Страница 1 от 212

О, щастливи дни

В пиесата на Бекет , Уини – жена на средна възраст, говори заровена най-напред до кръста, а след това заровена до шията. От думите и не се чува нито една смислена идея, или нещо, което да докосва здравия разум. Тази картина, твърде много наподобяваПРОФИЛ на онова средно поколение българи, отначало повярвали и погребани до кръста, а после бавно и мъчително погребани до шия, сред развалините на милиционерския социализъм. Наложен след страшни репресии, избивайки елита на нацията, този социализъм, постави начело на страната една утайка от шумкари, освободени от затворите престъпници с прякори, некадърници, неграмотници и нехранимайковци, които после се нарекоха „борци против фашизма”. Тази прослойка никога не би могла да се изкачи на сцената без съветските танкове, окупирали страната. Това бяха неграмотни главатари, на още по-неграмотни, малобройни тълпи, сред които имаше садисти, способни да тероризират, бесят, колят и убиват дори с права лопата, всеки, който не прилича на тях. Те измъкваха нощем хора от домовете им, и до ден днешен никой не знае къде са гробовете им. Писъците на жертвите злокобно са раздирали нощната тишина. Гражданите, свити по домовете си, не смеели да помръднат, застинали от страх и ужас. Именно тази шайка престъпници, всъщност оформи новата власт, тя потопи в страх цял един народ, обезличи го, погуби образа му, традициите му, манталитета, структурата, мисленето и трудолюбието му. Елитите на всеки народ са будните, способните, работливите и находчивите. Това са хората, които теглят каруцата напред, тези които вършат нещата най-добре. Те са във всяка сфера на живота – от земеделеца до професора по история. Всичко това бе затрито , избито и заровено, без да му се сложи кръст или знак на гроба дори. Остана масата от хора, която също като Уини в пиесата на Бекет, живееха погребани до кръста. Свободни им бяха само ръцете, за да ръкопляскат и устата , за да скандират , посрещайки правешкият примат. Зад полуграмотния диктатор, стоеше огромната шайка на червения прайд високоплатени некъдърници, който бяха основни персонажи в този грозен спектакъл на националното унижение. Същата тази каста на червените патриции, осигурили си материално изобилие и господстващо положение, след промените, прехвърли политическата власт в икономическа, заграбвайки държавните активи с помощта на тайните си служби и армията от доносници.
Към хранителната верига на този зловещ театър , се бе закачила армия от червени професори, поети и писатели, батальони от изтънчени лицемери, обикновени циници и кариеристи. Те осребриха участието си във вулгарната пиеса на лъжата, защото интересът играе всякакви роли. Според Паскал, светът се състои само от маски, но лакеите закачени за хранителната верига на комунизма, толкова дълго ги носеха, че изгубиха окончателно и навеки собственият си образ. Тези персонажи и сега бродят по телевизиите, опитват се да запълват празнотата в себе си, изкривявайки истинският разказ за дългата комунистическа нощ . Червени интелектуалци с акробатически и релативистки обяснения, избирателно и лицемерно, имитират търсения на истината и справедливостта в този разказ, в рамките на един „по-широк” контекст . Колкото до ниските нива на червеният плебс, онези отровените от метастазите на пропагандата, които бяха приели своята партийна евхаристия, своето причастие за лоялност в името на дребни, битови облаги и привилегийки, те си останаха подобно на героинята на Бекет, духовно погребани до шията. Те никога няма да се измъкнат от утопичната блатна система на своята изтъргувана младост, когато са поели червената нафора, заради жалките си привилегии. Те не можаха да си намажат филията, като идеологическите брахмани от политбюро и службите, остана им само озлоблението и зле прикриваният реваншизъм. Затова продължават да носят цветя на паметниците на руския окупатор, да изкачват на стада Бузлуджа, да размахват червените си знамена. Остана им плебейската радост да ядат кебапчета, да пеят песни за несъществуващи битки и измислени подвизи. Да си припомнят за „щастливите дни” на похабената си младост, когато са живели като второстепенни съучастници на една от най-чудовищните и античовешки утопии. На тези стада от хора , вече никой не може да помогне. Какво бе казал Исус Христос :
“ Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци ” /Мат. 8:21/

Корабът „Пекод“

Двама души стоят до едно дърво и чакат някой си Годо, а той никога не идва и не се знае дали въобще съществува. „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ – казва единият човек.
Някои не се задоволяват с действителността, не виждат смисъл да стоят под дървото и тръгват да си създават свояПРОФИЛ действителност. Други пък решават да изграждат действителност за всички. Измислят идеали, извънвременни , универсални, за всякакви случаи и за всяко време. Казват, че си поставят високи морални цели. Заради тях избиват милиони люде, но те не спират да повтарят, че целите им били висша версия на човешкото. Всъщност, никога не са давали и пет пари, нито за сложността на човешката природа, нито за отделната човешка съдба. Ако се опитате да погледнете идеала през оптиката на действителността, съществува вероятност въобще да не го видите. Лидерите на идеалистите само сочат съвършенството, дават посоката, правят изявленията, пишат книгите по темата. Друг брои труповете, най-вече историците. Книгите за смисъла на живота, за равенство и справедливо общество, са колкото небесните тела в галактиката ни. Действителността е нещо друго. Тя не се интересува от идеологически и морални рецептурници. Действителността е това , което е, и не е това , което не е. Земното притегляне е действителност. После се появиха и едни други умни люде, които със самодоволен песимизъм и натруфени фрази, започнаха да пишат и говорят, че старите идеали вече не вършели работа. Имало вече нова „постмодерна ситуация”, която променила обществения пейзаж. Само, че зад новите постмодерни скептици, колкото и да се крият, отново се показаха лицата на старите идеалисти. Те решиха, че в напредналите демокрации, трябва да се въведе нов мултикултурен, глобален човешки модел. Той насърчавал общия морален напредък. Вече сме свидетели как този утопичен модел, се сгромолясва със страшна сила. Заклани и застреляни хора лежат по павираните улици на Стара Европа. Други вече се страхуват да отбелязват християнските си празници. Абстрактните, политически и социални рецептурници, с претенции за морална всеобхватност на стремежа за справедливост на съвременните идеалисти, вече ни водят към пропастта.
Има и един трети вид, само че самотни борци против злото. Те наподобяват фанатичния капитан Ахав от „Моби Дик” . Образ толкова мистичен, че се намира дори извън представата ни за човека, който не признава пречки за осъществяване на целите си. Неговият кораб „Пекод” се носи из безбрежните пространства на океана, за да срещне огромното туловище на злото – Белия кит. Идеята-фикс, цялата енергия на непримирението срещу злото, до такава степен е обзела Ахав, че той налудничаво не признава никаква вселенска пречка, която да може да го спре. Нито спи, нито яде, всичко което го влудява и измъчва е час по-скоро, да постигне целта си – да унищожи Злото.
В крайна сметка тези, които чакат Годо под дървото, всички създатели но големи утопии, желаещи да построят най-висшата версия за морал и напредък на обществата, заедно със самотния, умопобъркан капитан Ахав, се оказва, че пътуват в един и същи кораб из океана. Ето как Мелвил описва крушението и потъването на същия този кораб:
„Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла пяна се блъсна о̀ стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.“…

не

Единайсета заповед: Гласувай!

Евгений Михайлов е направил абсолютно безпощаден и изчерпателен анализ за същината на проваления преход.
Не е възможно България да просъществува дълго, ако продължава масовата безпаметност, която даже не може да си спомни, какво ставаше преди един месец или преди една година. Чети повече

„Опорните точки” след края на Орешарски

Първата „опорна точка” след края на правителството на Орешарски и сформирането на служебния кабинет гласи: „Протестът дойде на власт” и трябва да ни внуши, че предишното управление е било съборено от хитреци и властолюбци, които през цялото време са целели едно единствено нещо Чети повече

Завръщането на Сизиф

Разпадът на социалистическата система в края на 1989 г. е провал на обуржоазяването и разкрива дълбокото разочарование на “средната класа” от “добрия живот” в епохата на късния социализъм. Тезата е на американския учен Кристофър Скарбъро, който поставя под въпрос обяснението, че социализмът се разпада, защото не може да осигури потребление на качествени стоки като тези в страните отвъд Желязната завеса. Чети повече

Изопачавра

Това е основен метод на така нареченото Ляво за водене на публичен дискурс и главен похват на политическата им борбаРазхождахме се из поредната листопадна есен на нашето емигранствуване заедно с кучето Сокър покрай езерото в един парк на Лонг Айлънд, недалече от Ню Йорк. Над нас в пронизително синьото небе се открояваше ярко предсмъртната оранжева траектория на едно отпаднало от дървото дъбово листо, Чети повече

Наранената ни памет

Железните решетки, пред които се озоваваме при всеки досег с властта, имат двойствена роля. Те не просто ограждат, „предпазват” или скриват едни хора от други (управляващи от управлявани – защо не обратното?). Те са бариерата, която прави невъзможен всеки диалог; преградата, зад която даже най-доброжелателните думи стихват. Чети повече

В НАЧАЛОТО БЕ ВЪЗПИТАНИЕТО

“В противовес на общоразпространеното мнение и за ужас на педагозите аз не мога да намеря никакво положително значение в думата „възпитание“. В нея виждам неизбежната самоотбрана на възрастните, манипулацията, породена от собствената им несвобода и несигурност, които наистина мога да разбера, но опасностите от които не бива да пропускам. Така аз мога да разбера, че затварят в затвори престъпниците, но не мога да видя как лишението от свобода и животът в затворите, който е насочен единствено към нагаждане, послушание и подчинение, действително може да допринесе за подобрение, т.е. за развитие на затворниците. Чети повече

Никой не чете от кора до кора

Нима, господине, четете книгите чак до края?” Така британският литератор Самюъл Джонсън (1709-1784) недоверчиво и със забавление отговаря на един човек, който го пита довършил ли е някаква книга. А какво правим ние днес, стигаме ли до последната страница? И ако го правим, не сме ли кретените, каквито Джонсън смята, че би трябвало да сме, щом четем книгите от начало до край?
Немският философ Шопенхауер (1788-1860), който много е мислил и писал върху четенето, заема страната на Самюъл Джонсън. Чети повече

Слабата средна класа и отчуждението на елитите заплашват демократичния модел

В своята най-популярна творба „Краят на историята и последния човек“ Франсис Фукуяма заявява, че след разпадането на Съветския съюз либералната демокрация ще се наложи като триумфиращ глобален модел. В последните си изследвания обаче той твърди, че грешките в капитализма и глобализацията може да застрашат демократичния модел. В интервю за германското списание Spiegel той обяснява своето виждане.
Комбинация от редица фактори започна да заплашва икономическия растеж и развитието на модерните икономически общества. В САЩ имаше голяма технологична промяна, която замести нискоквалифицираната работа и много хора в западните демокрации загубиха работата си. Чети повече

Страница 1 от 212