Страница 30 от 59« Първа...1020...2829303132...4050...Последна »

ЛЮБОВ

Любовта е фундаменталната свързаност
във вселената и е просто начинът,
по който вселената съществува.
Вие ще можете да преживеете любов в степен, съответстваща на Вашата готовност
да я приемете за своя изходна точка
и да не се опитвате да я притежавате.
Обикновено хората мислят за преживяването на любов с понятия и представи от романтиката. Без съмнение съществува любов на романтично ниво и при нея Вие създавате в преживяването си някого като съвършен. Цялостният облик на обичания човек включва и неговото променяне. Така романтичната любов е едно непрекъснато пресъздаване на преживяваното съвършенство на друг човек, докато същевременно той променя формата и съдържанието си. За разсъдъка, който разцъфва, когато открие слабости и грешки, романтичната любов е тежка конфронтация. Все пак могъществото на Вашия Аз е толкова голямо, че можете да обичате някого на романтично ниво безкрайно дълго, ако изберете това. За да създадете в преживяването си някого като съвършен, необходимо е да прозрете и разконспирирате инвентара на своя разсъдък, а също и този на обичания човек. Но има и един още по-фундаментален аспект на любовта от този.
Съществува една фундаментална свързаност, която е просто начинът, по който вселената съществува. Тя е силата, която държи заедно материя и Аз на всички нива, от атомното и клетъчното чак до нефизичното. Не е нужно да правите нищо, за да поддържате това състояние. Така е, винаги е било така, и винаги така ще бъде. Дори няма нищо, което бихте могли да направите, за да го промените. Ако то случайно не Ви харесва или сте на мнение, че трябва да бъде другояче, не можете да направите нищо.
Тази фундаментална свързаност се дължи на факта, че всички ние сме произлезли от едно и също Всичко/Нищо. Засега привидно сме индивидууми. Изглежда Нищото, или Контекстът, е решил да играе някаква игра със Себе си – и ето ни нас. Няма да трае дълго.
Но докато трае, ние ще имаме кратки прозрения за тази фундаментална свързаност, съществуваща извън време, място и нещо, и която сме нарекли „любов”. Това става обикновено с някой друг и винаги включва общуване, т.е. пресъздаване на нечие преживяване. В този миг извън времето ние обичаме и знаем това. След фактическото преживяване на любов в разсъдъка остава спомен за него. Самó за себе си това състояние е приятно, докато не бъде заплетено в структурите на разсъдъка.
И така, фактическото преживяване на любов става извън времето, а разсъдъкът се опитва да го пренесе във времето и да го замрази и запази за продължително наслаждение. Това е невъзможно. Много жалко. Както при всичко останало, и тук е валидно, че ако се противопоставяте на състоянието на необичане, то просто продължава.
Трябва да знаете, че любовта присъства винаги. Това не значи, че винаги ще я преживявате, а просто че тя винаги е тук и е достъпна за преживяване. Вие можете да получите любов дотолкова, доколкото сте в състояние да се откажете да я преследвате. Препятствието, лежащо пред преживяването на любов, е разсъдъкът. Спомнете си, че той е онзи орган, който обхваща цялата ваша телесност и чиято цел е да оцелее. Той ще направи всичко, за да я постигне, освен ако (понякога) не предпочете да бъде прав, вместо да оцелее. Неговите техники за оцеляване са господство и манипулация чрез непрекъснато доказване на правота. Разсъдъкът живее в извънредно голям страх, че няма да оцелее, и търси във всички неща тяхната стойност за оцеляването. За него болката има отрицателна, а удоволствието – положителна стойност. Ето Ви сега преживяването на любов, невероятно блажено. И разсъдъкът се вкопчва в него, веднага го запаметява, опитва се да остане в близост до този, за когото си мисли, че е източникът на блаженството, и най-често пропилява всичко с претенции за право и претоварване на „обекта на любовта” с изисквания за вярност.
Изворът на любовта не е другият човек. Изворът на любовта дори не е онзи, за когото обикновено смятате себе си. Любовта, или фундаменталната свързаност, е начинът, по който съществува вселената. Вие ще можете да я преживеете до степента, в която сте готов да изхождате от нея и да не се опитвате да я притежавате. Не е нужно да тръгнете да я търсите. Тя не е „някъде”. Тя е навсякъде. Любовта е гостенка, която Ви посещава, когато не е длъжна и само когато не е длъжна. Вие не можете да изисквате от нея да дойде и да остане при Вас.
В действителност, за да преживявате чести посещения на любовта, Вие трябва да бъдете в състояние на просветление. Впрочем честите посещения не отнемат никакво време и са най-хубавото, за което можете да мечтаете. Между две посещения Вие просто съществувате и приемате съществуването каквото е. Разбира се, освен ако не решите да не приемате простото съществуване каквото е. В този случай посещенията ще бъдат много редки.
Повечето хора изхождат от контекста за недостиг. Ето какво имам предвид: Вие казвате, че във вселената нямало много фундаментална свързаност и че било по-добре да не давате своята, за да не останете без никаква, или давате по мъничко на „подходящи” хора, в „подходящо” време и при „подходящи” условия. Контекстът, който е по мярка на любовта, е този за достатъчно количество. В него Вие можете да започнете да преживявате истината за нея. Истината е, че не е необходимо да я трупате. Аз Ви каня в онзи контекст, в който можете да подарите действително всичко и пак да Ви остане безкрайно много за подаряване. Любовта Ви принадлежи, само когато я подарите.
Накрая искам да кажа още няколко думи за понятията „обичане” и „нуждаене”. „Да се нуждаете” е състоянието, в което се намирате, когато смятате, че за да оцелеете, трябва да имате нещо определено, което в действителност не е задължително да притежавате. Вярно, любовта е нещо, което трябва да имате, за да оцелеете, но не е задължително да я получите от някоя определена личност. Ако сте обвързан към подобно схващане, в света ще има един човек, когото няма да можете да накарате да Ви обича: онзи, от когото се нуждаете. Вие не можете да обичате или да бъдете обичан от този, от когото се нуждаете. Освен това любовта може да съществува прекрасно в отсъствието на задоволяване на потребности. Тя е твърде могъща и може да мине без секс, физическо присъствие, финансова подкрепа и без всичко останало, което може да Ви хрумне. Любовта е единственото нещо, което дори и времето не може да изличи. Тя е това, което сте и откъдето идвате.
Любимо място за преживяване на любов са отношенията. Затова нека сега ги разгледаме.

Злодей, жертва, любим

В някои случаи егото, ако не успее да се сдобие с похвала или възхищение, ще се насочи към други форми на внимание и ще играе съответни роли, за да се сдобие с тях. Ако не може да получи положително внимание, ще потърси негативно внимание, например, като провокира негативна реакция у някого. Случва се дори да постъпват така. Те се държат лошо само, за да получат внимание. Стремежът да се играят негативни роли се засилва, когато егото нараства, подхранвано от едно активно болково тяло, т.е. става дума за емоционална болка от миналото, която иска отново да бъде изпитана в настоящето. Понякога егото извършва престъпления в стремежа си към известност. Търси внимание, като си спечелвалото име и останалите го осъждат. „Моля ви, кажете ми, че съществувам, че не съм незначителен“ — сякаш казва то. Такива патологични форми на егото са чисто и просто по-крайни форми на нормалното его.
Една много честа роля е тази на жертвата и формата на внимание, която тя се стреми да получи, е симпатия, съжаление или интерес от страна на другите към моя проблем, към „мен и моята история“. Да гледаш на себе си като на жертва е важна съставка на много его модели, като например, оплакването, чувството на обида, гняв и т.н. Разбира се, след като се отъждествя с моята история, в която приписвам на себе си ролята на жертва, аз не искам тя да приключи и ето оказва се, че егото не иска да сложи край — както всеки терапевт знае — на „проблемите“ си, защото те са част от неговата идентичност. Ако никой не иска да слуша тъжната ми история, аз мога да я повтарям на себе си наум отново и отново, да се самосъжалявам и с това да имам идентичност на някой, към когото животът или други хора, или съдбата, или Бог са се отнесли несправедливо. Тази ми идентичност определя моя образ на себе си, превръща ме в някой, а това са все неща от сферата на егото.
На ранните етапи на много от така наречените романтични връзки играенето на роля е доста често срещано явление, като целта му е да привлече човека, смятан от егото за този, който „ще ме направи щастлив, ще ме накара да се почувствам специален, ще задоволи всичките ми потребности“, и да задържи вниманието му „Аз ще се правя на този, който ти искаш да бъда, а ти ще се правиш на този, който аз искам да бъдеш“. Това е неизреченото и несъзнателно съглашение на двете страни. Ала да се играят роли е трудна работа и не може да продължава до безкрай, особено ако заживееш с партньора си. Когато ролите изчезнат, какво ще остане? За съжаление, в повечето случаи неистинското естество на другия, а онова, което скрива истинското му естество: егото в суров, необработен от ролите му вид, с неговото болково тяло и с осуетеното му желание, което сега преминава в гняв, обикновено насочен срещу съпруга/съпругата или партньора/партньорката заради това, че не е успял/а да премахне усещането за страх и липса, което всъщност е неотделимо от самото усещане на егото за себе си.
Обикновено това, което се нарича „влюбване“, е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желаене. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero“ означава както „обичам те“, така и „искам те“. Другият израз с първия смисъл — „te amo“, непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

ПРИСТРАСТЕНОСТ

Пристрастеността към някаква субстанция
е физическо проявление на всичко онова,
от което сте се отрекли в живота си
и за чието възникване
не желаете да бъдете отговорен.
Пристрастеността е разсъдъчно състояние, в което цари дълбоко вкорененото убеждение, че не бихте могли да оцелеете без някаква определена субстанция. Нейната цел е да изтрие изцяло или отчасти преживяванията на събитията в живота. Субстанцията може да бъде всякаква. Дори основните потребности въздух, храна и любов могат да се превърнат в обект на пристрастеност, ако изградите убеждение, че се нуждаете от тях в по-голямо количество, отколкото всъщност се нуждаете.
Ако това е въздухът, състоянието се нарича хипервентилация.
Ако е храната – затлъстяване.
А ако е любовта – зависима личност.
Практически всяка субстанция може да бъде използвана в поведенчески модел на пристрастеност. Почти всеки е пристрастен в някаква форма. Ако не забелязвате пристрастеност в живота си, най-вероятно не я осъзнавате. Пристрастеността е невероятно разпространена. Повечето от нас мислят за нея с категориите грешно/правилно, добро/лошо. С това тя няма нищо общо – и има последствия.
Пристрастеността към нещо е физическо проявление на всичко онова, с което не искате да имате нищо общо в живота и за чието възникване не желаете да бъдете отговорен. Субстанцията може да изпълнява две функции:
(1) да притъпи до неузнаваемост това, от което сте се отрекли, и/или
(2) да бъде схващана от разсъдъка като източника на това, от което сте се отрекли.
Това са разпространени, но не задължителни явления във връзка с пристрастеността. В живота Ви тя може да клечи като жаба между принцове и чисто и просто да не си отива. За това има дълбоки и важни причини. Тя представя разсъдъчни структури чрез несъзнателни асоциации. Не се впускайте в търсене на несъзнателните асоциации. Те съществуват, но тяхното разбиране няма да Ви донесе възможност за избор по отношение на пристрастеността. Тя не е грешна и дори не е проблем, ако можете да избирате. Почти никой няма чувството, че може да избира, когато става въпрос за пристрастеност.
Процесът на пристрастяване протича горе-долу така:
непризнаване на отговорността за преживяването
прехвърляне на отговорността върху някаква субстанция
създаване на убеждения по отношение на субстанцията, за да се оправдае употребата й
неуместна употреба на субстанцията.
След това пристрастеността се затвърждава чрез потребността да бъдете прав и субстанцията си присвоява извънредно голяма власт в живота Ви. Това е всъщност властта, която някога Ви е принадлежала и която сте отдали, когато сте отъждествили себе си с инвентара на своя разсъдък.
По-нататък това състояние започва да изпълнява функцията на самоличност, ако не цялостна, то поне частична. Тогава имате нещо, от което да се срамувате или с което понякога да се гордеете. И в двата случая то Ви придава един вид самоличност. Може би посещавате нещо като клуб на пристрастените. Изведнъж в живота Ви се появяват хора. Вероятно получавате съчувствие от непристрастените. С тези като Вас имате нещо общо, имате тема за разговор: Вашата пристрастеност (може да го наречете и „навик”) или пристрастеността (навика) на другите.
Може би вече подозирате, че пристрастеността е игра с определени правила и резултати. Така е. Сигурно дълбоко сте затънали в нея, зависи каква част от властта си сте отдали. Ако искате да можете да избирате, сега ще Ви кажа как да го направите.
Погледнете живота и знайте, че всичко ще бъде наред.
Нищо не е истински важно.
Президенти и царе идват и си отиват.
Войни и болести идват и си отиват.
Светци и мъдреци се раждат и умират.
Велики преселения разпръсват цели народи по света.
Винаги е ставало нещо, винаги ще става.
Всичко останало, което имате да кажете за това, било то добро или лошо, правилно или грешно, не е нищо повече от безполезен инвентар, който Вашият разсъдък е измислил един ден от скука. Безполезен, защото не променя нищо. Нещата са си все такива, каквито са. Не са ли каквито са? Разбира се, че са каквито са! Винаги са били. Винаги ще бъдат. Сега искам да погледнете своята пристрастеност. Щом войни, болести, царе и държави идват и си отиват, тогава важна ли е тя? Какво казвате? Че е важна за Вас? Не питам това. Питам дали е важна. Важна ли е? Разбира се не. Всеки глупак може да види, че не е важен Вашият мъничък (или голям) навик. Ако можете да преживеете, че няма нищо лошо в него, ето какво се случва:
Отдавна Ви е известно, че е в реда на нещата да не сте пристрастен, нали така?
Сега знаете, че е в реда на нещата да сте пристрастен, ако това е Вашето преживяване, когато стане Ваше преживяване. Впрочем то няма да бъде Ваше преживяване, докато не стане такова.
Когато стане, Вие се намирате в състояние, съществуващо в рамките на това, което е в реда на нещата и което се нарича пристрастеност/ непристрастеност.
В този миг става чудо. Вие имате избор. Можете да изберете да играете играта, наречена непристрастеност. Тя е много лесна. Не е свързана с никакви трудности и усилия. Вие просто правите нужното, за да сте в състояние на непристрастеност. Ако срещате трудности, Вие не можете да избирате и значи не сте схванали, че не е важно.
Можете също да изберете да продължите с употребата на субстанцията и всичко ще бъде наред.

Егото се нуждае от превъзходство

Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и — което е по-важно — у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното — бел.прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа.“ Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия — неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко“ намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.

Патологичното его

В по-широкия смисъл на думата самото его е патологично, независимо от формата, която приема. Разглеждайки древногръцкия корен на думата патологично, откриваме колко подходяща е тя по отношение на егото. Макар обикновено да се използва в смисъл на болестно състояние, думата произхожда от patbos, което означава „страдание“. И страданието като характерна черта на човешкото съществуване е откритието, което Буда прави преди 2 600 години.
Ала човекът, сграбчен в хватката на егото, не осъзнава страданието като страдание, а като единственият подходящ отговор на всяка ситуация. Заслепеното его е неспособно да види страданието, което нанася на себе си и на другите. Нещастието е създадена от егото умствено-емоционална болест, достигнала до епидемични мащаби. То е вътрешният еквивалент на замърсяването на околната среда на планетата. Негативните състояния като гнева, тревогата, омразата, негодуванието, недоволството, завистта, ревността и т.н. не се осъзнават като негативни, а като напълно оправдани и погрешно се тълкуват като причинени не от аза, а от някой друг или от някакъв външен фактор. „Ти си отговорен за моята болка“. Това се подразбира в позицията не егото.
Егото не е в състояние да направи разграничение между дадена ситуация и своето тълкуване и реакция на тази ситуация. Може да възкликнете: „Какъв ужасен ден!“, без да съзнавате, че студът, вятърът, дъждът или на каквото там реагирате, всъщност не е ужасно. То си е каквото е. Ужасното е вашата реакция, вашата вътрешна съпротива срещу обстоятелствата, емоцията, създавана от тази съпротива. По думите на Шекспир: „Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашите мисли.“[3] Нещо повече, страданието или негативността често неправилно се възприема от егото като удоволствие — до мига, до който егото вече не успява чрез него да усилва себе си.
Например, гневът, или негодуванието, усилва изключително много егото, тъй като усилва усещането за отделеност от другите, подчертава другостта на другите и създава привидно непобедима, силна като крепост умствена позиция на „правота“. Ако можехте да видите колко лошо влияят физиологичните промени, настъпващи в тялото ви при такива негативни състояния — върху сърцето, храносмилателната и имунната система, както и върху множество други органи и системи, — щяхте незабавно да разберете, че те са чисто патологични, форма на страдание, а не на удоволствие.
Винаги, когато сте в негативно състояние, у вас има нещо, което желае тази негативност, възприема я като удоволствие и вярва, че именно тя ще ви даде това, което искате. В противен случай кой би желал да се вкопчва в негативността, да прави себе си и другите нещастни и да причинява болести на тялото си? И така, ако винаги, когато у вас има негативност, у вас незабавно възниква и осъзнаване, че нещо вътре във вас изпитва удоволствие от тази негативност или вярва, че тя е полезна, значи сте постигнали пряко осъзнаване на егото си. В момента, в който това се случи, вашата идентичност се измества — от центрирана в егото към центрирана в осъзнатостта. Това означава, че егото намалява, а осъзнатостта нараства.
Ако посред негативността сте способни да осъзнаете, че „в този момент аз създавам сам за себе си страдание“, това ще е достатъчно, за да ви издигне над ограниченията на обусловените его състояния и реакции. Ще се открият безкрайни възможности, които могат да станат действителност за вас в момента, в който се появи осъзнатостта — ще ви се открият други, безкрайно по-разумни начини за справяне с всевъзможните ситуации. В момента, в който осъзнаете нещастието си като неразумно, ще се освободите от него. Негативността не е разумна. Тя винаги е егото. Възможно е егото да е умно, но това не означава, че е разумно. Умът преследва своите малки лични цели. Разумът вижда по-голямото цяло, в което всички неща са взаимосвързани. Умността се мотивира от себелюбието и е изключително късогледа. Повечето политици и бизнесмени са умни. Но малко от тях са разумни. А всичко, което умността постига е краткотрайно и в крайна сметка само унищожава себе си. Умността разделя, разумността обединява.

Илюзията на притежаването

Да „притежавам“ нещо — какво всъщност означава това? Какво означава да направя нещо „мое“? Ако застанете на някоя улица в Ню Йорк, посочите един огромен небостъргач и кажете: „Тази сграда е моя. Аз я притежавам“, вие сте или изключително богат, или самозаблуден, или лъжец. Във всеки случай разказвате история, в която мисловната форма „аз“ и мисловната форма „сграда“ са се слели. Това е начинът, по който умственото понятие за притежаване работи. Ако всички се съгласят с вашата история, ще бъде подписан документ, удостоверяващ съгласието им. Вие сте богат. Ако никой не се съгласи с историята ви, ще ви пратят на психиатър. Вие сте изпаднали в заблуда или пък сте импулсивен лъжец.
Важно е да се осъзнае, че тази история и мисловните форми, които я съставляват, независимо дали хората ги приемат или не, изобщо не са свързани с това кой сте вие. Дори ако хората се съгласят с нея, тя в крайна сметка е само една фикция. Много индивиди не го осъзнават до последния момент от живота си и едва на смъртното им ложе всичко външно отпада и се оказва, че нищо никога не е било свързано с това, което те са. Лице в лице със смъртта понятието за притежание се разкрива като абсолютно безсмислено. В последния момент от своя живот мнозина осъзнават, че докато са търсели и търсели през целия си живот по-пълно усещане за своя аз, през цялото време търсеното е било в тях, било е тяхното Битие, но до голяма степен забулено от отъждествянето им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване им с ума.
„Блажени бедните духом — казва Иисус, защото тяхно е царството небесно“[2].
Какво означава „бедните духом“? Това са хората, които не са натоварени с вътрешен багаж, с отъждествявания (идентификации). Те не се отъждествяват с неща, нито с някакви умствени понятия, които съдържат усещането за аз. А какво означава „царството небесно“? Простичката, но дълбока радост от Битието, която изпитвате, когато се освободите от отъждествяванията и станете „бедни духом“.
Поради тази причина отричането от всички притежания е древна духовна практика както на Изток, така и на Запад. Отказът от притежаване обаче не ви освобождава автоматично от егото. Напротив, егото ще се постарае да си осигури оцеляването, като открие нещо друго, с което да се отъждестви, например, с умствения образ, че вие сте като някой, който е надмогнал целия интерес към материални притежания, и затова е по-висш, по-духовен от другите. Има хора, които са отхвърлили всички притежания, но егото им е по-голямо от това на някой милионер. Ако се освободите от един вид отъждествяваме, егото веднага ще си намери друг. В крайна сметка за него няма значение с какво се идентифицира, стига да има идентичност. Противопоставянето на консуматорския стремеж и частното притежаване са други мисловни форми, други умствени положения, които спокойно могат да заемат мястото на отъждествяването е притежанията. Чрез тях можете да изкарате себе си прави, а другите — грешни. Както ще видим по-късно, да изкарваш себе си прав, а другите — че грешат, е един от главните его модели на ума, една от главните форми на несъзнателното С други думи, съдържанието на егото може да се променя, но не и умствената структура, която го оживотворява и поддържа.
Една от преструвките на несъзнателното е, че при отъждествяването с материален предмет посредством фикцията притежаване, външната солидност и трайност на този предмет ще придадат на усещането за аза по-голяма солидност и трайност. Това е приложимо най-вече към сгради и дори още повече — към земята, тъй като тя е единственото нещо, което не може да бъде унищожено, разрушено и същевременно подлежи на притежаване. Абсурдността да се притежават неща е най-очевидна в случая със земята. Когато белите се заселват в Северна Америка, коренните жители изобщо не са в състояние да разберат тяхното понятие за притежаване на земя. И затова загубват земята си, когато европейците ги карат да подпишат късчета хартия, също толкова неразбираеми като понятие за тях. Местните жители смятали, че принадлежат на земята, а не че земята им принадлежи.
Егото е склонно да приравнява имането с Битието: аз имам, следователно аз съм. И колкото повече имам, толкова повече съм. Егото живее чрез сравненията. Това, как другите гледат на теб, се превръща в как ти гледаш на себе си. Ако всеки живее в свое собствено имение и всеки е богат, имението и богатството ви вече няма да бъдат в състояние да увеличават усещането ви за аз. В такъв случай можете да се оттеглите в простичка колиба, да се откажете от богатството си и да възстановите идентичността си, като започнете да гледате на себе си, и другите да гледат на вас, като на по-духовни от тях. Това, как гледат на вас другите, се превръща в огледало, което ви казва какви сте и кои сте. Усещането на егото за вашата ценност в повечето случаи е свързано с ценността, която имате в очите на другите. Нуждаете се от другите, за да ви дадат усещане за аза ви, и ако живеете в култура, която до голяма степен приравнява вашата ценност с това, колко и какво притежавате, ако не можете да прозрете отвъд тази колективна заблуда, ще бъдете осъдени да преследвате неща през целия си живот, водени от напразната надежда да откриете в тях ценността и целостта на усещането ви за аз.
Как да се освободите от привързаността към нещата? Не се и опитвайте. Не е възможно. Привързаността към нещата сама изчезва, когато престанете да откривате себе си в тях. Междувременно просто съзнавайте, че сте привързани към неща. Понякога е възможно да не знаете, че сте привързани, т.е. отъждествени с нещо, докато не го загубите или не изпитате страх, че ще го загубите. И ако при това положение се разстроите, разтревожите и т.н., значи сте привързани към съответното нещо. Ако осъзнавате, че сте отъждествени с нещо, отъждествяването престава да бъде пълно, цялостно. „Аз съм осъзнатостта, която осъзнава, че е налице привързаност“. Това е началото на преобразуването на съзнанието.

Наранената ни памет

Железните решетки, пред които се озоваваме при всеки досег с властта, имат двойствена роля. Те не просто ограждат, „предпазват” или скриват едни хора от други (управляващи от управлявани – защо не обратното?). Те са бариерата, която прави невъзможен всеки диалог; преградата, зад която даже най-доброжелателните думи стихват. Чети повече

ЗАКУСКА, ОБЯД И ВЕЧЕРЯ

„Животът такъв, какъвто е… Аз го разделям на три части: закуска, обяд и вечеря. Детството е закуската. И ако се случило така, че тази сутрин не си закусвал, ще си твърде гладен, прекалено гладен по обяд. А ако пропуснеш и обяда, вечерта, разбира се, ще си направо полудял. Любовта е храна и затова разделям живота на три: закуска, обяд и вечеря. Любовта е храна: храна за душата. Когато детето засуче от майчината гръд за пръв път, то приема две неща, не само мляко. Млякото влиза в тялото му, а любовта в душата. Любовта е невидима така, както е невидима душата; млякото е видимо така, както е видимо тялото. Ако имаше очи да видиш, би видял две неща да се вливат от майчината гръд в съществото на детето. Млякото е просто видимата част на любовта; любовта е невидимата част от млякото – топлината, любовта, състраданието, благословията. Ако детето е пропуснало закуската си, когато стане младеж, ще има твърде голяма нужда от любов – а това създава неприятности. После ще е твърде нетърпелив да получи любов – това води до проблеми. А също и ужасно ще бърза в самата любов – а това носи неприятности, защото любовта израства много бавно, тя има нужда от търпение. И колкото повече бързаш в любовта, толкова по-голяма е вероятността да я пропуснеш. Наблюдавал ли си себе си и другите? Хората, които имат особено голяма нужда от любов винаги страдат, защото постоянно усещат, че никой няма да я удовлетвори. Всъщност, никой не може да им стане майка отново. В отношенията майка-дете от детето не се очаква нищо. Какво може да направи детето? То е безпомощно. Няма какво да даде. Най-много да се усмихне или да следи с очите си къде отива майка му, това е всичко. Малки и хубави жестове, но то наистина не може да направи нищо друго. Майката трябва да дава, а детето трябва да получава. А ако по време на закуската си пропуснал това, ще търсиш жена, която да ти бъде майка. Но една жена си търси любовник, не син – и неприятностите вече са сигурни. Освен ако случайно не намериш жена, която си търси син. Тогава нещата ще се получат, тогава двете болести ще си паснат. Това винаги се случва: песимистът си намира оптимист, садистът винаги си намира мазохист, доминиращият винаги си намира някой, който има нужда да бъде доминиран, така че да са подходящи един за друг. Никога не могат да се намерят двама мазохисти, живеещи заедно. Виждал съм хиляди двойки и досега не съм попадал на нито една, в която и двамата партньори да са садисти или и двамата да са мазохисти. Невъзможно е еднаквите да живеят заедно, те трябва да се допълват. Само противоположностите си подхождат и хората винаги се влюбват в своята противоположност. Можеш да срещнеш жена, която си търси син, а това е доста грозно и много болно, защото е нормално една жена да си търси любовник, а не дете. Това е проблем и проблемът става много по-сложен: ако тя си търси син, това е неосъзнато и ако ти си търсиш майка, това също е неосъзнато. Всъщност, ако жената се опита да ти бъде майка, ти ще се почувстваш обиден. И ще кажеш: ‘Какво правиш? Аз да не съм дете? ‘. А ти ще търсиш майка. Хиляди, милиони хора търсят майка. Ето защо мъжете се интересуват толкова много от женските гърди – иначе няма нужда да се интересуват от женските гърди. Интересът им просто показва, че по време на детството им, по време на закуската са пропуснали нещо. И това продължава, върти се в ума им, обсебва ги. Гърдите са за закуската. Защо и сега продължаваш да ги мислиш и да страдаш за тях?“

За безусловното зло на комунизма

 
Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.
Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.
При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”
Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.
Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.
В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.
В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.
Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.

 

Неглижирането на протестите от премиера е цинично и страхливо

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени-хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Преводач е на Платон, Плотин, Тома от Аквино, Бонавентура, Майстер Екхарт и др.
На протестите през 1997 г. студентите често се допитваха до проф. Бояджиев, вярваха му, следваха съветите му. 16 години по-късно той отново е на протеста. И както сам признава, протестира вече 25 дни, от самото начало.
Да се пазим ли от етикета „умните и красивите“ или да се гордеем с него?
Едновременно и двете. Да се гордеем, но да не създаваме впечатлението, че като сме възпитани, сме по-малко гневни. Просто формата на нашия гняв е друга. Но гневът е налице. Трябва да бъде изказано ясно, че интелигентните и възпитаните хора в продължение на много години са унижавани. Ние създадохме общество на малограмотността, на арогантната малограмотност. И тези протести са послание и за това: обърнете внимание, че има интелигентни, възпитани и културни хора, които желаят не просто политическият климат да се промени, а и нравственият климат в тази страна да се промени.
Възможно ли е този гняв да бъде трансформиран и да произведе политики?
Би трябвало да може. За съжаление нямам рецептата за това.
Ще се конструира ли обаче общност след протестите?
Предлагам така: стъпка по стъпка. Сега общността е организирана около едно общо негативно искане: за премахването на едно абсолютно безсмислено и нелепо правителство, което се ръководи от олигархията, от руските интереси. Така че общността е формирана около желанието да се отстрани това правителство, да се направи първата стъпка. Следващите стъпки са много по-комплицирани, защото винаги когато се гради, е по-трудно, отколкото когато се разрушава. Много повече умения се изискват, когато строим една къща, отколкото просто да я разградим. Но трябва да се върви стъпка по стъпка. Трябва да се постигне първата цел, за да може да се продължи нататък.
Освен това трябва да се има предвид, че когато бъде осъществена успешно една такава инициатива, това ще бъде обеца на ухото на всяко следващо правителство.
Основателни ли са аналогиите с 90-а и 97-а? Това третият такъв исторически протест ли е?
Това е третият такъв исторически протест, който, разбира се, има своето своеобразие, но до голяма степен повтаря мотиви от протестите през 90-а и 97-а.
Кои митове развенчава този протест?
Надявам се да развенчае мита за безотговорното управление – за това, че когато се докопаш до властта, е възможно да правиш каквото ти хрумне и каквото си поискаш; за това, че политиката по дефиниция е нещо недостойно, нещо мръсно. Политиката е нормална форма на човешкото съществуване. И когато се прави добре, тя е нещо добро. Когато се прави лошо – за съжаление много често тя се прави лошо – тогава тя е зло. Но аз категорично не споделям виждането, че политиката като човешка дейност е нещо лошо. Тя предполага специфична мъдрост и нещо, което забравяме много често: чест и достойнство.
Аз се опитвам напразно да се поставя на мястото на министър-председателя и да видя себе си в тази ситуация. И констатирам едно удивително чувство за достойнство. Това неглижиране на протестите е цинично, недостойно и страхливо. А нормалната човешка нагласа не е циничната. Човек иска да изглежда благопристоен, да изглежда почтен. Това е естествен стремеж за човека. И когато се държиш цинично, това означава, че зад този цинизъм ти криеш някакви други зависимости. Ще го кажа направо: според мен министър-председателят и стоящите зад него сили не се страхуват от протестите или демонстрират безстрашие пред протестите, защото те се страхуват много повече от онези, които стоят зад гърба им. Включително Русия. И аз бях удивен да науча, че директорът на „Газпром“ е дошъл, за да провери дали (забележете) протестите няма да попречат на руския проект. Тоест това е посланието: не подавайте оставка, защото ще бъдат нарушени нашите интереси.
Наблюдаваме ли специално политическо инженерство в момента у нас, което се осъществява от Русия?
Убеден съм в това. Просто фактите говорят недвусмислено за такова нещо. Жалкото е, че държавни мъже се поддават на това инженерство и са елементи от този инженерен проект.
А кои са другите опасни зависимости, от които се страхува премиерът?
Вие си спомняте случая с отстраняването на кандидатурата му за кмет на София. Тогава причината беше срещата му с олигарх със съмнително име и с характерно прозвище. Аз мисля, че зависимостите му са и такива.
Ще изчезне ли енергията на протеста заради лятото и отпуските?
Надеждата на комунистите през 1997 г. беше, че лютите студове ще откажат хората. Последните дни студът беше нетърпим. Но хората не се отказаха. Мисля, че сега ще бъде същото. Наистина настъпват летните отпуски, но едни отиват, други се връщат. Когато се броят участниците на тези протести, не трябва да се изхожда от презумпцията, че това са все едни и същи хора. Хората се сменят. И освен това въпросът не е бройката. Тя е достатъчна. Защото ако беше бройката, ние би трябвало да отхвърлим и ефективността на Априлското въстание. Защото тогава също въстава една доста малка част от българското население.
През 1997 г. Софийският университет имаше ключова роля в протестите. Не е ли време Университетът да има тази роля отново?
Това е трудно в момента, защото студентите вече са във ваканция. Чисто организационно това е трудно осъществимо. Но студентите би трябвало да имат далеч по-активна роля. И аз съжалявам, че виждам сравнително малко от моите студенти на протестите. Макар че разбирам причината – заради лятото е.
Но правителството направи няколко стъпки, наистина показателни за това как смята да управлява. И то ще продължи да го прави по същия начин. Така че неизбежно ще се стигне до там, че освен тези възпитани, сдържани и ведри хора, които протестират сега, ще излязат и хора, които ще бъдат социално притиснати. Защото тези социални трохи, които се подхвърлят, няма да подобрят положението на хората. Ще излязат онези хора, които са много по-нетърпеливи и много по-екстремни в исканията си.
И по-първични, нали?
И по-първични, и по-непосредствени в действията си. И тогава вече ще стане много лошо.
Забелязахте ли сред плакатите послания или кодове, които отличават този протест?
Наистина изпитвам огромно удоволствие да чета някои от плакатите. Има истински словесни шедьоври. Преди няколко дни например имаше един плакат „Подай оставка, спаси домат“. Или този, който стана вече култов: „Не съм платен, мразя ви безплатно“.
Най-нелепото нещо, с което се опитаха да дискредитират протестите, е твърдението, че те са платени. Говориха същото през 1997 г. Гарантирам, че никой от моите познати не е получил и стотинка. Една стотинка вчера намерих на улицата. Това е моята финансова придобивка от 25 дни протест. Аз съм всеки ден на протеста, от самото начало. И се обогатих с 1 стотинка.

 

Страница 30 от 59« Първа...1020...2829303132...4050...Последна »