Страница 1 от 712345...Последна »

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему”. С тези думи, Толстой започва романа за духовния разпад на Ана Каренина, която се хвърля под колелата на влака. Всички нещастни общности от бившия соцлагер, също са нещастни по своему. Те по различен начин се изчистиха от покварата и отровите, причинени от заразата на комунизма.ПРОФИЛ Цялата наслоена червена тиня, примесена с андрешковското , балканско лицемерие, свързано с бита и оцеляването, по-бавно ще се почисти тук, в сравнение с бившите социалистически страни в Централна Европа. Няма какво да се лъжем, готическото великолепие и приказната барокова динамика на Прага, или Краков , нямат нищо общо с никой от българските градове. Херман Брох, пише, че за културата на един народ се съди по фасадите на неговите сгради. Там, където естествения импулс за протест срещу комунизма е силно потиснат и деформиран, там където културния код не позволява на голяма част от людете, дори да разберат, че са били разпнати в злощастията на една източна империя на злото, нещата ще протичат различно. Там, където поколения останаха в мрака на своята горчива неосъщественост, затънали в тинята на стадното утопично социалистическо блаженство, там нещата ще се променят бавно, защо да не го кажем – мъчително. Трудно ще се преодолеят скритите поколенчески съпротиви и стереотипи на хора, безнадеждно и ужасно осакатени, от вездесъщото зло на комунизма. Независимо от виковете за недоимък, и воплите за страдание, тези люде, продължават да се държат за утопичните си митове, свързани с неосъществена им младост. Те сякаш са готови като индийски скърбящи вдовици, да се хвърлят върху погребалната клада на съпруга си. За една култура , подхранвана от митологията за светлото бъдеще, за едни поколения, превърнати в жертвоприношения и изгорени в огъня на лъжата, не остава нищо друго, освен да продължават да изкачват хълмовете на своите безумни символни внушения. Да коленичат и полагат цветя в краката на комунистическите си бетонни тотеми, набучили нещастната ни страна по цялата и снага, като свръхестествени покровители на злото, държащи в ръце шмайзери. Липсата на лустрация, която окончателно да отстрани престъпната червена партия от обществения живот, ще продължава да нанася поражения върху всички аспекти на живота в страната. Комунизмът, подобно на източните митологии, винаги е целял да заличи Аза /Юнг/, който следва да се подчинява на свръхестествен, обществен идеал /контролиран от червената каста/, който изцяло да поеме грижата за него. Поради тази причина, една твърде голяма част от населението по тези земи, което вече е възрастно и лишено от перспективи, продължава да живее с тази митология. Продължава да не вижда, как типове от стария апарат на престъпната комунистическа партия , техните синове /синовете и внуците на Великата червена мечка/ , все още ги залъгват, че съществува някакъв по-висш икономически и социален порядък. Публиката на тези червени Тартюфовци, сляпо ги следва, убивайки и последните останали частици от истинското в себе си, за сметката на фалшивото с което ще завършат живота си. Те ще останат да се плъзгат по стария утопичен и призрачен път на частично реализирани същества , останали доволни от жалката си кариера на емотикони на комунизма. Повечето от тях са във възраст, когато отпечатъците на комунистическата утопия са щамповали цялостното им поведение. Те вече нямат други посоки, нямат други въпроси, не търсят други отговори. Вече са неспособни да попитат защо партията-майка, която веднъж е обявена за престъпна, продължава да декларира, че е стогодишна, нито пък какви ги е вършила през всичките тези сто години. Никога няма да я попитат защо продължава да отброява своите събори, наречени конгреси, в стария порядък, нещо, което категорично подчертава, че това си е все същата престъпна партия. Не задават тези въпроси защото някога са били свързани – партийно, фамилно-геномно и кариерно-битово, със същата престъпна каста. Защото все още стискат между зъбите си червената нафора на своето комунистическо причастие, позволило им някой привилегийки в миналото, като да имат повече свещи в нощта на комунизма. Затова се правят, че не забелязват как в публичната сфера, отново изплуват призраците на същата комунистическа каста, нейните синове, внуци и снахи. Те са наложили много и най-различни маски , подобно на богатата галерия от маски в японския театър НО. Понякога маските са толкова разнообразни , че самите им следовници не долавят , че старата господстваща каста и нейните потомци са си още тук, те никога не са си тръгвали. Появяват се млади, и образовани на Запад жени и мъже, мъдри, измислени професори, на още по-измислени науки с „творчески” псевдоними в ДС, белокоси червени старци от БАН, всичките бивши прислужници, или техни потомци, на един жесток режим. Те и преди са живели различно от червения плебс, живеят различно и сега. Не вярват в никакво социално равенство, с вкус на „Локум народен” , но вулгарно манипулират наивните си застаряващи и обедняващи последователи.
Един учен бе казал, че гледа на отделните електрическите крушки само от гледната точка на универсалната светлина, която се проявява чрез тях, а не като на отделни светещи точки. Тази универсална светлина на демокрацията и свободната икономика, ще пристигне бавно в нашата страна. Така, както бавно пътува светлината до Земята от далечни планети.
Ако отново перифразираме думите на Толстой, бихме могли да кажем така : Всички демократични общества , с всичките им кусури и проблеми, си приличат, а всички посткомунистически страни като България, ще си бъдат дълго, много дълго време нещастни по своему.

Учителят по физика Теодосии Теодосиев смята, че за да успее едно дете, до 9-ти клас, трябва да е прочело поне 1000 книги.
Звучи чудесно и мотивиращо !
В същото време съм преизпълнен със съмнения, че родените след второто хилядолетие, независимо дали учат в гимназия илиПРОФИЛ университет, непременно ще четат „Вълшебната панина”, „Игра на стъклени перли”, или „Смъртта на Вергилий”. Не съм сигурен, че ще отворят книгите на Майстер Екхарт , Киркегор, Ницше, Спиноза или Ръсел.
Не знам дали Илон Мъск е чел Кафка, Музил или Чехов. Големите заглавия ще се четат, но вероятно от люде със специални интереси, или подготвящи се за преподавателска кариера.
Технологическото развитие в третото хилядолетие, ще създава някакъв друг вид елит. Това ще са хора, които ще живеят в друг гещалт, в друга цялост, интелектуална конфигурация и свързаност, в друга изключително динамична, променяща се среда. Няма да бъде достатъчно да се възпроизвеждат готови модели, защото времето на готовите решение ще остане назад в миналото. . Интензивното навлизане на нови технологии, ще промени и начина, по който ще се възприема информацията . Хора с висока интелигентност, ще разработват нови типове несъзнателен интелект, който да изпълнява задачи по-добре и по-прецизно от хората. Тези дейности ще се основават върху търсене на нови алгоритми, които ще изпреварват човешкото съзнание в различни области. Знаем съдбата на конете след индустриалната революция. Автомобилите изместват конете, а в третото хилядолетие шофьорите на таксита ще ги сполети съдбата на конете.
Двама учени от Оксфорд, Карл Фрей и Майкъл Осбърн, правят изследване за бъдещето на наемния труд. Всъщност разглеждат математически вероятността, различни професии да бъдат превзети от компютърни алгоритми в следващите двадесет години. Най-застрашени са работещите в сферата на телемаркетинга и застрахователния риск, спортни рефери, касиери, юридически асистенти, екскурзоводи, шофьори и т.н. Списъкът е много дълъг. Най-малко се оказват застрашени археолозите, тъй като тяхната работа изисква типология на разпознаване. Това не носи големи печалби, за да се инвестира в компютърни алгоритми, които да ги заместят. Единственият начин да не останеш без работа, е да продължаваш да учиш през целия си живот, да си готов непрекъснато да се преквалифицираш.
Разбира се ще се появят нови професии, като дизайнери на виртуални светове. Професии, които ще изискват голяма креативност , гъвкавост , склонност към постоянно експериментиране. Но така или иначе, технологичните алгоритми ще изпреварят хората. Много от нещата, които учат днес децата в училище, ще се окажат без значение , когато същите тези деца станат на четиридесет. Съществува вероятност, големи маси от хора да останат без работа, а как ще запълват времето си, как ще намират удовлетворение, едва ли някой може да каже.
Вероятно именно тогава, някой от тях могат да посегнат към романа на Хесе „Игра на стъклени перли”, а други да посегнат към Кафка или Чехов.
Знае ли човек…

Десният пазарен капитализъм се е превърнал в любимо интелектуално упражнение за критики и на Изток и на Запад. Критиците му сякаш забравиха , че единствено той успя да ограничи и преодолее масовия глад по света. Забравиха, че само десният,ПРОФИЛ консервативен капитализъм, подобно на океанският прилив, повдига икономическото ниво на всички. Повдига малките лодки, големите кораби, дори ръчно скованите салове. Животът и на бедните се подобрява, когато икономиката расте. Т.е. при десният икономически прилив, бедните са по-малко бедни. На онези които не вярват в това, препоръчвам да си извадят билет за Пхенян, Ростов на Дон, Саратов, Венецуела и други китни места. Там ще срещнат милиони тридесетгодишни люде, без зъби в устата си, равни в бедността, защото равенството съществува само в несвободата. Там, според модерните марксисти хората би трябвало да живеят в равновесие, любов и хармония. В Северна Корея любовта не е нито полова, нито платонична, тя е патриотична. Тези, които искат да се спасят от несправедливия капитализъм, лишен от етика, естетика и съпричастност, трябва да отидат да живеят по тези земи. Постоянните обертонове в критиките на западните постмарксисти са , че модерното общество постоянно издига пазара и растежа като върховна ценност. Издигал тази ценност на колективно, на правителствено на индивидуално равнище. Успехът се измервал с растежа, с лукса, с низкия и пошъл характер на консуматорската култура – все неща, които според тях са по-страшни от недоимъка и хаоса. Проповядват, че именно невидимата ръка на пазаря, ще обърне света наопаки. Законът за търсенето и предлагането отдалечавал обществата от нравствеността, красотата и съпричастността. Пазарят създавал свят в който нямало нито Бог , нито рай , нито ад. След пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, последователите на постмарксистката наука, ловко замениха идеята за парите с лингвистични трикове свързани с идеята за властта. Започнаха да изграждат нихилистични и деструктивни мисловни структури, свързани с човешките йерархии и репутации. Създавали се измислени компетентности, които изключвали цели слоеве от обществото, за да могат други прослойки да извлекат лична , егоистична изгода. Всичките им теории са насочени към богатите и силните на деня. Всъщност, всички тези постмодернисти, /те постоянно се самоизучават и самоцитират/ не са нищо друго освен едни интелектуални измамници, които продължават да заблуждават много хора на Изток и на Запад. Карат ги да вярват, че техните измислени теории ще помогнат на обществата да живеят в любов, хармония и щастие. Няма и никога не е имало логическа предпоставка за някакво непроменливо човешко щастие. Има отделни моменти на удовлетворение, моменти на усещане, че човек е запълнил празнотата в себе си, а това идва заедно с чувството, че е постигнал върха на своите възможности. Или поне е стигнал близо до него. Всички тези постмарксически интелектуални полюции за равенство и хармония, са не само проява на нихилизъм, те са истински цинизъм, защото винаги водят до ново сомнамбулно изгнание, до разруха и още по-голям хаос. Може би човек просто трябва да се опита да направи една предварителна стъпка, за да подобри живота си. Само така може да се надява на по-добра съдба, ако провидението е решило да бъде така. Но тази съдба не би трябвало да е заложник на утопични идеи, на интелектуални конструкции, заченати първоначално като абстрактни понятия, напълно неприложими в реалността, безкрайно отдалечени от човешката природа.
Човек може да се надява не на поредната утопия или на хороскопа, а само на собствената си индивидуална работа, налагайки си сам ограничения, откривайки собствените си недостатъци и качества. Св. Августин казва, че дори и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат сами да направят и една крачка дори….

Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.

Паметниците на Червената армия в България – измислени герои и нелепи случайности.

https://www.dw.com/bg/
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали заПаметник освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви. До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души.
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
България
Паметниците на Червената армия в България: Колко са на герои и колко – на случайни лица?
Руската дипломация се бори яростно за запазването на съветските военни паметници в България, макар че някои от тях са посветени на измислени герои и на нелепи случайности.
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви.
До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
Не, съветската армия не освободи Източна Европа
Саможертвата на съветските войници във войната срещу нацистка Германия заслужава респект, но паметниците на съветски танкове просто не могат да бъдат паметници на освобождението, пише Иван Кръстев в това есе. (07.05.2020)
Най-голямата трагедия в новата българска история.

Как беше създаден митът за „двойната освободителка“ Русия
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
Паметниците се множат
Bulgarien Geschichte Denkmal aus der kommunistischen Ära
Костите на някои от погребаните войни са премествани на друго място и така се увеличават паметниците, тъй като и старите плочи остават. През 2016 г. на руски парцел в столичния квартал Княжево е открит паметник “на мястото, където са препогребани 14 съветски войници, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от тези 14 войници са починали от раните си, а останалите – в автомобилна катастрофа.
Няма нито един описан случай на загинал в бой с фашисти в България и това вече се признава и от Русия. Но за сметка на това някои от описаните като “руски военни погребения” са меко казано нелепи. Така петербургската обществена организация „Помним всех поимённо“ (Помним всички поименно) е включила в списъка и гробовете на Тодор Живков и Владимир Заимов, тъй като са Герои на Съветския съюз.
Яростта, с която руската дипломация се бори за запазването на тези паметници у нас и другаде в Източна Европа, говори, че на тях се гледа като на артефакти, маркиращи имперската ѝ зона на влияние.
https://www.dw.com/bg/

ЗА НЕЯСНОТАТА НА НАДЕЖДАТА

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет. Идеята за едно пространство в което съществуват отношения, впрегнати вПРОФИЛ някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по- големи разломи. Мисълта, че идващите избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна. Може би трябва да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни. Интерпретациите около осмислянето и осъждането на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще. Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските. Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея. Тези люде така и не разбраха, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г. Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието. Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците, повечето от които също бяха сътрудници на службите. Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените си геройства и подвизи. И цялото това необяснимо, сомнамбулно стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер. Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите. Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет. Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм. Интересува ги само властта. Те отдавна не е вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки , тъй като окончателно са се заселили във вулгарния си безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, полуграмотни глупаци от червените низини. Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, които гласуват за тях дори не подозират. Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност
Тъжното е че същите тези фанатизирани сомнамбули, които не са малко на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти. Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.
Без дори да осъзнават , че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред.

Сред редиците на протестиращите ясно се очертават провалени политически птеродактили, чиито устни кухини се пълнят с партийна слюнка, предвкусвайки възможност, отново да се докопат, все едно по какъв начин, до властта. Няма нужда да ги изреждаме. Достатъчно е да видим кадрите с бягащите в метрото култови герои, които смело спряха електричеството наПРОФИЛ влаковете. Минчо Спасов и Еленко Божков , двама едри мъже с мозъци на колибри, тръскаха нашишкавелите си тела, подобно на кадри от „най-доброто от Бени Хил”, герой на когото никога не му липсва смелост и енергия, да извърши поредната малоумна глупост. По улиците бързо изпълзяха червени, депримирани, политически плъхове като Румен Петков, Лупи, Мая Манолова и компания. Само след броени месеци ще има избори, но тези люде нямат търпение да се домогнат до властта. Финансирани от Черепа, поведени от проруският аватар Радев, върволицата от изпаднали от властовия театър люде, крачат под тежестта на огромните си мераци да са протагонисти в политическия сюжет на страната. Болшевишки отрочета като Бойкикев, Минеков, депримираната отвсякъде Манолова, хиперактивния логорей Хаджигенов, безформената и хлъзгава политическа медуза, Бабикян, руският продажник Копейкин, търсят не само място, но роля и реплики в задкулисния спектакъл. Техните злоба, гняв и недоволство, възбудимост раздразнителност и болестна дисфория, идват от факта, че нямат желаната роля, тежест или дори глас в политическия театър. Номенклатурни отрочета на генерали от ДС, продължават яростно и фанатично да удрят с юмручета по парламентарните банки. Те продължават да смятат, че след като са завършили в чужбина, трябва задължително, по произход, като в Камарата на лордовете, да им се полага да заемат важни позиции в политическия и стопански истаблишмънт на страната . Какво да кажем за останалите млади наивници, участници в този задкулисен спектакъл. Те просто ще бъдат употребени. Това, че дори не разбират, че крачат заедно със собствените си врагове, се дължи на факта, че нямат нито културата, нито знанието да го проумеят. Развяват разнопосочни байраци, дават разнопосочни, полуграмотни, неимформирани, изненадващо плоски и безсмислени изявления. Всичките тези въздушно-капкови призиви от типа „смяна на системата”, „ свобода и демокрация”, говорят за една пълна, смущаваща, историческа, правна неграмотност и неадекватност. Смяна на системата може да се извърши единствено с процедура, изискваща тежки парламентарни мнозинства, изискваща още по-тежки парламентарни консесуси – все неща, които са не само непостижими, те са направо невъзможни по тези земи. Рано или по-късно, Борисов ще си отиде. Но големите проблеми на тази страна ще си останат същите. Докато не се извърши пълна лустрация на бившата, червена върхушка и нейните служби, които съсипаха съдбите на хиляди българи , няма да има истински промени. Докато цялата българска земя продължава да бъде набучена като игленик с паметниците на съветския окупатор, нищо няма да помръдне. Докато цялата червена натрупана фамилна тиня, от некадърници, докарани на власт със съветските танкове, продължава да бъде политически фактор и търси своя идеологически и фамилен реванш, за отнетите привилегии – нищо няма да помръдне. Тези хора още стискат червената комунистическа проруска нафора между зъбите си. Тяхното неимоверно озлобление, отмъстителност и ярост, идват и от факта , че неща като сделката с F-16, и едно бъдещо влизане в Еврозоната, ще правят все по-трудни техните политически домогвания. Ще става все по-трудно задоволяването на техните стопански, кариерни и властови апетити. Наследниците на Третия Райх след края на Втората световна война, бяха изтикани в периферията на обществения живот. Печатът на срама от престъпленията и зверствата на техните предци ги следва неотлъчно и до днес, те са задължени да се отрекат от тях. Те не можеха да влияят по какъвто и да било на начина на живот и съдба на своите съграждани, или да предприемат, каквато и да било изява в обществото. Докато тук доносници и щатни служители на ДС, прилежно служили на репресивния апарат на обявената за престъпна комунистическа партия, продължават да участват в политическия живот на страната. Говорят в качеството си на анализатори, социолози, политолози, антрополози, външни анализатори и каквито там се сетите. Продължават да водят телевизионни предавания, да пишат анализи, да обясняват на простосмъртните що е това морал, етика и хуманизъм.
Същото е като педофил да ти чете лекции по начална педагогика.
За каква промяна говорим, за каква смяна на системата става дума, за Бога !
Оказва се, тези хора освен в комунистическата система, продължават са част от следледниковата посткомунистическа епоха. Те опасно кръжат около ръба на онази помийна яма наречена евразийство, от чийто дълбини се чува грозното грачене на все същите червени птеродактили

Автор : Петър Ангелов – Дарев

Заради пандемията, нискостебленият ленинградски Щирлиц, бе принуден да отложи военния парад. Каква истина се крие зад парада на 9-ти май в Русия ? Национално Възкресение ? Съветската идеологическа Пасха ? Тържество на светлите сили надПетьо злото ?
Нищо подобно !
През Втората световна война, две тъмни тоталитарни сили се сблъскаха, тласкани от намеренията да си поделят Европа. При началния сблъсък, „легендарната и непобедима” червена армия, бе катастрофално разбита ! Попаднали в плен, от глад, студ и безнадеждност, умират около четири милиони руски бойци и командири. Останалите живи командири на батальони са изпратени в лагери, или разстреляни от Сталин. На тяхно място са назначени млади, неопитни хора, непомирисали барут през живота си. Заедно с военната некомпетентност, това е една от причините жертвите да са в такива чудовищни мащаби. Това не е победа , а реки от сълзи и море от скръб. Разликата между Хитлер и Сталин е тази, че Хитлер избиваше други народи , а Сталин успоредно с това, избиваше и собствения си народ. Не спря да го избива и след войната. По този повод Валерия Новодворская пише : „ Истината за войната всъщност е тъжна, много тъжна. И най-голямата истина, за която никой не иска да говори е, че заради този мит всички генерални секретари направиха кариера ! Днес Путин също разчита на този мит, всъщност, най-голямата истина е, че НИЕ ИЗГУБИХМЕ ТАЗИ ВОЙНА ! Разбира се, без намесата и помощта на англичаните и американците, тя щеше да завърши още по-трагично ! След войната, нашите танкове направиха това , което направи и Хитлер – заграбихме половин Европа, избихме интелигенцията и, откъснахме я с насилие от цивилизования свят. Но простете, финландците, чехите, поляците, естонците, литовците, латвийците, унгарците, българите, нямат никакво основание да са ни благодарни – и това също е истина. Ето защо трябва да търсим друго основание, друг постамент за нашата гордост. Но този мит трябва да бъде разобличен, защото ние 60 години живеем с този мит и напълно загубихме представа за реалността „.
Една огромна част от руският народ, продължава да живее и днес с този мит. С тази сякаш прикриваща бедността, религия на победобесието. Тя никога не го е напускала. Този народ не можа да се изтръгне от мита, защото извън него няма нищо друго. Останало му е само едно измислено, славно минало, едно линеещо либидо за нови победи, и един парад, продукт на фалшифицираната руска история. Няма бъдеще, дори вече няма и утопия в която да вярва. Остава му сакралния и ретрограден култ към войната, към победата във Великата отечествена… Че ако не е войната, кои сме ние ? Остават патетичните, музикално озвучени шествия на танкове, знамена, тонове медали, военни маршове, Георгиевски лентички, все същия репертоар от стандартните кремълски военни мемове. Просто трябва да се вярва в нещо. Тютчев пише : „ В Русия просто трябва да се вярва. Става дума не толкова за история, колкото за конструиране на митология.” Всичко в Русия е митология. Всичко. Масовият руснак вече не може да се измъкне от нея. Той няма друга самоиндетификация . Войната е издигната в култ. Колкото повече не се вижда никакво бъдеще, толкова повече се усилват децибелите за славното минало. Колкото повече избледняват бляновете на Русия да бъде велика сила, толкова се засилва нейната мрачна, примитивна и все по-обречена агресия към съседни държави. С какво друго да се гордее Русия ? С убийства на опоненти на режима в центъра на Москва ? С куфарите пълни с кокаин, открити в руското посолство в Аржентина ли ? Страната не произвежда нищо, цялата и икономика зависи от цената на това, което тече по едни тръби. Дори котлон не е в състояние да произведе и продаде на западния пазар. При визитaтa cи в бoлницa, руският диктатор бе облечен в защитен американски костюм от марката DuPont. Русия не е в състояния и един дъждобран да произведе. Дори и батискафът, с който Путин показно се спуска в морето, е холандско производство. Малко хора знаят, че и матрьошките не са руски, донесени са от Япония в края на 19-ти век. Само на тридесет километри от Москва всичко тъне в кал, мизерия, разруха и алкохолизъм. Тридесет милиона руснаци живеят с дохода с който се живее в Буркина Фасо. Един канадец посетил руската провинция бе казал : ” все е едно бях попаднал във времето на Чехов”…
Русия никога няма да се превърне във велика сила, докато не се изтръгне от собствените си митове и не се завърне в реалността. Така както направи това Германия.
За съжаление една голяма част от българите, никога не са напускали същите тези руски митове, и изглежда ще си останат там завинаги. .

В първата половина на двадесети век страховете за бъдещето бяха свързани с големите тоталитарни и деспотични системи, които смазваха и обезличаваха личния живот. Сега наблюдаваме масовите страхове от изплъзнал се от контрол вирус, причиняващПРОФИЛ висока смъртност и паника. Независимо от мащабните комуникации и високи технологии, оказва се, че не сме защитени от големите сътресения на прастарите пандемични уязвимости, които бързо ни накараха отново да се чувстваме изолирани, фрустрирани, нещастни и отчуждени от другите човешки същества. Може би ако хората вярват, че могат да направят реални и полезни неща, да имат някакъв контрол, независимо колко незначителен е той, биха се справили по-добре, отколкото ако се чувстват напълно безпомощни. Можем да допуснем, че тъкмо чувството за безпомощност може да направи едно преживяване субективно съсипващо. Определено възходът на индивидуализма и личната свобода имат своя голям положителен принос за просперитета на общностите в модерния свят. Но не сме ли изгубили нещо от способността да изграждаме предварителни, превантивни ресурси, които биха били много полезни в случаи на бедствия и трудни моменти. Защото някак не разбирам, как мощни икономически държави в момента говорят за недостиг на дихателни апарати, маски и защитни облекла. Всъщност не схващаме ли точно сега, точно в тези моменти, че фундамента на живота не е нито в многото, нито в малкото. Виждаме, че просто има конкретни неща от които имаме най-голяма нужда в дадения случай, и чиято липса страшно затруднява полезните ни действия и ходове. Бързото развитие на технологиите вече позволява, дава мощни инструменти да се прави компютърно моделиране, симулация на неслучили се още бедствия, да се правят цифрови модели в лабораторна среда. Те биха могли да откроят и посочат практическите нужди, конкретните неща, чрез които да се предотвратят процесите, да се намалят последствията от подобни пандемии. Създаването на мрежови платформи за бързо предаване на данни и информация между специалистите. В тези модели вероятно могат да бъдат начертани и регламентирани, дори предварителни транспортни коридори за снабдяване , информация и комуникация. Това могат да го свършат талантливи люде, на които академичната подготовка и умения не ги задоволява, хора на които не им е достатъчно да се развиват само в рамките на системата. Такива талантливи хора има навсякъде. Един американски учен бе разделил специалистите на такива с два вида мислене – на конвергентно и дивергентно. Първото подразбира точно използване на усвоени алгоритми за търсене на решения на конкретна задача, а второто се основава на изработването на множество нови идеи за установяването на същите проблеми. И едните и другите са полезни, и от тях има страшно голяма нужда.
Просто едните спасяват положението сега, а другите спасяват бъдещето.

Във видео връзка наш журналист пита г-н Джеймс Пардю за положението в България. Нахвърляйки няколко изречения за нашата страна, г-н Пардю, бивш посланик на САЩ в България, прави бързо единичен аксел , като във фигурното пързаляне. Завъртва се по посока на часовниковата стрелка, после започва подробно да ни убеждава, как Тръмп трябва да бъде свален, защото еПРОФИЛ извършил закононарушения. Пардю, е политическо животно. Вероятно е член на Демократическата партия. Инстинктивно насочва разговора в друг коловоз , започва да ни разказва как Тръмп върши много поразии в САЩ. Това е стар, много износен, политически похват – уж започваш да отговаряш на въпроса, но още на второто изречение подхващаш друга тема по-важна за теб. Нещо като „Краставицата” на Мирча Кришан. Първоначалният въпрос се изгубва в тресавището аргументи, нямащи нищо общо с въпроса. Преминава се от отговор и описване към предписване. Просто мнение или емоционална реакция, морал извлечен от страстите, както ги нарича Хюм, но не морал извлечен от факти и разумни умозаключения. Става дума за гилотината на Хюм, въображаемото острие, отсичащо света на фактите, от света на ценностите. Всъщност става дума дали да се придържаме към фактите, или просто да говорим за тях така както ни се иска да бъдат.
Хайде, да речем г-н Пардю е политическо животно. При тези животни е валидна максимата, кажи ми откъде идваш /от коя партия/, за да ти кажа защо говориш така.
Но какво да кажем за един наш известен психиатър, бивш член на партията на Иван Костов, който в серия от интервюта, развива тези далеч от здравия разум. Човек изключително начетен и ерудиран, който развива твърде съмнителни тези, представяйки Русия и Путин като политическо , културно и духовно явление. Според д-р Николай Михайлов, това да говорим за Русия и Путин като за агресивна страна, заплаха за другите народи, е клише, примитивна русофобия. Ето какво казва д-р Михайлов в последното си интервю :
„Путин е мантра на европейски терен, която отвлича вниманието европеецът да се замисли за своите кризи. Европа да се преживява като непрекъснато заплашвана идеална политическа общност. А всъщност Путин, отбранява собствената си граница от северноатлантическия пакт, който напредва и без особени успехи. Путин няма мотив да прекосява границите на Руската федерация навън, а да отбранява границите от опасности отвън“.
Нямал мотив ! Но на практика не е престанал да нарушава „чужди граници” и да оставя планини от трупове след себе си. Няма смисъл да споменаваме десетките убити в Украйна, Грузия,Армения, Чечения, нито да изреждаме убитите и отровени опоненти в Русия и в други точки на света. Та, тероризмът, агресията, заграбването на чужди земи чрез насилие, са основния събирателен алгоритъм, основната социо-културна матрица в която съществува Русия от столетия. Руският журналист и философ Игор Яковенко, живеещ в момента в Москва, изнася лекции със следните заглавия :
“ ТРИБУНАЛ ПУТИНСКОГО РЕЖИМА”
„ПОЧЕМУ ПУТИН – ЭТО ПРЕСТУПНИК И УГРОЗА ЧЕЛОВЕЧЕСТВУ „?
„ПУТИНИЗМ- ЭТО ОККУПАЦИОННЫЙ РЕЖИМ“
За да изпадне в подобни „заблуждение „ има само едно обяснение – Игор Яковенко не е чел д-р Николай Михайлов.
Не са го чели историкът Марк Солонин, колегата му Поносенко, Невзоров , Иларионов и още двадесетина люде, все хора, които изнасят лекции в цял свят и в момента.
Един професор от Калифорнийският университет, Хедър Бътлър се опитва да обясни това объркващо явление, как интелигентни и начетени хора, могат да говорят и вярват на глупости / foolish things /. Той смята , че критичната мисъл е съвкупност от някакви познавателни компетентности, които ни помагат да мислим уж рационално, но/ забележете/ в зависимост от някакви емоционални цели, които артикулираме така както ни харесват лично на нас…
Така че винаги ще има хора, които да им харесва казаното от д-р Михайлов.
За съжаление, аз съм от онези примитиви, на които подобни изказвания навяват тъга.

Страница 1 от 712345...Последна »