Страница 1 от 812345...Последна »

Ницшевото amor fati /обичай съдбата/ ни приканва да обичаме реалността, такава, каквато е. По възможност изцяло. По друг начин казано ще прозвучи така : на тази земя, открай време има палачи, мъчители и жертви. По-голямата риба изяжда по-ПРОФИЛмалката. Всичко това несъмнено е част от реалното. Щом ни приканват да обичаме реалността такава, каквото е, излиза че трябва да обичаме и палачите. Теодор Адорно се пита дали все още можем, след Аушвиц и Холокоста да приканваме хората да обичат света какъвто е. Ако трябва да приемаме всичко такова, каквото е, при всички обстоятелства, в цялото му трагично измерение и съучастничество, не означава ли да сме в сговор със злото ? Адорно е евреин. Той съвсем не приема съдбата си в духа на amor fati . Бяга в Англия, за да се спаси от нацизма.
Нюрнбергският процес сякаш идва , за да окаже влияние върху начина по който да бъдат дефинирани международните престъпления. Там има един американски съдия Робърт Джаксън . Искал войната да бъде обявена за универсално престъпление, т.е. основите, положени в Нюрнберг, да бъдат валидни по-късно за всички. Идеята е отхвърлена. Нюрнберг си остава военен трибунал, създаден специално за осъждането на нацисткия режим.
Затова няма Нюрнбергски процес за чудовищните престъпленията на Сталинизма !
Сталинските масови екзекуции, репресии и агресии към чужди държави, по нищо не отстъпват на тези на Хитлер. Сталин избиваше и заличаваше цели държави. Ликвидираше не само настоящите, но и потенциалните си съперници, заедно с техните последователи.
В момента в путинова Русия тече пълна реабилитация на Сталин.
Светът мълчи в духа на amor fati.
В руските държавни телевизии денонощно тече масивна кампания , която насажда омраза към Запада. Игор Яковенко я нарича медиафрения . Денонощно се внушава , че станалите жертви на Сталинската агресия поляци , балтийци, украинци, грузинци и източноевропейци, са точно толкова лоши колкото са нацистите.
Игор Яковенко определя путинизма, като кланово-феодален фашизъм, без идеология. Този фашизъм е непредсказуем и дори няма нищо общо с идеологията Чучхе на единственото дебело момче в Северна Корея – Ким Чен Ун.
Ръцете на Путин са изцапани до лактите с кръв. В Чечения, Грузия , Украйна, Армения, убитите са десетки хиляди.
В самата Русия, броя на убитите журналисти и опоненти на Путин /според Яковенко/, достига 320 души. Само преди две седмици 41-годишният опонент на Путин, Никита Исаев, почина по загадъчен начин, пътувайки във влака.
В същото време Макрон и Меркел говорят за сближаване с Русия.
Тръмп казва, че „Путин имал „страхотен контрол върху страната си“.
Все още се смята за прилично да се ръкуваш с Путин, да стоиш до него на една маса, да разменяш дипломатични комплименти.
Десни, западни популисти имат още по-специални отношения с Русия. Матео Салвини се снима с тениска с лика на Путин.
Как може да свърши всичко това, не зная. Има и зловещи сюжети.
Всъщност отдавна е известно, че в междудържавните отношения понятия като хуманизъм , човечност и здрав разум, като юридически принципи на практика не съществуват.
Още по-малко могат да бъдат свързвани с Русия.

Цялата българска земя е набучена като игленик със съветски паметници ! До тях, паметниците на българските национални герои изглеждат като градински джуджета. Символичният Альоша, с шмайзер в ръце и суров поглед, стърчи вПРОФИЛ небесата над големите градове, а паметниците на Левски, Ботев и Караджата, почти не се виждат сред храстите на квартални градинки, вкопани в земята. Така както през турско, християнските църкви е трябвало да бъдат по-ниски, за да се запази доминантното положение на исляма над християнството.
България продължава да изглежда като руска губерния, чиито улици все още носят имената на окупаторите. Най-големият катедрален храм в София носи името на руски разбойник. Българинът продължава да живее в една среда пренаситена от руска символика.
Съветският народ не е могъл никого да освободи, защото не е могъл да освободи самия себе си и децата си от чудовищната Сталинска тирания. Съветския съюз никога и никой не е освобождавал ! Окупирвайки страните от Източна Европа , той просто е разширил границите на собствения си концлагер. Към собствените си роби е прибавил други. Към издевателствата в концлагерите и убийствата на робите в собствената си страна, е прибавил още концлагери, продължавайки със същите убийства и издевателства само, че този път в Източна Европа.
Паметниците трябва да бъдат демонтирани ! Те символизират присъствието на един окупатор, чието бутафорно величие, олицетворява насилието, оронващо достойнството на българина, решил самостоятелно да избере мястото си в света.
Може би паметниците са само реплики от непрестанният диалог на един народ със самия себе си, докато сам стигне до истината за своето минало.
В Естония съветските паметници бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища.
Изглежда българите искаме да преместим остатъците от националното си самочувствие на същото място – на гробищата.

Бъди лицемерен и все пак недей да изглеждаш лицемерен ! Може би това е принципът по който действа червения историк от БАН Георги Марков. За него както и за други като него, се оказва, че почти е невъзможно да превъзмогнат своето минало ,ПРОФИЛ твърде много са инвестирали в своята дълга кариера на червени историци. Няма лъжа, която човек да не може да прикрие под привидността на искреност, обективност и мъдрост. Вероятно за периода 1944 -1989 г. може да се напише обширна Енциклопедия на българските лицемерия във всички сфери на обществения живот. Изкривеното обръщане и изкривяване на събитийността, спекулативните исторически заключения, като цяло проядената от лъжи написана в учебниците тъкан на най-новата българска история, трябва да бъде изхвърлена и написана отново. Буква по буква.
В свое интервю историкът Георги Марков казва следното : „Имаше концлагер „Белене”, но имаше и НДК. Ако го нямаше НДК, къде щяхме да провеждаме Европредседателството ? Имаше добро и лошо.”
Кое наричате „лошо” г-н Марков ?
Може би комунистическият терор преди и след 09.09.1944 г. с масовите убийства /над 30000 българи/ , безследно изчезналите , пребитите и осакатените, разграбеното частно имущество, хилядите смъртни присъди ? Или пък дългогодишните присъди на невинни хора, принудителната колективизация на селското стопанство, налагането на грозни съветски порядки, убийствата на стотици“горяни“, несъгласни и разбунтували се срещу червения терор, многобройните лагери“ за превъзпитание“ в Белене, Скравена, Ловеч…Ами стотиците хиляди прекършени човешки съдби на близките на жертвите ?
Всъщност жестокостта, насилието, принудата и грабежите не съпровождат ли комунистическото ни минало по цялата му кървава траектория ?
Последствията от това минало ще се влачат още с десетилетия !
Това ли наричате „лошо” ?
За самия Марков определено е имало само „добро”, защото за един секретен сътрудник на Първо главно у-ние на Държавна сигурност какъвто е той, не е имало никакви кариерни и битови пречки. Затова тонът му още е господарски, още е менторски. Той като единствен просветлен исторически гуру, от висотата на своите исторически заключения, е решил, че може да си позволи да ни пробутва своя изкривен свят. Решил е , че може да си позволява да преминава с лекота онези граници, които хората наричат с простичката дума приличие. Решил е да прекрачва тези граници с лекота, заселил се сякаш завинаги по един господарски начин в неприличното и лъжата.
Справедливостта е целесъобразна хармония или съразмерност между събитията. А когато тези събития са пронизани от жестокости, издевателства и насилия, подобни сравнения звучат нелепо. Не, те звучат зловещо ! Имало „извращения и убийства”, но имало и НДК”… Към каква публика адресира Марков подобни заключения ? Към полуграмотния, безвъзвратно увреден, червен планктон, състоящ се от онези люде, които се изкачват на стада към Бузлуджа размахвайки руското знаме ? За тях ли ? Това са особен вид сомнамбули, които са в състояние да извършват действия, да се хранят, размножават и участват в разговори, но една част от мозъка им извечно спи , без дори да долавя същинската картина на нещата. Този тип комунистическа парасомния, често съпроводена с бълнувания и скърцане със зъби, от която страдат всички тези стотици хиляди носталгици е нелечима.
Тези хора вече никога не могат да бъдат събудени. Те ще си отидат в отвъдното спящи.
Само такива люде могат да бъдат публика на академик Георги Марков, на проф. Баева, на Пантев, на цялата кохорта червени историци, приели комунистическата евхаристия от червените си господари. Затова до края на живота си слугински ще им благодарят, ще им се чувстват длъжни, заради жалкото си привилигеровано минало. Ще им се отплащат, като правят подли внушения пред младите поколения . Ще продължат да рисуват едни измислени, изкривени исторически картини , с уродливи стилизации, с нескопосано, осакатено моделиране на събития, чрез хлъзгави метонимии. Чрез назоваване и тълкувания на събития с подмяна на имена и понятия, придавайки им измислени значения и съдържания.
Приличието и всичките, движещи се в орбитата му прояви, не могат да бъдат преподавани чрез методите на разсъдъка. Приличието произтича от хората, които действат при всякакви обстоятелства, според нормите на собственото си човешко достойнство. Приличието черпи своята сила от една интуиция за цивилизованост, извлечена от самия живот.
Прескочиш ли това приличие, прескочиш ли това човешко достойнство, вече не можем да говорим нито за историци, нито за академици, нито въобще за история.
Можем да говорим за нещо съвсем друго друго.

Изглежда, че дъщерите на бога на войната Арес, от движението #MeToo, са сложили на дръвника главата на Пласидо Доминго. Обвиненият в сексуален тормоз певец вече отлага концерти, отговаря на обвинения. Вероятно защитното либрето ще се изпее от неговите адвокати , но така или иначе, главата му ще падне обляна в кърви на фона на декора на операта в ЛосПРОФИЛ Анджелис , за радост на дъщерите на Арес и Хармония.
Дали някога ще се спре с това ? Дали все пак разумът няма да изкрещи, че силите за контрол и изкуственото налагане на права, са отишли твърде далеч ? Не става ли така, че налагането на тези права се превръща в нов тоталитаризъм. Разрушава ли се напълно дори християнската диакритичност, която прави възможно промислянето на съмнителни ситуации, извършени преди тридесет години , за да бъдат напъхани в комерсиални и идеологически шаблони, звучащи съвременно.
Принципите на женските права и свободи се градят върху създаването на достатъчно варианти, на достатъчно възможности за избор на жените. Ако сексуалния натиск оронва достойнството на жената, то тя трябва да реагира за него своевременно, защото би следвало да се очаква, че нейната съвест, в което прозира искрена загриженост и отговорност, ще се опита да предпази и други жени от насилника. . Но ако преди тридесет години, някой умишлено е натиснал коляното си до твоето, и сега да изграждаш многопластови, като опери на Вагнер, съдебни сюжети – целите са твърде съмнителни.
И тъй като всички, дори противоположните крайности, винаги имат една точка в която се пресичат, то веднага се сещаме за знаменитите теории на Ото Вайнингер, проповядващи отявлен антисемитизъм /самият той евреин/ и ненавист към жените. Той изказва тезата, че човешкото поведение, може да се обясни по линията на мъжката и женската „протоплазма”, която се отразява на всяка личност, тъй като всяка една клетка е носител на половите характеристики. За да докаже идеите си, той ползва цял набор от неологизми. Същото правят и амазонките от движението #MeToo. Според Вайнигер женският принцип сам по себе си поражда негативни елементи, които кулминират в еврейската раса.
Може би е време да очакваме движението #MeToo да изкаже мисълта, че мъжкият принцип, сам по себе си поражда само негативни елементи, които неминуемо кулминират в сексуално насилие и престъпност.
Сред лозунгите на първата феминистка вълна беше и този : „Жената се нуждае от мъж, колкото рибата от чадър”… Следващата вълна започна да говори, че група феминистки теолози, протестанти, обединяват усилията си, за да изготвят „Библия за жените“, тъй като им е „омръзнало да гледат как светите текстове“ са използвани за оправдание на подчинението на жените…
Феминисткото движение може и да е допринесло за свободата на много жени, но цената, която е трябвало да заплатят се оказва прекалено висока. Еманципацията, която твърди, че е постигнала освобождение, не само не го е постигнала, но е създала едни по усложнени, по-неуловими и неизказани форми на контрол и дискриминация. Улиците по света са павирани със самотни жени, пишеше някъде Чандлър. Когато се отърсим от претенциите, позите и суетата на модернистичната и популярна култура, когато навлезем в преобладаващата част от реалността и ежедневието на еманципираните жени, попадаме в едни твърде ледено-студени пространства от живота им, за които дори не искат да говорят. Феминизмът омайва с хипнотичната песен на русалките за освобождение и женска независимост, но всъщност налага нови, още по-тежки хомоти на жените, подкопава неповторимостта и изключителността на женското. Може би знанията, културата и интелигентността, свободата на избора, а защо не и женската мъдрост, са еманципиращата сила с която жените могат да преодолеят ограниченията
Не изкуствените постановки, не наложените със закон женски квоти в разните организации и структури.
Най-малкото с модните феминистки идеологии, носещи се из необятните блата на фразеологията, отдалечавайки жената от естествената и природна същност.

Много странни ми се виждат сравненията, които правят някои приятели с Канада, Холандия, Германия и т.н. Посочват цени на бензина, заплати , организация по магистрали, градско движение и прочие неща. ПРОФИЛ
Съпоставят ги с тези в България.
Нима забравяме, че в Канада не е имало петдесет години „диктатура на пролетариата”, че за канадците СССР никога не е бил „като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.
Изглежда като да сме забравили, че половин век България бе колониална държава, с ирационална икономика, с индустрия работеща с допотопни машини и технологии, неспособни да произведат дори един котлон, който да е конкурентен като цена и качество в един свободен пазар. С предприятия работещи на загуба, дотирани с цената на заеми, с огромна партийна полуграмотна, номенклатурна и изключително некадърна администрация, работеща в интерес на една източна тоталитарна империя.
Каква Канада, каква Холандия, каква Германия, и каква България за Бога !
Още Вебер пише в неговата „Протестантска етика”, че социалните и психологически проблеми са в неразривна връзка с материалните въпроси.
Отдавна е ясно , че политическата и икономическата свобода са основния фундамент за икономическия просперитет.
Но изглежда това не е всичко.
Оказва се, че водещите бизнесмени и собственици на капитали, както и по-висшите нива в йерархията на наемния труд, високообразованите в техническо и търговско отношение членове на съвременните предприятия , са преобладаващо протестанти…
Желанието да бъдат богати е вековна мечта на всички хора, но това забогатяване не е свързано само с капитализма…Корените се съзират някъде в Реформацията. За католиците най-висшата цел е била пречистването на собствената душа, чрез оттегляне от света и съзерцание. За протестантите важи тъкмо обратното-трезва , прилежна, усърдна работа в помощ на общността. Хирургически рационална организация на труда, изтощаващо усърдие в работата, категорично пестелив начин на живот, получаващ дълго време малка награда в зависимост от степента на резултатите.
Има ли разлика между католическите страни и протестантските ? Връзката между протестантизма и икономическия растеж е очевидна и днес. Вижте Латинска Америка и Северна Америка
Има разлики нали ?
Още по-различно е в Китай, Индия, Русия, Близкия изток там липсва тази енергия за работа и там никога не е имало рационална организация на труд. Това са йерархични, деспотични, кастови общества, там истински капитализъм не може да съществува. Така и днес. В царска Русия дори в чиновничеството имало строги, почти военизирани степени и йерархии. Така и днес в Путинова Русия.
Знам, че пешеходните пътеки в Холандия блестят така, все едно са боядисани снощи, знам че велосипедистите натискат копче на светофара и спират движението, докато преминат от отсреща.
Може би някой ден и тук ще стане това.
Но понякога забравяме, че сме на друго място на картата на Европа. Далеч от северната и от централната и част. На самия ръб на Европа почти до Ориента.
Прага, Виена и Будапеща приличат ли ви на София ? Краков, Гданск имат ли аналогии с наши градове… Трябва ли днес машинално да се сравняваме с барокова и готическа Европа.
Херман Брох бе написал някъде, че за културата на един народ може да се съди по фасадите на неговите сгради. Само Прага годишно се посещава от около десет милиона туристи.
Метрото в Будапеща е открито през 1896 г.
Как ли е изглеждала нашата многострадална страна през 1896 г. ?
Няма нищо лошо в сравненията,
Стига да не са механични.

Разбира се, че между хората съществуват естествени неравенства. Страшно глупаво е да се отрича това в името на някакъв уродлив егалитаризъм. Пазарните икономики в цял свят зависят от стремежа на човека да удовлетвори личния си интерес. Това води по един естествен път до имуществено неравенство. Но отжертвите продукта на предприемчивия, способния и работливия печели цялото общество. Историята многократно е доказала, че едроформатните идеали, от които се ръководи политическата сфера, никога не са били в синхрон с очакванията на хората. Агонията след краха на големите националистически и рeволюционни безумства, винаги е докарвала големи страдания на народите тръгнали по този път.
Очевидно най-тежките последствия от комунизма са заличаване на всяка индивидуалност и различие в обществото. Няколко поколения живяха така, сякаш реалността не би могла да съществува като такава, ако не е подсказана от комунистическите авторитети и пропагандатори. Последните създадоха една каста привилегировани некадърници, цели червени фамилни кланове. Те за нищо на света не се разделяха с привилегиите и господарския си манталитет. Не искат да се разделят с този господарски манталитет дори и сега. В същото време имаше хора извън тази каста. Хора, които комунистическата пропаганда лиши от идентичност, от собствено лице, превърна ги в емотикони на една залязваща човеконенавистническа идеология. Същите тези люде , вече с бели коси, бяха подчинили живота си на лицемерните механизми на приспособяването. Превърнаха се в духовни инвалиди, лишени от дори най-малък стремеж да разберат светът в който са живели, и в който живеят. Те и сега продължават да се носят като водорасли във все същата утопична, блатна екосистема от съмишленици. Не искат да се придвижат и на милиметър към откритите води, където сред океана от информация могат да преосмислят света в който живеят. Не искат да излязат от собствената си блатна среда. Вече побелели, тези хора изглеждат като някакви странни недорасляци. Сомнамбули , които не искат да чуват никакви звуци идващи отвън. Не ги докосва никаква информация. Никакъв глас. Никой не може да ги извади от сомнамбулния им свят. Уж със старостта идвал опитът. Идвала мъдростта. Очевидно старостта често идва съвсем сама…Стивън Хокинг смяташе, че човек лишен от любопитство е една много тъжна картина.
Дори и по времето на най-мракобесния тоталитаризъм имаше начин да се разбере как е наложен азиатския комунизъм в страната. Масовите убийства без съд и присъда. Концлагерите. Имаше начин да се разбере какво става по света. Какви ракети монтираха руснаците през 1962 г. в Куба. Имаше западни радиостанции от които ясно се виждаше грозното имперско лице на Русия. То напомни за себе си в Унгария през 1956, в Чехия през 1968 г. Същото грозно имперско лице продължава да плаши света и до ден днешен . Политковская описа подробно нечовешките жестокости на руските военни. Заплати за това с живота си. Разказа за екзекуциите на цели фамилии в Чечения. Заедно с децата и бременните жени. И сега има канали, по който човек може да разбере всичко това. Александър Невзоров, Бабченко, украинският журналист Гордон, денонощно разказват за руските варварства в Чечения Украйна, в Грузия Армения. Фараонът Путин превръща страната си в една изолирана автократична пустиня в която дори интернет ще бъде спрян. Ще бъде създаден някакъв вътрешен Путинет. За да могат съвременните руски крепостни да поглъщат безропотно единствено тази информацията , която автократичния режим им сервира в медийната чиния.
Тези неща сякаш не достигат до червените сомнамбули в България. Те продължават да обитават своята идеологическа блатна екосистема. Тези „добри” хора с бели коси. Те са глухи като миди за това което се случва. Индивидуалното възприемане на злото е странно. Разглеждано от позицията на разсъдъка, то съществува винаги “извън” него. Понеже разсъдъкът смята, че ще оцелее, ако изкарва себе си прав. Хана Аренд смята, че в „баналността на злото” няма никаква изключителна психологическа изключителност. То се твори от обикновени, дори наглед „добри” хора.
Циничното мълчание на бившите червени велможи , заграбили богатствата на партията-държава е ясно. Те се интересуват от „лява” и „социална” политика толкова, колкото крокодилите се интересуват от веганство. Но какво да кажем за онези близо милион фрустрирани и излъгани люде , намерили подслон в анонимността на уравниловката. Та нали партийния билет е прикривал собствената им бездарност, собствената им нежизнеспособност в един свободен конкуриращ се свят. Те и сега продължават да стискат между зъбите си комунистическата нафора, дадена им на времето като причастие. Не искат нито да я преглътнат, нито да я изплюят. Защото и децата им са вече на Запад, а самите те, не знаят нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват.
Приличат на къртицата, която Кафка описва в дневника си. Подгонена от кучето му, тя бягала в кръг. Влизала в една дупка, излизала от друга. Криела се зад буците пръст, после пак бягала панически, за да спаси живота си. Смятала, че животът и зависи от кучето. Но тя нямаше, пише Кафка, зрението, сетивата и интелигентността да прозре света около себе си. Всъщност така и не разбра, че живота и зависи не от кучето, а от мен…
В българските фолклорни поверия таласъмите често приемат образа на кучета.
Тези таласъми все още бродят в съзнанието на голяма част от българите.

Петър Ангелов – Дарев
Комунизмът подобно на исляма никога не се извинява ! Никога не признава греховете си ! Винаги се счита за непогрешим ! Ислямът и комунизмът винаги са се опитвали да оформят света по свое подобие – катоКапричос поробват собствените си последователи. Както исляма, така и политиката на левичарските режими винаги е антилиберална и автократична . Тя никога не приема чуждото мнение. През цялата си история тази политика презира, наказва, унижава и убива другомислещите . Като исляма, левицата винаги е антизападна, антиамериканска и антиционистка. В момента на Запад се появи една червено-черна левица, едни леви политици и магистрати, които започнаха да си затварят очите пред ислямската полигамия, педофилия и тероризъм. Изразът „Знам си правата”, се превърна в левичарско-ислямския юмрук, вдигнат срещу Запада ! Свободата на вярата включва ли правото да не се ваксинират децата ? Бактериите имат ли права ? Ликвидирането на вируса на едрата шарка геноцид ли е ? Хората с леви идеи цял век пяха химни, за прогреса и светлото бъдеще ! Но си затваряха очите, прикриваха средновековните жестокости на комунистическите концлагери, масовите убийства на милиони невинни люде. В по-късни години, както западни така и източни левичари, не спряха да развратничат с най-реакционните, най-мракобесните, най-жестоките ислямски режими на света. Достатъчно бе да са антиционистки, антиамерикански или антизападни. Спомнете си само за Ясер Арафат. Те финансираха и продължават да финансират и сега, скрито или съвсем явно, терористични ислямски главорези. В същото време, не спират да пропагандират някакъв утопичен, зловещ, изроден либерален социализъм. Ислямът винаги е носител на едно пословично самонадценяване, параноя и обидчивост. Това винаги е завършвало с кръвопролития. Трябва ли да правим разлика между комунистическият атентат в църквата „Света Неделя” и ислямските атентати в Ню-Йорк, Мадрид , Лондон и редица държави по света ? Никой български комунист не осъди открито и ясно убийците ! Никой не изказа силно и ясно съчувствие към жертвите и техните близки ! Не чух и църквата открито да говори за убитите свещеници ! Не видях да изпише имената им ! Да направи публична Заупокойната Литургия за избитите като кучета свещенослужители. Всички знаят кои са убийците. Това бяха примитивни люде, лишени от вътрешна идентичност и собствени морални черти. Всички те бяха обладани от маниакалното желание на всяка цена да плуват на повърхността на обществения живот. Балкански шмекери, мързеливи, безимотни и неграмотни ларви, както и откровени престъпници ! Всички те искаха на всяка цена да плуват на повърхността. Макар и като кремълски подлоги. Макар и върху отходните води на една античовешка система. Само и само да са на повърхността. Защото в едно нормално демократично общество, тази непригодна за нищо утайка, нямаше никакъв шанс. Та нали именно тези подлоги попълниха редиците на политбюро. Изпълниха редиците на целия политически и стопански живот на страната за половин век.
И социализмът и ислямът отричат индивидуализма в името на някакъв мрачен колективизъм, насочен винаги към светлото бъдеще. Комунизмът превърна една голяма част от света в материална, морална и интелектуална пустиня, от чиито последици все още не могат да се изтръгнат много страни в Европа. Макар отдавна да стана ясно, че общество, което поставя равенството/в смисъл равенство на доходите/ по-високо от свободата, не получава нито свобода, нито равенство. Всъщност едно от най-големите престъпления на комунистическите режими е, че изградиха едно уродливо мислене на поколения слабоумни люде. Че създадоха едни зомбирани питекантропи, които с мрачно-тържествен поглед поднасят венци на довчерашните си екзекутори, ходят на стада на Бузлуджа и пеят партизанско-терористични песни. Децата им отдавна живеят в Чикаго, Лондон и Париж, но те пеят „Нас червеното знаме роди ни..” Развяват руското знаме и дори не искат да се обърнат през рамо, за да не ги докосне каквато и да е информация. Не искат и да чуят каквато и да е новина, за чудовищните престъпления на Путинова Русия в Чечения, Грузия, Армения…За масовите екзекуции на цели семейства в Чечения. За онези фамилии нареждани пред руските картечници заедно с дядовците, децата, внуците и бременните жени. Действията, които описва Политковска обхващат цялото непоносимо разнообразие от възможни жестокости – обезглавяване, разстрел на цели семейства, обесване, изгаряне на хората по къщите им, като не им се дава възможност да ги напуснат. Вече нищо не може да остане скрито, вече всичко може да се разбере, прочете или види. Но тези хора не искат да слушат подобни неща ! Когато им говориш, те гледат с очите на мъртви риби. Тези жестокости не ги засягат. Те сякаш не съществуват. Сякаш тайно ги оправдават дълбоко вътре в себе си, в името на любимата им Русия. Те дишат, виждат и чуват само това, което е в съзвучие с онова, което искат да чуят. Разговори за съветската окупация през 1944 г., разговори за избиването на невинни люде без съд и присъда с тях не могат да се водят. Все същата глухота, все същите мъртвешко-рибешки очи. Всъщност, това са най-жестоките последствия от комунизма . Той остави след себе си едно морално блато, от което нищо не помръдва, нищо не тече. Никой сякаш не иска да говори за издавените в него мъртви, а останалите, морално издавени живи, не искат да погледнат назад…
Тъжно е, че подобно на хидрата и нейните регенеративни способности, съвременните левици се възпроизвеждат. Променят се в черни, червени, розови, зелени и бели нюанси. Започнаха някакви странни мутации и метаморфози, надянаха националистични, патриотични или екологични маски. Започнаха да говорят за семейни и християнски ценности и традиции.
Зад тези маски, организации, сдружения и партии, забъркани в ароматизирани идеологии, прозират същите зловещите лица , излезли сякаш от цикъла на Гоя „Капричос”. Тези левичарски чудовища ще продължават да се раждат, ще продължават да мутират в своите нови политически мимикрии, докато разумът на Европа продължава да спи.
До какви граници е способна да се разпростират регенеративните способности на левичарската хидра, никой не е в състояние да отговори. Тъжното е , че тези които я следват сякаш отново не знаят накъде вървят.
А тя винаги води на едно и също място – в икономическото и морално блато на всички леви утопии.

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.

Да си посредствен означава да живееш по средата, в бездарие, да се вписваш в общоприетите правила,Петьо като Хайдегеровия Das Man. Всъщност това е нормалният човек в статистическият смисъл на това понятие. Das Man е човекът като всички други. Той мисли за нещата така, както „се мисли” за тях. Невзрачен е, и иска да наложи невзрачността и на другите като стандарт. Представител е на масовидното, обезличено съществуване. Той е безличната маска на всекидневието. Този човек си представя съществуването като силна, могъща и безотказна майчина гръд, която е длъжна да му дава да суче, дори да няма никакви заслуги или принос за това.
Всичко това се дължи на вредата, нанесена от псевдохуманистичните лозунги, които неуморно повтарят все едни и същи послания – всички са равни, всички имат право на живот, всички имат права на дом, всички имат право на благоденствие, храна, справедливост, просперитет и т.н.
Тези лозунги се отнасят до едно идеално състояние, което преди всичко трябва да се постигне. Всички тези демагогски внушения винаги премълчават ролята на личните заслуги и усилия.
Посредственият човек е осъден да следва мними пророци, те подхранват фантазиите ,надеждите и илюзиите му. Тези леви пророци водят масите към неясни цели, тласкат ги към едни химери, които съществуват само в техните фантазии.
Милиони сомнамбули, на Изток и на Запад, крачат по света, преследвайки абсурдни, социалистически и доказано опасни измислици, като „равенство между хората”.
За съжаление цялата западна академична общност, с демагогски софизъм, продължава да сее заразата на опасната идея, че хората могат да постигнат щастие, подобно на нирваната в майчината утроба. Само там може да се живее без труд и усилия, без грижи и дори без противоречия. Дори във Великобритания академичната общност от десетилетия произвежда хора скептични към свободния пазар, хора със силно идеологизирани леви възгледи.
Сякаш никой не си е извадил поука от пагубните думи „свобода, равенство и братство”, изковани по време на Френската революция”, която кой знае защо някой наричат „велика”. Още по-тъжно е, че сякаш никой не разбра, че когато има свобода – не може да има равенство. А там където има равенство – не може да има свобода. Първото защото хората са с различни способности, а второто, защото равенството, може да бъде наложено единствено насилствено.
Левите лозунги винаги са били едни кухи фрази, изпразнени от съдържание, но със силно емоционално сублиминално въздействие.
А ето, точно там са околоплодните води на посредствеността, раят на бездарието, там е Хайдегеровия Das Man, човекът-маса, който изглежда няма нито народност , нито какъвто и да е географски или културен топос.
Най-обезкуражаващото е , че бъдещето на обществата и на Изток и на Запад до голяма степен зависи именно от него.
От човекът-маса.

Някой знае ли сред българските телевизионни зрители, кой е Иван Илин ? Сигурен съм, че сред моите номинални приятели във Фейсбук,/ всичките са начетени и информирани хора/ . Те знаят кой е Иванмоя милост Илин.
Но за тези, които не знаят кой е , ще положа максимални усилия да бъда кратък . Дългите текстове във Фейсбук не се четат. Четат се само кратките.
Иван Илин произлиза от семейство на дворяни.Той е идеолог на християнския руски шисо-фашизъм. След смъртта на СССР, книгата на Илин „Нашите задачи” се разпространява в Русия в огромен мащаб и тиражи. Той се превръща в Гуру на Путин и на цялата руска политика след смъртта на СССР. Няма годишна реч на Путин, която да не започва и да не завършва с цитати на Иван Илин.
Путин по отношение на Илин е като Ананда, най-отдадения ученик на историческия Буда Шакямуни.
Илин умира забравен през 1954 г. в Швейцария Путин организира препрогребването му в Москва, прави му паметник, в същото време прехварля и личния архив на Илин от Мичиганския държавен университет през 2006 г.
През 2017 г.руската телевизия отбелязва с филм, представящ Илин като морален авторитет на вечността. Смущава ли ви думата „вечност”. Мен също…Дори Стивън Хокинг не употребява този термин…
„Илин е политик на вечността! Ти да видиш…
Знаете ли каква е базовата, основната, фундаменталната философия на Илин. Тя е, че Русия е стъпила базисно на една историческа, световната и вечна НЕВИННОСТ.
С една дума, всичко, което се случва, би трябвало да е атака от външния свят срещу руската невинност. Това оправдава руската реакция.. Забележете : „ Русия не върши никакви злини, злото може да бъде извършвано само и единствено върху и срещу Русия.”
Евразийската имперска идея на Илин, става фокус на единен мозъчен тръст в Москва с членове като Дугин, Глазев , Алексавдър Проханов , Тихон Шевкунов. Този пък Тихон Шевкунов е любимият монах на Путин, негов придружител по време на препогребването на Илин. Шевкунов е автор на често повтаряна идея, че Путин е преродения Володимир ,/Валдемар на историческата РУС / Вълнуващо нали… Какъв абсурден руски театър нали ? В сравнение с него Бекет и Йонеско изглеждат като селски зевзеци, разказвачи на вицове…
Подобно на Адолф Хитлер, Проханов обвинява световното еврейство като враг № 1 на Русия ! Той обвинява евреите за Холокоста. Според него единствената защита срещу международната еврейска конспирация и англоезичния империализъм , е руският спасител Путин.
Месиянската мисия на Русия е да спаси човечеството. /вече няколко пъти България беше „спасявана”/…Последиците ще се влачат още с десетилетия…
Руското месианско съзнание, основаващо се на учението за „земния рай”, на идеалното битие, на православната мечта, за божествена справедливст – всичко това, кара Запада да отрича светогледа на Русия, на нейната вяра, култура и исторически закони. Затова темата за руското оръжие е свещена тема за Света . Руското оръжие защитава не само градовете и териториите, несметните богатства на земните руски недра. А на всички земни и небесни светилища…Виж , ти…
Руската външна политика се ражда, пише Глазев, от философията на евразийството, например че отделните държавите са отживелица. Всички в Европа трябва да бъдат доминирани от великата сила Русия. Америка трябва да бъде държана на дистанция , тъй като тя не е част от голямото евразийско пространство/семейство/.
От гледна точка на Москва, конституционално структурираните Америка и Европа, крият изкусително слаби места. Ами май, че това си е точно така… Русия се възползва от това. Американската и европейска наивност спрямо Русия са пословични. Те са толкова тънки тези слабости, че строителният предприемач Тръмп май не разбира нищо от тези неща. Това не е работа за строителни предприемачи.
Разбира ги единствено/вероятно не само той/ Джим Матис. Той е наясно с тези неща след 40-годишен опит с руските политически и военни номера и непрестанни лъжи, затова подаде оставка. За тези, които проявяват интерес, моля прочетете мотивите на неговата оставка. Има ги в мрежата. При него типичната американска и европейска политическа наивност, относно политиката на Русия някак са ампутирани от неговият опит и от самата му практика. Това е във пряка връзка с онзи виц : защо не вземате крокодил за домашен любимец – защото той не прави разлика между храната и този, който му я носи…Така мисли и Матис. Така мисля и аз, който не съм политик и никога не съм искал да бъда.
Ако пък някой проявява още по голям интерес по темата, нека намери книгата на проф. Тимъти Снайдър, преподавател в Йейлския университети книтата му е „Пътят къв несвободата „
Аз бях дотук.

Страница 1 от 812345...Последна »