Страница 20 от 49« Първа...10...1819202122...3040...Последна »

А в театъра същественото е смъртта

Режисьорът Димитър Гочев почина в Берлин на 20 октомври около 5 часа сутринта след кратко, но тежко боледуване. Публикуваме откъс от интервюто на режисьора, взето от Людмила Димова за сп. „ЛИК” през 2006 г.
„С него европейският театър изгуби един от най-значимите си творци”, написа на сайта си германското списание „Театер дер Цайт”. Гочев стана известен преди всичко чрез постановките си в Дойчес Театер, Фолксбюне Берлин, Талия Театер в Хамбург, Бургтеатер във Виена. През май публиката в мюнхенския Резиденцтеатер посрещна с възторг постановката му на „Цимент” от Хайнер Мюлер. Една от последните публични изяви на Димитър Гочев беше на 15 септември тази година, за премиерата на книгата, която „Театер дер Цайт” му посвети.
В Германия го наричат: „българин, анархист, чувствителен варварин, конгениален археолог на текстовете и интерпретатор на езика”. Вчера драматургът Клаус Пол го изпрати с думите: „Митко… българският ми степен вълк…колко нощи, колко работа…Той постави в Дюселдорф пиесата ми „Красивата чужденка”. За последен път го видях в ресторанта на Фолксбюне след представление на гениалната му постановка „Иванов”: Митко беше дълбок и топъл, и освобождаващ – и по същия начин поставяше, така дълбок беше размисълът му над неговите пиеси – ставаха негови, след като ги прочетеше, мислеше над тях, блъскаше си главата и особено, когато ги поставяше – неговите пиеси…”
Фрагментарно с Димитър Гочев
Имам какво да кажа, само когато съм с актьорите. Може да се обадя по време на репетициите, да кажа нещо на мене си или преди всичко на тях. Така и не знам предварително как и какво да се направи, по време на репетиции се самооткриваме. Интервюто е друг свят за мен, на медиите.
Най-съществените моменти са в мълчанието. Димитър Гочев се усмихва с искрено неудобство от репортерския касетофон. Факт е, рядко използва медиите, за да говори през тях на другите, обикновено в медиите други говорят за него. Ако сега се е съгласил, то е защото му се е обадил Анри Кулев, сценограф на не един негов спектакъл.
Това не е моя поза, чисто и просто е така.
За миг вдига ироничния си поглед. Говори бавно, с паузи, дълго задържа думите в себе си, после ги пуска с неочаквана лекота. Седи приведен, бялата коса пада над лицето му, подпрял е глава на ръката си – още едно препятствие пред думите. Пускам се по течението на неговата фрагментарност. По някое време се спомням беглия портрет на Хайнер Мюлер, какъвто го е видял през 1994 полският журналист Ришард Капушчински: „създаваше впечатление на човек, когото другите измъчват, но той не би бил в състояние да живее без тях. Имаше някакво неудобство, неловкост в неговото държание сред другите…”
Едно писмо на Хайнер Мюлер отпреди 23 години връща Димитър Гочев повторно в Германия. Режисьорът, роден в Първомай през 1943, е следвал в Хумболтовия университет в Берлин – първо ветиринарна медицина, после театрознание. Става ученик на швейцареца Бено Бесон, когото Брехт довежда в Берлинер ансамбъл през 1949. С Бесон Гочев работи в Дойчес Театер и Фолксбюне, асистент е и на Фриц Маркварт в актьорското училище в Потсдам. Първата му постановка е „Женска комедия” от Хайнер Мюлер в Нордхаузен. През 1979, след лишаването от гражданство на певеца поет Волф Бирман, Гочев като много други интелектуалци, напуска ГДР, връща се в България. Поставя в театрите в Михайловград, Русе, Плевен, но най-значими за него са срещите с актьорите във Враца. Неговата постановка на „Филоктет” от Хайнер Мюлер в театър „София” (премиерата е през декември 1982) е повод драматургът да му напише писмо, което според някои „е не по-малко важно от пиесата”.
„В телесния език на вашата постановка в театър „София” видях превода на текста в театър, трансформацията на сюжета от възел на противоречията в тест за изпитание на участниците, съпротивата на телата срещу насилието на идеите, ДУМАТА, КОЯТО ЩЕ СТАНЕ СМЪРТ”, пише Хайнер Мюлер.
През 1985 Димитър Гочев е поканен в Кьолн, за да постави неговия „Квартет” и оттогава работи „на запад” – в Базел, Хановер, Дюселдорф, Бохум, Хамбург… Превръща в театър и текстове на Лесинг, Бернар Мари-Колтес, Софокъл, Шекспир, Стриндберг, Чехов, Бюхнер… През последните сезони от погледа на критиката не се изплъзва нито една негова постановка във Фолксбюне и Дойчес Театер в Берлин. През 1991 получава наградата на Съюза на критиците в берлинската Академия на изкуствата, а тази година (2006) – наградата на Берлинската театрална среща за „Иванов” от Чехов във Фолксбюне. В мотивите на журито е записано : „Гочев поставя „Иванов” като гротескна комедия на едно общество в стагнация и постига разголване на душата, в което се разкриват безпощадно ясно отчуждението и самотата на модерния човек”.
Неотдавна в седмичника „Цайт” за пръв път от доста време текст за Димитър Гочев излезе не в рубриката „Театър”, а там, където всяка седмица могат да се прочетат историите на чужденци, които живеят в Германия. Интимен разказ за Първомай, за Враца и за белия кон, подарък от актьорите за 40-тия му рожден ден…
Беше много сериозно и покъртително, хубава история, някак си добре измислена. Съвсем естествен беше този подарък, който ми направиха актьорите. Театърът във Враца отвори някакви пространства да се чувстваме добре в тях. Много натоварена програма, но нещата вървяха някак си леко…
Съботен следобед през септември, необикновено горещ за Берлин. Павираният площад пред Дойчес Театер пустее в жегата, под чадърите на ресторанта обядват актьори. Репетицията на „Перси” е приключила.
Ела, можеш да ми помогнеш, подвиква Гочев на Алмут Цилхер.
Тя е на съседната маса заедно с Волфрам Кох и Самуел Финци. Неговите актьори, които го следват от град на град, от сцена на сцена. Не идват, запазват дистанция, по-късно Алмут Цилхер ще ме изпрати с българско „довиждане”.
Говорите с носталгия за дисидентските години във Враца, за обмена между вас, инакомислещите от театъра, и публиката. Това ли са най-добрите ви години?
Да, за мен са най-добрите. Не съм много по Шилер, но той има една мисъл,че най-добрите мисли се раждат в затворите. Енергията в ония години беше много по-сгъстена, натоварена със съзнанието не толкова, че сме опозиция, мисля, че ни беше обзела една утопия. От дълбочини идваха енергиите, не само поради дисидентството. Аз поне никога не съм мислил за съзнателен политически акт, така явно са мислили тия около мен, градският комитет на партията. За мен беше съществено единствено тази енергия да се освободи. Говоря за работата в театъра. Може би заради това някои са се чувствали разклатени от тази енергия, не от конкретен политически акт. А и времената вече бяха други. 80-те години във Враца: само 30-40 години преди това за подобни енергии в нашия свят – Русия и България, хвърчаха глави. Така че нямах никакъв екзистенциален страх, това също ми даваше вътрешна свобода да си играя с властта. Най-много да те уволнят, да те преместят, да ти забранят да работиш за една година. Цялата система беше в разпад. Много, много се преувеличава моето дисидентство, не съм имал съзнание, че правя програма срещу еди какво си.
Това, че днес е в театъра, а не в киното, например, Димитър Гочев до голяма степен дължи на Бено Бесон. Гледа „Мира” от Аристофан в Дойчес Театер и тръгва в буквалния смисъл след режисьора.
Тук беше, на тоя плац, разказвал съм го вече. През 60-те години напълно бях загубил интерес към театъра. Бях гледал в Театър „Трудов Фронт” (по-късно ”София”) драматизация на „Нонкината любов” от Ивайло Петров. Нонка и председателят на ТКЗС-то се бяха залюбили, а тоя пък е партиен секретар или нещо от този род и има семейство, страшна драма. В сюблимния момент, когато трябваше да се прегърнат и целунат, се изгасяше осветлението да не се покварим. Оттогава спрях да ходя на театър – в най-интересните моменти гасят осветлението. Имах влечение към филми. Една прекрасна жена, с която имах любовна връзка в Берлин, дисидентка, ама хубава, ми каза една вечер: „Ще отидем на театър”. Аз се възпротивих, обаче тя ме убеди, че има някакъв режисьор от Швейцария, който прави много интересни постановки, и ме замъкна на театър, с малко закъснение дори влязохме на втори балкон. И като ме тресна по главата, някакъв протуберанс, направо ме вцепени. Цял нощ обикалям около театъра. На сутринта пристигат актьорите и Бесон, задават се оттам. Тук (посочва с ръка-бел.а.) му преградих пътя. „Ние, казах му, трябва да правим заедно театър.” Той потърси с поглед портиера за помощ, но него го нямаше, опита се да избяга в ресторанта, обаче аз го преследвам и не го оставям на мира. Той каза:”Добре де, щом като искаш, заповядай”. И оттогава не съм излязъл. Естествено, връзката с Бесон много се задълбочи, като негов асистент го доведох в България с помощта на Николина Томанова, тя беше директор на театър „Трудов фронт”, и преди всичко на нейния съпруг, който беше в ЦК.
Годината е 1975, „Както ви харесва” от Шекспир още се помни…
От Хайнер Мюлер какво научихте, освен да пиете уиски?
Това, което не ме напуска, са неговите текстове. Имам огромна трудност да чета съвременна драматургия – немска или друга, защото винаги съзнателно или не правя сравнение с неговите текстове. И ямата между Мюлер и съвременните автори е огромна. В момента поставям „Перси” от Есхил в негов превод. Има поне 10-15 класически превода на „Перси”, както и съвременни. Даже оня ден спряхме репетицията и помолих актьорите да прочетат пасажа в превода на Дурс Грюнбайн, който върви за един от най-добрите поети на Германия. И след 3-4 изречения всички изпаднахме в луд кикот. Не може да става сравнение с езика на Мюлер.
През 2005, на 9 януари, когато Хайнер Мюлер трябваше да навърши 76 години, Гочев за пръв път излиза на сцената като актьор във „Филоктет”. На афиша пише: „без режисьор”. Според актьора Йозеф Бирбихлер, който играе Одисей, „самият Гочев е Филоктет, който мрази лъжите, макар да знае, че няма живот без лъжи”. Защо един режисьорът става актьор?
От необходимост… Вече споменах, че откривам каквото може да се открие по време на репетиции. Не ме интересуваше да поставям отново „Филоктет” като режисьор, от долу. Исках да изпробвам този текст върху собственото си тяло на сцената.
Хайнер Мюлер ли беше невидимият режисьор?
Той не беше добър режисьор. Гледал съм негови постановки, естествено, но му признах, че не докрай. Това го обиди, но и се разкикоти, защото за него не беше съществено това да е режисьор, а да прокара някои текстове. Присъствието му в театъра беше не толкова като режисьор, колкото като личност. Докато репетирахме „Филоктет”, често го цитирахме. Мюлер изобщо не е мислел за публика по време на репетиции, нагласата му не е да се работи за публика. Първо да открием собствения си свят, а който иска – да дойде да гледа. И да плаща.
Последните сезони проявявате завидна работоспособност.
Защо последните? Това много ме засяга. Когато работиш концентрирано на едно място, ти обръщат повече внимание. През последните 3-4 години работя доста интензивно в Берлин, преди това се мотаех между Хамбург, Бохум, Кьолн, Дюселдорф. Иначе като обем е едно и също. Може би в последните години става нещо с мен – по-концентрирано излизат съществени моменти в постановките. Усещам, че има разлика отпреди 10 години, по-задълбочено се опитвам да стигна до субстанциалното, без разни театрални хватки.
Може ли да се нарече минимализъм? Някои определят театъра ви като спартански.
Да, може да се нарече минимализъм.
На какво се дължи?
Не зная как да го кажа… На субстанцията. Заобиколени сме от безумни телевизии, от медии, всичко е заситено до повръщане и всъщност до обезличаване. Театърът все още е най-същественото пространство, а в него същественото е смъртта. Само тук актьорът може всеки момент да умре.
Усещането за крехкостта на телесното, на човека?
Да, и на мига.
На какво се съпротивлявате днес, когато вече я няма онази идеологическа съпротива?
Когато битието е по-леко, има два пътя – или да се оставиш да те смели и да надебелееш, или пък да не се занимаваш с него, а с мига или със субстанцията. Знам да ценя това и пожелавам на всеки български актьор или режисьор да има тази свобода.
Някъде Гочев казва, че родината за него се превръща в абстрактно понятие, остава търсенето на пространство, където да усетиш взаимност – в работата или извън нея. И все пак любопитен ли е за случващото се в българския театър?
Просто не мога да изляза от спиралата, в която съм в момента. Интересувам се какво става в театъра, но усещам, че доста съм се отдалечил и дори, съзнателно или не, бягам от този…, не зная какво е точно това в България – капитализъм ли е. Зная, че спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова се играят във Франция, Иван Пантелеев поставя в Дойчес Театър, Теди Москов, Иван Станев също работят в Германия.
Помагате на български режисьори да работят в немски театри.
Какво значи помагам? От срещата с Теди Москов – моята и на немския театър с него, човек може съвсем егоистично да вземе нещо. Дали е Теди Москов, или някой режисьор от Русия или Югославия – те са личности, които обогатяват един репертоар. Изпадам в див кикот, когато наблюдавам Теди Москов и немските интенданти. Има някаква криминална енергия в мен – в желанието да вкарам тези тъмни балкански субекти в немския театър.
Как избирате текстовете, които поставяте?
Някои текстове ги работя или те работят в мен десетилетия. Други – спонтанно. „Голямото плюскане” (във Фолксбюне, премиерата бе през 2006) е спонтанно мое решение. Следя също какво им се играе на актьорите. Иначе имам програми върху Чехов и Мюлер, но се замислям и в кой театър какво предлагам от гледна точка на пространството и състава. Тук, в Дойчес театър, архитектурата е от значение. Не мога да кажа, че съм някакъв концептуален режисьор.
А какъв режисьор сте?
Аграрен (смее се). Мисля, че нямам стил. Не мога да нарека минимализма стил. Нямам си представа дали е стил. Мисля, че не е.
Това също го е казвал. И още, че „изкуството произлиза от ексцеса, от необходимостта да се самовзривиш.” Можеше да се прочете след премиерата на „Тартюф” на Залцбургския фестивал. Тогава в „Зюддойче цайтунг” го нарекоха „мрачен смехоубиец”.
Не само аз, другите също се смяха много по време на репетициите. Далече сме от традиционния „Тартюф”. Един от немските критици, много надарен, но страшен традиционалист, написа, че това не било Молиер, а Мюлер (игра на думи Moliere – Muellere, бел.а.). Критикува монтажа от текстове на Молиер и Мюлер, а при мен това е съвсем съзнателен акт. Свързано е с това как чета героя Тартюф, някой, който идва от друг свят – от Третия свят, и граби каквото му попадне в къщата на Оргон.
Според критиците не правите разлика между комедия и трагедия.
Мисля, че няма. Много ми харесва една фраза на Мюлер: ние като театрали имаме две възможности да се разделим с тоя свят: или като патетични актьори и същества, или с някакъв див кикот. И двата варианта са налудничави. Това се опитваме да постигнем и в „Перси” – крахът на една империя като фарс, този обрат от трагедия във фарс. И мисля, че направихме сериозна крачка към фарса. Защото играе Финци.
Той ли е двигателят на този преход?
Не само, но той има съзнанието за фарс и актьорското безумие да играе фарсово.
После говорим за Самуел Финци, който от известно време е в стихията си. Гочев се възхищава на енергията и любопитството му, на непрестанната жажда да бъде на много различни места, да не влиза в канон… Един немски актьор беше казал, че Димитър Гочев е единственият режисьор, който обича актьорите, с които работи. Онези от съседната маса и другите от Фолксбюне, от Талия Театер…
Този сезон сте на щат в Дойчес Театер.
Не, макар че така пишат по вестниците. Аз гастролирам тук – с две постановки, и с една във Фолксбюне. В Хамбург правим „Тартюф” в копродукция със Залцбург, в сряда е премиерата. Ще бъде тежко – в понеделник съм в Хамбург за възстановителни репетиции, във вторник имам тук репетиции на сцена, сряда трябва пак да отида в Хамбург за премиерата.
Има ли текст, който зрее отдавна във вас?
„Палата №6” на Чехов. Мюлер има един изключителен текст, преработка на „Тит Андроник” на Шекспир, отдавна му се точа. Но преди това ще бъде нещо друго, пак от Мюлер – тук, в Берлин, ще го поставя. Не е спряло любопитството ми, необходимостта да се срещам отново и отново с текстове на Мюлер. Виждам, че се трупа публика на нашите представления. Но не това ме интересува.
Интересува ли ви някой текст от български автор?
От години искам да поставя Боян Папазов, но е непреводим на немски. Всъщност е преведен, но ялово. Дано Боян ме чуе: огромна ми е мъката, че не мога да го поставя, не съм намерил още еквивалента. И това да чуе – по-добре без Папазов, отколкото половин Папазов. Много често го чета рано сутрин. Това ме занимава, евентуално, ако намеря енергия, него да поставя в България. Но нещо не ми стиска.
септември 2006, Берлин, сп. ЛИК, 12/2006

Три интервюта

В годината на Албер Камю, когато отбелязваме 100-годишнината от рождението на големия писател и философ, ви предлагаме тези негови интервюта, които за първи път се превеждат на български език. В тях Камю не крие тревогата са за света и своето поколение, видяло „как под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата”. Преводът е направен по Actuelles I, Ecrits politiques, 1944-1948, p. 179-186.1
(Интервю, публикувано от Емил Симон в „La Reine du Caire”, 1948 г.)
Не мислите ли, че би могъл да се обоснове чист морал върху идеята за щастието, която мнозина, за съжаление, смесват с разпуснатостта, удоволствието, лесния живот? Щастието е възвишена добродетел, която се извоюва трудно (каква по-голяма рядкост от някой щастлив човек ?)…
„Да” на щастието, ако е без отхвърляне. Грешката идва винаги от изключването, казва Паскал. Ако се търси само щастието, се стига до лековатост. Ако се култивира само нещастието, се изпада в затъпение. И в двата случая, до обезценка. Гърците са знаели, че има сенчеста и светла страна. Днес виждаме само сянката и задачата на тези, които не искат да сеят отчаяние, е да напомнят за светлината, за пладнето на живота. Ала това е въпрос на стратегия. Във всички случаи онова, на което трябва да държим, не е завършекът, а равновесието и овладяването.
…От това позволено ли е да стигнем до заключението, че страданието на децата – колкото и безполезно, чудовищно и неоправдано да е то – е една от очевидностите, които ви възпират да повярвате в онова, което християните наричат Божествено провидение, и ви карат да приемате Творението като мащабно дело, претърпяло крушение? На това страдание християнинът не може да противопостави друго, освен вярата си… Но този акт на вяра у християнина, това подчинение на разума дори пред най-скандалната несправедливост, не е ли абдикиране, не е ли акт на бягство? За да спаси себе си, християнинът приема да вярва и да спаси мира на душата си. Единствената достойна нагласа на човека е тази на д-р Рийо (1), който отказва каквото и да е помирение със злото и използва всички възможности на ума и сърцето си, за да прогони страданието извън пределите на човека. Не е ли това основанието на вашите идеи?
Струва ми се, че непреодолимото препятствие е проблемът за злото. И това е едно реално препятствие пред традиционния хуманизъм. Имаме смъртта на деца, която обозначава божествения произвол, но също и убийството на деца, което предава човешкия произвол. Притиснати сме между два произвола. Моята лична позиция, доколкото може да бъде отстоявана, е в това, че ако хората не са невинни, те са виновни не само поради неведение. Но това би трябвало да се развие по-подробно.
Бих се замислил обаче преди да заявя, подобно на вас, че християнската вяра е абдикация. Може ли да напишем тази дума за свети Августин или Паскал? Почтеността изисква да съдим за една доктрина по нейните върхове, не по нейните субпродукти. И освен това, доколкото съм запознат с тези неща, имам усещането, че вярата е не толкова мир, колкото трагична надежда.
Което идва да каже, че аз не съм християнин. Роден съм беден, под щастливо небе, сред природа, към която усещам съгласие, не враждебност. Не започнах с разкъсването, а с пълнотата. А сетне… Усещам, че имам гръцко сърце. Какво християнството не може да приеме в един гръцки дух? Много неща, но едно най-вече: гърците не са отричали боговете, а си им отреждали тяхната част. Християнството, което е тотална религия, за да използвам една модерна дума, не може да приеме този дух, който отделя само част на нещо, което според неговото разбиране трябва да заема цялото място. Докато този друг дух, напротив, твърде добре може да приеме съществуването на християнството. Който и да е интелигентен християнин ще ви каже, че в това отношение би предпочел даже марксизма, ако марксизмът прояви благожелателност.
Толкова по доктрината. Остава Църквата. Аз ще възприема Църквата сериозно, когато нейните духовни водачи заговорят на всекидневен език и заживеят изпълнения с опасности и мизерия живот, който водят мнозинството от хората.
За един писател простият факт да пише или създава достатъчен ли е, за да екзорцира абсурда, за да удържи в съспенс камъка на Сизиф, готов да го премаже? Вярвате ли в една трансцендентална добродетел на акта на писане?
Човешкият бунт има два израза, каквито са творчеството и революционното действие. В себе си и извън себе си, човекът може да открие отначало само безпорядък и липса на единство. На него се пада да въведе толкова ред, колкото може, при условие, че няма такъв. Но това ще ни отведе твърде далеч.
Не смятате ли, че това, което изостря у нас чувството за абсурд, онова, което утежнява непоследователността на желанията, са тъкмо ужасяващите събития, които преживяваме?
Усещането за трагичното, белязало нашата литература, не датира от вчера. Имало го е във всички литератури, откакто те съществуват. Но е вярно, че историческата ситуация днес е довела до неговото изостряне. Историческата ситуация днес предполага универсално общество. Утре Хегел ще получи своето потвърждение или пък ще бъде опроверган по най-кървавия начин, който въобще бихме могли да си представим. Събитието днес не поставя под въпрос някое национално съществуване или индивидуална съдба, а човешката участ изцяло. Ние сме на прага на един Страшен съд, но това ще бъде Страшен съд, в който човекът ще съди сам себе си. Ето защо всеки е отделен, изолиран в своите мисли, както всеки е и обвиняем по някакъв начин. Но истината не е в отделянето. Тя е в събирането.
Най-добрите от днешните писатели единодушно се обединяват в защитата на онова, което наричаме свободи и права на индивида… Но може би, като ги защитаваме абсолютно и абстрактно, както го правим ние, всъщност, без да го съзнаваме, ставаме пленници на анахронични и ограничени форми, с които са покрити тези ценности… Имало е епохи – а може би и ние сме на прага на такава – когато величието на един писател е било в пряка връзка със силата на сцеплението му със социалната среда, в неговата представителна сила. Само в общество, което е в състояние на разпад, силата на един писател е в способността му да бъде дисидент.
Когато защитаваш една свобода, винаги я защитаваш абстрактно, до мига, в който трябва да платиш за нея. Нямам вкус към дисидентството заради самото дисидентство. Но това, което казвате, би оправдало например някой германски писател националист, пресъздаващ „Нибелунгите” в страна, в която Хитлер възтържествува. Така „Нибелунгите” ще бъдат изградени върху костите на милиони избити човешки същества. Нужно ли е да казвам, че това е съгласие, което аз намирам за твърде скъпо?
По отношение на какво свободата, отстоявана от писателя, ви изглежда абстрактна? По отношение на социалните искания. Но тези искания не биха имали днес никакво съдържание, ако свободата на словото не бе завоювана през вековете. Справедливостта предполага права. Правата предполагат свободата да ги защитиш. За да действа, човекът трябва да говори. Ние знаем какво защитаваме. А сетне всеки говори в името на някакво съгласие. Всяко „не” предполага „да”. Аз говоря в името на едно общество, което не налага мълчание, било то чрез икономическо или полицейско потисничество.
Комунистическото общество – по-точно съветското общество – отказва и не разрешава на писателя да се вглъби в търсенето на онова, което наричаме ценности на изкуството. Някои френски творци и писатели днес възприемат подобна гледна точка. Не мислите ли, че те излагат културата на заплаха, че не разбират в какво се състои основната добродетел на произведението на изкуството?
Това е един фалшив проблем. Не съществува реалистично изкуство (дори фотографията не е реалистична: тя избира). А писателите, каквото и да ни говорят, си служат с ценностите на изкуството. От момента, в който пише нещо по-различно от лозунг, един комунистически писател става творец и по тази причина му е невъзможно да съвпада напълно с някаква теория или пропаганда. Ето защо литературата не може да се дирижира, може само да се премахне. Русия обаче не я е премахнала. Тя е проумяла, че може да си служи със своите писатели. Но тези писатели, дори и добронамерени, ще са винаги еретици поради самата си функция. Това, което казвам, се вижда най-добре в разказите за „литературната чистка”. Ето защо тези писатели не излагат културата на заплаха, както вие казвате. По-скоро културата ги излага на заплаха. Казвам го без ирония, все едно, че съм изправен пред абсурдно разпване и то с усещането за принудителна солидарност.
II

Диалог за диалога

(„Défense de l’Homme”, юли 1949 г.)
Бъдещето е доста мрачно.
Защо: няма от какво да се боим, след като сме влезли в досег с най-лошото. Имаме основания да се надяваме и да се борим.
С какво?
За мир.
Безусловен пацифизъм?
До установяването на нов ред, безусловно съпротивляващ се срещу всички лудости, които ни се предлагат.
Всъщност, както се казва, вие не сте в играта.
Не и в тази.
Така не е много уютно.
Не. Опитах се да съм лоялен, положих сериозни усилия. Но се отказах: трябва престъпното да се нарече престъпно. Аз съм в друга игра.
Интегралното „не”.
Интегралното „да”. Разбира се, има по-мъдри хора, които се опитват да се приспособят към това, което е. Нямам нищо против.
Тогава?
Тогава, аз съм за плурализма на позициите. Може ли да си част от онези, които не са сигурни, че са прави? Това е моята позиция. Във всички случаи, не оскърбявам онези, които не са заедно с мен. Това е единствената ми оригиналност.
Нека уточним?
Да уточним. Днешните властници – руснаци, американци и някои европейци – са военнопрестъпници според дефиницията на Нюрнбергския трибунал. Всички вътрешни политики, които ги подкрепят по един или друг начин, всички Църкви, духовни или не, които не изобличават мистификацията, на която е жертва този свят, са съпричастни с тази виновност.
Каква мистификация?
Която иска да ни накара да повярваме, че политиката на сила, каквато и да е тя, може да ни отведе към едно по-добро общество, където социалното освобождение най-сетне ще се осъществи. Политиката на сила означава подготовка за война. Подготовката за война и най-вече самата война правят невъзможно това социално освобождение.
Какво избирате вие?
Аз избирам мира. Това е моят оптимизъм. Но трябва да се направи нещо за мира, а то ще е трудно. Това е моят песимизъм. Във всеки случай с моята съпричастност днес се ползват единствено движенията за мир, които търсят развитие в международен план. Там са истинските реалисти. И аз съм с тях.
Сещате ли се за Мюнхен (2)?
Мисля за това. Хората, които познавам, не ще купят мир на всяка цена. Отчитайки нещастието, което съпровожда всяка подготовка за война и невъобразимите унищожения, до които ще доведе една нова война, те смятат, че не бива да се отказваме от мира, ако не сме изчерпили всички шансове. А и Мюнхен вече бе подписан, при това на два пъти. В Ялта и Потсдам. От същите, които искат да се сражават и днес. Не ние предадохме либералите, социалистите и анархистите от народните демокрации в Източна Европа на съветските трибунали. Не ние обесихме Никола Петков. Подписалите споразуменията са тези, които се заеха с подялбата на света.
Същите хора ви обвиняват, че сте мечтател.
Така и трябва. Лично аз ще приема тази роля, тъй като нямам вкус към занаята на убиец.
Ще ви кажат, че убийци също са необходими.
Да, кандидати не липсват. Здравеняци на вид. Нека тогава да разделим труда.
Заключението?
Хората, за които говоря, докато работят за мира, ще трябва да постигнат одобрение в международен план на кодекс, който да уточни ограниченията пред насилието: отмяна на смъртното наказание, отказ от присъди с неопределен срок, от прилагането на закони със задна дата и на концентрационната система.
И какво още?
Необходима е друга рамка, с повече уточнения. Но ако хората масово станат съпричастни на съществуващите движения за мир и работят за тяхното единение в международен план, като разпространяват със слово и дело новия обществен договор, от който се нуждаем, мисля, че те ще са в съответствие с истината.
Ако имах време, щях още да кажа, че тези хора трябва да се опитат да съхранят в личния си живот онази част от радостта, която не принадлежи на историята. Искат да ни накарат да повярваме, че днешният свят се нуждае от хора, изцяло отъждествяващи се със своята доктрина, които преследват окончателните цели, на които напълно подчиняват убежденията си. Мисля, че подобен род хора в сегашното състояние на света ще причинят повече зло, отколкото добро. И държа да добавя, че не вярвам те да успеят да накарат доброто да възтържествува в края на времената. Мисля, че е необходим друг вид хора, които внимават за съхраняването на нюанса, на стила на живот, на възможността за щастие, на любовта, на трудното равновесие – неща, от които децата на тези хора в крайна сметка се нуждаят, дори съвършеното общество да се осъществи.
III
(непубликувано интервю)
„…Да заявяваш, че си революционер и да отхвърляш смъртното наказание, ограничението на свободите и войната, не означава да казваш нещо особено. Но да твърдиш, че си революционер и да се екзалтираш от смъртното наказание, от потискането на свободите и от войната, означава само, че си реакционер в най-обективния и обезсърчаващ смисъл на думата. Съвременните революционери приеха този език, ето защо ние всеобщо заживяхме в реакционна история. В рамките на едно неизвестно време, историята се определя от могъществото на полицията и мощта на парите срещу интересите на народите и истината на човека. Може би тъкмо поради тези причини надеждата е позволена. А щом вече не живеем в революционни времена, да се научим поне да живеем в бунтовно време. Да знаем да казваме „не”, да полагаме усилия, всеки на мястото си, по създаването на живи ценности, така че да не могат да минат разни нововъведения, да удържаме онова, което трябва да бъде, да подготвяме онова, което заслужава живот, да вкусваме щастието, така че ужасяващият вкус на справедливостта да се смекчи. Това са истинските мотиви на обновлението и надеждата.
„…Има един шантаж, който вече не върви. Има мистификации, които сурово ще изобличаваме. Отказваме да повярваме, че християнството в салоните и министерствата би могло безнаказано да забрави за християнството в затворите. Ала дори християнските правителства да имат призванието на съучастничеството, ние не ще забравим, че марксизмът е все пак доктрина на обвинението, чиято диалектика възтържествува в света на процесите. Ще наречем концентрационно онова, което е концентрационно, дори и социализмът.
„Знаем, че нашето общество почива върху лъжата. Но трагедията на нашето поколение е, че то видя как под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата. Поне нищо не ни принуждава да наричаме спасители тираните или пък да оправдаваме убийството на едно дете заради спасението на човека. Отказваме да повярваме, че справедливостта изисква, дори и временно, потискането на свободата. Ако повярваме в това, тираните винаги ще ни изглеждат временни. Обясняват ни, че има голяма разлика между реакционната тирания и прогресивната тирания. Имало освен това концентрационни лагери, съответстващи на смисъла на историята, и система за принудителен труд, която предполага надеждата. Ако предположим, че това е вярно, бихме могли поне да се запитаме относно трайността на тази надежда. Ако тиранията, дори и прогресивна, трае повече от едно поколение, тя означава робски живот за милиони хора и нищо повече. Когато временното покрие живота на един човек, за него то е окончателно. Тук изпадаме в софизъм. Справедливостта е невъзможна без правото, а няма право без свободното изразяване на това право. Нямаше да можем да говорим на висок глас за тази справедливост, заради която огромен брой хора днес умират или ще умрат, ако шепа свободни умове не бяха отвоювали в хода на историята правото да се изразят. Тук правя апология на онези, които с презрение наричат интелектуалци.
Превод от френски: Тони Николов

: ИЗБОР НА ВАШЕТО ДЕЛО НА ЖИВОТА

Изберете своето дело на живота,
за да проявите смисъла на съществуването си,
и правете каквото правите с огън и всеотдайност.
Давайте своя принос. Бъдете удовлетворен.
В тази глава става въпрос за процеса на формиране. Повечето от нас подхождат към това, което смятат, че искат да вършат в живота, много или малко заднешком. С това искам да кажа, че Вие най-често правите каквото смятате, че искате да правите, без преживяването, необходимо за да се свърши работата наистина добре. Затова сега ще разгледаме абстракциите, които Ви позволяват да правите каквото правите с пълна всеотдайност, за да се върши работа и Вие да получавате удовлетворение.
Първо трябва да направим крачка назад и да признаем, че никой не е нещо и всеки е всичко. Никой не се ражда с някаква определена идентичност в живота. Детето притежава безграничен потенциал във всички посоки и няма определена професионална насоченост. Когато приемете форма в едно тяло, Вие се задължавате да съберете онези характерни белези, които да Ви отличават от останалите. Част от тях се отнасят до това, с което изкарвате прехраната си и допринасяте за света.
Хората работят по две съвсем определени причини.
Първата е оцеляването. Ако не оцелеете, няма да има никакво “какво-да-направите-като-следващо”, за да дадете принос. Затова по-добре е да оцелеете. Скръбната вест е, че повечето от нас никога не се издигат над това ниво. Дори милионери понякога не постигат следващото ниво, нивото на приноса. В това има ирония, защото хората всъщност са тук само заради това ниво. Още не съм срещал някого, който, въпреки целия си страх за оцеляването, да не е искал да даде принос за другите или за света. Както и да е, този страх пречи да се осъзнае фундаменталното желание за даване на принос. Възкресението на приноса зависи от преодоляването на страха за оцеляване.
Щом четете това тук, значи сте оцелели. Гарантирам Ви, Вие почти съзнавате, че ще оцелеете, дори когато отклоните вниманието си от оцеляването. Когато постигнете това, ще можете да преживеете процеса на формиране, т.е. на изграждане на самите себе си. Този процес изисква отказване от нещо. Трябва да се откажете от чувството за безграничен потенциал във всички посоки. Вие винаги ще имате този потенциал, но няма да можете да го проявите. В живота си нямате достатъчно време за това. Можете да проявите само това, което проявявате. Ако не сте готов да се откажете от желанието да бъдете всичко, т.е. да проявите целия си потенциал, няма да бъдете в състояние да проявите каквото и да е от него. Значи, ако станете водопроводчик, Вие се отказвате да станете дърводелец, механик, лекарка, политик и още около хиляда други неща, за които сте потенциално способен.
Сега обърнете внимание на думата „become” (ставам някакъв). В нея се съдържа всичко, което трябва да знаете за избора и осъществяването на своето дело на живота. Просто я прочетете отзад напред като „coming to be” (идвам да бъда). Това е същественото. Първоначално създавате (от нищо) преживяването, че сте „нещото”. Между другото, Вие сте „нещото”, защото започвате с безграничен потенциал във всички посоки. След като грижливо сте създали преживяването, че сте дошли да бъдете „нещото”, втората стъпка идва сама, без усилие. Вие можете да имате преживяването, че „сте” каквото-и-да-било, само ако същевременно знаете, че не сте длъжен да бъдете каквото и да било. Това значи: ако не го направите, пак ще оцелеете. Трябва да приемете също и факта, че с избора на едно нещо Вие изоставяте много други свои мечти.
Както вече казахме, втората крачка идва сама, без усилие, както денят сменя нощта. Вие вършите това, което върши нещото, което сте (каквото и да е то), в процеса на своето съществуване. Това фокусира вниманието Ви върху вашата интенция. Когато действително избирате каквото избирате, тя намира проявление в нещата, които правите, където и когато кажете, че ще ги направите. Това се нарича „спазване на споразуменията”. Спазването на споразуменията се обуславя от Вашата интенция и интегритет. Спомняте ли си, Вие получавате винаги това, което интендирате, независимо дали Ви харесва или не. Такава е природата на интенцията. Проявлението на интегритета в споразуменията е следствие от Вашето намерение да станете това, което казвате, че искате да станете.
Следващата стъпка е прекалено проста, за да й отделяме специално внимание. Вие получавате това, което носи „нещото”, което сте, като правите каквото то прави. С други думи, Вие получавате справедливо възнаграждение за труда си.
Има една последна стъпка, която много хора пропускат. Дори когато сте минали през ставане, вършене и получаване, удовлетворението, което би трябвало да произлезе от тях, не Ви е гарантирано. Вие сте причината за удовлетворението или за неговото отсъствие. Нищо няма да Ви направи доволен. Удовлетвореността е нещо, което избирате да бъдете или да не бъдете. Тя стига до нас по два пътя: работа и любов. Ние тъкмо престанахме да говорим за работа. Сега да видим любовта.

Чарлс Буковски за цензурата

Чарлс Буковски (1920-1994) е американски поет и писател, един от крайъгълните камъни в американската литература на 20 век. Циничен, провокативен, безпардонен, противоречив – Буковски предизвиква възторг и критики, но едно е сигурно – никой не е безразличен към него. Алкохол, жени, бедност, мизерия, социални проблеми, ежедневие, работническа класа – реалността той описва такава, каквато е. От конкретиката и описанията се раждат и поразяващите дефиниции за смисъла и общочовешките въпроси. Именно заради автобиографичното си писане, сатирата, на моменти – грубия език и темите на творчеството му, Буковски предизвиква полемики и крайни мнения и емоции у читателите. Точно това се случва и с един холандски читател през 1985 г., който се оплаква от книгата “Любовни истории на обикновената лудост” в местната библиотека и в резултат – книгата е свалена от рафтовете с аргумента, че е “прекалено садистична, на места – фашистка и дискриминираща спрямо определени групи”. Седмици по-късно, местен журналист пита Буковски за мнението му относно наложената цензура. Отговорът не закъснява:
7-22-85
Скъпи Ханс ван ден Брук:
Благодаря Ви за писмото, с което ми казвате за премахването на една от книгите ми от библиотеката Неймихън. И че тя е обвинена в дискриминация спрямо черните хора, хомосексуалните и жените. И че е садизъм, заради садизма.
Това, което се страхувам да дискриминирам, са хуморът и истината.
Ако пиша с лошо за черните, хомосексуалните и жените, то е, защото тези, които срещнах, са били такива. Има много “лоши” – лоши кучета, лоша цензура; има даже “лоши” бели мъже. Само когато пишеш за “лоши” бели мъже, те не се оплакват от това. И нужно ли е да казвам, че има “добри” черни, “добри” хомосексуални и “добри” жени?
В моята работа като писател, аз само описвам с думи това, което виждам. Ако пиша за “садизъм”, това е, защото той съществува, не съм го измислил аз и ако някое ужасно действие се появи в моя творба, то е, защото такива неща се случват в живота. Не съм на страната на злото, в случай, че има такова нещо като зло. Не всеки път съм съгласен с това, което се появява в писанията ми, нито пък се влача в калта, заради това. Също така, любопитно е, че хората, които ограничават работата ми, изглежда пренебрегват параграфите, които носят радост, любов и надежда, а има такива параграфи. Дните, годините и животът ми са виждали върхове и спадове, светлини и тъмнини. Ако бях писал постоянно и само за “светлина” и никога не бях споменавал другото, тогава като артист аз бих бил лъжец.
Цензурата е от онези средства, които имат нужда да скрият фактите от самите тях и от останалите. Техният страх е само неспособността им да се изправят пред действителността и аз не мога да излея никакъв гняв срещу тях. Единствено чувствам тази ужасяваща тъга. Някога, по време на отглеждането им са ги предпазвали от целите факти за съществуването ни. Учени са да гледат еднопосочно, когато има много посоки.
Не съм подразнен, че една от книгите ми е преследвана и изкарана от рафтовете на местната библиотека. В известен смисъл, за мен е чест, че съм написал нещо, което е пробудило тези хора от техните недълбокомислени дебри. Но аз съм наранен, да, когато нечия друга книга е цензурирана, а обикновено точно тези книги са велики и има няколко такива. През вековете този вид книги обикновено се превръща в класика и онова, което някога е било шокиращо и неморално, сега е задължително четиво в университетите.
Не казвам, че моята книга е една от тях, а казвам, че в наше време, сега, когато всеки момент може да е последен за много от нас, е ужасно оскърбление и невъобразимо тъжно, че все още сред нас има малки, злобни хора, ловци на вещици и протестиращи срещу реалността. Все пак тези хора са свързани с нас, те са част от цялото и ако не съм писал за тях, вероятно би трябвало да го направя и това тук е достатъчно.

нека всички ние да сме по-добре заедно,
Ваш,
Чарлс Буковски

Протестът на децата ни

Две десетилетия след началото на промените студентите отново протестират. Отново сме на изходната точка. Отново търсят път, различен от терминал 1 и терминал 2.
Протестите срещу самонатрапилото се правителство започнаха преди пет месеца и, макар не със същата сила, продължават без да са спрели нито за ден. Управляващите разчитаха на умората, на апатията, на провокациите, на отчаянието, на малодушието, на унинието, на безнадеждността. Най-вече разчитат на дебелоочието  и на дебелокожието си. В общи линии успяват. Затова този път дори не споменаха за танковете, не се наложи. Пробваха с един автобус и разбраха, че манипулациите и провокациите им вършат същата работа.
През унилите години на прехода успяха да убият надеждата и да създадат поколение, затлачено от чалга. Който не харесва чалгата, да емигрира! Някои емигрираха навън, а други навътре в себе си. Не всички емигрираха. Но тези, които не емигрираха, не са достатъчни. Затова манипулациите минават.
През ваканционните летни месеци протестиращите оредяха. Провокациите, умората, безнадеждността и всички останали средства от арсенала им спомагаха за оредяването. Но не всички се отчаяха. Младите хора по-трудно се поддават на отчаяние, по-лесно разпознават провокациите. Затова не се предават. Не се предават, защото ако се предадат, това означава да обезсмислят целия си живот. Младите хора са свидетели как животът на техните родители беше обезсмислен, как беше убита вярата им и премазана надеждата им за по-достоен живот в по-справедливо общество. И сега умореното поколение на родителите с убитата вяра и прегазената надежда гледат с вяра и надежда на своите деца. Ние, родителите на днешните студенти, пеехме „Утре започва от днес”. Това „утре” така и не дойде. Днес вие, протестиращите студенти, продължавате борбата за това несбъднато „утре”.
Така протестът от площада влезе в студентските аудитории. Студентите по право казаха, че не искат да бъдат учени на право от тези, които цинично изкривяват правото – независимо дали от страх, дали от корист. Студентите по журналистика заявяват, че не искат, след като завършат, да работят в медиите, контролирани от Пеевски. Не искат да участват в манипулациите на Пеевски. Не искат да пишат под страх. Не искат да съучастват в лъжата и манипулацията. Трезво, с достойнство и смелост  студентите заявиха, че такова образование и такива дипломи в такова общество не са им нужни. Отхвърлиха дипломите, които ще им дадат Токушев и Пеевски. Показаха, че са осъзнали елементарната истина, че отвратителните идват когато се оттеглят отвратените. И поеха от своите родители щафетата на протеста. На вратите на аудиториите написаха категорично „Не ни учете на вашия морал!”
Засега, досега протестите имат един неоспорим ефект – отнеха комфорта на управляващите. Показаха им, че лъжата и цинизмът им са разпознати. Принудиха ги да ползват задните изходи. Това не е много, но не е и малко. Като начало не е никак малко.
И днес студентите повтарят пак същия въпрос, който се повтаря от пет месеца – Кой предложи Пеевски? Този въпрос не е изгубил смисъл, защото не получи отговор. А щом не получи отговор, значи отговорът е много труден за тези, към които е отправен. Защо е толкова труден този въпрос? Защо отговорите са само лъжи и словесна еквилибристика? Защото истината е опасна за управляващите. Защото истината им нарушава комфорта и може да им отнеме властта. А това означава, че властта им се крепи на лъжата. Ние задаваме този въпрос не защото не знаем отговора му. Ние го задаваме именно защото знаем отговора му. С този въпрос измерваме лъжата и цинизма на управляващите.
И когато протестиращите на улицата се умориха, и когато проглушиха собствените си уши от вувузелите, и когато въпреки това останаха нечути от ползващите задните изходи, студентите подновиха този въпрос с нова сила. Кой предложи Пеевски? – в този въпрос е закодирана всичката лъжа на целия осквернен преход. Затова в отговор на този въпрос Пеевски получи защита и подкрепа – неочаквано за някои и очаквано от мнозина – сещате се от кого. Не, успелият Пеевски не е демонизиран от протестиращите. Успелият Пеевски е събирателн образ на всички демони на прехода. Пеевски пее отдавна омайната си песен. Вувузелите от площада дори не успяха да заглушат песента на Пеевски. Затова същият въпрос сега задават студентите от аудиториите по право.
Затова ние заставаме зад всяка дума от декларацията на студентите: „Колкото и да се опитват да ни манипулират, ние не вярваме на новоизлюпени спасители. Наясно сме, че политическата арена ще привлича винаги недостойни авантюристи, обслужващи всякакъв друг интерес, но не и интереса на хората. Но това може да се промени, ако ние, гражданите, имаме активна гражданска позиция и я отстояваме. Ние, студентите, избрахме да се борим. Не е ясно дали ще успеем поне в една битка, но знаем, че това за което си струва да се борим, е това, за което си струва да се живее.”
Ако вашият протест не успее, Университетът изгубва своя смисъл. Животът изгубва смисъл. Затова вашият протест е протест за смисъл. Затова го подкрепяме. Затова ви се радваме. Затова ви даваме кураж. По-добре е да се борите за промяна в България, отколкото да напускате България, както направиха хиляди ваши връстници.
Подкрепяме ви и ви даваме кураж да се борите, вие, бъдещите юристи, да не бъдете като вашите колеги от Конституционния съд. Подкрепяме ви и ви даваме кураж, вие, студентите по журналистика, да не бъдете като вашите колеги от медиите на успелия Пеевски. Подкрепяме вашата решимост Университетът да има смисъл, животът да има смисъл.
Вие, нашите деца, се превърнахте в наши родители. Ние ви следваме. Ние сме с вас. Времето е ваше!

Щастието като роля и истинското щастие

„Как си?“ „Страхотно. От добре по-добре.“ Вярно ли е това или не?
В повечето случаи щастието е роля, която хората играят, и зад фасадата на усмихнатото лице се крие немалко болка. Депресиите, сривовете и свръхреакциите са често явление, когато изпитваното нещастие се скрива зад усмивка и зад бляскави бели зъби — налице е отричане, понякога непризнаване дори пред самия себе си, че изпитваш голямо, голямо нещастие.
„Страхотно“ е една роля, която егото играе в Съединените щати много по-често, отколкото в други страни, където да изпитваш нещастие и да изглеждаш като човек, който е нещастен, е почти норма и затова по-приемливо в социален план. Вероятно става дума за преувеличение, но ми казаха, че в столицата на една северноевропейска страна може да ви арестуват за пиянство, ако се усмихвате на непознати по улиците.
Ако изпитвате нещастие, ще трябва най-напред да признаете, че е така. Не казвайте обаче: „Аз съм нещастен“. Защото нещастието ви няма нищо общо с това, което сте. Казвате: „Има нещастие у мен“. И след това изследвате. Възможно е то да се дължи на конкретната ситуация, в която се намирате. Възможно е да е нужно да действате, за да промените ситуацията или да излезете от нея. Но ако не може да направите нищо, погледнете ситуацията лице в лице и кажете: „Е, добре, точно сега нещата стоят по този начин. Мога или да ги приема, или да изпълня себе си с нещастие“. Изначалната причина на нещастието никога не е една или друга ситуация, а вашите мисли за съответната ситуация. Осъзнайте какви мисли мислите. Отделете ги от ситуацията — винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ви ситуацията или факта, ето ви и мислите ви за нея. Вместо да си създавате истории, останете при фактите. Така например, „фалирах“ е история. Тя ви ограничава и пречи да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали само 50 цента“ е факт. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.
Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите — стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент — в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.

ЛЮБОВ

Любовта е фундаменталната свързаност
във вселената и е просто начинът,
по който вселената съществува.
Вие ще можете да преживеете любов в степен, съответстваща на Вашата готовност
да я приемете за своя изходна точка
и да не се опитвате да я притежавате.
Обикновено хората мислят за преживяването на любов с понятия и представи от романтиката. Без съмнение съществува любов на романтично ниво и при нея Вие създавате в преживяването си някого като съвършен. Цялостният облик на обичания човек включва и неговото променяне. Така романтичната любов е едно непрекъснато пресъздаване на преживяваното съвършенство на друг човек, докато същевременно той променя формата и съдържанието си. За разсъдъка, който разцъфва, когато открие слабости и грешки, романтичната любов е тежка конфронтация. Все пак могъществото на Вашия Аз е толкова голямо, че можете да обичате някого на романтично ниво безкрайно дълго, ако изберете това. За да създадете в преживяването си някого като съвършен, необходимо е да прозрете и разконспирирате инвентара на своя разсъдък, а също и този на обичания човек. Но има и един още по-фундаментален аспект на любовта от този.
Съществува една фундаментална свързаност, която е просто начинът, по който вселената съществува. Тя е силата, която държи заедно материя и Аз на всички нива, от атомното и клетъчното чак до нефизичното. Не е нужно да правите нищо, за да поддържате това състояние. Така е, винаги е било така, и винаги така ще бъде. Дори няма нищо, което бихте могли да направите, за да го промените. Ако то случайно не Ви харесва или сте на мнение, че трябва да бъде другояче, не можете да направите нищо.
Тази фундаментална свързаност се дължи на факта, че всички ние сме произлезли от едно и също Всичко/Нищо. Засега привидно сме индивидууми. Изглежда Нищото, или Контекстът, е решил да играе някаква игра със Себе си – и ето ни нас. Няма да трае дълго.
Но докато трае, ние ще имаме кратки прозрения за тази фундаментална свързаност, съществуваща извън време, място и нещо, и която сме нарекли „любов”. Това става обикновено с някой друг и винаги включва общуване, т.е. пресъздаване на нечие преживяване. В този миг извън времето ние обичаме и знаем това. След фактическото преживяване на любов в разсъдъка остава спомен за него. Самó за себе си това състояние е приятно, докато не бъде заплетено в структурите на разсъдъка.
И така, фактическото преживяване на любов става извън времето, а разсъдъкът се опитва да го пренесе във времето и да го замрази и запази за продължително наслаждение. Това е невъзможно. Много жалко. Както при всичко останало, и тук е валидно, че ако се противопоставяте на състоянието на необичане, то просто продължава.
Трябва да знаете, че любовта присъства винаги. Това не значи, че винаги ще я преживявате, а просто че тя винаги е тук и е достъпна за преживяване. Вие можете да получите любов дотолкова, доколкото сте в състояние да се откажете да я преследвате. Препятствието, лежащо пред преживяването на любов, е разсъдъкът. Спомнете си, че той е онзи орган, който обхваща цялата ваша телесност и чиято цел е да оцелее. Той ще направи всичко, за да я постигне, освен ако (понякога) не предпочете да бъде прав, вместо да оцелее. Неговите техники за оцеляване са господство и манипулация чрез непрекъснато доказване на правота. Разсъдъкът живее в извънредно голям страх, че няма да оцелее, и търси във всички неща тяхната стойност за оцеляването. За него болката има отрицателна, а удоволствието – положителна стойност. Ето Ви сега преживяването на любов, невероятно блажено. И разсъдъкът се вкопчва в него, веднага го запаметява, опитва се да остане в близост до този, за когото си мисли, че е източникът на блаженството, и най-често пропилява всичко с претенции за право и претоварване на „обекта на любовта” с изисквания за вярност.
Изворът на любовта не е другият човек. Изворът на любовта дори не е онзи, за когото обикновено смятате себе си. Любовта, или фундаменталната свързаност, е начинът, по който съществува вселената. Вие ще можете да я преживеете до степента, в която сте готов да изхождате от нея и да не се опитвате да я притежавате. Не е нужно да тръгнете да я търсите. Тя не е „някъде”. Тя е навсякъде. Любовта е гостенка, която Ви посещава, когато не е длъжна и само когато не е длъжна. Вие не можете да изисквате от нея да дойде и да остане при Вас.
В действителност, за да преживявате чести посещения на любовта, Вие трябва да бъдете в състояние на просветление. Впрочем честите посещения не отнемат никакво време и са най-хубавото, за което можете да мечтаете. Между две посещения Вие просто съществувате и приемате съществуването каквото е. Разбира се, освен ако не решите да не приемате простото съществуване каквото е. В този случай посещенията ще бъдат много редки.
Повечето хора изхождат от контекста за недостиг. Ето какво имам предвид: Вие казвате, че във вселената нямало много фундаментална свързаност и че било по-добре да не давате своята, за да не останете без никаква, или давате по мъничко на „подходящи” хора, в „подходящо” време и при „подходящи” условия. Контекстът, който е по мярка на любовта, е този за достатъчно количество. В него Вие можете да започнете да преживявате истината за нея. Истината е, че не е необходимо да я трупате. Аз Ви каня в онзи контекст, в който можете да подарите действително всичко и пак да Ви остане безкрайно много за подаряване. Любовта Ви принадлежи, само когато я подарите.
Накрая искам да кажа още няколко думи за понятията „обичане” и „нуждаене”. „Да се нуждаете” е състоянието, в което се намирате, когато смятате, че за да оцелеете, трябва да имате нещо определено, което в действителност не е задължително да притежавате. Вярно, любовта е нещо, което трябва да имате, за да оцелеете, но не е задължително да я получите от някоя определена личност. Ако сте обвързан към подобно схващане, в света ще има един човек, когото няма да можете да накарате да Ви обича: онзи, от когото се нуждаете. Вие не можете да обичате или да бъдете обичан от този, от когото се нуждаете. Освен това любовта може да съществува прекрасно в отсъствието на задоволяване на потребности. Тя е твърде могъща и може да мине без секс, физическо присъствие, финансова подкрепа и без всичко останало, което може да Ви хрумне. Любовта е единственото нещо, което дори и времето не може да изличи. Тя е това, което сте и откъдето идвате.
Любимо място за преживяване на любов са отношенията. Затова нека сега ги разгледаме.

Злодей, жертва, любим

В някои случаи егото, ако не успее да се сдобие с похвала или възхищение, ще се насочи към други форми на внимание и ще играе съответни роли, за да се сдобие с тях. Ако не може да получи положително внимание, ще потърси негативно внимание, например, като провокира негативна реакция у някого. Случва се дори да постъпват така. Те се държат лошо само, за да получат внимание. Стремежът да се играят негативни роли се засилва, когато егото нараства, подхранвано от едно активно болково тяло, т.е. става дума за емоционална болка от миналото, която иска отново да бъде изпитана в настоящето. Понякога егото извършва престъпления в стремежа си към известност. Търси внимание, като си спечелвалото име и останалите го осъждат. „Моля ви, кажете ми, че съществувам, че не съм незначителен“ — сякаш казва то. Такива патологични форми на егото са чисто и просто по-крайни форми на нормалното его.
Една много честа роля е тази на жертвата и формата на внимание, която тя се стреми да получи, е симпатия, съжаление или интерес от страна на другите към моя проблем, към „мен и моята история“. Да гледаш на себе си като на жертва е важна съставка на много его модели, като например, оплакването, чувството на обида, гняв и т.н. Разбира се, след като се отъждествя с моята история, в която приписвам на себе си ролята на жертва, аз не искам тя да приключи и ето оказва се, че егото не иска да сложи край — както всеки терапевт знае — на „проблемите“ си, защото те са част от неговата идентичност. Ако никой не иска да слуша тъжната ми история, аз мога да я повтарям на себе си наум отново и отново, да се самосъжалявам и с това да имам идентичност на някой, към когото животът или други хора, или съдбата, или Бог са се отнесли несправедливо. Тази ми идентичност определя моя образ на себе си, превръща ме в някой, а това са все неща от сферата на егото.
На ранните етапи на много от така наречените романтични връзки играенето на роля е доста често срещано явление, като целта му е да привлече човека, смятан от егото за този, който „ще ме направи щастлив, ще ме накара да се почувствам специален, ще задоволи всичките ми потребности“, и да задържи вниманието му „Аз ще се правя на този, който ти искаш да бъда, а ти ще се правиш на този, който аз искам да бъдеш“. Това е неизреченото и несъзнателно съглашение на двете страни. Ала да се играят роли е трудна работа и не може да продължава до безкрай, особено ако заживееш с партньора си. Когато ролите изчезнат, какво ще остане? За съжаление, в повечето случаи неистинското естество на другия, а онова, което скрива истинското му естество: егото в суров, необработен от ролите му вид, с неговото болково тяло и с осуетеното му желание, което сега преминава в гняв, обикновено насочен срещу съпруга/съпругата или партньора/партньорката заради това, че не е успял/а да премахне усещането за страх и липса, което всъщност е неотделимо от самото усещане на егото за себе си.
Обикновено това, което се нарича „влюбване“, е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желаене. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero“ означава както „обичам те“, така и „искам те“. Другият израз с първия смисъл — „te amo“, непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

ПРИСТРАСТЕНОСТ

Пристрастеността към някаква субстанция
е физическо проявление на всичко онова,
от което сте се отрекли в живота си
и за чието възникване
не желаете да бъдете отговорен.
Пристрастеността е разсъдъчно състояние, в което цари дълбоко вкорененото убеждение, че не бихте могли да оцелеете без някаква определена субстанция. Нейната цел е да изтрие изцяло или отчасти преживяванията на събитията в живота. Субстанцията може да бъде всякаква. Дори основните потребности въздух, храна и любов могат да се превърнат в обект на пристрастеност, ако изградите убеждение, че се нуждаете от тях в по-голямо количество, отколкото всъщност се нуждаете.
Ако това е въздухът, състоянието се нарича хипервентилация.
Ако е храната – затлъстяване.
А ако е любовта – зависима личност.
Практически всяка субстанция може да бъде използвана в поведенчески модел на пристрастеност. Почти всеки е пристрастен в някаква форма. Ако не забелязвате пристрастеност в живота си, най-вероятно не я осъзнавате. Пристрастеността е невероятно разпространена. Повечето от нас мислят за нея с категориите грешно/правилно, добро/лошо. С това тя няма нищо общо – и има последствия.
Пристрастеността към нещо е физическо проявление на всичко онова, с което не искате да имате нищо общо в живота и за чието възникване не желаете да бъдете отговорен. Субстанцията може да изпълнява две функции:
(1) да притъпи до неузнаваемост това, от което сте се отрекли, и/или
(2) да бъде схващана от разсъдъка като източника на това, от което сте се отрекли.
Това са разпространени, но не задължителни явления във връзка с пристрастеността. В живота Ви тя може да клечи като жаба между принцове и чисто и просто да не си отива. За това има дълбоки и важни причини. Тя представя разсъдъчни структури чрез несъзнателни асоциации. Не се впускайте в търсене на несъзнателните асоциации. Те съществуват, но тяхното разбиране няма да Ви донесе възможност за избор по отношение на пристрастеността. Тя не е грешна и дори не е проблем, ако можете да избирате. Почти никой няма чувството, че може да избира, когато става въпрос за пристрастеност.
Процесът на пристрастяване протича горе-долу така:
непризнаване на отговорността за преживяването
прехвърляне на отговорността върху някаква субстанция
създаване на убеждения по отношение на субстанцията, за да се оправдае употребата й
неуместна употреба на субстанцията.
След това пристрастеността се затвърждава чрез потребността да бъдете прав и субстанцията си присвоява извънредно голяма власт в живота Ви. Това е всъщност властта, която някога Ви е принадлежала и която сте отдали, когато сте отъждествили себе си с инвентара на своя разсъдък.
По-нататък това състояние започва да изпълнява функцията на самоличност, ако не цялостна, то поне частична. Тогава имате нещо, от което да се срамувате или с което понякога да се гордеете. И в двата случая то Ви придава един вид самоличност. Може би посещавате нещо като клуб на пристрастените. Изведнъж в живота Ви се появяват хора. Вероятно получавате съчувствие от непристрастените. С тези като Вас имате нещо общо, имате тема за разговор: Вашата пристрастеност (може да го наречете и „навик”) или пристрастеността (навика) на другите.
Може би вече подозирате, че пристрастеността е игра с определени правила и резултати. Така е. Сигурно дълбоко сте затънали в нея, зависи каква част от властта си сте отдали. Ако искате да можете да избирате, сега ще Ви кажа как да го направите.
Погледнете живота и знайте, че всичко ще бъде наред.
Нищо не е истински важно.
Президенти и царе идват и си отиват.
Войни и болести идват и си отиват.
Светци и мъдреци се раждат и умират.
Велики преселения разпръсват цели народи по света.
Винаги е ставало нещо, винаги ще става.
Всичко останало, което имате да кажете за това, било то добро или лошо, правилно или грешно, не е нищо повече от безполезен инвентар, който Вашият разсъдък е измислил един ден от скука. Безполезен, защото не променя нищо. Нещата са си все такива, каквито са. Не са ли каквито са? Разбира се, че са каквито са! Винаги са били. Винаги ще бъдат. Сега искам да погледнете своята пристрастеност. Щом войни, болести, царе и държави идват и си отиват, тогава важна ли е тя? Какво казвате? Че е важна за Вас? Не питам това. Питам дали е важна. Важна ли е? Разбира се не. Всеки глупак може да види, че не е важен Вашият мъничък (или голям) навик. Ако можете да преживеете, че няма нищо лошо в него, ето какво се случва:
Отдавна Ви е известно, че е в реда на нещата да не сте пристрастен, нали така?
Сега знаете, че е в реда на нещата да сте пристрастен, ако това е Вашето преживяване, когато стане Ваше преживяване. Впрочем то няма да бъде Ваше преживяване, докато не стане такова.
Когато стане, Вие се намирате в състояние, съществуващо в рамките на това, което е в реда на нещата и което се нарича пристрастеност/ непристрастеност.
В този миг става чудо. Вие имате избор. Можете да изберете да играете играта, наречена непристрастеност. Тя е много лесна. Не е свързана с никакви трудности и усилия. Вие просто правите нужното, за да сте в състояние на непристрастеност. Ако срещате трудности, Вие не можете да избирате и значи не сте схванали, че не е важно.
Можете също да изберете да продължите с употребата на субстанцията и всичко ще бъде наред.

Егото се нуждае от превъзходство

Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и — което е по-важно — у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното — бел.прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа.“ Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия — неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко“ намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.

Страница 20 от 49« Първа...10...1819202122...3040...Последна »