Страница 2 от 5912345...102030...Последна »

Пътят на сьомгата

Хората харесват захаросаните фрази, карат ги да се чувстват пречистени и извисени. Те дават необходимата тяга на обертоновете, свързани със смисъла. Така той достига по-лесно до ушите, макар да надхвърля обективната реалност. По тази линия, културата е изградила хималайски масив от митологии, цитати, претенциозни клишета и съмнителни парадигми, заПРОФИЛ един живот изпълнен със смисъл. Море от книги, преливащи от попфилософия, пълни със стратегии, мисли, концепции, сентенции и напътствия – как да бъдем щастливи, успешни, привлекателни, медитиращи и проспериращи . Не може да се отрече, че голямата част от тези митове, имат добре звучащи, направо красиви рефрени с въображения за бъдещето. Само, че реалният живот никога не може да бъде напъхан в някакви доктрини, модели, изказвания, цитати и лозунги. Той е една непрестанно променяща се, непредсказуема холограма, готова всеки миг да подкопае и опровергае, да орони всяка мисъл, всеки цитат и сентенция, ей така в движение, на мига, просто защото реалният живот е необозрим, непредвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен…Той често пречупва гръбнака на думите, на понятията, на яловите символи, на циментирани принципи и концепции. Както и да ни внушават, че не е все едно дали сме живели или не, нашето присъствие тук е една магична иреалност в реалността. Готовите идеи разфокусират действителността, предлагат една всеобща оптика за нея. То е като да сложиш на всички хора на планетата един и същ диоптър очила, независимо от индивидуалното им зрение. Всъщност действителността не може да бъде уловена в мрежите на думите, не може да бъде завързана за понятията, те си имат свои живот и понякога, дори не я докосват. Картата на Хималаите, не са самите Хималаи. Високата смъртност на мечтите, на всички очаквания за намиране на смисъла, се дължи на инцеста между представите и желанията, където геномът на рожбата, няма качествата да оцелее в реалността. Никой философ, мъдрец или гуру няма готов отговор, а ако каже, че има – това не е отговорът. Може и да има светъл смисъл в самото търсене, но така или иначе, и ние хората сме програмирани да изпълняваме онзи древен, вечно повтарящ се и тъжен екзистенциален ритуал на сьомгата.
Тя напуска океанските дълбини, преодолява с властна необходимост огромни разстояния по безкрайните речни пътища, извива се срещу течението край скалистите бързеи, скача в безумни опити да преодолее бурните водопади. Дълъг път, през който усилието , гърчът, болката и надеждата надделяват над страданието, надмогват препятствията. Когато достигне целта/стига да успее/ на своето пътуване, тя оставя поколение, а после умира , пред олтара на вечността, за да затвори кръга на своята завършеност. Там някъде се срещат крайното и безкрайното, с онази изначална метафизична същност, чиято космическа сила си остава необоснована за нашите разбирания. Новото поколение се спуска обратно по бързеите на реката към океана. Енергията на младостта и попътното течение не раждат въпроси, нито чакат отговори. Въпросите възникват винаги на връщане, с напредването на възрастта…
А какъв е смисълът на този ритуал, ако въобще има такъв смисъл , никой и никога не е могъл да ни каже , даже шепнешком…Но дори и да има такъв смисъл, той ще е отвъд всички думи, отвъд всички познати нам понятия, с които бихме могли да го разберем, назовем, определим или изречем.

На съседната улица…

Тогава Той пак каза : „ Истина ви казвам, че нито един пророк не е приет в родното си място. Пророкът навсякъде е на почит, освен в родния си град, между роднините си, и в собствения си дом…”
Исус говори с думи, които изразяват един дълбоко вкоренен принцип, една вековечна матрица, една древна и неизменна психична структура, че чуждите се приемат много по-добре от своите. Гордостта и безверието в човешкото сърце, неПРОФИЛ приемат за велик този, който е непосредствено до тях, този от съседната къща, квартал или улица. „Може ли от Назарет да излезе нещо добро…” Това е вечен алгоритъм, древна конструкция, изфабрикувана от разсъдъка в желанието му да даде право първо себе си, да не бъде поставен по-ниско. Аз-ът трябва да напусне поне за малко себе си, да излезе навън, да хлопне вратата зад гърба си, за да види с други очи чуждите качества. Една душа се измъчва, и сякаш трябва да бъде прекарана през два воденични камъка, за да бъде безпристрастна и оцени чуждото достойнство. Когато нещо е истинско, когато е високо качеството, то просто съществува и му е съвсем безразлично, дали го забелязват или не. Универсалните закони и качества, които движат света не са създадени от преценките на разсъдъка , те са отвъд харесването и приемането от другите. Не напразно Исус внушава, че само чуждите приемат пророка добре. Тези които са прекалено близо – роднини приятели, хората през две къщи на улицата, няма да могат да оценят чуждото достойнство, тази близост е голяма пречка, голям проблем. „Няма по-трудно място за служене на Бог от вкъщи.“ Това са универсални закони на човешката психика, вградена схема на реагиране, непоклатима матрица, вкоренен архетип. Всеки живее в плен на своето концептуално островче и отказва да приеме истините на другите. Разбира се, има изключения. Само, че няма никакъв смисъл да се говори за тях. Защото колчем отворим уста да споменем изключението, неизменно циментираме правилото. Децата на рок-певци, които пълнят огромни стадиони с публика, слушат друга музика, роднините им купуват други дискове, имат други идоли. Дъщерята на прима-балерина на световна опера, отишла да гледа балет с участие на майка си. После разказва : „Беше вълнуващо, на сцената играеха голяма група танцьори, но когато излезе мама за соловото изпълнение, си тръгнах…Не ми беше интересно ! Това беше мама…Дъщеря разказва как в Ню-Йорк посетила лекция на индийски гуру. Някой негови думи дълбоко я развълнували. Няма никакво значение, че същите думи е чула от баща си , само преди година. Тогава са преминали край ушите и недоловимо, после са изчезнали в пространството. Вижте, не може да дойдете от другата стая с чаша кафе, за да ми кажете нещо дълбоко и запомнящо се, което да ме разтърси, нали така…Трябва да дойдете от Австралия, Нова Зеландия, поне от Индия, да сте някой Кришнамурти, за да се заслушам в думите ви, да ги оценя… Във вас няма нищо „чуждо”, нищо „далечно”, нито пък „тайнствено”, живеем в една къща, един град, село или на една улица. Ама чакайте, защо пък точно този да казва Истината ? Баща му не беше ли един прост дърводелец ? Майка му Мария , една твърде обикновена, макар невинна и богобоязлива, млада жена , която той взе бременна, за да я предпази от позор…Докато живеем в рамките на едно ограничено Аз, със своите вътрешни конфликти, няма до можем да оценим и приемем качествата на другия, на този от съседната къща. Само извън тези рамки, когато вратите ни са широко отворени, можем да се издигнем на едно равнище с истинските си преживявания. Извън оградата, на ограниченото островче на Аз-а, сякаш не съществуват сравнения. Там, в „открито море”, може да се получи взаимност между вътрешната необятност, на един човек, с тази на друг човек, като част необятността на света.
Чакайте, май и вие живеехте на съседната улица…?

Трябва ли мъдростта винаги да се свързва с натрупаните през годините житейски премеждия, с количеството наслоена информация, изградила същностен опит, дестилиран до степен да оформи представата ни за живота и света ? Голямото количествоПРОФИЛ информация, добре усвоена, дори преподавана, предполага ли също така и голямо количество мъдрост ? Това което сме приели да наричаме мъдрост, само с възрастта и опита ли идва, или съществува интуитивно, без съзнателни разсъждения, без да може да се дефинира дори ? Не идва ли , без никакви външни предпоставки, от едни твърде неведоми дълбини на познанието и речта в индивидуалната природа на човека. Като една особена енергия на живота, която тече непрекъснато, която се променя всеки миг, подминава дребнавото, привидното на нещата, докосва се до истинската им същност, без да ги запаметява, без да ги формулира. Моралният избор не се ли намира дълбоко в автентичната същност на всеки отделен човек ? Не е ли той повече свързан с достойнството и самоуважението, отколкото с опита и белите коси ? Това не е ли онази енергия, която те кара винаги да пътуваш в потока на времето, без да спориш с неизбежното, да си винаги част от цялото, и заедно с това в морален и чисто човешки смисъл да се чувстваш винаги у дома. Вероятно съществува мъдрост, която не е минала през везните на радостите и страданията. Която съществува латентно в индивидуалното съзнание, без да може да бъде обяснена, нито с натрупаните житейски години, нито с количеството информация, нито с всякаква верига от премеждия. Може ли опитът и натрупаните знания, да бъдат заличени и обезсмислени, поради най-обикновена суета, или егоистичен персонализъм. Възможно ли е знанията да бъдат обезсмислени, поради чувство за преувеличена лична значимост, или периодични протуберанси на високомерие, невъзможни за преодоляване страсти, идеологии, зависимости или слабости ? Ами възможно е разбира се ! Трупането на познания и информираност от една страна и мъдростта от друга, не вървят ли по различни пътеки, които водят до различни крайни точки ? Имаме ли право да подозираме , че мъдростта твърде малко зависи от опита и познанието и твърде повече от устройството на вътрешния ни свят ? Дали пък тя не представлява едно повишено ниво на будност, на една пълна власт на съзнанието, власт над едно разхвърляно АЗ в света на илюзиите, страстите, нагоните, зависимостите и обикновените човешки слабости.
Нима всички не сме общували с побелели, много образовани и информирани люде, останали сомнамбулни изгнаници в своите замръзнали високопарни концепции. Без да искат да излязат дори за малко отвъд заучените ментални полета, на измислени идеали за безкласови общества, за братства и равенства, обезценявайки и отричайки нормалността и естествените импулси на живота. Сякаш само тези измислени идеали могат да придадат смисъл на нашите действия, сякаш само те могат да бъдат ценни сами по себе си, макар и винаги да са стояли извън реалния живот и да са носели единствено беди и трагедии.

Корабът „Пекод“

Двама души стоят до едно дърво и чакат някой си Годо, а той никога не идва и не се знае дали въобще съществува. „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ – казва единият човек.
Някои не се задоволяват с действителността, не виждат смисъл да стоят под дървото и тръгват да си създават свояПРОФИЛ действителност. Други пък решават да изграждат действителност за всички. Измислят идеали, извънвременни , универсални, за всякакви случаи и за всяко време. Казват, че си поставят високи морални цели. Заради тях избиват милиони люде, но те не спират да повтарят, че целите им били висша версия на човешкото. Всъщност, никога не са давали и пет пари, нито за сложността на човешката природа, нито за отделната човешка съдба. Ако се опитате да погледнете идеала през оптиката на действителността, съществува вероятност въобще да не го видите. Лидерите на идеалистите само сочат съвършенството, дават посоката, правят изявленията, пишат книгите по темата. Друг брои труповете, най-вече историците. Книгите за смисъла на живота, за равенство и справедливо общество, са колкото небесните тела в галактиката ни. Действителността е нещо друго. Тя не се интересува от идеологически и морални рецептурници. Действителността е това , което е, и не е това , което не е. Земното притегляне е действителност. После се появиха и едни други умни люде, които със самодоволен песимизъм и натруфени фрази, започнаха да пишат и говорят, че старите идеали вече не вършели работа. Имало вече нова „постмодерна ситуация”, която променила обществения пейзаж. Само, че зад новите постмодерни скептици, колкото и да се крият, отново се показаха лицата на старите идеалисти. Те решиха, че в напредналите демокрации, трябва да се въведе нов мултикултурен, глобален човешки модел. Той насърчавал общия морален напредък. Вече сме свидетели как този утопичен модел, се сгромолясва със страшна сила. Заклани и застреляни хора лежат по павираните улици на Стара Европа. Други вече се страхуват да отбелязват християнските си празници. Абстрактните, политически и социални рецептурници, с претенции за морална всеобхватност на стремежа за справедливост на съвременните идеалисти, вече ни водят към пропастта.
Има и един трети вид, само че самотни борци против злото. Те наподобяват фанатичния капитан Ахав от „Моби Дик” . Образ толкова мистичен, че се намира дори извън представата ни за човека, който не признава пречки за осъществяване на целите си. Неговият кораб „Пекод” се носи из безбрежните пространства на океана, за да срещне огромното туловище на злото – Белия кит. Идеята-фикс, цялата енергия на непримирението срещу злото, до такава степен е обзела Ахав, че той налудничаво не признава никаква вселенска пречка, която да може да го спре. Нито спи, нито яде, всичко което го влудява и измъчва е час по-скоро, да постигне целта си – да унищожи Злото.
В крайна сметка тези, които чакат Годо под дървото, всички създатели но големи утопии, желаещи да построят най-висшата версия за морал и напредък на обществата, заедно със самотния, умопобъркан капитан Ахав, се оказва, че пътуват в един и същи кораб из океана. Ето как Мелвил описва крушението и потъването на същия този кораб:
„Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла пяна се блъсна о̀ стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.“…

не

Учителят по физика Теодосии Теодосиев смята, че за да успее едно дете, до 9-ти клас, трябва да е прочело поне 1000 книги.
Звучи чудесно и мотивиращо !
В същото време съм преизпълнен със съмнения, че родените след второто хилядолетие, независимо дали учат в гимназия илиПРОФИЛ университет, непременно ще четат „Вълшебната панина”, „Игра на стъклени перли”, или „Смъртта на Вергилий”. Не съм сигурен, че ще отворят книгите на Майстер Екхарт , Киркегор, Ницше, Спиноза или Ръсел.
Не знам дали Илон Мъск е чел Кафка, Музил или Чехов. Големите заглавия ще се четат, но вероятно от люде със специални интереси, или подготвящи се за преподавателска кариера.
Технологическото развитие в третото хилядолетие, ще създава някакъв друг вид елит. Това ще са хора, които ще живеят в друг гещалт, в друга цялост, интелектуална конфигурация и свързаност, в друга изключително динамична, променяща се среда. Няма да бъде достатъчно да се възпроизвеждат готови модели, защото времето на готовите решение ще остане назад в миналото. . Интензивното навлизане на нови технологии, ще промени и начина, по който ще се възприема информацията . Хора с висока интелигентност, ще разработват нови типове несъзнателен интелект, който да изпълнява задачи по-добре и по-прецизно от хората. Тези дейности ще се основават върху търсене на нови алгоритми, които ще изпреварват човешкото съзнание в различни области. Знаем съдбата на конете след индустриалната революция. Автомобилите изместват конете, а в третото хилядолетие шофьорите на таксита ще ги сполети съдбата на конете.
Двама учени от Оксфорд, Карл Фрей и Майкъл Осбърн, правят изследване за бъдещето на наемния труд. Всъщност разглеждат математически вероятността, различни професии да бъдат превзети от компютърни алгоритми в следващите двадесет години. Най-застрашени са работещите в сферата на телемаркетинга и застрахователния риск, спортни рефери, касиери, юридически асистенти, екскурзоводи, шофьори и т.н. Списъкът е много дълъг. Най-малко се оказват застрашени археолозите, тъй като тяхната работа изисква типология на разпознаване. Това не носи големи печалби, за да се инвестира в компютърни алгоритми, които да ги заместят. Единственият начин да не останеш без работа, е да продължаваш да учиш през целия си живот, да си готов непрекъснато да се преквалифицираш.
Разбира се ще се появят нови професии, като дизайнери на виртуални светове. Професии, които ще изискват голяма креативност , гъвкавост , склонност към постоянно експериментиране. Но така или иначе, технологичните алгоритми ще изпреварят хората. Много от нещата, които учат днес децата в училище, ще се окажат без значение , когато същите тези деца станат на четиридесет. Съществува вероятност, големи маси от хора да останат без работа, а как ще запълват времето си, как ще намират удовлетворение, едва ли някой може да каже.
Вероятно именно тогава, някой от тях могат да посегнат към романа на Хесе „Игра на стъклени перли”, а други да посегнат към Кафка или Чехов.
Знае ли човек…

Десният пазарен капитализъм се е превърнал в любимо интелектуално упражнение за критики и на Изток и на Запад. Критиците му сякаш забравиха , че единствено той успя да ограничи и преодолее масовия глад по света. Забравиха, че само десният,ПРОФИЛ консервативен капитализъм, подобно на океанският прилив, повдига икономическото ниво на всички. Повдига малките лодки, големите кораби, дори ръчно скованите салове. Животът и на бедните се подобрява, когато икономиката расте. Т.е. при десният икономически прилив, бедните са по-малко бедни. На онези които не вярват в това, препоръчвам да си извадят билет за Пхенян, Ростов на Дон, Саратов, Венецуела и други китни места. Там ще срещнат милиони тридесетгодишни люде, без зъби в устата си, равни в бедността, защото равенството съществува само в несвободата. Там, според модерните марксисти хората би трябвало да живеят в равновесие, любов и хармония. В Северна Корея любовта не е нито полова, нито платонична, тя е патриотична. Тези, които искат да се спасят от несправедливия капитализъм, лишен от етика, естетика и съпричастност, трябва да отидат да живеят по тези земи. Постоянните обертонове в критиките на западните постмарксисти са , че модерното общество постоянно издига пазара и растежа като върховна ценност. Издигал тази ценност на колективно, на правителствено на индивидуално равнище. Успехът се измервал с растежа, с лукса, с низкия и пошъл характер на консуматорската култура – все неща, които според тях са по-страшни от недоимъка и хаоса. Проповядват, че именно невидимата ръка на пазаря, ще обърне света наопаки. Законът за търсенето и предлагането отдалечавал обществата от нравствеността, красотата и съпричастността. Пазарят създавал свят в който нямало нито Бог , нито рай , нито ад. След пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, последователите на постмарксистката наука, ловко замениха идеята за парите с лингвистични трикове свързани с идеята за властта. Започнаха да изграждат нихилистични и деструктивни мисловни структури, свързани с човешките йерархии и репутации. Създавали се измислени компетентности, които изключвали цели слоеве от обществото, за да могат други прослойки да извлекат лична , егоистична изгода. Всичките им теории са насочени към богатите и силните на деня. Всъщност, всички тези постмодернисти, /те постоянно се самоизучават и самоцитират/ не са нищо друго освен едни интелектуални измамници, които продължават да заблуждават много хора на Изток и на Запад. Карат ги да вярват, че техните измислени теории ще помогнат на обществата да живеят в любов, хармония и щастие. Няма и никога не е имало логическа предпоставка за някакво непроменливо човешко щастие. Има отделни моменти на удовлетворение, моменти на усещане, че човек е запълнил празнотата в себе си, а това идва заедно с чувството, че е постигнал върха на своите възможности. Или поне е стигнал близо до него. Всички тези постмарксически интелектуални полюции за равенство и хармония, са не само проява на нихилизъм, те са истински цинизъм, защото винаги водят до ново сомнамбулно изгнание, до разруха и още по-голям хаос. Може би човек просто трябва да се опита да направи една предварителна стъпка, за да подобри живота си. Само така може да се надява на по-добра съдба, ако провидението е решило да бъде така. Но тази съдба не би трябвало да е заложник на утопични идеи, на интелектуални конструкции, заченати първоначално като абстрактни понятия, напълно неприложими в реалността, безкрайно отдалечени от човешката природа.
Човек може да се надява не на поредната утопия или на хороскопа, а само на собствената си индивидуална работа, налагайки си сам ограничения, откривайки собствените си недостатъци и качества. Св. Августин казва, че дори и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат сами да направят и една крачка дори….

Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.

Паметниците на Червената армия в България – измислени герои и нелепи случайности.

https://www.dw.com/bg/
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали заПаметник освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви. До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души.
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
България
Паметниците на Червената армия в България: Колко са на герои и колко – на случайни лица?
Руската дипломация се бори яростно за запазването на съветските военни паметници в България, макар че някои от тях са посветени на измислени герои и на нелепи случайности.
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви.
До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
Не, съветската армия не освободи Източна Европа
Саможертвата на съветските войници във войната срещу нацистка Германия заслужава респект, но паметниците на съветски танкове просто не могат да бъдат паметници на освобождението, пише Иван Кръстев в това есе. (07.05.2020)
Най-голямата трагедия в новата българска история.

Как беше създаден митът за „двойната освободителка“ Русия
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
Паметниците се множат
Bulgarien Geschichte Denkmal aus der kommunistischen Ära
Костите на някои от погребаните войни са премествани на друго място и така се увеличават паметниците, тъй като и старите плочи остават. През 2016 г. на руски парцел в столичния квартал Княжево е открит паметник “на мястото, където са препогребани 14 съветски войници, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от тези 14 войници са починали от раните си, а останалите – в автомобилна катастрофа.
Няма нито един описан случай на загинал в бой с фашисти в България и това вече се признава и от Русия. Но за сметка на това някои от описаните като “руски военни погребения” са меко казано нелепи. Така петербургската обществена организация „Помним всех поимённо“ (Помним всички поименно) е включила в списъка и гробовете на Тодор Живков и Владимир Заимов, тъй като са Герои на Съветския съюз.
Яростта, с която руската дипломация се бори за запазването на тези паметници у нас и другаде в Източна Европа, говори, че на тях се гледа като на артефакти, маркиращи имперската ѝ зона на влияние.
https://www.dw.com/bg/

ЗА НЕЯСНОТАТА НА НАДЕЖДАТА

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет. Идеята за едно пространство в което съществуват отношения, впрегнати вПРОФИЛ някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по- големи разломи. Мисълта, че идващите избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна. Може би трябва да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни. Интерпретациите около осмислянето и осъждането на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще. Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските. Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея. Тези люде така и не разбраха, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г. Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието. Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците, повечето от които също бяха сътрудници на службите. Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените си геройства и подвизи. И цялото това необяснимо, сомнамбулно стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер. Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите. Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет. Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм. Интересува ги само властта. Те отдавна не е вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки , тъй като окончателно са се заселили във вулгарния си безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, полуграмотни глупаци от червените низини. Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, които гласуват за тях дори не подозират. Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност
Тъжното е че същите тези фанатизирани сомнамбули, които не са малко на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти. Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.
Без дори да осъзнават , че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред.

На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите, свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време,ПРОФИЛ за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв. Ценностите в оазиса на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите на всички бленувания, по които се стига до него, вече са ни познати. Закрепостеността към илюзиите и абстракциите на живота е широко разпространена. Дори се тиражират карти и книги с напътствия, посочващи една обективна топография за местоположението на бляна. Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а единствено заради някакъв негов резултат или постижение е почти императивна. В този смисъл пътуването се превръща в борба, превръща се в театър в който истината, илюзиите, лъжата, лицемерието, безчовечността и гордостта, така често разменят своите маски, че човекът понякога изгубва реална представа за себе си. Не става ли така, че някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безсмислени награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.
Всъщност ние не знаем какъв е светът в действителност, той е достъпен до нас единствено с нашите преживявания за него. В същото време не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени свързани със смисъла. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да се спечели одобрението на себеподобните. Но често става така, че години след като човек си отиде, този смисъл се заличава, останал разтворен във вечно променящият се контекст на времето. Всъщност времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те се променят. Всъщност това е всичко, което нещата правят: променят се. През цялото време, когато вървим от една точка на живота си към друга, лежи централното желание, да не е все едно дали сме живели или не. Понякога дори започва да изглежда абсурдно, защото митът никога не стига до абсолютната истина. Всяко поколение я препраща от хоризонт на хоризонт, защото самата реалност е хаотична, тя просто е част от целия абсурд, на чиито фон протича човешкият живот. В този абсурд, човек не може да просъществува без собствени митологии , без собствени прекрасно измислени неистини, които да го утешават и успокояват, докато крачи от една крачка към друга през него. Без илюзии и собствена митология, няма начин да се разбере с нещата и реалностите, няма начин да живее сред тях и да намери смисъл и знание за собствения си живот. Няма начин да бъде това, което се опитва да бъде. Такава е човешката съдба.
Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото , а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Дали пък оттам нататък започва безкрайното време на Бога ?

Страница 2 от 5912345...102030...Последна »