Страница 1 от 1912345...10...Последна »

Да се люлееш над бездната

Странно е, че вечността сякаш няма нищо общо с времето. Като че ли времето, отброявано от часовника, няма никакво отношение към  вечността. Вероятно вечността е някакво трансцедентално измерение, настоящето, мигът в който сиПРОФИЛ сверявам часовника, или поглеждам към него, въобще не се отбелязва от времевия сеизмограф на вечността. Не драсва дори чертица, за да отбележи , че нещо правя, не драсва чертица, че въобще съществувам. Животът толкова бързо променя формите си, че мислите от моето детство, вече толкова са се отдалечили от мислите на моите внуци, че вече не могат да задържа вниманието им. В момента, моето настояще е някакво свободно падане, но не в бъдещето, а във вечността, която заличава всичко. Там е място без часовници, място което не е интересно за младите. Разбира се, дотогава ще се държа за собствените си митове, ще вървя по собствените си пътеки към нищото, всеки си имат свои пътеки и свои митове. Те все водят към нищото, но са различни. Всеки човек е неповторимо явление. Всъщност всеки има своя пътека по която отива до ръба на бездната. Опитът не може да се преподава – той се изживява. Най-доброто не може да се изрече, то е някаква трансцедентна , неизразима истина – също като вечността. В своя непоносимо кратък престой на тази мъничка като прашинка планета , в целия този човешки мравуняк, застрашени от абсурда, ще се лутаме насам-натам, опитвайки се да си внушим, че оставяме някаква следа. Разбира се, винаги могат да се намерят хора и четива, които ще ни подхвърлят вече твърде познати, дори малко /всъщност много/ клиширани изрази за смисъла. Например за нашето уникално място в безкрайността на всемира. Разбира се , тези четива и заучени фрази са истинска съблазън, когато под нас зее бездната на абсолютната празнота. Ако вселената е един сляп и произволен процес, който не означава нищо, единственото нещо, което ни остава е да се държим здраво за въжето на собствените си митове. Ще се полюляваме над бездната, стискайки се здраво за същото това въже, изплетено от същите лични митове, докато времето на живота ни се скъса, за да пропаднем заедно с тях в нищото. Въжето на личните митове е изплетено от някой основни /искаше ми се да кажа привидни/ принципи, фундаментални предпоставки на живота. Ами точно те представляват онази сложна плетка от привидности, онази система от образи, собствени и заучени от културата, даващи на съзнанието ни така необходимото му усещане, че животът има смисъл. Иначе няма как да участваме в играта, няма как да я разиграваме. Няма как да стискаме между зъбите собствените си митове и да се люлеем над бездната, макар и с все същата смесица от древен страх и благоволение, пред чудовищната загадка на живота. И без това човекът е такава загадка за себе си. Онези медитиращи монаси и съзерцатели от Изток, които искат да спасят себе си, какво мислите че правят – отдръпват се от живота ? Единственото което правят е да се измъкнат от живота и света.
Иначе, всички високоразвити култури, услужливо са готови да ни предложат океан от текстове, взети от големите религиозни традиции. Планини от философски системи, мистични, окултни школи, предлагащи такава гледна точка, стояща така над реалността, че може да не видите дори самата реалност ! Тухла по тухла строят цялата сграда на надеждата, за да ни помогнат да се помирим с живота и битието си. Преработват древни идеи в съвременен контекст, който вдъхва нов живот и обновява значението им. Но ние продължаваме да се полюляваме и висим над все същата бездна, стискайки въжето на собствените си митове. До момента в който всъщност не знаем къде точно се намираме. Това се случва, когато започнем да излизаме от строя, когато тръгнем за някъде, а когато пристигнем, забравяме защо всъщност сме именно точно там. Когато започнем постоянно изпускаме и разливаме разни неща, за които дори нямаме идея защо за Бога, всъщност са били в ръцете ни. Дори и тогава културата ще ни предложи цяла вселена от цитати за измеренията на вечния човешки дух. Планина от цитати и мъдрости, които могат така да ни затрупат, че да не виждаме бездната под себе си, макар тя да си е все там. Но поради отслабеното зрение, нито ще можем да четем цитатите, нито ще виждаме бездната, а още по-малко ще можем да мислим за нея.

Ръцете

Замяната на реалното с неговите наподобяващи знаци , много тънко подрива смисъла, заблуждава големи маси хора, които не долавят, че зад привидните борби за ценности, се крият вълчи, политически апетити. Въвличат хората в една политическаПРОФИЛ драматургия, която не е тяхна, маскират несъщественото в съществено, и докато хората се усетят, политиците утоляват апетитите си за власт. В този тридесетгодишен, спазматичен сюжет на прехода, много надежди бяха погребани, много съдби прекършени и много активи бяха ограбени. Червените фамилии, притежаващи инструментите на властта, заграбиха активи на банки, предприятия и задгранични дружества. Хората живяха залутани и объркани под натиска на необходимостта, унизени като жертви на необходимостта. Много от тях бяха чисти и трудолюбиви хора, вадещи си хляба с труд и постоянство. Тъжното е, че по време на прехода бяха във възраст, когато не можеха вече да поемат рисковете на предприемачеството, нямаха нито опита, нито познанието да го сторят. А тези неща не се учат и усвоят от днес за утре. Всъщност голямата болка и срив на тези хора, идваше от онази душевна настройка, която Сократ нарича „тимос”, и която се обяснява с нуждата на човека да бъде зачитан от другите хора. Всеки човек изпитва силно желание да бъде оценяван не само като човешко същество, но и да бъдат оценени резултатите от неговата дейност. Все едно дали преподават в Харвард, дали си вадят хляба като правят камини, аквариуми или ремонтират покриви. Този тип хора не се интересуваха от артикулирани идеологии, нито от доктрини. Те се опираха единствено на ръцете си. не членуваха в партии и организации, не ходеха по манифестации, не ползваха привилегии или облаги. Това бяха единствените здрави, български прешлени, в общо взето превития гръбнак на масата подлизурковци, готови да лъскат обувките на червените величия. Те изграждаха живота си със собствените си ръце, въпреки блатната система на комунизма . В един свободен свят, тези люде щяха да бъдат оценени, добре заплатени, заможни и успешни, заради трудолюбието, опита, майсторлъка и оригиналните си идеи. За мен именно тези хора са едни от жертвите на прехода. Те не бяха революционери, но бяха чисти и работливи хора. Живееха с думите на Апостол Павел , който казва в „Деяния на Апостолите” : „ За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха единствено тия мои две ръце.”

Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Така повече се забелязват, пък и ние се чувстваме по-добре. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на свояПРОФИЛ живот, и вече сме в клопката на преувеличението. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях, преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити, онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз, търси отговорите на своята легитимност и утвърждаване. Всъщност, истината е неизразима, съществува някак отвъд имената, думите, формите, отвъд всички словесни и емоционални протуберанси. В цялата тази неизразимост, царува всемирно изобилие от добро и зло, от красота, грях, добродетел, болка и удоволствие . Едни хора обявяват част от тези неща за грешни, други за правилни. Трети се опитват да направят света по добър, без самите те да са успели да станат такива. Но добродетелта обуздава себичното его, създава му усещане за нещо като прелюдия към кулминацията на прозрението. Когато почтеността, или идеалите ни са подложени на съмнение, някой люде са способни дори като Йов, да надхвърлят измеренията на човешкото. Но все същата, онази мистична неизразимост на съществуването остава непокътната, независимо от всичките ни човешки проявления, постижения, илюзии и надежди. А когато декорите на нашите собствени митологии започват постепенно да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава, дори разочарованието започва да ни помага да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигнали едно по-високо ниво на осъзнаване, сякаш вече сме се докоснали до безумното и плашещо чудо на собственото си съществуване. Но и това е временно. Илюзията е сводница, почти никога не ни оставя с празни ръце, а когато и тя ни изостави, там всъщност някъде ни чака и смъртта.

Пътят на сьомгата

Хората харесват захаросаните фрази, карат ги да се чувстват пречистени и извисени. Те дават необходимата тяга на обертоновете, свързани със смисъла. Така той достига по-лесно до ушите, макар да надхвърля обективната реалност. По тази линия, културата е изградила хималайски масив от митологии, цитати, претенциозни клишета и съмнителни парадигми, заПРОФИЛ един живот изпълнен със смисъл. Море от книги, преливащи от попфилософия, пълни със стратегии, мисли, концепции, сентенции и напътствия – как да бъдем щастливи, успешни, привлекателни, медитиращи и проспериращи . Не може да се отрече, че голямата част от тези митове, имат добре звучащи, направо красиви рефрени с въображения за бъдещето. Само, че реалният живот никога не може да бъде напъхан в някакви доктрини, модели, изказвания, цитати и лозунги. Той е една непрестанно променяща се, непредсказуема холограма, готова всеки миг да подкопае и опровергае, да орони всяка мисъл, всеки цитат и сентенция, ей така в движение, на мига, просто защото реалният живот е необозрим, непредвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен…Той често пречупва гръбнака на думите, на понятията, на яловите символи, на циментирани принципи и концепции. Както и да ни внушават, че не е все едно дали сме живели или не, нашето присъствие тук е една магична иреалност в реалността. Готовите идеи разфокусират действителността, предлагат една всеобща оптика за нея. То е като да сложиш на всички хора на планетата един и същ диоптър очила, независимо от индивидуалното им зрение. Всъщност действителността не може да бъде уловена в мрежите на думите, не може да бъде завързана за понятията, те си имат свои живот и понякога, дори не я докосват. Картата на Хималаите, не са самите Хималаи. Високата смъртност на мечтите, на всички очаквания за намиране на смисъла, се дължи на инцеста между представите и желанията, където геномът на рожбата, няма качествата да оцелее в реалността. Никой философ, мъдрец или гуру няма готов отговор, а ако каже, че има – това не е отговорът. Може и да има светъл смисъл в самото търсене, но така или иначе, и ние хората сме програмирани да изпълняваме онзи древен, вечно повтарящ се и тъжен екзистенциален ритуал на сьомгата.
Тя напуска океанските дълбини, преодолява с властна необходимост огромни разстояния по безкрайните речни пътища, извива се срещу течението край скалистите бързеи, скача в безумни опити да преодолее бурните водопади. Дълъг път, през който усилието , гърчът, болката и надеждата надделяват над страданието, надмогват препятствията. Когато достигне целта/стига да успее/ на своето пътуване, тя оставя поколение, а после умира , пред олтара на вечността, за да затвори кръга на своята завършеност. Там някъде се срещат крайното и безкрайното, с онази изначална метафизична същност, чиято космическа сила си остава необоснована за нашите разбирания. Новото поколение се спуска обратно по бързеите на реката към океана. Енергията на младостта и попътното течение не раждат въпроси, нито чакат отговори. Въпросите възникват винаги на връщане, с напредването на възрастта…
А какъв е смисълът на този ритуал, ако въобще има такъв смисъл , никой и никога не е могъл да ни каже , даже шепнешком…Но дори и да има такъв смисъл, той ще е отвъд всички думи, отвъд всички познати нам понятия, с които бихме могли да го разберем, назовем, определим или изречем.

На съседната улица…

Тогава Той пак каза : „ Истина ви казвам, че нито един пророк не е приет в родното си място. Пророкът навсякъде е на почит, освен в родния си град, между роднините си, и в собствения си дом…”
Исус говори с думи, които изразяват един дълбоко вкоренен принцип, една вековечна матрица, една древна и неизменна психична структура, че чуждите се приемат много по-добре от своите. Гордостта и безверието в човешкото сърце, неПРОФИЛ приемат за велик този, който е непосредствено до тях, този от съседната къща, квартал или улица. „Може ли от Назарет да излезе нещо добро…” Това е вечен алгоритъм, древна конструкция, изфабрикувана от разсъдъка в желанието му да даде право първо себе си, да не бъде поставен по-ниско. Аз-ът трябва да напусне поне за малко себе си, да излезе навън, да хлопне вратата зад гърба си, за да види с други очи чуждите качества. Една душа се измъчва, и сякаш трябва да бъде прекарана през два воденични камъка, за да бъде безпристрастна и оцени чуждото достойнство. Когато нещо е истинско, когато е високо качеството, то просто съществува и му е съвсем безразлично, дали го забелязват или не. Универсалните закони и качества, които движат света не са създадени от преценките на разсъдъка , те са отвъд харесването и приемането от другите. Не напразно Исус внушава, че само чуждите приемат пророка добре. Тези които са прекалено близо – роднини приятели, хората през две къщи на улицата, няма да могат да оценят чуждото достойнство, тази близост е голяма пречка, голям проблем. „Няма по-трудно място за служене на Бог от вкъщи.“ Това са универсални закони на човешката психика, вградена схема на реагиране, непоклатима матрица, вкоренен архетип. Всеки живее в плен на своето концептуално островче и отказва да приеме истините на другите. Разбира се, има изключения. Само, че няма никакъв смисъл да се говори за тях. Защото колчем отворим уста да споменем изключението, неизменно циментираме правилото. Децата на рок-певци, които пълнят огромни стадиони с публика, слушат друга музика, роднините им купуват други дискове, имат други идоли. Дъщерята на прима-балерина на световна опера, отишла да гледа балет с участие на майка си. После разказва : „Беше вълнуващо, на сцената играеха голяма група танцьори, но когато излезе мама за соловото изпълнение, си тръгнах…Не ми беше интересно ! Това беше мама…Дъщеря разказва как в Ню-Йорк посетила лекция на индийски гуру. Някой негови думи дълбоко я развълнували. Няма никакво значение, че същите думи е чула от баща си , само преди година. Тогава са преминали край ушите и недоловимо, после са изчезнали в пространството. Вижте, не може да дойдете от другата стая с чаша кафе, за да ми кажете нещо дълбоко и запомнящо се, което да ме разтърси, нали така…Трябва да дойдете от Австралия, Нова Зеландия, поне от Индия, да сте някой Кришнамурти, за да се заслушам в думите ви, да ги оценя… Във вас няма нищо „чуждо”, нищо „далечно”, нито пък „тайнствено”, живеем в една къща, един град, село или на една улица. Ама чакайте, защо пък точно този да казва Истината ? Баща му не беше ли един прост дърводелец ? Майка му Мария , една твърде обикновена, макар невинна и богобоязлива, млада жена , която той взе бременна, за да я предпази от позор…Докато живеем в рамките на едно ограничено Аз, със своите вътрешни конфликти, няма до можем да оценим и приемем качествата на другия, на този от съседната къща. Само извън тези рамки, когато вратите ни са широко отворени, можем да се издигнем на едно равнище с истинските си преживявания. Извън оградата, на ограниченото островче на Аз-а, сякаш не съществуват сравнения. Там, в „открито море”, може да се получи взаимност между вътрешната необятност, на един човек, с тази на друг човек, като част необятността на света.
Чакайте, май и вие живеехте на съседната улица…?

На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите, свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време,ПРОФИЛ за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв. Ценностите в оазиса на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите на всички бленувания, по които се стига до него, вече са ни познати. Закрепостеността към илюзиите и абстракциите на живота е широко разпространена. Дори се тиражират карти и книги с напътствия, посочващи една обективна топография за местоположението на бляна. Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а единствено заради някакъв негов резултат или постижение е почти императивна. В този смисъл пътуването се превръща в борба, превръща се в театър в който истината, илюзиите, лъжата, лицемерието, безчовечността и гордостта, така често разменят своите маски, че човекът понякога изгубва реална представа за себе си. Не става ли така, че някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безсмислени награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.
Всъщност ние не знаем какъв е светът в действителност, той е достъпен до нас единствено с нашите преживявания за него. В същото време не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени свързани със смисъла. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да се спечели одобрението на себеподобните. Но често става така, че години след като човек си отиде, този смисъл се заличава, останал разтворен във вечно променящият се контекст на времето. Всъщност времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те се променят. Всъщност това е всичко, което нещата правят: променят се. През цялото време, когато вървим от една точка на живота си към друга, лежи централното желание, да не е все едно дали сме живели или не. Понякога дори започва да изглежда абсурдно, защото митът никога не стига до абсолютната истина. Всяко поколение я препраща от хоризонт на хоризонт, защото самата реалност е хаотична, тя просто е част от целия абсурд, на чиито фон протича човешкият живот. В този абсурд, човек не може да просъществува без собствени митологии , без собствени прекрасно измислени неистини, които да го утешават и успокояват, докато крачи от една крачка към друга през него. Без илюзии и собствена митология, няма начин да се разбере с нещата и реалностите, няма начин да живее сред тях и да намери смисъл и знание за собствения си живот. Няма начин да бъде това, което се опитва да бъде. Такава е човешката съдба.
Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото , а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Дали пък оттам нататък започва безкрайното време на Бога ?

Когато искам да се почувствам по-малък от буболечка, по-невидим от стрък трева , започвам да гледам американския астрофизик Нийл Деграс Тайсън, в неговите предавания от Американския музей по естествена история. Нийл е достоен наследник на Карл Сейгън, всички си спомняме сериала „Космос“, той си остана едно от най-гледаните предавания вПРОФИЛ историята на телевизията. Как да не се почувстваш по-малък от насекомо, след като чуеш Сейгън , който казваше, че ние живеем в твърде малка, незначителна планета, изгубена в галактика, прибрана в някое забравено кътче от вселената, в което има много повече галактики , отколкото хора. Нийл Тайсън пък ни казва, че ако погледнем към звездите, ние всъщност гледаме несметни години назад в миналото, тъй като за да стигне тази светлина до нас е трябвало да пътува милиони години…
Международният астрономически съюз кръщава астероид с диаметър приблизително 10 километра на името на Нийл (13123 Tyson), тогава той иронично казва: „Надявам се никога да не удари Земята!“ Смята , че не е атеист, повече му прилягало да се нарече агностик. Убеден е, че силата и красотата на физичните закони е в това, че важат навсякъде, все едно дали сте избрали да вярвате в тях : „Вселената няма задължение да има смисъл за теб”.
Вдовицата на Карл Сейгън казва, че той също не бил атеист, смятал че науката може да се учи от религията и обратно.
Разбира се има и други интересни случаи. Джан Полкингхорн, физик по образование, професор по математическа физика в Кембридж, колега на Стивън Хокинг, приема свещенически сан в Англиканската църква. Той пък смята, че нашите научни, естетични, морални и духовни сили, далеч надвишават онова, което се счита за необходимо в борбата за оцеляването. А да гледаме на тях като на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което е просто страничен продукт на тази борба, означава да не се отнесем с необходимата сериозност към мистерията на тяхната наличност. Нали еволюцията на съзнателния живот, се очертава като най-значимото нещо, случило се в историята на Космоса, затова нямаме ли право да бъдем заинтригувани от факта – каква ще да е тази толкова специална Вселена, че да предостави неговото съществуване. Каква е тази прецизна Вселена, толкова фино настроена, че да осигури всички тези физични закони, позволяващи нашето съществуване. Вероятно това са неща, които ние не можем да проумеем, и никога няма да можем да го направим. Изглежда преобладаващата част от реалността, ще си остане завинаги необозрима за човешките същества, независимо от необходимостта ни от демистификация на непознатото. Но така или иначе астрофизиците казват , че и планетата Земя ще изчезне заедно с нас. Всички като в хор казват едно и също :
„Изчезването е правило. Оцеляването е изключение !”

Изглежда истинската обективна реалност, доколкото можем да говорим за нея, няма фиксиран образ, фигура или дори контури. Дори да премахнем натрупаните човешки вярвания, заедно са нашите лични, пак няма да можем да се измъкнем от загадката.Морето Напротив – тя става още по-непреодолима. Вярванията ни създават това илюзорно удобство, колкото да си откъснем парче от загадъчното, да си изградим собствен свят. В крайна сметка как ще се освободим от тиранията на страха, роден от чувството за абсурдност на света.
Все пак разумният открива отношенията и връзките между нещата, за да си изгради полезните инструменти с които да задоволи собствените си потребности. Но непредсказуемата реалност винаги може да разбърка картите , да ни превърне в жертви на самите себе си. Разумът понякога се обръща срещу самия себе си. Тогава започва едно съмнение в собствената ни идентичност , в духовната ни същност, които остро се разминават с предопределената ни съдба и въобще с начинът по който протича животът ни.
Кухотата и безсмислеността на делника, това дълбоко скрито усещане за чезнене на индивидуалността, ражда нови илюзии и лични митове. Чрез тях се хващаме като за сламка, за да докажем, че все още не сме изпаднали от живота, че сме преодолели ирационалните си страхове и осмисляме дните си. Драскаме по социалните мрежи, публикуваме снимки на деца и внуци – един твърде хитроумен начин да се качим на гърба на бъдещето, на потомствата, сякаш, доказвайки, че собствения ни живот не е без основи, без корени, без дълбоки тайни съдържания. Това носи усещане за смисъл. Помага да очертаеш собствената си идентификация, под чиято дреха се крие едно уязвимо същество, безсилно да приеме онова разпадане и чезнене на Аза в нищото. Единствено илюзиите правят живота по-поносим.
Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на своя живот и вече сме в клопката на преувеличението. Всеки разказ е някаква фасада, всяко мнение е скривалище, всяка дума може да бъде маска. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз търси някаква легитимност. Когато кулисите на нашите собствени илюзии започват да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава започваме да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигали едно по-високо ниво на осъзнаване. Илюзията е сводница, която никога не ни оставя с празни ръце.
Скоро попаднах на книга на един европеец живял в тибетските манастири. Той описва една друга страна на живота на монасите и техните взаимоотношения. Картината не е много вдъхновяваща. Трябва да си призная – винаги ме е било страх от прекомерно невинните.
Отшелникът се изплъзва от блатото на реалността, от бруталността на делника, но не може да се изплъзне от самия себе си. Медитацията е бягство от мислите, прекъсване на електрическата верига на коментара ни за света. Извън контекста на всичко научено, на всичко което мърда. Издърпваш щепсела на мислите от контакта, изгубваш връзките си със света. Обезчувствяване. Отдалечаване не от реалността, а от цялата ни представа за нея.
Европеецът живял сред тибетските монаси бил много разочарован. Забелязал, че лицемерието, егоизмът, дори някакви странни форми на кариеризъм съвсем не се рядкост дори в манастирите. Тези хора са избягали от света, но не и от себе си.
Неудовлетвореността и въобще разочарованието от света и нещата ни съпровождат през целия ни живот. Просто не е по силите ни да запълним пропастта между реалността и представите ни за нея. В същото време представите ни за самите себе, заедно с очакванията ни, постоянно се сблъскват като билярдни топки с променящото се съществуване . Изглежда всички очаквания, всички илюзии/а човек не може съвсем без илюзии/, трябва да бъдат завързани, или водени на къс повод. Защото загубят ли връзка с действителността те се обръщат срещу нас.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог за камилата. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! Всичко ли искаше аз да свърша. „ С други думи, надявайте се, мечтайте, но не късайте и за миг връзката си с действителността, защото разочарованията само това чакат…
.

В предписанието да обичаш ближния си, така както обичаш себе си , има нещо дълбоко проблематично. Може би това идва от факта, че зад ближния може да се крие една радикална различност, несъпоставима с моя личен морал и етика. Различност, намираща се далеч от моята представа за човека, света и нещата.
Не пречи на ближния си, остави го на мира, не му прави зло, ако можеш помогни му, такава е според мен съвременната конотация на предписанието. Човек няма нито физическите, нито моралните сили да обичаМорето човечеството. Такава трансцедентна любов, създава една фалшивата представа, че се издигаме над познатата всекидневна реалност. Познавам люде, които много обичат човечеството, дори молитвите им са за неговото спасение, но ненавиждат колегите си. Мразят съседите си, съдят сe с брат си цели десетилетия, а когато той умре, не отиват на погребението му. Но казват, че обичат човечеството ! В сферата на абстракциите за любовта се говори и пише лесно. Не е сигурно дали моралист като Ларошфуко, всъщност е бил морална личност. Винаги е съществувало онова, древно като дъжда, прастаро несходство между живеенето и говоренето. Също толкова старо е несходството, между писането на текстове и живеенето. Интелигентността сама по себе си не е морална. Същото е и с абстрактните тези, все едно колко красиво звучат. В затвора Айхман, обяснява, че всичките му нещастия произтичат от това, че е ”идеалист”. Винаги е по-лесно да обичаш абстракции пред живите хора. С живите хора е много трудно. В крайна сметка, всички тези люде и водачи, с едрокалибрени желания и грандиозни проекти, чиято цел е да ни направят щастливи, те винаги са много опасни. Цялата грешна земя е осеяна с костите на техните жертви. Винаги трябва да сме много нащрек с тези, които на всяка цена искат да ни направят щастливи. Освен това в същинската природа на любовта няма нищо насилствено. Тя възниква отвъд законите, препоръките и предписанията. Що се касае за любовта в личния живот, тя съществува в някакво свещено измерение на реално изживяното, насред обикновеното наше съществуване. Що се касае за любовта към другите човеци, тя е от друг порядък, и по-скоро има пряка връзка с мъдростта, връзка с хуманизма , със загрижеността да оставим добър свят за нашите деца и следващите поколения. Всъщност това е единствения начин, индивидуалната любов да бъде отворена към общото. Само в този контекст разбирам предписанията за любов към ближния. Всички останали добре звучащи фрази по темата, звучат твърде абстрактно, твърде нереалистично, а и в крайна сметка твърде фалшиво. Да не зачитаме действителността, такава каквато е, не означава ли в някакъв смисъл, че живеем в състояние на постоянен рафиниран фалш, прикриващ нашето недоволство от другите ?
Е, разбира се, винаги допускам, че мога и да греша !

Виртуалната реалност се преживява като реалност, без наистина да е такава. Всичко е позволено, можеш да се наслаждаваш на всичко, при условие, че му липсва качеството, което го прави опасно. Като кафето без кофеин, сметана без мазнини, бира безМорето алкохол, електронни цигари. Жена без реално присъствие…Може би „електронна”, не знам.Тази изкуствена близост с другите не ни прави еднакви, дори малко атрофира културните различия, защото не принадлежи на действителността. Реалността често е зловредна и притежава много качества, които я правят опасна. Поради тази причина много участници във виртуалния свят не могат обективно да се самоидентифицират. Те често са със символични маски и образи, които в реалния живот биха се стопили като снежен човек през март. Това може да звучи стряскащо, но всъщност трябва да ни напомни, че в реалния живот нещата не се случват точно така, както ги говорим, както ги мислим и както ги пишем. В живия живот хората и нещата са твърде разочароващи.
Всъщност ако във виртуалния свят си постоянно „онлайн”, това в някакъв смисъл означава, че в реалния живот си „ офлайн”. Първият свят е почти безопасен, защото не е истински. Вторият е истински, но притежава необхватен потенциал да подкопае всички философии. Способен е да срути всички стратегии, мисли, концепции и сентенции, защото е необозрим, непридвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен. Работата е там, че този, истинският свят, не може да бъде напъхан в никакви доктрини, модели, изказвания, цитати , дори и тези цитати да са на Русо. Самият живот на Русо е една твърде мрачна пиеса. След дълга афера с жена от най-ниско съсловие, напълно неграмотна, той с голяма неохота се жени. После се отнася с тази жена като с добитък, прави и пет деца и накрая ги изгонва всички вкупом, без да се интересува от никого от тях до края на живота си.
Разбира се, това не му пречи да напише трактат за възпитанието на децата…
А на нас защо да ни пречи да го цитираме ?
Все пак е Жан-Жак Русо, нали така…

Страница 1 от 1912345...10...Последна »