Страница 5 от 11« Първа...34567...10...Последна »

Егото се нуждае от превъзходство

Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и — което е по-важно — у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното — бел.прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа.“ Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия — неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко“ намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.

Илюзията на притежаването

Да „притежавам“ нещо — какво всъщност означава това? Какво означава да направя нещо „мое“? Ако застанете на някоя улица в Ню Йорк, посочите един огромен небостъргач и кажете: „Тази сграда е моя. Аз я притежавам“, вие сте или изключително богат, или самозаблуден, или лъжец. Във всеки случай разказвате история, в която мисловната форма „аз“ и мисловната форма „сграда“ са се слели. Това е начинът, по който умственото понятие за притежаване работи. Ако всички се съгласят с вашата история, ще бъде подписан документ, удостоверяващ съгласието им. Вие сте богат. Ако никой не се съгласи с историята ви, ще ви пратят на психиатър. Вие сте изпаднали в заблуда или пък сте импулсивен лъжец.
Важно е да се осъзнае, че тази история и мисловните форми, които я съставляват, независимо дали хората ги приемат или не, изобщо не са свързани с това кой сте вие. Дори ако хората се съгласят с нея, тя в крайна сметка е само една фикция. Много индивиди не го осъзнават до последния момент от живота си и едва на смъртното им ложе всичко външно отпада и се оказва, че нищо никога не е било свързано с това, което те са. Лице в лице със смъртта понятието за притежание се разкрива като абсолютно безсмислено. В последния момент от своя живот мнозина осъзнават, че докато са търсели и търсели през целия си живот по-пълно усещане за своя аз, през цялото време търсеното е било в тях, било е тяхното Битие, но до голяма степен забулено от отъждествянето им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване им с ума.
„Блажени бедните духом — казва Иисус, защото тяхно е царството небесно“[2].
Какво означава „бедните духом“? Това са хората, които не са натоварени с вътрешен багаж, с отъждествявания (идентификации). Те не се отъждествяват с неща, нито с някакви умствени понятия, които съдържат усещането за аз. А какво означава „царството небесно“? Простичката, но дълбока радост от Битието, която изпитвате, когато се освободите от отъждествяванията и станете „бедни духом“.
Поради тази причина отричането от всички притежания е древна духовна практика както на Изток, така и на Запад. Отказът от притежаване обаче не ви освобождава автоматично от егото. Напротив, егото ще се постарае да си осигури оцеляването, като открие нещо друго, с което да се отъждестви, например, с умствения образ, че вие сте като някой, който е надмогнал целия интерес към материални притежания, и затова е по-висш, по-духовен от другите. Има хора, които са отхвърлили всички притежания, но егото им е по-голямо от това на някой милионер. Ако се освободите от един вид отъждествяваме, егото веднага ще си намери друг. В крайна сметка за него няма значение с какво се идентифицира, стига да има идентичност. Противопоставянето на консуматорския стремеж и частното притежаване са други мисловни форми, други умствени положения, които спокойно могат да заемат мястото на отъждествяването е притежанията. Чрез тях можете да изкарате себе си прави, а другите — грешни. Както ще видим по-късно, да изкарваш себе си прав, а другите — че грешат, е един от главните его модели на ума, една от главните форми на несъзнателното С други думи, съдържанието на егото може да се променя, но не и умствената структура, която го оживотворява и поддържа.
Една от преструвките на несъзнателното е, че при отъждествяването с материален предмет посредством фикцията притежаване, външната солидност и трайност на този предмет ще придадат на усещането за аза по-голяма солидност и трайност. Това е приложимо най-вече към сгради и дори още повече — към земята, тъй като тя е единственото нещо, което не може да бъде унищожено, разрушено и същевременно подлежи на притежаване. Абсурдността да се притежават неща е най-очевидна в случая със земята. Когато белите се заселват в Северна Америка, коренните жители изобщо не са в състояние да разберат тяхното понятие за притежаване на земя. И затова загубват земята си, когато европейците ги карат да подпишат късчета хартия, също толкова неразбираеми като понятие за тях. Местните жители смятали, че принадлежат на земята, а не че земята им принадлежи.
Егото е склонно да приравнява имането с Битието: аз имам, следователно аз съм. И колкото повече имам, толкова повече съм. Егото живее чрез сравненията. Това, как другите гледат на теб, се превръща в как ти гледаш на себе си. Ако всеки живее в свое собствено имение и всеки е богат, имението и богатството ви вече няма да бъдат в състояние да увеличават усещането ви за аз. В такъв случай можете да се оттеглите в простичка колиба, да се откажете от богатството си и да възстановите идентичността си, като започнете да гледате на себе си, и другите да гледат на вас, като на по-духовни от тях. Това, как гледат на вас другите, се превръща в огледало, което ви казва какви сте и кои сте. Усещането на егото за вашата ценност в повечето случаи е свързано с ценността, която имате в очите на другите. Нуждаете се от другите, за да ви дадат усещане за аза ви, и ако живеете в култура, която до голяма степен приравнява вашата ценност с това, колко и какво притежавате, ако не можете да прозрете отвъд тази колективна заблуда, ще бъдете осъдени да преследвате неща през целия си живот, водени от напразната надежда да откриете в тях ценността и целостта на усещането ви за аз.
Как да се освободите от привързаността към нещата? Не се и опитвайте. Не е възможно. Привързаността към нещата сама изчезва, когато престанете да откривате себе си в тях. Междувременно просто съзнавайте, че сте привързани към неща. Понякога е възможно да не знаете, че сте привързани, т.е. отъждествени с нещо, докато не го загубите или не изпитате страх, че ще го загубите. И ако при това положение се разстроите, разтревожите и т.н., значи сте привързани към съответното нещо. Ако осъзнавате, че сте отъждествени с нещо, отъждествяването престава да бъде пълно, цялостно. „Аз съм осъзнатостта, която осъзнава, че е налице привързаност“. Това е началото на преобразуването на съзнанието.

СПОР

Спорът е това, което правите,
когато нямате определена цел,
и искате да сте прав,
не желаете да бъдете отговорен за преживяването си
и Ви е скучно.
Ако знаете, че е в реда на нещата да спорите,
Вие сте истински просветлен.

За да останем на същата дължина на вълната, искам тук да дефинирам понятието „спор”. Спорът е словесен сблъсък на системи от убеждения, чиято цел е да се изкара другият неправ и да се насъберат основания защо отношението е лошо, вместо да е добро. Всичко, което не съответства на тази дефиниция, не е спор и нещата, които ще кажа по-нататък, не могат да бъдат отнесени към него. Факт е, че споровете са претъпкани с несъзнателно и за Вас ще е трудно да различите дали сте в спор (кавга) или не. Ако не сте сигурен дали е спор или не, значи е спор. Решаващият признак е недостигът на яснота.
В обществото циркулира лъжата, че спорът бил неизбежен. Много хора са привърженици на тази лъжа и се опитват да направят най-доброто от някоя лоша ситуация, като обявяват спора за „терапевтичен”. В това няма нищо нередно и ако Вие вярвате в лъжата, че спорът е неизбежен, тогава, „оздравителният спор” ще бъде основната част на Вашите отношения.
Нека Ви задам един въпрос. Ако сте заплетен в някой спор и изведнъж станете другата личност, какво ще стане тогава със спора? Ще продължите ли да защитавате своите позиции, убеждения и преценки и да изкарвате другия неправ? Вземете под внимание, че сега сте другата личност и същевременно пак сте си Вие. Спорът ще стане излишен, нали? Нека Ви кажа крайната истина: Вие сте другата личност. Когато действително знаете кой сте, Вие сте другият. „Другата личност” е разширение на Вашето собствено възприятие и освен това, изплъзвайки се от всякакво описание, Вие сте другият. Неговият Аз е същият като Вашия. Явно всеки има различен разсъдък, но това, освен при споровете, е без значение.
Тук не говоря за общуване. Общуването е процес, в който хората постигат яснота помежду си, за да направят задоволителен съвместния си живот. Говоря за спор, чиято цел е да се изкара другият неправ. Споровете не са непременно шумни и оскърбителни. Те могат да бъдат много тихи и изтънчени. От друга страна, общуването не е непременно фино и учтиво. Дали имате общуване или спор зависи от Вашата интенция или съответно от нейното отсъствие. Съдържанието на дискусията няма нищо общо с Вашето намерение в дискусията.
Целта на спора е да се изкарат другите неправи и да се доминира над тях. Това не върши работа, но хич да не Ви е грижа.
Целта на общуването е да се създаде удовлетворение в отношението. Вие можете да съборите някого с крясък, но ако изходната Ви точка е общуване, всичко ще бъде наред. И обратно, може да сте адски внимателен, но ако намерението Ви е да спорите, това никога няма да донесе нещо свястно.
Ако притежавате модел на поведение да се карате и да спорите с другите, ще се освободите от него, само ако го приемете и признаете, че сам го причинявате. Докато не схванете, че нито е добро, нито е лошо и че съществува единствено нещото, наречено последствия, Вие ще бъдете пленник на схемата. Ако смятате, че е лошо, Вие сте обвързан. Все едно за какво имате преценка (съпротива), Вие ще бъдете обвързан с него под някаква форма. Със спора можете да направите следното: да го приемете. Когато го приемете, ще забележите, че вече нямате изгарящото желание да бъдете прав. Ето как ще разберете, че сте го приели: спорът ще започне да се разтваря и изчезва. Впрочем това е валидно и за всички останали Ваши „проблеми”. След това ще забележите, че така и така спорите само за неща, свързани с инвентар. После ще си спомните, че да свързвате нещо с инвентар означава да боравите с лъжливи причини. Ще Ви стане ясно, че Вашето оцеляване не зависи от доказване на правота и „печелене” на спорове. Оттук нататък Вие сте причината за спора и имате избор. Спорът не носи нищо и изисква Вашето участие (нужни са винаги двама, за да спорят). Общувайте, ако има какво да кажете. Ако не – бъдете тих. Казвам Ви, съвсем наред е да бъдете тих или просто да бъдете.
Накрая, остава още убеждението, че спорът е неизбежен. Трябва да се откажете от него, за да може спорът да изчезне от Вашия свят. Докато го смятате за истина, няма да можете да стигнете до първоизточника на своите спорове и няма да имате избор да спрете или да продължавате. Спорът не е неизбежен. Вие не сте длъжен да спорите. Няма нужда да спорите. Във вселената не съществува някаква демонична сила, която да Ви принуждава да го правите. Представата, че има такава сила, е някакъв космически виц и аз го намирам забавен и просветляващ. И просветлението е състояние, в което спорът не само не се среща, но и никому не идва на ум за него. Може светът да е потънал в мрак, но защо и Вие?

ОБЩУВАНЕ

Истинското общуване се извършва в “другата” вселена. Неговите естествени резултати са
любовта и удовлетворението.
„Общуване” не е това, което мислите че е. Тук имам предвид истинско общуване, не масата от думи, жестове и други знаци, опитващи се да направят от неистината истина. Единственият начин да общувате истински е да казвате истината. За да постигнете това, трябва да надраснете структурите на своя разсъдък, защото те са изворът на неистините. Това, което в света минава за общуване, е маскирана форма на лъжи, ловко преправени да изглеждат като истина и имащи за цел да се владеят и използват другите. Преди да продължите нататък, т.е. преди да можете да получите представа за какво приказвам, трябва да сте готов да признаете, че не Ви е много ясно какво е общуване. Ако не бяхте объркан и общувахте истински, Вашият свят щеше да бъде изпълнен с радост. Не е важно кой сте; това, което наричате общуване в живота си, не е истинско общуване. О, то звучи добре и хората Ви казват, че е наред, но Вие трябва да бъдете готов да видите, че Вашето общуване, въпреки че звучи добре, някак си не изпълнява задачата си. Ако я изпълняваше, Вие щяхте да ръководите своя свят.
Все пак от време на време Вие сте преживявали истинско общуване. То е ставало неочаквано, незапланувано, може би в момент, когато въобще не сте имали намерение да общувате. Това е бил онзи „магически миг”, когато сте се „влюбили”. Вие си спомняте за него и всички Ваши по-късни усилия в областта на общуването са били усилия да го накарате да се случи отново. Ако действително се интересувате от това, Вие сте чели книги, изучавали сте техники, посещавали сте семинари, отправяли сте молитви, кадили сте тамян и Бог знае още какво – само и само да го върнете отново.
Надявам се, вече сте забелязали, че техниките и ритуалите не носят нищо. Само ако изоставите надеждата, че общуването е такова, каквото според Вас би трябвало да бъде, ще можете да разберете какво е то в действителност. Ако още не сте загубили надежда, съветвам Ви да прочетете още повече книги, да посетите още семинари, да се молите и пр. Ако сте убеден, че общуването ще Ви се изясни чрез изучаване на техники, методи и ритуали, тогава не четете остатъка от тази глава – ще се объркате още повече, защото ще се опитвате да вместите това, което Ви казвам, в някаква позната на Вас „система”. Това, което ще Ви кажа, няма форма, не е метод и не може да функционира, ако направите от него метод.
Общуването не е нещо, което трябва да направите да се случи. То се случва изключително само тогава, когато го оставите да се случи и става по естествен начин. Усилията за общуване носят само объркване и усложнения. Истинското общуване не се извършва в същия свят, в който виждаме, чуваме, осезаваме, усещаме мирис и вкус. То има физически прояви в този свят, но не се извършва в него.
Сега бих искал да получите представа за това, какво е преживяване. Колко трае да имате преживяване? Не да проявите, а да имате преживяване? Вижте, това, което сте смятали за преживяване, е всъщност неговата физическа проява. Към физическите прояви спадат насълзяване на очите, сърцебиене, леко чувство в тялото и други такива неща. Това са физически прояви на преживяването, но не самото преживяване.
Преживяването се извършва в друго измерение, тъй да се каже, в друга вселена. В това измерение не съществува време, т.е. преживяването става мигновено. Не казвам 0,000000001 секунди. Имам предвид 0,000000000000000. . . до безкрайност секунди. Това е абсолютната нула. Нещо, което се нуждае от абсолютна нула време, за да се извърши, не се извършва в тази вселена. То се извършва във вселената на всичкото и никаквото време. Едно събитие, стоящо извън времето, явно няма физически качества като големина, тежест, цвят и т.н. Ако ги имаше, щеше да съществува във времето. Нещо, което не притежава физичност, явно не съществува на никое определено място.
Нашата цел е да постигнем истинско общуване, а не онези фалшиви неща, които се постигат чрез методи. Автентичното общуване създава единство между съществуване, любов и удовлетворение. Ако това, което наричате общуване, не създава тези качества, значи имате някакъв метод, вместо истинско общуване.
Най-добрият начин да изразим едно събитие, което е не-нещо и което става в не-времето и не-пространството, е да кажем, че то става в „Нищото”. Какво би могло да предизвика съществуването на това състояние във физическия свят? Явно Нищото би могло да го предизвика. Дори повече – Нищото има способността да позволява на всички неща да съществуват. Нищото е изворът на истинското общуване и приема формата на нещо. Ако съберете всички неща във вселената и ги разгледате като цяло, ще видите, че те съществуват като цяло, без да са в отношение с нещо друго. Цялото няма позиция, тъй като няма нищо, което би могло да стои в отношение с него. То не съществува в някакво определено време, защото времето е функция на промяната. Когато наблюдавате всичко като цяло, Вие виждате, че промените се извършват само релативно, като следствие от вътрешния механизъм на системата, което включва сравняване на темпото на промените. Ако разгледаме всичко като единно цяло, тогава не остава нищо, с което то би могло да бъде сравнено и така времето се превръща във фикция. Но нека се върнем към нашия свят на нещо, място и време.
Завърнали се в своя свят, ние виждаме, че общуването не е много успешно, ако не вземем под внимание, че Нищото създава всичко. На нивото на нещата Нищото е Контекст. На човешко ниво ние го наричаме Аз (Self). Аз-ът е всичко / Нищо със способността да общува със себе си.
За да се осъществи общуване, явно в света трябва да има повече от един Аз. Ако имаше само един Аз, общуването щеше да бъде не само ненужно, него просто нямаше да го има. На нивото на Нищото има само един Аз. На нивото на явленията, т.е. на нивото на този свят, има множество Аз. Очевидно, Контекстът на вселената е направил избора да започне една игра, като е станал индивидууми.
Сега, след като положихме фундамента, можем да разговаряме за общуване. Общуване означава:
– да се създаде преживяване на нефизично ниво;
– да се развие интенцията (намерението) то да бъде предадено от Вас и прието от някого;
– преживяването да се въведе във физическата област и да се излъчи като послание чрез тялото, което обхваща глас, лицеви мускули, тонус, стойка и движение на тялото.
С други думи, Аз-ът излъчва преживяването чрез машината (разсъдъка). Ако машината излъчи послание от себе си, никой не го чува или забелязва, понеже липсва интенция. Интенцията да се общува е същественото при успешното общуване и изхожда от това, което сте в действителност. Ако я нямаше, Аз-ът Ви бездейства и във Ваше отсъствие машината играе разсъдъчни игри. Никой не го забелязва, освен другите машини. В отношенията това състояние води до определен вид автоматизъм, става заместител на общуването, подобен на магнетофон. Появява се тенденцията да се повтарят отново и отново и отново едни и същи неща.
От позицията на слушателя приемането на едно преживяване означава то да се въведе от физичната в нефизичната област, т.е. в Аз-а. Ако то проникне само до физичната област, ще стане само един от многото записи. Ако се въведе в Аз-а, ще стане пресътворено преживяване. Едно пресътворено преживяване е точно копие на оригиналното преживяване на подателя. Истината е, че то е преживяването на подателя. Тъй като в нефизичната област съществува само един Аз, преживяванията не са просто точни репродукции – те са едно. В този свят те са две.
И така, за да станете общителен в истинския смисъл на думата, трябва да развиете две способности: да изпращате и да приемате послания. Не разбирайте думата „развиване” в обичайния смисъл. Обикновено тя означава да се работи върху нещо, за да се направи „по-добро”. Нямам предвид това. Трябва по-скоро да се освободите от баласта на своя разсъдък, за да се прояви това, което е под него. Вашите собствени разсъдъчни структури са единствените пречки за съвършено общуване. Те обхващат убеждения, мнения, позиции, предразсъдъци и т.н. Ако ги трансцендирате, надраснете, ще бъдете възхитен от многообразието на темите за общуване.
Освобождаването от излишния багаж се нарича просветление.
Въпреки че това е единствената глава за общуването, основната тема на цялата книга е как да създадете в живота си условия за тотално общуване. Ще го постигнете чрез неправене на нищо. Когато не правите нищо, общуването е по-скоро обичайно, отколкото необичайно състояние.
Когато изясните с другите всички възможни „добри” и „лоши” неща и когато изчистите разсъдъка си от всичко, което сте премълчавали, ще откриете, че последното изречение е „Обичам те”. Може би дори за Ваша изненада и противно на убеждението Ви това ще стане, когато се откажете от всички неща, за които сте смятали, че не сте могли или не е трябвало да говорите. За да останете в преживяването на любов към някого, просто никога не премълчавайте нищо.
Като следващо ще разгледаме обратното на общуването: спора.

СЕМЕЙСТВО

Семейството е нещо, което създавате от нищо.
То не Ви пада наготово в скута.
Ако не се грижите да приемате хора в него,
няма да имате семейство.

Възможно е Вашето семейство да не се състои от хората, от които според Вас се състои. Затова нека най-напред да изясним кой принадлежи към него и кой не. Вашето семейство е онази група хора (може да са само двама), на които се доверявате и чиято подкрепа използвате, за да напредвате в един изпълнен с противоречиви обстоятелства свят и да осъществите смисъла на живота си. Семейството не се състои непременно от хората, с които сте в роднински връзки. Тези хора се наричат „роднини”. Вашите роднини могат да бъдат семейството Ви или не. Няма правила – убедете се сам дали Вашето семейство се състои от роднини или от нероднини. Ако се състои от нероднини, не очаквайте фамилиарно държание от тях. В зависимост от това, как проявявате смисъла на живота си, семейството Ви може да се състои от двама до хиляди особени хора, които Ви помагат да проявите своя смисъл.
Семейството е нещо, което създавате от нищо. То не Ви пада наготово в скута. Ако не се грижите да приемате хора в живота си, няма да имате семейство. Дори ако то се състои от роднини, Вие ще го загубите много бързо, ако не гледате на него като на семейство. Кръвното родство не е гаранция. Вие сте отговорен да създадете или да не създадете семейство. Както и всичко останало в живота, то трябва да се създава и пресъздава във всеки следващ миг. Ако това не се прави, семейството става старо, блудкаво и загубва значението си. Значи, то не е нещо, което скалъпвате веднъж за винаги и след това можете да забравите. Ще го загубите много скоро, ако постъпите така. Вие трябва да създавате семейството си всеки ден.
След като изяснихме това, нека продължим и да разгледаме по-подробно смисъла на семейството. Защо изобщо трябва да имате семейство? Не е ли то източник на кавги и раздори? Не се ли дължат на него много от Вашите проблеми? В действителност всичко това не е вярно, но искам да знаете, че знам, че то привидно създава много проблеми и трудности. Някои семейства с особено голям успех създават това впечатление. Към семейството е прикачен несравнимо повече „инвентар”, отколкото към всеки друг вид отношение. Това е функция от нежеланието на разсъдъка да бъде отговорен за Вашето преживяване на живота. Разсъдъкът би изтъкнал като причинител на преживяването всичко възможно в тази вселена, а най-вече ближния си. Е, понеже семейството е твърде ближно, закача доста много от инвентара. Колкото по-дълго наблюдаваме това, толкова повече започва да изглежда, че не сте отговорен за облика на семейството си, във всеки случай не напълно отговорен. И това е истина: Вие не сте отговорен за неговия облик, независимо дали го преценявате като добро или лошо.
А! Един момент. Спомнете си, че съществува семейството, което никога не можете да познавате, а съществува и Вашето семейство, това на Вашето преживяване, единственото, което изобщо някога можете да познавате. Съществува светът, а също и Вашият свят. Вие можете да знаете нещо само за Вашия свят, този на Вашето преживяване. Така е и със семейството. Е добре, отговорен ли сте за своето преживяване на семейството си? Ако не сте, към кого да се обърнем тогава? Разбира се, че сте отговорен за своето преживяване на семейството си. Ако не съществувахте, нямаше да има „Вашето преживяване” на каквото и да е. Значи,

смисълът да имате семейство е в това,
да преживявате неговата подкрепа,
която Ви позволява да напредвате в един свят,
изпълнен с противоречиви обстоятелства,
и да допринасяте за просветлението на този свят.

Вие сте отговорен да създадете това преживяване. Ако собственото Ви семейство Ви изглежда „лошо”, значи не сте признали отговорността да създадете семейството на своето преживяване.
Понякога семейството може да бъде проблем, но не забравяйте, че проблемите са удобни случаи да преживеете собствената си величина. Един семеен проблем Ви дава възможност да видите колко сте израсли. Имате късмет, че имате проблем.
Ако имате проблеми със семейството си, най-вероятно сте фокусирали вниманието си върху това, което то (по Ваше мнение), Ви дължи. Бъдете сигурен, че това не е главното. Главното е, че Вие дължите нещо на семейството си. И за да се почувствате добре, хубаво ще е да платите дълга си. Вие им дължите своята подкрепа. Нямам предвид непременно пари. Подкрепа е всичко, което би им позволило да излязат в изпълнения с противоречиви обстоятелства свят и да дават своя принос. Ето това им дължите. Ако не платите, няма да имате семейство. Да не преживявате тяхната подкрепа не е оправдание, че не ги подкрепяте. Дори е така, че не можете да преживеете подкрепата им, докато сам не ги подкрепите. В случай, че се питате защо не преживявате техния принос към Вашия живот, тогава си изяснете кой е причината за това. Бих изказал предположение: не са те.
Това, което би трябвало да направите, в случай, че искате Вашето семейство да изпълнява предназначението си, е да просветлите своето преживяване за него. Ще го постигнете, като се освободите от всички преценки, мнения, позиции и убеждения, от всички предписания и догми, които правят и държат семейството такова, каквото то всъщност не е.
Запомнете стъпките за решаването на проблеми:
приемете ги, бъдете готов да живеете с тях,
оставете своите преценки за тях, бъдете готов да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките за тях,
продължете да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките,
живейте с тях.
Ако правите това (не сте длъжен, никой не може да Ви принуди), става чудо: семейството, което имате, става семейството, което искате и което Ви обогатява, подкрепя и Ви прави истински силен. Вие ще разберете кога започва този процес на просветление, защото ще се появи общуване. То е тема на следващата глава.

ХАРАКТЕРЪТ

На първо място, какво представлява характерът? Това е начинът, по който реагираме на обстоятелствата. Характерът ни предопределя поведението ни в обществените контакти, чувствата ни, преобладаващите ни настроения. Той зависи от темперамента ни, от нервната ни система, от психическата ни нагласа.
Мнозина мърморят: „Такъв ми е характерът и нищо не мога да направя. Нервен съм, злопаметен съм, импулсивен съм, това съм, онова съм… Пък и в края на краищата човек не може да промени характера си!“
Но същият този човек ще заповяда на детето си да промени поведението си, ако е лошо или не му харесва. Заповядва на детето да промени характера си, а на себе си нищо не заповядва… защото така е по-лесно.
Да твърдим, че не можем да променим характера си, означава да признаем инертността си. Това е признание за провал. Болшинството от хората, които го заявяват, са безволеви или агресивни (което е едно и също). Те са си издигнали защитна фасада, която не позволява на житейските проблеми да се докоснат до тях. Страхуват се от нови обстоятелства, които слабостта им няма да може да понесе. Тоест те разполагат само с една нагласа, скована и замръзнала.
Повечето от страховете и вътрешните конфликти спират човешката еволюция. Често пъти психологът среща хора, които са могли да се развият чудесно с ясно съзнание, но които в някаква точка са блокирали… Това са инертните хора; които преминават живота си,-без да се променят… именно защото са инертни! Не смятате ли все пак, че човек заслужава нещо по-добро? Той притежава огромни запаси от проницателност и от разсъдък, от енергия и от желание за действие. Ако си остане умствено блокиран, тогава как ще искаме да постигне нещо наистина човешко?
Обратното на това, уравновесеният и цялостен човек е винаги бдителен. На всеки въпрос, поставен му от живота, той дава нужния отговор. Той непрекъснато напредва в съвършен синхрон със събитията.
Такъв човек е аристократът на живота. Той вижда ясно нещата и ги осъзнава. Той е господар на себе си. Разбира се, потъва в много бездни, но бързо изплува на повърхността, без целостта му да е докосната дори от емоциите.
Винаги трябва да казвате „не“ на инертността, независимо какво я поражда. И тук трябва добре да се разберем! Ето например един човек, който много работи, постоянно тича насам-на-там, труди се, дава заповеди, не остава и минутка бездеен. След като разгледаме грижливо случая, установяваме, че става въпрос за импулсивен или за агресивен човек. Психически активен ли е такъв човек, като оставим настрана разностранната му дейност? Съвсем не: той е инертен. Той не върши нищо напълно съзнателно; вместо него действат импулсите и агресивността му. Той чисто и просто вдига пушилка…
Всяко вътрешно отклонение, всеки комплекс, всяко изтласкване са причини за блокаж и за инертност. Един блокиран човек или човек с „лош характер“ няма да приеме дете със съшия лош характер. Признавам, че не мога да го разбера… Ако един човек е неспособен да направи всичко, за да се опознае и да се поправи, има ли право да изисква подобно нещо от по-слаб от него? Още повече, че сме напълно в правото си да се запитаме кой е по-слабият от двамата -мъжът или детето.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА

Сега. Наблюдавам какво е … Всеки миг решаваме какви да бъдем и решенията ни са проявление на същността ни, точно на тази част от нея, която имаме нужда да изживеем в настоящата минута. В този момент, а не вчера. Вчера БЕШЕ друго. Мислим си, че нещата от Вчера просто са длъжни да бъдат част от инвентара на дома ни Днес, че те ще ни чакат, така както диванът в хола изглежда, че очаква завръщането ни в някакво състояние на безтегловност или безпаметност, но всъщност и диванът в хола не е същият онзи, който оставихме преди миг. Та нима сега не е с покрит с малко повече прах от мига, в който за последен път си направихме труда да го забележим?

Промяната е единствената истинна характеристика на нещата. Промяната е от малкото неоспорими неща, които можем да си позволим да твърдим за съществуването.Промяната е в мен, в теб, в човека, когото обичаше вчера, в човека, който ме обичаше преди осем дни. Тя Е плодът в утробата на онова сега, за което започнах да пиша преди 17 минути. Физическото й проявление е просто въпрос на желание да осъзнаем, че вече промяна се

е случила, но дори и това не е вярно – тя всъщност се случва и в този миг. Вчера бях влюбена в един мъж, днес го поглеждам отблизо и онзи мъж от тогава вече не е там. В подобно, дори не същото като вчера, тяло на мъжа живее друго същество. Да, май нещо в усмивката напомняна един човек, когото съм познавала, но дори е трудно да си спомня дали тя се роди от някоя моя неуместна шега, или беше част от необходимия антураж на флирта…Пък и какъв е смисълът да разгадавам мистерията на нещо, за което вече дори се съмнявам, че е било. СЕГА пред себе си имам две очи, почти безизразно отправени към мен, чийто кестеново топъл нюанс на кафявото от Вчерашните дни сее смалил в неприличащо на нищо от познатите ми понятия или вещи сиво. Може би сиво, подобно на стари, забравени вече,похабени от четене или от самота страници на някой философски трактат, чиято несвързаност с реалния дишащ,туптящ, конвулсиращ, раждащ и отиващ си живот ги е направила просто непотребни.Непригодни да бъдат друго освен красиво и синтактично правилно изразени мисловни конструкции. Облечени в думи от някого, който вероятно предполага, че говорейки за щастието, способността да обичаме и да се справяме със собствените си съмнения, би могъл да осинови истината за човешката природа. Да ви издам ли тайна? И вие я знаете… Усещаме конспирацията на самообявилите се за мъдреци ,докато чуваме истории за щастието от устни, стиснати като за проклятие на живота, докато слушаме сентенции за познанието,постигнато с годините или опита… В такива мигове дори порите на кожата ни искат да изкрещят „Да, ама това си е твоята истина и тя дори не е валидна за днес. Днес ти самият си друг, днес и аз съм друг.”Истината не е в думите, в опита, в емоционалните ни вулкани или в кучешки преданите ни очи, вгледани в някого, от Вчера, не е дори и в принципите ни отпреди няколко месеца, които си мислехме, че ще следваме, докато дишаме.Истината е просто в случващото се сега, в нашето преживяване на случващото се сега.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА. СЪМ, каквато съм сега. Нямам друго, не съм каквото бях вчера. Не съм и каквато СЕГА си мисля, че бих могла да бъда утре. Вземам себе си, каквато СЪМ сега и отивам да посрещна детето си, такова, каквото е днес, в сегашното късче от двадесет и четиричасовия му опит да изживее себе си. За следващото денонощие не съм сигурна дали ще си спомням за мислите си от СЕГА.

ПРОШКА

Да простите на някого
е твърдо доказателство за Вашето намерение
да живеете живота си сега, докато го имате,
и да сте мъртъв, когато сте мъртъв.

От време на време някои хора ще Ви причиняват неща, които със сигурност няма да подпомагат Вашата жизненост и удовлетвореност от живота. Може би ще го правят в продължение на години, със или без Вашето съдействие. Наистина, Вие създавате преживяването, че нещо Ви се „причинява”, но също така истина е, че хората действително Ви причиняват разни неща. Ако не знаете това, ще се видите в големи трудности. Имам за Вас една географска карта, за да намерите пътя към дома.
Въпреки че не искам да изкарвате хората неправи заради действията им, определено искам да ги държите отговорни за действията им. Когато държите хората отговорни за делата им, най-вероятно никога няма да се стигне до там, да Ви се причини нещо, достатъчно значително, за да изисква „опрощение”. Ако не ги държите отговорни за делата им, тогава сам си го търсите и вероятно забелязвате, че го получавате. Да държите някого отговорен за действията му означава да забележите действията му и после да разговаряте с него за това, което знаете за последствията от такива действия в този свят. С други думи, Вие придружавате хората в тяхната несъзнателност по отношение на това, което са решили в живота. Впрочем точно това правя и аз с Вас. Да държите хората отговорни за действията им значи да оперирате извън системата грешно/правилно. Ако давате или не давате право на някого, той става по-несъзнателен.
В случай, че му давате право, той няма да бъде предизвикан да погледне трезво на живота си.
Ако пък го изкарвате неправ, ще мобилизира съпротивата си, за да се защити от нападението Ви и ще се опитва сам да излезе прав.

Никой не е по-несъзнателен от онзи,
който е зает с доказване на правотата си.

Значи, ако систематично сте оставяли хората да бъдат отговорни за действията си, вероятно няма много неща, които да трябва да прощавате някому. Или може би сте пренебрегнали дълга на другите да си дават сметка какво вършат и забелязвате, че имате малко или много неща за прощаване. Бих желал първо да сте наясно по две неща: какво означава „да простите” и заради кого го правите. Да простите на някого означава да се откажете завинаги от всяка претенция за отмъщение. Това е. Точка. Стоп. Не прибавяйте никакъв излишен баласт повече. Оставете го просто. Да простите значи да се откажете завинаги от всяка претенция за отмъщение. Забележете, че не е необходимо да се отказвате от отмъщението, а само от претенцията за него. И схванете тази дума „завинаги”. Тя изразява безусловната природа на прошката. Да „простите” не означава да поставяте условия, дори не и такива от вида: „Ще ти простя, ако не правиш повече така.” Затова, ако той пак го извърши, не е нужно отново да му прощавате – Вие вече сте го направили. Не се повтаряйте. Ако Ви хрумне, че трябва пак да му простите, значи не сте му простили първия път. Каквото сте направили тогава, ще трябва да се нарече другояче, не прошка. Значи, прощаването не е някакъв праведнически ритуал, който можете да повтаряте отново и отново. Чакайте! Не съм казал да не държите другите отговорни. По-добре ще е да ги държите отговорни, освен ако не искате наистина да си изпатите. Това означава, че след като сте простили на някого за нещо, Вие сте извън системата грешно/правилно. Ако другият го извърши отново, той не е неправ и същевременно е отговорен за последствията. Това би трябвало да Ви покаже заради кого всъщност вървите през процеса на прощаване.
Ако смятате, че сте простили на някого заради него самия, значи не знаете какво е прощаване и вероятно досега никога не сте прощавали. Вие сте този, за когото го правите. Другите не се нуждаят от прошка. Те са направили каквото са направили и това е – като се изключат последствията, с които те трябва да живеят. Когато простите на някого, последствията не се разтварят във въздуха. Последствията са си последствия. Вие правите тази „прошка” за себе си, за да се освободите от ненавистта си и така да можете да напреднете в живота. Вижте, ненавистта изразходва много жизнена енергия. Ако се освободите от нея, ще получите цялата тази енергия обратно. С нея ще можете да правите още повече бели.
Как ще знаете дали сте простили на някого? Е, просто ще го знаете („know” без нужда от „how”). То ще бъде ясно за Вас, но, странно защо, няма да се „чувствате” някак особено. Може би изобщо няма да усетите никаква разлика и е много вероятно да забележите, че имате повече енергия, отколкото сте смятали за възможно, а може би не. Едно нещо ще се случи със сигурност: отношението Ви с другия ще стане много по-ясно – ако не стане, значи не сте простили. Ще забележите, че не се ровите непрекъснато в това, колко несправедливо са се отнесли към Вас. Ще забележите, че спите по-дълбоко, може би, а може би не.
Прощаването не е сложно, то е просто. Вие просто идентифицирате ненавистта си и се питате: „Да продължавам ли да хабя енергията си за това?” Ако отговорът е „не” – тогава това е. Може би ще поискате да разговаряте с другия, ако той е на разположение, но не е там работата. Вие го правите за себе си, не за другия. Затова да говорите с него е едно малко допълнение, което прибавяте накрая, ако искате. Но за да простите, трябва да бъдете истински честен по отношение на това, кого и за какво обвинявате. Докато не кажете на Себе си абсолютната истина, няма да можете да простите.
След като сте казали истината, трябва да знаете, че имате избор: Вие не сте длъжен да прощавате никому. Можете да държите на омразата и на старите си сметки, докато умрете, и можете да ги отнесете в гроба, ако искате. Няма да бъдете неправ – хората непрекъснато вземат такива решения. Да се мъкнат стари сметки до гроба е въпрос на стил. За някои би означавало липса на вкус да простят на някого. Значи наистина не е грешно да се обвинява и ненавижда – и има последствия. Бъдете сигурен, че ясно виждате последствията, после избирайте.
Не казвам „решавайте”. Казвам избирайте. Не на базата на списък от основания, според които Вие „би трябвало …”. С основания не може да се избира – това се казва „решаване”. Когато избирате нещо, Вие изхождате от яснотата, че сте отговорен за действията си. Вие сте отговорен и е добре това да Ви е ясно. Изборът не е нещо, което можем да Ви накараме да направите или не. Нещо повече: ако сте длъжен да свършите нещо, Вие не можете да го свършите. Вие не можете да простите на някого, ако сте „длъжен” да му простите.
Впрочем, ако личността, за която може би си мислите, не е вече между живите, това не е от значение за прошката. То дори е отлична възможност да преживеете на кого прощавате. Явно не на онзи и явно не сте длъжен.

ПРОСТЪПКА

Простъпката е мисъл или действие,
което отрича чувството за жизненост на някой друг.
Във всекидневието ние сме склонни
да оправдаваме и отричаме простъпките си
или да твърдим неистината за тях.
Може да се каже, че този начин на държане
е изворът на всички страдания в живота.

Простъпката е действието или мисълта за нещо зло, престъпно или обидно спрямо друга личност. Тук се интересуваме на първо място от действието или мисълта за нещо зло, т.е. което намалява чувството за жизненост на някой друг. Бих искал да Ви е ясно, че простъпката може да бъде както мисъл, така и действие, и искам точно да разберете динамиката, заложена в нея, за да осъзнаете своите простъпки спрямо другите.
Простъпката се базира на неприемане на това, какъв е другият човек. Неприемането води до спонтанни действия или мисли да се причини нещо на тази личност и се оправдава с това, че нейният облик не съвпада с Вашите представи. С други думи простъпката започва винаги във Вас и никъде другаде, все едно какви са обстоятелствата (които впрочем Вие сте предизвикали) и все едно колко основателни Ви изглеждат те.
След като сте оправдали своето неприемане на другата личност, много вероятно е да предприемете някакво явно или прикрито действие с цел да намалите нейното чувство за жизненост. За да извършите това, Вие по необходимост трябва да излезете от съзвучие с Аз-а си и това води до Вашето отчуждаване от него. Щом веднъж сте постигнали това, Вие сте свободен да провокирате другия така, че той да започне да се държи по начин, оправдаващ за Вас това, което сте му причинили. Или, другояче казано, той започва да реагира към Вас така, че се оправдава Вашата простъпка спрямо него, а също и онези, които бихте избрали да сторите в бъдеще. Ако другият не реагира на провокациите Ви, тогава просто ще вземете това, което той върши (каквото и да е то), ще го преиначите във възприятието си и ще привлечете това свое възприятие като оправдание за собственото си коварство. Във Вашите очи другият ще започне да изглежда зъл, а Вие – справедлив. Може би ще започнете да разказвате на другите за неговите недостатъци. Вашето отношение е развалено, но сега вече сте събрали основания защо е така и нито едно не се отнася до Вас.
Най-добрият начин да се справите с простъпките е нито да ги мислите, нито да ги вършите, но може да се намирате в положение изобщо да не осъзнавате възможността да престанете. След като веднъж сте извършили простъпка, единствената алтернатива с изгледи за успех е да общувате и да поемете отговорността. Ако правите това, простъпката ще изчезне от Вашето преживяване и ще бъде въведена следващата фаза: прошка, която ще направи отношението Ви отново пълно и съвършено.

ПАРИ

Парите въплъщават едно измамно чувство на сигурност по отношение на шансовете за оцеляване.Към парите е прикачен невероятно много инвентар. Те са представителни за огромен брой несвързани една с друга теми. Усложненията, които може да предизвика инвентарът около парите, са накарали някои хора и движения да ги проклинат като олицетворение на самото зло. Парите не са коренът на всяко зло. Дори любовта към тях не е коренът на всяко зло. Коренът на всяко зло е огромният стремеж на човека да оцелее, да бъде прав, да изкарва другите неправи, да се налага и да използва. Парите просто могат да бъдат много лесно съчетани в този процес.
Първоначално не е имало пари. Те са изобретени от разсъдъка, за да представят предметно притежание. Първите пари са били самите стоки. Паричната единица е трябвало да бъде компактна и лесна за транспортиране. В някои части на света все още се използват платежни средства като яйца, миди, кожи и т.н. Били са установени приблизителни равенства, за да се възпроизведат стойностните отношения на различните платежни средства.
Човешкият разсъдък никога не се чувства сигурен и доколкото познаваме миналото, хората винаги са се страхували, че няма да оцелеят. Понякога този страх е бил или е оправдан, но най-често, докато фактите говорят в полза на оцеляването, разсъдъкът трескаво се занимава с неоцеляването. Преживяването на сигурност в оцеляването е било трудно постижимо в човешката история, ето защо парите са поели функцията да придават един вид измамно чувство на сигурност по отношение на вероятността за оцеляване. Изхождайки от това състояние, хората започнали да ламтят за пари и в своята алчност дали власт в ръцете на ония, които ги имали – с надеждата да спечелят благосклонността им и така да увеличат собствените си шансове за оцеляване. Ако разгледате отблизо тези предположения, ще видите, че те са съвършено абсурдни и нелогични. Все едно. Хората предпочитат да се чувстват сигурни, вместо да използват здравия си разум. Когато става въпрос за пари, хората нито се чувстват сигурни, нито са разумни.
Разсъдъкът създава илюзията, че Аз-ът е несъвършен, че не е пълен и адекватен. По-нататък той обявява (постулира), че предмети могат да направят Аз-а пълен и завършен. Парите представят предмети, затова разсъдъкът се стреми към тях в усилието да създаде преживяване за пълнота и завършеност. Обаче той никога не признава пълнотата. Щом забележи, че все още съществува чувство на незавършеност, той иска още повече пари. Понякога разсъдъкът забелязва, че работата не е в парите. От това той по нелогичен начин може да заключи, че самите пари са причината за това чувство на незавършеност. Поради вяра в тази безсмислица хората раздават всичките си пари, само за да открият, че са все още неудовлетворени. Вижте, да бъдете удовлетворен и да преживявате завършеност няма общо с нищо друго, освен с удовлетворение и завършеност. Това не се постига с повече пари. Не се постига и с по-малко пари. Удовлетворението е за една много избрана група от хора: онези, които са готови да бъдат доволни. От тях няма много.
Печеленето на пари няма да засили нито на косъм Вашето чувство за завършеност. Обаче не Ви казвам да не играете играта на парите. Да живеете в този свят означава, че дори ще е много трудно да не я играете. Бих искал само да знаете какво можете да очаквате от парите и какво не. Ще разгледаме някои схващания за тях, които не носят нищо. След това ще се обърнем към други, които носят нещо.
Не носи нищо да мислите, че поради богатството или бедността си сте по-добре от който и да е друг. Никой няма полза от това. Да сте огорчен от финансовото си положение не помага нито на Вас, нито на другите.
Не носи нищо да развивате убеждения по отношение на това, какво Ви причиняват „ония” на паричния сектор. Тогава ще имате само един куп основания, вместо това, което казвате, че искате да имате.
Не носи нищо да очаквате Вашите родители да продължават да Ви дават пари, когато вече сте възрастен. В края на краищата все някога ще трябва да постигнете яснота по въпроса, така че не е грешно да го направите рано, вместо късно.
Да гледате на парите като на цел сама за себе си, не върви. Парите са студени. Те никога няма да Ви обикнат и със сигурност няма да Ви топлят нощем. Ако искате пари, вземете си. Има цели планини от тях и техниките за придобиването им са основно документирани и достъпни за Вас. В света няма недостиг на предмети. Ако искате предмети, а ги нямате, трябва първо да преживеете отговорността за състоянието си, преди да го изясните. Изучаването на правилата за законно придобиване на пари е на Ваше разположение по всяко време. Ако смятате, че искате да имате пари, а не изучавате правилата, тогава мога да заключа, че предпочитате да се оплаквате и мърморите, вместо да имате пари.
За да разберете парите, трябва да се олекотите, като хвърлите своите системи от убеждения за тях. Парите ще бъдат проблем за Вас, докато не изоставите позициите си и не осъзнаете, че може би не сте прав с убежденията си. Дори и за парите е валидно, че можете да проправяте пътя си само чрез просветление.
Впрочем с парите може да се борави лесно: харчете по-малко, отколкото получавате и получавайте повече, отколкото харчите.

Вие не сте парите си,
затова нека те да Ви служат, а не Вие на тях.

Страница 5 от 11« Първа...34567...10...Последна »