Страница 30 от 57« Първа...1020...2829303132...4050...Последна »

СЕМЕЙСТВО

Семейството е нещо, което създавате от нищо.
То не Ви пада наготово в скута.
Ако не се грижите да приемате хора в него,
няма да имате семейство.

Възможно е Вашето семейство да не се състои от хората, от които според Вас се състои. Затова нека най-напред да изясним кой принадлежи към него и кой не. Вашето семейство е онази група хора (може да са само двама), на които се доверявате и чиято подкрепа използвате, за да напредвате в един изпълнен с противоречиви обстоятелства свят и да осъществите смисъла на живота си. Семейството не се състои непременно от хората, с които сте в роднински връзки. Тези хора се наричат „роднини”. Вашите роднини могат да бъдат семейството Ви или не. Няма правила – убедете се сам дали Вашето семейство се състои от роднини или от нероднини. Ако се състои от нероднини, не очаквайте фамилиарно държание от тях. В зависимост от това, как проявявате смисъла на живота си, семейството Ви може да се състои от двама до хиляди особени хора, които Ви помагат да проявите своя смисъл.
Семейството е нещо, което създавате от нищо. То не Ви пада наготово в скута. Ако не се грижите да приемате хора в живота си, няма да имате семейство. Дори ако то се състои от роднини, Вие ще го загубите много бързо, ако не гледате на него като на семейство. Кръвното родство не е гаранция. Вие сте отговорен да създадете или да не създадете семейство. Както и всичко останало в живота, то трябва да се създава и пресъздава във всеки следващ миг. Ако това не се прави, семейството става старо, блудкаво и загубва значението си. Значи, то не е нещо, което скалъпвате веднъж за винаги и след това можете да забравите. Ще го загубите много скоро, ако постъпите така. Вие трябва да създавате семейството си всеки ден.
След като изяснихме това, нека продължим и да разгледаме по-подробно смисъла на семейството. Защо изобщо трябва да имате семейство? Не е ли то източник на кавги и раздори? Не се ли дължат на него много от Вашите проблеми? В действителност всичко това не е вярно, но искам да знаете, че знам, че то привидно създава много проблеми и трудности. Някои семейства с особено голям успех създават това впечатление. Към семейството е прикачен несравнимо повече „инвентар”, отколкото към всеки друг вид отношение. Това е функция от нежеланието на разсъдъка да бъде отговорен за Вашето преживяване на живота. Разсъдъкът би изтъкнал като причинител на преживяването всичко възможно в тази вселена, а най-вече ближния си. Е, понеже семейството е твърде ближно, закача доста много от инвентара. Колкото по-дълго наблюдаваме това, толкова повече започва да изглежда, че не сте отговорен за облика на семейството си, във всеки случай не напълно отговорен. И това е истина: Вие не сте отговорен за неговия облик, независимо дали го преценявате като добро или лошо.
А! Един момент. Спомнете си, че съществува семейството, което никога не можете да познавате, а съществува и Вашето семейство, това на Вашето преживяване, единственото, което изобщо някога можете да познавате. Съществува светът, а също и Вашият свят. Вие можете да знаете нещо само за Вашия свят, този на Вашето преживяване. Така е и със семейството. Е добре, отговорен ли сте за своето преживяване на семейството си? Ако не сте, към кого да се обърнем тогава? Разбира се, че сте отговорен за своето преживяване на семейството си. Ако не съществувахте, нямаше да има „Вашето преживяване” на каквото и да е. Значи,

смисълът да имате семейство е в това,
да преживявате неговата подкрепа,
която Ви позволява да напредвате в един свят,
изпълнен с противоречиви обстоятелства,
и да допринасяте за просветлението на този свят.

Вие сте отговорен да създадете това преживяване. Ако собственото Ви семейство Ви изглежда „лошо”, значи не сте признали отговорността да създадете семейството на своето преживяване.
Понякога семейството може да бъде проблем, но не забравяйте, че проблемите са удобни случаи да преживеете собствената си величина. Един семеен проблем Ви дава възможност да видите колко сте израсли. Имате късмет, че имате проблем.
Ако имате проблеми със семейството си, най-вероятно сте фокусирали вниманието си върху това, което то (по Ваше мнение), Ви дължи. Бъдете сигурен, че това не е главното. Главното е, че Вие дължите нещо на семейството си. И за да се почувствате добре, хубаво ще е да платите дълга си. Вие им дължите своята подкрепа. Нямам предвид непременно пари. Подкрепа е всичко, което би им позволило да излязат в изпълнения с противоречиви обстоятелства свят и да дават своя принос. Ето това им дължите. Ако не платите, няма да имате семейство. Да не преживявате тяхната подкрепа не е оправдание, че не ги подкрепяте. Дори е така, че не можете да преживеете подкрепата им, докато сам не ги подкрепите. В случай, че се питате защо не преживявате техния принос към Вашия живот, тогава си изяснете кой е причината за това. Бих изказал предположение: не са те.
Това, което би трябвало да направите, в случай, че искате Вашето семейство да изпълнява предназначението си, е да просветлите своето преживяване за него. Ще го постигнете, като се освободите от всички преценки, мнения, позиции и убеждения, от всички предписания и догми, които правят и държат семейството такова, каквото то всъщност не е.
Запомнете стъпките за решаването на проблеми:
приемете ги, бъдете готов да живеете с тях,
оставете своите преценки за тях, бъдете готов да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките за тях,
продължете да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките,
живейте с тях.
Ако правите това (не сте длъжен, никой не може да Ви принуди), става чудо: семейството, което имате, става семейството, което искате и което Ви обогатява, подкрепя и Ви прави истински силен. Вие ще разберете кога започва този процес на просветление, защото ще се появи общуване. То е тема на следващата глава.

ХАРАКТЕРЪТ

На първо място, какво представлява характерът? Това е начинът, по който реагираме на обстоятелствата. Характерът ни предопределя поведението ни в обществените контакти, чувствата ни, преобладаващите ни настроения. Той зависи от темперамента ни, от нервната ни система, от психическата ни нагласа.
Мнозина мърморят: „Такъв ми е характерът и нищо не мога да направя. Нервен съм, злопаметен съм, импулсивен съм, това съм, онова съм… Пък и в края на краищата човек не може да промени характера си!“
Но същият този човек ще заповяда на детето си да промени поведението си, ако е лошо или не му харесва. Заповядва на детето да промени характера си, а на себе си нищо не заповядва… защото така е по-лесно.
Да твърдим, че не можем да променим характера си, означава да признаем инертността си. Това е признание за провал. Болшинството от хората, които го заявяват, са безволеви или агресивни (което е едно и също). Те са си издигнали защитна фасада, която не позволява на житейските проблеми да се докоснат до тях. Страхуват се от нови обстоятелства, които слабостта им няма да може да понесе. Тоест те разполагат само с една нагласа, скована и замръзнала.
Повечето от страховете и вътрешните конфликти спират човешката еволюция. Често пъти психологът среща хора, които са могли да се развият чудесно с ясно съзнание, но които в някаква точка са блокирали… Това са инертните хора; които преминават живота си,-без да се променят… именно защото са инертни! Не смятате ли все пак, че човек заслужава нещо по-добро? Той притежава огромни запаси от проницателност и от разсъдък, от енергия и от желание за действие. Ако си остане умствено блокиран, тогава как ще искаме да постигне нещо наистина човешко?
Обратното на това, уравновесеният и цялостен човек е винаги бдителен. На всеки въпрос, поставен му от живота, той дава нужния отговор. Той непрекъснато напредва в съвършен синхрон със събитията.
Такъв човек е аристократът на живота. Той вижда ясно нещата и ги осъзнава. Той е господар на себе си. Разбира се, потъва в много бездни, но бързо изплува на повърхността, без целостта му да е докосната дори от емоциите.
Винаги трябва да казвате „не“ на инертността, независимо какво я поражда. И тук трябва добре да се разберем! Ето например един човек, който много работи, постоянно тича насам-на-там, труди се, дава заповеди, не остава и минутка бездеен. След като разгледаме грижливо случая, установяваме, че става въпрос за импулсивен или за агресивен човек. Психически активен ли е такъв човек, като оставим настрана разностранната му дейност? Съвсем не: той е инертен. Той не върши нищо напълно съзнателно; вместо него действат импулсите и агресивността му. Той чисто и просто вдига пушилка…
Всяко вътрешно отклонение, всеки комплекс, всяко изтласкване са причини за блокаж и за инертност. Един блокиран човек или човек с „лош характер“ няма да приеме дете със съшия лош характер. Признавам, че не мога да го разбера… Ако един човек е неспособен да направи всичко, за да се опознае и да се поправи, има ли право да изисква подобно нещо от по-слаб от него? Още повече, че сме напълно в правото си да се запитаме кой е по-слабият от двамата -мъжът или детето.

СТУДЪТ НА СВОБОДАТА

Не е тайна, че великият хуманистичен блян за изглаждане на противоречията между човеците в дух на справедливост все още не се е наложил победоносно в действителността. Дори и да приемем, че свободата е най-високото и свято достояние на света, в живота на отделния човек тя си остава една неосъществена докрай идея, продължаваща да въздейства по-скоро като елемент за нравствено издигане. Този консервиран идеал, предаван от поколенията винаги съдържа в себе си нещо митологично, тъй като редовно отлага някъде във времето очовечаването на света и възтържествуването на ведрия и справедлив разум.
Може би сблъсъкът между теоретичните конструкции и прагматично очертаното ежедневие се заражда в непреодолимо сложната и противоречива природа на човека от една страна и неговите желания, идеи и мечти от друга.
Ако приемем, че свободата е сполучлив набор от закони, даващи правото на избор и изява на всеки под слънцето, то веднага става ясно, че под същото това слънце на едни ще бъде топло, а други дори ще зъзнат от студ. В така дефинирания обществен пейзаж човечността и правдата съвсем не съществуват по един абсолютен и общовалиден начин и за съжаление не са задължителни. Волята за реализация на един индивид, неговата гъвкавост, находчивост и изобретателност са уникални и са в състояние като стихии да пометат по-слабата воля, по-слабата гъвкавост и прочие на друг индивид. Поради тази причина свободата на мисълта и свободата на съвестта съвсем не могат да те нахранят, а понякога можеш да се почувствуваш толкова гладен, че почти да не усещаш колко си свободен. Свободата навява студ и тези които гледат на нея като институция, разпределяща материалните блага, биха могли да се вкочанясват от ниските температури. Идеята хората да бъдат социално равнопоставени е просто илюзия на разговора, образ на речта или с две думи казано – словесна постановка за действителността, която няма нищо общо със самата действителност. Институциите, каквито и да са те, не са в състояние да насищат със смисъл отделния човешки живот. Социалните ценности са верни само ако личните са верни, т.е., ако искаш да оправяш света – започни най-напред със самия себе си.
Винаги е имало и ще има високо мотивирани хора, контролиращи до съвършенство действията си и такива, които убиват времето по кафенета и кръчми в самохвално отдръпване и глупава и безсилна съпротива срещу света.
Свободата задължава да се вписваме в правните механизми на обществото, като живеем вътрешно с най-присъщата ни наклонност, съхранявайки своя собствен такт, ритъм и усещания за нещата в огромното пространство на това разнолико битие. Всеки може да има свое духовно небе, своя светлина, своя траектория и неповторима диря всички останали теоретични арабески за равенство в двадесет и първи век звучат не само наивно, но и носят лошия дъх от едни времена, които искаме да забравим.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА

Сега. Наблюдавам какво е … Всеки миг решаваме какви да бъдем и решенията ни са проявление на същността ни, точно на тази част от нея, която имаме нужда да изживеем в настоящата минута. В този момент, а не вчера. Вчера БЕШЕ друго. Мислим си, че нещата от Вчера просто са длъжни да бъдат част от инвентара на дома ни Днес, че те ще ни чакат, така както диванът в хола изглежда, че очаква завръщането ни в някакво състояние на безтегловност или безпаметност, но всъщност и диванът в хола не е същият онзи, който оставихме преди миг. Та нима сега не е с покрит с малко повече прах от мига, в който за последен път си направихме труда да го забележим?

Промяната е единствената истинна характеристика на нещата. Промяната е от малкото неоспорими неща, които можем да си позволим да твърдим за съществуването.Промяната е в мен, в теб, в човека, когото обичаше вчера, в човека, който ме обичаше преди осем дни. Тя Е плодът в утробата на онова сега, за което започнах да пиша преди 17 минути. Физическото й проявление е просто въпрос на желание да осъзнаем, че вече промяна се

е случила, но дори и това не е вярно – тя всъщност се случва и в този миг. Вчера бях влюбена в един мъж, днес го поглеждам отблизо и онзи мъж от тогава вече не е там. В подобно, дори не същото като вчера, тяло на мъжа живее друго същество. Да, май нещо в усмивката напомняна един човек, когото съм познавала, но дори е трудно да си спомня дали тя се роди от някоя моя неуместна шега, или беше част от необходимия антураж на флирта…Пък и какъв е смисълът да разгадавам мистерията на нещо, за което вече дори се съмнявам, че е било. СЕГА пред себе си имам две очи, почти безизразно отправени към мен, чийто кестеново топъл нюанс на кафявото от Вчерашните дни сее смалил в неприличащо на нищо от познатите ми понятия или вещи сиво. Може би сиво, подобно на стари, забравени вече,похабени от четене или от самота страници на някой философски трактат, чиято несвързаност с реалния дишащ,туптящ, конвулсиращ, раждащ и отиващ си живот ги е направила просто непотребни.Непригодни да бъдат друго освен красиво и синтактично правилно изразени мисловни конструкции. Облечени в думи от някого, който вероятно предполага, че говорейки за щастието, способността да обичаме и да се справяме със собствените си съмнения, би могъл да осинови истината за човешката природа. Да ви издам ли тайна? И вие я знаете… Усещаме конспирацията на самообявилите се за мъдреци ,докато чуваме истории за щастието от устни, стиснати като за проклятие на живота, докато слушаме сентенции за познанието,постигнато с годините или опита… В такива мигове дори порите на кожата ни искат да изкрещят „Да, ама това си е твоята истина и тя дори не е валидна за днес. Днес ти самият си друг, днес и аз съм друг.”Истината не е в думите, в опита, в емоционалните ни вулкани или в кучешки преданите ни очи, вгледани в някого, от Вчера, не е дори и в принципите ни отпреди няколко месеца, които си мислехме, че ще следваме, докато дишаме.Истината е просто в случващото се сега, в нашето преживяване на случващото се сега.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА. СЪМ, каквато съм сега. Нямам друго, не съм каквото бях вчера. Не съм и каквато СЕГА си мисля, че бих могла да бъда утре. Вземам себе си, каквато СЪМ сега и отивам да посрещна детето си, такова, каквото е днес, в сегашното късче от двадесет и четиричасовия му опит да изживее себе си. За следващото денонощие не съм сигурна дали ще си спомням за мислите си от СЕГА.

ПРЕДМЕТНИЯТ СВЯТ

 

 

Картината на заобикалящата ни среда постоянно се променя и постоянно ни изненадва. В довчерашното застинало пространство пристигат все нови и нови галактики от предмети, декорации и изрази, които определят по някакъв начин духа на времето. Простосмъртният консуматор почти денонощно е прострелван от картечните откоси на рекламата, предлагаща уникални стоки и пъстра майонеза от разнообразни рецепти за щас­тие. Постсоциалистическият мирянин е объркан от предметния взрив, променил пейзажа, още повече, че детонация­та от този взрив осезаемо из­празва кесията му.

Като се започне от почти дворцово-феодалните мебели и се стигне до тенджерите със златно покритие, много мага­зини са истински зрелища на абсурда, подходящи по-скоро за арабски халифи, отколкото за гореспоменатия постсоциалистически мирянин. Стоките постоянно натискат клавишите на всички регистри, засилващи изкушенията, и като че ли дават нови названия на действителността. Изгражда се но­ва символна система от пред­метни знаци, по която обществото трябва да дешифрира кой, кой е и как живее. Апети­тите нарастват балоноподобно и този, който се гмурка в топлите води на желанията, рискува да се удави в тях. Немотивираните апетити, лише­ните от основание желания, често водят до почти шизофренично раздвоение между възможности и мними потребности. Подобен подход започва от края, като приема края за нача­ло. Рекламите с гротескно-захаросан език ни внушават, че „Пежо“ ще ни донесе нов начин на живот, което е една абсо­лютно фалшива връзка. Време­то ще ни покаже по един мъчи­телен начин, че тъкмо обрат­ното – новият начин на живот и работа в процеса на създаване на ценности биха могли да ни донесат автомобил „Пежо“. Рекламите и хубавите стоки /дай, боже, винаги да ги има/ често ще поставят капани за тези, които не подреждат не­щата в техния единствен, ес­тествен и правилен порядък. Във всички случаи лъскавите стоки, каквито и да са те, ви­наги са били един имитационен свят, задоволяващ на различни нива и степени човешката суе­та. Високомотивираните индивиди, носители на оригинални духовни ценности, рядко се приобщават към блясъка на предметния свят. Разбира се, отношението на човека към предметите е личен проблем, но дори и като такъв, той никога не е бил най-същностния в живота му.

Натрупването на материал­ни ценности само по себе си е хубаво нещо, стига да не се превърне в тъп ритуал за лич­на изява или в надута парвенюшка консумация, откриваща пътя към духовната пустош. При нас натрупването го няма, но апетитите са вече налице. Ако човек съсредоточи внима­нието и мислите си върху на­чина, по който консумира пред­метния свят, може би ще забележи, че там съществува тънка, почти невидима и все пак съществуваща нравствена взаимозависимост. Това последното отдавна са го забелязали хората, живеещи в онези части на света, които напоследък наричаме „богатия и циви­лизован Запад“

 

 

ПРОШКА

Да простите на някого
е твърдо доказателство за Вашето намерение
да живеете живота си сега, докато го имате,
и да сте мъртъв, когато сте мъртъв.

От време на време някои хора ще Ви причиняват неща, които със сигурност няма да подпомагат Вашата жизненост и удовлетвореност от живота. Може би ще го правят в продължение на години, със или без Вашето съдействие. Наистина, Вие създавате преживяването, че нещо Ви се „причинява”, но също така истина е, че хората действително Ви причиняват разни неща. Ако не знаете това, ще се видите в големи трудности. Имам за Вас една географска карта, за да намерите пътя към дома.
Въпреки че не искам да изкарвате хората неправи заради действията им, определено искам да ги държите отговорни за действията им. Когато държите хората отговорни за делата им, най-вероятно никога няма да се стигне до там, да Ви се причини нещо, достатъчно значително, за да изисква „опрощение”. Ако не ги държите отговорни за делата им, тогава сам си го търсите и вероятно забелязвате, че го получавате. Да държите някого отговорен за действията му означава да забележите действията му и после да разговаряте с него за това, което знаете за последствията от такива действия в този свят. С други думи, Вие придружавате хората в тяхната несъзнателност по отношение на това, което са решили в живота. Впрочем точно това правя и аз с Вас. Да държите хората отговорни за действията им значи да оперирате извън системата грешно/правилно. Ако давате или не давате право на някого, той става по-несъзнателен.
В случай, че му давате право, той няма да бъде предизвикан да погледне трезво на живота си.
Ако пък го изкарвате неправ, ще мобилизира съпротивата си, за да се защити от нападението Ви и ще се опитва сам да излезе прав.

Никой не е по-несъзнателен от онзи,
който е зает с доказване на правотата си.

Значи, ако систематично сте оставяли хората да бъдат отговорни за действията си, вероятно няма много неща, които да трябва да прощавате някому. Или може би сте пренебрегнали дълга на другите да си дават сметка какво вършат и забелязвате, че имате малко или много неща за прощаване. Бих желал първо да сте наясно по две неща: какво означава „да простите” и заради кого го правите. Да простите на някого означава да се откажете завинаги от всяка претенция за отмъщение. Това е. Точка. Стоп. Не прибавяйте никакъв излишен баласт повече. Оставете го просто. Да простите значи да се откажете завинаги от всяка претенция за отмъщение. Забележете, че не е необходимо да се отказвате от отмъщението, а само от претенцията за него. И схванете тази дума „завинаги”. Тя изразява безусловната природа на прошката. Да „простите” не означава да поставяте условия, дори не и такива от вида: „Ще ти простя, ако не правиш повече така.” Затова, ако той пак го извърши, не е нужно отново да му прощавате – Вие вече сте го направили. Не се повтаряйте. Ако Ви хрумне, че трябва пак да му простите, значи не сте му простили първия път. Каквото сте направили тогава, ще трябва да се нарече другояче, не прошка. Значи, прощаването не е някакъв праведнически ритуал, който можете да повтаряте отново и отново. Чакайте! Не съм казал да не държите другите отговорни. По-добре ще е да ги държите отговорни, освен ако не искате наистина да си изпатите. Това означава, че след като сте простили на някого за нещо, Вие сте извън системата грешно/правилно. Ако другият го извърши отново, той не е неправ и същевременно е отговорен за последствията. Това би трябвало да Ви покаже заради кого всъщност вървите през процеса на прощаване.
Ако смятате, че сте простили на някого заради него самия, значи не знаете какво е прощаване и вероятно досега никога не сте прощавали. Вие сте този, за когото го правите. Другите не се нуждаят от прошка. Те са направили каквото са направили и това е – като се изключат последствията, с които те трябва да живеят. Когато простите на някого, последствията не се разтварят във въздуха. Последствията са си последствия. Вие правите тази „прошка” за себе си, за да се освободите от ненавистта си и така да можете да напреднете в живота. Вижте, ненавистта изразходва много жизнена енергия. Ако се освободите от нея, ще получите цялата тази енергия обратно. С нея ще можете да правите още повече бели.
Как ще знаете дали сте простили на някого? Е, просто ще го знаете („know” без нужда от „how”). То ще бъде ясно за Вас, но, странно защо, няма да се „чувствате” някак особено. Може би изобщо няма да усетите никаква разлика и е много вероятно да забележите, че имате повече енергия, отколкото сте смятали за възможно, а може би не. Едно нещо ще се случи със сигурност: отношението Ви с другия ще стане много по-ясно – ако не стане, значи не сте простили. Ще забележите, че не се ровите непрекъснато в това, колко несправедливо са се отнесли към Вас. Ще забележите, че спите по-дълбоко, може би, а може би не.
Прощаването не е сложно, то е просто. Вие просто идентифицирате ненавистта си и се питате: „Да продължавам ли да хабя енергията си за това?” Ако отговорът е „не” – тогава това е. Може би ще поискате да разговаряте с другия, ако той е на разположение, но не е там работата. Вие го правите за себе си, не за другия. Затова да говорите с него е едно малко допълнение, което прибавяте накрая, ако искате. Но за да простите, трябва да бъдете истински честен по отношение на това, кого и за какво обвинявате. Докато не кажете на Себе си абсолютната истина, няма да можете да простите.
След като сте казали истината, трябва да знаете, че имате избор: Вие не сте длъжен да прощавате никому. Можете да държите на омразата и на старите си сметки, докато умрете, и можете да ги отнесете в гроба, ако искате. Няма да бъдете неправ – хората непрекъснато вземат такива решения. Да се мъкнат стари сметки до гроба е въпрос на стил. За някои би означавало липса на вкус да простят на някого. Значи наистина не е грешно да се обвинява и ненавижда – и има последствия. Бъдете сигурен, че ясно виждате последствията, после избирайте.
Не казвам „решавайте”. Казвам избирайте. Не на базата на списък от основания, според които Вие „би трябвало …”. С основания не може да се избира – това се казва „решаване”. Когато избирате нещо, Вие изхождате от яснотата, че сте отговорен за действията си. Вие сте отговорен и е добре това да Ви е ясно. Изборът не е нещо, което можем да Ви накараме да направите или не. Нещо повече: ако сте длъжен да свършите нещо, Вие не можете да го свършите. Вие не можете да простите на някого, ако сте „длъжен” да му простите.
Впрочем, ако личността, за която може би си мислите, не е вече между живите, това не е от значение за прошката. То дори е отлична възможност да преживеете на кого прощавате. Явно не на онзи и явно не сте длъжен.

ПРОСТЪПКА

Простъпката е мисъл или действие,
което отрича чувството за жизненост на някой друг.
Във всекидневието ние сме склонни
да оправдаваме и отричаме простъпките си
или да твърдим неистината за тях.
Може да се каже, че този начин на държане
е изворът на всички страдания в живота.

Простъпката е действието или мисълта за нещо зло, престъпно или обидно спрямо друга личност. Тук се интересуваме на първо място от действието или мисълта за нещо зло, т.е. което намалява чувството за жизненост на някой друг. Бих искал да Ви е ясно, че простъпката може да бъде както мисъл, така и действие, и искам точно да разберете динамиката, заложена в нея, за да осъзнаете своите простъпки спрямо другите.
Простъпката се базира на неприемане на това, какъв е другият човек. Неприемането води до спонтанни действия или мисли да се причини нещо на тази личност и се оправдава с това, че нейният облик не съвпада с Вашите представи. С други думи простъпката започва винаги във Вас и никъде другаде, все едно какви са обстоятелствата (които впрочем Вие сте предизвикали) и все едно колко основателни Ви изглеждат те.
След като сте оправдали своето неприемане на другата личност, много вероятно е да предприемете някакво явно или прикрито действие с цел да намалите нейното чувство за жизненост. За да извършите това, Вие по необходимост трябва да излезете от съзвучие с Аз-а си и това води до Вашето отчуждаване от него. Щом веднъж сте постигнали това, Вие сте свободен да провокирате другия така, че той да започне да се държи по начин, оправдаващ за Вас това, което сте му причинили. Или, другояче казано, той започва да реагира към Вас така, че се оправдава Вашата простъпка спрямо него, а също и онези, които бихте избрали да сторите в бъдеще. Ако другият не реагира на провокациите Ви, тогава просто ще вземете това, което той върши (каквото и да е то), ще го преиначите във възприятието си и ще привлечете това свое възприятие като оправдание за собственото си коварство. Във Вашите очи другият ще започне да изглежда зъл, а Вие – справедлив. Може би ще започнете да разказвате на другите за неговите недостатъци. Вашето отношение е развалено, но сега вече сте събрали основания защо е така и нито едно не се отнася до Вас.
Най-добрият начин да се справите с простъпките е нито да ги мислите, нито да ги вършите, но може да се намирате в положение изобщо да не осъзнавате възможността да престанете. След като веднъж сте извършили простъпка, единствената алтернатива с изгледи за успех е да общувате и да поемете отговорността. Ако правите това, простъпката ще изчезне от Вашето преживяване и ще бъде въведена следващата фаза: прошка, която ще направи отношението Ви отново пълно и съвършено.

БЪЛГАРСКАТА УЧАСТ

Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.

САМУРАИ

Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не „хайку“, а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата „култура“, българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.

ПАРИ

Парите въплъщават едно измамно чувство на сигурност по отношение на шансовете за оцеляване.Към парите е прикачен невероятно много инвентар. Те са представителни за огромен брой несвързани една с друга теми. Усложненията, които може да предизвика инвентарът около парите, са накарали някои хора и движения да ги проклинат като олицетворение на самото зло. Парите не са коренът на всяко зло. Дори любовта към тях не е коренът на всяко зло. Коренът на всяко зло е огромният стремеж на човека да оцелее, да бъде прав, да изкарва другите неправи, да се налага и да използва. Парите просто могат да бъдат много лесно съчетани в този процес.
Първоначално не е имало пари. Те са изобретени от разсъдъка, за да представят предметно притежание. Първите пари са били самите стоки. Паричната единица е трябвало да бъде компактна и лесна за транспортиране. В някои части на света все още се използват платежни средства като яйца, миди, кожи и т.н. Били са установени приблизителни равенства, за да се възпроизведат стойностните отношения на различните платежни средства.
Човешкият разсъдък никога не се чувства сигурен и доколкото познаваме миналото, хората винаги са се страхували, че няма да оцелеят. Понякога този страх е бил или е оправдан, но най-често, докато фактите говорят в полза на оцеляването, разсъдъкът трескаво се занимава с неоцеляването. Преживяването на сигурност в оцеляването е било трудно постижимо в човешката история, ето защо парите са поели функцията да придават един вид измамно чувство на сигурност по отношение на вероятността за оцеляване. Изхождайки от това състояние, хората започнали да ламтят за пари и в своята алчност дали власт в ръцете на ония, които ги имали – с надеждата да спечелят благосклонността им и така да увеличат собствените си шансове за оцеляване. Ако разгледате отблизо тези предположения, ще видите, че те са съвършено абсурдни и нелогични. Все едно. Хората предпочитат да се чувстват сигурни, вместо да използват здравия си разум. Когато става въпрос за пари, хората нито се чувстват сигурни, нито са разумни.
Разсъдъкът създава илюзията, че Аз-ът е несъвършен, че не е пълен и адекватен. По-нататък той обявява (постулира), че предмети могат да направят Аз-а пълен и завършен. Парите представят предмети, затова разсъдъкът се стреми към тях в усилието да създаде преживяване за пълнота и завършеност. Обаче той никога не признава пълнотата. Щом забележи, че все още съществува чувство на незавършеност, той иска още повече пари. Понякога разсъдъкът забелязва, че работата не е в парите. От това той по нелогичен начин може да заключи, че самите пари са причината за това чувство на незавършеност. Поради вяра в тази безсмислица хората раздават всичките си пари, само за да открият, че са все още неудовлетворени. Вижте, да бъдете удовлетворен и да преживявате завършеност няма общо с нищо друго, освен с удовлетворение и завършеност. Това не се постига с повече пари. Не се постига и с по-малко пари. Удовлетворението е за една много избрана група от хора: онези, които са готови да бъдат доволни. От тях няма много.
Печеленето на пари няма да засили нито на косъм Вашето чувство за завършеност. Обаче не Ви казвам да не играете играта на парите. Да живеете в този свят означава, че дори ще е много трудно да не я играете. Бих искал само да знаете какво можете да очаквате от парите и какво не. Ще разгледаме някои схващания за тях, които не носят нищо. След това ще се обърнем към други, които носят нещо.
Не носи нищо да мислите, че поради богатството или бедността си сте по-добре от който и да е друг. Никой няма полза от това. Да сте огорчен от финансовото си положение не помага нито на Вас, нито на другите.
Не носи нищо да развивате убеждения по отношение на това, какво Ви причиняват „ония” на паричния сектор. Тогава ще имате само един куп основания, вместо това, което казвате, че искате да имате.
Не носи нищо да очаквате Вашите родители да продължават да Ви дават пари, когато вече сте възрастен. В края на краищата все някога ще трябва да постигнете яснота по въпроса, така че не е грешно да го направите рано, вместо късно.
Да гледате на парите като на цел сама за себе си, не върви. Парите са студени. Те никога няма да Ви обикнат и със сигурност няма да Ви топлят нощем. Ако искате пари, вземете си. Има цели планини от тях и техниките за придобиването им са основно документирани и достъпни за Вас. В света няма недостиг на предмети. Ако искате предмети, а ги нямате, трябва първо да преживеете отговорността за състоянието си, преди да го изясните. Изучаването на правилата за законно придобиване на пари е на Ваше разположение по всяко време. Ако смятате, че искате да имате пари, а не изучавате правилата, тогава мога да заключа, че предпочитате да се оплаквате и мърморите, вместо да имате пари.
За да разберете парите, трябва да се олекотите, като хвърлите своите системи от убеждения за тях. Парите ще бъдат проблем за Вас, докато не изоставите позициите си и не осъзнаете, че може би не сте прав с убежденията си. Дори и за парите е валидно, че можете да проправяте пътя си само чрез просветление.
Впрочем с парите може да се борави лесно: харчете по-малко, отколкото получавате и получавайте повече, отколкото харчите.

Вие не сте парите си,
затова нека те да Ви служат, а не Вие на тях.

Страница 30 от 57« Първа...1020...2829303132...4050...Последна »