Страница 1 от 1512345...10...Последна »

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независиможертвите какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите. А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

След краха на съветския комунизъм, западните политически философи с леви убеждения продължават неуморно да упражняват съпротивителната си позиции , да разсъждават за идеалната държава.жертвите
Славой Жижек е един от тях. Истинският провал на лявото, казва Жижек, е отказът да събори капиталистическата система, продължавайки да обсъжда изплъзващото се общество, което е можело да създаде…Какво е това общество, което му се е „изплъзнало на лявото” и е можело да „създаде” бе г-н Жижек ? Това което трагично се изплъзна на комунизма и лявото, е човешката природа. Комунизмът и лявото тръгнаха срещу човешката природа с насилие, използване на власт, идеологии, заблуждения и манипулации. Създадоха един друг вид общество , което отново възпроизведе човешката природа, само че в най-уродливия и изкривен вид. В това общество некадърни, облечени в неограничена власт простаци, образуваха една нова каста от привилегировани люде , от които не можеше да се очаква нищо друго освен едно – да бутната народите си в една икономическа и морална пропаст. И те е тъкмо това направиха. Но да продължим с Жижек : „ Революционният социализъм трябва да бъде преоценен с оглед на случилото се и увеличаващите се несполуки на капитализма.”
Г-н Жижек, капитализмът има несполуки и не е съвършен, така както има несполуки отделният човек, така както е несъвършена и човешката природа. Нима предполагате, че заради увеличаващите се и обострящи се заболявания с възрастта на човека, ние трябва да предприемем по-революционни мерки, за да намалим страданията му – например като го екзекутираме.
В качеството си на морален философ американецът Ноам Чомски вярва в прилагането на еднакви морални стандарти, като изследва морала на своята държава. „ Трябва да анализираме обективно начина по който правителството ни упражнява политическата власт.”
Ок, много добре звучи това : „еднакви морални стандарти” ! Само, че г-н Чомски, вие като политически морален философ, не може да хвърляте цялата си творческа енергия да изследвате тези „морални стандарти” само в САЩ. Защото няма такова нещо като морал само на една държава, на един квартал или на една жилищна кооперация.
Сред най-известните трудове на Чомски е : „ Какво всъщност иска Чичо Сам”, текстове със заглавия „Медии под контрол”, „Забележителните постижения на пропагандата”, все текстове изследващи политическият живот в САЩ.
Вижте, ако съм изследовател на змии, и се опитвам да предпазя човечеството от отровните им екземпляри, аз няма да правя проучвания само в собствения си двор , нали ? Ще ми се наложи да направя проучванията си и в други дворове, държави и континенти.
Ето какво пише Чомски : „ Как така Запада нападна и нахлу в Ирак, бомбардира Афганистан, призна Косово, а сега ще протестира и налага санкции срещу Русия заради Крим. Аз не знам там да има убийства, етнически прочиствания, изнасилвания.”
Той не знаел…
Ами като не знаете какъв политически изследовател сте ? Какъв изследовател на змии сте като изучавате само дали ги има във вашия двор…
Знаете ли какви са големите празнини в биографиите и изследванията на Жижек и Чомски – не са живели десетина години в Ростов на Дон, Челябинск, Уляновск, Краснодар и други китни места…
Когато кардинал Йозеф Рацингер, бе провъзгласен за папа Бенедикт ХVI, първото нещо, което започна да проповядва не беше против бедността, войната или алчността, той започна да проповядва срещу нещо наречено релативизъм, като спомена, че е много опасно…
Казано още по-ясно и простичко, релативизъм е възглед според който няма такова нещо като истина.
Има само моя истина, твоя истина, тяхна истина. На всичкото отгоре тези истини зависят от историческото време, от политическите пейзажи, ако не и от магнитните изригвания…Моралният релативизъм отрича универсалните човешки права, естествена човешка природа и всичко в различните сфери на мисълта и знанието затъва във фалш и демагогия.
Тези люде смятат , че имат някакъв Божий взор, стоят над всякакви дебати и не допускат дори за миг истината да говори сама за себе си.
Въпреки, че в крайна сметка дефиниция за грешно и правилно няма, определено съществува едно измеримо състояние на нещата – последствията. Ако успеем да ги видим чрез фактите , да ги преценим и изтръгнем от фалшивия контекст на системите от убеждения, от плетениците на езика, културата и мисленето, които се оспорват както вътрешно, така и взаимно, тогава такива писания като тези на Жижек и Чомски няма да ни свършат никаква работа. Никаква.
Може би за това кардинал Йозеф Рацингер смята ,че релативизмът е по-опасен и от бедността.

Петър Ангелов – Дарев

Според християнската вяра Бог предоставя на Адам свободата да реши дали да изяде забранения плод. Макар и всемогъщ, Той ни дава свободна воля да избираме действията си. Излиза, че сме напълно свободни дажертвите изиграем раздадените ни карти. В западната мисъл отдавна, а напоследък и все по-често, се прокрадва мисълта, че човек е предопределен да обитава един вече конструиран свят с господстваща и определяща реалност. Живее в група, възприема роли, които вече съществуват, оперира с една символна система, спазва обичаи и традиции, носи културна памет.
Всъщност не формираме ли преценките си по вече изградени образи и системи, не сме ли в плен на познати вече оценки, не се ли плъзгаме по едно разчертано трасе, където вместо пътни знаци има поставени отговори…? Не ставаме ли безпомощни заложници, на знаци, култури и отговори, предхождащи собственото ни рождение ?
Не е ли, например, Интернет един постмодерен алгоритъм с цяла вселена от зададени инструкции, с описание на постъпкови процедури и език, за постигане на някаква информация или резултати. Не създаде ли той един негласен копнеж по онлайн-идентичност, каквато съществува в социалните мрежи с цялата и суета и престореност.
Правили сме свободен избор ?
Вземали сме свободно решение ?
Но свободно ли е то ?
Свободния избор не наподобява ли на това да влизаме от една стая в друга стая.
Един източен мистик бе казал : „Вашият свободен избор се свежда до това да изберете килия в затвора с източно изложение. Но си оставате в същата сграда, в същия затвор.”
Изглежда много неща, не са наред с концепцията за свободата. Най-малкото са проблематични, изпълват ни със скептицизъм.
Дори да оставим физическата ограниченост на човек във времето. Физическите събития не остават свободни от неспирния ход на природата – тя се състои изцяло от тях.
Човешкият живот е някаква непонятна система, която включва неопределим брой елементи на случайности, внезапни пристъпи, стартове, успехи, провали и сривове , които остават непредсказуеми. Попадаме в непредвидими и сложни обстановки, при възможно наличие на едни фактори, дърпащи в определена посока, както и на други, които дърпат в различна.
Всъщност този „свободен избор” и „свободна воля” не ги проявяваме в някакъв информационен вакуум, а в някаква определена среда с нейната вече зададена топография, механизми и вече налични инструменти. Нещо като да изберем как да забием пирона – с чук или с камък.
Мишел Фуко предлага една година книгите да излизат без имената на авторите. Опитах се да си представя какво объркване би настъпило. И как отделните хора ще си изградят ценностна система, ако тя не им бъде подсказана. Спомням си и една друга история. Чарли Чаплин тайно се явил на конкурс за най-добри имитатори на Чарли Чаплин. Взел трето място. Трябва да признаем, че оценките ни нямат съвсем ясни очертания. Оставени сами на себе си, рискуваме да преживеем нещо неразбираемо, нещо което ни оставя голи и беззащитни пред света и съдбата. Извън подсказаният смисъл, човек не би могъл да понесе истината. Трябва да срещне като Мойсей една горяща къпина, за да чуе гласът на Бога, който да му посочи пътя. Едва тогава може да види страданията на своя народ и пътя по който трябва да тръгне. Изглежда че ясният поглед и съзнание за нещата, състраданието, моралът трябва да ни бъдат подсказани. Те трябва да бъдат ясно произнесени. За тази цел Бог дори му придал и говорител – Аарон, тъй като Мойсей не се изразявал добре, говорел тежко, заеквал.
Извън митовете и подсказаните истини ние заекваме. Извън тях ние не можем да изкажем категориите за лъжа, истина, добро, зло и състрадание, а когато се опитаме, правим го несигурно. Заекваме. Само чрез тях, с непресъхваща активност поддържаме усещането, че вършим достойни и значителни неща. Митът услужливо ни вписва в кръга на човешкият стремеж към осмисленост. Дали защото обективността извън него е толкова жестока, че да не можем да понесем потресаващата безсмисленост на битието?
Така че, в какво се състои нашата свобода ? В какво се състои свободния избор ?
Със съобразяване с условията ли ? С приспособяването и вписването в средата ли ?
Английският хуморист Майкъл Фраян пише : „ Аз съм само една конституционна фикция, образ от пощенските марки, подпис под документите, съставяни от анонимни, скрити зад трона сили, над които не разполагам с власт…даже личните ми развлечения се организират от невидими царедворци, работещи в части от двореца,в които никога не съм стъпвал, нито пък бих могъл да открия някога…” Този много ми напомня Кафка.
Всъщност тези „скрити зад трона сили” не са ли всъщност системите от ценности и истини, цялата топография, която ни предхожда и сред която се раждаме, за да се впишем в нея. Там сякаш има и зададена посока, и като че ли раздадени карти…
В това време ние не спираме да проявяваме своята „свободна воля” и „ свободен избор”….

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Сигурно отдавна наблюдавате големите бъбривци, които днес ни оглушават от всевъзможни трибуни. Разните му там социални антрополози, политолози, политици, кандидат политици, измислени професори, експерти по национална сигурност, експерти по облаците, експерти по ручеите и такива по водопадите.Петьо
Забелязали сте, че те не са носители на никакви идеи ? Никакви ! Говорят като предаватели на това което вече се е случило, говорители на това което вече са видели, което са прочели. Сред френетичния ритъм на това бърборене не се прокрадва никаква, ама никаква оригинална, дори плаха идея. Ефирът е задръстен с клишета и безсмислено плямпане, до степен , да не ти се иска въобще да включиш телевизора. Замърсяването с клишета е по-голямо от замърсяването на въздуха. Информационен смог.
Първият вот, втория лифт, Третия пол, Истанбулската конвенция, ЧЕЗ, Църковния генерал губернатор, патриарха-офицер от КГБ – всичко потъва в един брътвеж.
С ориенталска логорея и конспиративни модели, петнадесет години ще обсъждаме дали да правим втори лифт на Пирин. В гримьорните на телевизионните студия чакат батальони от експерти, девизии от измислени комунистически професори . На какво може да ви научи например бившият член на Висшия съвет на БСП проф. Александър Маринов ? „
Има гугъл наука, при която директно се преписва информация от интернет”, каза проф. Борислав Тошев. Стана ясно, че огромен брой политици и бизнесмени се възползват от „вратичките” и постоянно добавят по някоя и друга научна титла пред името си. Преди да се закрие комисията, съотношението между доценти и професори е било 4 към 1, сега е 1.23 към 1. Висшите училища са първенци в бързото производство на кадри със съмнителни научни постижения, докато в хуманитарните и обществените науки критериите започнаха да стават смехотворни.”
Всичко това е породило цял нов термин – Google science.
Фундаменталната причина за просперитета на една страна е нейното технологично развитие. Това е ядрото генериращо икономическа промяна.
Нито Стив Джобс , нито Бил Гейтс, нито Марк Зъкърбърг са професори. Да не говорим, че някой от тях нямат дори завършен колеж.
Вместо да се дава терен и трибуна на иновации в информационните и комуникативни технологии, които светкавично да предоставят публични услуги на гражданите. На инженерни и технологични открития, които да откриват работни места, да създават нови продукти и брандове, ние ще слушаме г-н Зеленогорски по какъв начин щяло ДБГ да замрази членството си в Реформаторския блок.
Господа, вие сте изцяло замръзнали в някакво друго време ! Вие сте застинали в някакво балканско минало. Защото в сегашно време има страни, където хората с години не са се докосвали до банкноти. Разплащат се чрез телефоните си, плащат данъците си чрез телефоните си, получава онлайн услуги. Не поддържат огромна администрация. Не висят по гишета, рационализират живота си. В Швеция се отопляват от отпадъците си.
Шведски инженер казва : „ Ние се възползваме от изгарянето на отпадъците и чрез инсталации се отопляваме с тях, използвайки ги като заместител на изкопаемите горива. В Южна Европа не действат така, там всичко се прахосва“.
Стив Джобс размахваше по телевизията първия си таблет.
Шведския инженер говори по телевизията, че местните компании започнали да печелят добре дори от внос и изгаряне на отпадъци. Внос на отпадъци ? Как ви звучи…
А по нашата телевизия можем да видим абсолютно посредствения проф. Александър Маринов, или проф. Божидар Димитров, размахващ глупавата си идея, че щял да прави „ професорска партия”…За нарцистичния проф. Вучков няма какво да говоря, той с голяма лекота прекрачва границата на нормалността. Нека да го оставим да политиканства и да се възхищава сам на себе си, нищо че не забелязва, че това го превръща в клоун.
Но ние се влачим технологично и иновативно като охлюви. Единственото нещо , което наблюдаваме от това „движение” са лигите на политици и измислени професори от типа Google science.
Ако си останем на балканската си невъзприемчивост и ориенталска инертност, Европа никога няма да стане наше фактическо местожителство. Никои никога няма да ни спаси, трябва просто да зачетем действителността, / действителност просто е друга дума за истина / да я изграждаме, сътворяваме и приобщаваме към нея. Българинът винаги и за всичко има мнение, дори знае как трябва да станат нещата…. Конкретните действия обаче са му чужди.
Абсолютно е недоволен от начина си на живот, но е готов да не прави НИЩО, за да го промени. Все другите са му виновни. Капиталистите, турското робство, съседите…Циганите, ислямистите и Меркел, Бат’ Бойко, Царя или Костов, Сергей, но никога той, българинът.
Ние бутилираме намеренията си, запечатваме гърлото на бутилката с восък и я хвърляме в океана на бъдещето. Белким някой я намери и ни изпрати в друга бутилка текст : „ И аз ви обичам”…
Спомням си от един документален филм думите на един датчанин, посетил дълбоката руска провинция :
„ Имах чувството че съм попаднал във времето на Чехов…

Стане ли дума за емоционалната страна на усещането за злото, не може да не почукаме на вратата наПетьо Ницше, който казва, / цитирам неточно, само по смисъл / : „ Всеки страдащ инстинктивно търси причина за своето страдание, по-точно търси причинителя, виновника върху който да разтовари болката. Това си е обезболяване, анестезия или наркотик срещу всякаква болка . Начин да се заглушава болката с помощта на афекти…”, на измислени събития, различни поводи, които да изтласкат от съзнанието същинската болка, да я заглушат… Заглушаването на една болка с друга, е едно от оправданията за страданията и неразбирането на света в който живеем.
Да превръщаме малкото зло в голямо страдание, и болката в голямо зло, е много типично за посткомунистическите страни, живели капсулирано и затворено от света. Тези общества са се хранели с предварително подбрана, цензурирана информационна храна, с предварително подбрани книги, филми – една културна и информационна диета, която малко или повече е оформила тяхното мислене за света.
Но какво става сега, когато информационното цунами плисва и залива всички – и подложените на комунистическата диета информационни вегани, и онези, които са търсели други начини да се докопат до една по-реална и разноообразна представа за света. Обременените /за малко да кажа изхабените/ от комунистическата доктринална диета люде, започват да вдигат страшна врява, да превръщат всяка малка драма в истинска трагедия. Врявата заглушава звука на разума, но остава недокоснат смисъла. Те така спасяват себе си. Съдят, за да не бъдат съдени. Всъщност, знаете ли, те демонстрират бягство от отговорност за самите себе си – онези, виновните не са се погрижили достатъчно добре за тях.
Никой и никога не е казвал или писал , че Западните общества са Обетованата /обещана/ земя на Справедливостта. Просто тези общества отдавна са постигнали повече консенсуси, за това как да живеят на базата на свободната воля на индивида, който може да живее, работи, да се развива, забогатява и да се моли на който си Бог иска в лоното на една национална и демократична общност. Но това автоматично не означава Справедливост. Та тя, човешката природа не би могла, и не е в състояние да я понесе в най-чист библейски вид . Има ли някой, който да се заблуждава по темата. Та и днес в 21-ви век в Лондон има хора, които прескачат оградата на съседа, докато го няма, и му изпочупват цветята по саксиите, само защото не харесват начина по който ги гледа.
Не вярвам да има хора да са си помислили, че след като кацнахме на Луната, сме се извисили над човешката си природа и вече бродим в някакви високи етически пространства. Не си спомням вече кой учен бе казал, че по-страшно от изкуствения интелект е естествената простотия.
Техническият прогрес, който идва от Запад също си има обратна страна. Поставя някои етични въпроси. Изследователи отдавна пишат, че той изтръгва човека от неговите корени, подчинява го на ритъм за който той не е създаден, създава му изкуствени потребности, в някакъв смисъл го лишава от самоличност, отчуждава го от другите хора. За това преди повече от петдесет години предупреждават и Бергсон и Хайдегер.
Но това означава ли, че трябва да хвърлим лаптопите ? Разбира се че не !
Ако се разхлаждате с ветрило вместо с климатик – по-свети и извисени ли ще станете…
По времето на комунизма пропагандата говореше за алиенацията на западния човек, за неговата самота и отчуждаване от другите.
Сега и тук говорят същото. Българите все повече се отчуждавали, как едно време, вечер съседите си пиели ракията и вечеряли заедно. А сега, всеки бягал по задачите си, хората в един жилищен блок не се познавали…
Ами заедно с техническият прогрес, който идва от Запад, заедно с възможностите на свободната воля на човека да се развива, когато човешката природа е освободена от тоталитарната машина, ще идват и негативи. Те са част от човешката природа, а не част от Запада. Защото тези нелицеприятни неща и практики винаги са съществували и на Изток и на Запад. Само, че в западните отворени общества за тях се говори, а тук винаги се е мълчало. Но да мълчиш за нещо не означава , че то не съществува.
На мен също не ми харесват много неща, които идват от Запад. Но да вземем само хубавото , и да избегнем негативното би означавало България да бъде населена с люде от някакъв друг просветлен вид, а това е утопия.
На всички е ясно, че сме тръгнали по пътя на Запада. Още по-ясно е че се движим със скоростта на охлюви.
За съжаление, аз просто подозирам, че всички негативи на Запада ще пристигнат тук заедно с всичко смислено и добро, и цялата врява и драматизъм, който кънти и превръща всяко зло в трагедия, постепенно ще стихне.
Това е въпрос на време.
Просто ще се сменят поколенията.

Робът не може да пие вода направо от извора, трябва да пие от ръцете на господаря и същевременноПетьо да му благодари за този дар. Само свободният човек пие от извора, ако един извор е зает, той ще намери друг. Но няма да пие от ничия ръка. Робът живее в своя реалност, господарят тъй като е относителен – в свои илюзии. Абсолютен господар е само смъртта, всеки друг господар е относителен .
Господарят непрекъснато трябва да доказва своето господство в борба с други противници. Някъде по тази пътека намира смъртта си. Като в лъвските прайдове.
Трагизмът се състои в това , че и двете страни са жертви на илюзии . Бремето е двустранно. С течение на годините и остаряването, господарят губи своето достойнство, основаващо се на силата. Подложен е на половинчатост и нищожност. Може да се превърне в обект на унижение и гавра дори от довчерашния си роб. Промяната на оценката на роба за господаря е само част от трагедията. Другата част е, че робът пък умира с усещането, че е живял като роб. Някои роби, за да се спасят от това усещане казват, че не са били роби на някого, а „привърженици”…
Всъщност и господарят и робът не разбират , че това са само роли. Те съществуват благодарение един на друг в едно общо съществувание, всеки със своя реализъм и илюзии. Но истината е, че и двамата са роби на своите илюзии.
Свободния човек пък става жертва на друг вид трагизъм. Намирайки сам извора да пие вода, и да си намери хляба, той живее в постоянна несигурност, разбирайки,че трудолюбието и моралните му добродетели, няма да го спасят от физическата ограниченост на човека във времето. Започва да си задава въпроси защо е всичкото това. Превръща се във философ. Започва да живее изпълнен с болезненото съзнание , че въпросите му няма да получат своите отговори.
И започва да си мисли, че всъщност робството започва от самото раждане. Всичко друго е вторично…

Не мога да разбера това постоянно прокламиране и раздуване на понятието „човешки права”. То би ималоПетьо смисъл единствено, ако е подкрепено от твърдението, че няма право без противотежестта на едно задължение. Това постоянно раздуване на понятието „ човешки права „ придобива все по-абстрактен характер, и постоянно ни отдалечава от гаранцията за упражняването на тези права.
Формулирането на това понятие започва да носи все по-големи опасности, да банализира неговото значение, да създава една човешка прослойка, която да е напълно резистентна към всякакви задължения , лишавайки общността от нейната естествена жизненост и благополучие.
Новите въпроси на съвременния свят изискват нови отговори, а постоянно разширяване на „човешките права” се превръща в една постмодерна утопия, чиито горчиви плодове вече се виждат на хоризонта.
Желанието да живеем заедно , да работим съвместно в лоното на една национална общност, която иска да просперира, не може да се изгради на основата само на правата. Либерализмът се определя на базата на индивидуалната свобода на индивида и неговото достойнство, това включва политическата, икономическата и религиозна свобода.
Абсурдът се ражда от факта, когато една твърде голяма част от обществото, или люде от други континенти и култури, започват да превръщат либерализмът и правата на човека в своя обетована земя. В приют, в някакви вътрешни анклави , които не само не дават каквито и да е отговори за бъдещето на общността, но и създават противопоставяне на несравними неща, водещи до някаква обобщено уравняване. Тези анклави не създават материални блага, цели поколения живеят на социални помощи. Така понятието за „правата на човека”, губи изначалното си значение , олеквайки поради онази изгубваща се социална гравитация, която обвързва правата със задълженията.
Андре Бретон в своите „ Пролегомени” пише :
„ Всяка велика идея става предмет на сериозни изопачения от мига, когато влезе в контакт с човешката маса, където е принудена да се съчетава с духове от съвсем различно измерение в сравнение с онзи, от който произлиза… „
Казано по друг начин : в този си вид либерализмът започна да изяжда самия себе си, и е в пълен синхрон с английската поговорка : „ Бъдете бодри, лошото е пред нас ! „

Отдавна е време и в България да произвеждаме действителност на основата на идеи, а не да изсмукваме от действителността идеи, объркани, противоречащи идеологии и бъбриви, безсмислени анализи.Петьо
Красивата ни страна няма нужда от голословни и клиширани анализи на хора като Андрей Райчев , Първан Симеонов или някой си Тома Белев. Тя има спешна нужда от люде обърнати към конкретността и адекватността на фактите. Хора които са обърнали гръб на някакви априорни причини, твърди и циментирани, невършещи никаква работа принципи, и набедени абсолюти.
С други думи за истинността на едно предложение или проект може да се съди по неговите практически резултати. Всякакви спекулации облечени в идеологически , социологически и не знам си какви дрехи, са пагубни и лъжливи, щом нямат никакво практическо влияние върху ежедневния живот на българина. Не може още петдесет години да слушаме анализи по телевизията дали трябва да се прави втори лифт на Банско или не. Хората за три години пробиха на петдесет м. под дъното на Ла Манша 51 км. тунел и си стиснаха ръцете.

Ако практическите резултати от такова начинание ще са от полза за ежедневния живот на българина, може и да трябва по нашите планини да се построят още тридесет лифта.
Не можем да се гърчим в теоретически , политически или социални конвулсии, без реално да осъществяваме нещата , които могат да ни бъдат полезни. Развитите държави извличат логически и прагматични последици от всичко, което може да им бъде полезно и преминават към действие.
Общество, което не се стреми да придаде смисъл на начинанията си, а постоянно пътува безцелно в ирационалните си налудности не стига далеч.
Живеем в отрицание и противоречия и сякаш никога няма да достигнем онази същинска свобода, не формалната, а конкретната, гъвкавата, функционалната и активната , която води до благоденствие. За каквото и начинание, закон или проект да се заговори винаги придобиваме лепкавото усещане за някакво лъжливо, унизително положение на нещата, което служи в интерес на някому или крие в недрата си някаква престъпна схема.
Ние живеем в едно постоянно състояние на концептуализиране на действителността, без да създаваме действителност. Не материализираме идеите. Ние ги само ги обсъждаме. Ние само ги оценяваме като идейна стойност. Анализираме ги с онази ориенталска логорея, след която се оказва, че няма нищо реално направено.
Живеем като в авиационен тренажор, симулатор на полет на самолет. Постоянно се запознаваме, анализираме и говорим за голямото разнообразие от технически средства с които може да се излети. Иначе имаме по всяка тема най-малкото по двама експерти на световно ниво.
Като в шведските приказки които започвали така : „ Имало едно време един дядо и две баби…”
Но така или иначе продължаваме да си стоим в симулатора за полет, и сякаш скоро няма да се отлепим от земята.

Съвсем естествено е хората да смятат, че смисленият живот се изразява в принадлежността и служенето наПетьо нещо, което е по-висше от Аза. Затова човекът открай време създава институции, способстващи това: религии политически партии, движения за опазване на околната среда. Люде, които с фенерчета осветяват и броят излюпените току-що океански костенурчета, пълзящи към океана. Тези хора с часове са забравили за себе си, за въпросите си. За тях времето е спряло, те са изцяло погълнати от това занимание.
Американската изследователка Даян Фоси прекарва цели осемнадесет години в планинските гори на Руанда, Африка, с цел изучаване живота на горилите. Гледал съм филми с нея. Горилите я бяха приели като една от тях. Прегръщаха я, милваха я, а тя ги пазеше от бракониерите. Живееше сред тях. Едва ли си е задавала въпроса дали животът и е смислен. Тя бе толкова ангажирана с това, което прави, че сякаш бе намерила спасение от вечните въпроси за смисъла.
През 1985 г. я намират убита пред бунгалото и. Тогава е била на 50 години…
Разбира се убита не от горилите.
Убита от хора. Вероятно бракониери.
Сега не знам какво е положението с горилите в Руанда…
Подобна е и историята с Джой Адамсън, от деца сме чели за лъвицата Елза. Джой също като Даян Фоси живееше сама сред лъвовете. Посвети целия си живот на тях. Грижеше се за тяхната популация и хабитати, пазеше ги от бракониерите.
И Джой бе убита.
Разбира се не от лъвовете.
Предполага се, че е пречела на някои хора наоколо.
Жак-Ив Кусто има по-добра съдба. Целият му живот бе отдаден в защита на океана от замърсявания, в защита на целият този скрит подводен живот.
Сега състоянието на световния океан не е добро. Продължават промишлено да избиват китовете макар, че е забранено. И това го видях. Заснето на филм от разстояние. Изтегляха убитите китове със специални кранове на кораба. Индустриално и бързо.
Жак Ив Кусто е направил каквото е могъл. Поне е спасил себе си от въпросите, които нямат отговор. Иначе нещата с китовете вървят на зле.
Майка Тереза, индийската католическа монахиня от албански произход хранеше бедните и онеправданите.
Сега бедните и онеправданите са два пъти повече.
Почти е сигурно, че обявената за светица от папа Франциск мисионерка, не е била жертва на връхлитащи я въпроси за смисъла.
Всичко това ме кара да се сещам за бабата на един американски професор по медицина Стивън Поуст, който постоянно разказвал една история от детството си.
Когато баба му видела, че е в лошо настроение , че е нещо унил, обезсърчен или отчаян, тя му казвала:
„ Стивън, изглеждаш ми страшно кисел. Защо не излезеш и отидеш да помогнеш на някого…”

Страница 1 от 1512345...10...Последна »