият този стремеж към повече мощност, към повече скорост, към повече пиксели, към повече килобайти, мегабайти и гигабайти , сякаш произвежда действителност, която ни приближава до една почтиПетьо осъществена утопия на човешкото бъдеще. Роботиката и дигиталните технологии променят почти ежедневно нашата реалност. Човек е изправен пред предизвикателството на една променяща се сила, чиито прогрес на практика не може да бъде контролиран. В същото време етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри и хуманни към всички живи същества, съвсем не прибавя нови етични пиксели, мегабайти и гигабайти към природата на човека. Това разминаване крие огромни опасности. Забелязано е от немският философ Хайдегер още в началото на миналия век. Той смята, че ни остава единствената възможност, в мислене и творчество да подготвим известна готовност за появата на Бог. Защото при тази динамично и неконтролируемо развитие на технологиите, имайки предвид природата на човека пред лицето на един отсъстващ Бог – ние сме обречени.

Страница 1 от 512345