Страница 1 от 712345...Последна »

Човешката природа е такава , че когато си представят по-добър свят, хората най-напред мислят заПетьо собственото си положение. Все едно дали го осъзнават или не.
Известно е , че усещането за справедливост в смисъла на равенство, се основава на завистта. Завистта към другия. Той има това, което ние нямаме. Той се наслаждава на това, което има. Ако може насладата му да бъде намалена. А пък ако може достъпът до наслада на всеки да бъде равен.
Нима не сте забелязали, че когато на някой успял и известен човек се случи нещо лошо, другите, ,неуспелите, изпитват някаква дълбоко скрита, притаена и неназована наслада. Сякаш неизбежния изход от това, поне наглед, е аскетизма. В манастира царува поравно споделената забрана. Поне така би трябвало да бъде.
Само , че германец, живял пет години в тибетски манастир, пише в книгата си, че и там човешката природа показва скритото си лице. Появяват се неизказани йерархии, скрити привилегии, обособяват се групи, появяват се форми на доминация и завист. Заложените социални и либидни зависимости не се преодоляват с показни жестове. Или поне това е твърде трудно.
Апостол Павел в един пасаж от „Послание към римляните” казва, че самият закон поражда желанието да бъде нарушен.
Само, че със закон или без, желанието си съществува. То предхожда закона.
Законът само поставя прегради по пътя към желанията. Защото човек трудно се освобождава от тях . Те са като преживяванията по време на сън – колкото повече бягаме от тях , толкова повече оставаме на същото място.
Може би затова либерализмът е политическа философска система, която създаде закони, който да бъдат като преграда за необузданите желания, за да запазят достойнството на човека. Едновременно с това в центъра на либералната идея стои индивидът с неговите лични права и свободи.
Либерализмът и идеята за достойнството на човека имат безспорно християнски произход. Няма друга духовна традиция, която да е поставила на върха на ценностите отделният човек, човешката душа – нейното загиване и спасение.
Но в съвременния европейски и секуларен свят говорят не за „достойнство” , а за „права” на човека. Само, че правата на едни, започнаха да отнемат ценностите и достойнството на други. Или аз греша ?
Западният либерализъм, такъв какъвто го наблюдаваме в момента, е дълбоко проникнат от левичарство. Той сякаш иска да отнеме от човека неговата рационалност, неговият инстинкт за самосъхранение – физическо и духовно.
Масовото навлизане на бежанци в Европа от страни с примитивна ислямска култура, привърженици на варварски обичаи и методи, на практика остават непокътнати със с всяко следващо поколение. Все едно дали живеят в Лондон, Париж или Мюнхен. Идеята за мултикултурализма не само, че не е погребана, но дори се появяват някакви мутирали форми на толерантност. Например като тази да наричаме Коледните празници – „ Зимни празници „, за да не накърним чувствата на мюсюлманите. Вероятно ще дойде момент, когато ще се наложи да наричаме Христос „Човекът от кръста”…
Не става ли така, че Либерализмът, който има християнски произход, сам създава антихристиянство в сърцето на самото християнство. Или отново греша…
Не е тайна, че цялата американската и европейска академична общност е левичарски настроена. Това го спомена само преди дни Димитър Бечев, преподавател по политология в щатски университет.
Канадският психолог Джордан Питърсън пише : „ Това левичарство доминира не само в Канада, но и в Европа. Абсолютно съм отвратен, че имат такова влияние в университетите. Според мен по много различни начини, университетите са сторили на обществото повече вреда, отколкото добро през последните 20 години! „
Едуард Саид /личен приятел на покойният Цветан Тодоров/ в книгата си „Ориентализмът” се опитва да ни внуши, че има дълбоко неразбиране по който Западът гледа на Изтока. Въобще понятието за различна култура религия, цивилизация, водели към враждебност, агресивност и прочие.
Само, че от коя посока идва тази неприспособимост, враждебност, агресивност и насилие – всеки сам може да си отговори.
Ако направим опит да доловим какво ще е бъдещето на Европа можем да използваме като метафора откритието на немският учен Вернер Хайзенберг за принципа на неопределеност. Той е доказал, че е невъзможно да се определи едновременно положението и скоростта на един електрон. Като го съотнесем към Европа, този принцип с прости думи би звучал така :
“Ако знаете къде е, не знаете
накъде отива.”, “Ако пък знаете накъде отива, няма да знаете къде е.

Жан Бодрияр често използва думата „симулакрум” / simulacrum/, което означава подобие. Но той в бележка под линия обяснява, че използва думата не само в смисъла на непълноценно, дори жалко копие наПетьо оригинала. Всъщност определя, че симулакрума е толкова отдалечен от качествата и стойността на оригинала, че се превръща в копие без оригинал.
Точно такъв симулакрум е новата българска комсомолско-комунистическа буржоазия, част от която са семейство Баневи. Тя няма оригинал, тъй като никога не е имала фамилен бизнес зад гърба си, няма традиции, умения, опит, ценностна система, които се натрупват като годишните кръгове на дърветата. Тук разбира се за подобна приемственост, дори не може да се започва разговор.
И така Николай Банев , син на активен борец против фашизма, работил на щат към ДКМС става собственик на химическия завод „Полимери”.
Човек, който не е построил един курник през живота си, става собственик в един от най-сложните стопански отрасли, какъвто е химическият. Това е като да подариш на неграмотния клошар на ъгъла стик за голф и количка за голф.
Усети ли се забогатял, българският новобогаташ-симулакрум си купува помпозна къща, нещо средно между Тадж Махал и Дисниленд. Вътре има огромни помещения боядисани в бонбонени цветове, а в центъра им бълбукат фонтанчета заобиколени от изваяни лебеди. Таванът на централното помещение е около декар, почти толкова е размерът на Сикстинската капела. По колоните и стените има пищни златни орнаменти, харесани някъде в чужбина или взети от списания, но всъщност цялата какафония идва от абсурдното и безвкусно съчетания на несъвместими детайли и стилове. Богаташът-симулакрум /копието без оригинал/, иска да имитира аристократичните маниери, изтънченост и вкус, но те няма фамилно откъде да дойдат. Затова пък той си направил в къщата басейн, който пълни само с морска вода, за да може г-жа Банева, разхождайки се наоколо като херцогиня Алба, грациозно да се потапя от време на време , за да усети вкуса на морето. Естествено банята ще бъде огромна, а плочките ще са в гама подходяща за писоар на халиф.
Някак от само себе си подразбира, че бизнесменът-симулакрум ще има колекция от скъпи автомобили, подобно на принцът на Монако Албер Втори , който скоро продаде на търг 38 от общо 150-те автомобила, принадлежащи на фамилията Грималди…
Да си в химическия бранш не е лесна работа, затова семейството Баневи често отива на заслужена, кротка почивка в Ница, Сен Тропе или Кан.
В същото време симулакрумът Банев създава Евразийска организация, прави конференция под надслов : „ Ние сме „за” Русия, каквато и да е тя…” На откриването присъства бащата на Николай – Йордан Банев, който бил най-младият официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, заради яташката му дейност, започнала от 14-годишна възраст. Бащата се бори против капитализма, а синът скача с двата крака в капитализма, ограбвайки приватизационния фонд “АКБ Форес”, натрупан от парите на наивните българи с боновите книжки. Имаше един соц-лозунг поставен на покрива на „Водоснабдяване : „ На партия вярност – на народа чиста вода”. Когато пък четох какво са говорили на тази евразийска конференция, кой знае защо в съзнанието ми изплува друга стара соц-реклама, пишеше я върху самите кутийки : „25 години обикновен локум”. Дори усетих вкуса на същия този обикновен локум в устата си… Всъщност то нямаше и Бог знае каква разлика, дали ядеш локума или кутийката…
Но странно защо, господинът, който създава Евразийско движение, не почива в Сочи, Ялта или Крим, не демонстрира дори най-малка любознателност или интерес към тези места…
За съжаление Жан Бодрияр е вече покойник и няма никога да разбере посткомунистическият симулакрум /копието без оригинал/ в българския стопански пейзаж. Иначе би обогатил и прибавил нови значения и нюанси към думата.
Колкото до химическото предприятието „Полимери” и то вече е покойник, до него също вече нищо не може да се прибави – нито думи, нито нюанси, нито значения…

Изглежда, че никой не се интересува от досегашния  политически опит в България,  подсказващ все едно и също – който веднъж е изпаднал от политическата каруца, повече не се е върнал. Трябва ли да посочвамеАЗ всеизвестните примери с Иван Костов, който се отдели от партията си, за да си остане вожд.  Александър Томов, Таня Дончева, Първанов, Кадиев, Миро Найденов с неговата „Баста”, Кадиев с неговата „Нормална държава”, Енчев с неговата „Българска пролет” , която така и не цъфна, Местан и цялата компания  на десетки политически мъртъвци, които сменят имената на партиите си, само и само да си измъкнат от политическото гробище. Таня Дончева в една предизборно кампания се снимаше как кара автобус, а после я снимаха как свири на цигулка. И с бънджи да беше скочила от Аспаруховия мост, пак нямаше да има никакви шансове.
А бе хора, учените отдавна доказаха, че има живот и извън парламента ! Ако има някакви ценни, общочовешки и запомнящи се неща, които ни утвърждават като нация и народ по света , всички те са направени все от хора, които нямат нищо общо с каквато  и да е политика. Елитът на нацията никога не е бил в парламента.
Ген. Атанас Атанасов излиза на площада и с мегафон държи реч пред 15  души в духа на  „Аз съм пътят , истината и животът”. Този човек ще управлява България, когато аз стана папа на мястото на Франциск ! Такива са реалностите. Не говоря за това кой какви предпочитания и мераци има. Нека си ги има. Говоря за реалности.
Каква „Демократична България”, кви 5 лева ! Ако ще и „Атлантическа България” или „Галактическа България” да се нарекат, това само потвърждава старата приказка за новия бардак със стария персонал.
Омръзна ми да чета глупави статии, как идвало  времето да се застеле червен килим пред партията „Демократична България.
Додея ми да слушам люде, принадлежащи към „меките науки”/ Soft  science /, които от сутрин до вечер да ни обясняват как да разбираме политическата картина в страната.
Вечер се нареждат по се 7-8 души политолози, социолози, социални антрополози, и тъй като тези породи имат много подвидове, армията от дърдорковци никне като гъби след дъжд. Балонът на висшето образование нараства със страшна сила, тъй като фабриките за дипломи непрестанно пълнят с хелий главите  на студенти и  професори.
И тъй като се забелязва тенденция професорите да се изравняват по брой със студентите, съвсем скоро всеки студент ще си има свои личен професор. Започвам да не правя разлика между едните и другите. Защото слушам професори, които говорят като студенти, и студенти , които са по-умни от професорите си.

Изглежда, че да се пишат и говорят глупости постепенно започва да се превръща в професия.

Кьосето тества българо-македонските отношения

АВТОР: ВИКТОР КАНЗУРОВ

В последните месеци се случиха събития, които, дадоха нов, привидно само положителен тласък в българо-ВИКТОРмакедонските отношения. Без да отричаме безспорната положителност, ще хвърлим поглед и върху някои неща, които, убягват на българските мейнстрим медии. Това е нужно особено сега, преди срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Европейския Съюз и от Западните Балкани, която трябва да се проведе в София, на 17 май в рамките на българското европредседателство. И от която големи очаквания имат ръководителите на България и Македония, както и българското и македонското общества.
Посещението на българския министър-председател Бойко Борисов в Скопие на 12 март т. г. и участието му във възпоменателната церемония, по повод 75 години от депортирането на евреите от териториите на днешна Македония, може да се тълкува и като положително последствие от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан преди повече от девет месеца, между македонската и българската държави. В помена участваха още премиерите на Македония и Босна и Херцеговина Зоран Заев и Денис Звиздич, представители на румънския парламент и дипломати от други държави.
Бойко Борисов стана първият български министър-председател, който в Скопие се поклони и изказа почит пред паметта на над 7000 загинали евреи от Македония, депортирани през 1943 година от администрацията на българската държава, която, по това време е съюзник на Третия Райх. Самата трагедия и българското участие в нея, е отделна тема, с всички нейни многослойни исторически и политически измерения.
Макар и да не поднесе класическо извинение в Скопие, от името на българската държава, поне пред македонската еврейска общност, за ролята на български униформени лица в депортацията, участието на Борисов на помена, е огромна крачка напред в българо-македонските отношения. И е път към по-нормално възприемане на България в македонското общество. Това би могло да включва и по-масово информиране на съвременните македонци за спасяването на евреите в довоенните граници на България, случило се благодарение на човешко действие и след силна обществена реакция, в която, основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и синдикални, адвокатски, писателски лидери и други граждани.
По-силното присъствие на разказът с предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите в България, разбира се, заедно с всичко негативно, което се случва на спасените (и във финансов план, както и с тяхното имущество), може да помогне на днешните македонски граждани да си изяснят някои неща от историята. Например да се запитат какво са правили (и мислили) техните предци (немалка част от които на българска служба или лоялни на тогавашната власт) в началото на 1943 г. и защо е липсвала обществена реакция във Вардарска Македония, по подобие на тази в българските „стари предели“. Така, много по-лесно ще се разбере и преобладаващото поведение на потомците на тогавашните македонски жители, включително и по време на бруталната и клептократска власт на ДПМНЕ-Вальево в Македония (2006-2017). (ДПМНЕ е Демократическа партия за македонско национално единство, най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
На 27 април т. г., Бойко Борисов отново беше в Скопие, като единствен премиер на срещата на лидерите на страните от Процеса „Бърдо-Бриони“. Той бе специален гост на форума в Скопие, на който присъстваха само държавни глави. Домакини на срещата бяха президентите на Република Македония Георге Иванов, на Хърватия – Колинда Грабар Китарович и на Словения Борут Пахор. Във форума участваха още президентите на Сърбия – Александър Вучич, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Илир Мета, на Косово Хашим Тачи, както и председателят на председателството на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович. Борисов е бил специално и лично поканен да представлява България. Освен Борисов, гост на срещата е бил и председателят на Европейския съвет Доналд Туск.
На 16 и 17 февруари тази година, президентът на България Румен Радев беше на официално посещение в Македония. След делови срещи със своя колега Георге Иванов и с премиера Зоран Заев, посети и вековната манастирска обител „Свети Йован Бигорски“. В Ново село, Струмишко, в Македония, на мястото, където има и български войнишки гробове, и военен мемориал, на 6 май, се проведе събитие в чест на Деня на храбростта, което определени български медии нарекоха – „съвместно българо-македонско честване.“ Военният мемориал в Ново село е възстановен и подържан с лични средства на Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет” и е едно от 471 български военни гробища в Македония. В него са положени тленните останки на 71 български войници, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни.
Главата на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА), архиепископ Стефан, отслужи заупокойна молитва на Военния мемориал в струмишкото Ново село, в присъствие на Струмишкия Митрополит Наум и на други свещеници. Макар и поканени, забележимо беше отсъствието на представители на Българската православна църква (БПЦ). Които може би са изплашени от упреците на Вселенския патриарх, на Руската православна църква, на Гръцката, и Сръбската, които не приемат свенливо поетата от БПЦ роля на „майка-църква“ и застъпване за Македонската православна църква пред останалите църкви за установяване на каноничния ѝ статут.
На събитието, обаче, присъстваше и държа реч българският президент Румен Радев. Докато неговият македонски колега Георге Иванов (избран два пъти, като кандидат на шовинистично антибългарското ДПМНЕ-Вальево), май се направи на Хитър Петър. Иванов, известен с прякора си Хорхе Фикуса, посрещна Радев на една ливада, но не взе участие на церемонията на военните гробища, не поднесе венец на гробовете на българските войници, част от които са били от Македония. Сигурно за Иванов, българските войници в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни са били поробители и асимилатори на открай време съществуващата македонска народност. Според него македонците в българската армия са насилствено мобилизирани, или, ако става въпрос за доброволци, то тогава, те са били асимилирани изроди, предатели, а в по-мекия вариант – изманипулирани жертви на българската/екзархийската пропаганда.
Човек, който вярва в пропагандата на македонските (от югославско и постюгославско време) учебници (не само по история), няма какво друго да помисли. А буцефалистът Хорхе (израз, по името на коня на Александър Трети Македонски, тоест лице, вярващо, че македонците имат произход от античните македонци – бел. ред.), сочен като най-некадърния европейски, а може би и световен президент, е бил в миналото югославски младежки социалистически функционер. И някъде до средата на миналото десетилетие е бил близък до „бившите“ югокомунисти от т. нар. СДСМ (така наречения Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, наследник на Македонската комунистическа партия, с премиер председателят ѝ Зоран Заев – бел. ред.), когато започва неговата любов с „ВМРО“-ДПМНЕ, тоест ДПМНЕ-Вальево. С неговите качества е „заслужил” преди година и половина да стане почетен доктор на БАН – нещо което повече говори за „най-голямата научна организация в България“, отколкото за Хорхе Фикуса.
Макар и да беше обещал, Фикуса не удостои със своето ценно присъствие, нито тазгодишния военен парад на Българската армия за Гергьовден, въпреки поканата от президента на България Радев и въпреки участието на македонска рота на честването на Деня на храбростта.
На военния парад по повод 140-годишнината от създаването на Българската армия, който, както и честването в Ново село, се състои на 6 май, за първи път участваше рота на Армията на Република Македония, с командир – подполковник Боро Латкоски, с численост 75 човека, като 64 от тях, маршируваха в стандартна формация 8 по 8 души, на софийските жълти павета, а останалите бяха логистика и поддръжка. Тъкмо когато почетната македонска рота и прелитането на тройка изтребители Миг-29 ниско над центъра на София се събраха най-много овации по време на военния парад за 6 май. А президентът Румен Радев в словото си, нарече „братя македонци“, войниците на македонската армия, като думите му бяха последвани от силни аплодисменти.
Така военния парад в София, дефилето и на македонска рота на него, както и честването в струмишкото Ново село, минаха, без да бъдат наблюдавани от македонския президент, този личен роб на бившият шеф на македонската „тайна“ полиция и на експремиера на Македония – падналите от власт братовчеди Сашо Миялков и Никола Груевски. Двамата бяха каповци на мафиотския режим на ДПМНЕ-Вальево, а сега са разследвани от Специалната прокуратура.
Жалко е как българските институции, в цялата своя наивност и национализъм, искат желаното (в Македония) да е действително. Вместо да изчакат да мине последната година от мандата на президента, допускат тази восъчна фигура да се гаври с тях, да си играе топло-студено и да си прави пиар на гърба на българските чествания, пред лумпенизираното и неинформирано население в страната му.
Както и да е, ако изключим епизода с Фикуса-президент, има добри новини в българо-македонските отношения. В добрите новини, освен поредното общо честване на просветителското дело на Св. Св. Кирил и Методий, от страна на БАН и МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата – бел. ред.), добавяме и информацията, че премиерът Бойко Боpиcов и мaĸедонcкият мy колега Зоpан Заев ще бъдат заедно във Ватикана за тpадиционната аyдиенция за Деня на cлавянcкaта пиcменоcт – 24 май. Но, опасяваме се, че има и други „новини“, които не всеки иска да види.

Една от тях е отстраняването на паметника в Скопие на Андон Лазов Янев-Кьосето в раната сутрин (5 часа местно време) на 22 февруари (Андон Кьосето е македонски войвода, деец на организацията за освобождение на Македония ВМОРО от началото на XX век, който се противопоставя на македонизма и югославските претенции, виж тук – бел. ред.). В следващите дни е унищожен и постаментът на паметника му пред сградата на висш съдебен орган в Скопие. Случаят крие едно по-дълбоко и по-перфидно, национал-шовинистично кодово послание, което в цялата си същност може да бъде разбрано само от наблюдатели, които редовно и в детайли следят политическата, историческата и (между)партийна обстановка в Македония.
„Съвсем неадекватно е паметник на противоречива историческа личност, известна със своята жестокост, да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган, в който гражданите търсят справедливост и упражняват своите граждански права“, казват в своето съобщение управляващите в Македония „бивши“ югокомунисти от т. нар. СДСМ, по повод отстраняването на статуята.
Какво е „противоречивото“/„контроверзното“/ в Андон Лазов Янев-Кьосето? „Противоречив“ става Кьосето с това, че е умрял от естествена смърт в България, бил е екзекутор на (предателското за югокомунизма) междувоенно ВМРО. Съвременник е и на македонизма, като не (о)става привърженик на тази нова национална идеология. Като такъв, Кьосето се намира извън югокомунистическия канон (определящ положителните личности от историята), според който, има добри революционери, комити и екзекутори от ВМОРО, които са се борили срещу Отоманската империя. Има и лоши българофилски предатели („слуги на българския двор“), които са се борили срещу Сърбия и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (по-късно Югославия), и срещу някакво замислено чисто македонистично пространство. Разбира се, и революционерите от отоманския период са „българофилски предатели“, но тяхната българска идентичност се прикрива и те получават македонистка интерпретация по времето на социалистическа Югославия. Такива дебългаризирани (даже и антибългаризирани) влизат в пантеона на югославската македонска република, като някакви нейни прародители.
Междувоенното ВМРО не е удобно за югокомунистическия канон. Защото в рамките на братството и единството на югославянските народи и народности, по-уютно беше да не се подчертава враждуващата с ВМРО великосръбска национална хегемония и асимилация (1912-1915 и 1918-1941). За сметка на това в първи пропаганден план избиваше разказът за класовата репресия през този период. Понеже и балканските комунистически партии предимно не бяха в много любовни отношения с ВМРО, а тук е и дирижираната от Коминтерна т. нар. ВМРО-обединена (като групировка на добрите), то лошите остават да са в организацията ръководена от Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов.
Не е целта на тази статия да посочва кои наистина са били добри, а кои – лоши. Само подчертаваме, че така както социалистическа Югославия внимаваше в македонската република да не се насажда омраза срещу сърбите, по същия начин внимаваше и имаше целенасочена пропаганда да се насажда омраза срещу българите. По-късно самата Народна/Социалистическа Република Македония беше по-ентусиазирана в подклаждането на българофобия, отколкото официален Белград. Прилагането на двойни стандарти в тълкуването на етническото самосъзнание на историческите личности от Македония, беше ползвано (и все още се ползва) за тази българофобска цел.
За немалка част от индоктринираните от югокомунизма (а те, независимо за кого гласуват, са много в Република Македония!), всеки от междувоенното ВМРО е предател, защото има(л) българско етническо самосъзнание. Кьосето е и от междувоенното ВМРО, та въпреки споменаването други причини за отстраняването на неговата статуя, включително и такива за незаконно поставяне на скулптурата (от страна на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево), смятам че е необходимо българското общество, българските журналисти, политолози, политици, както и разни други чуждестранни дипломати и наблюдатели на обстановката в македонската държава, да започнат да разбират националистическата, шовинистичната антибългарска същност на т. нар. СДСМ (т. нар. Социал-демократически съюз на Македония, наследник на Македонската комунистическа партия – бел. ред.) и истинските мотиви на тази партия за определени постъпки.
Потвърждение за това, че и ДПМНЕ-Вальево (най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, на власт до миналата година – бел. ред.) е разклонение на югокомунизма, дава предаването „Само вистина“ по скопската телевизия „Канал 5“ от 6 март тази година. В предаването участваха Мирослав Гърчев от т. нар. СДСМ и Филип Петровски от Антидемократичната фракция в ДПМНЕ-Вальево на бившия премиер Никола Груевски.
И Петровски, и Гърчев, и ДПМНЕ-Вальево, и т. нар. СДСМ, тръгват от предположението/убеждението, че преди сто (и повече!?) години, имало обособена македонска народност, която била разкъсана от Букурещкия мирен договор през 1913 г., с който приключва Междусъюзническата война.
Галерията исторически личности от Македония получават или македонистична интерпретация, или имат „късмет“ да не се подменя тяхната (българска) идентичност, но заради истинската им етническа принадлежност ги определят като предатели. Така отделни идеологически и/или междуличностни сблъсъци биват фалшифицирани от югокомунизма по един невероятно покварен начин, като им се придава междуетнически характер Тоест, в сюрреалистичния свят на югославския вариант на македонизма, стават борби между автохтонни македонски (в смисъл: македонистични) патриоти от една страна, и от друга предатели, изроди, поддали се на българската пропаганда убийци на истински македонци.
За да няма никакви недоразумения за какво става въпрос, ни осведомява Златко Теодосиевски, специален съветник на сегашния министър на културата Роберт Алагьозовски. Теодосиевски, в своя текст „Мал чекор за Кьосето“ („Малка крачка за Кьосето“ – става дума за Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото по-късно се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), публикуван в повече македонски медии, пише: „…ке се найде ли некой по-млад, со долга и здрава метла и да подзачисти малку повеке низ оваа фалшива патриотическа ачковско-тодоровска история?“.„Ачковско-тодоровска история“, е историята, тълкувана от близките до ДПМНЕ-Вальево историчка Виолета Ачкоска и вече покойния историк Зоран Тодоровски. (ДПМНЕ – Демократическа партия за македонско национално единство, е най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ, допреди година беше на власт с премиер Никола Груевски. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
Ачкоска по-скоро е антибългарка, отколкото българофилка. Тодоровски представи в положителна светлина, но с македонистична интерпретация доста исторически личности, нужни за историческия разказ на предишната власт, върху които имаше табу по време на югокомунизма.
Кодовата дума в изречението на Теодосиевски, е „патриотическа“, написана на книжовен български език, с която по един завоалиращ начин, уж запазвайки политическата коректност, подчертава, че всъщност метлата трябва да изчисти от македонската история всяко положително споменаване на личности с българска идентичност.
Статии, като тази на Теодосиевски, предавания, като това с Гърчев и Петровски, в които лица близки до управляващия сега т. нар. СДСМ (т. нар. Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, с премиер председателят ѝ Зоран Заев, която е наследник на Македонската комунистическа партия, – бел. ред.), се гаврят с исторически личности от Македония, само заради тяхното българско самосъзнание, има безброй.
Обаче, тука се появява и нещо друго. Едно по-начетено, по-рафинирано, но и по-подло крило, което обиграва около т. нар. СДСМ и/или подкрепя този политически субект, чийто особено ангажиран представител е почетния председател на Антилибералната партия и бивш шеф на парламента, Стоян Андов. Години наред, открито или по-скрито, те разпространяват тезата, че всъщност и БМОРК/ТМОРО/ВМОРО е организация на предатели, тъй като нейните учредители и членове, били с неправилно етническо самосъзнание. (БМОРК – съкр. от Български македоно-одрински революционни комитети, което се смята за първото официално име на освободителната организация на Македония по време на Османската империя от 1894 г. През 1902 г. с цел привличането и на другите народности организацията е наречена Тайна македоно-одринска революционна организация – ТМОРО. През 1905 г. името е променено на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, или ВМОРО – бел. ред.)
Какви други мотиви може да има, за присъствие на тази теза в публичния живот в Македония? Причината е официалното име на ДПМНЕ-Вальево. Те се наричат ВМРО-ДПМНЕ и претендират, че са продължители на историческите ВМОРО и ВМРО. Въпреки факта, че ДПМНЕ-Вальево, включително старото ВМРО-ДПМНЕ от 1990-2003 г., преди Груевски да стане партиен лидер, на практика превзеха до голяма степен програмата и идеологията на Югославската комунистическа партия (в национален план) за съществуващата открай време македонска народност, разпокъсана с Букурещкия мирен договор 1913 г. Липсата на демократична традиция в Македония и „културата на необходимия враг“ (по израза на Златко Енев от „Либерален преглед“), наложиха двете най-силни македонски партии, независимо от почти никаквите междуособни разлики, да търсят легитимност в определени исторически разкази, в които другата страна и нейния разказ се обявяват за предателски.
Особено последните години в Македония, свързани с началото на голямата политическа криза (от февруари 2015 г.), когато станаха публични много подслушвани телефонни разговори на високопоставени хора на бившата власт на ДПМНЕ-Вальево, свидетелстващи за масова корупция на предишните управляващи, засилиха и без това огромната омраза между двете основни македонски партии. Бруталния език и постъпки на ДПМНЕ-Вальево срещу пусканите „бомби“ (с подслушваните разговори) от тогава опозиционния т. нар. СДСМ (сега на власт), получи съответен отговор от другата страна. Това улесни да се появи една още по-систематична, по-цинична и, защо да не кажем по-шовинистична (в антибългарски смисъл) теза, за антимакедонските и наследствено-предателски ВМОРО, ВМРО и ВМРО-ДПМНЕ. Тезата е, че срещу нея се изправя единствената правилна и справедлива идеологическа и национална позиция в македонската история, тази на Югославската комунистическа партия, на македонските комунисти – членове на въпросната партия, на югославския македонизъм и впоследствие, на т. нар. СДСМ, като наследник на всичко това.
Дали средностатистическия български читател знае колко членове, привърженици и гласоподаватели на т. нар. СДСМ, са се заразили с тези разсъждавания? Много! Достатъчно е да се хвърлят няколко погледа върху коментари в социалните мрежи и под статии в електронните медии. Симпатизанти на т. нар. СДСМ, които не са се задълбочавали толкова в историческия контекст на основните две днешни македонски партии, са с убежденията, че част от възрожденците от XIX век, от ВМОРО, партизаните от Втората световна война, Македонската югославска република и сегашната партия, т. нар. СДСМ, са били и са на истински македонски (македонистични) национални и патриотични позиции. За разлика от пробългарското, предателско междувоенно ВМРО на Тодор Александров и Ванчо Михайлов, чийто наследник е „ВМРО“-ДПМНЕ (тоест ДПМНЕ-Вальево).
Двете най-големи партии в Македония, псевдолвия т. нар. СДСМ (на власт в момента) и дясната на думи „ВМРО“-ДПМНЕ, въпреки привидни разлики, са единни в антибългарските си нагласи и разбирания за македонската история, продължават всеки по свой начин националните идеи на югокомунизма и развиват югославския, конфликтен македонизъм. Но заради политическите противопоставяния между тях пострада статуята на Кьосето (Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), а има опасност да пострадат паметници и на други исторически личности. Македонският министър на културата Роберт Алагьозовски е назначил комисия, която, ще се занимава с това дали има нужда от съществуване на Музея на ВМРО (построен от бившата власт на ДПМНЕ-Вальево) в Скопие. Той има още две имена: „Музей на македонската борба за държавност и самостоятелност и на жертвите от комунистическия режим“.
Едва ли има нужда да напомняме, че във въпросната комисия, членуват няколко „прикрити“ антибългари, сред които е и споменавания тук, Златко Теодосиевски, както и един отявлен българофоб, какъвто е не съвсем психически уравновесения Александър Литовски, ползващ смешната (от 60-те, 70-те и 80-те години) югокомунистическа реторика, с особено присъствие на думата „върховисти“ в нея. Пропагандата на ДПМНЕ-Вальево фалшифицираше идентичността на Тодор Александров, на атентатора на революционната организация Андон Лазов Янев-Кьосето, на историческото ВМ(О)РО – и в Музея на ВМРО, и в документални исторически филми. Затова някои българи от България се зарадваха, че хора близки до т. нар. СДСМ разкривали били истинската идентичност на определени личности и периоди, на които общото им е българският цвят. Но това е много наивно мислене, което не взема предвид целта на разкриването на истинската идентичност на отделни исторически личности и организации. Тези българи от Република България, които не живеят в света на полемиките с „македонистите“ (и/или с членовете на ДПМНЕ-Вальево), около това – какво е било ВМ(О)РО, би трябвало да разберат рафинирания и подъл нациболшевишки антибългаризъм на лица като: Мирослав Гърчев; Стоян Андов; бившия шеф на македонската секция на фондацията „Отворено общество” Владимир Милчин; Златко Теодосиевски; националният координатор за влизане на Македония в НАТО Стево Коминтерна Пендаровски; ужким изследователя на политическата лингвистика и действителен адвокат на югославските исторически фалшификации Ненад Живановски; смешният борец за човешки права Жарко Траяноски; ждановистите, желаещи да забраняват присъствие на местни хора с българско самосъзнание в македонските медии – трагикомичният граждански активист Никола Наумоски, който е шеф на кабинета на настоящия скопски кмет, както и експосланикът в България и Великобритания Георги Спасов, който е и бивш министър на правосъдието в едно правителство на антибългарина Бранко Цървенковски и агент на тайните служби на Югославия; тук е и самия кмет на град Скопие, екстремно арогантният Петре Шилегов, който е внук на беломорски бежанец от Воденско, жител на скопския квартал Бутел и деклариран българин, и др. Според споменатият кмет на Скопие например е голям проблем и предателство е, че македонският гражданин (Васил Пишев от ДПМНЕ-Вальево), с български паспорт и със заявена българска идентичност (и на родителите си), има хотел в Благоевград.
Гръцкият вестник „Катимерини“ неотдавна изказа притеснения, като публикува тия за някакво сближение и оформяне на ос София-Скопие.
В главите на средностатистическия привърженик на управляващия в Македония т. нар. СДСМ, сближението, ако изобщо е желано, не е във вариант извън югославските разбирания. За какво сближение тогава говорим?! Дали сближението е в думите на македонския премиер Зоран Заев, казани неотдавна, в интервю за бТВ: „Ние, делът на тази историческа Македония, която е в България, го признаваме като български дял и тук няма никакви дилеми. Ние наричаме този дял, Пирински, защото Пирин е най-голямата планина, но там живеят граждани на България, някои от които се чувстват македонци и това е тяхно право. И нямаме никакъв такъв проблем.“ На пръв поглед, коректно изявление, с (не много ясно видим) намек, че днес малко хора в Пиринска Македония се чувстват като македонци по народност, повечето се чувстват българи, а но по-рано, може би не е било така. Историческия разказ на югомакедонизма не е засегнат в изявлението на Заев. Щом не е говорил за историята във въпросното изявление, значи, оставил е всеки да си мисли като и дотогава. Средностатистическия български гражданин по един начин, а средностатистическия македонски гражданин – по друг начин. А, точно там е спора между двете държави, заради който, се наложи подписване Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, включващ комисия за история.
Заев напуска екстремното звучение на пропагандата, традиционна за югомакедонизма, но с уважаването на днешната реалност, без да влиза в историческия разказ (създал спора). Той само приглася на най-мекия вариант на същата пропаганда, и то при пълно съзнание, че в в настощата геостратигическа обстановка, не може нищо друго да каже. За да не рискува загуба на подкрепа и/или атаки поне от някои от по-екстремистките представители на същия исторически разказ, какъвто е неговия. Приспособява се към международната обстановка и на факта, че България е далеч по-силна и по-влиятелна в момента от нежелаещата да разчисти с негативните следи от своето югославско наследство Македония.
Колко сме далече от истинско сближение, най-добре свидетелства една неотдавнашна статия, публикувана по повод още едно отдалечаване – това е последният срамен жест на България, предложението на нейното външно министерство т. нар. бизнесмен Йордан Камчев да бъде български почетен консул в Щип, отговарящ и за околните места и градове в тази част на Източна Македония. Камчев беше сочен като главният перач на пари (а може би и още е?) на заподозряния в огромни престъпления връх на пирамидата на македонската власт на ДПМНЕ-Вальево. В близкото минало, Камчев фигурираше и като собственик на (междувременно фалиралата) медийна компания „Медия Принт Македония“, която имаше няколко, постоянно излъчващи гнусна антибългарска пропаганда вестници и сайтове.
Трудно е да се повярва, че дори и една „бананова“ република, с пълна липса на достойнство в нея, би си позволила това, което си позволи България – представител на един брутален антибългарски режим да бъде неин почетен консул, обвиняван също и в пране на пари. Но може би точно Камчев е днешното истинско корупционно и корумпирано лице на държавата (не на Родината!) България!? Защо да се сърдим, когато неговото назначаване, ни сблъсква с реалната, а не с някаква напарфюмирана действителност?!
Йордан Орце Камчев е и бивш подпредседател на младежката организация на т. нар. СДСМ и кандидат за депутат на тази партия, на изборите 1998 година – очевидно последователен с влизанията му в различни партийни схеми – само и единствено, от алтруистични мотиви…
В статията, за която иде реч, публикувана на 27 април т. г. в списанието „Фокус“ (анти-ДПМНЕ-Вальево позициониран скопски седмичник) по повод назначаването на Камчев за български почетен консул в македонската държава, главният редактор Зоран Жоро Димитровски, извършва поредна гавра с българското културно-историческо наследство в Македония. Статията е озаглавена нарочно на книжовен български: „Бай Бойко, защо слагаш таралежи в гащите на Заев?“. Жоро Димитровски пише и за някаква „дългостолетна кавга“ (между България и Македония!?), след която, Борисов, като български министър-председател, признал съществуването на македонски език (макар и според македонската конституция, както в скоби, подчертава Зоран Д.).
Това е бягство от истинското съдържание на спора между двете държави.
В македонските медии непрекъснато тече тази гавра с определено културно-историческо и езиково наследство, и със здравия разум. Конформизмът на Жоро Димитровски е потвърждение на тезата, че българо-македонското сближение, както и сближението на всяка една от тези две страни (особено на едната!) с историческите факти, все още е твърде далече. Затвърдяването на такова мнение е резултат не толкова от написаното от редактора Жоро Димитровски, ами от факта, че самият той (тъй като имам честта лично да го познавам) не вярва в написаните думи за „дългостолетна кавга“ и не смята, че обособени македонска народност и език е имало преди средата на 20 век. Неговият конформизъм е принуден да се съобразява с настроенията на мнозинството жители на Македония, както и с разсъждаванията на огромната част симпатизанти на управляващия т. нар. СДСМ.
В същия седмичник „Фокус“, който, здраво защитаваше позициите на т. нар. СДСМ, преди идването на власт на тази партия, а макар и в по-мек вариант, и сега е близък до въпросния югокомунистически политически субект, в броя от 11 май т. г., беше публикувана статия на някогашния съветник на първия президент на Р. Македония Киро Глигоров и редовен коментатор в списанието, Ристе Люботенски, със заглавие: „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“. Заглавието от статията „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“, беше сложено и на заглавната корица на списанието за този брой, заедно със снимка на премиерите Борисов и Заев, как позирайки пред фоторепортери, се здравуват.
Люботенски пише: „…на този етап вероятно чудна, но и полезна може да е идеята да се разговаря и договаря създаването на форма на федерация между Република България и Република Македония – като начин, по който Македония безпрепятствено да се интегрира в евроатлантическите структури. Разбира се, ако за това се има разбиране, и преди и над всичко, интерес от тези които вземат ключовите решения във въпросните структури“.
Еуфорията, която по повод статията, захвана части от българското медийно пространство, блогосферата и социалните мрежи, най-добре описа Вени Марковски във Фейсбук: „Тито, Димитров, а сега – и Ристе Люботенски. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. И нашите медии – като шарани в рибно стопанство – се хващат на куката… без стръв.“
А ето какво бе писал Ристе Люботенски, на 22 април 2016 г. и с кого е сравнявал тогава политически могъщия Никола Груевски, чието ДПМНЕ-Вальево в този период все още оглавяваше македонското правителство: „И тук, тъкмо в тази точка, пресичат се историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на възрожденския водач (има предвид Груевски, като го иронизира, с алюзия на главното мото от една предизборна програма на ДПМНЕ-Вальево, „Възраждане в сто крачки“ – бел. ред.), седнал от дясно на неговия идеологически баща – Ванчо Михайлов, този доказан кръвник на македонците. Няма дилеми, въпреки фактът, че моделите и формите на политическо действане са модернизирани, все пак те по своето същество представляват верно копие на политическото (и терористичното) действане на Михайлов от преди почти един век“.
Тука няма да се занимаваме с личноста на Ванчо Михайлов, само ще повторим, че в определени среди в днешна Р Македония, повлияни от югокомунистическата пропаганда, неговото име е синоним за предателски великобългаризъм и за въюване, като водач на историческото ВМРО (съществувало до 1934 г.), срещу някакъв масово приет и съществуващ македонизъм, по това време. Та така, сравняването на антибългарина Никола Груевски, с македонския българин Ванчо Михайлов, както и на шовинистично българофобското ДПМНЕ-Вальево (с подържници, предимно жалки неграмотници по история), с историческото ВМРО, „тъкмо в тази точка“, открива ни „историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на…“ манипулатора и пропагандист Ристе Люботенски, на света който той символизира, но светят и лицата на шараните от рибното стопанство.
Паметник, на който Кьосето е с кама в ръката, не трябваше „да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган“, нито може да се оправдае екстремната суровост на тази историческа личност, без разлика за времето, в което е действал въпросния атентатор на ВМ(О)РО. Но, тука става въпрос за нещо друго – има мобилизация на антибългарска основа.
Само една от многото манифестации е отстраняването на въпросната статуя – което, минава със срамно и недостойно мълчание от страна на България. А Република Македония подписа с нея Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество на 1 август миналата година. Изключение прави само последната реакция на българския евродепутат от ГЕРБ, Андрей Ковачев, който публично изрази своето несъгласие с изявлението на македонската министърка на образованието и науката Рената Дескоска, която на 8 април т. г., в интервю за Радио „Свободна Европа“ беше казала: „Няма да променяме учебниците по история и география. Не сме започвали такива процеси, нито някой официално ни е попитал“. Сегашните македонски власти щяли само да поправят някои грешки в македонските учебници по физика и химия, както каза Дескоска.
Една от последните новини е тази за избора на членове на македонската част от смесената българо-македонска комисия за решаване на спорните точки в образованието и историята. За комисията са предложени: Драги Гьоргиев, като председател на македонската секция, българофобът Ванчо Гьоргиев и споменатия Александър Литовски. Зоран Заев още веднъж си прави майтап, не само с (блаженото незнание на) на Бойко Борисов, ами и с историческите факти, както и с рационалното разсъждаване.
Както казват някои наблюдатели тук: „Литовски в комисията, е същото като да сложиш педофил за директор на детска градина“. С Литовски и с двамата Гьоргиеви – Драги и антибългаринът Ванчо, който е близък до ДПМНЕ-Вальево, ясно е, че комисията няма да заработи. Искрено съжалявам, че най-вероятно няма да има преки предавания от заседанията на смесената българо-македонска комисия по образователните и историческите въпроси. Голям смях щеше да падне.
Заев се изгаври с Борисов.
Македонският премиер получи българската подкрепа за интегрирането на страната му в ЕС и НАТО, след като подписа Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България, който, задължава създаване комисия за изглаждане на спорните въпроси, касаещи историческите тълкувания в образованието. Обаче, в тази комисия, от македонска страна, има поне трима човека, от които не може да се очаква никаква обективност.
На една панихида за Мара Бунева, по време на управлението на старото ВМРО-ДПМНЕ и министър-председателя Любчо Георгиевски (тогава много жадни за директорски функции хорица, посещаваха тези панахиди), Ванчо Гьоргиев възкликна – „Дойдоа бугарите“, визирайки двама мои приятели, просташки, гласно, с омраза. Тогава той беше на някакъв пост на помощник на министъра в Министерството на образованието.
Заев получи българска подкрепа, след като с едната ръка подписа договора, който включва комисия за история, а като че ли с другата ръка, същевременно, зад гърба си, направи жест, стискайки палеца, между показалеца и средния пръст.
Ако не може друго, поне България или само Бойко Борисов, в качеството на български министър-председател, трябва да има позиция, по въпроса за непроменения исторически разказ в Македония на югокомунистическа, антибългарска основа, заиграван и подгряван от управляващия т. нар. СДСМ на неговия колега Зоран Заев, с когото често се прегръща.
Сега България под ръководство на ГЕРБ, и лично Борисов, не декларират такава позиция. А преди реагираха често (много пъти остро и националистически), когато трябваше и когато не трябваше, по време на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево. Явно, имат интерес – може би същият, който ги накара да назначат „бизнесмена“ Орце Камчев за почетен консул? Или?

Статията е публикувана в три части, в „Е-вестник“, на 11, 14 и 17 май.

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и www.tribune.eu.com. В момента е журналист на свободна практика.

Повече от ясно е , че на срещата на върха за Западните Балкани, няма да има конкретни дати зажертвите приемане в ЕС. Но самото сядане на държавните глави на Европа на една маса и говоренето по темата, само по себе си е положителен факт.
А дали е възможно обраслата с вековни предразсъдъци и враждебност част от Европа да преодолее напрежението е въпрос, чиито отговор трябва да се побере в идващите десетина години. Самите страни трябва да изминат своя път и да стигнат сами до отговора. Защото този път ЕС е решил много, ама много да внимава кого пуска в дома си. Това ясно пролича в думите на президента на Франция Макрон. Ако трябва да перифразирам думите му той каза следното : „ Ако сами не европеизирате страните си, ако сами не оправите отношенията помежду си, приемането ви в ЕС ще си остане само една Фата Моргана.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! „ С други думи, не ме обвинявайте за собствените си действия и избори. Поемете отговорността за своя живот.
Същото се отнася и за Балканите.
Първо вържете камилите си…

Целият този стремеж към повече мощност, към повече скорост, към повече пиксели, към повече килобайти, мегабайти и гигабайти , сякаш произвежда действителност, която ни приближава до една почтиПетьо осъществена утопия на човешкото бъдеще. Роботиката и дигиталните технологии променят почти ежедневно нашата реалност. Човек е изправен пред предизвикателството на една променяща се сила, чиито прогрес на практика не може да бъде контролиран. В същото време етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри и хуманни към всички живи същества, съвсем не прибавя нови етични пиксели, мегабайти и гигабайти към природата на човека. Това разминаване крие огромни опасности. Забелязано е от немският философ Хайдегер още в началото на миналия век. Той смята, че ни остава единствената възможност, в мислене и творчество да подготвим известна готовност за появата на Бог. Защото при тази динамично и неконтролируемо развитие на технологиите, имайки предвид природата на човека пред лицето на един отсъстващ Бог – ние сме обречени.

За деня на „победобесието“: СССР никога нямаше да спечели войната без САЩ и Великобритания

Автор : Алексей Игоревич Лебедински

Наистина много ме боли да говоря за това, но съм длъжен заради всички онези, които дадоха живота си за да живеем ние … А на тези, които не си спомнят или не искат да знаят и да си спомнят, аз се чувствам длъжен да им напомням всяка година.СССР
За огромно мое съжаление, на всеки 9-ти май за пореден път през последните години моята Русия, осеяна с руски знамена и панделки, символи на „победобесието“, отново ще забрави за много важни, световно значими и истински неща.
Отново ще забрави, че

всъщност е нямало никаква Отечествена война

единствено между Русия и Германия, а беше Втора световна война, в която против фашизма се биха 40 страни, война, която СССР без своите силни съюзници Великобритания и САЩ никога не можеше да спечели.
Моята Русия отново ще забрави, че първи Великобритания и Франция обявиха война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението на Германия срещу Полша. Ще забрави и как Сталин завзе другата част на Полша, окупира балтийските страни и в същата тази 39-та година нападна Финландия, как параноичният тиранин Джугашвили до 22-ри юни 1941 година поддържаше страстно приятелство с нацистите, подпомагайки ги със суровини.

Русия отново няма да си спомни и няма й да разсъждава

защо загубихме повече от 25 милиона души

в тази война (за всеки убит нацист са загинали повече от 7 руски войни) …Русия отново ще забрави за отрядите ни зад граница и новобранците, които едва завършили училище, бяха пращани на най-предната линия, за да отблъскват огъня от пушките на двама или трима наши противници, а когато някои от другарите им паднеше мъртъв, вземаха пушката му, готови за стрелба …

Русия няма да си спомня и за това колко зверства и изстъпления извършиха нашите войски по време при превземането на Берлин – изнасилвания, убийства и грабежи на мирни граждани (Не искам да бъда голословен. Моята леля – Вере Лебединская, която от самото начало на война, едва 16-годишна става медицинска сестра, помага на стотици ранени войни на бойното поле, стигайки чак до Берлин, където е видяла с очите си зверствата на нейните бойни другари, заради които плакала безпаметно със седмици, след което пожелала да остане още две години в града, включвайки се в неговото възстановяване, за да изтрие този позор)…

Защо Русия няма да си спомни, защо иска да забрави? Защото е

отровена от лъжи в продължение на десетилетия,

защото дори понякога да се чувства горда, по-често изпитва срам и се чувства гузна заради своите предци. Защото моята Русия и нейните хора не са в състояние да признаят вината си, да понесат своите грешки, а настоящите правителства дори не са способни да поискат извинение за своите глупаци дипломати. Но това е друга тема.
Най-обидно е, че моята зомбирана Русия няма да си спомни и на този 9 май за истинските ветерани, участници в тази ужасна война, които никога не се почувстваха на този ден щастливи, те не подскачаха от въодушевление и не избухваха в смях, а тихо си спомняха ужаса, страха , болката, смъртта, те не обичаха да говорят за това, а ако някой ги помолеше да разкажат свои спомени, те не разказваха много – внимателно подбираха моментите и думите – такива бяха времената, не можеше да се каже цялата истина – почти същото е и сега.
Спомням си как ветерани седяха тихо с чаша водка и парче черен хляб, изгубени в болезнени спомени, докато младите хора, които не са помирисвали барут, се забавляваха …
Така че 9 май – не е празник за нас, това е празник за тях, за тези, които се биха, в чиито очи и досега има горчивина, скръб и болка. А за нас това не трябва да бъде просто формален повод за празнуване, за веселие, напротив. Още повече, когато виждаме пренебрежителното отношение на правителството към единиците останали живи участници в тази жестока война – обидата трябва да бъде толкова голяма, че да не може да намери място в нито едно човешко сърце, защото те умират от глад, бедност и забрава

9 май – Ден на Памет, Скръб и Благодарност,

дълбок поклон на всички, които са участвали и загинали в тази ужасна война срещу фашизма и нацизма – руснаци, британци, поляци, евреи, беларуси, казахи, грузинци, арменци, татари, американци, австралийци и много други … християни, будисти, мюсюлмани, евреи – всички, които са победили злото. И аз вярвам, че по специален начин сега, в това срамно за Русия време, ние трябва да се преклоним пред нашите братя украинци, тъй като всеки пети от тях е отдал живота си в борбата срещу фашизма.
И аз, като гражданин на Русия, безкрайно се срамувам от това, което сега извършва окупирало се днешното престъпно руско правителство в Кремъл, към тези, чиито предци, които заедно с нашите предци бяха един до друг в окопите, в танка, които на едно бойно поле са дали живота си в битката с общото Зло. Това не може да бъде повод за веселие. Може да бъде само повод за Памет и Скръб. За да не се повтори никога случилото се. Да ги уважаваме, да им благодарим, да им поискаме прошка и да ги помним. Никога да не ги забравяме. Не ги забравяйте! Заради децата, заради живота, заради бъдещето. Иначе всичко отново ще се повтори и тогава ще бъде по-жестоко. Помнете! Помнете! Помнете!

www.faktor.bg

Провалът на мултикултурализма

Общност против общество в Европа[1] Автор Кенан Малик
Преди тридесет години мнозина европейци виждаха в мултикултурализма – тоест идеята за едно включващоМУЛТИ всички, разнообразно общество – отговор на социалните проблеми в Европа. Днес все повече от тях го считат за тяхна причина. Това разбиране на нещата накара някои от утвърдените политици, сред тях британският премиер-министър Дейвид Камерън и германската канцлерка Ангела Меркел, публично да отрекат мултикултурализма и да се произнесат против неговите опасности. А това подхрани успехите на крайно десните партии и популистки-настроени политици из цяла Европа – от Партията на свободата в Холандия до Националния фронт във Франция. В най-екстремните случаи това послужи като вдъхновение за отвратителни актове на насилие, като масовото убийство, извършено от Андерс Брейвик на норвежкия остров Утоя през юли 2011.
Но как точно се е получила тази трансформация? Според критиците на мултикултурализма, Европа е допуснала прекомерна имиграция без да изисква достатъчно много интеграция – неудачно решение, в резултат на което социалното сцепление е ерозирало, националните идентичности са били подкопани, а общественото доверие – силно понижено. Защитниците на мултикултурализма, от друга страна, отговарят, че проблемът е не в прекомерното разнообразие, а в прекомерния расизъм.
Но истината за мултикултурализма е далеч по-комплексна от онова, което всяка от двете страни би се съгласила да приеме, а дебатите около него често са се превръщали в софистика. Мултикултурализмът се е превърнал днес в чучело, използвано за представяне на други социални и политически въпроси: имиграция, идентичност, политическо разочарование, упадък на работническата класа. Нещо повече – различните [европейски] страни са вървели по много различни пътища. Великобритания се е опитвала да предостави на различните общности еднакво участие в политическата система. Германия е окуражавала имигрантите да живеят по свои собствени, обособени начини, вместо да им даде гражданство. А Франция просто е отхвърлила мултикултурните политики, предпочитайки [традиционните си] асимилационни подходи. Специфичните резултати също са много различни: във Великобритания се стигна до общностно насилие; в Германия турските общности се изолират все повече от основното общество; във Франция отношенията между властите и северноафриканските общности са силно експлозивни. Навсякъде обаче основните последствия са едни и същи: фрагментирани общества, отчуждени малцинства и гневни граждани.
Като политически инструмент мултикултурализмът е функционирал не само като отговор на многообразието, а също и като средство за ограничаването му. А това разбиране разкрива определен парадокс. Мултикултурните политики приемат като даденост, че обществата са многообразни, но пък имплицитно допускат, че това многообразие приключва по границите на малцинствените общности. Те се опитват да институционализират разнообразието, като поставят хората в етнически и културни кутийки – например една-единствена, хомогенна мюсюлманска общност – и определят нуждите и правата им в съответствие с това. Такива политики, с други думи, само са спомогнали за създаването на самите онези разделения, за чието управляване са били предназначени.
Митът за разнообразието
Разчепкването на многобройните нишки в мултикултурния дебат изисква на първо място разбиране на самото понятие. Терминът „мултикултурен“ се е утвърдил като дефиниращ както [разбирането за] едно особено разнообразно общество (обикновено в резултат от имиграция), така и политиките, необходими за управляването на такова общество. Той, следователно, включва както описание на обществото, така и предписание за начините, по които то трябва да се направлява. Приравняването на двете неща – възприемания проблем и предполагаемото решение – е нещото, което затяга възела в ядрото на дебата. А разплитането на този възел изисква внимателно оценяване и на двете.
Както привържениците, така и критиците на мултикултурализма широко приемат предпоставката, че масовата имиграция е трансформирала европейските общества, като ги е направила по-разнообразни. До известна степен това изглежда очевидно само по себе си. Днес Германия е втората по популярност имигрантска дестинация, след Съединените щати. През 2013 повече от десет милиона души, или малко над 12 процента от населението, са били родени в чужбина. В Австрия тази цифра е 16 процента; в Швеция, 15 процента; а във Франция и Великобритания, около 12 процента. Но, ако бъде разгледано от историческа перспектива, твърдението, че тези страни днес са по-плуралистични от всякога, не е чак толкова праволинейно, колкото може би изглежда. Европейските общества от деветнадесети век може и да изглеждат хомогенни от днешна гледна точка, но това изобщо не е начинът, по който самите те са виждали себе си по онова време.
Да разгледаме например Франция. През годините на Френската революция само половината от населението е говорела френски език, и само около 12 процента са го говорели правилно. Както показва историкът Йожен Вебер, модернизацията и унификацията на Франция в годините след Революцията е изисквала травматичен и продължителен процес на културна, образователна, политическа и икономическа самоколонизация. Тези усилия са създали модерната френска държава и са породили представите за френското (и европейско) превъзходство над не-европейските култури. Но заедно с това те са усилили усещането за степента, до която по-голямата част от населението е била все още социално и културно различна [от ядрото на „френскостта“]. В реч пред Медико-психологическото общество от Париж през 1857, християн-социалистът Филип Буше се пита как е могло да се случи така, че „вътре в общество като нашето да се оформят раси – и то не една, а няколко – мизерни, непълноценни и унижавани до такава степен, че могат да бъдат класифицирани като намиращи се далеч по-ниско от най-низшите дивашки раси, тъй като непълноценността им е понякога нелечима“. А „расите“, които навяват такъв страх на Буше, са не имигранти от Африка или Азия, а селското беднячество във Франция.
През Викторианската ера множество британци също са виждали в градската работническа класа и селското беднячество своя „друг“. Една забележка, описваща работническата класа от източно-лондонския квартал Бетнал Грийн, излязла в един от броевете на The Saturday Review от 1864 (широко четен по онова време либерален вестник), е типична за представите на викторианската средна класа. „Бедняците от Бетнал Грийн“, се обяснява в бележката, били „обособена каста, раса, за която не знаем нищо, чиито животи са от напълно различно естество в сравнение с нашите; хора, с които нямаме никакви допирни точки“. Същото било до голяма степен валидно, внушава статията, и за „голяма част от селското беднячество“. И макар че различията между роби и господари са се считали за „по-крещящи“ от онези между състоятелни хора и бедняци, те все пак предлагали „доста точно сравнение“; в действителност различията били толкова фундаментални, че предотвратявали „всичко, наподобяващо някакъв вид контакт или дружелюбно отношение“.
В наши дни Бетнал Грийн е сърцето на бангладешката общност в Източен Лондон. Мнозина белокожи британци виждат в жителите му новите бедняци от Бетнал Грийн – културно и расово различни от самите тях. Но днес само хора от политическите крайности биха сравнявали различията между белите британци и техните бангладешки съседи с онези между господари и роби. Социалните и културни различия между един викториански джентълмен или собственик на фабрика, от една страна, и някой селски ратай или фабричен работник, от друга, са били в действителност далеч по-големи от онези между един бял жител и жител от бангладешки произход в наши дни. Колкото и да виждат себе си като различни, едно 16-годишно момче от бангладешки произход, живеещо в Бетнал Грийн, и някое бяло 16-годишно момче, най-вероятно носят едни и същи дрехи, слушат една и съща музика и са фенове на един и същи футболен клуб. Супермаркетът, спортната площадка и Интернет ги свързват един с друг, като създават набор от преживявания и културни практики, далеч по-общи от ония от миналото.
Подобна историческа амнезия подкопава и дискусиите около имиграцията. Много критици на мултикултурализма твърдят, че имиграцията в Европа днес е по-различна от онези от миналите времена. В книгата си Размишления върху революцията в Европа журналистът Кристофър Колдуел твърди, че преди Втората световна война имигрантите в европейските страни са идвали почти само от континента, а следователно са се асимилирали лесно. „Да се използва думата имиграция за описване на вътрешно-европейските движения“, казва Колдуел, „едва ли има повече смисъл от това да се описва някой нюйоркчанин като ‚имигрант‘ в Калифорния“. Според него предвоенната имиграция между европейските нации се е различавала [съществено] от следвоенната имиграция, идеща от места извън Европа, тъй като „имиграцията от съседни страни не предизвиква най-тревожните имиграционни въпроси, като например ‚Колко добре ще се аклиматизират?‘, ‚Наистина ли желаят да се асимилират?“ и, повече от всичко останало, ‚Кои са реалните им лоялности?‘“
Но именно това са въпросите, с които са били пресрещани и имигрантите от предвоенните години. Както пише изследователят Макс Силвърман, идеята, че Франция е асимилирала с лекота имигрантите от други европейски части преди Втората световна война е „ретроспективна илюзия“. А това се отнася до голяма степен и за Великобритания. През 1903 Кралската комисия по чуждата имиграция изказва страхове, че пришълците във Великобритания ще бъдат склонни да живеят „според традициите, навиците и нравите си“. Имало е също грижи, както се изразява вестникарският редактор Дж. Л. Силвър, че „дебилните, болнави и зли продукти на Европа“ биха могли да се „присадят към английския щам“. Първият имиграционен закон в страната, Актът за чужденците от 1905, е бил предназначен основно да ограничи притока на европейски евреи. Без такъв закон, твърди по онова време тогавашният министър-председател Артур Балфур, британската „националност не би била същата, а и не би била националността, от която бихме желали да произлизат наследниците ни през идещите епохи“. Приликите с днешните безпокойства са несъмнени.
Расата над всичко
Дали днешна Европа е наистина по-плуралистична отколкото е била през деветнадесети век си остава нещо спорно, но е несъмнен факт, че европейците я възприемат като по-разнообразна. Това се дължи до голяма степен на промяната в начините, по които хората определят социалните различия. Преди век и половина класата е била далеч по-важна като рамка за разбиране на социалните взаимоотношения. Колкото и трудно да е човек да си представи това днес, много хора по онова време са възприемали расовите разграничения не в смисъла на различия в цвета на кожата, а такива в класата и социалното положение. Повечето мислители от деветнадесети век са били загрижени не толкова за чужденците, пресичащи границите на страните им, колкото за онези, обитаващи тъмните пространства вътре в тях.
През последните няколко десетилетия класата е изгубила важността си в Европа – както като политическа категория, така и като отличителен белег на социална идентичност. В същото време културата се превръща все повече в централното средство, чрез което хората възприемат социалните различия. Това изместване отразява по-широки тенденции. Идеологическите разделения, които са характеризирали политиката през по-голямата част от последните 200 години са намалели, а старите разграничения между ляво и дясно вече са по-малко смислени. Тъй като работническите класи са изгубили икономическата си и политическа мощ, професионалните организации и колективистичните идеологии са западнали. Пазарът, междувременно, се е разширил и обхванал почти всяка дреболия от социалния живот. А институциите, които традиционно са свързвали коренно различни индивиди – от професионалните съюзи до църквата – са изгубили значението си в обществения живот.
В резултат на всичко това европейците са започнали да виждат себе си и социалните си принадлежности по един по-различен начин. Те все повече определят социалната солидарност не от гледна точка на политически понятия, а по-скоро в отношение към неща като етнически произход, култура или вяра. И са загрижени по-малко за вида общество, което биха искали да изградят, отколкото за общността, към която принадлежат. Тези две сфери са, разбира се, тясно свързани и всяко усещане за социална идентичност трябва да се съобразява и с двете. Но тъй като идеологическият спектър се е стеснил, а механизмите за промяна са отслабнали, то политиката на идеологията е отстъпила място на политиката на идентичността. Именно на фона на всичко това европейците са започнали да виждат родните си места като прекалено, дори невъзможно разнообразни – и са формулирали начини, в съответствие с които реагират.
Под моя чадър
Описвайки съвременните европейски общества като изключително разнообразни, мултикултурализмът очевидно греши. Но какво да кажем за неговите предписания по отношение на начините, по които би трябвало да се управлява това предполагаемо многообразие? В хода на последните три десетилетия множество европейски нации са възприемали мултикултурни политики, но по силно различни начини. Сравнението между само два от тези случаи – онези на Великобритания и Германия – и разбирането на общото между тях, може да ни разкрие много неща за самия мултикултурализъм.
Един от най-широко разпространените митове в европейската политика е, че правителствата са възприели мултикултурни политики защото малцинствата са искали да утвърдят спецификите си. Макар че въпросите на културната асимилация със сигурност са занимавали усилено политическите елити, те не са (поне доскоро) занимавали и самите имигранти. Когато през късните 1940 и 1950 години във Великобритания са започнали да пристигат големи имигрантски маси от Карибите, Индия и Пакистан, за да запълнят недостига от работна ръка, британските чиновници са се страхували, че това може да подкопае усещането за идентичност на страната. Според предупреждението, изказано в един правителствен доклад от 1953, „Една голяма цветнокожа общност като забележима черта на нашия социален живот би отслабила… понятието за Англия или Великобритания, към което хората от британски произход из цялата Британска общност са привързани“.
Имигрантите донасят със себе си традиции и нрави от родните си места, с които често се гордеят много. Но те рядко са загрижени за запазване на културните си различия, нито пък като цяло са склонни да гледат на културата като на политически въпрос. Онова, което ги тревожи е не желанието да бъдат третирани по различен начин, а фактът, че са третирани така. Расизмът и неравенството, а не религията и етническият произход, са нещата, които съставляват основните им грижи. През следващите десетилетия едно ново поколение от чернокожи и азиатски активисти, оформящи групи като Азиатското младежко движение и колектива „Расата днес“, реагират срещу тези неприятности, като организират стачки и протести, чрез които се противопоставят на дискриминацията по работните места, депортациите и полицейското насилие. Тези усилия достигат експлозивен връх в серията от бунтове, които разтърсиха вътрешните градове на Великобритания през късните 1970 и ранните 1980 години.
В този момент британските власти осъзнават, че ако на малцинствените общности не бъде дадена възможност за политическо участие в системата, напреженията ще продължат да подкопават стабилността в градовете. Именно в този контекст се появяват мултикултурните политики. Държавата, както на национално, така и на местно равнище, въвежда нова стратегия за привличане на чернокожите и азиатски общности в основното русло на политическия процес, чрез назначаване на определени организации или общностни водачи като представители на техните интереси. По същество този проект дефинира отново понятията за расизъм и неравенство. Расизмът в този момент започва да означава не просто отказ на равни права, а също и на правото на различност. А равенството пък вече се състои не просто в притежаването на права, надхвърлящи расата, етническия произход, културата и вярата; то означава утвърждаването на различни права поради тези фактори.
Нека разгледаме случая с Бирмингам, втория по големина град във Великобритания. През 1985 тамошният квартал Хандсуърт е потопен в бунтове, разпалени от яростен гняв срещу бедността, безработицата и особено полицейското насилие. Двама души са убити, десетки са ранени в резултат на насилието. След безредиците градският съвет се опитва да привлече малцинствата чрез създаването на така наречените „чадърни групи“ – организации, от които се очаква да представляват и защитават членовете си по въпросите на градските политики. Тези общности решават какви са потребностите на всяка общност, как и сред кои хора ще бъдат разпределяни [финансовите] средства и по какви начини ще бъде разпределяна политическата власт. По същество те се превръщат в представители на своего рода малки етнически владичества.
Градският съвет се е надявал да привлече малцинствата към [направляването на] демократическия процес, но всъщност групите се борят за определяне на своите индивидуални и колективни мандати. Някои от тях, като Движението на хората от африкански и карибски произход, представляват етнически групи, докато други, като Съвета на ръководените от чернокожи хора църкви, са и религиозни. Разнообразието сред групите е също толкова голямо, както и онова вътре в тях; например не всички хора, за които се предполага да бъдат представяни от Консултативния комитет на бангладешките ислямски проекти, са еднакво религиозни. Но планът на градския съвет по същество причислява всеки член на дадено малцинство към една точно определена малцинствена група, определя потребностите на всяка група като цяло и поставя различните организации в състояние на конкуренция за градските ресурси. А всеки човек, който се чувства извън рамките на тези определени общности, е по същество напълно изключен от мултикултурния процес.
Проблемът с политиките на Бирмингам, отбелязан през 2005 от Джой Уормингтън, директорка на Бирмингамското партньорство за расово действие (BRAP, благотворителна организация, целяща намаляване на неравенството) е, че те „обикновено подчертаваха етническия произход като ключов елемент за постигане на привилегии“. [С други думи], тук е станало нещо нормално да се разпределят ресурси според етнически или религиозни признаци. И така, вместо да мислят за това как да посрещнат потребностите на хората или да разпределят ресурсите справедливо, организациите са принудени да мислят за разпределение на етническата принадлежност. Последствията от всичко това са катастрофални. През октомври 2005, две десетилетия след първоначалните бунтове от Хандсуърт, избухва насилие в съседния квартал Лоузълс. През 1985 по улиците излизат заедно азиатски, чернокожи и бели демонстранти, за да протестират срещу бедността, безработицата и полицейското насилие. През 2005 битките вече са между чернокожи и азиатци. Като искра е послужила мълвата – неподкрепена от нищо – че група азиатски мъже са изнасилили ямаиканско момиче. Насилието продължава цял един уикенд.
Но защо две общности, които са се борили рамо до рамо през 1985, се бият едни срещу други през 2005? Отговорът се открива най-вече в мултикултурните политики на Бирмингам. Както се отбелязва в едно академично изследване на бирмингамските политики, „Моделът на ангажимент [с проблемите на малцинствата] чрез ‚чадърните групи‘ обикновено води до това, че се стига до конкуренция за ресурси между BME [чернокожите и други малцинствени групи]. Вместо да се определят най-наложителните нужди и да се подчертае необходимостта от между-общностна съвместна работа, различните ‚чадърни групи‘ по принцип се опитват единствено да преследват собствените си интереси“.
Политиките на съвета, с други думи, не само обвързват хората още по-тясно с определени [малцинствени] идентичности, но и ги водят до страх и омраза към други групи, като техни конкуренти в борбата за власт и влияние. Идентичността на даден индивид тук трябва да бъде утвърдена като различна от идентичностите на индивидите от други групи: да бъдеш бангладешец в Бирмингам означава също и да не си ирландец, да не си сикх, да не си афро-карибец. Следствието от това е появата на нещо, което икономистът Амартия Сен нарича „плуралистичен монокултурализъм“ – политика, основаваща се на мита, че обществото е съставено от различни, еднородни култури, които се стремят да се избягват взаимно. Резултатът в Бирмингам е, че разделенията между чернокожите и азиатски общности се втвърдяват до такава степен, че довеждат до междуобщностно насилие.
Разделени и неравни
Германският път към мултикултурализма е различен от онзи във Великобритания, макар че изходната предпоставка е същата. Както много други страни в Западна Европа, Германия се сблъсква с огромен недостиг на работна ръка в годините след Втората световна война и започва активно да привлича чужди работници. Но за разлика от Великобритания тук новите работници идват не от бивши колонии, а от страните от средиземноморския регион: първо от Гърция, Италия и Испания, а след това от Турция. Освен това те идват не като имигранти, още по-малко като потенциални граждани, а като т. нар. „гастарбайтери“ (работници-гости), от които се очаква да се върнат в родните си страни когато германската икономика престане да се нуждае от услугите им.
С времето обаче тези гости, огромното мнозинство от тях турци, се превръщат от временна необходимост в постоянно присъствие. Това е така отчасти защото Германия продължава да се нуждае от труда им, отчасти защото имигрантите, а още повече децата им, започват да гледат на нея като на свой дом. Но германската държава продължава да ги третира като аутсайдери и да им отказва гражданство.
Германското гражданство доскоро се основаваше на принципа jus sanguinis[2], според който човек може да получи гражданство само ако родителите му/ѝ са били граждани. Принципът изключва от достъп до гражданство не само имигрантите от първо поколение, но също и децата им, вече родени в Германия. През 1999 един нов закон за националността действително направи по-лесно получаването на гражданство за имигрантите. И все пак повечето турци си остават аутсайдери. От около три милиона граждани от турски произход в днешна Германия, едва около 800,000 са успели да получат гражданство.
Вместо да приветстват имигрантите като равни, германските политици се опитват да се справят с т. нар. „турски проблем“ чрез политики на мултикултурализъм. Започвайки през 1980-те, правителството окуражава турските имигранти да запазят собствената си култура, език и начин на живот. Но тази политика представлява не толкова акт на уважение към различността, колкото удобно средство за избягване на въпроса за това как да се създаде обща, включваща всички, култура. А основното следствие от нея се оказва появата на паралелни общности.
Имигрантите от първо поколение са били, общо взето, секуларни хора, а религиозните сред тях рядко са били твърдолинейни във вярванията и практиките си. Днес обаче почти една трета от турците на зряла възраст в Германия редовно посещават джамии – цифра, далеч по-висока от обичайната за други турски общности в Западна Европа, а дори и в много части от самата Турция. Подобно на това, турските жени от първото поколение почти никога не са носили забрадки; днес много от дъщерите им го правят. Без каквато и да било мотивация да участват в националната общност, множество турци изобщо не си дават труд да научат немски език.
В същото време, в което мултикултурните политики в Германия са насърчавали турците да гледат с безразличие на германското общество, те са накарали и множество германци да гледат на турската култура с все по-засилващ се антагонизъм. Популярните представи за това какво означава да бъдеш германец/германка, постепенно започват да се определят отчасти от противопоставянето срещу възприеманите [по определен начин] ценности и вярвания на изключената имигрантска общност. Едно социологическо проучване от 2011, проведено от френската фирма Ifop, показва, че 40 процента от германците считат присъствието на ислямски общности за „заплаха“ пред тяхната национална идентичност. А според едно друго допитване, проведено от германския университет в Билефелд през 2005, трима от четирима германци смятат, че ислямската култура не подхожда към западния свят. Анти-мюсюлмански групи, като Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада (PEGIDA), са във възход, а анти-имиграционните протести, провеждани в градове из цялата страна през миналия януари, бяха сред най-големите в последно време. Много германски политици, включително и Меркел, заеха решителни позиции против анти-мюсюлманското движение. Но вредата вече е била нанесена.
Политиката на подизпълнението
Както във Великобритания, така и в Германия правителствата не успяват да осъзнаят сложността, еластичността, пък и чистото твърдоглавие на идентичността. Личните идентичности възникват от отношения – не просто лични, а социални връзки – и те постоянно мутират.
Да вземем мюсюлманската идентичност. Днес в европейските страни се говори много за така наречената мюсюлманска общност – нейните възгледи, потребности, аспирации. Но понятието е напълно ново. Чак до късните 1980, само малцина мюсюлмански имигранти в Европа са считали себе си за принадлежащи към каквото и да било нещо от тоя род. И това е било така не защото са били малобройни. Във Франция, Германия и Великобритания например, през 1980-те вече е имало големи и добре утвърдени южно-азиатски, северноафрикански и турски имигрантски общности.
Първото поколение от северноафрикански имигранти във Франция е като цяло секуларно, също като онова на турските имигранти в Германия. Напротив, първата вълна от южноазиатски имигранти, пристигащи във Великобритания след Втората световна война, се състои от по-религиозни хора. Но дори и те виждат в себе си на първо място не толкова като мюсюлмани, колкото пунджабци, бенгалци или джлалабадци. Макар и набожни, те носят религията си леко. Мнозина пият алкохол. Малко от жените носят забрадки, да не говорим за бурка или никаб (пълно покритие на лицето и тялото). Повечето посещават джамии само от време на време. В техните очи ислямът не представлява вид всеобхватна философия. Вярата определя отношението им към Бога, а не някаква неприкосновена публична идентичност.
Членовете на второто поколение британци с мюсюлмански произход са дори още по-малко склонни да се идентифицират с религията си. Същото важи и за онези, чиито родители са индуси или сикхи. Религиозните организации са едва видими вътре в малцинствените общности. Организациите, които свързват имигрантите едни с други, са преди всичко секуларни и често политически; във Великобритания например такива групи включват Азиатското младежко движение, което се бори срещу расизма, както и Асоциацията на индийските работници, която се фокусира върху трудовите права.
Едва през късните 1980 въпросът за културните различия започва да става истински важен. Едно поколение, което, иронично, е далеч по-интегрирано и озападнено от първите, се оказва далеч по-упорито в настояването да поддържа предполагаемата си различност. Причините за тази промяна са комплексни. Отчасти те се крият в заплетена мрежа от по-големи социални, политически и икономически промени, случили се през последния половин век (като колапса на левицата и възхода на идентичностната политика). Друга част се крие в някои международни събития, като Иранската революция от 1979 и Босненската война от ранните 1990 – и двете събития играят важна роля за подхранването на едно по-изострено чувство за мюсюлманска идентичност в Европа. И накрая, част от тях се крият в европейските мултикултурни политики.
Груповите идентичности не са естествени категории; те възникват в процеса на социалното взаимодействие. Но тъй като някои от културните категории са придобили официален мандат, то и някои идентичности са започнали да изглеждат фиксирани. Разпределяйки финансови ресурси и политическа власт чрез етнически базирани организации, правителствата предоставят на някои етнически идентичности автентичност – и я отказват на други.
Мултикултурните политики се опитват да изградят мост между държавата и малцинствените общности, като издирват определени общности и организации, които да действат като посредници. Вместо да апелират към мюсюлманите и другите малцинствени групи като към граждани, политиците са склонни да приемат, че истинските лоялности на малцинствата са към тяхната вяра или етническа общност. В резултат на това правителствата отдават своите политически отговорности на малцинствените водачи като техни подизпълнители.
Но такива лидери рядко са представители на общностите си. Това не би трябвало да изненадва: никоя единична група или набор от лидери не би могла да представя една голяма бяла общност. Някои бели европейци са консервативни, мнозина са либерали, други пък са комунисти или неофашисти. А повечето бели хора не биха считали интересите си за специфично „бели“. Един бял християнин вероятно ще има повече общо с някой чернокож християнин, отколкото с бял атеист; белият социалист най-вероятно ще мисли по-скоро като някой бангладешки социалист, а не толкова като бял консерватор, и така нататък. Мюсюлманите, сикхите и афро-карибците не са по-различни; именно в това се състои и фундаменталният недостатък на мултикултурализма.
Асимилирай се сега
Френската политика на асимилация обикновено се разглежда като полярна противоположност на мултикултурализма, който френските политици с гордост са отхвърлили. За разлика от останала Европа, настояват те, Франция третира всеки индивид като гражданин, а не като член на определена расова, етническа или културна група. В действителност обаче Франция е също толкова социално разделена, колкото са Германия или Великобритания, и то по удивително сходен начин.
Въпросите около френската социална политика, както и социалните разделения в страната, попаднаха на фокус в Париж през миналия януари, когато ислямистки стрелци застреляха 12 души в офисите на сатиричното списание Charlie Hebdo и четирима други, от еврейски произход, в един кашер-супермаркет. Френските политици дълго време бяха считали, че мултикултурните политики са отговорни за появата на местни джихадисти във Великобритания. Сега самите те трябваше да отговарят защо такива терористи са били отглеждани и в асимилационистката Франция.
Често се твърди, че във Франция има около пет милиона мюсюлмани – предполага се, че това е най-голямата мюсюлманска общност в Западна Европа. Всъщност хората от северноафрикански произход във Франция (напъхани в същата тази група), никога не са съставлявали някаква единна общност, а още по-малко пък религиозна такава. Имигрантите от северна Африка са били най-вече секуларно настроени, а понякога дори враждебни към религията. Един доклад на Изследователския център Пю от 2006 показва, че 42 процента от мюсюлманите във Франция идентифицират себе си на първо място като френски граждани – повече, отколкото в Германия, Испания или Великобритания. През последните години един все по-голям брой от тях са били привлечени от исляма. Но дори и днес, според едно изследване на Ifop от 2011, само 40 процента идентифицират себе си като вярващи мюсюлмани, а само 25 процента посещават петъчните молитви.
Хората от северноафрикански произход във Франция често биват описвани като имигранти. На практика мнозинството от тях са второ поколение френски граждани, родени във Франция и също толкова французи, колкото и всеки избирател на Националния фронт. Но употребата на понятията „мюсюлманин“ и „имигрант“ като етикети за френските граждани от северноафрикански произход не е случайна. Тя е част от процеса, чрез който държавата представя такива граждани като „други“ – като не съвсем част от френската нация.
Както и във Великобритания, първото поколение от имигранти, дошли във Франция след Втората световна война, се е сблъскало със значителен расизъм, а второто поколение вече е било по-малко склонно да приема социалната дискриминация, безработицата и полицейското насилие. Те са се организирали, най-вече чрез секуларни организации, и са излезли на улицата, често под формата на бурни протести. Бунтовете, които се разразиха из френските градове през есента на 2005, направиха видими пукнатините във френското общество – също толкова ясно, колкото бяха го направили онези, обхванали великобританските градове две десетилетия преди това.
През 1970-те и ранните 1980 френските власти бяха заели сравнително спокойна позиция по отношение на мултикултурализма, обикновено толерирайки културните и религиозни различия във време, в което само малко малцинствени общности са изразявали идентичностите си в културна или религиозна светлина. Френският президент Франсоа Митеран дори беше изковал лозунга le droit à la différence (право на различност). Но когато напреженията вътре в северноафриканските общности станаха по-видими, а Националният фронт се появи като политическа сила, Париж се отказа от този подход в полза на рдна по-твърдолинейна позиция. Бунтовете от 2005, както и недоволството, което те разкриха, бяха представени по-малко като реакция срещу расизма, колкото като израз на нарастващата заплаха за Франция, идеща откъм исляма. На думи френските власти отхвърляха мултикултурния подход на Великобритания. На практика обаче те третираха северноафриканските имигранти и техните наследници по „мултикултурен“ начин – тоест като единна общност, най-вече мюсюлманска такава. Безпокойствата относно исляма започнаха да отразяват по-големите страхове, свързани с кризата на ценностите и идентичността, които измъчват днешна Франция.
Едно широко дискутирано допитване от 2013, проведено от френската изследователска група Ipsos и Центъра за политически изследвания (CEVIPOF) към Института за политически науки в Париж (известен под името Sciences Po) разкрива, че 50 процента от френското население счита икономическия и политически „упадък“ на страната си за „неизбежен“. По-малко от една трета смятат, че френската демокрация функционира добре, а 62 процента намират „повечето“ политици за „корумпирани“. В доклада на анкетьорите се описва една разпокъсана, разделена според племенни линии, отчуждена от основните политици, недоверяваща се на националните лидери, ненавиждаща мюсюлманите Франция. Основното чувство, движещо френското общество, е „страхът“, казва се в заключение в доклада.
Във Великобритания мултикултурните политики са както признание за съществуването на едно разпокъсано общество, така и негов източник. Във Франция, парадоксално, асимилационистките политики са довели до същия резултат. Изправени пред една недоверчива и неангажирана публика, политиците са се опитали да утвърдят отново [идеята за] обща френска идентичност. Но, бидейки неспособни да определят ясно идеите и ценностите, които характеризират страната, те са го правели основно чрез насаждане на враждебност към символите на чуждостта – например чрез забраната на бурката през 2010 г.
Вместо да приеме северноафриканците като пълни граждани, френската политика обикновено е игнорирала расизма и дискриминацията, пред които тези хора са изправени. Мнозина във Франция виждат съгражданите си от северноафрикански произход не като французи, а като араби или мюсюлмани. Но хората от второто поколение северноафриканци са често пъти също толкова отдалечени от културата и нравите на собствените си родители – и от основното русло на исляма – колкото са и от по-широкото френско общество. Те са приклещени не между две култури, както често се твърди, а са лишени от всякаква. Вследствие от това някои от тях се обръщат към ислямизма, а други, ако и малко, дори дават излаз на латентния си гняв чрез прибягване към джихадистко насилие.
В същото време френските асимилационистки политики само изострят усещането за неангажираност, изпитвано от хората в традиционните общности на работническата класа. Социалният географ Кристоф Гюйю е изковал фразата „периферна Франция“, с която би искал да опише хората, „изтласкани встрани от деиндустриализацията и гентрификацията[3] на градските центрове“, които „живеят встрани от икономическите и управленчески центрове, в състояние на социална не-интеграция“, поради което „се чувстват изключени“. Периферната Франция се е появила най-вече в резултат от определени икономически и политически промени. Но, също като много от северноафриканските общности в страната, самата тя е започнала да гледа на маргинализацията си през окуляра на културната и етническа идентичност. Според споменатото проучване на Ipsos-CEVIPOF от 2013, седем от десет души считат, че във Франция има „прекалено много чужденци“, а 74 процента смятат исляма за несъвместим с френското общество. Представянето на исляма като заплаха за френските ценности не само е засилило политическата роля на културата, но освен това е изострило широкото разочарование от настоящите политики.
В миналото едно такова недоволство, независимо дали сред северноафриканските общности или сред онези на работническата класа, би довело да директно политическо действие. Днес обаче и двете групи дават израз на недоволствата си чрез политиките на идентичността. По свои собствени начини и расисткият популизъм, и радикалният ислямизъм са изражения на един и същи вид социална неангажираност в епоха на идентичностни политики.
Друг път
Мултикултурализмът и асимилационизмът са различни управленчески реакции към един и същи проблем: разпокъсването на обществото. Въпреки това и двата подхода са довели в края на краищата до още по-голямо влошаване на нещата. Ето защо е време да се направи крачка отвъд все по-стерилните дебати между привържениците на двата подхода. А това изисква правенето на три вида разграничения.
Първо, Европа трябва да разграничи разнообразието като наличен опит от мултикултурализма като политически процес. Опитът на живота в общество, направено разнообразно чрез масовата имиграция, трябва да се приветства. Напротив, опитите това разнообразие да бъде институционализирано, чрез формалното признаване на културни различия, трябва да бъдат отхвърляни.
Второ, Европа трябва да разграничава слепотата към цвета на кожата от слепотата пред расизма. Асимилационистката решителност да се третират всички хора по един и същи начин, като граждани, вместо като носители на специфични расови или културни истории, е нещо ценно. Но това не означава, че държавата трябва да игнорира дискриминацията срещу определени групи. Гражданството няма смисъл, ако различните класове от граждани се третират по различни начини, независимо дали поради мултикултуралистки политики или поради расизъм.
Накрая, Европа трябва да прави разлика между хора и ценности. Привържениците на мултикултурализма твърдят, че общественото разнообразие подкопава възможността за установяване на общи ценности. Подобно на тях, асимилационистите твърдят, че такива ценности са възможни единствено в някакво по-хомогенно (в културно, а за някои и в етническо отношение) общество. И едните, и другите разглеждат малцинствените общности като хомогенни цялости, обединени от определен набор от културни черти, вярвания и ценности, вместо да виждат в тях съставни части на съвременната демокрация.
Реалният дебат би трябвало да се води не между мултикултурализма и асимилационизма, а между две различни форми както на първия, така и на втория. Една идеална политика би възприела от мултикултурализма неговото приемане на реалното многообразие, но не и склонността му към институционализиране на различията, а от асимилационизма – решителността да се третират всички хора като граждани, но не и склонността му към конструиране на национална идентичност чрез характеризирането на определени групи като чужди на нацията. На практика европейските страни са извършили точно обратното. Те са осъществили или мултикултурни политики, които поставят общностите в изкуствени кутии, или асимилационистки такива, които отчуждават малцинствата от основното русло на обществото.
Движейки се напред, Европа трябва да открие отново едно прогресивно чувство за универсални ценности – нещо, от което либералите на континента отдавна вече са се отказали, ако и по различни начини. От една страна определена част от левицата съчетава в едно релативизма и мултикултурализма, утвърждавайки, че самата представа за универсални ценности вече е в някакъв смисъл расистка. От другата страна са хората (давам като пример някои френски асимилационисти като философа Бернар-Анри Леви), които настояват да се поддържат традиционните просвещенчески ценности, но го правят по примитивен начин, според който сблъсъкът на цивилизациите е неизбежен.
Освен това в Европа е налице едно водещо мнение, според което имиграцията и интеграцията трябва да бъдат управлявани чрез държавните политики и институции. Но реалната интеграция – независимо дали на имигранти или на коренни населения – рядко се случва поради решения на държавата. Тя се оформя предимно от гражданското общество, от индивидуалните връзки, които хората завързват едни с други, както и от организациите, които те създават, за да насърчават политическите и социални интереси, които споделят. Именно ерозията на тези връзки и институции е нещото, заредено с толкова много проблеми – и което може да покаже връзката между провалите както на асимилационистките, така и на мултикултурните политики; да обясни защо социалната неангажираност е черта не само на имигрантските общности, но и на по-широкото общество. А за да поправи щетите, нанесени от тази неангажираност, за да възроди прогресивния универсализъм, Европа има нужда не толкова от нови държавни политики, колкото от обновяване на гражданското общество.

Източник

[1] Нека в началото обясним, че под „общност“ в традиционната социология се разбира голяма група от хора, обединени от специфични характеристики – етнически, религиозни, културни и пр., докато „обществото“ е, казано възможно най-опростено, „общността на общностите“, тоест онова цяло, на което те са подмножества и с чиито правила трябва да се съобразяват. Оттук и настоящият конфликт между двете, тъй като определен набор от общности, основно в Европа, настояват за гарантиране на „правата“ им да контролират (и потискат) собствените си членове по начини, несъвместими с основополагащите за съвременните демократични общества разбирания за права на индивида. Виж повече по тези и други въпроси (например) Идентичност и миграция на Франсис Фукуяма (където вместо „общност“ се използва понятието „група“). Бел. пр.
[2] Буквално: „закон на кръвта“: принцип на закона за националността, според който гражданството се определя не от мястото на раждане, а от това дали един или двамата родители са граждани на страната. Бел. пр.
[3] Все по-засилваща се тенденция в модерното градоустройство, която се изразява в обновяването на стари сгради, традиционно населявани от хора от по-бедните обществени прослойки, в резултат на което те са принудени да се изселват, понякога оформяйки нови градски гета. Бел. пр.
http://librev.com/

Голямото политическо преструване

През изминалата „политическа седмица“ (както се изразяват мейнстрийм журналистите) не можех да се освободя от усещането за някакъв особен заговор на преструвачеството. Всички се преструват: отиващият си министър-председател се преструва, че „от сърце желае успех на новия президент Радев“, БСП и ДПС сеКалин2 преструват, че „нямат никакво отношение към това какви хора ще нареди абсолютно независимият“ президент Радев в служебното си правителство (макар че някой си Дуранкев специално благодари, че г-жа Нинова го била номинирала за министър, какъвто не станал), журналистическите кръгове се преструват, че ужасно се вълнуват колко точно „надпартиен“ ще бъде въпросният президентски кабинет.
Всъщност всеки, що-годе съобразяващ политическата ситуация в България, бе наясно още преди излъчването на Огнян Герджиков какво ще стане, защо ще стане и защо няма как да не стане точно това, което ще стане.
Мисля, че е крайно време то да бъде изречено в прав текст. На президента Радев са поставени две основни задачи за изпълнение от края на януари до края на март. Първата и основна е да не руинира до парламентарните избори инерционния подем на издигналата и инсталирала го на президентския стол политическа компания – т.е. българските „социалисти“, българските „националисти“ и хората на Ахмед Доган (съзнателно пиша социалистите и националистите в кавички). Това е много важно, защото опитът от последните десетина години показва, че БСП и ДПС имат способността буквално за седмици да „взривяват“ избирателното тяло на нацията, след като бъдат „инвестирани“ с власт и отговорност от същото това избирателно тяло (да си припомним взривяването броени дни след възкачването на „коалиционния“ Орешарски през 2013 г.). Но ето защо никой не трябваше да се прави на изненадан, че в последна сметка Радев излъчи служебен кабинет без присъствие на политици от спектъра на БСП и ДПС.
Прозрачното внушение тук е двояко: първо – Радев, както ви и уверявахме, е съвсем, ама съвсем независим от социалистите и, второ – вие не бива да бързате да очаквате, че „хубавото ще дойде още днес“. То ще дойде едва когато и ако в края на март всички гласуват на парламентарните избори „както трябва“. Защото, ако се спечелят парламентарни избори (както се видя през 2013 г.), каквито и протести да избухнат след това, онези, срещу които ще се протестира, ще имат важна институционална защита: те ще са избрани от „суверена“. И ето: до края на март президентът Радев трябва да направи така, че никой да не си и помисля, че страната (все още) се управлява от БСП, ДПС и другите, свързани с тях кръгове. Не, правителството на Радев – внушават ни – се състои изключително от експерти и „безспорно почтени и обичани от народа не-партийни политици“ (последното е „дървено желязо“).
Така започва следващият кръг „преструвачество“. Служебният премиер Огнян Герджиков е… о, човек с „доказана почтеност“, с „безспорна популярност и сред леви и сред десни“, „има чувство за хумор“ и т.н., и т.н. И нито за миг не се споменава, че влезе в политиката чрез партията на най-големия конформизъм и опортюнизъм – НДСВ; че само седем-осем години след това тази партия (защото той беше от тази партия) се стопи и изчезна напълно, доколкото се крепеше на призрачната „харизма“ на един бивш цар. Служебният пък здравен министър (и вицепремиер) Илко Семерджиев бил „министър на Иван Костов (вижте каква „безпристрастност“ демонстрира „независимият“ Радев – дори министър на „самия“ Иван Костов е взет в правителството му). И никой не казва, че Илко Семерджиев бе ангажиран (при това само преди няколко месеца) с кампанията на… Пламен Орешарски като кандидат за президент на ДПС и значи да се идентифицира той с „правителството на Иван Костов“ е почти толкова вярно, колкото би било вярно Йордан Цонев или Христо Бисеров да се определят днес като „депутати на Костов“ (защото някога са били такива).
По-нататък идват „експертите“. Така министърът на отбраната на Радевото правителство бил, видите ли, „натовски генерал“. Сякаш, доколкото България е член на НАТО, може да бъде изненадващо, че генералите й са „натовски“. Сякаш не са по определение „натовски“ и може някой от тях да е случайно генерал на Варшавския договор. Министърът на външните работи бил „експерт“ и „дипломат от кариерата“ (само дето също е стартирал тази си кариера от изчезналото НДСВ и очевидно е успял да „запази“ през изминалите 15-ина години абсолютна обществена анонимност). Следват министърът на образованието, който бил „най-цитираният преподавател в Алма матер“. От 30 години работя в Университета, но признавам, че до днес не бях чувал името на този „най-цитиран“ свой колега. Министърът на културата (добър приятел на Явор Дачков) е даже дважди експерт – мечтаел да бъде като Юри Буков (тоест музикант), пък по-късно станал актьор. И най-трогателното: министърът на не знам кое си имал три момченца и… папагал (ако един ден стана министър, ще държа да се отбележи, че имам рибка и кактус).
Истината, изказана просто, повтарям, е: президентът Радев изпълнява политическата задача да осигури (главно) на БСП комфорт до датата на предсрочните парламентарни избори, да запази „чиста“ от отговорности тази партия дотогава, за да не започне (неминуемият) спад на рейтинга й (напомпан щастливо от избора на самия Радев).
Втората задача, която трябва да изпълни Радев с (очакваното) като състав служебно правителство също е от ясна по-ясна (макар всички да се преструват на „приятно изненадани“). Той трябва да внуши (пак до края на март), че изобщо, изобщо не е „проруският президент“ на България, както твърдят от „гламавата десница“ (цитирам един „анализатор“). Ето защо седмици преди да встъпи в длъжност и да събере кабинета си, всички мейнстрийм журналисти се преструваха на много развълнувани дали президентът ще „потвърди евроатлантическата ориентация на страната ни“. И ето ти триумф: във встъпителната си реч той „заявил“ това, в кабинета си – както казах – назначил „натовски генерал“, довчерашен „посланик в Германия“ (на Меркел) и въобще…
Само че нека си го кажем – кабинетът с „натовския генерал“ и т.н. ще бъде на сцената до края на март. До края на мандата на Радев обаче, до него ще останат неговите съветници и неговата „администрация“, а тя – защо се преструват, че не забелязват това – е почти изцяло оцветена в цветовете на ляво-антиевропейското (финансирано от мистериозната фондация „Урманов“ с мениджър за България Васил Искров Александров, бивш приятел на Андрей Луканов и випускник на школата в Симеоново) списание „A-specto“, в което излизат статии, казващи ни, че „държавите граничат една с друга, но Русия граничи с Бога“, в което се клейми „глобалния либерал-фашизъм“ на „Гей-ропа“ и т.н.
Накрай, при цялата „независимост“ на Радев и на кабинета му, пълен с „натовски генерали“ и „костовисти“, остава изключително чудно, защо по руските медии продължават триумфално да тръбят, че са „взели властта в София“, а в страната ни основни венцехвалители на „независимия президент“ остават люде като Петър Волгин, Димитър Иванов (Митьо Гестапото), д-р Николай Михайлов и Светлана Шаренкова. Защо е тази невероятна обнадежденост на гореизброените мракобеси, че ето сега, с идването на Тръмп (в световен мащаб) и на Радев – в домашен, започва „разчистването“ на „либералните елити“, смачкването на „умните и красивите“, „Сороската клиентела“ и т.н., и т.н.? Защо е този ентусиазъм? Защо са тези надежди? Защо, за разлика от мейнстрийм журналистите у нас, въпросните мракобеси са в проруски възторг; защо никак не се лъжат от „натовските генерали“ в правителството и от „демонстрираната приемственост в евроатлантическата ориентация на България“? Защо е това инстинктивно свързване на Тръмп (там) и Радев (тук)? Защо са тези отмъстителни очаквания?
Мисля, че на всички би трябвало да е ясно защо.
P.S.

Във връзка с появили се публикации в някои електронни медии, държа да заявя, че отказвам да принадлежа по активно-партиен начин към което и да било от трите „крила“ на десницата у нас и смятам, че е много важно, в името на онова, което може да ни очаква, тези три „крила“ да потърсят обединение помежду си. Но за това си заслужава да напиша специален текст.

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Страница 1 от 712345...Последна »