Страница 1 от 912345...Последна »

Автор : Петър Ангелов – Дарев

Заради пандемията, нискостебленият ленинградски Щирлиц, бе принуден да отложи военния парад. Каква истина се крие зад парада на 9-ти май в Русия ? Национално Възкресение ? Съветската идеологическа Пасха ? Тържество на светлите сили надПетьо злото ?
Нищо подобно !
През Втората световна война, две тъмни тоталитарни сили се сблъскаха, тласкани от намеренията да си поделят Европа. При началния сблъсък, „легендарната и непобедима” червена армия, бе катастрофално разбита ! Попаднали в плен, от глад, студ и безнадеждност, умират около четири милиони руски бойци и командири. Останалите живи командири на батальони са изпратени в лагери, или разстреляни от Сталин. На тяхно място са назначени млади, неопитни хора, непомирисали барут през живота си. Заедно с военната некомпетентност, това е една от причините жертвите да са в такива чудовищни мащаби. Това не е победа , а реки от сълзи и море от скръб. Разликата между Хитлер и Сталин е тази, че Хитлер избиваше други народи , а Сталин успоредно с това, избиваше и собствения си народ. Не спря да го избива и след войната. По този повод Валерия Новодворская пише : „ Истината за войната всъщност е тъжна, много тъжна. И най-голямата истина, за която никой не иска да говори е, че заради този мит всички генерални секретари направиха кариера ! Днес Путин също разчита на този мит, всъщност, най-голямата истина е, че НИЕ ИЗГУБИХМЕ ТАЗИ ВОЙНА ! Разбира се, без намесата и помощта на англичаните и американците, тя щеше да завърши още по-трагично ! След войната, нашите танкове направиха това , което направи и Хитлер – заграбихме половин Европа, избихме интелигенцията и, откъснахме я с насилие от цивилизования свят. Но простете, финландците, чехите, поляците, естонците, литовците, латвийците, унгарците, българите, нямат никакво основание да са ни благодарни – и това също е истина. Ето защо трябва да търсим друго основание, друг постамент за нашата гордост. Но този мит трябва да бъде разобличен, защото ние 60 години живеем с този мит и напълно загубихме представа за реалността „.
Една огромна част от руският народ, продължава да живее и днес с този мит. С тази сякаш прикриваща бедността, религия на победобесието. Тя никога не го е напускала. Този народ не можа да се изтръгне от мита, защото извън него няма нищо друго. Останало му е само едно измислено, славно минало, едно линеещо либидо за нови победи, и един парад, продукт на фалшифицираната руска история. Няма бъдеще, дори вече няма и утопия в която да вярва. Остава му сакралния и ретрограден култ към войната, към победата във Великата отечествена… Че ако не е войната, кои сме ние ? Остават патетичните, музикално озвучени шествия на танкове, знамена, тонове медали, военни маршове, Георгиевски лентички, все същия репертоар от стандартните кремълски военни мемове. Просто трябва да се вярва в нещо. Тютчев пише : „ В Русия просто трябва да се вярва. Става дума не толкова за история, колкото за конструиране на митология.” Всичко в Русия е митология. Всичко. Масовият руснак вече не може да се измъкне от нея. Той няма друга самоиндетификация . Войната е издигната в култ. Колкото повече не се вижда никакво бъдеще, толкова повече се усилват децибелите за славното минало. Колкото повече избледняват бляновете на Русия да бъде велика сила, толкова се засилва нейната мрачна, примитивна и все по-обречена агресия към съседни държави. С какво друго да се гордее Русия ? С убийства на опоненти на режима в центъра на Москва ? С куфарите пълни с кокаин, открити в руското посолство в Аржентина ли ? Страната не произвежда нищо, цялата и икономика зависи от цената на това, което тече по едни тръби. Дори котлон не е в състояние да произведе и продаде на западния пазар. При визитaтa cи в бoлницa, руският диктатор бе облечен в защитен американски костюм от марката DuPont. Русия не е в състояния и един дъждобран да произведе. Дори и батискафът, с който Путин показно се спуска в морето, е холандско производство. Малко хора знаят, че и матрьошките не са руски, донесени са от Япония в края на 19-ти век. Само на тридесет километри от Москва всичко тъне в кал, мизерия, разруха и алкохолизъм. Тридесет милиона руснаци живеят с дохода с който се живее в Буркина Фасо. Един канадец посетил руската провинция бе казал : ” все е едно бях попаднал във времето на Чехов”…
Русия никога няма да се превърне във велика сила, докато не се изтръгне от собствените си митове и не се завърне в реалността. Така както направи това Германия.
За съжаление една голяма част от българите, никога не са напускали същите тези руски митове, и изглежда ще си останат там завинаги. .

В първата половина на двадесети век страховете за бъдещето бяха свързани с големите тоталитарни и деспотични системи, които смазваха и обезличаваха личния живот. Сега наблюдаваме масовите страхове от изплъзнал се от контрол вирус, причиняващПРОФИЛ висока смъртност и паника. Независимо от мащабните комуникации и високи технологии, оказва се, че не сме защитени от големите сътресения на прастарите пандемични уязвимости, които бързо ни накараха отново да се чувстваме изолирани, фрустрирани, нещастни и отчуждени от другите човешки същества. Може би ако хората вярват, че могат да направят реални и полезни неща, да имат някакъв контрол, независимо колко незначителен е той, биха се справили по-добре, отколкото ако се чувстват напълно безпомощни. Можем да допуснем, че тъкмо чувството за безпомощност може да направи едно преживяване субективно съсипващо. Определено възходът на индивидуализма и личната свобода имат своя голям положителен принос за просперитета на общностите в модерния свят. Но не сме ли изгубили нещо от способността да изграждаме предварителни, превантивни ресурси, които биха били много полезни в случаи на бедствия и трудни моменти. Защото някак не разбирам, как мощни икономически държави в момента говорят за недостиг на дихателни апарати, маски и защитни облекла. Всъщност не схващаме ли точно сега, точно в тези моменти, че фундамента на живота не е нито в многото, нито в малкото. Виждаме, че просто има конкретни неща от които имаме най-голяма нужда в дадения случай, и чиято липса страшно затруднява полезните ни действия и ходове. Бързото развитие на технологиите вече позволява, дава мощни инструменти да се прави компютърно моделиране, симулация на неслучили се още бедствия, да се правят цифрови модели в лабораторна среда. Те биха могли да откроят и посочат практическите нужди, конкретните неща, чрез които да се предотвратят процесите, да се намалят последствията от подобни пандемии. Създаването на мрежови платформи за бързо предаване на данни и информация между специалистите. В тези модели вероятно могат да бъдат начертани и регламентирани, дори предварителни транспортни коридори за снабдяване , информация и комуникация. Това могат да го свършат талантливи люде, на които академичната подготовка и умения не ги задоволява, хора на които не им е достатъчно да се развиват само в рамките на системата. Такива талантливи хора има навсякъде. Един американски учен бе разделил специалистите на такива с два вида мислене – на конвергентно и дивергентно. Първото подразбира точно използване на усвоени алгоритми за търсене на решения на конкретна задача, а второто се основава на изработването на множество нови идеи за установяването на същите проблеми. И едните и другите са полезни, и от тях има страшно голяма нужда.
Просто едните спасяват положението сега, а другите спасяват бъдещето.

Във видео връзка наш журналист пита г-н Джеймс Пардю за положението в България. Нахвърляйки няколко изречения за нашата страна, г-н Пардю, бивш посланик на САЩ в България, прави бързо единичен аксел , като във фигурното пързаляне. Завъртва се по посока на часовниковата стрелка, после започва подробно да ни убеждава, как Тръмп трябва да бъде свален, защото еПРОФИЛ извършил закононарушения. Пардю, е политическо животно. Вероятно е член на Демократическата партия. Инстинктивно насочва разговора в друг коловоз , започва да ни разказва как Тръмп върши много поразии в САЩ. Това е стар, много износен, политически похват – уж започваш да отговаряш на въпроса, но още на второто изречение подхващаш друга тема по-важна за теб. Нещо като „Краставицата” на Мирча Кришан. Първоначалният въпрос се изгубва в тресавището аргументи, нямащи нищо общо с въпроса. Преминава се от отговор и описване към предписване. Просто мнение или емоционална реакция, морал извлечен от страстите, както ги нарича Хюм, но не морал извлечен от факти и разумни умозаключения. Става дума за гилотината на Хюм, въображаемото острие, отсичащо света на фактите, от света на ценностите. Всъщност става дума дали да се придържаме към фактите, или просто да говорим за тях така както ни се иска да бъдат.
Хайде, да речем г-н Пардю е политическо животно. При тези животни е валидна максимата, кажи ми откъде идваш /от коя партия/, за да ти кажа защо говориш така.
Но какво да кажем за един наш известен психиатър, бивш член на партията на Иван Костов, който в серия от интервюта, развива тези далеч от здравия разум. Човек изключително начетен и ерудиран, който развива твърде съмнителни тези, представяйки Русия и Путин като политическо , културно и духовно явление. Според д-р Николай Михайлов, това да говорим за Русия и Путин като за агресивна страна, заплаха за другите народи, е клише, примитивна русофобия. Ето какво казва д-р Михайлов в последното си интервю :
„Путин е мантра на европейски терен, която отвлича вниманието европеецът да се замисли за своите кризи. Европа да се преживява като непрекъснато заплашвана идеална политическа общност. А всъщност Путин, отбранява собствената си граница от северноатлантическия пакт, който напредва и без особени успехи. Путин няма мотив да прекосява границите на Руската федерация навън, а да отбранява границите от опасности отвън“.
Нямал мотив ! Но на практика не е престанал да нарушава „чужди граници” и да оставя планини от трупове след себе си. Няма смисъл да споменаваме десетките убити в Украйна, Грузия,Армения, Чечения, нито да изреждаме убитите и отровени опоненти в Русия и в други точки на света. Та, тероризмът, агресията, заграбването на чужди земи чрез насилие, са основния събирателен алгоритъм, основната социо-културна матрица в която съществува Русия от столетия. Руският журналист и философ Игор Яковенко, живеещ в момента в Москва, изнася лекции със следните заглавия :
“ ТРИБУНАЛ ПУТИНСКОГО РЕЖИМА”
„ПОЧЕМУ ПУТИН – ЭТО ПРЕСТУПНИК И УГРОЗА ЧЕЛОВЕЧЕСТВУ „?
„ПУТИНИЗМ- ЭТО ОККУПАЦИОННЫЙ РЕЖИМ“
За да изпадне в подобни „заблуждение „ има само едно обяснение – Игор Яковенко не е чел д-р Николай Михайлов.
Не са го чели историкът Марк Солонин, колегата му Поносенко, Невзоров , Иларионов и още двадесетина люде, все хора, които изнасят лекции в цял свят и в момента.
Един професор от Калифорнийският университет, Хедър Бътлър се опитва да обясни това объркващо явление, как интелигентни и начетени хора, могат да говорят и вярват на глупости / foolish things /. Той смята , че критичната мисъл е съвкупност от някакви познавателни компетентности, които ни помагат да мислим уж рационално, но/ забележете/ в зависимост от някакви емоционални цели, които артикулираме така както ни харесват лично на нас…
Така че винаги ще има хора, които да им харесва казаното от д-р Михайлов.
За съжаление, аз съм от онези примитиви, на които подобни изказвания навяват тъга.

„Светият“ Сталин в днешната „руска духовност“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Наскоро в интернет попаднах на потресаващи кадри: край задната стена на Кремълск ия палат в Москва, където и до днес се намира гробът на Сталин, до неговия бюст, неколцина мрачно-важни субекти, стоящи мирно, държаха в ръце доста голямоКалин2 изображение в напълно иконописен стил, на което под лика на Пресвета Богородица (т. нар. „Богоматер Державная“) в крупен план, на нещо като постамент, в пълна маршалска униформа, с бял кител, бе изобразен сам… „бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин, а от двете му страни, с по-дребни униформени фигури като „ангелски сонм“ бе представен „генералитета“ на Съветския съюз от времето на Втората световна война. Най-потресаващото обаче бе, че огромна върволица от народ, губеща се някъде в дъното зад Кремълските стени чакаше своя ред, за да застане пред „иконата“. Щом приближаха до нея мъжете (далеч не само възрастни) сваляха шапки, започваха да се кръстят, да правят поясни поклони и да се навеждат да целуват – по неизбежност горната част на панталона на „вожда“ върху изображението. Същото – и още по-старателно, кръстейки се и кланяйки се, дисциплинирано пребрадени с руските църковни забрадки – правеха и жените.
И по-рано бях виждал тази „икона“ на Сталин и сталинистите, и реших да се заинтересувам за нейния произход. За мое удивление проучванията ми разкриха нещо ужасяващо, което бих нарекъл масово „оцърковяване“ на един от най-големите убийци на ХХ в. и по-специално на самия руски народ и на неговите вярващи. Разбрах първо, че „Богородица Державная“, благославяща Сталин и съветски му генералитет, се е „явила“ за първи път през 2015 г. на някакво тържество във връзка с годишнината от битка през Втората световна война. Била е „изписана“ от иконописци по поръчка на т. нар. Изборски клуб – крайно „кафявото“ направление на „интелектуалния путинизъм“, чийто председател е „писателят“ Александър Проханов, а видни членове са председателят на движението „Анти-Майдан“ (sic!) Николай Стариков и неоевразийският идеолог проф. Александър Дугин.[1] Веднага след възпоменателното тържество през 2015 г. е била извършена и заупокойна служба за „героите“ на „иконата“ от някой си („атонски“ както е било съобщено) йеромонах Афиноген. Да, за чест на местната Белгородска митрополия на РПЦ, последната тогава официално се е разграничила както от „иконата“, така и от отслужилия заупокойната служба йеромонах.[2] Само че още тогава, в отговор на критиките, червено-кафявият „писател“ Проханов е сравнил публично Й. В. Сталин – най-централната фигура на „иконата“ с… Моисей, защото „държавни ръководители, които са били повинни в масови репресии, все пак могат да се сметнат за светци, ако са удържали победа в конфликт, заплашващ съществуването на нацията“. „Има мотив Сталин, както Мао Цзедун, който е убил много хора, както и Моисей, който също е убил множество евреи, да се смята за възвишен и почти свят човек“ – заявява тогава председателят на Изборския клуб.[3]
Очевидно въпреки разграниченията на РПЦ през 2015 г. „иконата“ на „почти светия“ Сталин все пак е продължила да придобива необезпокоявано популярност сред „руския народ-богоносец“, след като в наши дни вече можем да я видим и като обект на хилядно „благочестиво поклонение“ при самите Кремълски стени.
И ето че продължавайки да изучавам зашеметилата ме демонстрация на „образцовата руска православност“ постепенно разбрах, че едно „църковно“ преосмисляне на Сталин всъщност датира в Русия от поне две десетилетия и половина и съвсем не започва с все пак параправославните фашизоиди от Изборския клуб, а идва направо от „църковните низини“ на „най-православния народ във вселената“. Ето примерите:
Още през 1993 г., в Елцинова Русия се появява сборникът на православния писател и журналист Сергей Фомин с одиозното заглавие „Русия в навечерието на Второто пришествие“ (разбира се, в ранния Елцински период страната няма как да не е пред „апокалипсис“). И тъй, в сборника са публикувани (впоследствие придобиват огромна популярност) две ключови легенди: първата за това, че предупреден по благодатен начин от (кой знае защо) ливански православен молитвеник – сам Йосиф Висарионович претърпял дълбок духовен прелом и наредил да се качи на самолет Казанската икона на Света Богородица, за да се извърши с нея въздушен „кръстен ход“ в небето на обсадената от германците Москва. По-късно – и това е втората легенда – пак „бащата на народите“ извършил тайно кръстен ход със същата икона около „стените“ (неясно какви „стени“) на Ленинград. И двата града следователно са спасени от хитлеристите в резултат на тази тайна „благочестивост“ на Сталин.[4]
Това обаче е само началото на „оцърковяването“ на Сталин. Вече в началото на Путиновата епоха – през 2008 г. предстоятелят на храма, посветен на Св. Равноапостолна Княгина Олга край Санкт Петербург – игумен Евстафий (Жаков) поръчва, а след това и инсталира в храма си истинска икона, представяща следващата „православна народна легенда“, а именно: как по времето на обсадата на Москва Сталин лично посетил пребиваващата в съветската столица сляпа провидчица св. Матрона, за да получи от нея благословение за победа над немците. На иконата (с нейни снимки разполагаме и днес) Сталин е изобразен в цял ръст, облечен в шинел, а някъде в „подножието му“ е коленичила светицата, чиято фигура почти се губи, макар формално това да е „нейна“ икона. Изображението предизвиква реакция в средствата за масова информация (а след това и на С-Петербургския митрополит) в резултат на което игумен Евстафий (Жаков) е принуден да отнесе изображението у дома си, а скоро след това и да напусне предстоятелското място в храма. Продължава обаче да дава интервюта в своя защита и най-вече – в защита на Сталин, който, според него „бил дълбоко вярващ човек“. В едно от интервютата отецът между другото заявява: „Освен небесния, аз имам още двама бащи – единият, плътския ми баща, а другия – „бащата на народите“. Чувството, че Сталин е отец на народите, че той отчасти е и мой възвишен отец, не ме е напускало през целия ми живот“.[5]
Вече чувам как някои русофили ще ми възразят, че игуменът, за когото пиша, е просто някаква единично взета „объркана глава“ и значи аз пак съм се заел с „русофобско оклеветяване“ на РПЦ. Само че възразителите ми се лъжат. Веднага след свалянето на отеца от предстоятелското място, в Петербургската митрополия (и в Петербургските медии) постъпва „открито писмо“ от неговите многобройни енориаши, които горещо защитават и о. Евстафий, и иконата. Освен това, трябва да се знае, че злощастният игумен съвсем не се оказва първоавтора на изобразения в храма му „житиен сюжет“. Сам той настоява (и е прав), че се бил вдъхновил да заръча изписването на „каноничното изображение“ от видяна от него икона в храма „Св. Николай“, разположен между корпусите на Московската държавна библиотека (т. е. в центъра на Москва). Там образът на св. Матрона е бил окръжен от по-малки икони (с житийни сцени), показващи чудесата, извършени от нея приживе. И ето на една от тях светицата е изобразена отново в компанията на Сталин, когото благославя. [6]
По-нататък: измишльотините за връзката на новопрославената руска светица със Сталин (впрочем в реалния живот гонена през цялото време на Втората световна война и приютявана в различни комунални квартири от свои близки и почитатели) – оказва се – са били многократно обнародвани и в нейни „неофициални“ жизнеописания, още преди канонизацията ѝ през 2004 г., като изданията са били снабдени с благословението на йерархията на РПЦ (вкл. на патр. Алексий ІІ). В едно от тях например ни е разказано за следните „знаменателни“ думи на светицата: „Кой знае – била казала тя – може би Господ ще прости на Сталин. Той и сам е пленник“. На кого – пита я свидетелката в жизнеописанието? „На Каганович и на всички онези; те висят на врата му, не му дават дъх да си поеме… Той обаче обича Русия, той цялата си душа положи за нея във войната“. И след това в „жизнеописанието“ ни е разказано как светицата предсказала, че Каганович (нали се сещате защо именно той) и неговата сестра щели „да убият Сталин“.[7]
Да минем още по-нататък: вероятно дълбоко акцептирал тъкмо тази „свещена версия“ за смъртта на „вожда“, през 2018 г. вече не просто предстоятел на енорийски храм (като одиозния о. Евстафий), а сам членът на Синодалната богослужебна комисия на РПЦ, доцентът от Института по история на С-Петербурския държавен университет, протодякон Владимир Василик пише в своя статия, именно във връзка с годишнината от смъртта на „бащата на народите“ следното: „Преди 65 години почива Й. В. Сталин. От юридическа гледна точка смъртта му е естествена. От гледната точка на цял ред преки и косвени исторически факти, тя едва ли е била такава. Съществува убедителна версия, че са му помогнали да умре неговите сподвижници.“ И след това, в същата статия, членът на Богослужебната комисия на РПЦ, позовавайки се на „владика Тихон Шевкунов“ (в Русия всички знаят, че това е „духовникът на Путин“), ни заявява: „Йосиф Висарионович се явява трагическа фигура и нека да добавим – велика; фигура от мащаба на Йоан Грозни и Йоан ІІІ (курс. мой)“. Следва „обоснован“ опит протодяконът да опровергае и „мита“ за репресиите, извършени от „трагическата и велика фигура“ на Сталин. „Огромният мащаб на репресиите от 37-ма – 38-ма г., пише той смело – въобще не е свързан със Сталин, който ги е мислел като ограничена спецоперация само срещу ленинската гвардия (sic), но с интересите на същата партокрация (която в края на краищата го е и убила – б. м.)… и с устрема на троцкистите да отклонят удара от себе си и накрая, с низките чувства на някои граждани, които чрез тях са решавали свои жилищни, служебни и лични проблеми. Някой справедливо отбеляза: нима Сталин сам е написал няколко милиона доноса? Разбира се, че не. В редица случаи не някой друг, а Сталин и Берия са спирали машината на терора (курс. мой)“.[8] Подчертавам, че току що цитираните безумия са написани не от някой беловлас маниакален сталинист, а от клирик на „най-православната“ и „нападана чрез САЩ от „фанариота“ Вартоломей РПЦ“ – доцент и член на Синодалната богослужебна комисия. Който впрочем завършва опуса си с „произвеждането“ на още една „благочестива легенда“: „Ние имаме свидетелство – възможно е то да се нуждае от проверка, но в същото време очевидно е вероятно: че не много преди смъртта си Сталин се е изповядал пред митрополит Николай (Ярушевич). Сигурно изповедта е била страшна, но тя е била приета (както виждате протодякона знае и тайната на изповедта – б. м.). И него са го опяли, при това опяла го е цяла Русия“.
Обръщам внимание на опита на протодякона да ни внуши в статията си, че с репресиите от 1937-38 г. Сталин е целял да отстрани… „ленинската гвардия“. Нека в тази връзка кажа, че с тази дивотия стигаме до пределните крайности в днешното руско „оцърковяване“ на сатрапа. Ако не са запознати съвременните почитатели на „великата руска духовност“ трябва да научат, че в средите на РПЦ (не като секта извън нея) след 1989 г. се развива едно направление, наречено „царебожники“ – типична проява на болна руска мистика, според чиито представители появата на Сталин е ни повече, ни по-малко Божие наказание, стоварило се върху убийците на… императора-мъченик Николай ІІ – първо разбира се върху „жидо-масоните болшевики“, които Сталин неслучайно периодично подлагал на терор (разбирате ли сега защо протодяконът ни говори за „спецоперацията“ на Сталин срещу „ленинската гвардия“), но второ – и върху целия руски народ, допуснал в революционния си бяс този „велик грях на цареубийството“. Сталин, с две думи, е стилизиран в болната мистика на тези люде като избран „бич Божий“, отмъщаващ на „грешната“ Русия и на болшевиките за Николай ІІ.
Ще цитирам – за да не си помислите, че съчинявам – от новия акатист на царя-мъченик Николай, публикуван в книгата на архимандрит Петър (Кучер), духовник на Свето-Боголюбовския девически манастир край Владимир: „И посла карающую десницу Свою (т. е. Бог – б. м.) – правителя Иосифа (т. е. Сталин – б. м.) да накажет народ непокорный сей за преслушание клятвы, древле отроку Михаилу Романову данной“.[9]
Както виждаме, безумието на църковната „рецепция“ на Сталин съвсем не е изолирано явление в „руската православна духовност“. Не е затова и необяснимо хилядното кръстене, покланяне и целуване на „свещеното изображение“ на един от най-големите убийци на ХХ век край стените на Кремъл в наши дни.
Нека добавя, че едва ли „право правящата“ йерархия на тази църква ще продължи да се разграничава особено активно от този абсурд, след като сам „цезарят“ Владимир Путин неотдавна (в документалния филм на Оливър Стоун, разговарящ обилно с „господаря на Кремъл“) ни заяви, че: „Сталин е противоречива личност“, незаслужено демонизирана извън Русия, но сравнима в безкомпромисността си с такива исторически фигури като… Оливър Кромуел, а пък в самото навечерие на 2020 г. с възмущение отхвърли резолюция на ЕС, в която сталинизмът и хитлеризмът се приравняват като исторически престъпления.

Американецът Хари Франкфурт е човекът, който описва как глупостта и измамността, постоянно заемат все по-големиПРОФИЛ медийни пространства. Как се разширяват като вселената, как водят до неспособност за разпознаване на истината. Става дума за онази лековата и измамна отвореност към всичко, за културата на бързите съприкосновения с нещата, без ни най-малък опит да надникнем в тяхната дълбочина. Още с включването на телевизора, или влизане в социалните мрежи, бързо биваме заливани с едно претенциозно дърдорене, едно измамно празнодумство, нехайство и немърливо пропълзяване край истината и фактите, което той нарича “bullshit”.
Булшитът е дискурс, при който всеки излиза и си говори каквото му падне, без да го е грижа дали е вярно, дали си струва, още повече , че никой няма да тръгне да проверява. Приличието е някак погазено, елегантността избутана настрани, а фалшификатът, посредствеността и самохвалните геройства, излизат на авансцената. Наблюдаваме онова , което Бодрияр нарича свят на симулакруми , т.е. свят на копия, които няма оригинал. Те започват да доминират, да създават неистински свят, който притъпява усещанията до степен да загубваме разликата между симулация и реалност. Това се получава, когато не си даваме сметка за собствените си дефицити, следователно, дори не знаем колко са големи. Сякаш е по-добре да имаме минути, в които да помълчим, вместо да крачим с високо вдигната глава, самоуверени и блажено оптимистични, затъващи неусетно във всеобщата глупост. Да поучаваме другите, как живота се подчинява на определени правила и механизми, звучи не просто наивно, тази прекалена увереност ни отпраща директно към глупостта. Същото е с гъмжилото от религиозни съвети, публикувани заедно с предсказания и зодиакални знаци. Тези, които са си направили труда да разтворят Новия завет, би трябвало да знаят, че тези неща нямат работа едно до друго. Известно е, че към Бог не се ходи на екскурзия с екскурзовод, там всички сме самотни пътешественици.
Булшитът се забелязва и сред журналисти, политици, водещи на телевизионни предавания, блогъри, които захранват ежедневно масовата публика с телевизионен, вестникарски и всякакъв медиен фураж. Живеем в грандиозно реалити, запълвано с полуфабрикатите на скандала, или с някаква престорената тържественост. В менюто му са всички изкуствено раздути и деформирани случки, а често и измислени такива, стига да звучат предизвикателно .
Нехайството към истината, забулване на фактите, моралното и идейно шарлатанство на редица анализатори, с малки изключения, зависи от мястото, което заемат в конюктурната хранителна верига. С каква лекота само пренебрегват истината, как поднасят захаросани сурогати, как се вдига пушилка, забулвайки фактите с измислени сюжети. А когато пушилката се раздигне, виждаш, че на нейно място, всъщност не е имало нищо… Колкото до сутрешните авторски предавания, разните реалити формати, където татуирани до ушите момчета и силиконови момиченца с мозъци на колибри, високопарно и нахакано, „разбиват” традиционни представи и морални принципи. Там булшитът процъфтява. Тук въобще не става дума за познатия бунт на младостта, която отхвърля старите парадигми. Защото , за да отхвърлиш нещо, трябва да го познаваш, ала ако нямаш базовата култура да го познаваш, се превръщаш в булшитър. Това означава систематично пренебрегване не само на правилата, но и размахване на повърхностното, без да те пука нито за истината, още по-малко за публиката. Булшитът е камуфлаж, дава вид че допринася за дискусията, но всъщност я разрушава. Основният принцип е : този който вдига най-много шум има право. Достатъчно е да изпълваш пространството с нахакани , въздушно-капкови безсмислици, като вулгарно се саморекламираш. Клишетата са най-мощната плазма, която движи и захранва кръвоносната система и поведението на тълпата. Това е онази вълна от малоумия, която се плиска по медии , интернет и социални мрежи. Нехайството към истината облъчването с размити и халтави понятия за добро и зло, хлъзгайки се по повърхността на събитията, подменя реалния свят. Силните децибели на посредствеността, просташкият език, понякога заглушават не само реалността, но сякаш умъртвяват и тихият шепот на обикновената човечност, често избутана някъде в ъгъла.

Руската връзка на новите „консерватори“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Нашенските нови „консерватори“ (особено онези, които освен като „патриотични“, ни се препоръчват и като „истински десни“) много се засягат, когато някой се опита да свърже „консервативните“ движения в Европа с Путинова Русия. „Стига с тоя Путин, стига с вездесъщия пръст на Москва! Това са защитни мантри на днешните (леви) либерали, които чрез глобалистките НПО-таКалин2 желаят да разложат националните общности на континента ни – да ги космополитизират и джендъризират и така да ги подготвят за заливане от зловещите мигранти. Всъщност, консервативните лидери на Вишеградските държави, на Австрия и на Италия съвсем не искат да разделят Европа. Напротив – те се мъчат да я оздравят и направят по-силна (именно срещу Русия) като я върнат към нейните християнски корени и национални самобитности и така я запазят от либералните свръхрегулации, произвеждащи чудовища като зловещата „Барневарн“ и Истанбулската конвенция“.

За немалък конфуз на нашенските нови „консерватори“ и „истински десни“ активисти обаче самите техни любимци в Европа непрекъснато ги опровергават по отношение на свързаността си с Русия. Не бе никак отдавна, когато „консервативната“ външна министърка на Австрия посрещна с „традиционни“ тиролски поклони на сватбата си самия Владимир Путин, а малко преди евроизборите тази година, пак в Австрия, гръмна скандалът с вицеканцлера на Себастиан Курц, записан да договаря корупционно финансиране за своята партия с лица, представящи се за агенти на руските олигархични кръгове. Скандалът доведе до падането на правителството и развалянето на „консервативната“ коалиция във Виена. Широка известност (е, не толкова широка у нас) придобиха и данните за крупен заем от руска банка, с която финансира кампанията на своята партия френската „националистка“ (и патронеса на нашия „консерватор“ Марешки) Марин Льо Пен. Получихме сведения за руско финансиране и на Борис Джонсъновата „брекзитърска“ кампания. Дори за архигероя на „Европа на отечествата“ и неукротимия борец срещу близкоизточните мигранти Виктор Орбан се появиха свидетелства за масово предоставяне на унгарско (а значи – европейско) гражданство срещу заплащане, от което най-интензивно се били възползвали… руснаци и китайци.

И ето, в най-последните дни недвусмислена верификация на свързаността на новите европейски „консерватори“ с парите на Путинова Русия дойде и от Италия. Нека припомня: американският портал Buzzfeed публикува запис от разговор, с който разполага, между съветника и бивш прессекретар на Матео Салвини – Джанлука Савоини и руски олигарси, състоял се на 18. 10. 2018 г. не някъде другаде, а в хотел „Метропол“ в Москва. На записа – осведомяват ни – ясно се чува как въпросният приближен на Салвини доверява на руските си домакини колко горещи симпатии изпитва неговият шеф към днешна Русия и как той, заедно с лидерите на други националистични партии в Европа, „с които поддържа тесни връзки“, смятат „да обърнат ЕС с главата надолу“. „Ние искаме да променим Европа – казва на записа Савоини и продължава: Тази нова Европа трябва да е много по-близка до Русия“. Всъщност дотук в приказките на „консерватора“ няма нищо изненадващо. Лидерът на „Лигата“ и министър на вътрешните работи на Италия Матео Салвини, въобще не крие своите симпатии към Вл. Путин. Той систематично настоява за отмяна на санкциите на ЕС спрямо Русия, а между неговата партия и партията на руския диктатор има сключен специален договор за сътрудничество. Фрапантното, което научаваме от записа обаче е, че след декларирането на „топлите чувства“, между човека на Салвини и руските домакини започва да се договаря следната сделка. Италианската компания ЕНИ ще закупи от Русия 3 млн. тона течен петрол на стойност 1,5 млрд. долара, като от тях „Лигата“ на „консерватора“ ще задържи комисиона от 4% – т. е. 6,5 млн. долара, които ще бъдат използвани в кампанията на партията за евроизборите през 2019 г. С две думи: партията на „консервативния“ борец за запазване на „идентичността на Европа“ получава – нелегално – подкрепа от петролните олигарси на Владимир Путин. Въпреки че Салвини побърза да отрече каквото и да било финансиране на партията си от Русия, в Италия вече започна разследване във връзка с уличаващия запис, а при първите разпити – както ни съобщават – бившият прессекретар на „консерватора“ се е „възползвал от правото си да мълчи“.

Както и да мълчи обаче, ще кажа сега – една снимка, на която попаднах в публикация по темата говори, поне за мен, изключително красноречиво – разгръща ми дори цял геополитически „сюжет“. Защото на тази снимка уличеният близък на Салвини чиновник е представен, държащ в ръка списание (на английски език) със заглавие „Katehon. Geopolitics and Tradition“. Направих си труда да проверя що за списание (очевидно с рекламна цел) ни показва прессекретарят на италианския „консерватор“ и ето какво установих. Въпросният журнал се издава в Русия от „аналитичен център (think-tank) Katehon – независимо общество от експерти от различни страни, занимаващи се с изследвания в разнообразни области, включващи геополитически, геостратегически и политически анализ на международни събития… Сътрудниците на аналитичния център Katehon са убедени поддръжници на създаването на многополярен свят… отхвърлят и отправят предизвикателство към идеите за еднополярен свят и глобална хегемония, а… следователно особено внимание колективът обръща на такива многополярни образувания като БРИКС и ШОС“[1]. Така. Реших по-нататък да се осведомя какви хора собствено включва това „независимо общество от експерти от различни страни“ (think-tank), на което очевидно е близък уличеният човек на Салвини. Ето прочее „супервайзърския борд“ на Katehon, който издирих: председател Константин Валериевич Малофеев и членове – Сергей Юриевич Глазев, генерал-лейтенант Леонид Петрович Решетников, генерал-лейтенант Александър Игоревич Макаров, Андрей Климов, Зураб Чавчавадзе и Александър Дугин.[2] Както се вижда поне управителният съвет на think-tank-а е съставен изцяло от руски „експерти“, при това някои от тях добре познати и у нас. Така председателят Константин Малофеев, нека припомня, неотдавна насмалко не стана собственик на българската телевизия ТВ7 и е основен спонсор и идеолог на руските паравоенни банди в източна Украйна, а също на особено агресивния пропаганден „православен“ сайт GlobalOrthodoxy („Всемирното Православие“ http://www.globalorthodoxy.com/), от който системно биват облъчвани българските църковно-зилотски и антизападни кръгове и от който черпят апокалиптично вдъхновение и (напоследък) „антифанариотски“ патос почти всички „съветско“-православни тролове из нашето ФБ пространство. Генерал-лейтенант Леонид Решетников пък – както би трябвало да помним – се прочу у нас с публичните си изявления, че лично е препоръчал на БСП-лидерката Корнелия Нинова за президент на страната ни да бъде издигнат и подкрепен от социалистите Румен Радев. Накрай, „интелектуалецът“ във въпросния think-tank очевидно е последният от изредените членове на неговия борд – известният идеолог на руското неоевразийство Александър Дугин. Лично аз подозирам, че именно той е и авторът на заглавието на издавания от „независимото общество“ журнал. Защото старогръцкото κατέχων означава собствено „онова (или онзи) което задържа“ и е употребено във Второто послание на св. ап. Павел до Солуняните (вж. Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега: 2 Сол. 2:7). Според традиционните тълкувания тук апостолът по прикровен начин говори за онази сила, която задържа идването на антихриста и последния сблъсък между него и Църквата Христова. И ето: в идеологията именно на Александър Дугин въпросната „задържаща“ апокалиптичния сблъсък сила (κατέχων) днес се олицетворявала от… Владимир Путин.[3]

Направих си труда да разгледам и съдържанието на дузината броеве на журнала, който гордо ни показва на снимката договарящият корупционната сделка човек на „консерватора“ Салвини. В него – а значи и като единомислени на „обществото“ на Малофеев, Решетников и Дугин – публикуват статии различни, принадлежащи все към „консервативните“ кръгове в европейските страни автори (към кръговете т. е., които уж нямали нищо общо с путинизма и с Путинова Русия), но най-вече руски неоевразийци и разбира се – буквално във всеки брой – самият Александър Дугин.

Ако – честно казано – до този момент аз също съм имал определени съмнения, че „сектата“ на руското неоевразийство (смес от старообрядски апокалиптизъм, западофобство и „треторимски“ мании) и ново-„консервативните“ идеологии на европейска почва са относително независимо едно от друго появили се идеолого-политически движения, днес, когато видях техните представители събрани вкупом под фуражките на Малофеев и Решетников и гордо показващи своя теоретичен „орган“ чрез ръката на приближения до един от основните „консервативни“ лидери в Западна Европа, аз вече съм напълно убеден, че става дума за еднородно общество от европо-фоби. Чисто и просто в него си служат с различни нюанси на едни и същи понятия и експлоатират едни и същи манипулативни тези (най-вероятно и с една и съща деструктивна цел). Защото в Русия онова, което Салвини, Льо Пен, Орбан и пр. наричат „Европа на отечествата“ се именува „многополярен свят“ (за който и руските генерали и европейските „консерватори“ се борят). Онова пък, на което в Европа „отправят предизвикателство“ споменатите субекти – т. е. либералния „диктат“ и постепенното му еволюиране в „нео-троцкизъм“ и „културен марксизъм“, в Русия клеймят като „глобален либерален хегемонизъм“ (и все още го приписват на САЩ).

И което е много важно: ако си направим труда да се позадълбочим в творчеството на ключовите руски автори на Katehon ще се убедим, че практически всички „основни топоси“ в идеологията на днешните европейски „консерватори“ имат своето рождено лоно всъщност именно при тях. Послушайте: още в началото на април 2013 г. (т. е. в самата зора на „епохата Орбан“ в Унгария, преди появата на Себастиан Курц на политическата сцена в Австрия и на Матео Салвини на тази в Италия, и даже преди началото на „кризата с бежанците“ от 2015 г.) Александър Дугин говори в своя беседа: „Всички вменяеми европейци разбират, че още малко и Европа ще се превърне в бездна, че там ще останат само някакви анклави на изроденост – емигранти, които просто ще унищожат европейската идентичност“. И по-нататък: „Европа се е превърнала в купчина от гейове, Pussy Riot, Фемен и не-индоевропейски емигранти“.[4] Дайте си сметка сега колко пъти (и с все по-увеличаващо се кресчендо) сте чували тези вещания от появилите се доста по-късно, включително у нас, „консервативни“ критици на „разпадащия се либерален консенсус за Европа“ – на онази добронравна и благосъстоятелна Европа, в която, според официалните данни, все пак семействата са далеч по-здрави и трайни, отколкото в Евразия и балканските ѝ „преддверия“, и в която процентът на посещаващите църква поне един път седмично почти навсякъде е по-висок отколкото у нас.

Но и нещо още по-важно. Прочетете какво е казал през същата тази 2013 г. идеологът на държаното от човека на Салвини списание. „В Европа – казал ни е с неподражаема откровеност той тогава – някаква про-руска пета колона вече ни е обезпечена“. Тя обаче далеч не е достатъчна. Ето защо „ще ни се наложи (на нас – евразийците, б. м.) да попроменим нечии убеждения“. Как ли? Ето чуйте: „Ние ще трябва да придвижим, да издигнем наши хора в Европа на власт, да ги укрепим – например с парите на „Газпром“, да изкупим принципалите на рекламните агенции в европейските издания, защото именно те имат влияние върху пресата“. В това – заключава членът на „супервайзърския борд“ на Katehon – „няма нищо лично, нищо страшно – в парадигмата на реализма в международната политика това е напълно естествено“.[5]

Уважаеми читателю, искрено те уверявам, че нито параноидно придавам тук непомерен ръст на цитирания руски „лаладжия“ (давам си сметка, че на него, като на „юродивец“ на режима му е позволено да изразява в прав текст онова, което „отговорните фактори“ в Русия казват по прикрит начин), нито бих се отнесъл сериозно към препоръките му от 2013 г., ако обаче не коментирах тук едно поредно и буквално изпълняване на неговите „начертания“ за руската европейска политика. Ще повторя отново: с 6,5 млн. долара от „парите на Газпром“ най-вероятно е подкрепена за последните евроизбори партията на „нашия човек“ в Италия. Най-вероятно казвам, защото това го има на запис. Както на запис имахме далаверата с друг „наш човек“ – „консерватора“ в Австрия. Е, кажете при това положение – мания ли е да се вижда „дългата ръка“ на Путин зад т. нар. „консервативна вълна“ в Европа (и у нас)? Та тя буквално е онагледена на снимката, на която „красавецът“ на Салвини държи в ръка журнала на Малофеев, Решетников и Дугин. А с нея няма как да се справят дори нашите многоучени „консерватори“.

Ницшевото amor fati /обичай съдбата/ ни приканва да обичаме реалността, такава, каквато е. По възможност изцяло. По друг начин казано ще прозвучи така : на тази земя, открай време има палачи, мъчители и жертви. По-голямата риба изяжда по-ПРОФИЛмалката. Всичко това несъмнено е част от реалното. Щом ни приканват да обичаме реалността такава, каквото е, излиза че трябва да обичаме и палачите. Теодор Адорно се пита дали все още можем, след Аушвиц и Холокоста да приканваме хората да обичат света какъвто е. Ако трябва да приемаме всичко такова, каквото е, при всички обстоятелства, в цялото му трагично измерение и съучастничество, не означава ли да сме в сговор със злото ? Адорно е евреин. Той съвсем не приема съдбата си в духа на amor fati . Бяга в Англия, за да се спаси от нацизма.
Нюрнбергският процес сякаш идва , за да окаже влияние върху начина по който да бъдат дефинирани международните престъпления. Там има един американски съдия Робърт Джаксън . Искал войната да бъде обявена за универсално престъпление, т.е. основите, положени в Нюрнберг, да бъдат валидни по-късно за всички. Идеята е отхвърлена. Нюрнберг си остава военен трибунал, създаден специално за осъждането на нацисткия режим.
Затова няма Нюрнбергски процес за чудовищните престъпленията на Сталинизма !
Сталинските масови екзекуции, репресии и агресии към чужди държави, по нищо не отстъпват на тези на Хитлер. Сталин избиваше и заличаваше цели държави. Ликвидираше не само настоящите, но и потенциалните си съперници, заедно с техните последователи.
В момента в путинова Русия тече пълна реабилитация на Сталин.
Светът мълчи в духа на amor fati.
В руските държавни телевизии денонощно тече масивна кампания , която насажда омраза към Запада. Игор Яковенко я нарича медиафрения . Денонощно се внушава , че станалите жертви на Сталинската агресия поляци , балтийци, украинци, грузинци и източноевропейци, са точно толкова лоши колкото са нацистите.
Игор Яковенко определя путинизма, като кланово-феодален фашизъм, без идеология. Този фашизъм е непредсказуем и дори няма нищо общо с идеологията Чучхе на единственото дебело момче в Северна Корея – Ким Чен Ун.
Ръцете на Путин са изцапани до лактите с кръв. В Чечения, Грузия , Украйна, Армения, убитите са десетки хиляди.
В самата Русия, броя на убитите журналисти и опоненти на Путин /според Яковенко/, достига 320 души. Само преди две седмици 41-годишният опонент на Путин, Никита Исаев, почина по загадъчен начин, пътувайки във влака.
В същото време Макрон и Меркел говорят за сближаване с Русия.
Тръмп казва, че „Путин имал „страхотен контрол върху страната си“.
Все още се смята за прилично да се ръкуваш с Путин, да стоиш до него на една маса, да разменяш дипломатични комплименти.
Десни, западни популисти имат още по-специални отношения с Русия. Матео Салвини се снима с тениска с лика на Путин.
Как може да свърши всичко това, не зная. Има и зловещи сюжети.
Всъщност отдавна е известно, че в междудържавните отношения понятия като хуманизъм , човечност и здрав разум, като юридически принципи на практика не съществуват.
Още по-малко могат да бъдат свързвани с Русия.

Цялата българска земя е набучена като игленик със съветски паметници ! До тях, паметниците на българските национални герои изглеждат като градински джуджета. Символичният Альоша, с шмайзер в ръце и суров поглед, стърчи вПРОФИЛ небесата над големите градове, а паметниците на Левски, Ботев и Караджата, почти не се виждат сред храстите на квартални градинки, вкопани в земята. Така както през турско, християнските църкви е трябвало да бъдат по-ниски, за да се запази доминантното положение на исляма над християнството.
България продължава да изглежда като руска губерния, чиито улици все още носят имената на окупаторите. Най-големият катедрален храм в София носи името на руски разбойник. Българинът продължава да живее в една среда пренаситена от руска символика.
Съветският народ не е могъл никого да освободи, защото не е могъл да освободи самия себе си и децата си от чудовищната Сталинска тирания. Съветския съюз никога и никой не е освобождавал ! Окупирвайки страните от Източна Европа , той просто е разширил границите на собствения си концлагер. Към собствените си роби е прибавил други. Към издевателствата в концлагерите и убийствата на робите в собствената си страна, е прибавил още концлагери, продължавайки със същите убийства и издевателства само, че този път в Източна Европа.
Паметниците трябва да бъдат демонтирани ! Те символизират присъствието на един окупатор, чието бутафорно величие, олицетворява насилието, оронващо достойнството на българина, решил самостоятелно да избере мястото си в света.
Може би паметниците са само реплики от непрестанният диалог на един народ със самия себе си, докато сам стигне до истината за своето минало.
В Естония съветските паметници бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища.
Изглежда българите искаме да преместим остатъците от националното си самочувствие на същото място – на гробищата.

Бъди лицемерен и все пак недей да изглеждаш лицемерен ! Може би това е принципът по който действа червения историк от БАН Георги Марков. За него както и за други като него, се оказва, че почти е невъзможно да превъзмогнат своето минало ,ПРОФИЛ твърде много са инвестирали в своята дълга кариера на червени историци. Няма лъжа, която човек да не може да прикрие под привидността на искреност, обективност и мъдрост. Вероятно за периода 1944 -1989 г. може да се напише обширна Енциклопедия на българските лицемерия във всички сфери на обществения живот. Изкривеното обръщане и изкривяване на събитийността, спекулативните исторически заключения, като цяло проядената от лъжи написана в учебниците тъкан на най-новата българска история, трябва да бъде изхвърлена и написана отново. Буква по буква.
В свое интервю историкът Георги Марков казва следното : „Имаше концлагер „Белене”, но имаше и НДК. Ако го нямаше НДК, къде щяхме да провеждаме Европредседателството ? Имаше добро и лошо.”
Кое наричате „лошо” г-н Марков ?
Може би комунистическият терор преди и след 09.09.1944 г. с масовите убийства /над 30000 българи/ , безследно изчезналите , пребитите и осакатените, разграбеното частно имущество, хилядите смъртни присъди ? Или пък дългогодишните присъди на невинни хора, принудителната колективизация на селското стопанство, налагането на грозни съветски порядки, убийствата на стотици“горяни“, несъгласни и разбунтували се срещу червения терор, многобройните лагери“ за превъзпитание“ в Белене, Скравена, Ловеч…Ами стотиците хиляди прекършени човешки съдби на близките на жертвите ?
Всъщност жестокостта, насилието, принудата и грабежите не съпровождат ли комунистическото ни минало по цялата му кървава траектория ?
Последствията от това минало ще се влачат още с десетилетия !
Това ли наричате „лошо” ?
За самия Марков определено е имало само „добро”, защото за един секретен сътрудник на Първо главно у-ние на Държавна сигурност какъвто е той, не е имало никакви кариерни и битови пречки. Затова тонът му още е господарски, още е менторски. Той като единствен просветлен исторически гуру, от висотата на своите исторически заключения, е решил, че може да си позволи да ни пробутва своя изкривен свят. Решил е , че може да си позволява да преминава с лекота онези граници, които хората наричат с простичката дума приличие. Решил е да прекрачва тези граници с лекота, заселил се сякаш завинаги по един господарски начин в неприличното и лъжата.
Справедливостта е целесъобразна хармония или съразмерност между събитията. А когато тези събития са пронизани от жестокости, издевателства и насилия, подобни сравнения звучат нелепо. Не, те звучат зловещо ! Имало „извращения и убийства”, но имало и НДК”… Към каква публика адресира Марков подобни заключения ? Към полуграмотния, безвъзвратно увреден, червен планктон, състоящ се от онези люде, които се изкачват на стада към Бузлуджа размахвайки руското знаме ? За тях ли ? Това са особен вид сомнамбули, които са в състояние да извършват действия, да се хранят, размножават и участват в разговори, но една част от мозъка им извечно спи , без дори да долавя същинската картина на нещата. Този тип комунистическа парасомния, често съпроводена с бълнувания и скърцане със зъби, от която страдат всички тези стотици хиляди носталгици е нелечима.
Тези хора вече никога не могат да бъдат събудени. Те ще си отидат в отвъдното спящи.
Само такива люде могат да бъдат публика на академик Георги Марков, на проф. Баева, на Пантев, на цялата кохорта червени историци, приели комунистическата евхаристия от червените си господари. Затова до края на живота си слугински ще им благодарят, ще им се чувстват длъжни, заради жалкото си привилигеровано минало. Ще им се отплащат, като правят подли внушения пред младите поколения . Ще продължат да рисуват едни измислени, изкривени исторически картини , с уродливи стилизации, с нескопосано, осакатено моделиране на събития, чрез хлъзгави метонимии. Чрез назоваване и тълкувания на събития с подмяна на имена и понятия, придавайки им измислени значения и съдържания.
Приличието и всичките, движещи се в орбитата му прояви, не могат да бъдат преподавани чрез методите на разсъдъка. Приличието произтича от хората, които действат при всякакви обстоятелства, според нормите на собственото си човешко достойнство. Приличието черпи своята сила от една интуиция за цивилизованост, извлечена от самия живот.
Прескочиш ли това приличие, прескочиш ли това човешко достойнство, вече не можем да говорим нито за историци, нито за академици, нито въобще за история.
Можем да говорим за нещо съвсем друго друго.

Изглежда, че дъщерите на бога на войната Арес, от движението #MeToo, са сложили на дръвника главата на Пласидо Доминго. Обвиненият в сексуален тормоз певец вече отлага концерти, отговаря на обвинения. Вероятно защитното либрето ще се изпее от неговите адвокати , но така или иначе, главата му ще падне обляна в кърви на фона на декора на операта в ЛосПРОФИЛ Анджелис , за радост на дъщерите на Арес и Хармония.
Дали някога ще се спре с това ? Дали все пак разумът няма да изкрещи, че силите за контрол и изкуственото налагане на права, са отишли твърде далеч ? Не става ли така, че налагането на тези права се превръща в нов тоталитаризъм. Разрушава ли се напълно дори християнската диакритичност, която прави възможно промислянето на съмнителни ситуации, извършени преди тридесет години , за да бъдат напъхани в комерсиални и идеологически шаблони, звучащи съвременно.
Принципите на женските права и свободи се градят върху създаването на достатъчно варианти, на достатъчно възможности за избор на жените. Ако сексуалния натиск оронва достойнството на жената, то тя трябва да реагира за него своевременно, защото би следвало да се очаква, че нейната съвест, в което прозира искрена загриженост и отговорност, ще се опита да предпази и други жени от насилника. . Но ако преди тридесет години, някой умишлено е натиснал коляното си до твоето, и сега да изграждаш многопластови, като опери на Вагнер, съдебни сюжети – целите са твърде съмнителни.
И тъй като всички, дори противоположните крайности, винаги имат една точка в която се пресичат, то веднага се сещаме за знаменитите теории на Ото Вайнингер, проповядващи отявлен антисемитизъм /самият той евреин/ и ненавист към жените. Той изказва тезата, че човешкото поведение, може да се обясни по линията на мъжката и женската „протоплазма”, която се отразява на всяка личност, тъй като всяка една клетка е носител на половите характеристики. За да докаже идеите си, той ползва цял набор от неологизми. Същото правят и амазонките от движението #MeToo. Според Вайнигер женският принцип сам по себе си поражда негативни елементи, които кулминират в еврейската раса.
Може би е време да очакваме движението #MeToo да изкаже мисълта, че мъжкият принцип, сам по себе си поражда само негативни елементи, които неминуемо кулминират в сексуално насилие и престъпност.
Сред лозунгите на първата феминистка вълна беше и този : „Жената се нуждае от мъж, колкото рибата от чадър”… Следващата вълна започна да говори, че група феминистки теолози, протестанти, обединяват усилията си, за да изготвят „Библия за жените“, тъй като им е „омръзнало да гледат как светите текстове“ са използвани за оправдание на подчинението на жените…
Феминисткото движение може и да е допринесло за свободата на много жени, но цената, която е трябвало да заплатят се оказва прекалено висока. Еманципацията, която твърди, че е постигнала освобождение, не само не го е постигнала, но е създала едни по усложнени, по-неуловими и неизказани форми на контрол и дискриминация. Улиците по света са павирани със самотни жени, пишеше някъде Чандлър. Когато се отърсим от претенциите, позите и суетата на модернистичната и популярна култура, когато навлезем в преобладаващата част от реалността и ежедневието на еманципираните жени, попадаме в едни твърде ледено-студени пространства от живота им, за които дори не искат да говорят. Феминизмът омайва с хипнотичната песен на русалките за освобождение и женска независимост, но всъщност налага нови, още по-тежки хомоти на жените, подкопава неповторимостта и изключителността на женското. Може би знанията, културата и интелигентността, свободата на избора, а защо не и женската мъдрост, са еманципиращата сила с която жените могат да преодолеят ограниченията
Не изкуствените постановки, не наложените със закон женски квоти в разните организации и структури.
Най-малкото с модните феминистки идеологии, носещи се из необятните блата на фразеологията, отдалечавайки жената от естествената и природна същност.

Страница 1 от 912345...Последна »