Страница 3 от 5712345...102030...Последна »

Цялата българска земя е набучена като игленик със съветски паметници ! До тях, паметниците на българските национални герои изглеждат като градински джуджета. Символичният Альоша, с шмайзер в ръце и суров поглед, стърчи вПРОФИЛ небесата над големите градове, а паметниците на Левски, Ботев и Караджата, почти не се виждат сред храстите на квартални градинки, вкопани в земята. Така както през турско, християнските църкви е трябвало да бъдат по-ниски, за да се запази доминантното положение на исляма над християнството.
България продължава да изглежда като руска губерния, чиито улици все още носят имената на окупаторите. Най-големият катедрален храм в София носи името на руски разбойник. Българинът продължава да живее в една среда пренаситена от руска символика.
Съветският народ не е могъл никого да освободи, защото не е могъл да освободи самия себе си и децата си от чудовищната Сталинска тирания. Съветския съюз никога и никой не е освобождавал ! Окупирвайки страните от Източна Европа , той просто е разширил границите на собствения си концлагер. Към собствените си роби е прибавил други. Към издевателствата в концлагерите и убийствата на робите в собствената си страна, е прибавил още концлагери, продължавайки със същите убийства и издевателства само, че този път в Източна Европа.
Паметниците трябва да бъдат демонтирани ! Те символизират присъствието на един окупатор, чието бутафорно величие, олицетворява насилието, оронващо достойнството на българина, решил самостоятелно да избере мястото си в света.
Може би паметниците са само реплики от непрестанният диалог на един народ със самия себе си, докато сам стигне до истината за своето минало.
В Естония съветските паметници бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища.
Изглежда българите искаме да преместим остатъците от националното си самочувствие на същото място – на гробищата.

Точно както радикалните мюсюлмани-шиите смятат, че Архангел Джибрил е допуснал грешка, като е предал на Мохамед ПРОФИЛ Посланието, което е било предназначено за Али, така и постоянно чуваме едни хора, които продължават да говорят, че идеята на комунизма всъщност била страхотна, но били допуснати грешки и извращения. Всъщност, трябва ли въобще да се говори за грешки и извращения щом става дума за утопии ? Юрген Хабермас, смятан за последния голям философ на Франкфуртската школа, пише, че проблемът на съветското общество било „деформирана версия но социализма”. Работата е там, че цяла плеяда мислители, най-вече френски, но и немски, изграждат ялови философски конструкции, който всъщност са постмодерни форми на марксизма. Като ги четеш те обзема една постмодерна печал, защото истината, която ние наричаме очевидна, според техния жаргон бива „тоталитарна”, „хегемонна”, „логоцентрична”, „афроцентрична”, „структурална” „фалоцентрична” и т.н. Значи „идеята била хубава” ама била опорочена. Една утопия дали ще се опорочи или да няма да се опорочи, тя ще си остане пак утопия. Социализмът обещава да реши всеки проблем на света, звучи благородно, но след него винаги следва разруха. Единствената движеща сила, за просперитета на една общност е собственият интерес, практикуван умело, до степен, от неговата дейност да се ползва цялото общество, на фона на здрави закони, и още по-здрави институции. Точка. Дори няма нужда да го дефинираме като капитализъм , няма нужда от никакъв „изъм” и „изми”.
Всички конфликти, всички човешки трагедии, всички онези касапници, наречени „велики революции”, са продукт единствено на сблъсъка на разума с ирационалното, налудното, утопичното, нечовешки жестокото, или най-малко на недостатъчно рационалното. Лявата фонова радиация не е спряла да се стеле над Европа след Големия взрив на октомврийската социалистическа касапница през 1917 г. Няма такова окончателно решение, универсална формула, която да обедини неизброимата човешка разностранност, стремления, прикривани нагони, инстинкти и съперничества. Тези философско конструирани, съвършени общества, никога не са би ли нищо повече от колективен сън, защото са неосъществими поради своята нереалистичност по фундаментални причини, свързани най-вече с многоликата човешка природа, с естествените неравенства между човеците. Какво братство, равенство и свобода, когато в много често в семействата брат с брата не си говори. Влезете ли в архива на съда, бързо ще установите че , седемдесет процента от делата са между роднини. Какво братство, какво равенство ? Не могат да го постигнат в семействата си, а тръгнали да подреждат по него света.
Поради каква причина умни бели мъже, продължават да бъдат па̀соми на левичарските си съновидения ? Защо марксизмът и левите идеи се оказаха хранителна среда, окоплодни води на всички феминистки и зелени движения по света ? Защо всичките тези мултикултуралистични, вонящи от култура постструктуралистични, семиотични и психоаналитични пируети, чукат на вратата на левичарството ?
Нима историята многократно не им показа какво има зад тази врата ?

Бъди лицемерен и все пак недей да изглеждаш лицемерен ! Може би това е принципът по който действа червения историк от БАН Георги Марков. За него както и за други като него, се оказва, че почти е невъзможно да превъзмогнат своето минало ,ПРОФИЛ твърде много са инвестирали в своята дълга кариера на червени историци. Няма лъжа, която човек да не може да прикрие под привидността на искреност, обективност и мъдрост. Вероятно за периода 1944 -1989 г. може да се напише обширна Енциклопедия на българските лицемерия във всички сфери на обществения живот. Изкривеното обръщане и изкривяване на събитийността, спекулативните исторически заключения, като цяло проядената от лъжи написана в учебниците тъкан на най-новата българска история, трябва да бъде изхвърлена и написана отново. Буква по буква.
В свое интервю историкът Георги Марков казва следното : „Имаше концлагер „Белене”, но имаше и НДК. Ако го нямаше НДК, къде щяхме да провеждаме Европредседателството ? Имаше добро и лошо.”
Кое наричате „лошо” г-н Марков ?
Може би комунистическият терор преди и след 09.09.1944 г. с масовите убийства /над 30000 българи/ , безследно изчезналите , пребитите и осакатените, разграбеното частно имущество, хилядите смъртни присъди ? Или пък дългогодишните присъди на невинни хора, принудителната колективизация на селското стопанство, налагането на грозни съветски порядки, убийствата на стотици“горяни“, несъгласни и разбунтували се срещу червения терор, многобройните лагери“ за превъзпитание“ в Белене, Скравена, Ловеч…Ами стотиците хиляди прекършени човешки съдби на близките на жертвите ?
Всъщност жестокостта, насилието, принудата и грабежите не съпровождат ли комунистическото ни минало по цялата му кървава траектория ?
Последствията от това минало ще се влачат още с десетилетия !
Това ли наричате „лошо” ?
За самия Марков определено е имало само „добро”, защото за един секретен сътрудник на Първо главно у-ние на Държавна сигурност какъвто е той, не е имало никакви кариерни и битови пречки. Затова тонът му още е господарски, още е менторски. Той като единствен просветлен исторически гуру, от висотата на своите исторически заключения, е решил, че може да си позволи да ни пробутва своя изкривен свят. Решил е , че може да си позволява да преминава с лекота онези граници, които хората наричат с простичката дума приличие. Решил е да прекрачва тези граници с лекота, заселил се сякаш завинаги по един господарски начин в неприличното и лъжата.
Справедливостта е целесъобразна хармония или съразмерност между събитията. А когато тези събития са пронизани от жестокости, издевателства и насилия, подобни сравнения звучат нелепо. Не, те звучат зловещо ! Имало „извращения и убийства”, но имало и НДК”… Към каква публика адресира Марков подобни заключения ? Към полуграмотния, безвъзвратно увреден, червен планктон, състоящ се от онези люде, които се изкачват на стада към Бузлуджа размахвайки руското знаме ? За тях ли ? Това са особен вид сомнамбули, които са в състояние да извършват действия, да се хранят, размножават и участват в разговори, но една част от мозъка им извечно спи , без дори да долавя същинската картина на нещата. Този тип комунистическа парасомния, често съпроводена с бълнувания и скърцане със зъби, от която страдат всички тези стотици хиляди носталгици е нелечима.
Тези хора вече никога не могат да бъдат събудени. Те ще си отидат в отвъдното спящи.
Само такива люде могат да бъдат публика на академик Георги Марков, на проф. Баева, на Пантев, на цялата кохорта червени историци, приели комунистическата евхаристия от червените си господари. Затова до края на живота си слугински ще им благодарят, ще им се чувстват длъжни, заради жалкото си привилигеровано минало. Ще им се отплащат, като правят подли внушения пред младите поколения . Ще продължат да рисуват едни измислени, изкривени исторически картини , с уродливи стилизации, с нескопосано, осакатено моделиране на събития, чрез хлъзгави метонимии. Чрез назоваване и тълкувания на събития с подмяна на имена и понятия, придавайки им измислени значения и съдържания.
Приличието и всичките, движещи се в орбитата му прояви, не могат да бъдат преподавани чрез методите на разсъдъка. Приличието произтича от хората, които действат при всякакви обстоятелства, според нормите на собственото си човешко достойнство. Приличието черпи своята сила от една интуиция за цивилизованост, извлечена от самия живот.
Прескочиш ли това приличие, прескочиш ли това човешко достойнство, вече не можем да говорим нито за историци, нито за академици, нито въобще за история.
Можем да говорим за нещо съвсем друго друго.

Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките наПРОФИЛ историчното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който Симон Вейл очертава четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

Изглежда, че дъщерите на бога на войната Арес, от движението #MeToo, са сложили на дръвника главата на Пласидо Доминго. Обвиненият в сексуален тормоз певец вече отлага концерти, отговаря на обвинения. Вероятно защитното либрето ще се изпее от неговите адвокати , но така или иначе, главата му ще падне обляна в кърви на фона на декора на операта в ЛосПРОФИЛ Анджелис , за радост на дъщерите на Арес и Хармония.
Дали някога ще се спре с това ? Дали все пак разумът няма да изкрещи, че силите за контрол и изкуственото налагане на права, са отишли твърде далеч ? Не става ли така, че налагането на тези права се превръща в нов тоталитаризъм. Разрушава ли се напълно дори християнската диакритичност, която прави възможно промислянето на съмнителни ситуации, извършени преди тридесет години , за да бъдат напъхани в комерсиални и идеологически шаблони, звучащи съвременно.
Принципите на женските права и свободи се градят върху създаването на достатъчно варианти, на достатъчно възможности за избор на жените. Ако сексуалния натиск оронва достойнството на жената, то тя трябва да реагира за него своевременно, защото би следвало да се очаква, че нейната съвест, в което прозира искрена загриженост и отговорност, ще се опита да предпази и други жени от насилника. . Но ако преди тридесет години, някой умишлено е натиснал коляното си до твоето, и сега да изграждаш многопластови, като опери на Вагнер, съдебни сюжети – целите са твърде съмнителни.
И тъй като всички, дори противоположните крайности, винаги имат една точка в която се пресичат, то веднага се сещаме за знаменитите теории на Ото Вайнингер, проповядващи отявлен антисемитизъм /самият той евреин/ и ненавист към жените. Той изказва тезата, че човешкото поведение, може да се обясни по линията на мъжката и женската „протоплазма”, която се отразява на всяка личност, тъй като всяка една клетка е носител на половите характеристики. За да докаже идеите си, той ползва цял набор от неологизми. Същото правят и амазонките от движението #MeToo. Според Вайнигер женският принцип сам по себе си поражда негативни елементи, които кулминират в еврейската раса.
Може би е време да очакваме движението #MeToo да изкаже мисълта, че мъжкият принцип, сам по себе си поражда само негативни елементи, които неминуемо кулминират в сексуално насилие и престъпност.
Сред лозунгите на първата феминистка вълна беше и този : „Жената се нуждае от мъж, колкото рибата от чадър”… Следващата вълна започна да говори, че група феминистки теолози, протестанти, обединяват усилията си, за да изготвят „Библия за жените“, тъй като им е „омръзнало да гледат как светите текстове“ са използвани за оправдание на подчинението на жените…
Феминисткото движение може и да е допринесло за свободата на много жени, но цената, която е трябвало да заплатят се оказва прекалено висока. Еманципацията, която твърди, че е постигнала освобождение, не само не го е постигнала, но е създала едни по усложнени, по-неуловими и неизказани форми на контрол и дискриминация. Улиците по света са павирани със самотни жени, пишеше някъде Чандлър. Когато се отърсим от претенциите, позите и суетата на модернистичната и популярна култура, когато навлезем в преобладаващата част от реалността и ежедневието на еманципираните жени, попадаме в едни твърде ледено-студени пространства от живота им, за които дори не искат да говорят. Феминизмът омайва с хипнотичната песен на русалките за освобождение и женска независимост, но всъщност налага нови, още по-тежки хомоти на жените, подкопава неповторимостта и изключителността на женското. Може би знанията, културата и интелигентността, свободата на избора, а защо не и женската мъдрост, са еманципиращата сила с която жените могат да преодолеят ограниченията
Не изкуствените постановки, не наложените със закон женски квоти в разните организации и структури.
Най-малкото с модните феминистки идеологии, носещи се из необятните блата на фразеологията, отдалечавайки жената от естествената и природна същност.

Много странни ми се виждат сравненията, които правят някои приятели с Канада, Холандия, Германия и т.н. Посочват цени на бензина, заплати , организация по магистрали, градско движение и прочие неща. ПРОФИЛ
Съпоставят ги с тези в България.
Нима забравяме, че в Канада не е имало петдесет години „диктатура на пролетариата”, че за канадците СССР никога не е бил „като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.
Изглежда като да сме забравили, че половин век България бе колониална държава, с ирационална икономика, с индустрия работеща с допотопни машини и технологии, неспособни да произведат дори един котлон, който да е конкурентен като цена и качество в един свободен пазар. С предприятия работещи на загуба, дотирани с цената на заеми, с огромна партийна полуграмотна, номенклатурна и изключително некадърна администрация, работеща в интерес на една източна тоталитарна империя.
Каква Канада, каква Холандия, каква Германия, и каква България за Бога !
Още Вебер пише в неговата „Протестантска етика”, че социалните и психологически проблеми са в неразривна връзка с материалните въпроси.
Отдавна е ясно , че политическата и икономическата свобода са основния фундамент за икономическия просперитет.
Но изглежда това не е всичко.
Оказва се, че водещите бизнесмени и собственици на капитали, както и по-висшите нива в йерархията на наемния труд, високообразованите в техническо и търговско отношение членове на съвременните предприятия , са преобладаващо протестанти…
Желанието да бъдат богати е вековна мечта на всички хора, но това забогатяване не е свързано само с капитализма…Корените се съзират някъде в Реформацията. За католиците най-висшата цел е била пречистването на собствената душа, чрез оттегляне от света и съзерцание. За протестантите важи тъкмо обратното-трезва , прилежна, усърдна работа в помощ на общността. Хирургически рационална организация на труда, изтощаващо усърдие в работата, категорично пестелив начин на живот, получаващ дълго време малка награда в зависимост от степента на резултатите.
Има ли разлика между католическите страни и протестантските ? Връзката между протестантизма и икономическия растеж е очевидна и днес. Вижте Латинска Америка и Северна Америка
Има разлики нали ?
Още по-различно е в Китай, Индия, Русия, Близкия изток там липсва тази енергия за работа и там никога не е имало рационална организация на труд. Това са йерархични, деспотични, кастови общества, там истински капитализъм не може да съществува. Така и днес. В царска Русия дори в чиновничеството имало строги, почти военизирани степени и йерархии. Така и днес в Путинова Русия.
Знам, че пешеходните пътеки в Холандия блестят така, все едно са боядисани снощи, знам че велосипедистите натискат копче на светофара и спират движението, докато преминат от отсреща.
Може би някой ден и тук ще стане това.
Но понякога забравяме, че сме на друго място на картата на Европа. Далеч от северната и от централната и част. На самия ръб на Европа почти до Ориента.
Прага, Виена и Будапеща приличат ли ви на София ? Краков, Гданск имат ли аналогии с наши градове… Трябва ли днес машинално да се сравняваме с барокова и готическа Европа.
Херман Брох бе написал някъде, че за културата на един народ може да се съди по фасадите на неговите сгради. Само Прага годишно се посещава от около десет милиона туристи.
Метрото в Будапеща е открито през 1896 г.
Как ли е изглеждала нашата многострадална страна през 1896 г. ?
Няма нищо лошо в сравненията,
Стига да не са механични.

Скоро опозиционни руски канали показаха тайно заснети кадри, как Негово Светейшество Кирил , патриархът на Москва и цяла Русия, отмаря на луксозната си яхта в открито море. Вероятно на фона на морската шир, Негово Светейшество търсиПРОФИЛ молитвен покой, бягство от всичко преходно, насочвайки вниманието си към върховната несътворена Личност, на Която всички дължим своето съществуване. Молитвата е проявление на стремежа ни към Бога, стремежа ни към узнаване истината за смисъла на нашето съществуване. Тя е израз на решимостта на човека да навлезе по-дълбоко в духовния живот.
Но в този си стремеж към Бога, Негово Светейшество съвсем не е сам. На палубата се препичат на слънце четири или пет момичета по бански костюми, вероятно монахини от обкръжението на патриарха на цяла Русия. Гледайки тази картина, човек започва да си мисли, че монашеският живот, въпреки лишенията и суровостта си, на моменти има твърде привлекателен вид. Вероятно тези момичета са поели религиозни задължения да възхваляват милосърдието и благочестието, да развиват своя характер според волята Божия, и най-вече според волята на патриарх Кирил. Прозрели са, че така ще постигнат вечен живот, който Бог е обещал на онези, които Го търсят. Естествено мястото няма значение. Тези момичета са избрали да търсят Бога на яхтата на патриарха на Москва и цяла Русия.
Самият патриарх Кирил тихо и радостно наблюдава момичетата със смирен, молитвен поглед и хапва нещо. Защото той така и трябва да живее – в безмълвие, в послушание, в молитва на ума. Той има нужда и да хапне, има нужда както от материалното, така и от духовното. „Не само с хляб живее човек“ (Мат. 4:4) – тоест и с хляб, но не само с него…
Идеята на психопата-философ Дугин е, че Русия трябва да играе ролята на Трети Рим, обединявайки под шапката си всички „изконно православни територии“. Че тя има за „дълг” да си „вземе евразийската степ” , т.е. всичко онова, което „метафизически” и принадлежи. Всъщност този политическо-имперски мит се разпада пред очите на самия Дугин и фараона Путин.
Украйна, Грузия, Беларус, Армения с всеки изминат ден все повече се отдалечават от Русия, а една част от тях вече са се наредили на опашката за прием в НАТО.
Скоро руският патриарх Кирил посети Антарктида. Журналистът Александър Невзоров съобщи, че това съвсем не е било напразно, че всъщност е добре дето  „Патриарх Кирилл в Антарктиде пообщался с пингвинами”.Гундяев
Според думите на Невзоров, патриархът на Москва и цяла Русия, е покръстил и спечелил за православието още цели 16 пингвина.
Така, че идеята Москва да бъде Третия Рим за православието, всъщност си остава жива.

От новите учебници по история веднага става ясно, че комунистите нито за миг не са изгубвали импулса си за господство над другите. Червените професори все още стискат между зъбите си комунистическата нафора. Още от времето на тяхната партийнаПРОФИЛ евхаристия, благодарност и вярност към техните господари, постлали червен килим пред академичните им кариери. Казано накратко, разказът за периодът 1944-1989 г. си е една подла манипулация от която не става ясно , че комунистическата партия е престъпна по своя генезис, характер и действия. Не се говори за окупацията на Червената армия, за ужасяващият терор, за избитите около 30 000 души, за масовите гробове покрили цялата страна. Не се разказва за концлагерите, за обезглавяването на целия политически, културен и икономически елит на страната. За унищожаването на многовековни традиции, манталитет, работливост, предприемчивост на българското общество, създавайки по този начин пропаст между него и демократичната европейската цивилизация. Буквално заличени бяха типично български възрожденци и герои. За сметка на това покриха цялата българска земя с каменни, уродливи паметници на съветските окупатори. Циментови върколаци с ботуши, разни Альошовци с шмайзери и господарски погледи. Генетичната наглост на червените професори, използва като инструментариум старите шаблонни и скудоумни похвати на идеологическите си аргументи. Това според Алфред Уайтхед означава, че за част от хората истинността е значима и работи само доколкото допринася за интереса им. Паметта е ключ към осъществяване на древния стремеж към себепознание. Затова е разбираемо, че потомците на червената върхушка нямат интерес да пазят паметта за фактическите събития. Няма как да искат да обяснят причините, поради които нещата са станали такива каквито са. Нито ще искат да обяснят причините, поради които бащите им са станали, каквито са станали. В този процес миналото, спомените могат действително да бъдат, изопачавани, преработвани и променяни. Това е познато в психоанализата като “покривна (защитна) памет”, която те предпазва от истините, които могат да те хванат веднага за гушата.
Разбира се, никой не си и мисли, че стадата от червени фанатици, събиращи се на Бузлуджа са хора привързани към някаква кауза, свързана с прогреса и човеколюбието. Нищо подобно. Целият този Джурасик парк е задвижен от една невероятна омраза, една зловеща позиция на отбрана в защита на едно минало, което им е позволявало да прикриват собствената си интелектуална нищета, бездарност и некадърност да се впишат в един свят на свободна конкуренция. Тези стада все още дърпат страната назад към блатото.
За съжаление тази зловеща позиция за отбрана и защита на едно престъпно минало, няма да бъде отстъпена и от червените професори, които пишат учебниците. За тях това означава да се измъкнат от парализата на фалшивия контекст на преподаваните от тях убеждения върху който са изграждали кариерата си. Това означава да предефинират собствената си идентичност, а това е травматичен процес. Да изоставиш старата маска с която си градил кариера, означава да изоставиш самия себе си, да се отдалечиш от самия себе си и от собствените си демони. Не временно, а завинаги. Това няма как да се случи.
Остава ни да се надяваме, че друго поколение историци ще пишат учебниците, защото без да познава обективния свят на миналото си, една нация няма Бог знае какво бъдеще.

Видях до кофите за боклук захвърлени кутии с черно-бели снимки. Явно запечатаните върху тях образи са вече непотребни заПРОФИЛ някого. Или неразпознаваеми. Вероятно хората на фотографиите вече не са живи. Някой е запечатал  мигове от живота им. Онзи преход между двете преливащи се една в друга сфери на Нищото. Тези на Живота и Смъртта. На фотографиите е уловен някакъв миг, усмивка, задържане на диханието. Някакво отминало ″сега″.  Последвала е светкавица. Тя също е изчезнала в нищото. Като човешкия живот. Зад застиналите усмивки, заедно с илюзията за значителност, се усеща  пустота. Въпреки привидната веселост.
Захвърлените снимки вече нямат никакво значение. За никого. Вероятно тези които могат да разпознават хората на тях, също отдавна ги няма на този свят.
Дошло е ново поколение. Или  нови собственици разчистват дома.
Затова старите снимки са пръснати около кофите за боклук.
Физиците смятат, че  времето се подчинява на закони, които не зависят от съзнанието. Използват термина лъч на времето, с който отбелязват, че ходът на събитията е еднопосочен. Необратим. Според тях концепцията за персонално време е чиста измислица.
Св. Августин смятал, че  времето  съществува само в нашето съзнание. Не съществува нито един реален начин то обективно да се оцени.
Всичко, което може да се напише или изрече за времето с думи, не е това. Каквито  и понятия или импровизации за времето да си изгради разсъдъкът – също не е това.
Знаем за чашата на Стивън Хокинг. Тя пада от масата на пода и се счупва на парченца. Ако я заснемем и пуснем филма обратно, можем да видим как парченцата се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Само , че това няма как да се случи в реалния живот. Хокинг твърди, че във всяка затворена система, хаосът или ентропията винаги нарастват с времето. Казано по друг начин,  номерът с парченцата, които се слепват и правят чашата цяла, няма как да се случи. Посоката е само една – от масата на пода. И всичко на парченца. След време и от парченцата няма да има следа.  Но това е друг, по-дълъг  разговор.
Когато съм се опитвал да слепвам тези парченца, ровейки с в кутиите със стари , фамилни, черно-бели снимки, съм възстановявал някакви образи. Но те остават затворени само в моето съзнание. Взирам се в лицата на баби, дядовци , лели от времето, когато са били ученички с плитки.   Случва се някои от лицата да се губят поизбледнели в паметта ми, посипани от пясъците на времето. Понякога съм се опитвал да показвам старите снимки на внуците си.  Интересът им към моите дядовци и баби не е твърде голям. Вероятно тези образи им изглеждат като фосили, вкаменелости, съхранени в земната кора от отминали геоложки времена.
След няколко поколения  лицата от снимките ще бъдат напълно заличени. Ще изчезнат безвъзвратно.  Неразпознаваеми, избледняващи в потока на времето. Този поток отнася и заличава всичко. И мъдрият и милосърдния, злодеят и глупакът. Те изчезват. Завинаги. Само потокът остава недокоснат. Отделният човешки живот е крехък. Той може да бъде прекъснат във всеки момент. Потокът на съществуванието не може да бъде прекъснат. Не може да си го позволи. Затова смяната на съществата е безкрайна.
Много често хората затъват в илюзията , че снимките са едно от нещата, които опровергават времето. Скъсват се да снимат  образите си на фона на потока. Но остава само потокът. Светкавиците на фотоапаратите осветяват света.  Не след дълго отбелязаните човешки образи-фикции изчезват в Нищото. Животът на разсъдъка плува в море от привидности. После завършва в определени точки във времето. Самият човешкият живот си  е едно корабокрушение. Все едно какъв флаг ще закачим да се вее горе на мачтата. Хората разбират това.
„ Съзнанието е болест”,  казва Унамуно.
Това свръх просто изречение може би е метафизика на съкровеното.
 Вероятно времето е разсъдъчна конструкция, целяща  да обясни факта, че нещата се променят. Разсъдъкът не може да спре процесът на промяна. Сякаш, за да се противопостави, той започва да прави снимки.  Понякога осъденият на обесване играе на зарове в килията, докато стражите го отведат. Правенето на снимки с нашите образи е почти същото. То разкрива  човешката ни  нищета. Всеки е част от тази нищета. Но и в нищетата  сякаш трябва да се прави нещо.
„Тъгата ще трае вечно”, изрекъл  Винсент ван Гог секунди преди да издъхне…

 

 

 

 

 

 

 

 

Разбира се, че между хората съществуват естествени неравенства. Страшно глупаво е да се отрича това в името на някакъв уродлив егалитаризъм. Пазарните икономики в цял свят зависят от стремежа на човека да удовлетвори личния си интерес. Това води по един естествен път до имуществено неравенство. Но отжертвите продукта на предприемчивия, способния и работливия печели цялото общество. Историята многократно е доказала, че едроформатните идеали, от които се ръководи политическата сфера, никога не са били в синхрон с очакванията на хората. Агонията след краха на големите националистически и рeволюционни безумства, винаги е докарвала големи страдания на народите тръгнали по този път.
Очевидно най-тежките последствия от комунизма са заличаване на всяка индивидуалност и различие в обществото. Няколко поколения живяха така, сякаш реалността не би могла да съществува като такава, ако не е подсказана от комунистическите авторитети и пропагандатори. Последните създадоха една каста привилегировани некадърници, цели червени фамилни кланове. Те за нищо на света не се разделяха с привилегиите и господарския си манталитет. Не искат да се разделят с този господарски манталитет дори и сега. В същото време имаше хора извън тази каста. Хора, които комунистическата пропаганда лиши от идентичност, от собствено лице, превърна ги в емотикони на една залязваща човеконенавистническа идеология. Същите тези люде , вече с бели коси, бяха подчинили живота си на лицемерните механизми на приспособяването. Превърнаха се в духовни инвалиди, лишени от дори най-малък стремеж да разберат светът в който са живели, и в който живеят. Те и сега продължават да се носят като водорасли във все същата утопична, блатна екосистема от съмишленици. Не искат да се придвижат и на милиметър към откритите води, където сред океана от информация могат да преосмислят света в който живеят. Не искат да излязат от собствената си блатна среда. Вече побелели, тези хора изглеждат като някакви странни недорасляци. Сомнамбули , които не искат да чуват никакви звуци идващи отвън. Не ги докосва никаква информация. Никакъв глас. Никой не може да ги извади от сомнамбулния им свят. Уж със старостта идвал опитът. Идвала мъдростта. Очевидно старостта често идва съвсем сама…Стивън Хокинг смяташе, че човек лишен от любопитство е една много тъжна картина.
Дори и по времето на най-мракобесния тоталитаризъм имаше начин да се разбере как е наложен азиатския комунизъм в страната. Масовите убийства без съд и присъда. Концлагерите. Имаше начин да се разбере какво става по света. Какви ракети монтираха руснаците през 1962 г. в Куба. Имаше западни радиостанции от които ясно се виждаше грозното имперско лице на Русия. То напомни за себе си в Унгария през 1956, в Чехия през 1968 г. Същото грозно имперско лице продължава да плаши света и до ден днешен . Политковская описа подробно нечовешките жестокости на руските военни. Заплати за това с живота си. Разказа за екзекуциите на цели фамилии в Чечения. Заедно с децата и бременните жени. И сега има канали, по който човек може да разбере всичко това. Александър Невзоров, Бабченко, украинският журналист Гордон, денонощно разказват за руските варварства в Чечения Украйна, в Грузия Армения. Фараонът Путин превръща страната си в една изолирана автократична пустиня в която дори интернет ще бъде спрян. Ще бъде създаден някакъв вътрешен Путинет. За да могат съвременните руски крепостни да поглъщат безропотно единствено тази информацията , която автократичния режим им сервира в медийната чиния.
Тези неща сякаш не достигат до червените сомнамбули в България. Те продължават да обитават своята идеологическа блатна екосистема. Тези „добри” хора с бели коси. Те са глухи като миди за това което се случва. Индивидуалното възприемане на злото е странно. Разглеждано от позицията на разсъдъка, то съществува винаги “извън” него. Понеже разсъдъкът смята, че ще оцелее, ако изкарва себе си прав. Хана Аренд смята, че в „баналността на злото” няма никаква изключителна психологическа изключителност. То се твори от обикновени, дори наглед „добри” хора.
Циничното мълчание на бившите червени велможи , заграбили богатствата на партията-държава е ясно. Те се интересуват от „лява” и „социална” политика толкова, колкото крокодилите се интересуват от веганство. Но какво да кажем за онези близо милион фрустрирани и излъгани люде , намерили подслон в анонимността на уравниловката. Та нали партийния билет е прикривал собствената им бездарност, собствената им нежизнеспособност в един свободен конкуриращ се свят. Те и сега продължават да стискат между зъбите си комунистическата нафора, дадена им на времето като причастие. Не искат нито да я преглътнат, нито да я изплюят. Защото и децата им са вече на Запад, а самите те, не знаят нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват.
Приличат на къртицата, която Кафка описва в дневника си. Подгонена от кучето му, тя бягала в кръг. Влизала в една дупка, излизала от друга. Криела се зад буците пръст, после пак бягала панически, за да спаси живота си. Смятала, че животът и зависи от кучето. Но тя нямаше, пише Кафка, зрението, сетивата и интелигентността да прозре света около себе си. Всъщност така и не разбра, че живота и зависи не от кучето, а от мен…
В българските фолклорни поверия таласъмите често приемат образа на кучета.
Тези таласъми все още бродят в съзнанието на голяма част от българите.

Страница 3 от 5712345...102030...Последна »