Страница 1 от 41234

Повече от ясно е , че на срещата на върха за Западните Балкани, няма да има конкретни дати зажертвите приемане в ЕС. Но самото сядане на държавните глави на Европа на една маса и говоренето по темата, само по себе си е положителен факт.
А дали е възможно обраслата с вековни предразсъдъци и враждебност част от Европа да преодолее напрежението е въпрос, чиито отговор трябва да се побере в идващите десетина години. Самите страни трябва да изминат своя път и да стигнат сами до отговора. Защото този път ЕС е решил много, ама много да внимава кого пуска в дома си. Това ясно пролича в думите на президента на Франция Макрон. Ако трябва да перифразирам думите му той каза следното : „ Ако сами не европеизирате страните си, ако сами не оправите отношенията помежду си, приемането ви в ЕС ще си остане само една Фата Моргана.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! „ С други думи, не ме обвинявайте за собствените си действия и избори. Поемете отговорността за своя живот.
Същото се отнася и за Балканите.
Първо вържете камилите си…

Целият този стремеж към повече мощност, към повече скорост, към повече пиксели, към повече килобайти, мегабайти и гигабайти , сякаш произвежда действителност, която ни приближава до една почтиПетьо осъществена утопия на човешкото бъдеще. Роботиката и дигиталните технологии променят почти ежедневно нашата реалност. Човек е изправен пред предизвикателството на една променяща се сила, чиито прогрес на практика не може да бъде контролиран. В същото време етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри и хуманни към всички живи същества, съвсем не прибавя нови етични пиксели, мегабайти и гигабайти към природата на човека. Това разминаване крие огромни опасности. Забелязано е от немският философ Хайдегер още в началото на миналия век. Той смята, че ни остава единствената възможност, в мислене и творчество да подготвим известна готовност за появата на Бог. Защото при тази динамично и неконтролируемо развитие на технологиите, имайки предвид природата на човека пред лицето на един отсъстващ Бог – ние сме обречени.

За деня на „победобесието“: СССР никога нямаше да спечели войната без САЩ и Великобритания

Автор : Алексей Игоревич Лебедински

Наистина много ме боли да говоря за това, но съм длъжен заради всички онези, които дадоха живота си за да живеем ние … А на тези, които не си спомнят или не искат да знаят и да си спомнят, аз се чувствам длъжен да им напомням всяка година.СССР
За огромно мое съжаление, на всеки 9-ти май за пореден път през последните години моята Русия, осеяна с руски знамена и панделки, символи на „победобесието“, отново ще забрави за много важни, световно значими и истински неща.
Отново ще забрави, че

всъщност е нямало никаква Отечествена война

единствено между Русия и Германия, а беше Втора световна война, в която против фашизма се биха 40 страни, война, която СССР без своите силни съюзници Великобритания и САЩ никога не можеше да спечели.
Моята Русия отново ще забрави, че първи Великобритания и Франция обявиха война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението на Германия срещу Полша. Ще забрави и как Сталин завзе другата част на Полша, окупира балтийските страни и в същата тази 39-та година нападна Финландия, как параноичният тиранин Джугашвили до 22-ри юни 1941 година поддържаше страстно приятелство с нацистите, подпомагайки ги със суровини.

Русия отново няма да си спомни и няма й да разсъждава

защо загубихме повече от 25 милиона души

в тази война (за всеки убит нацист са загинали повече от 7 руски войни) …Русия отново ще забрави за отрядите ни зад граница и новобранците, които едва завършили училище, бяха пращани на най-предната линия, за да отблъскват огъня от пушките на двама или трима наши противници, а когато някои от другарите им паднеше мъртъв, вземаха пушката му, готови за стрелба …

Русия няма да си спомня и за това колко зверства и изстъпления извършиха нашите войски по време при превземането на Берлин – изнасилвания, убийства и грабежи на мирни граждани (Не искам да бъда голословен. Моята леля – Вере Лебединская, която от самото начало на война, едва 16-годишна става медицинска сестра, помага на стотици ранени войни на бойното поле, стигайки чак до Берлин, където е видяла с очите си зверствата на нейните бойни другари, заради които плакала безпаметно със седмици, след което пожелала да остане още две години в града, включвайки се в неговото възстановяване, за да изтрие този позор)…

Защо Русия няма да си спомни, защо иска да забрави? Защото е

отровена от лъжи в продължение на десетилетия,

защото дори понякога да се чувства горда, по-често изпитва срам и се чувства гузна заради своите предци. Защото моята Русия и нейните хора не са в състояние да признаят вината си, да понесат своите грешки, а настоящите правителства дори не са способни да поискат извинение за своите глупаци дипломати. Но това е друга тема.
Най-обидно е, че моята зомбирана Русия няма да си спомни и на този 9 май за истинските ветерани, участници в тази ужасна война, които никога не се почувстваха на този ден щастливи, те не подскачаха от въодушевление и не избухваха в смях, а тихо си спомняха ужаса, страха , болката, смъртта, те не обичаха да говорят за това, а ако някой ги помолеше да разкажат свои спомени, те не разказваха много – внимателно подбираха моментите и думите – такива бяха времената, не можеше да се каже цялата истина – почти същото е и сега.
Спомням си как ветерани седяха тихо с чаша водка и парче черен хляб, изгубени в болезнени спомени, докато младите хора, които не са помирисвали барут, се забавляваха …
Така че 9 май – не е празник за нас, това е празник за тях, за тези, които се биха, в чиито очи и досега има горчивина, скръб и болка. А за нас това не трябва да бъде просто формален повод за празнуване, за веселие, напротив. Още повече, когато виждаме пренебрежителното отношение на правителството към единиците останали живи участници в тази жестока война – обидата трябва да бъде толкова голяма, че да не може да намери място в нито едно човешко сърце, защото те умират от глад, бедност и забрава

9 май – Ден на Памет, Скръб и Благодарност,

дълбок поклон на всички, които са участвали и загинали в тази ужасна война срещу фашизма и нацизма – руснаци, британци, поляци, евреи, беларуси, казахи, грузинци, арменци, татари, американци, австралийци и много други … християни, будисти, мюсюлмани, евреи – всички, които са победили злото. И аз вярвам, че по специален начин сега, в това срамно за Русия време, ние трябва да се преклоним пред нашите братя украинци, тъй като всеки пети от тях е отдал живота си в борбата срещу фашизма.
И аз, като гражданин на Русия, безкрайно се срамувам от това, което сега извършва окупирало се днешното престъпно руско правителство в Кремъл, към тези, чиито предци, които заедно с нашите предци бяха един до друг в окопите, в танка, които на едно бойно поле са дали живота си в битката с общото Зло. Това не може да бъде повод за веселие. Може да бъде само повод за Памет и Скръб. За да не се повтори никога случилото се. Да ги уважаваме, да им благодарим, да им поискаме прошка и да ги помним. Никога да не ги забравяме. Не ги забравяйте! Заради децата, заради живота, заради бъдещето. Иначе всичко отново ще се повтори и тогава ще бъде по-жестоко. Помнете! Помнете! Помнете!

www.faktor.bg

Провалът на мултикултурализма

Общност против общество в Европа[1] Автор Кенан Малик
Преди тридесет години мнозина европейци виждаха в мултикултурализма – тоест идеята за едно включващоМУЛТИ всички, разнообразно общество – отговор на социалните проблеми в Европа. Днес все повече от тях го считат за тяхна причина. Това разбиране на нещата накара някои от утвърдените политици, сред тях британският премиер-министър Дейвид Камерън и германската канцлерка Ангела Меркел, публично да отрекат мултикултурализма и да се произнесат против неговите опасности. А това подхрани успехите на крайно десните партии и популистки-настроени политици из цяла Европа – от Партията на свободата в Холандия до Националния фронт във Франция. В най-екстремните случаи това послужи като вдъхновение за отвратителни актове на насилие, като масовото убийство, извършено от Андерс Брейвик на норвежкия остров Утоя през юли 2011.
Но как точно се е получила тази трансформация? Според критиците на мултикултурализма, Европа е допуснала прекомерна имиграция без да изисква достатъчно много интеграция – неудачно решение, в резултат на което социалното сцепление е ерозирало, националните идентичности са били подкопани, а общественото доверие – силно понижено. Защитниците на мултикултурализма, от друга страна, отговарят, че проблемът е не в прекомерното разнообразие, а в прекомерния расизъм.
Но истината за мултикултурализма е далеч по-комплексна от онова, което всяка от двете страни би се съгласила да приеме, а дебатите около него често са се превръщали в софистика. Мултикултурализмът се е превърнал днес в чучело, използвано за представяне на други социални и политически въпроси: имиграция, идентичност, политическо разочарование, упадък на работническата класа. Нещо повече – различните [европейски] страни са вървели по много различни пътища. Великобритания се е опитвала да предостави на различните общности еднакво участие в политическата система. Германия е окуражавала имигрантите да живеят по свои собствени, обособени начини, вместо да им даде гражданство. А Франция просто е отхвърлила мултикултурните политики, предпочитайки [традиционните си] асимилационни подходи. Специфичните резултати също са много различни: във Великобритания се стигна до общностно насилие; в Германия турските общности се изолират все повече от основното общество; във Франция отношенията между властите и северноафриканските общности са силно експлозивни. Навсякъде обаче основните последствия са едни и същи: фрагментирани общества, отчуждени малцинства и гневни граждани.
Като политически инструмент мултикултурализмът е функционирал не само като отговор на многообразието, а също и като средство за ограничаването му. А това разбиране разкрива определен парадокс. Мултикултурните политики приемат като даденост, че обществата са многообразни, но пък имплицитно допускат, че това многообразие приключва по границите на малцинствените общности. Те се опитват да институционализират разнообразието, като поставят хората в етнически и културни кутийки – например една-единствена, хомогенна мюсюлманска общност – и определят нуждите и правата им в съответствие с това. Такива политики, с други думи, само са спомогнали за създаването на самите онези разделения, за чието управляване са били предназначени.
Митът за разнообразието
Разчепкването на многобройните нишки в мултикултурния дебат изисква на първо място разбиране на самото понятие. Терминът „мултикултурен“ се е утвърдил като дефиниращ както [разбирането за] едно особено разнообразно общество (обикновено в резултат от имиграция), така и политиките, необходими за управляването на такова общество. Той, следователно, включва както описание на обществото, така и предписание за начините, по които то трябва да се направлява. Приравняването на двете неща – възприемания проблем и предполагаемото решение – е нещото, което затяга възела в ядрото на дебата. А разплитането на този възел изисква внимателно оценяване и на двете.
Както привържениците, така и критиците на мултикултурализма широко приемат предпоставката, че масовата имиграция е трансформирала европейските общества, като ги е направила по-разнообразни. До известна степен това изглежда очевидно само по себе си. Днес Германия е втората по популярност имигрантска дестинация, след Съединените щати. През 2013 повече от десет милиона души, или малко над 12 процента от населението, са били родени в чужбина. В Австрия тази цифра е 16 процента; в Швеция, 15 процента; а във Франция и Великобритания, около 12 процента. Но, ако бъде разгледано от историческа перспектива, твърдението, че тези страни днес са по-плуралистични от всякога, не е чак толкова праволинейно, колкото може би изглежда. Европейските общества от деветнадесети век може и да изглеждат хомогенни от днешна гледна точка, но това изобщо не е начинът, по който самите те са виждали себе си по онова време.
Да разгледаме например Франция. През годините на Френската революция само половината от населението е говорела френски език, и само около 12 процента са го говорели правилно. Както показва историкът Йожен Вебер, модернизацията и унификацията на Франция в годините след Революцията е изисквала травматичен и продължителен процес на културна, образователна, политическа и икономическа самоколонизация. Тези усилия са създали модерната френска държава и са породили представите за френското (и европейско) превъзходство над не-европейските култури. Но заедно с това те са усилили усещането за степента, до която по-голямата част от населението е била все още социално и културно различна [от ядрото на „френскостта“]. В реч пред Медико-психологическото общество от Париж през 1857, християн-социалистът Филип Буше се пита как е могло да се случи така, че „вътре в общество като нашето да се оформят раси – и то не една, а няколко – мизерни, непълноценни и унижавани до такава степен, че могат да бъдат класифицирани като намиращи се далеч по-ниско от най-низшите дивашки раси, тъй като непълноценността им е понякога нелечима“. А „расите“, които навяват такъв страх на Буше, са не имигранти от Африка или Азия, а селското беднячество във Франция.
През Викторианската ера множество британци също са виждали в градската работническа класа и селското беднячество своя „друг“. Една забележка, описваща работническата класа от източно-лондонския квартал Бетнал Грийн, излязла в един от броевете на The Saturday Review от 1864 (широко четен по онова време либерален вестник), е типична за представите на викторианската средна класа. „Бедняците от Бетнал Грийн“, се обяснява в бележката, били „обособена каста, раса, за която не знаем нищо, чиито животи са от напълно различно естество в сравнение с нашите; хора, с които нямаме никакви допирни точки“. Същото било до голяма степен валидно, внушава статията, и за „голяма част от селското беднячество“. И макар че различията между роби и господари са се считали за „по-крещящи“ от онези между състоятелни хора и бедняци, те все пак предлагали „доста точно сравнение“; в действителност различията били толкова фундаментални, че предотвратявали „всичко, наподобяващо някакъв вид контакт или дружелюбно отношение“.
В наши дни Бетнал Грийн е сърцето на бангладешката общност в Източен Лондон. Мнозина белокожи британци виждат в жителите му новите бедняци от Бетнал Грийн – културно и расово различни от самите тях. Но днес само хора от политическите крайности биха сравнявали различията между белите британци и техните бангладешки съседи с онези между господари и роби. Социалните и културни различия между един викториански джентълмен или собственик на фабрика, от една страна, и някой селски ратай или фабричен работник, от друга, са били в действителност далеч по-големи от онези между един бял жител и жител от бангладешки произход в наши дни. Колкото и да виждат себе си като различни, едно 16-годишно момче от бангладешки произход, живеещо в Бетнал Грийн, и някое бяло 16-годишно момче, най-вероятно носят едни и същи дрехи, слушат една и съща музика и са фенове на един и същи футболен клуб. Супермаркетът, спортната площадка и Интернет ги свързват един с друг, като създават набор от преживявания и културни практики, далеч по-общи от ония от миналото.
Подобна историческа амнезия подкопава и дискусиите около имиграцията. Много критици на мултикултурализма твърдят, че имиграцията в Европа днес е по-различна от онези от миналите времена. В книгата си Размишления върху революцията в Европа журналистът Кристофър Колдуел твърди, че преди Втората световна война имигрантите в европейските страни са идвали почти само от континента, а следователно са се асимилирали лесно. „Да се използва думата имиграция за описване на вътрешно-европейските движения“, казва Колдуел, „едва ли има повече смисъл от това да се описва някой нюйоркчанин като ‚имигрант‘ в Калифорния“. Според него предвоенната имиграция между европейските нации се е различавала [съществено] от следвоенната имиграция, идеща от места извън Европа, тъй като „имиграцията от съседни страни не предизвиква най-тревожните имиграционни въпроси, като например ‚Колко добре ще се аклиматизират?‘, ‚Наистина ли желаят да се асимилират?“ и, повече от всичко останало, ‚Кои са реалните им лоялности?‘“
Но именно това са въпросите, с които са били пресрещани и имигрантите от предвоенните години. Както пише изследователят Макс Силвърман, идеята, че Франция е асимилирала с лекота имигрантите от други европейски части преди Втората световна война е „ретроспективна илюзия“. А това се отнася до голяма степен и за Великобритания. През 1903 Кралската комисия по чуждата имиграция изказва страхове, че пришълците във Великобритания ще бъдат склонни да живеят „според традициите, навиците и нравите си“. Имало е също грижи, както се изразява вестникарският редактор Дж. Л. Силвър, че „дебилните, болнави и зли продукти на Европа“ биха могли да се „присадят към английския щам“. Първият имиграционен закон в страната, Актът за чужденците от 1905, е бил предназначен основно да ограничи притока на европейски евреи. Без такъв закон, твърди по онова време тогавашният министър-председател Артур Балфур, британската „националност не би била същата, а и не би била националността, от която бихме желали да произлизат наследниците ни през идещите епохи“. Приликите с днешните безпокойства са несъмнени.
Расата над всичко
Дали днешна Европа е наистина по-плуралистична отколкото е била през деветнадесети век си остава нещо спорно, но е несъмнен факт, че европейците я възприемат като по-разнообразна. Това се дължи до голяма степен на промяната в начините, по които хората определят социалните различия. Преди век и половина класата е била далеч по-важна като рамка за разбиране на социалните взаимоотношения. Колкото и трудно да е човек да си представи това днес, много хора по онова време са възприемали расовите разграничения не в смисъла на различия в цвета на кожата, а такива в класата и социалното положение. Повечето мислители от деветнадесети век са били загрижени не толкова за чужденците, пресичащи границите на страните им, колкото за онези, обитаващи тъмните пространства вътре в тях.
През последните няколко десетилетия класата е изгубила важността си в Европа – както като политическа категория, така и като отличителен белег на социална идентичност. В същото време културата се превръща все повече в централното средство, чрез което хората възприемат социалните различия. Това изместване отразява по-широки тенденции. Идеологическите разделения, които са характеризирали политиката през по-голямата част от последните 200 години са намалели, а старите разграничения между ляво и дясно вече са по-малко смислени. Тъй като работническите класи са изгубили икономическата си и политическа мощ, професионалните организации и колективистичните идеологии са западнали. Пазарът, междувременно, се е разширил и обхванал почти всяка дреболия от социалния живот. А институциите, които традиционно са свързвали коренно различни индивиди – от професионалните съюзи до църквата – са изгубили значението си в обществения живот.
В резултат на всичко това европейците са започнали да виждат себе си и социалните си принадлежности по един по-различен начин. Те все повече определят социалната солидарност не от гледна точка на политически понятия, а по-скоро в отношение към неща като етнически произход, култура или вяра. И са загрижени по-малко за вида общество, което биха искали да изградят, отколкото за общността, към която принадлежат. Тези две сфери са, разбира се, тясно свързани и всяко усещане за социална идентичност трябва да се съобразява и с двете. Но тъй като идеологическият спектър се е стеснил, а механизмите за промяна са отслабнали, то политиката на идеологията е отстъпила място на политиката на идентичността. Именно на фона на всичко това европейците са започнали да виждат родните си места като прекалено, дори невъзможно разнообразни – и са формулирали начини, в съответствие с които реагират.
Под моя чадър
Описвайки съвременните европейски общества като изключително разнообразни, мултикултурализмът очевидно греши. Но какво да кажем за неговите предписания по отношение на начините, по които би трябвало да се управлява това предполагаемо многообразие? В хода на последните три десетилетия множество европейски нации са възприемали мултикултурни политики, но по силно различни начини. Сравнението между само два от тези случаи – онези на Великобритания и Германия – и разбирането на общото между тях, може да ни разкрие много неща за самия мултикултурализъм.
Един от най-широко разпространените митове в европейската политика е, че правителствата са възприели мултикултурни политики защото малцинствата са искали да утвърдят спецификите си. Макар че въпросите на културната асимилация със сигурност са занимавали усилено политическите елити, те не са (поне доскоро) занимавали и самите имигранти. Когато през късните 1940 и 1950 години във Великобритания са започнали да пристигат големи имигрантски маси от Карибите, Индия и Пакистан, за да запълнят недостига от работна ръка, британските чиновници са се страхували, че това може да подкопае усещането за идентичност на страната. Според предупреждението, изказано в един правителствен доклад от 1953, „Една голяма цветнокожа общност като забележима черта на нашия социален живот би отслабила… понятието за Англия или Великобритания, към което хората от британски произход из цялата Британска общност са привързани“.
Имигрантите донасят със себе си традиции и нрави от родните си места, с които често се гордеят много. Но те рядко са загрижени за запазване на културните си различия, нито пък като цяло са склонни да гледат на културата като на политически въпрос. Онова, което ги тревожи е не желанието да бъдат третирани по различен начин, а фактът, че са третирани така. Расизмът и неравенството, а не религията и етническият произход, са нещата, които съставляват основните им грижи. През следващите десетилетия едно ново поколение от чернокожи и азиатски активисти, оформящи групи като Азиатското младежко движение и колектива „Расата днес“, реагират срещу тези неприятности, като организират стачки и протести, чрез които се противопоставят на дискриминацията по работните места, депортациите и полицейското насилие. Тези усилия достигат експлозивен връх в серията от бунтове, които разтърсиха вътрешните градове на Великобритания през късните 1970 и ранните 1980 години.
В този момент британските власти осъзнават, че ако на малцинствените общности не бъде дадена възможност за политическо участие в системата, напреженията ще продължат да подкопават стабилността в градовете. Именно в този контекст се появяват мултикултурните политики. Държавата, както на национално, така и на местно равнище, въвежда нова стратегия за привличане на чернокожите и азиатски общности в основното русло на политическия процес, чрез назначаване на определени организации или общностни водачи като представители на техните интереси. По същество този проект дефинира отново понятията за расизъм и неравенство. Расизмът в този момент започва да означава не просто отказ на равни права, а също и на правото на различност. А равенството пък вече се състои не просто в притежаването на права, надхвърлящи расата, етническия произход, културата и вярата; то означава утвърждаването на различни права поради тези фактори.
Нека разгледаме случая с Бирмингам, втория по големина град във Великобритания. През 1985 тамошният квартал Хандсуърт е потопен в бунтове, разпалени от яростен гняв срещу бедността, безработицата и особено полицейското насилие. Двама души са убити, десетки са ранени в резултат на насилието. След безредиците градският съвет се опитва да привлече малцинствата чрез създаването на така наречените „чадърни групи“ – организации, от които се очаква да представляват и защитават членовете си по въпросите на градските политики. Тези общности решават какви са потребностите на всяка общност, как и сред кои хора ще бъдат разпределяни [финансовите] средства и по какви начини ще бъде разпределяна политическата власт. По същество те се превръщат в представители на своего рода малки етнически владичества.
Градският съвет се е надявал да привлече малцинствата към [направляването на] демократическия процес, но всъщност групите се борят за определяне на своите индивидуални и колективни мандати. Някои от тях, като Движението на хората от африкански и карибски произход, представляват етнически групи, докато други, като Съвета на ръководените от чернокожи хора църкви, са и религиозни. Разнообразието сред групите е също толкова голямо, както и онова вътре в тях; например не всички хора, за които се предполага да бъдат представяни от Консултативния комитет на бангладешките ислямски проекти, са еднакво религиозни. Но планът на градския съвет по същество причислява всеки член на дадено малцинство към една точно определена малцинствена група, определя потребностите на всяка група като цяло и поставя различните организации в състояние на конкуренция за градските ресурси. А всеки човек, който се чувства извън рамките на тези определени общности, е по същество напълно изключен от мултикултурния процес.
Проблемът с политиките на Бирмингам, отбелязан през 2005 от Джой Уормингтън, директорка на Бирмингамското партньорство за расово действие (BRAP, благотворителна организация, целяща намаляване на неравенството) е, че те „обикновено подчертаваха етническия произход като ключов елемент за постигане на привилегии“. [С други думи], тук е станало нещо нормално да се разпределят ресурси според етнически или религиозни признаци. И така, вместо да мислят за това как да посрещнат потребностите на хората или да разпределят ресурсите справедливо, организациите са принудени да мислят за разпределение на етническата принадлежност. Последствията от всичко това са катастрофални. През октомври 2005, две десетилетия след първоначалните бунтове от Хандсуърт, избухва насилие в съседния квартал Лоузълс. През 1985 по улиците излизат заедно азиатски, чернокожи и бели демонстранти, за да протестират срещу бедността, безработицата и полицейското насилие. През 2005 битките вече са между чернокожи и азиатци. Като искра е послужила мълвата – неподкрепена от нищо – че група азиатски мъже са изнасилили ямаиканско момиче. Насилието продължава цял един уикенд.
Но защо две общности, които са се борили рамо до рамо през 1985, се бият едни срещу други през 2005? Отговорът се открива най-вече в мултикултурните политики на Бирмингам. Както се отбелязва в едно академично изследване на бирмингамските политики, „Моделът на ангажимент [с проблемите на малцинствата] чрез ‚чадърните групи‘ обикновено води до това, че се стига до конкуренция за ресурси между BME [чернокожите и други малцинствени групи]. Вместо да се определят най-наложителните нужди и да се подчертае необходимостта от между-общностна съвместна работа, различните ‚чадърни групи‘ по принцип се опитват единствено да преследват собствените си интереси“.
Политиките на съвета, с други думи, не само обвързват хората още по-тясно с определени [малцинствени] идентичности, но и ги водят до страх и омраза към други групи, като техни конкуренти в борбата за власт и влияние. Идентичността на даден индивид тук трябва да бъде утвърдена като различна от идентичностите на индивидите от други групи: да бъдеш бангладешец в Бирмингам означава също и да не си ирландец, да не си сикх, да не си афро-карибец. Следствието от това е появата на нещо, което икономистът Амартия Сен нарича „плуралистичен монокултурализъм“ – политика, основаваща се на мита, че обществото е съставено от различни, еднородни култури, които се стремят да се избягват взаимно. Резултатът в Бирмингам е, че разделенията между чернокожите и азиатски общности се втвърдяват до такава степен, че довеждат до междуобщностно насилие.
Разделени и неравни
Германският път към мултикултурализма е различен от онзи във Великобритания, макар че изходната предпоставка е същата. Както много други страни в Западна Европа, Германия се сблъсква с огромен недостиг на работна ръка в годините след Втората световна война и започва активно да привлича чужди работници. Но за разлика от Великобритания тук новите работници идват не от бивши колонии, а от страните от средиземноморския регион: първо от Гърция, Италия и Испания, а след това от Турция. Освен това те идват не като имигранти, още по-малко като потенциални граждани, а като т. нар. „гастарбайтери“ (работници-гости), от които се очаква да се върнат в родните си страни когато германската икономика престане да се нуждае от услугите им.
С времето обаче тези гости, огромното мнозинство от тях турци, се превръщат от временна необходимост в постоянно присъствие. Това е така отчасти защото Германия продължава да се нуждае от труда им, отчасти защото имигрантите, а още повече децата им, започват да гледат на нея като на свой дом. Но германската държава продължава да ги третира като аутсайдери и да им отказва гражданство.
Германското гражданство доскоро се основаваше на принципа jus sanguinis[2], според който човек може да получи гражданство само ако родителите му/ѝ са били граждани. Принципът изключва от достъп до гражданство не само имигрантите от първо поколение, но също и децата им, вече родени в Германия. През 1999 един нов закон за националността действително направи по-лесно получаването на гражданство за имигрантите. И все пак повечето турци си остават аутсайдери. От около три милиона граждани от турски произход в днешна Германия, едва около 800,000 са успели да получат гражданство.
Вместо да приветстват имигрантите като равни, германските политици се опитват да се справят с т. нар. „турски проблем“ чрез политики на мултикултурализъм. Започвайки през 1980-те, правителството окуражава турските имигранти да запазят собствената си култура, език и начин на живот. Но тази политика представлява не толкова акт на уважение към различността, колкото удобно средство за избягване на въпроса за това как да се създаде обща, включваща всички, култура. А основното следствие от нея се оказва появата на паралелни общности.
Имигрантите от първо поколение са били, общо взето, секуларни хора, а религиозните сред тях рядко са били твърдолинейни във вярванията и практиките си. Днес обаче почти една трета от турците на зряла възраст в Германия редовно посещават джамии – цифра, далеч по-висока от обичайната за други турски общности в Западна Европа, а дори и в много части от самата Турция. Подобно на това, турските жени от първото поколение почти никога не са носили забрадки; днес много от дъщерите им го правят. Без каквато и да било мотивация да участват в националната общност, множество турци изобщо не си дават труд да научат немски език.
В същото време, в което мултикултурните политики в Германия са насърчавали турците да гледат с безразличие на германското общество, те са накарали и множество германци да гледат на турската култура с все по-засилващ се антагонизъм. Популярните представи за това какво означава да бъдеш германец/германка, постепенно започват да се определят отчасти от противопоставянето срещу възприеманите [по определен начин] ценности и вярвания на изключената имигрантска общност. Едно социологическо проучване от 2011, проведено от френската фирма Ifop, показва, че 40 процента от германците считат присъствието на ислямски общности за „заплаха“ пред тяхната национална идентичност. А според едно друго допитване, проведено от германския университет в Билефелд през 2005, трима от четирима германци смятат, че ислямската култура не подхожда към западния свят. Анти-мюсюлмански групи, като Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада (PEGIDA), са във възход, а анти-имиграционните протести, провеждани в градове из цялата страна през миналия януари, бяха сред най-големите в последно време. Много германски политици, включително и Меркел, заеха решителни позиции против анти-мюсюлманското движение. Но вредата вече е била нанесена.
Политиката на подизпълнението
Както във Великобритания, така и в Германия правителствата не успяват да осъзнаят сложността, еластичността, пък и чистото твърдоглавие на идентичността. Личните идентичности възникват от отношения – не просто лични, а социални връзки – и те постоянно мутират.
Да вземем мюсюлманската идентичност. Днес в европейските страни се говори много за така наречената мюсюлманска общност – нейните възгледи, потребности, аспирации. Но понятието е напълно ново. Чак до късните 1980, само малцина мюсюлмански имигранти в Европа са считали себе си за принадлежащи към каквото и да било нещо от тоя род. И това е било така не защото са били малобройни. Във Франция, Германия и Великобритания например, през 1980-те вече е имало големи и добре утвърдени южно-азиатски, северноафрикански и турски имигрантски общности.
Първото поколение от северноафрикански имигранти във Франция е като цяло секуларно, също като онова на турските имигранти в Германия. Напротив, първата вълна от южноазиатски имигранти, пристигащи във Великобритания след Втората световна война, се състои от по-религиозни хора. Но дори и те виждат в себе си на първо място не толкова като мюсюлмани, колкото пунджабци, бенгалци или джлалабадци. Макар и набожни, те носят религията си леко. Мнозина пият алкохол. Малко от жените носят забрадки, да не говорим за бурка или никаб (пълно покритие на лицето и тялото). Повечето посещават джамии само от време на време. В техните очи ислямът не представлява вид всеобхватна философия. Вярата определя отношението им към Бога, а не някаква неприкосновена публична идентичност.
Членовете на второто поколение британци с мюсюлмански произход са дори още по-малко склонни да се идентифицират с религията си. Същото важи и за онези, чиито родители са индуси или сикхи. Религиозните организации са едва видими вътре в малцинствените общности. Организациите, които свързват имигрантите едни с други, са преди всичко секуларни и често политически; във Великобритания например такива групи включват Азиатското младежко движение, което се бори срещу расизма, както и Асоциацията на индийските работници, която се фокусира върху трудовите права.
Едва през късните 1980 въпросът за културните различия започва да става истински важен. Едно поколение, което, иронично, е далеч по-интегрирано и озападнено от първите, се оказва далеч по-упорито в настояването да поддържа предполагаемата си различност. Причините за тази промяна са комплексни. Отчасти те се крият в заплетена мрежа от по-големи социални, политически и икономически промени, случили се през последния половин век (като колапса на левицата и възхода на идентичностната политика). Друга част се крие в някои международни събития, като Иранската революция от 1979 и Босненската война от ранните 1990 – и двете събития играят важна роля за подхранването на едно по-изострено чувство за мюсюлманска идентичност в Европа. И накрая, част от тях се крият в европейските мултикултурни политики.
Груповите идентичности не са естествени категории; те възникват в процеса на социалното взаимодействие. Но тъй като някои от културните категории са придобили официален мандат, то и някои идентичности са започнали да изглеждат фиксирани. Разпределяйки финансови ресурси и политическа власт чрез етнически базирани организации, правителствата предоставят на някои етнически идентичности автентичност – и я отказват на други.
Мултикултурните политики се опитват да изградят мост между държавата и малцинствените общности, като издирват определени общности и организации, които да действат като посредници. Вместо да апелират към мюсюлманите и другите малцинствени групи като към граждани, политиците са склонни да приемат, че истинските лоялности на малцинствата са към тяхната вяра или етническа общност. В резултат на това правителствата отдават своите политически отговорности на малцинствените водачи като техни подизпълнители.
Но такива лидери рядко са представители на общностите си. Това не би трябвало да изненадва: никоя единична група или набор от лидери не би могла да представя една голяма бяла общност. Някои бели европейци са консервативни, мнозина са либерали, други пък са комунисти или неофашисти. А повечето бели хора не биха считали интересите си за специфично „бели“. Един бял християнин вероятно ще има повече общо с някой чернокож християнин, отколкото с бял атеист; белият социалист най-вероятно ще мисли по-скоро като някой бангладешки социалист, а не толкова като бял консерватор, и така нататък. Мюсюлманите, сикхите и афро-карибците не са по-различни; именно в това се състои и фундаменталният недостатък на мултикултурализма.
Асимилирай се сега
Френската политика на асимилация обикновено се разглежда като полярна противоположност на мултикултурализма, който френските политици с гордост са отхвърлили. За разлика от останала Европа, настояват те, Франция третира всеки индивид като гражданин, а не като член на определена расова, етническа или културна група. В действителност обаче Франция е също толкова социално разделена, колкото са Германия или Великобритания, и то по удивително сходен начин.
Въпросите около френската социална политика, както и социалните разделения в страната, попаднаха на фокус в Париж през миналия януари, когато ислямистки стрелци застреляха 12 души в офисите на сатиричното списание Charlie Hebdo и четирима други, от еврейски произход, в един кашер-супермаркет. Френските политици дълго време бяха считали, че мултикултурните политики са отговорни за появата на местни джихадисти във Великобритания. Сега самите те трябваше да отговарят защо такива терористи са били отглеждани и в асимилационистката Франция.
Често се твърди, че във Франция има около пет милиона мюсюлмани – предполага се, че това е най-голямата мюсюлманска общност в Западна Европа. Всъщност хората от северноафрикански произход във Франция (напъхани в същата тази група), никога не са съставлявали някаква единна общност, а още по-малко пък религиозна такава. Имигрантите от северна Африка са били най-вече секуларно настроени, а понякога дори враждебни към религията. Един доклад на Изследователския център Пю от 2006 показва, че 42 процента от мюсюлманите във Франция идентифицират себе си на първо място като френски граждани – повече, отколкото в Германия, Испания или Великобритания. През последните години един все по-голям брой от тях са били привлечени от исляма. Но дори и днес, според едно изследване на Ifop от 2011, само 40 процента идентифицират себе си като вярващи мюсюлмани, а само 25 процента посещават петъчните молитви.
Хората от северноафрикански произход във Франция често биват описвани като имигранти. На практика мнозинството от тях са второ поколение френски граждани, родени във Франция и също толкова французи, колкото и всеки избирател на Националния фронт. Но употребата на понятията „мюсюлманин“ и „имигрант“ като етикети за френските граждани от северноафрикански произход не е случайна. Тя е част от процеса, чрез който държавата представя такива граждани като „други“ – като не съвсем част от френската нация.
Както и във Великобритания, първото поколение от имигранти, дошли във Франция след Втората световна война, се е сблъскало със значителен расизъм, а второто поколение вече е било по-малко склонно да приема социалната дискриминация, безработицата и полицейското насилие. Те са се организирали, най-вече чрез секуларни организации, и са излезли на улицата, често под формата на бурни протести. Бунтовете, които се разразиха из френските градове през есента на 2005, направиха видими пукнатините във френското общество – също толкова ясно, колкото бяха го направили онези, обхванали великобританските градове две десетилетия преди това.
През 1970-те и ранните 1980 френските власти бяха заели сравнително спокойна позиция по отношение на мултикултурализма, обикновено толерирайки културните и религиозни различия във време, в което само малко малцинствени общности са изразявали идентичностите си в културна или религиозна светлина. Френският президент Франсоа Митеран дори беше изковал лозунга le droit à la différence (право на различност). Но когато напреженията вътре в северноафриканските общности станаха по-видими, а Националният фронт се появи като политическа сила, Париж се отказа от този подход в полза на рдна по-твърдолинейна позиция. Бунтовете от 2005, както и недоволството, което те разкриха, бяха представени по-малко като реакция срещу расизма, колкото като израз на нарастващата заплаха за Франция, идеща откъм исляма. На думи френските власти отхвърляха мултикултурния подход на Великобритания. На практика обаче те третираха северноафриканските имигранти и техните наследници по „мултикултурен“ начин – тоест като единна общност, най-вече мюсюлманска такава. Безпокойствата относно исляма започнаха да отразяват по-големите страхове, свързани с кризата на ценностите и идентичността, които измъчват днешна Франция.
Едно широко дискутирано допитване от 2013, проведено от френската изследователска група Ipsos и Центъра за политически изследвания (CEVIPOF) към Института за политически науки в Париж (известен под името Sciences Po) разкрива, че 50 процента от френското население счита икономическия и политически „упадък“ на страната си за „неизбежен“. По-малко от една трета смятат, че френската демокрация функционира добре, а 62 процента намират „повечето“ политици за „корумпирани“. В доклада на анкетьорите се описва една разпокъсана, разделена според племенни линии, отчуждена от основните политици, недоверяваща се на националните лидери, ненавиждаща мюсюлманите Франция. Основното чувство, движещо френското общество, е „страхът“, казва се в заключение в доклада.
Във Великобритания мултикултурните политики са както признание за съществуването на едно разпокъсано общество, така и негов източник. Във Франция, парадоксално, асимилационистките политики са довели до същия резултат. Изправени пред една недоверчива и неангажирана публика, политиците са се опитали да утвърдят отново [идеята за] обща френска идентичност. Но, бидейки неспособни да определят ясно идеите и ценностите, които характеризират страната, те са го правели основно чрез насаждане на враждебност към символите на чуждостта – например чрез забраната на бурката през 2010 г.
Вместо да приеме северноафриканците като пълни граждани, френската политика обикновено е игнорирала расизма и дискриминацията, пред които тези хора са изправени. Мнозина във Франция виждат съгражданите си от северноафрикански произход не като французи, а като араби или мюсюлмани. Но хората от второто поколение северноафриканци са често пъти също толкова отдалечени от културата и нравите на собствените си родители – и от основното русло на исляма – колкото са и от по-широкото френско общество. Те са приклещени не между две култури, както често се твърди, а са лишени от всякаква. Вследствие от това някои от тях се обръщат към ислямизма, а други, ако и малко, дори дават излаз на латентния си гняв чрез прибягване към джихадистко насилие.
В същото време френските асимилационистки политики само изострят усещането за неангажираност, изпитвано от хората в традиционните общности на работническата класа. Социалният географ Кристоф Гюйю е изковал фразата „периферна Франция“, с която би искал да опише хората, „изтласкани встрани от деиндустриализацията и гентрификацията[3] на градските центрове“, които „живеят встрани от икономическите и управленчески центрове, в състояние на социална не-интеграция“, поради което „се чувстват изключени“. Периферната Франция се е появила най-вече в резултат от определени икономически и политически промени. Но, също като много от северноафриканските общности в страната, самата тя е започнала да гледа на маргинализацията си през окуляра на културната и етническа идентичност. Според споменатото проучване на Ipsos-CEVIPOF от 2013, седем от десет души считат, че във Франция има „прекалено много чужденци“, а 74 процента смятат исляма за несъвместим с френското общество. Представянето на исляма като заплаха за френските ценности не само е засилило политическата роля на културата, но освен това е изострило широкото разочарование от настоящите политики.
В миналото едно такова недоволство, независимо дали сред северноафриканските общности или сред онези на работническата класа, би довело да директно политическо действие. Днес обаче и двете групи дават израз на недоволствата си чрез политиките на идентичността. По свои собствени начини и расисткият популизъм, и радикалният ислямизъм са изражения на един и същи вид социална неангажираност в епоха на идентичностни политики.
Друг път
Мултикултурализмът и асимилационизмът са различни управленчески реакции към един и същи проблем: разпокъсването на обществото. Въпреки това и двата подхода са довели в края на краищата до още по-голямо влошаване на нещата. Ето защо е време да се направи крачка отвъд все по-стерилните дебати между привържениците на двата подхода. А това изисква правенето на три вида разграничения.
Първо, Европа трябва да разграничи разнообразието като наличен опит от мултикултурализма като политически процес. Опитът на живота в общество, направено разнообразно чрез масовата имиграция, трябва да се приветства. Напротив, опитите това разнообразие да бъде институционализирано, чрез формалното признаване на културни различия, трябва да бъдат отхвърляни.
Второ, Европа трябва да разграничава слепотата към цвета на кожата от слепотата пред расизма. Асимилационистката решителност да се третират всички хора по един и същи начин, като граждани, вместо като носители на специфични расови или културни истории, е нещо ценно. Но това не означава, че държавата трябва да игнорира дискриминацията срещу определени групи. Гражданството няма смисъл, ако различните класове от граждани се третират по различни начини, независимо дали поради мултикултуралистки политики или поради расизъм.
Накрая, Европа трябва да прави разлика между хора и ценности. Привържениците на мултикултурализма твърдят, че общественото разнообразие подкопава възможността за установяване на общи ценности. Подобно на тях, асимилационистите твърдят, че такива ценности са възможни единствено в някакво по-хомогенно (в културно, а за някои и в етническо отношение) общество. И едните, и другите разглеждат малцинствените общности като хомогенни цялости, обединени от определен набор от културни черти, вярвания и ценности, вместо да виждат в тях съставни части на съвременната демокрация.
Реалният дебат би трябвало да се води не между мултикултурализма и асимилационизма, а между две различни форми както на първия, така и на втория. Една идеална политика би възприела от мултикултурализма неговото приемане на реалното многообразие, но не и склонността му към институционализиране на различията, а от асимилационизма – решителността да се третират всички хора като граждани, но не и склонността му към конструиране на национална идентичност чрез характеризирането на определени групи като чужди на нацията. На практика европейските страни са извършили точно обратното. Те са осъществили или мултикултурни политики, които поставят общностите в изкуствени кутии, или асимилационистки такива, които отчуждават малцинствата от основното русло на обществото.
Движейки се напред, Европа трябва да открие отново едно прогресивно чувство за универсални ценности – нещо, от което либералите на континента отдавна вече са се отказали, ако и по различни начини. От една страна определена част от левицата съчетава в едно релативизма и мултикултурализма, утвърждавайки, че самата представа за универсални ценности вече е в някакъв смисъл расистка. От другата страна са хората (давам като пример някои френски асимилационисти като философа Бернар-Анри Леви), които настояват да се поддържат традиционните просвещенчески ценности, но го правят по примитивен начин, според който сблъсъкът на цивилизациите е неизбежен.
Освен това в Европа е налице едно водещо мнение, според което имиграцията и интеграцията трябва да бъдат управлявани чрез държавните политики и институции. Но реалната интеграция – независимо дали на имигранти или на коренни населения – рядко се случва поради решения на държавата. Тя се оформя предимно от гражданското общество, от индивидуалните връзки, които хората завързват едни с други, както и от организациите, които те създават, за да насърчават политическите и социални интереси, които споделят. Именно ерозията на тези връзки и институции е нещото, заредено с толкова много проблеми – и което може да покаже връзката между провалите както на асимилационистките, така и на мултикултурните политики; да обясни защо социалната неангажираност е черта не само на имигрантските общности, но и на по-широкото общество. А за да поправи щетите, нанесени от тази неангажираност, за да възроди прогресивния универсализъм, Европа има нужда не толкова от нови държавни политики, колкото от обновяване на гражданското общество.

Източник

[1] Нека в началото обясним, че под „общност“ в традиционната социология се разбира голяма група от хора, обединени от специфични характеристики – етнически, религиозни, културни и пр., докато „обществото“ е, казано възможно най-опростено, „общността на общностите“, тоест онова цяло, на което те са подмножества и с чиито правила трябва да се съобразяват. Оттук и настоящият конфликт между двете, тъй като определен набор от общности, основно в Европа, настояват за гарантиране на „правата“ им да контролират (и потискат) собствените си членове по начини, несъвместими с основополагащите за съвременните демократични общества разбирания за права на индивида. Виж повече по тези и други въпроси (например) Идентичност и миграция на Франсис Фукуяма (където вместо „общност“ се използва понятието „група“). Бел. пр.
[2] Буквално: „закон на кръвта“: принцип на закона за националността, според който гражданството се определя не от мястото на раждане, а от това дали един или двамата родители са граждани на страната. Бел. пр.
[3] Все по-засилваща се тенденция в модерното градоустройство, която се изразява в обновяването на стари сгради, традиционно населявани от хора от по-бедните обществени прослойки, в резултат на което те са принудени да се изселват, понякога оформяйки нови градски гета. Бел. пр.
http://librev.com/

Голямото политическо преструване

През изминалата „политическа седмица“ (както се изразяват мейнстрийм журналистите) не можех да се освободя от усещането за някакъв особен заговор на преструвачеството. Всички се преструват: отиващият си министър-председател се преструва, че „от сърце желае успех на новия президент Радев“, БСП и ДПС сеКалин2 преструват, че „нямат никакво отношение към това какви хора ще нареди абсолютно независимият“ президент Радев в служебното си правителство (макар че някой си Дуранкев специално благодари, че г-жа Нинова го била номинирала за министър, какъвто не станал), журналистическите кръгове се преструват, че ужасно се вълнуват колко точно „надпартиен“ ще бъде въпросният президентски кабинет.
Всъщност всеки, що-годе съобразяващ политическата ситуация в България, бе наясно още преди излъчването на Огнян Герджиков какво ще стане, защо ще стане и защо няма как да не стане точно това, което ще стане.
Мисля, че е крайно време то да бъде изречено в прав текст. На президента Радев са поставени две основни задачи за изпълнение от края на януари до края на март. Първата и основна е да не руинира до парламентарните избори инерционния подем на издигналата и инсталирала го на президентския стол политическа компания – т.е. българските „социалисти“, българските „националисти“ и хората на Ахмед Доган (съзнателно пиша социалистите и националистите в кавички). Това е много важно, защото опитът от последните десетина години показва, че БСП и ДПС имат способността буквално за седмици да „взривяват“ избирателното тяло на нацията, след като бъдат „инвестирани“ с власт и отговорност от същото това избирателно тяло (да си припомним взривяването броени дни след възкачването на „коалиционния“ Орешарски през 2013 г.). Но ето защо никой не трябваше да се прави на изненадан, че в последна сметка Радев излъчи служебен кабинет без присъствие на политици от спектъра на БСП и ДПС.
Прозрачното внушение тук е двояко: първо – Радев, както ви и уверявахме, е съвсем, ама съвсем независим от социалистите и, второ – вие не бива да бързате да очаквате, че „хубавото ще дойде още днес“. То ще дойде едва когато и ако в края на март всички гласуват на парламентарните избори „както трябва“. Защото, ако се спечелят парламентарни избори (както се видя през 2013 г.), каквито и протести да избухнат след това, онези, срещу които ще се протестира, ще имат важна институционална защита: те ще са избрани от „суверена“. И ето: до края на март президентът Радев трябва да направи така, че никой да не си и помисля, че страната (все още) се управлява от БСП, ДПС и другите, свързани с тях кръгове. Не, правителството на Радев – внушават ни – се състои изключително от експерти и „безспорно почтени и обичани от народа не-партийни политици“ (последното е „дървено желязо“).
Така започва следващият кръг „преструвачество“. Служебният премиер Огнян Герджиков е… о, човек с „доказана почтеност“, с „безспорна популярност и сред леви и сред десни“, „има чувство за хумор“ и т.н., и т.н. И нито за миг не се споменава, че влезе в политиката чрез партията на най-големия конформизъм и опортюнизъм – НДСВ; че само седем-осем години след това тази партия (защото той беше от тази партия) се стопи и изчезна напълно, доколкото се крепеше на призрачната „харизма“ на един бивш цар. Служебният пък здравен министър (и вицепремиер) Илко Семерджиев бил „министър на Иван Костов (вижте каква „безпристрастност“ демонстрира „независимият“ Радев – дори министър на „самия“ Иван Костов е взет в правителството му). И никой не казва, че Илко Семерджиев бе ангажиран (при това само преди няколко месеца) с кампанията на… Пламен Орешарски като кандидат за президент на ДПС и значи да се идентифицира той с „правителството на Иван Костов“ е почти толкова вярно, колкото би било вярно Йордан Цонев или Христо Бисеров да се определят днес като „депутати на Костов“ (защото някога са били такива).
По-нататък идват „експертите“. Така министърът на отбраната на Радевото правителство бил, видите ли, „натовски генерал“. Сякаш, доколкото България е член на НАТО, може да бъде изненадващо, че генералите й са „натовски“. Сякаш не са по определение „натовски“ и може някой от тях да е случайно генерал на Варшавския договор. Министърът на външните работи бил „експерт“ и „дипломат от кариерата“ (само дето също е стартирал тази си кариера от изчезналото НДСВ и очевидно е успял да „запази“ през изминалите 15-ина години абсолютна обществена анонимност). Следват министърът на образованието, който бил „най-цитираният преподавател в Алма матер“. От 30 години работя в Университета, но признавам, че до днес не бях чувал името на този „най-цитиран“ свой колега. Министърът на културата (добър приятел на Явор Дачков) е даже дважди експерт – мечтаел да бъде като Юри Буков (тоест музикант), пък по-късно станал актьор. И най-трогателното: министърът на не знам кое си имал три момченца и… папагал (ако един ден стана министър, ще държа да се отбележи, че имам рибка и кактус).
Истината, изказана просто, повтарям, е: президентът Радев изпълнява политическата задача да осигури (главно) на БСП комфорт до датата на предсрочните парламентарни избори, да запази „чиста“ от отговорности тази партия дотогава, за да не започне (неминуемият) спад на рейтинга й (напомпан щастливо от избора на самия Радев).
Втората задача, която трябва да изпълни Радев с (очакваното) като състав служебно правителство също е от ясна по-ясна (макар всички да се преструват на „приятно изненадани“). Той трябва да внуши (пак до края на март), че изобщо, изобщо не е „проруският президент“ на България, както твърдят от „гламавата десница“ (цитирам един „анализатор“). Ето защо седмици преди да встъпи в длъжност и да събере кабинета си, всички мейнстрийм журналисти се преструваха на много развълнувани дали президентът ще „потвърди евроатлантическата ориентация на страната ни“. И ето ти триумф: във встъпителната си реч той „заявил“ това, в кабинета си – както казах – назначил „натовски генерал“, довчерашен „посланик в Германия“ (на Меркел) и въобще…
Само че нека си го кажем – кабинетът с „натовския генерал“ и т.н. ще бъде на сцената до края на март. До края на мандата на Радев обаче, до него ще останат неговите съветници и неговата „администрация“, а тя – защо се преструват, че не забелязват това – е почти изцяло оцветена в цветовете на ляво-антиевропейското (финансирано от мистериозната фондация „Урманов“ с мениджър за България Васил Искров Александров, бивш приятел на Андрей Луканов и випускник на школата в Симеоново) списание „A-specto“, в което излизат статии, казващи ни, че „държавите граничат една с друга, но Русия граничи с Бога“, в което се клейми „глобалния либерал-фашизъм“ на „Гей-ропа“ и т.н.
Накрай, при цялата „независимост“ на Радев и на кабинета му, пълен с „натовски генерали“ и „костовисти“, остава изключително чудно, защо по руските медии продължават триумфално да тръбят, че са „взели властта в София“, а в страната ни основни венцехвалители на „независимия президент“ остават люде като Петър Волгин, Димитър Иванов (Митьо Гестапото), д-р Николай Михайлов и Светлана Шаренкова. Защо е тази невероятна обнадежденост на гореизброените мракобеси, че ето сега, с идването на Тръмп (в световен мащаб) и на Радев – в домашен, започва „разчистването“ на „либералните елити“, смачкването на „умните и красивите“, „Сороската клиентела“ и т.н., и т.н.? Защо е този ентусиазъм? Защо са тези надежди? Защо, за разлика от мейнстрийм журналистите у нас, въпросните мракобеси са в проруски възторг; защо никак не се лъжат от „натовските генерали“ в правителството и от „демонстрираната приемственост в евроатлантическата ориентация на България“? Защо е това инстинктивно свързване на Тръмп (там) и Радев (тук)? Защо са тези отмъстителни очаквания?
Мисля, че на всички би трябвало да е ясно защо.
P.S.

Във връзка с появили се публикации в някои електронни медии, държа да заявя, че отказвам да принадлежа по активно-партиен начин към което и да било от трите „крила“ на десницата у нас и смятам, че е много важно, в името на онова, което може да ни очаква, тези три „крила“ да потърсят обединение помежду си. Но за това си заслужава да напиша специален текст.

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Справедливостта

Преди известно време социолозите Харалан Александров и Антоний Тодоров дискутираха в предаванетоteodora „Панорама” нещо, което дълбоко ме впечатли, цитирам по памет – хората в България се чувстват неуважени, безгласни, сякаш отпаднали, сякаш изхвърлени извън борда, знаят, че от тях нищо не зависи, че тях никой не ги брои в сметките. Ето защо така масово гласуваха на референдума – не само и не толкова, за да изразят своите права и да покажат, че не са безлична маса без мнение и воля, но по-скоро за да покажат, че ги има, че са живи, че съществуват.
Това, разбира се, не е кой знае какво откритие, защото ние сме потопени в тази атмосфера, вдишваме я всекидневно, почти несъзнателно, свикнали сме с нея до такава степен, че не я забелязваме дори и се стряскаме, и се поразяваме, когато тя е изразена и артикулирана по такъв безкомпромисно ясен начин.
Защо това е така, много пъти съм си задавала въпроса, особено, когато сравнявам излъчването, облеклото, настроението, светоусещането на един български и на един европейски пенсионер. Като че ли именно при възрастните хора разликите са най-отчетливи. Болезнено отчетливи. Но да не даваме примери все с пенсионерите. Защо един почтен, честен, работещ, мислещ човек в България се чувства неуважен, пренебрегнат, безгласен, незначителен, изхвърлен, отпаднал. Не ниските доходи са тези, които карат хората в България да се чувстват неуважени, безгласни и незначителни. Не може винаги и всичко да се измерва и оправдава само с пари. Горчивината от неуважението и безгласността би останала дори ако доходите биха се увеличили. Тази горчивина е пропита дълбоко в душите ни, просмукала се е в нас, станала е някаква принадена наша втора природа.
Тази горчивина дойде от сгромолясването на надеждите ни за нормален и справедлив живот, дойде от липсата на справедливост, от липсата на солидарност, дойде от пошлия дъх на незаконно забогателите, от безочливото им самомнение, от безвкусицата на придобитото им богатство, с което арогантно парадират именно защото справедливост няма, именно защото солидарност помежду ни също няма. И омагьосаният кръг се завърта надолу като свредел в живота ни и го бележи с това чисто българско полуотчаяние, полуапатия, полуприсмехулно отношение към другите и към света.
Най-важната функция, основната роля на държавата е да осигурява справедливост. Всъщност това е май единствената роля на държавата. Всичко друго гражданите на държавата го вършат сами. Сами творят материалните и духовни блага на обществото. Справедливостта само им дава стимул да го правят. Справедливостта на държавата се изразява в справедливо регулиране – по-бедният да има възможност да учи, болният да може да се лекува, по-ниските доходи да са достатъчни за достоен живот, за бездомника да има една безплатна топла супа на ден. Справедливостта е стимул. Справедливостта е съзидателна. А когато липсва стимул, всичко застива и замира. Когато липсва справедливост, волята и желанието за работа се парализират. Липсата на справедливост води до липса на цел. От липсата на цел се поражда апатия.
И справедливостта, и несправедливостта са заразителни. Защото обществото е жив организъм. Вирусът не заразява само отделен орган, а целия организъм. Както и лекарството лекува целия организъм.
Държавата е възникнала, за да защити по-слабия да не бъде изяден от по-силния. В течение на вековете държавата е създавала и усъвършенствала механизми, чрез които да въдворява справедливост, защото когато съществува справедливост, обществата просперират. Десетките инструменти и институции, които са възниквали в историческото развитие на обществата са все в тази посока и с тази цел – не да направят хората равни, а да защитят беззащитния от безконтролната алчност на силния. Равенството е вирус, с който обществото беше заразено, и този вирус и до днес ни пречи да видим, че вековната ценност, която стимулира напредъка и възхода, е справедливостта.
Справедливостта играе основна роля не само в държавата. В семейството, където хората са най-близки и отношенията са най-открити, именно справедливостта създава хармонията. В семейството ние виждаме, че справедливостта не означава равенство. Дори напротив, именно семейството е ярък пример за неравенство, защото не е възможно равенство нито между родители и деца, нито между различните поколения, нито дори между мъжа и жената, но справедливост е задължителна и нейната липса го ерозира и разрушава.
В училище липсата на справедливост обезсмисля всичко друго – санирани и ремонтирани училища, компютри, безплатно образование и пр. Там също равенството между учители и ученици по дефиниция е невъзможно. Но липсата на справедливост не може да бъде заменена или компенсирана с нищо друго. В нашата памет за цял живот остават добрите учители, които са ни учили на справедливост, честност и доверие.
Най-яркият пример за неравенство е войската. Чиновете и подчинението са същината на армията. И въпреки неравенство там, потребността от справедливост е по-насъщна от където и да било другаде.
В армията справедливостта играе първостепенна роля, защото там всеки е пред лицето на смъртта. И когато отношението на командира е справедливо, войникът е готов да рискува живота си. Тогава обикновените хора оставят жените и децата си, записват се доброволци и влизат в битки, където всяка секунда са лице в лице със смъртта.
Изброявам тези бегли примери, защото всички те ясно показват, че в основата на здравото общество и стабилната държава стои справедливостта. Изброявам ги, защото ние често се заблуждаваме, че основното, към което се стремят хората, са парите, богатството, успехите. Или пък известността, славата, триумфът. Има много примери, особено при войни и бедствия, когато хората са лишени дори от най-елементарното, но ако е налице справедливост, преодоляват кризите и изпитанията и обществата се възраждат.
Липсата на справедливост не е характерна само за нашата страна. През последните десетилетия сякаш в целия свят изчезнаха лидерите с визия, характер и воля, които градят справедливост. Днес политиците, които са на върха, действат в най-добрия случай като чиновници и счетоводители. А най-често като хейтъри, карикатурни спекуланти и телефонни измамници. В резултат на това светът става все по-несправедлив, все по-несигурен и зареден с все по-голямо напрежение.
У нас тези симптоми са най-болезнени, защото несправедливостта е най-драстична и в резултат на това държавата ни е най-бедна.
Преди един век болшевишката идея победи като протест срещу несправедливостта и в името на справедливостта. В резултат на болшевишката идея за равенство се възцари най-голямата несправедливост, настана най-голямата разруха и мизерия, бяха дадени милиони жертви, проляха се реки от кръв, настана глад, който доведе до канибализъм. Не е трудно народът да бъде подведен и поведен в погрешна посока. Не са малко примерите, когато най-драстичната несправедливост е връхлитала народите, докато са търсили справедливост. Отговорността на тези, които ръководят обществото, е огромна. Ефектът е като при ядреното оръжие – ползата от него е заради възпиращия ефект. То има възпиращ ефект, докато здравият разум на политиците все още не е преминал критичната точка. Но ако я премине, ефектът ще бъде разрушителен.

Зависимости и независимости, празничност и гибел

Да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които сеkolaj_bo4ev превръщат все по-недвусмислено в нашественици.
Денят на независимостта много ме радва, но и мъничко ме плаши. Защо и как ме радва, няма да коментирам – тази радост е естествена не само за всеки нормален българин, а и за всеки нормален човек: за да станат такива, всички нации си имат свой ден на независимостта, ден, който славят като освобождение от нечие робство – я чуждо, я свое собствено. Предпочитам да обясня уплахата си, свързана с този светъл празник. Тя е двустранна: уплаха по принцип, уплаха в общност, но и уплаха в частност. Ето защо:
Принципните ми съображения са от социалнопсихологическо естество и се съдържат в обстоятелството, че хората, съзнавайки го или не, обикновено честват парадно онова, което не притежават битово. В опровержение на формалната логика церемониалът често се явява не обществен изказ на едно налично, на едно действително обществено благо, а тъкмо обратното: церемониалът поема функцията на сурогат, на непълноценен заместител, на фалшиво алиби. Казано по-простичко, колкото по-измислено, колкото по-отсъстващо е споменатото обществено благо, толкова по-тържествено, толкова по-демонстративно е неговото празнуване. Става дума за един общочовешки психологически феномен, който обаче в родната история има особено битие. Десетилетия наред ние чествахме година след година на девети септември най-помпозно тъкмо онова, което в гражданската практика бе най-дефицитно, най-неналично: свободата. В едно блестящо есе Георги Марков разказва как всяка година на втори юни многохилядни тълпи наши сънародници честват коленопреклонно Ботев, без при това някому и през ум да мине да се опита поне мъничко да заприлича на възвеличавания герой. Ето значи основанията на моето безпокойство като българин: дисхармонията между фасадата и същността в обществената практика (както между впрочем и в междуличностните отношения) винаги ме е
плашела – плаши ме и днес
След като тръгнахме по дирите на гражданската ми уплаха, можем да стигнем и по-далеч. Денят на независимостта тръгва от друг един ден – трети март, който ние честваме като свое национално освобождение. Преди време на страниците и на настоящото издание писах, че единственото робство, под което ние като българи сме робували, е съветското. Така че на трети март руските войски не са ни освобождавали от никакви турски поробители, но са се опитвали (до голяма степен успешно) да ни грабнат в едно непровъзгласено, но желязно робство, в сравнение с което турското присъствие на родна земя е истински рахатлък. Настъпващата на Балканите руска армия се състои от обезправени крепостници, които са стъписани при гледката на китните български села и паланки, на спретнатите къщи и на заможните им стопани. За всичко това разказват и Достоевски, и ген. Тотлебен във фронтовите си дневници, и много други свидетели. Не да ни освобождават са тръгнали руските братя-освободители, а да прогонят турците, които им препречват пътя към бленуваните проливи. В добронамереността на хиляди руски бойци, които са убедени, че воюват в името на милосърдието и на великославянското единство, аз ни най-малко не се съмнявам, но не неграмотните крепостници обявяват войните – те само ги водят. А ги обявяват и направляват онези ненаситни и алчни императори и държавници, които най-малко за съдбата на православните братя-славяни ги е еня. Освен това всяка държава може да експортира на чужда земя само онова, което тя самата притежава: демократичната – демокрация, деспотичната – деспотизъм. А в онези (както между впрочем и в днешните) времена Русия няма равна на себе си по деспотичност. Виждайки със собствените си очи доброто отношение на турците към българите, осъзнавайки, че генералите им целят да грабят и да завладяват, а не да освобождават, редовите руски воини вземат нещата в свои ръце и сами се превръщат в грабители – плячкосват по пътя си де що сварят, обират най-хайдушки домовете на нашите селяни – домове, които в сравнение с техните родни колиби са истински палати. Отношението на руското командване е не по-малко брутално и консумативно, но далеч по-мащабно. Ако подчинените крадат на дребно, командирите им крадат на едро – заграбват и изпращат в Русия всички цветни метали, до които се докопат попътно. При което е за отбелязване, че по този начин
грабят не прогонените турски поробители – грабят новоосвободените българи
Обстоятелство, което прави и робството, и освобождението съмнителни. Не да обезпечат – да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които със задълбочаване на военните действие се превръщат все по-недвусмислено в нашественици. Ето и още един бегъл щрих: в онези времена църква и държава са преплетени – националната независимост на един народ е немислима без неговата духовна независимост. Настъпващите руски войски са масово религиозни, при това, както самите те се себепрепоръчват, не само наши родственици по ген и кръв, а и наши православни братя. Въпреки тези декларации, на руските войници и офицери е забранено да влизат в български църкви, с каквито са пълни селата и градчетата ни. За църковните си молитви и ритуали руските воини използват гръцките църкви, а където няма такива, издигат свои собствени походни олтари. Защо ли го правят? Има само един възможен отговор и той отвращава с наглостта си: Руснаците не искат да зачетат с присъствието си българската православна църква, която по време на войната вече се е еманципирала със собствени усилия и е напълно свободна. Веднага след приключване на сраженията пък Кремъл иска ултимативно от младата българска държава да й заплати разходите по войната до последния патрон. Което безпаричната българска държава и прави, обвързвайки се с непосилни дългогодишни задгранични заеми. Хайде сега кажете ми, русофили мамини, населили открай докрай Отечеството ни любезно, така ли се държи една освободителна армия, която милее за освобождавания от нея народ?! Наглостта на лъжеосвободителите продължава и след лъжеосвобождението, когато се изграждат основите на новата българска държавност. По всички ключови постове на армията и държавната ни администрация Кремъл настанява (далеч не само с блага дума) свои хора. И то по начин, който възмущава и отвращава всеки родолюбив българин и преди всичко единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли – Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Последният пише, че „руският бич боли повече от турския”, а двамата заедно молят Цариград да върне страната ни обратно в султаната. Руският натиск е толкова брутален, а опасността от едно ново, този път истинско, робство така нараства, че Захари Стоянов вижда дори в смесените българо-руски бракосъчетания
заплаха за националната ни сигурност
По собствените му признания Стамболов сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души, а, обвинен в русофобство, Захари Стоянов се оправдава на страниците на в. „Свобода”: „Аз не съм русофоб – аз съм само тиранофоб”.
Много ми се ще за всичко това да се сетят, да помислят и размислят онези пламенни днешни патриоти и родолюбци, онези путинисти, които скрито (всъщност с времето все по-открито и по-открито) копнеят да ни видят като руска губерния. Като такава копнееше да ни види и руският император, тръгнал да ни освобождава преди почти век и половина. И тъй като благодарение на малкото трезви умове като Стамболов и Захари Стоянов копнежите му останаха несбъднати,
Кремъл съвсем не се зарадва
на Съединението и Независимостта, които празнуваме и има защо да празнуваме. Докато носталгиците по неосъщественото братско робство празнуват девети септември. И те има защо да празнуват. Искам обаче да им припомня, че двата празника – нашият и техният – са органически несъвместими. След като празнуват техния си празник, те нямат основание да празнуват нашия. Така, както и ние не празнуваме техния. Не от зла воля, а защото формалната логика не дава: не може един и същ човек да танцува едновременно на две различни сватби. И още нещо искам да припомня на всички онези лъжепатриоти, които и на парламентарен имунитет се радват мандат след мандат: Гласа на онези руски панслависти и великошовинисти, които никога не са напускали гражданската сцена, но които днес са по-бойки отвсякога. Този глас не е неофициален – официален е. Глас на кремълски държавници и политици, глас на политолози и олигарси, които открито се заканват да обсебят страната ни и да я превърнат в руска провинция. И ако този глас е лош, по-лошо е, че все повече български държавници и политици от партии, които доскоро аз считах за консервативни в най-благородния смисъл, се вслушват в него. Бих им препоръчал да се вслушат по-скоро в предупреждението на Любен Каравелов от страниците на в. „Свобода”: „Тежко на оная народност, която очаква помощ и поддръжка от ония люде, които принасят на жертвеника даже и своите собствени братя.”
Как след всички изброени, а неизброените са далеч по-многобройни, кошмари, след като (особено под егидата на комунизма) Кремъл причини толкова злини на страната ни, русофилството се превърна в наша национална черта, в народопсихология на българина, си остава жива загадка. Която може да бъде разгадана само чрез ирационализма в националния ни манталитет, чрез онзи неутолим граждански мазохизъм, с който и днес ентусиазирано горим и тъпчем знамето на обединена Европа и издигаме руското знаме. Навръх националния ни празник и в името на собствената ни национална гибел…

Открива се политическото предизборно шоу на всички зелени, миризливи, политически буболечки, които започват отново да излизат и да се въртят около светещата лампа на идващите избори – Витковци, Диловци,С малката Дончевци, Ганчевци, комунистически рептили като Енчевци, платени шутове като Сидеровци. Зададат ли се избори, те отново пролазват, литват и започват да бръмчат, разнасяйки специфичната си миризма по телевизионните канали. Преминали през няколко политически преобразования и ценностни метаморфози, те започват да остроумничат или месиански да проповядват в духа на „Аз съм истината, пътят и животът”.
Вероятно идиотизмът е някаква мистична смесица от човешка амбиция, алчност, необосновани претенции, заедно с едно его, високо като Айфеловата кула, от чиято височина всички изглеждаме като идиоти. Иначе няма как да си обясня как един едър политически мъж от партия АБВ тази сутрин се опитваше да ми обясни защо за втори път е кандидат-президент. Говореше толкова компетентно, колкото може да говори Стивън Хокинг за черните дупки. Веднага се почувствах като кръгъл идиот. Преди време този човек бе кандидат-президент на една партия, сега пак е кандидат, но от друга партия. Това ми напомня на онзи стар виц за разговора между две баби. Едната пита: „Какво прави внукът ти?”, а другата и отговаря : „А-а-а, той веки е последна година кандидат-студент!”
Може би всичките тези люде, за кой ли път кандидати за нещо си, смятат, че съзнателната ни памет, паметта на ума, на очите и на душите, ни дава неточни факсимилета за миналото. Може би смятат, че не помним техните образи от миналото и сега със сълзи на очи виждаме в тях откриватели на нови политически галактики.
Една от характеристиките на идиота е, че смята околните също за идиоти.
Не упреквам никого. Вината си е моя. Реших да пусна телевизора, докато си пия кафето.
Макар отлично да знам защо гинеколозите не ходят на женски стриптийз, аз взех, че отидох…

Във време на варварство

„Гласът ми замлъква, а думите ми са заглушени от ридания” – пише през сълзи св. Йероним, когато през 410 г., научава, че варварските пълчища на Аларих са опустошили и плячкосали Рим. От другия край наimages западната цивилизация (по-точно от средиземноморския град Хипон, Северна Африка) друг голям учител на Църквата – св. Августин обаче е повече от категоричен: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Аврелий Августин, тогава епископ на Хипон, работи над мащабния си труд „За Божия град”, в който търси обяснението на начертанията на Историята: как става тъй, че всеки път щом човешката цивилизация (civitas) извиси ръст и камъкът на общия градеж бива избутан почти до края, в подножието на върха все се случва нещо катастрофално, та човечеството (humanitas) наново се сурва надолу, в хаоса на отчаянието, скръбта и болката, с цената на безбройни човешки жертви.
Това е така нареченото „време на варварство”. В него се обезценява човешкото: човешкият живот престава да бъде ценност, както престава да е от значение и извършеният дотук градеж на човешката цивилизация. Божественият смисъл помръква сред човешката безсмислица, често дори извращаван с престъпна цел, прикриваща се зад „Божието име”: за да бъде безсмислицата още по-страшна и по-пълна; за да няма никакъв смисъл.
В средата на V в. европейската цивилизация наистина е подложена на неимоверно изпитание. Варварите (вандали и готи) опустошават всичко наред. Те грабят, палят, насилват, рушат и то без всякакъв замисъл. Цели градове и села са изтрити от лицето на земята; опожарени са посевите и хамбарите, изкоренени са плодните дървета и лозята; заклан е добитъкът; кладенците са запълнени с трупове.
Августин пише, че варварите съзнават, че по този начин обричат и себе си на глад и жажда, ала за тях това било без значение. По-сладък бил възторгът от отмъщението и разрушението. Нали „те” са наказали „другите”, горделивците, дръзнали векове наред да се перчат с постиженията на своята цивилизация. Затова варварите били готови на всичко, за да я поругаят: разрушавали градовете, съсипвали пътищата и акведуктите. Заграбвали жените и избивали невръстни деца. Осквернявали църквите, хвърляли Св. причастие на псетата, колели свещениците или ги подлагали на страшни мъки, за да кажат къде са църковните съкровища. Третирали старците-епископи като впрегатен добитък, принуждавайки ги да мъкнат товари заедно с мулетата, а когато рухвали от изнемога, ги бодели с копия, за да се надигнат; така те намирали смъртта си, а непогребаните им тела се валяли по земята. Като че ли бесът на злото изниквал чрез варварите, тържествувайки: „Ето какъв съм аз!”.
Нашествието на варварите в онази епоха се е определяло от хронистите като нещо „извънредно”, излизащо от руслото на дотогава познатото в историята. Това не била обикновена война за плячка и завоевания, не просто някакво нашествие, а нещо по-различно, непознато дотогава в паметта на човечеството. Вълната на насилието и унищожението се надигала все по-високо, сякаш за да потопи веднъж завинаги Европа. Сякаш дверите на преизподнята се били отворили и адът се възцарил на земята. Мнозина осъзнавали, че всичко не опирало само до оцеляването на християнството, а до оцеляването въобще на човечеството. Ненадейно злото се явило пред хората в своя най-чист вид, в дяволското огледало на насилието.
„Зло заради самото зло” – така Аврелий Августин формулира проблема с варварството, измъчващ съвкупното човечество. Затова и той непрекъснато се пита: „що е зло?” (quid sit malum?). С този въпрос той ще проживее живота си; неговата тайна ще го измъчва до сетния му миг.
И все пак, Августин е убеден в едно: това не е краят на света; просто сме в края на един от преходите, когато зейва пролука в Историята и оттам надзърта злото. Изправени сме между онова, което още не е мъртво, и онова, което още не се е родило: това е „времето на варварството”.
Ала варварството не може да трае твърде дълго, колкото и на нас, неговите съвременници, всичко да ни изглежда повече от драматично, заради спиралата на насилието, устремена към своя край. Да не забравяме казаното по-горе от св. Августин: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Ходът на историята винаги стрива случващото се „тук и сега” между нейните два мелнични камъка – миналото и бъдещето. Кой може да каже какво ще се случи само след няколко десетилетия с нас или с варварите? – пита се Августин.
Днес ние знаем, че тогавашните „варвари” – всички тези вандали, готи, алани (в това число хуни и прилежащите към тях по-малки общности и народи) – на свой ред са били смлени и приобщени към цивилизацията на Европа, приемайки нейните правила и субстанцията на християнството. Историци и езиковеди до ден-днешен с мъка издирват отглас от тяхното съществуване в провинциите на Прусия и Саксония, в Скандинавия, сред балтийските славяни, в земите на Балканите, Русия и Полша.
Просто едно „време на варварство”, макар и с цената на скърби и страдания, е безвъзвратно приключило. А краят на Европа, да не говорим за този на света, така и не е настъпил.
Една част от варварите били прогонени със сила далеч от Европа. Друга част, със сведена глава, приела да се претопи в устоите на европейската цивилизация, в „голямото време” на нейната история.
Много мислих над това тези дни, докато четох последния текст на отец Жак Амел, зверски убития свещеник на църквата „Сен Етиен” край Руан, качен на сайта на неговата енория. В този текст, озаглавен „Лятото, време за ваканция”, отец Жак, без да знае, че върви към своята Голгота, с опита и мъдростта на един 86-годишен свещенослужител, ни отправя духовното си завещание. Иска ми се да извадя от него някои наистина важни редове, в които той, подобно на св. Августин, се стреми да даде отговор на въпроса „какво е нашето време?”.
А то е:
Време за среща с близките, с приятели. Момент да намерим време да изживеем нещо заедно. Момент да бъдем внимателни към другите, каквито и да са те.
Време за споделяне. Споделяне на нашето приятелство, на нашата радост. Споделяне на нашата подкрепа за децата, показвайки им колко са важни за нас.
Време за молитва също. Внимателни към онова, което ще се случи в нашия свят тъкмо в този момент. Да се молим за онези, които най-силно се нуждаят от това, за мир и по-добър живот заедно.
Ножът на варварството отне живота на отец Жак Амел, без да може да зачеркне онова, заради което този възрастен свещеник отдаде живота си. А то е морален подвиг, в който омразата бива надмогната, ако не се отказваме от доброто в себе си, колкото и „сърцето да е неспокойно, виждайки как се рушат камъни, падат дървета и гинат хора” (св. Августин)
Изводите, от всичко това, според мен са следните:
1. Силата се побеждава със сила. Ударите, замисляни от „групировките на злото”, трябва да бъдат предотвратени с ответни удари там, където е огнището на това зло – между Мосул и Рака, като интернет-отровата на неговите послания да бъде изтръгната от корен и то веднъж завинаги. А всеки, дошъл в Европа и тръгнал да се бори с нейните ценности, трябва да бъде прогонен обратно.
2. Злото не бива да бъде прославяно посмъртно. Редица световни медии вече отказват да публикуват снимки на атентаторите-джихадисти, както и пълните им имена, ограничавайки се с инициали. Право на памет имат жертвите, не убийците, които е редно да тънат в анонимност. Във „време на варварство” това е изключително важно. Нека не го забравяме нито за миг. Така е било и така би трябвало да бъде в европейската цивилизация, носеща фермента на християнството.
3. И накрая, има още нещо, което дължим на паметта на невинните жертви – на загиналите по улиците на Париж, Ница, Ансбах, Сен Етиен дю Рувре и навсякъде другаде (списъкът е дълъг). Дължим го и на паметта на хора като отец Жак Амел, който завършва последното си послание с думите: „нека поемем по пътя заедно”.
И то е: всички ние сме потенциални жертви, ала опасно е омразата да ни заслепява.
Ако това се случи, варварството има шанса да вземе реванш над цивилизацията.

Страница 1 от 41234