Страница 1 от 712345...Последна »

Онази вялост на живеенето…

Дали в този политически изкривен наш живот има някаква реалност? Дали не живеем в нещо като „Замъкът” на Кафка? В онзи мрачен свят на хора, държани в подчинение от една мистична бюрокрация, живеещи сред илюзии, заблуди, лъжи и обърквания.ПРОФИЛ Нереалното е нелогично. Българинът живее в една хипертрофирала реалност, като от време на време повдига рамене в знак на безсилие и отвращение. Над страната е надвиснал сумракът на една угнетителна неувереност, черна дупка, погълнала едно сякаш предварително проиграно бъдеще. Възприемаме случващото се около нас като безумие, без да търсим неговата причинност. Основната маса хора сякаш страда от историческа амнезия, живее в някаква задъхана дребна логика, разположена някъде между храната и кревата, възприема себе си и нищожния си живот като жертва на времето. Затова постоянно се кланя и целува ръка на псевдогерои. После ги проклина и така губи едно измерение след друго, докато пропадне в нищото, докато бъде обзет от онази вялост на живеенето като героят на Кафка в „Замъкът”.
Гигантският проблем на българина са не парите, а липсата на ценностна система. Центърът на човешкото същество е именно отношението към ценностите. Точно там е сърцевината на човешкото, онова което различава индивида от персоната. Само персоната може да открива ценностите, да ги подрежда и поставя в тяхната естествена йерархия.
Петдесет години нашият народ живя, без да различава палача от жертвата. Продължава да не ги различава. Жертвите възхваляваха палачите с фалшив и лицемерен патос в името на собственото си дребно благополучие. Същите тези хора и до днес не различават палачите от миналото. Сега не различават примитивите и манипулаторите на настоящето. Ръкопляскат им. Стават им на крака. Безумието продължава. Малко размито, приело други форми, други маски, но то е същото безумие. Същата ниска политическа култура, същата липса на достойнство. За палачите, примитивите и политическите манипулатори по-добра среда няма. Разпадът на ценностите продължава. Разединението на този народ, живеенето в различни реалности все повече се раздробява.
Големият писател Херман Брох смята, че човекът, онзи, който е прокуден от всякаква общност на ценностите, който живее в някаква своя, лична, „частна теология”, започва да се ръководи единствено от безумното и ирационалното.
А общност, доминирана от такива хора няма бъдеще!

Бъдете бодри…

Сигурно ще прозвучи прекалено консервативно, но понятието „човешки права”, би имало смисъл единствено, ако зад него стои противотежестта на едни задължения . Ако няма такива, то започва да заражда в утробата си, все по-големи опасности, защото създава една твърде голяма човешка прослойка, напълно резистентна към всякакви задължения, лишавайки общността от нейната естествена жизненост и благополучие. Властта на тълпите, битуващи отвъд задълженията, постепенно се превръща в огроменПРОФИЛ отточен канал. По неговото течение се носят огромни маси хора, без никакъв принос към общественото благополучие. В същото време, тези маси не спират да се борят за човешки права и равенство. Разбира се , веднага се появяват политици, които им рисуват икономически миражи, политически илюзии, фантазии за равноправие и прозрения за материално равенство. Абсурдът се ражда от факта, че една твърде голяма част от обществото, заедно с люде от други континенти и култури, започват да превръщат либерализма и правата на човека в своя обетована земя. В приют, в свои вътрешни анклави , които не само не дават никакъв принос за бъдещето на общността, но и създават противопоставяне, опитвайки се да сравняват несравними неща. Тези анклави не създават материални блага, те само раждат деца и живеят от социални помощи. Така понятието за „правата на човека”, губи изначалното си значение , олеква, поради онази изгубваща се и най-важна социална гравитация – тази, която обвързва правата със задълженията. Вероятно благодарение на технологичното развитие, човечеството ще може още известно време, да изхранва тези безполезни маси, но това е бомба със закъснител, която дълбоко ще уронва обществения ред и просперитет. Вече се разглежда вероятността, голям списък от професии, да бъдат превзети от компютърни алгоритми, а това ще изисква още по голяма креативност, гъвкавост, постоянно учене и навлизане във виртуалните светове, защото в тях ще бъде вградена икономиката и просперитета. Само след десет години, традиционния модел на професиите, ще е отживелица, и тези, които ще искат да останат в играта, ще трябва да се учат през целия си живот и непрестанно да се преквалифицират. Това може да донесе ужасяващи последици, защото огромната маса от необразовани , неграмотни люде, дошли от различни краища на света в Европа и Америка, ще образува хималайски масив от люде, които няма да могат да се впишат дори в част от изречението на делника. Носейки се по течението на социалните помощи, те ще натрупват и заемат големи пространства в обществата, подобно на огромното пластмасово сметище в Тихия океан , което е с размерите на три Франции… Това е бомба, чийто часовник отдавна цъка, а отделни взривове и насилия, вече се виждат в Европа и САЩ.
Разрухата е неусетна, но вече се долавя в изявите на левите политически шарлатани във всичко точки на света. Вече чувате крясъците им, с тях искат да съживят труповете на отдавна разложили се утопични идеи. Въпреки , че ги пръскат със съвременни манипулативни ароматизатори, вонята на стария социалистически разказ се долавя. Надяват се, хората да са забравили чудовищните блянове на всички онези експерименти за социална трансформация и уеднаквяване, довели до брутални репресии и избиването на милиони люде. Съвременните левичари и на Изток и на Запад, се къпят в същия хранителен бульон. Отново се опитват да инплантират пагубни идеи за равенства, да говорят за нови привидни реалности, които водят все към същите гробища – тези на икономическата и социална разруха. Тези пластове от здрави и нормални хора, с различен културен код и религия, които не полагат никакво усилие и креативност да развиват собствените си умения и талант , за да бъдат полезни за обществото, ще са големия проблем на 21-ви век. Те ще продължават да си присвояват, използват и атакуват ценностите, създадени от други, като изграждат нов вид фундаментализъм – този за човешките права. Ще продължават да се възползват от доверието и ресурсите на обществото, с манипулативни техники за емоционален шантаж, прокарвайки своя скрит вампиризъм. Това дава хляб на левичарските движения, подавайки им най-важния за тях инструмент – коварната употреба на политически силогизми, свързани с богатството и бедността. Целта е работливите, способните и богатите, да почувстват срам, да се чувстват виновни, за да оставят властта в ръцете на левите агитатори
Това, че либерализмът отдавна започна да изяжда самия себе си, е в пълен синхрон с английската поговорка : „Бъдете бодри, лошото е пред нас ! „

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему”. С тези думи, Толстой започва романа за духовния разпад на Ана Каренина, която се хвърля под колелата на влака. Всички нещастни общности от бившия соцлагер, също са нещастни по своему. Те по различен начин се изчистиха от покварата и отровите, причинени от заразата на комунизма.ПРОФИЛ Цялата наслоена червена тиня, примесена с андрешковското , балканско лицемерие, свързано с бита и оцеляването, по-бавно ще се почисти тук, в сравнение с бившите социалистически страни в Централна Европа. Няма какво да се лъжем, готическото великолепие и приказната барокова динамика на Прага, или Краков , нямат нищо общо с никой от българските градове. Херман Брох, пише, че за културата на един народ се съди по фасадите на неговите сгради. Там, където естествения импулс за протест срещу комунизма е силно потиснат и деформиран, там където културния код не позволява на голяма част от людете, дори да разберат, че са били разпнати в злощастията на една източна империя на злото, нещата ще протичат различно. Там, където поколения останаха в мрака на своята горчива неосъщественост, затънали в тинята на стадното утопично социалистическо блаженство, там нещата ще се променят бавно, защо да не го кажем – мъчително. Трудно ще се преодолеят скритите поколенчески съпротиви и стереотипи на хора, безнадеждно и ужасно осакатени, от вездесъщото зло на комунизма. Независимо от виковете за недоимък, и воплите за страдание, тези люде, продължават да се държат за утопичните си митове, свързани с неосъществена им младост. Те сякаш са готови като индийски скърбящи вдовици, да се хвърлят върху погребалната клада на съпруга си. За една култура , подхранвана от митологията за светлото бъдеще, за едни поколения, превърнати в жертвоприношения и изгорени в огъня на лъжата, не остава нищо друго, освен да продължават да изкачват хълмовете на своите безумни символни внушения. Да коленичат и полагат цветя в краката на комунистическите си бетонни тотеми, набучили нещастната ни страна по цялата и снага, като свръхестествени покровители на злото, държащи в ръце шмайзери. Липсата на лустрация, която окончателно да отстрани престъпната червена партия от обществения живот, ще продължава да нанася поражения върху всички аспекти на живота в страната. Комунизмът, подобно на източните митологии, винаги е целял да заличи Аза /Юнг/, който следва да се подчинява на свръхестествен, обществен идеал /контролиран от червената каста/, който изцяло да поеме грижата за него. Поради тази причина, една твърде голяма част от населението по тези земи, което вече е възрастно и лишено от перспективи, продължава да живее с тази митология. Продължава да не вижда, как типове от стария апарат на престъпната комунистическа партия , техните синове /синовете и внуците на Великата червена мечка/ , все още ги залъгват, че съществува някакъв по-висш икономически и социален порядък. Публиката на тези червени Тартюфовци, сляпо ги следва, убивайки и последните останали частици от истинското в себе си, за сметката на фалшивото с което ще завършат живота си. Те ще останат да се плъзгат по стария утопичен и призрачен път на частично реализирани същества , останали доволни от жалката си кариера на емотикони на комунизма. Повечето от тях са във възраст, когато отпечатъците на комунистическата утопия са щамповали цялостното им поведение. Те вече нямат други посоки, нямат други въпроси, не търсят други отговори. Вече са неспособни да попитат защо партията-майка, която веднъж е обявена за престъпна, продължава да декларира, че е стогодишна, нито пък какви ги е вършила през всичките тези сто години. Никога няма да я попитат защо продължава да отброява своите събори, наречени конгреси, в стария порядък, нещо, което категорично подчертава, че това си е все същата престъпна партия. Не задават тези въпроси защото някога са били свързани – партийно, фамилно-геномно и кариерно-битово, със същата престъпна каста. Защото все още стискат между зъбите си червената нафора на своето комунистическо причастие, позволило им някой привилегийки в миналото, като да имат повече свещи в нощта на комунизма. Затова се правят, че не забелязват как в публичната сфера, отново изплуват призраците на същата комунистическа каста, нейните синове, внуци и снахи. Те са наложили много и най-различни маски , подобно на богатата галерия от маски в японския театър НО. Понякога маските са толкова разнообразни , че самите им следовници не долавят , че старата господстваща каста и нейните потомци са си още тук, те никога не са си тръгвали. Появяват се млади, и образовани на Запад жени и мъже, мъдри, измислени професори, на още по-измислени науки с „творчески” псевдоними в ДС, белокоси червени старци от БАН, всичките бивши прислужници, или техни потомци, на един жесток режим. Те и преди са живели различно от червения плебс, живеят различно и сега. Не вярват в никакво социално равенство, с вкус на „Локум народен” , но вулгарно манипулират наивните си застаряващи и обедняващи последователи.
Един учен бе казал, че гледа на отделните електрическите крушки само от гледната точка на универсалната светлина, която се проявява чрез тях, а не като на отделни светещи точки. Тази универсална светлина на демокрацията и свободната икономика, ще пристигне бавно в нашата страна. Така, както бавно пътува светлината до Земята от далечни планети.
Ако отново перифразираме думите на Толстой, бихме могли да кажем така : Всички демократични общества , с всичките им кусури и проблеми, си приличат, а всички посткомунистически страни като България, ще си бъдат дълго, много дълго време нещастни по своему.

Учителят по физика Теодосии Теодосиев смята, че за да успее едно дете, до 9-ти клас, трябва да е прочело поне 1000 книги.
Звучи чудесно и мотивиращо !
В същото време съм преизпълнен със съмнения, че родените след второто хилядолетие, независимо дали учат в гимназия илиПРОФИЛ университет, непременно ще четат „Вълшебната панина”, „Игра на стъклени перли”, или „Смъртта на Вергилий”. Не съм сигурен, че ще отворят книгите на Майстер Екхарт , Киркегор, Ницше, Спиноза или Ръсел.
Не знам дали Илон Мъск е чел Кафка, Музил или Чехов. Големите заглавия ще се четат, но вероятно от люде със специални интереси, или подготвящи се за преподавателска кариера.
Технологическото развитие в третото хилядолетие, ще създава някакъв друг вид елит. Това ще са хора, които ще живеят в друг гещалт, в друга цялост, интелектуална конфигурация и свързаност, в друга изключително динамична, променяща се среда. Няма да бъде достатъчно да се възпроизвеждат готови модели, защото времето на готовите решение ще остане назад в миналото. . Интензивното навлизане на нови технологии, ще промени и начина, по който ще се възприема информацията . Хора с висока интелигентност, ще разработват нови типове несъзнателен интелект, който да изпълнява задачи по-добре и по-прецизно от хората. Тези дейности ще се основават върху търсене на нови алгоритми, които ще изпреварват човешкото съзнание в различни области. Знаем съдбата на конете след индустриалната революция. Автомобилите изместват конете, а в третото хилядолетие шофьорите на таксита ще ги сполети съдбата на конете.
Двама учени от Оксфорд, Карл Фрей и Майкъл Осбърн, правят изследване за бъдещето на наемния труд. Всъщност разглеждат математически вероятността, различни професии да бъдат превзети от компютърни алгоритми в следващите двадесет години. Най-застрашени са работещите в сферата на телемаркетинга и застрахователния риск, спортни рефери, касиери, юридически асистенти, екскурзоводи, шофьори и т.н. Списъкът е много дълъг. Най-малко се оказват застрашени археолозите, тъй като тяхната работа изисква типология на разпознаване. Това не носи големи печалби, за да се инвестира в компютърни алгоритми, които да ги заместят. Единственият начин да не останеш без работа, е да продължаваш да учиш през целия си живот, да си готов непрекъснато да се преквалифицираш.
Разбира се ще се появят нови професии, като дизайнери на виртуални светове. Професии, които ще изискват голяма креативност , гъвкавост , склонност към постоянно експериментиране. Но така или иначе, технологичните алгоритми ще изпреварят хората. Много от нещата, които учат днес децата в училище, ще се окажат без значение , когато същите тези деца станат на четиридесет. Съществува вероятност, големи маси от хора да останат без работа, а как ще запълват времето си, как ще намират удовлетворение, едва ли някой може да каже.
Вероятно именно тогава, някой от тях могат да посегнат към романа на Хесе „Игра на стъклени перли”, а други да посегнат към Кафка или Чехов.
Знае ли човек…

Десният пазарен капитализъм се е превърнал в любимо интелектуално упражнение за критики и на Изток и на Запад. Критиците му сякаш забравиха , че единствено той успя да ограничи и преодолее масовия глад по света. Забравиха, че само десният,ПРОФИЛ консервативен капитализъм, подобно на океанският прилив, повдига икономическото ниво на всички. Повдига малките лодки, големите кораби, дори ръчно скованите салове. Животът и на бедните се подобрява, когато икономиката расте. Т.е. при десният икономически прилив, бедните са по-малко бедни. На онези които не вярват в това, препоръчвам да си извадят билет за Пхенян, Ростов на Дон, Саратов, Венецуела и други китни места. Там ще срещнат милиони тридесетгодишни люде, без зъби в устата си, равни в бедността, защото равенството съществува само в несвободата. Там, според модерните марксисти хората би трябвало да живеят в равновесие, любов и хармония. В Северна Корея любовта не е нито полова, нито платонична, тя е патриотична. Тези, които искат да се спасят от несправедливия капитализъм, лишен от етика, естетика и съпричастност, трябва да отидат да живеят по тези земи. Постоянните обертонове в критиките на западните постмарксисти са , че модерното общество постоянно издига пазара и растежа като върховна ценност. Издигал тази ценност на колективно, на правителствено на индивидуално равнище. Успехът се измервал с растежа, с лукса, с низкия и пошъл характер на консуматорската култура – все неща, които според тях са по-страшни от недоимъка и хаоса. Проповядват, че именно невидимата ръка на пазаря, ще обърне света наопаки. Законът за търсенето и предлагането отдалечавал обществата от нравствеността, красотата и съпричастността. Пазарят създавал свят в който нямало нито Бог , нито рай , нито ад. След пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, последователите на постмарксистката наука, ловко замениха идеята за парите с лингвистични трикове свързани с идеята за властта. Започнаха да изграждат нихилистични и деструктивни мисловни структури, свързани с човешките йерархии и репутации. Създавали се измислени компетентности, които изключвали цели слоеве от обществото, за да могат други прослойки да извлекат лична , егоистична изгода. Всичките им теории са насочени към богатите и силните на деня. Всъщност, всички тези постмодернисти, /те постоянно се самоизучават и самоцитират/ не са нищо друго освен едни интелектуални измамници, които продължават да заблуждават много хора на Изток и на Запад. Карат ги да вярват, че техните измислени теории ще помогнат на обществата да живеят в любов, хармония и щастие. Няма и никога не е имало логическа предпоставка за някакво непроменливо човешко щастие. Има отделни моменти на удовлетворение, моменти на усещане, че човек е запълнил празнотата в себе си, а това идва заедно с чувството, че е постигнал върха на своите възможности. Или поне е стигнал близо до него. Всички тези постмарксически интелектуални полюции за равенство и хармония, са не само проява на нихилизъм, те са истински цинизъм, защото винаги водят до ново сомнамбулно изгнание, до разруха и още по-голям хаос. Може би човек просто трябва да се опита да направи една предварителна стъпка, за да подобри живота си. Само така може да се надява на по-добра съдба, ако провидението е решило да бъде така. Но тази съдба не би трябвало да е заложник на утопични идеи, на интелектуални конструкции, заченати първоначално като абстрактни понятия, напълно неприложими в реалността, безкрайно отдалечени от човешката природа.
Човек може да се надява не на поредната утопия или на хороскопа, а само на собствената си индивидуална работа, налагайки си сам ограничения, откривайки собствените си недостатъци и качества. Св. Августин казва, че дори и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат сами да направят и една крачка дори….

Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.

Паметниците на Червената армия в България – измислени герои и нелепи случайности.

https://www.dw.com/bg/
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали заПаметник освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви. До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души.
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
България
Паметниците на Червената армия в България: Колко са на герои и колко – на случайни лица?
Руската дипломация се бори яростно за запазването на съветските военни паметници в България, макар че някои от тях са посветени на измислени герои и на нелепи случайности.
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви.
До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
Не, съветската армия не освободи Източна Европа
Саможертвата на съветските войници във войната срещу нацистка Германия заслужава респект, но паметниците на съветски танкове просто не могат да бъдат паметници на освобождението, пише Иван Кръстев в това есе. (07.05.2020)
Най-голямата трагедия в новата българска история.

Как беше създаден митът за „двойната освободителка“ Русия
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
Паметниците се множат
Bulgarien Geschichte Denkmal aus der kommunistischen Ära
Костите на някои от погребаните войни са премествани на друго място и така се увеличават паметниците, тъй като и старите плочи остават. През 2016 г. на руски парцел в столичния квартал Княжево е открит паметник “на мястото, където са препогребани 14 съветски войници, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от тези 14 войници са починали от раните си, а останалите – в автомобилна катастрофа.
Няма нито един описан случай на загинал в бой с фашисти в България и това вече се признава и от Русия. Но за сметка на това някои от описаните като “руски военни погребения” са меко казано нелепи. Така петербургската обществена организация „Помним всех поимённо“ (Помним всички поименно) е включила в списъка и гробовете на Тодор Живков и Владимир Заимов, тъй като са Герои на Съветския съюз.
Яростта, с която руската дипломация се бори за запазването на тези паметници у нас и другаде в Източна Европа, говори, че на тях се гледа като на артефакти, маркиращи имперската ѝ зона на влияние.
https://www.dw.com/bg/

ЗА НЕЯСНОТАТА НА НАДЕЖДАТА

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет. Идеята за едно пространство в което съществуват отношения, впрегнати вПРОФИЛ някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по- големи разломи. Мисълта, че идващите избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна. Може би трябва да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни. Интерпретациите около осмислянето и осъждането на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще. Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските. Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея. Тези люде така и не разбраха, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г. Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието. Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците, повечето от които също бяха сътрудници на службите. Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените си геройства и подвизи. И цялото това необяснимо, сомнамбулно стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер. Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите. Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет. Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм. Интересува ги само властта. Те отдавна не е вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки , тъй като окончателно са се заселили във вулгарния си безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, полуграмотни глупаци от червените низини. Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, които гласуват за тях дори не подозират. Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност
Тъжното е че същите тези фанатизирани сомнамбули, които не са малко на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти. Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.
Без дори да осъзнават , че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред.

Сред редиците на протестиращите ясно се очертават провалени политически птеродактили, чиито устни кухини се пълнят с партийна слюнка, предвкусвайки възможност, отново да се докопат, все едно по какъв начин, до властта. Няма нужда да ги изреждаме. Достатъчно е да видим кадрите с бягащите в метрото култови герои, които смело спряха електричеството наПРОФИЛ влаковете. Минчо Спасов и Еленко Божков , двама едри мъже с мозъци на колибри, тръскаха нашишкавелите си тела, подобно на кадри от „най-доброто от Бени Хил”, герой на когото никога не му липсва смелост и енергия, да извърши поредната малоумна глупост. По улиците бързо изпълзяха червени, депримирани, политически плъхове като Румен Петков, Лупи, Мая Манолова и компания. Само след броени месеци ще има избори, но тези люде нямат търпение да се домогнат до властта. Финансирани от Черепа, поведени от проруският аватар Радев, върволицата от изпаднали от властовия театър люде, крачат под тежестта на огромните си мераци да са протагонисти в политическия сюжет на страната. Болшевишки отрочета като Бойкикев, Минеков, депримираната отвсякъде Манолова, хиперактивния логорей Хаджигенов, безформената и хлъзгава политическа медуза, Бабикян, руският продажник Копейкин, търсят не само място, но роля и реплики в задкулисния спектакъл. Техните злоба, гняв и недоволство, възбудимост раздразнителност и болестна дисфория, идват от факта, че нямат желаната роля, тежест или дори глас в политическия театър. Номенклатурни отрочета на генерали от ДС, продължават яростно и фанатично да удрят с юмручета по парламентарните банки. Те продължават да смятат, че след като са завършили в чужбина, трябва задължително, по произход, като в Камарата на лордовете, да им се полага да заемат важни позиции в политическия и стопански истаблишмънт на страната . Какво да кажем за останалите млади наивници, участници в този задкулисен спектакъл. Те просто ще бъдат употребени. Това, че дори не разбират, че крачат заедно със собствените си врагове, се дължи на факта, че нямат нито културата, нито знанието да го проумеят. Развяват разнопосочни байраци, дават разнопосочни, полуграмотни, неимформирани, изненадващо плоски и безсмислени изявления. Всичките тези въздушно-капкови призиви от типа „смяна на системата”, „ свобода и демокрация”, говорят за една пълна, смущаваща, историческа, правна неграмотност и неадекватност. Смяна на системата може да се извърши единствено с процедура, изискваща тежки парламентарни мнозинства, изискваща още по-тежки парламентарни консесуси – все неща, които са не само непостижими, те са направо невъзможни по тези земи. Рано или по-късно, Борисов ще си отиде. Но големите проблеми на тази страна ще си останат същите. Докато не се извърши пълна лустрация на бившата, червена върхушка и нейните служби, които съсипаха съдбите на хиляди българи , няма да има истински промени. Докато цялата българска земя продължава да бъде набучена като игленик с паметниците на съветския окупатор, нищо няма да помръдне. Докато цялата червена натрупана фамилна тиня, от некадърници, докарани на власт със съветските танкове, продължава да бъде политически фактор и търси своя идеологически и фамилен реванш, за отнетите привилегии – нищо няма да помръдне. Тези хора още стискат червената комунистическа проруска нафора между зъбите си. Тяхното неимоверно озлобление, отмъстителност и ярост, идват и от факта , че неща като сделката с F-16, и едно бъдещо влизане в Еврозоната, ще правят все по-трудни техните политически домогвания. Ще става все по-трудно задоволяването на техните стопански, кариерни и властови апетити. Наследниците на Третия Райх след края на Втората световна война, бяха изтикани в периферията на обществения живот. Печатът на срама от престъпленията и зверствата на техните предци ги следва неотлъчно и до днес, те са задължени да се отрекат от тях. Те не можеха да влияят по какъвто и да било на начина на живот и съдба на своите съграждани, или да предприемат, каквато и да било изява в обществото. Докато тук доносници и щатни служители на ДС, прилежно служили на репресивния апарат на обявената за престъпна комунистическа партия, продължават да участват в политическия живот на страната. Говорят в качеството си на анализатори, социолози, политолози, антрополози, външни анализатори и каквито там се сетите. Продължават да водят телевизионни предавания, да пишат анализи, да обясняват на простосмъртните що е това морал, етика и хуманизъм.
Същото е като педофил да ти чете лекции по начална педагогика.
За каква промяна говорим, за каква смяна на системата става дума, за Бога !
Оказва се, тези хора освен в комунистическата система, продължават са част от следледниковата посткомунистическа епоха. Те опасно кръжат около ръба на онази помийна яма наречена евразийство, от чийто дълбини се чува грозното грачене на все същите червени птеродактили

Автор : Петър Ангелов – Дарев

Заради пандемията, нискостебленият ленинградски Щирлиц, бе принуден да отложи военния парад. Каква истина се крие зад парада на 9-ти май в Русия ? Национално Възкресение ? Съветската идеологическа Пасха ? Тържество на светлите сили надПетьо злото ?
Нищо подобно !
През Втората световна война, две тъмни тоталитарни сили се сблъскаха, тласкани от намеренията да си поделят Европа. При началния сблъсък, „легендарната и непобедима” червена армия, бе катастрофално разбита ! Попаднали в плен, от глад, студ и безнадеждност, умират около четири милиони руски бойци и командири. Останалите живи командири на батальони са изпратени в лагери, или разстреляни от Сталин. На тяхно място са назначени млади, неопитни хора, непомирисали барут през живота си. Заедно с военната некомпетентност, това е една от причините жертвите да са в такива чудовищни мащаби. Това не е победа , а реки от сълзи и море от скръб. Разликата между Хитлер и Сталин е тази, че Хитлер избиваше други народи , а Сталин успоредно с това, избиваше и собствения си народ. Не спря да го избива и след войната. По този повод Валерия Новодворская пише : „ Истината за войната всъщност е тъжна, много тъжна. И най-голямата истина, за която никой не иска да говори е, че заради този мит всички генерални секретари направиха кариера ! Днес Путин също разчита на този мит, всъщност, най-голямата истина е, че НИЕ ИЗГУБИХМЕ ТАЗИ ВОЙНА ! Разбира се, без намесата и помощта на англичаните и американците, тя щеше да завърши още по-трагично ! След войната, нашите танкове направиха това , което направи и Хитлер – заграбихме половин Европа, избихме интелигенцията и, откъснахме я с насилие от цивилизования свят. Но простете, финландците, чехите, поляците, естонците, литовците, латвийците, унгарците, българите, нямат никакво основание да са ни благодарни – и това също е истина. Ето защо трябва да търсим друго основание, друг постамент за нашата гордост. Но този мит трябва да бъде разобличен, защото ние 60 години живеем с този мит и напълно загубихме представа за реалността „.
Една огромна част от руският народ, продължава да живее и днес с този мит. С тази сякаш прикриваща бедността, религия на победобесието. Тя никога не го е напускала. Този народ не можа да се изтръгне от мита, защото извън него няма нищо друго. Останало му е само едно измислено, славно минало, едно линеещо либидо за нови победи, и един парад, продукт на фалшифицираната руска история. Няма бъдеще, дори вече няма и утопия в която да вярва. Остава му сакралния и ретрограден култ към войната, към победата във Великата отечествена… Че ако не е войната, кои сме ние ? Остават патетичните, музикално озвучени шествия на танкове, знамена, тонове медали, военни маршове, Георгиевски лентички, все същия репертоар от стандартните кремълски военни мемове. Просто трябва да се вярва в нещо. Тютчев пише : „ В Русия просто трябва да се вярва. Става дума не толкова за история, колкото за конструиране на митология.” Всичко в Русия е митология. Всичко. Масовият руснак вече не може да се измъкне от нея. Той няма друга самоиндетификация . Войната е издигната в култ. Колкото повече не се вижда никакво бъдеще, толкова повече се усилват децибелите за славното минало. Колкото повече избледняват бляновете на Русия да бъде велика сила, толкова се засилва нейната мрачна, примитивна и все по-обречена агресия към съседни държави. С какво друго да се гордее Русия ? С убийства на опоненти на режима в центъра на Москва ? С куфарите пълни с кокаин, открити в руското посолство в Аржентина ли ? Страната не произвежда нищо, цялата и икономика зависи от цената на това, което тече по едни тръби. Дори котлон не е в състояние да произведе и продаде на западния пазар. При визитaтa cи в бoлницa, руският диктатор бе облечен в защитен американски костюм от марката DuPont. Русия не е в състояния и един дъждобран да произведе. Дори и батискафът, с който Путин показно се спуска в морето, е холандско производство. Малко хора знаят, че и матрьошките не са руски, донесени са от Япония в края на 19-ти век. Само на тридесет километри от Москва всичко тъне в кал, мизерия, разруха и алкохолизъм. Тридесет милиона руснаци живеят с дохода с който се живее в Буркина Фасо. Един канадец посетил руската провинция бе казал : ” все е едно бях попаднал във времето на Чехов”…
Русия никога няма да се превърне във велика сила, докато не се изтръгне от собствените си митове и не се завърне в реалността. Така както направи това Германия.
За съжаление една голяма част от българите, никога не са напускали същите тези руски митове, и изглежда ще си останат там завинаги. .

Страница 1 от 712345...Последна »