Страница 5 от 51« Първа...34567...102030...Последна »

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Справедливостта

Преди известно време социолозите Харалан Александров и Антоний Тодоров дискутираха в предаванетоteodora „Панорама” нещо, което дълбоко ме впечатли, цитирам по памет – хората в България се чувстват неуважени, безгласни, сякаш отпаднали, сякаш изхвърлени извън борда, знаят, че от тях нищо не зависи, че тях никой не ги брои в сметките. Ето защо така масово гласуваха на референдума – не само и не толкова, за да изразят своите права и да покажат, че не са безлична маса без мнение и воля, но по-скоро за да покажат, че ги има, че са живи, че съществуват.
Това, разбира се, не е кой знае какво откритие, защото ние сме потопени в тази атмосфера, вдишваме я всекидневно, почти несъзнателно, свикнали сме с нея до такава степен, че не я забелязваме дори и се стряскаме, и се поразяваме, когато тя е изразена и артикулирана по такъв безкомпромисно ясен начин.
Защо това е така, много пъти съм си задавала въпроса, особено, когато сравнявам излъчването, облеклото, настроението, светоусещането на един български и на един европейски пенсионер. Като че ли именно при възрастните хора разликите са най-отчетливи. Болезнено отчетливи. Но да не даваме примери все с пенсионерите. Защо един почтен, честен, работещ, мислещ човек в България се чувства неуважен, пренебрегнат, безгласен, незначителен, изхвърлен, отпаднал. Не ниските доходи са тези, които карат хората в България да се чувстват неуважени, безгласни и незначителни. Не може винаги и всичко да се измерва и оправдава само с пари. Горчивината от неуважението и безгласността би останала дори ако доходите биха се увеличили. Тази горчивина е пропита дълбоко в душите ни, просмукала се е в нас, станала е някаква принадена наша втора природа.
Тази горчивина дойде от сгромолясването на надеждите ни за нормален и справедлив живот, дойде от липсата на справедливост, от липсата на солидарност, дойде от пошлия дъх на незаконно забогателите, от безочливото им самомнение, от безвкусицата на придобитото им богатство, с което арогантно парадират именно защото справедливост няма, именно защото солидарност помежду ни също няма. И омагьосаният кръг се завърта надолу като свредел в живота ни и го бележи с това чисто българско полуотчаяние, полуапатия, полуприсмехулно отношение към другите и към света.
Най-важната функция, основната роля на държавата е да осигурява справедливост. Всъщност това е май единствената роля на държавата. Всичко друго гражданите на държавата го вършат сами. Сами творят материалните и духовни блага на обществото. Справедливостта само им дава стимул да го правят. Справедливостта на държавата се изразява в справедливо регулиране – по-бедният да има възможност да учи, болният да може да се лекува, по-ниските доходи да са достатъчни за достоен живот, за бездомника да има една безплатна топла супа на ден. Справедливостта е стимул. Справедливостта е съзидателна. А когато липсва стимул, всичко застива и замира. Когато липсва справедливост, волята и желанието за работа се парализират. Липсата на справедливост води до липса на цел. От липсата на цел се поражда апатия.
И справедливостта, и несправедливостта са заразителни. Защото обществото е жив организъм. Вирусът не заразява само отделен орган, а целия организъм. Както и лекарството лекува целия организъм.
Държавата е възникнала, за да защити по-слабия да не бъде изяден от по-силния. В течение на вековете държавата е създавала и усъвършенствала механизми, чрез които да въдворява справедливост, защото когато съществува справедливост, обществата просперират. Десетките инструменти и институции, които са възниквали в историческото развитие на обществата са все в тази посока и с тази цел – не да направят хората равни, а да защитят беззащитния от безконтролната алчност на силния. Равенството е вирус, с който обществото беше заразено, и този вирус и до днес ни пречи да видим, че вековната ценност, която стимулира напредъка и възхода, е справедливостта.
Справедливостта играе основна роля не само в държавата. В семейството, където хората са най-близки и отношенията са най-открити, именно справедливостта създава хармонията. В семейството ние виждаме, че справедливостта не означава равенство. Дори напротив, именно семейството е ярък пример за неравенство, защото не е възможно равенство нито между родители и деца, нито между различните поколения, нито дори между мъжа и жената, но справедливост е задължителна и нейната липса го ерозира и разрушава.
В училище липсата на справедливост обезсмисля всичко друго – санирани и ремонтирани училища, компютри, безплатно образование и пр. Там също равенството между учители и ученици по дефиниция е невъзможно. Но липсата на справедливост не може да бъде заменена или компенсирана с нищо друго. В нашата памет за цял живот остават добрите учители, които са ни учили на справедливост, честност и доверие.
Най-яркият пример за неравенство е войската. Чиновете и подчинението са същината на армията. И въпреки неравенство там, потребността от справедливост е по-насъщна от където и да било другаде.
В армията справедливостта играе първостепенна роля, защото там всеки е пред лицето на смъртта. И когато отношението на командира е справедливо, войникът е готов да рискува живота си. Тогава обикновените хора оставят жените и децата си, записват се доброволци и влизат в битки, където всяка секунда са лице в лице със смъртта.
Изброявам тези бегли примери, защото всички те ясно показват, че в основата на здравото общество и стабилната държава стои справедливостта. Изброявам ги, защото ние често се заблуждаваме, че основното, към което се стремят хората, са парите, богатството, успехите. Или пък известността, славата, триумфът. Има много примери, особено при войни и бедствия, когато хората са лишени дори от най-елементарното, но ако е налице справедливост, преодоляват кризите и изпитанията и обществата се възраждат.
Липсата на справедливост не е характерна само за нашата страна. През последните десетилетия сякаш в целия свят изчезнаха лидерите с визия, характер и воля, които градят справедливост. Днес политиците, които са на върха, действат в най-добрия случай като чиновници и счетоводители. А най-често като хейтъри, карикатурни спекуланти и телефонни измамници. В резултат на това светът става все по-несправедлив, все по-несигурен и зареден с все по-голямо напрежение.
У нас тези симптоми са най-болезнени, защото несправедливостта е най-драстична и в резултат на това държавата ни е най-бедна.
Преди един век болшевишката идея победи като протест срещу несправедливостта и в името на справедливостта. В резултат на болшевишката идея за равенство се възцари най-голямата несправедливост, настана най-голямата разруха и мизерия, бяха дадени милиони жертви, проляха се реки от кръв, настана глад, който доведе до канибализъм. Не е трудно народът да бъде подведен и поведен в погрешна посока. Не са малко примерите, когато най-драстичната несправедливост е връхлитала народите, докато са търсили справедливост. Отговорността на тези, които ръководят обществото, е огромна. Ефектът е като при ядреното оръжие – ползата от него е заради възпиращия ефект. То има възпиращ ефект, докато здравият разум на политиците все още не е преминал критичната точка. Но ако я премине, ефектът ще бъде разрушителен.

ПЛАХО УПРАЖНЕНИЕ ВЪРХУ ЩАСТИЕТО

Хората, които са щастливи, не знаят, че са такива. Те не анализират състоянието си. Когато пием вода, в съзнанието ни не изплува формулата на водата. Просто пием вода. „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи”, казва Джон Стюарт Мил, британски философ отС малката деветнадесети век. Освен това няма такова нещо като денонощно щастие. Има мигове на удовлетворение от добре свършена работа, секунди на радост, на близост с любим човек, поемане на въздух от красива гледка, вълнуващ стих или картина. Думата „щастие” ми прилича на онези стари и лъскави, чупливи играчки за елхата, които след Рождество увиваме в памук и прибираме в картонени кутии за следващата година. Прекалено лъскави са за ежедневието. Прекалено чупливи за реалността. Не харесвам въпроси от типа „ Щастлив ли сте?”. По-лесно бих отговорил имам ли температура в момента. Например сега тя е 36.5. Но да ви отговоря дали съм щастлив – спестете ми този въпрос, за Бога…Мога да ви кажа, че към момента не съм нещастен. И да спрем дотук. „ Не ме питай! Не ми говори ! Остани с мен !” казва Бекет. Явно и той не вярва в щастието на Робинзон Крузо. Щастието /каквото и да означава тази дума/ винаги е свързано с други хора. Само че това едва ли означава, че сядаме с тези „други хора” и цял ден обсъждаме дали сме щастливи. В този смисъл Бекет ни доизяснява : „Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…”
Когато питаме хората дали са щастливи, те заглъхват веднага след въпроса. Смятат, че им се е полагал някакъв друг живот, който така и не им се е случил. Усеща се някаква отместеност, отдалеченост, откраднатост на щастието поради редица външни обстоятелства, независещи от тях. Значи имаме едно автентично настояще, в което не сме щастливи, и едно неавтентично минало, в което бихме били щастливи, но са е появила цяла верига от обстоятелства, които са ни попречили. Понякога разнасяме тази раница на миналото, натъпкана с онзи неавтентичен и неслучил се живот, до степен да не сме в състояние да изпием една бира и да се порадваме на красивата жена, седнала на съседната маса и която сякаш е слязла от картина на Амедео Модиляни.
В крайна сметка щастието, ако се опитаме да опростим това почти мистично понятие, ще да е това да не изпитваш потребност да се намираш на някакво друго място, да не изгаряш от желание да правиш нещо друго, освен това, което правиш в момента, и да не се измъчваш от желание да бъдеш някой друг, освен този, който си в момента.
Не се сещам за друго обяснение. Поне към този момент…

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Отчаяни сме, защото сме вярващи

С френския православен философ Бертран Вержели разговаря Юлия Талева

Познаваме ви като „философа на удивлението“. Посветили сте дори книга на този според вас дълбокоvergely_nouveau християнски поглед към света. И все пак как да се удивляваме в днешния свят? Тероризъм, войни, ценностни сривове, неясно бъдеще – всичко това буди по-скоро отчаяние, като че ли светът стремително затъва в злото. Не ви ли упрекват в идеализъм?

Да, живеем в един страшен свят. Жесток, разделен, наранен. Но мисля, че трябва да разграничаваме понятията: светът е едно, удивлението е друго. Удивлението е свързано с откритието на духа. Думата „удивление“ означава „почуда“ – имаме корена „дивен“ (лат. mirabilis), „възхитителен“. Да се възхищавам, означава да приемам светлината и сам да излъчвам светлина. Удивление ни обзема, когато допуснем намесата на духа във всяко негово измерение – духа на природата, духа на човека и божествения Дух. Така че прекрасното е духът, а не светът. Удивление срещаме в приказките, удивляват се децата, наивниците. Удивляват се онези, които са с отворени очи за живота, които са наясно, че в живота, както и в приказките, неминуемо се сблъскваме с изпитания, ала винаги има и изход. Удивляват се онези, които имат доверие въпреки всичко. Които носят вяра – в Бог, в хората, в бъдещето.

Трагедията е в това, че светът отрича силата на духа. И това отрицание може да ни тласне към обратната, мрачната страна на удивлението: скръбта, тревогата от злото. Защо обаче скърбим, когато ни връхлетят катастрофи? Защото не ги приемаме за нещо нормално. В такива моменти осъзнаваме, че светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде, и това е точно защото имаме представа какъв трябва да бъде. В противен случай нямаше изобщо да се вълнуваме от катастрофите и престъпленията. Мисля, че сме отчаяни именно защото сме вярващи. Имаме понятие за трагично, защото имаме понятие за щастие. Имаме усет за човешката мизерия и падение, защото имаме усет за Бога, за непреходното. Ето затова ни боли. На един удивляващ се на живота човек също му се случва да изпадне в състояние на тревога, на скръб, на отчаяние, на бунт, на гняв. Това е точно защото носи съзнанието за човешкото достойнство и си казва, че човекът не заслужава злото, което му се случва. Големият проблем на нашия свят е, че сме загубили вярата. Това е проблем номер едно на западния свят и на света изобщо. И ето че днес стават ужасяващи атентати, извършват ги религиозни екстремисти, които всъщност нямат вяра. Защото да имаш вяра, означава не просто да си сигурен, че Бог съществува, а да се уповаваш на Него, да вярваш в невидимото действие на Бога в историята. Бог действа, но на тях им се струва, че не действа достатъчно бързо.

Но дали тъкмо липсата на вяра не поражда това завръщане на религията в такава уродлива, изопачена форма, каквато виждаме днес у терористите? Къде е коренът на религиозния екстремизъм?

Онова, което предизвиква завръщането на религията, не е просто липсата на вяра. Да мислим за вярата като за механичен рефлекс, е твърде опростено обяснение. Имали сме вяра, в един момент на хората им става скучно в това състояние, вярата стихва, после пак ни доскучава и пак имаме вяра. Везните се накланят към едното или другото – не става така.

Това, че религиите се завръщат, днес се обяснява по много начини. Аз се придържам към онтологичното схващане за Бога и твърдя, че Той е част от живота и не може да бъде задушен в човека. Човешкото същество се нуждае от Бога и тази нужда се изразява по най-различни начини: чрез религията, чрез изкуството, поезията, любовта, отговорността. Така че религиозното измерение никога не може да изчезне напълно от света. При завръщането на религиозния фактор в едно общество обаче имаме различна проблематика – това е феномен, който можем да наречем религиозна и общностна кристализация. В този смисъл обръщането в даден момент към католицизма например не е съвсем единосъщно със завръщането към протестантството, към православието, исляма или юдаизма. Ако вземем за пример завръщането и разрастването на исляма, което наблюдаваме в момента, то е свързано с много специфични ситуации. Младежи, предимно живеещи в предградията, затънали в престъпност и дрога, отчаяни от безперспективност, от липса на смисъл, внезапно срещат някаква общност, някакво идеологическо звено. Били са сами, безпомощни, съкрушени, объркани и изведнъж тази общност им подава ръка и доктрината, която проповядва, въвежда ритъм в живота им. Това е не толкова завръщане към религията, колкото към някои нейни аспекти, социално и психологически обусловени явления с религиозен оттенък. Защото в един дезорганизиран свят като днешния религиозните структури представляват някакъв социален и психологически ред, но бих разграничил вярата от тази страна на нещата. За мен вярата е нещо изключително дълбоко. Ние сме православни, но кой сред нас е истински религиозен? Аз самият дали съм истински религиозен? Защото вяра означава да бъдеш изцяло отворен за божествения свят, за трансцендентното, а това изисква висока духовност. Явленията, на които сме свидетели днес, нямат нищо общо със сърцевината на вярата, виждаме го непрекъснато.

Можем ли да определим тогава религиозния фанатизъм като атрофия на вярата?

Мисля, че религиозният фанатик трябва да е много отчаян човек. И изключително невеж по въпросите на вярата. Вярващият човек има пълно доверие в Бога, той не само е убеден в съществуването Му, а се доверява и на действието Му. Той никога няма да убие в Божието име. Човекът, който убива в Божие име, всъщност действа вместо Бога, смята, че Бог не е достатъчно ефикасен. Фанатикът е пристрастен и е на светлинни години от вярата. Като че ли е разпространено схващането, че вярата е отправната точка, а всъщност тя е крайната цел, цял живот се стремим към нея.

Рационалният ни свят обаче отдавна е отрекъл вярата като крайна цел. Спомням си, че в една от книгите си наричате вярата „носталгия по удивителното“. Кое е качеството, което би могло да възстанови връзката между вяра и разум?

Не виждам противоречия между вяра и разум, защото различавам догматичния разум от истинския. Западният свят в един момент се е увлякъл не от разума, който е хубаво нещо, а от култа към разума, от идолопоклонничеството пред разума. От идолопоклонничеството пред интелектуалната власт, която дава рационализмът. Разумът се е превърнал в един вид страст, при това неразумна страст. Започнали сме да наричаме разум способността и стремежа на човека да обяснява всичко чрез логиката, чрез опита, чрез така наречения логико-експериментален подход. Това е човешкият контрол върху действителността, но не и самата действителност, не и истината за нея. Ние не сме в разума, а във властта на разума. Разумът е нещо прекрасно, това е дадената ни от Бога дарба да създаваме интелектуална, морална и духовна връзка с реалностите в нас и около нас, в природата и у хората. Мисля обаче, че истинският разум е смирен. Властолюбието изобщо не му е присъщо, скромността му е отличителен белег. Бог оживотворява човешкия разум, но не и човешката власт. А днес сме стигнали до надменността на разума, човекът се е самозабравил във властта на ума.

Все пак, ако западният човек е алергичен към всичко религиозно, историческа вина има и самата религия.

Властта на разума е съблазнила хора, които по някакъв начин са се почувствали унизени заради политическите и пастирските грешки. Ако Църквата е грешила, то е, защото в нея е имало страх и загуба на вяра. Тя се е вкопчила в догматизма, за да се съхрани, и така е изкривила божественото послание. Със сигурност с изтласкването на религията в западния свят сме се отървали и от много неща, които са започнали да натежават в нея и да я обезобразяват: клерикализма, догматизма, и това е довело до някакъв вид обновление в обществото – в известен смисъл можем да го наречем ирония на историята. Днес виждам, когато говоря на студентите си за религия и богословие, че не знаят абсолютно нищо по тези теми. Те дори не са минали през религиозни разочарования, не са преживявали някакъв горчив опит от Църквата, защото неведнъж сме виждали хора, които просто не могат да понасят да им говорим за Бог, до такава степен свързват темата с неприятни преживявания от детството и дори с лошо отношение – не можем да ги упрекнем за това. Поколението, което израства сега, е чисто в това отношение. Можем дори да кажем, че атеизмът го е пречистил, в този смисъл той може да се окаже оздравителен за религията. Изобщо е мистериозен въпрос защо Бог допуска атеизма. Симон Вейл твърдеше, че атеизмът е очистване от идолите. В това може да има и нещо положително, стига да не забравяме, че и самият атеизъм е идол – ето по това не съм съгласен с нея. Защото атеизмът е пълен с идоли. Вие със сигурност го познавате добре, страната ви е преживяла кошмара на атеизма, репресиите срещу вярващите. Затова пък на Запад атеизмът е ментална диктатура, непряка репресия, прави се всичко, за да се говори постоянно лошо за Бога, да се представя религията в най-отрицателна светлина, а политическите власти се стремят напълно да изличат християнството от паметта на Франция и Европа.

Ала в един момент, когато трябва да се защитаваме от радикалния ислямизъм, неизбежно ще си спомним, че сме били християни. И ако сме християни, ще имаме шанс да се избавим. Вярата ни е нужна. Защото вече сме във война, световна война. Тя ще бъде продължителна и страшна, пред нас се очертават големи страдания и крушения и можем да ги победим само с истината. Ако живеем и говорим с вяра, ще видим появата на истинския Бог срещу лъжливия. Изборът ни ще бъде решаващ – атеизъм, ислямизация или християнство. Трябва да знаем в какъв свят искаме да живеем.

Заговорихте за войната и си спомних една неотдавнашна ваша лекция: „Война, защита и изтребления“, в която се спряхте на ролята на православната икона за света и на разрива между небесното и земното, до който води отричането на иконите. Сетих се за думите ви след атентата срещу сатиричния вестник „Шарли Ебдо“. Тогава терористите взеха на прицел едни творци на изображения, в които са съзрели някаква символика на нашата цивилизация. Франция с право се вдигна в защита на своите ценности, на свободата на словото, но се замислих за ценностния обрат, до който сме стигнали: в центъра на защитата се оказаха именно изображенията, осмиващи сакралното и божественото – пълната противоположност на иконата.

Знаете ли, православието е водило единствената война, която ми се струва оправдаема. Не можем да я наречем „свещена“, нито „справедлива“, защото всъщност православието никога не е подкрепяло войната, а единствено защитата. Православието е защитавало иконите, но не е водило война за тях – тя е подета от иконоборците. Православните са защитавали иконите, не религията, нито хората, политиката или някаква територия (не че не е оправдано да се защитава религията или родината). Но главната проблематика на православието е била именно защитата на иконите, тоест защитата на цивилизацията и човека, защитата на символа, на смисъла – ето в това има нещо възхитително! Защото не е било свещена война, а духовна защита. Мисля, че имате право, днес сме свидетели на една терористична логика, която е просмукала света. Като си помислим, капитализмът (имам предвид не капитализма като система на творчество, предприемчивост и свобода на индивида, а неговите порочни отклонения) е основан на печалбата – всички средства за печалба са добри. Войните също са водени по капиталистическа логика и в нея винаги има нещо терористично. И тъй като сме загубили вярата и връзката с Бога, в този смисъл атакуваме иконата. Човекът на иконата е религиозен, свързан човек. Той не се стреми на всяка цена да спечели, да бъде печеливш. Иконата изразява не увенчаването на човека сам от себе си, а това, че Бог го е увенчал – съвсем друга оптика. И мисля, че когато православните са защитавали иконата, не са го правили за себе си, нито за собствената си територия, а за самия човек и по този начин са спасили цивилизацията. Днешният свят едва ли би познавал културата, просперитета, развитието, ако в един момент не е имало защита на иконите от православните срещу иконоборците. Това е много добре изразено от един голям френски интелектуалец, Режис Дьобре, в Живот и смърт на изображенията [1] – една много хубава книга, много задълбочена, отлично изразяваща смисъла на иконата.

Ала в един момент християнският свят се е уподобил на езическия, започнал е да защитава религията заради териториите, заради чисто човешки подбуди, нямащи нищо общо с духа на православното богословие, предадено от светците, от отците аскети, които са били хора наистина необикновени, разбирали са смисъла на нещата. Днес можем да кажем със съжаление, че много християни не разбират нищо от християнството. Те тласкат християнството към чисто човешки фактори. Православието, като всички човешки религии, е пълно с грехове и грешки, но има фундаментални неща, които не е забравило. И едно от тях е смисълът на иконата. А тя е тайнство. Знаете ли, забелязвам как в толкова католически храмове и манастири напоследък иконите се завръщат, струва ми се, че хората усещат истината в свещените образи, и това е прекрасна новина, обещаващ знак. Не знам дали знаете, веднъж показали на света Тереза от Лизийо различни изображения на Света Богородица – били събрани статуи, мадони, Богородица с Младенеца сред тях – една икона. Когато се вгледала в нея, св. Тереза възкликнала: „Бог е тук!“. Не в статуята, не в мадоната, а именно в иконата. Така че нека оставим тайнството да действа. В един момент революциите идват отвътре и изведнъж виждаме чудеса.

Една от последните ви книги, Стани този, който си!, всъщност приканва към такова духовно преображение. Изградили сте я върху изненадващи паралели между съвременния свят и античната гръцка философия – необичайно ли е това за един православен философ?

Мисля, че в същината има последователност между античната философия и християнството. Отбелязал го е още отецът на Църквата св. Климент Александрийски. Светите Отци са виждали тази последователност, те не са провъзгласявали Сократ, Платон или Аристотел за светци, но и не са ги смятали за антихристи или демони, а са ги възприемали като подготвящи духовната почва за идването на Христос. Това е прекрасно като визия за нещата. Древните гърци са имали усещането за хармония и красота, носели са чувството за трагично и комично – двата полюса на човешките емоции. Гръцката философия се е появила в онзи момент, в който се е пробуждало самосъзнанието на човечеството. Мисля, че дори днешните гърци, сред които имам много приятели, имат усета за тази връзка, за Логоса, за божественото и човешкото, за единението на небесното и земното, което ни е открил Христос, дарявайки ни Възкресението. Защото с въплъщението Си Той е утвърдил, възвеличил, озарил и прославил всичко онова, което хората са чувствали и носели в себе си. Затова и истинският православен трябва да е благодарен на гърците за техния принос, за дълбочината на тяхната философска мисъл. Попивайки красотата на мисълта на философ като Хераклит, осъзнаваме, че благодарение на него вече е имало среща на божественото и човешкото чрез смисъла на фундаменталното противоречие, на съвпадението на противоположностите. Привидно може да изглежда, че сме прекъснали връзката с гръцката античност, но всъщност не е така.

Така че на външен вид ние сме в един свят нехристиянски, атеистичен, но сме проникнати от християнски ценности, населени сме и от духа на гръцката античност и Светият Дух продължава да живее невидимо в сърцата на хората. Затова сме призвани да преоткрием себе си, прониквайки в дълбоката си вътрешна същност, да разбудим царственото, божественото у себе си. Вярвам, че човешкото същество е в хармония единствено когато свързва реалността с онзи прекрасен духовен свят. Жалко е, че днес толкова често жертваме невидимото в полза на видимото. Човекът не си дава сметка колко е важен за вселената. Виждали сме как може да развали атмосферата и дори не е наясно каква сила има в това отношение. А когато постигне равновесие, вътрешен мир, цялата вселена се радва. Има толкова хора, които казват, че животът няма смисъл, и си играят на провокатори екзистенциалисти. Но когато са изправени до стената, ще заявят, ще признаят, че животът всъщност е прекрасен, че го обичат, че са готови да го защитават. Царствено, божествено е да бъдеш по-добър от това, което си, да се отдаваш, да надхвърляш себе си в доброто. Затова страдат хората – защото не могат да се отдадат, да дадат нещо от себе си. Задушаваме се в консумацията и егоизма си, защото нищо не даваме, боледуваме, защото духовното ни същество е отблъснато. Но съм убеден, че в дълбочина човешкото сърце търси точно обратното. И вярвам, че в бъдещето ще видим неща абсолютно непредвидени. Това, което ще се случи в утрешния свят, са положителни явления, изцяло нови, които никой не си е представял. Има силни, млади хора, прекрасни хора, които познавам и откривам. Да внимаваме – младите, които идват, ще ни изненадат. Те носят много духовност.

Интервюто е публикувано в брой 114 на сп. „Християнство и култура“

__________
[1] Régis Debray, Vie et mort de l’image. Gallimard, 1992.

Бертран Вержели е френски философ, есеист и православен богослов. Възпитаник е на „Екол Нормал” в Сен Клу. Преподавал е в университета за политически науки в Париж, води подготвителни класове по философия за големите френски висши училища. Преподавател по морално богословие в православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж. Сред десетките му трудове се открояват книгите: Вярата или носталгия по удивителното (La Foi, ou la nostalgie de l’admirable, Albin Michel, 2004), Завръщане към удивлението (Retour à l’émerveillement, Albin Michel, 2010), Стани този, който си (Deviens qui tu es, Albin Michel, 2014), Изкушението на човека-Бог (La tentation de l’homme-Dieu, Le Passeur, 2015). Редовен участник е в конференциите „Философски вторник“ в Париж, лектор на богословския цикъл „Понеделник в Пор Роаял“, организиран от френския православен сайт Orthodoxie.com.
СПОДЕЛИ

Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения

Чарлс Буковски е вероятно една от най-скандалните личности в литературния свят от средата до края на миналия век. За периода, в който твори, неведнъж бива отхвърлян от критиците. Днес обаче поезията и прозата му се приемат изключително добре от младия читател, както и от критиката.558270bd90288537debdad42bb73583b_l
Стилът му на писане печели множество последователи и бележи творчеството на не един изгряващ автор. Разбира се, съществува и другата крайност, в която американския писател продължава да бъде отричан заради грубия си език и непристойното поведение, описано в книгите му. В крайна сметка, съществуват две мнения за Буковски, разположени в двете крайности, ала и двете съвсем спокойно могат да бъдат приети – той е циничен простак и едновременно с това гений.
Творбите на Буковски са повлияни предимно от социалната, културната и икономическата атмосфера на родния му град, Лос Анджелис, а фокусът е върху обикновения живот на бедните американци, процеса на писане, алкохола, връзките му с различни жени, както и робския труд. След себе си е оставил хиляди поеми, стотици кратки разкази, както и шест романа.
Чарлс Буковски е роден в Германия, но когато е на тригодишна възраст, той и семейството му се местят в Америка. От 1939 до 1941 година учи в Лосанджелиския колеж, но посредата на образованието си го напуска, за да се премести в Ню Йорк и да стане писател. Липсата на интерес от страна на издателските къщи бързо го отказват от писането и Буковски се отдава на десетгодишна алкохолна идилия. В края й обаче, след открита кървяща язва, той се завръща към писането. За да спонсорира писателската си кариера, заема най-различни работни позиции – мияч на чинии, шофьор на камион, пощенски куриер, охранител, касапин, готвач, оператор в асансьор.
Първия си разказ публикува, когато е на 24, а поезия започва да пише след 35-ата си годишнина. До края на живота си публикува 45 книги с поезия и проза.
Едни от най-известните му романи са „Поща“, „Жени“, „Пиянска амнезия“, „Всичко на масата“, както и сборниците с разкази „Най-красивата жена в града“ и „Отсъствието на героя“.
Ето и селекция от негови размисли, изказани в интервюта или просто написани в книгите му:
„Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.“
„Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.“
„Геният се крие в това да успееш да предадеш една философска мисъл по прост начин или дори да предадеш една проста мисъл по още по-прост начин.“
„Писането никога не е работило за мен. Така е откакто се помня: нагласям радиото на някоя класическа станция, паля цигара, отварям бутилката. Пишещата машина върши останалото. Всичко, което аз трябваше да сторя, беше да стоя там. Целият този процес ми помогна да продължа, когато животът, сам по себе си, не ми даваше нищо добро, когато животът, само по себе си, беше филм на ужасите. Винаги е била пишещата машина тази, която ме успокоява, която разговаря с мен, която ме развлича, която ми спасява задника. В крайна сметка, пиша, за да спася задника си, за да спася задника си от лудницата, от стреса и от себе си.“
„Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.“
„Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.“
„Точо това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.“
„По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.“
„Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.“
„Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.“
„Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.“
„Периодично сменям магазините, от които си купувам алкохол, защото в един момент продавачите запомнят навиците ти, ходиш ли там всеки ден и всяка нощ, а покупките ти са в огромни количества. Усещам, че се чудят как така все още не съм умрял и това ме кара да се чувствам некомфортно. Всъщност подобна мисъл може въобще да не е минавала през главите им, но човек става параноичен, когато през 300 дни от годината се буди с махмурлук.“
„Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.“
„Добрият писател знае кога да не пише.“
„Спрях да търся Мечтаното момиче и започнах да се оглеждам за някоя, която поне не е пълен кошмар.“
„Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.“
„Болката е странна. Котка убива птичка, кола катастрофира, пожар… Болката се задава, БАМ, и ето я, стои до теб. Истинска е. И за всеки, който наблюдава, изглеждаш глупаво. Сякаш изведнъж си се превърнал в идиот. Няма лек за това освен ако не познаваш някого, който те разбира и знае как да помогне.“
„Франкли, бях ужасен от живота, от това, което е необходимо човек да извършва – да яде, да спи, да се облича. Затова останах в леглото и пих. Когато си пиян, светът навън все още съществува, но за един момент поне не те е стиснал за гърлото.“
„Проблемът беше, че трябва да избираш между едно зло и друго, но без значение кое си избрал, те ще изцедят още малко от теб и така, докато не остане нищо.“
„Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.“
„Бях привикнал към най-лошите неща: харесваше ми да пия, бях мързелив, не вярвах в Господ, политици, идеи, идеали. Бях посредата на нищото, нещо като не-съществуване и го приех. Не го правех, за да заинтересувам някого. Не исках да съм интересен, беше прекалено изтощително. Това, което всъщност исках, беше единствено уютно и скрито местенце, на което да живея и да бъда оставен насаме.“
„Любовта не трябва да се случва по команда, нито пък вярата да се изразява в няколко сентенции. Аз съм своя господ. Ние сме тук, за да променим влиянието на църквата, на държавата, както и на образователната ни система. Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да спрем войната. Ние сме тук, за да се смеем на лудостта си и за да живеем животите си толкова добре, че дори Смъртта да потръпне, когато ни прибира при себе си.“
„Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.“
„Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.“
„Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.“

Даниъл Канеман – Нобеловият лауреат, който промени начина по който разбираме човешкото мислене.

Даниъл Канеман e израелски психолог – един от най-важните мислители на нашето време . Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив .През 2002 година става нобелов лауреат за икономика. Със своите анализи наkaneman рационалния модел на оценяването и вземането на решения. в условията на неопределеност Канеман и неговия колега Тверски правят революция в областта на науката. Новаторските му идеи оказват дълбоко влияние в различни области на живота , както в областта на когнитивната психология, така и в областта на икономиката, медицината и политиката. В човешкия мозък еволюционно са се развили две системи за преработка на информацията, постъпваща от външната реалност. При първата система процесите на обработка протичат бързо, автоматично, асоциативно, без да полагаме съзнателни усилия за това. Обратно, при втората система мисловните процеси са бавни, съзнателно контролирани и рационални.
Когнитивните капани (изкривявания) са несъзнаваните умствени филтри, през които възприемаме и интерпретираме постъпващите от реалността сигнали. Даниъл Канеман твърди, че само в един ден в нас се вливат около 20 000 сигнали от външната реалност. Ние имаме тенденция да бъдем “когнитивни скъперници” в обработването на тази информация и често използваме кратки пътища ( евристики), за да я обработим. Те се обличат с одеждите на автоматични мисли, интуитивни съждения, които изплуват в съзнанието ни спонтанно. Когнитивните капани ,от една страна улесняват обработване на информацията, но от друга изкривяват представата и оценката ни за реалността. Един от възможните начини за преодоляването им е да не се доверяваме безрезервно на първите мисли, които изплуват спонтанно на екрана на съзнанието ни, а да се опитаме да съберем информация и от други източници, да бъдем по-съзнателни към процеса на оценка на реалността. Както казва един от теоретиците на масовата комуникация, Уолтър Липман : “Между мен и света стои представата ми за света” .
В настоящия материал ще разгледаме само някои от най-разпространените капани, в които несъзнателно попадаме, когато преработваме постъпващите от реалността сигнали.
Ефектът на котвата се отнася до несъзнателен мисловен процес , който описва човешката тенденцията да разчитаме прекалено много на първата постъпила информация (котва) , когато вземаме решения и оценяваме другите.Тя се използва като образ (рамка) за по-следващите твърдения и интерпретации на реалността. Тук се включва и ефектът на първото впечатление. При него всяка следваща информация , ще се препраща автоматично към първата постъпила в мислите ни.
Ефектът на когнитивната леснота е свързан с тенденцията, нещата, които са ни по-познати , да ни изглеждат по-верни и благонадеждни, отколкото информацията, която изисква повече усилие за обработка. Тази особеност на човешкото мислене често се използва от рекламни и маркетингови специалисти, като образът на един продукт се позиционира с много повторения в публичното пространство.
Ефектът на асоциативната свързаност е тенденцията да направим света да изглежда смислен и предвидим, като постоянно разказваме истории за това какво се случва в него. Склонни сме да правим асоциации между събитията и обстоятелствата така, че да създадем в съзнанието си един логичен и подреден свят. Колкото повече едно събитие съвпада с нашата история, толкова по-важно ни се струва то. Постоянно сме водени от една вътрешна логика, която казва, че всичко се случва преднамерено,че всеки заслужава нещата, които му се случват.
Ефектът на потвърждението е нашата тенденция да търсим доказателства, потвърждаващи нашата теория (версия за реалността) и да подценяваме и пропускаме противоречащата на тях информация.
Ефектът на ореола е нашата склонност да пренасяме едно качество на индивида върху цялата му личност. Например, когато харесваме външния вид на някой, да смятаме, че този човек е и успешен, добър, забавен. И по този начин или да го харесваме напълно или да го отхвърляме.
Ефектът на достъпността е умствен кратък път, свързан със склонността ни да разчитаме най-много на информацията, която най – лесно си припомняме. Логиката тук е, че ако нещо може да бъде лесно припомнено то е по – важно от другите алтернативни решения, които си спомняме по – трудно. Поради този механизъм понякога сме склонни да разчитаме на най – скорошната информация при взимане на решения.
Ефектът на хазартната грешка е тенденцията да допускаме, че нашите действия могат да повлияват случайни събития от външната реалност
Ефектът на фундаменталната атрибутивна грешка е нашата склонност да приписваме чуждите грешки на стабилни личностни черти, без да взимаме под внимание факторите на средата. От друга страна, когато обясняваме нашите собствени грешки, преувеличаваме влиянието на външната среда и подценяваме личностния ни принос.
Ефектът на справедливия свят е свързан с вярването, че е светът е справедливо място, където всеки получава заслуженото.
Ефект на експонацията – това е тенденцията ни да се привързваме към някого или нещо, само защото го познаваме.
Ефект на фокусирането са отклоненията в прогнозите за даден обект поради едностранчивото фокусиране в отделен негов аспект.
Ефект на Тексаския снайпер е склонността ни да правим хипотеза за нещо, когато вече предварително сме събрали данните, така, че то да пасне на предварителния модел в умовете ни.
Ефектът на първите и последни стимули е тенденцията ни, когато слушаме дадено представяне, най-добре да запаметяваме първата и последната част на изказването.
Реалността е един безкраен свят на постоянни случвания. Колкото по-будни сме за мисловните капани (изкривявания) в които попадаме, толкова повече мъдрост ще има в нашите решения и избори. Когато се научим да се доверяваме на рационалния, съзнателен избор, тогава реалността ще се случва в нас по-цветна и пропастта между нас и нея ще е по-малка.Това е едно голямо предизвикателство, което ще ни помогне да я опитомим постепенно и ще ни научи да се свързваме с другите , изпълнени с повече толерантност и разбиране.

Ресентиментно живеене на българина… Чета и разсъждавам върху това понятие, което е откритие на Ницше. Самият термин (Ressentiment) (френ.) Ницше обяснява като скрита омраза, затаено враждебно чувство.С малката Качества така типични за подтиснатите, неудачниците, хората които перманентно негодуват от съдбата си.
Ницше разширява това понятие като наслагва върху него едно дълбоко чувство на опротивяване, чувство на възмездие, омаловажаване качествата на другите. Има една тънка омраза към стоящият по-високо в духовно отношение човек. Потребността да го поставиш по-ниско, като подхвърляш лошички неща за него, като му приписваш злонамереност, изглежда за някои хора това е единствен начин да чувстват себе си по-добри, умни и способни. Не чрез действия, не чрез постижения, а чрез омаловажаване качествата на другите. Така преодоляваш собственото си чувство за малоценност.
Достатъчно е да проследите целият предизборен дискурс по телевизията, в който се вижда с просто око как думите, които минават за идеализъм са маскирана омраза и маскирана жажда за власт !
Когато се опитваш до покажеш своите качества, омаловажавайки качествата на другите, ами че това е най-плебейският начин чрез който се опитваш да прикриеш собствената си неудовлетвореност и комплекси. Аз друг по-плебейски начин не познавам.
Приятно гледане на телевизия !

Съвременната старост

В по-ранните, но и недотам отдалечени от нас времена старостта обичайно се е отнасяла до онзи период от живота на човека, когато за последния е можело да се каже, че е осъществил себе си или, по-точно, че еКалин осъществил своя „дял“ в живота. И за традиционните общества представата за този „дял“ е била пределно ясна: когато станеш pater familiae, когато с традиционно наследеното или свободно избрано занятие натрупаш имущество и изградиш дом, който можеш да оставиш на децата си, когато тия деца благополучно бъдат отгледани и започнат свой самостоятелен живот, ти си осъществил своя „дял“. И следователно си вече стар. Вярно е наистина, че в сферата на интелектуалните и духовните трудове „осъществяването“ никога не е имало възрастови граници и по същество, както и днес, може да продължава до края на живота, лишавайки го от „старост“ в този традиционно социален смисъл на думата. Но вярно е също, че доколкото тази сфера винаги е била „дял“ на малцина специфично обдарени люде, особената оцветеност на старостта в нея спокойно би могла да се остави „извън скобите“ на по-общия социологически поглед.

От същия този общ социологически поглед обаче трябва да се забележи, че съвременният човек днес вече по-малко екзистира като същество, имащо свой определен „дял“ за осъществяване, а това означава, че и старостта му в наши дни престава да бъде онова, което е била някога – дори като чисто жизнен хабитус. Някои обясняват тази дълбинна промяна с разпадането на т.нар. „големи (исторически) разкази“, в които човекът се е намирал базисно интегриран до настъпването на [пост-]модерната епоха и с превръщането поради това на жизненото му време днес в чиста и безсъдържателна „кумулация“ на години. Независимо обаче дали тези обяснения са удовлетворителни или не, ние не можем да отречем, че човекът днес действително едва ли се изживява като „осъществяващ“ някакъв [пред-]определен му от живота „дял“ и в този смисъл в нито един момент от житейския си път не може да си се яви като напълно „осъществил“ себе си – станал до края си човек. На него само “му се събират” години – години, с които обаче до самия си край той не става „станал“ (биографически, исторически) човек, а чисто и просто „има“ повече проживяно време и съответно повече е загубил.
Наистина, като не „ставаш“, ти о-ставаш и си все същото същество с по-малко сетивни и биологически сили.
Но именно поради тази причина днес ние все по-често срещаме хора, които са „стари“ не в смисъл че са „осъществили“ живота си, но, напротив, сблъскваме се с един тип на възрастен човек, който ни изненадва със своята екзистенциална незавършеност и като че ли (принципна) незавършимост: човек, на когото ще се сложи предел, но който не може, просто не може да достигне предел. Пак казвам, това е типът на люде, на които чисто и просто са им „се събрали“ критично количество години, които чисто фактически „имат“ повече години, но които – въпреки целия си акумулиран жизнен (и хедонистичен) опит, въпреки целия професионален път, който са извървяли, и децата, които са родили, в нищо все пак не са се о-съще-ствили. Те просто – виждаме го ясно – са преминали през активния жизнен цикъл, „претърпели“ са го, за да бъдат „отпуснати“ от него в една цялостна и всеобхватна жизнена „пенсия“. Това са не „въз-раснали“, дораснали до предела си хора – senes, а именно просто „отпуснати“ хора – „пенсионери“. Точно това е все по-разпространеният тип на съвременен възрастен човек, когото срещаме из богатите исторически мегаполиси на света и в чийто неизвестно от какво точно самодоволен вид има наистина нещо гротескно. Забелязваме го в тълпите от перманентно „екскурзиантстващи“ белокоси мъже и жени, ентусиазмично „отвързали се“ сякаш от всичко, което е било тяхна професионална и домашна „тегоба“, за да се озоват в едно начало на „просто живота“, по парадокс и по икономическа целесъобразност поместен в неговия биологичен край.
Има, потвърждавам, едно осезателно [само-]инфантилизиране на съвременния възрастен човек, дължащо се тъкмо на това, че той отдавна вече не живее в режим на осъществяване на живота, че е загубил дълбинното усещане, че човекът е същност, която не просто е „дадена“ като иманентност, а е о-съще-ствявана и следователно винаги е „нацелена“ към из-вършване до с-вършек.
И все пак, ако това, което казвам дотук, очертава един дълбинен проблем на самите остаряващи в постмодерното общество, то следващото е проблем на обществото, в което те остаряват. Аз говоря тук за една специфична за съвременния свят социална маргинализация на старостта.
Наистина вярно е, че от една по-дълбока екзистенциална гледна точка „старостта“ по принцип би могла да бъде видяна като маргинализиране. Защото нали именно в старостта всички многобройни „валенции“, с които сме били свързани с другите, чрез които сме се реализирали като същностно съ-битие, започват да изчезват, да угасват и човекът, би могло да се каже тогава – колкото повече остарява, толкова повече става самия себе си. Той не е вече съществено обективиран нито като член на определена професионална общност, нито дори като непосредствено отговорен за материалното и душевното израстване на следващата генерация баща (майка). Той все повече и повече се у-само-тява от обективациите си, а доколкото всички те в по-раншните периоди от живота му са го и острастявали, и „подменяли“ по многообразен начин, би могло да се каже, че той става в старостта си и по-“бистър“, по-автентичен.
Има обаче нещо, което произтича днес не от екзистенциалната, а от социалната траектория на живота и което собствено маргинализира неговата „старост“ по един специфично травматичен начин.
Защото не можем да не забележим, че усамотявайки се от своите „валенции“ и обективации в старостта, съвременният човек усеща днес не просто че става нещо все повече усамотено и безстрастно, но и че става нещо все по-чуждо в този свят. А това далеч не е чувствал старият човек от миналите времена. Днешният възрастен човек вижда как около него други стават „стопани“ на живота и как с тези други той все по-малко има нещо общо. „Общ“-ността, която стопанисва живота, от който той не си е все още отишъл, се е затворила за него, той не е същинска част от нея. Той си е отишъл от обществото, преди да си е отишъл от света физически, и поради това този живот представа пред него все повече като един чужд живот. Би могло да се възрази, че описаното е обща съдба на старостта от всички времена, но аз мисля, че днес то се усеща с една съвсем специфична острота и травматичност. И преди да обясня защо ми се струва така, за да не изглеждам като твърде строг съдник на съвременната старост, ще кажа, че наистина точно толкова, колкото различните форми на нейната авто-инфантилизация в охолните общества, мен ме възмущава и нейното инфантилизиране от страна вече на по-младите генерации на съвременния свят. Защото не може да се отрече, че тъкмо в мярата, в която възрастният човек престава да се чувства днес съ-общник на живота на социума, с него започват да се отнасят по начин, много близък до начина, по който обичайно се отнасят с децата, с непълнолетните. Нека да припомня тук например организираните преди две-три години у нас (не без политико-рекламна цел, разбира се) казионни едноседмични „почивки“ за стари хора в различни четири- или петзвездни хотели. Разбира се, че в настаняването на тези хора в места, така подчертано предназначени за отдиха именно на младите и жадни за веселие и еротика генерации, имаше нещо дълбоко унижаващо и направо неприлично. При това с възрастните „пансионери“ почти демонстративно се държаха като с несоциализирани субекти: организираха им общи забави, „водиха“ ги заедно на различни „забележителни“ места. За разлика от децата обаче, които наистина все още не са станали „стопани“ на живота и затова за тях би следвало да се организират подобни „мероприятия“, които да ги социализират, възрастните (които вече не са му „стопани“) все пак не са без опит в социума, така че с подобна снизходителна „покана“ в пределите му ние много по-скоро правим една перфидна демонстрация на тяхната отчужденост от нас, отколкото проявяваме същинска „грижа“.
И ето именно във връзка с казаното току-що аз се изправям пред възможността да се опитам да дам един по-конкретен отговор на въпроса как трябва да се определя днес настъпването на старостта – кога собствено човекът днес става вече „стар“ (като при това отново ще се абстрахирам от случаите на интелектуалните, на „великите“ стари, където нещата по обясними причини стоят по различен начин).
Ще кажа, че в най-определен социален смисъл на думата човекът днес става „стар“, когато (освен професионална) престава да има и действителна семейна (домашна) роля.
Какво имам предвид?
Известно е, че в модерните общества домовете все повече и повече стават домове на две, а не на три генерации (както е било толкова време и както допреди не толкова отдавна е било и у нас). Разбира се, че за този феномен има най-различни, включително съвсем емпирично-социални причини, като например възрасналата обществена мобилност (поради фактори от икономическо естество), водеща до „задомяването“ на младите генерации далеч от бащините им домове, или пък увеличаването на потенциала на „обществата на благоденствието“, позволяващи много по-лесното придобиване на собствен дом на по-ранна от традиционната за това възраст. Съществуват и по-дълбоки причини за разпадането на тригенерационния дом, на които ще се спра малко по-късно. Същественото е обаче, че поради посоченото обстоятелство практически всеки човек, отгледал вече до ранната им младост своите деца, изпада от каквато и да било семейна роля. В семейството на своите деца той вече наистина няма реално присъствие. Дотогава той е бил „баща“ („майка“), имал е „синове“, „дъщери“. Тези „синове“ и „дъщери“ обаче са израснали и на свой ред са създали семейства – родили са свои деца. И ето: доколкото домовете вече не са домове на три генерации, а само на две, след достигането на въпросния предел (а нека припомня, че днес той, общо взето, съвпада и с предела на активната професионална дейност) човекът престава да има каквато и да било социална роля. Той става, разбира се, „дядо“ („баба“) на своите внуци, но по същество най-често той именно само номинално, само de jure става такъв. Екзистенциално той практически не изживява тази трета степен на домашната йерархия. Днешните възрастни, би могло да се каже, имат внуци, но не живеят като баби и дядовци. Те остават в своите отделни домове и не е необходимо тези домове непременно да са институционално „старчески“ (това е само най-травматичният вариант). Дори собствени обаче, тези домове са такива – старчески – по своята изолираност и оставеност от по-младите генерации, а това още повече задълбочава усещането на съвременния възрастен човек, че този свят му е „чужд“, че той е свят на други, на социално „чужди“ нему хора.
В съвременния свят, следователно, се е изгубила дълбоката, именно социална „добротност“, която е имал тригенерационният дом, където екзистенциалното у-само-тяване на възрастния човек не е било равнозначно и на едно негово социално маргинализиране. И макар да знам колко неудобства създава тригенерационният дом на съвременните „млади двойки“, аз не мога същевременно да не отбележа и колко дълбинна естественост и интимна педагогика е била винаги съхранявана в него. Колко възпитателно в най-базисния смисъл на тази дума е например за едно дете да се покорява някому – на баща си, на майка си, които вижда в същото време сами да се покоряват на други – на своите баща и майка – на дядо му и баба му. От това произтича някакво примордиално убеждение за органичната йерархичност на човешкото общежитие, за една непрекратяваща се никога „синовност“. Съхранява се, ако щете, и едно много по-дълго време на дома, на традицията, намираща се непосредствено пред очите. Домът на трите генерации е, тъй да се каже, много по-обширен във времето. Един много по-голям дял от време е в непосредственото жизнено полезрение и се осезава, усеща се от живеещите в него. За това време не се просто „чете“, то не е дял на „историята“ в писмовния смисъл на тази дума (този домен на експлицитно „чуждото“, отчуждено от нашето време). То се зре: в старите домашни вещи на дядо и баба, чува се в техните специфично архаични думи, присъства в онова, което гласовете им са пренесли, за да звучи и да трае то тук. Но и обратно: препълненият жизнен „еон“ на дядото и бабата в тригенерационния дом е не просто кладенец на кънтящи минали образи и преживени дни – той ехти от дисканта на детските гласове, тоест продължава да е разтворен напред, да не е „завършен“.
В тригенерационния дом „животът на земята“ действително се живее като нещо „по-дълго“ и „по-добро“, както ни се казва в петата заповед от Декалога: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Изх. 20:12).

И тъй като етичното е винаги в сблъсък с едни скрити лица на природата ни, винаги имаме основание да не допускаме да бъдем осветявани чрез една прекомерна близост с другите. За да вкараме себелюбието вС малката собствения му капан, трябва от време на време да си служим с маската без да я заклеймяване. Все пак маската понякога е атрибут на едно култивирано поведение, което внимава да не нарани другите. Истината не води задължително до добри отношения. Пък и сама по себе си не винаги води до добродетел. Фанатиците на тема истина не са най-привлекателните хора на планетата, а ако прибавим и факта, че истината е субективна категория, рисковете се удвояват.
Въпрос на интелигентност, а понякога и на човечност е, да не се опитваме да навлизаме в тайните на другите. Почти няма човек, който иска да го виждат винаги такъв какъвто е. Стремежът да научаваме и да навлизаме в тайните на другите може да направи така, че да попаднем в пространства, които най-вероятно няма да ни харесат , защото там съществува вероятност да се срещнем със самите себе си.

Зависимости и независимости, празничност и гибел

Да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които сеkolaj_bo4ev превръщат все по-недвусмислено в нашественици.
Денят на независимостта много ме радва, но и мъничко ме плаши. Защо и как ме радва, няма да коментирам – тази радост е естествена не само за всеки нормален българин, а и за всеки нормален човек: за да станат такива, всички нации си имат свой ден на независимостта, ден, който славят като освобождение от нечие робство – я чуждо, я свое собствено. Предпочитам да обясня уплахата си, свързана с този светъл празник. Тя е двустранна: уплаха по принцип, уплаха в общност, но и уплаха в частност. Ето защо:
Принципните ми съображения са от социалнопсихологическо естество и се съдържат в обстоятелството, че хората, съзнавайки го или не, обикновено честват парадно онова, което не притежават битово. В опровержение на формалната логика церемониалът често се явява не обществен изказ на едно налично, на едно действително обществено благо, а тъкмо обратното: церемониалът поема функцията на сурогат, на непълноценен заместител, на фалшиво алиби. Казано по-простичко, колкото по-измислено, колкото по-отсъстващо е споменатото обществено благо, толкова по-тържествено, толкова по-демонстративно е неговото празнуване. Става дума за един общочовешки психологически феномен, който обаче в родната история има особено битие. Десетилетия наред ние чествахме година след година на девети септември най-помпозно тъкмо онова, което в гражданската практика бе най-дефицитно, най-неналично: свободата. В едно блестящо есе Георги Марков разказва как всяка година на втори юни многохилядни тълпи наши сънародници честват коленопреклонно Ботев, без при това някому и през ум да мине да се опита поне мъничко да заприлича на възвеличавания герой. Ето значи основанията на моето безпокойство като българин: дисхармонията между фасадата и същността в обществената практика (както между впрочем и в междуличностните отношения) винаги ме е
плашела – плаши ме и днес
След като тръгнахме по дирите на гражданската ми уплаха, можем да стигнем и по-далеч. Денят на независимостта тръгва от друг един ден – трети март, който ние честваме като свое национално освобождение. Преди време на страниците и на настоящото издание писах, че единственото робство, под което ние като българи сме робували, е съветското. Така че на трети март руските войски не са ни освобождавали от никакви турски поробители, но са се опитвали (до голяма степен успешно) да ни грабнат в едно непровъзгласено, но желязно робство, в сравнение с което турското присъствие на родна земя е истински рахатлък. Настъпващата на Балканите руска армия се състои от обезправени крепостници, които са стъписани при гледката на китните български села и паланки, на спретнатите къщи и на заможните им стопани. За всичко това разказват и Достоевски, и ген. Тотлебен във фронтовите си дневници, и много други свидетели. Не да ни освобождават са тръгнали руските братя-освободители, а да прогонят турците, които им препречват пътя към бленуваните проливи. В добронамереността на хиляди руски бойци, които са убедени, че воюват в името на милосърдието и на великославянското единство, аз ни най-малко не се съмнявам, но не неграмотните крепостници обявяват войните – те само ги водят. А ги обявяват и направляват онези ненаситни и алчни императори и държавници, които най-малко за съдбата на православните братя-славяни ги е еня. Освен това всяка държава може да експортира на чужда земя само онова, което тя самата притежава: демократичната – демокрация, деспотичната – деспотизъм. А в онези (както между впрочем и в днешните) времена Русия няма равна на себе си по деспотичност. Виждайки със собствените си очи доброто отношение на турците към българите, осъзнавайки, че генералите им целят да грабят и да завладяват, а не да освобождават, редовите руски воини вземат нещата в свои ръце и сами се превръщат в грабители – плячкосват по пътя си де що сварят, обират най-хайдушки домовете на нашите селяни – домове, които в сравнение с техните родни колиби са истински палати. Отношението на руското командване е не по-малко брутално и консумативно, но далеч по-мащабно. Ако подчинените крадат на дребно, командирите им крадат на едро – заграбват и изпращат в Русия всички цветни метали, до които се докопат попътно. При което е за отбелязване, че по този начин
грабят не прогонените турски поробители – грабят новоосвободените българи
Обстоятелство, което прави и робството, и освобождението съмнителни. Не да обезпечат – да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които със задълбочаване на военните действие се превръщат все по-недвусмислено в нашественици. Ето и още един бегъл щрих: в онези времена църква и държава са преплетени – националната независимост на един народ е немислима без неговата духовна независимост. Настъпващите руски войски са масово религиозни, при това, както самите те се себепрепоръчват, не само наши родственици по ген и кръв, а и наши православни братя. Въпреки тези декларации, на руските войници и офицери е забранено да влизат в български църкви, с каквито са пълни селата и градчетата ни. За църковните си молитви и ритуали руските воини използват гръцките църкви, а където няма такива, издигат свои собствени походни олтари. Защо ли го правят? Има само един възможен отговор и той отвращава с наглостта си: Руснаците не искат да зачетат с присъствието си българската православна църква, която по време на войната вече се е еманципирала със собствени усилия и е напълно свободна. Веднага след приключване на сраженията пък Кремъл иска ултимативно от младата българска държава да й заплати разходите по войната до последния патрон. Което безпаричната българска държава и прави, обвързвайки се с непосилни дългогодишни задгранични заеми. Хайде сега кажете ми, русофили мамини, населили открай докрай Отечеството ни любезно, така ли се държи една освободителна армия, която милее за освобождавания от нея народ?! Наглостта на лъжеосвободителите продължава и след лъжеосвобождението, когато се изграждат основите на новата българска държавност. По всички ключови постове на армията и държавната ни администрация Кремъл настанява (далеч не само с блага дума) свои хора. И то по начин, който възмущава и отвращава всеки родолюбив българин и преди всичко единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли – Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Последният пише, че „руският бич боли повече от турския”, а двамата заедно молят Цариград да върне страната ни обратно в султаната. Руският натиск е толкова брутален, а опасността от едно ново, този път истинско, робство така нараства, че Захари Стоянов вижда дори в смесените българо-руски бракосъчетания
заплаха за националната ни сигурност
По собствените му признания Стамболов сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души, а, обвинен в русофобство, Захари Стоянов се оправдава на страниците на в. „Свобода”: „Аз не съм русофоб – аз съм само тиранофоб”.
Много ми се ще за всичко това да се сетят, да помислят и размислят онези пламенни днешни патриоти и родолюбци, онези путинисти, които скрито (всъщност с времето все по-открито и по-открито) копнеят да ни видят като руска губерния. Като такава копнееше да ни види и руският император, тръгнал да ни освобождава преди почти век и половина. И тъй като благодарение на малкото трезви умове като Стамболов и Захари Стоянов копнежите му останаха несбъднати,
Кремъл съвсем не се зарадва
на Съединението и Независимостта, които празнуваме и има защо да празнуваме. Докато носталгиците по неосъщественото братско робство празнуват девети септември. И те има защо да празнуват. Искам обаче да им припомня, че двата празника – нашият и техният – са органически несъвместими. След като празнуват техния си празник, те нямат основание да празнуват нашия. Така, както и ние не празнуваме техния. Не от зла воля, а защото формалната логика не дава: не може един и същ човек да танцува едновременно на две различни сватби. И още нещо искам да припомня на всички онези лъжепатриоти, които и на парламентарен имунитет се радват мандат след мандат: Гласа на онези руски панслависти и великошовинисти, които никога не са напускали гражданската сцена, но които днес са по-бойки отвсякога. Този глас не е неофициален – официален е. Глас на кремълски държавници и политици, глас на политолози и олигарси, които открито се заканват да обсебят страната ни и да я превърнат в руска провинция. И ако този глас е лош, по-лошо е, че все повече български държавници и политици от партии, които доскоро аз считах за консервативни в най-благородния смисъл, се вслушват в него. Бих им препоръчал да се вслушат по-скоро в предупреждението на Любен Каравелов от страниците на в. „Свобода”: „Тежко на оная народност, която очаква помощ и поддръжка от ония люде, които принасят на жертвеника даже и своите собствени братя.”
Как след всички изброени, а неизброените са далеч по-многобройни, кошмари, след като (особено под егидата на комунизма) Кремъл причини толкова злини на страната ни, русофилството се превърна в наша национална черта, в народопсихология на българина, си остава жива загадка. Която може да бъде разгадана само чрез ирационализма в националния ни манталитет, чрез онзи неутолим граждански мазохизъм, с който и днес ентусиазирано горим и тъпчем знамето на обединена Европа и издигаме руското знаме. Навръх националния ни празник и в името на собствената ни национална гибел…

Страница 5 от 51« Първа...34567...102030...Последна »