Страница 2 от 5512345...102030...Последна »

Малко или повече, телевизионните зрители съпреживяват някаква субкултура, излъчвана денонощно по синия екран. Всичките тези реалити продукции, разните Биг Брадъри , Сървайвъри, телевизионни сериали, забавниПетьо програми с просташки хумор, сладникави мелодраматични филми, сякаш се предназначени за ментално единение с посредствеността, превръщайки този виртуален поток в някакъв телевизионен филмов и информационен Макдоналдс.
Освен това, всеки ден бликва един информационен поток от лъжи и полулъжи, с неизменно ударение върху драматичното, трагичното, катастрофичното и болезненото. От страниците на вестниците се стичат водопади от шокиращи и подвеждащи заглавия, измислени апокалиптични прогнози. Всичко това набъбва и нараства като ядрена гъба, от чиито недра се разстила една злокобна радиация от несигурност и озлобление, която сякаш цели да деформира и дори унищожи индивидуалното съзнание и мислене, а на негово място да изгради някакво посредствено, консуматорско, пасивно възприемане на света около нас. И всичко това с онзи крещящ, квази-сензационен , рекламен, безцеремонен, циничен, и „нахакан” стил, който така смесва и размазва циничното с драматичното, просташкото с чисто човешкото, че в един момент зрителят или читателят, загубват очертанията на продукта, който консумират, тъй като всичко има един и същи вкус.
Не е по различно положението и в социалните мрежи, където радиацията на посредствеността е на неимоверно „високи” нива. Там една голяма част от индивидите почти са престанали да съществуват, тъй като възприемат някакви недействителни, причудливи и флуидни самоличности, според желанието и вкусовете на другите виртуални общности в мрежата, чието одобрение се стремят да спечелят. Там вместо профилните снимки на участниците, може да видите снимките на лебеди, пеперуди, кученца, катерички, Китайска панда, Миещи се мечета, а също така и богата палитра от снимки на бозайници, земноводни, двуутробни, делфини, прилепи Летящи лемури, паякът Синя тарантула, Розово какаду, Дървесно кенгуру, Канадска гъска и за каквото там се сетите. Няма само да видите снимка на човекът, който стои зад профила. Криейки се зад тези образи, той лесно сваля ограниченията пред конструирането на идентичността си. Така е по-лесно да плиснеш омразата, озлоблението и грозния език, с който искаш да унизиш другите, може би това е единствената илюзорна компенсация за собствената ти нищета, която те кара да се чувстваш обезценен и незначителен. Защото дори и жалкото, делнично съществуване основано на принципа, че в живота има само две най-важни неща – метаболизъм и репродукция, някак не е достатъчно. Старата поизтъркана делнична „философия”, че каквото „метаболитнем” и каквото „репродуктивнем” , това ще ни остане, съвсем недостига , за да се чувстваме живи. Това да унижим, обезценим или напсуваме опонента, подсилва имунната система срещу завладялото ни чувство за провал, от цялата тази заобикаляща ни несправедливост, с която нямаме сили да се справим. И тогава се появява единствения за нас изход – да напсуваме реалността, заедно с хората в нея. По-точно като започнем от хората…
Ако пък трудно съставяме изречения, но искаме да изглеждаме като хора, които постоянно се стремят да развият и овладеят вътрешния си свят, започваме да копираме и качваме картинки с мъдри мисли на политици и духовни учители. В мрежата можем да видим потоци от картинки с цитати от Будизма, Джайнизма, Тантризма или Конфуцианството. На фона на дъждовни есенни гори, или сънни езера, може да прочетем копирани текстове, които ще ни обяснят що е то Бог, Душа, Грях, Медитация, или Живот след смъртта…Цитати от Августин Блажени до Кришнамурти и Петър Дънов, съжителстват с астрологични прогнози, фентъзи красавици с пластмасови лица, яхнали летящи в облаците елени от чиито ноздри струят текстове за това, как любовта ще спаси света. Тези призиви към духовната страна на човечеството не вършат никаква работа, този който търси отговор на загадката на живота, едва ли ще го намери в пространствата на виртуалния кич.
В същото време, не може да се отрече, че технологичните възможности за създаване на виртуални общности, имат и своята добра страна. Това дава възможност на географски разпръснати хора да обменят информация, да споделят мисли или коментират събития.
Стига това да не води до загуба на чувство за реалност.
Защото ако повечето време сме онлайн, това не подсказва ли, че в живия живот сме офлайн ?

В дебелите книги пише , че невинаги получаваш това което заслужаваш. Нямам никакъв вътрешен спор по въпроса. Но човек и без вътрешен спор, може да се почувства предаден или разочарован от близки хора. За да се спаси от тези разочарования, той трябва да се откаже от своята съпротива срещу обичайнотоПетьо функциониране на живота, да прояви някакъв естествен интегритет с него. Да трансцедентираме /надраснем/ своите преценки и очаквания, да разположим нещата в един общ пейзаж. Или както казват на Изток : „ Да не броим дърветата, а да виждаме гората ”. По друг начин казано, трябва да се опитаме да се издигнем над сравнително ежедневното ниво. Птичи поглед отгоре, над гората, ни показва, че тя съвсем не е съвършена във всичките си части, всъщност това е начинът по който съществува. Но този поглед няма да ни улесни много. Защото в крайна сметка човек живее долу, в гората, крачи по пътеки и внезапно появили се просеки, препъва се в дупки и паднали стволове . Наясно сме, че убежденията и вярванията ни ограничават до голяма степен. Но не можем постоянно да летим в облаците, налага се да броим и дърветата. Личното преживяване за света едва ли се покрива със светът, който е в действителност. Но дори в рамките на фалшивия контекст на системите ни от убеждения, чудеса рядко се случват. Вероятно истината не е това, в което вярваме, а това което преживяваме непосредствено, долу в просеките, все едно дали ни харесва или не. Хайдегер ли беше казал: „истината е просека в гората”… Когато сме силно разочаровани или предадени от много близки хора, може би трябва да приемем всичко, въпреки, че нещата не са се случили съгласно нашите очаквания. Защото във вселената на човешките отношения, болките и страданията са имплантирани в самата и природа. Възможностите за избор не са много. Ако имаме усещането, че сме направили всичко в контекста на нашите усилия и отговорности, но нещата не са се получили, може би просто трябва да продължим . Тежко е разбира се, та нали признанието е пространството в което съществуват обичта, лоялността и добрите отношения . Но нали реалността многократно ни е подсказвала и повтаряла, че не е задължително, да получим това което заслужаваме. Защо страдаме тогава ?
Ако се опрем на учението за amor fati /любов към съдбата/ за която говори Ницше, онази „невинност на ставането”, то едва ли ще ни донесе утеха. Ницше се опитва да ни убеди, че ставането е невинно, понеже няма същество, което да е отговорно за факта, че съществува, че притежава или не притежава едно или друго качество. С една дума каквото и да ни се случва, трябва да приемем невинността на всичко, което е.
Ако искаме да разберем понятието „amor fati“ в едно изречение, то би изглеждало така : да съжаляваме по-малко, да се надяваме по-малко, да обичаме повече реалността такава, каквато е, и по възможност изцяло…
Трудна работа нали ? Поне аз не успявам…

Убитата от руският фараон Путин, Анна Политковска, описва в книгата си „ Нищо друго освенПетьо истината”, зверствата по време на Войната в Чечения.
Само за една вечер по протежение на няколко улици са лежали 51 трупа. Всички тези люде са брутално убити по време на операция наречена „прочистване”, от „знаменитата” 205-а бригада на Путин, която отмъщава на местното население дързостта да иска да бъде извън Руската Федерация .
Книгата е мъчителна за четене, тъй като Политковска на място проучва и описва всички нечовешки жестокости, извършвани от федералната армия по време на войната.
„ Около 21 часа в двора на Зубаеви се забива БТР. Делово и без излишни думи, руските войници извеждат от дома им и подреждат в редица до стълбичката : 64-годишната Зайнаб, съпругът и , дъщеря им, 45-годишната Малика, малката дъщеря на Малика, Амина на 8 години, 40-годишната дъщеря на Зайнаб, Мариет, 44-годишния племенник на Саид, 35 годишния Руслан, бременната му съпруга Луиза, тяхната 8-годишна дъщеря Елиза…Последвали няколко откоса с картечница и всички лежат мъртви пред бащиния си дом…”
…„ В друга къща открихме заедно с една руска баба на 84 години и 35-годишната и внучка Лариса, известна адвокатка в Грозни, и двете изнасилени и застреляни…Трупът на 42-годишният професор по физика Адлан Акаев се търкалял по двора с белези от изтезания. От обезглавеното тяло на 47-годишния Демилхан Ахмадов липсвали и ръцете…Знак за наказанието са многото захвърляни отрязани глави. Видях няколко окървавени дънера за цепене на дърва. На улица „Шевская” имаше такъв пън, със забита в него брадва, на пъна женска глава с червена забрадка, а до пъна – обезглавен труп, но мъжки. Къде са останките на жената? Къде е главата на мъжа ? И още – намерих обезглавен труп на жена с разпорен корем, в който беше навряна глава…”
„На сутринта след погромите, оцелелите късаха парцали от дрехите на загиналите и ги връзваха за клоните на дърветата, под които бяха погребани. Така, че след войната, хората да могат да намерят гробовете на своите близки. „
„Войната в Кавказ облива в кал цялата ни руска нация от глава до пети. Започнахте ли да мислите как ще измием това? Колко време ще отнеме? Спомнете си, че Германия половин век съдира от себе си парцалите на националния срам. И през всичките тези десетилетия, нашите деца си играеха на война с германците, а възрастните ги насърчаваха. А сега, ние руснаците сме станали по-големи изверги от немците…”
Ще спра дотук. Който иска да разбере същността на съвременната Империя на злото, може да прочете „ Нищо друго освен истината” на Анна Политковска.
Разбира се, руският фараон не прости на тази крехка жена фанатичната и смелост да представлява съвестта на Русия.
Анна Политковска бе убита на 7 октомври 2006 г., в Москва.

Често зад прекаления блясък се крие някаква нищета. Зад разказаната история, съществува и една скрита сюжетна линия. Зад разказа на жертвата има нещо пропуснато, нещо за което тя не говори, за да съхраниПетьо жертвения образ, който иска да си придаде. Понякога зад успеха се крие едно затаено унижение, за което успелият никога няма да обели дума. Всъщност разсъдъкът е една извънредно високо развита машина, способна да опази и съхрани себе си сред полусенките на изречените и премълчаните неща. Тя е конструирана така, че винаги да дава право на себе си, поради което съществуват най-малкото две реалности – една разказана, и друга – мълчаливо заобиколена. Човек винаги притежава ресурсите на едно раздвоено поведение, на една пресметната невинност, онези отдръпвания и изоставяния на факти, които могат да хвърлят сянка върху една невинност, която уж изглежда безащитна, но всъщност не е. Когато с невъоръжено око видим едно невинно насекомо, представата ни за него е една. Но когато го видим силно увеличено, разбираме, че то има жестоко заострени щипки и вид, силно различен от първоначалното ни, невинно усещане за него…
Всъщност всичко е въпрос на близост, въпрос на оптика…
Реалността във всяка разказана човешка история изглежда очарователна само отдалеч, приближиш ли се близо до нея, нещата може и да не изглеждат зле. Но винаги изглеждат различно. Толкова е трудно да оценим действия, скрити зад маскирани ценности, зад раздути принципи, които имат само една цел – да прикрият материални интереси, потулвани нагони или трудни за изговаряне мотиви.
Но тъй като всеки човек смята за необходимо да има една постоянна гледна точка, модел от вярвания с които не иска да се раздели, не иска да признае истината пред другите, на него често му се налага да лъже. Не може никого да съдим за това. Чувал съм възрастни хора, които с необикновена лекота, със съвършена наивност, по начин по който вярват сами на себе си, да лъжат, че връзката и любовта с децата продължава както преди : „ Вчера децата идваха при нас, стояха два дни, викат ни и настояват да отидем при тях…Снощи пак се обади синът ни и не вика при себе си..” После съвсем случайно разбирам, че никой не е идвал, никой не се е обаждал, никой и никъде не ги е викал…Още си спомням очите им, когато ми разказваха тази история…
В тези очи може да се види изразът на Мюсе: „Ние сме още ученици, болката е нашият учител…”

Каквото и да говорят, хората не могат да избягат от влиянието на християнските ценности и нагласи. Така или иначе, тези ценности оказват подсъзнателен ефект дори върху хора, които категорично отричатПетьо религията. Затова не разбирам това демонстративно отричане на религията, като нещо висящо само в себе си, напълно ненужно и безсмислено. Нима религията, схваната като пределен интерес към съществуванието, не е дала онзи така нужен импулс за развитие на културата във всичките и форми. Та нали този пределен интерес към живота и смъртта, във всичките му духовни измерение, не е в основата на цялото културно творчество на човека. Онзи който проявява определен интерес към стила на една култура, не може да не доловил нейната религиозна субстанция. Та нали именно тази религиозна субстанция е направила културата възможна. Не мисля, че е необходимо да споменаваме, онази барокова и готическа Европа, пред чиито катедрали и до днес смирено затаяваме дъх. Нима великото свободно изкуство, пластика живопис и поезия не са се вдъхновявали от религиозни мотиви, въплъщаващи в себе си религиозни и душевни състояния. Разбира се всяко от тях в духа на времената, в духа на тогавашните естетически норми, но те и сега са израз на великите общочовешки чувства валидни и днес. Тук не става въпрос дали религията и културата са в състояние да удовлетворят всички копнежи на духа. Става дума, че те са неразривно свързвани една с друга, все едно дали сме вярващи или не. С една дума Християнството е универсално и общочовешко по своето духовно и културно измерение.
В същото време е очевидно, че някой хора схващат християнството като трапезно преживяване, търсят отговори при астролози, гадатели, при хора правещи бели и черни магии, търсят по вестниците зодиакалните си знаци, за да разберат как са се подредили звездните констелации и какво ще е въздействието им, да речем, върху Митьо от Полски Тръмбеш, относно неговия любовен живот през м. май. Изрази като : „ Ние Везните сме такива, или ние Стрелците сме такива, са част от онзи тюрлюгювеч, който не е свързан с никакво Християнство, тъй като то категорично отрича астрологичното познание наред с чародеите, гадателите, баячите и запитвачите на зли духове, както пише в Библията. Характерите, качествата физически и духовни, до голяма степен зависят по-скоро от констелацията на човешкия геном, от средата и ред други неща, отколкото от звездната констелация. Но това е друга тема. Във всички случай мисля за неподходящо, да не кажа неграмотно, да слагаш икона на Света Богородица и успоредно с нея да изписваш астрологични текстове свързани със Стрелци, Везни и прочие зодиакални еквилибристики.
Подобна картина някак подсказва, че чувството, културата, интелектът или вярата/ако я има/ някак не са по местата си.

Загубих интерес към киното , когато разбрах, че идеята за това как добрите винаги да побеждават лошите, на практика не „работи”. Истина за мен е това което „работи”.Оценявам хората не по технитеПетьо интенции, не по техните мисловни конструкции, написани с подходящия патос и езикови арабески, а по техните реални действия и резултати. Всъщност моят компас за действията са техните последици. Преди тридесет години попаднах на изречение на Фуко в което той казваше : „Киното не е интелигентен начин на общуване..” Тогава не ми хареса това изречение. Не съм сигурен, че сега ми харесва. Но смея да кажа, че в голяма степен е бил прав. Ами прав е. Все пак трябва да призная, че когато съм гледал филм на Бергман съм забравял, че там някъде са жужали камери, и че въобще съм на кино. Бергман не разказва приказки. Въпросите му, свързани с човешкото битие са тежки. Те са близки до масата на черните дупки във Вселената. Но такива като Бергман не са повече от пръстите на една ръка.
Като дете бях луд по приказките И там добрите в края винаги вземат връх над лошите. Всичко завършваше с прословутото „три дни яли, пили и се веселили”. Всъщност скъсах с приказките, когато започнах да усещам, че същинският живот започва след като свърши веселбата. Винаги съм искал да знам какви са отношенията между Принца и Пепеляшка след 10 години. Още ли се обичат, или вече са разведени? Това променя цялата приказка нали ? Какво прави по-късно Али Баба със случайното придобитите съкровища. Дали вече не е клиент на Специализираната прокуратура. Шопенхауер казва, че човек винаги е живял и живее в един безнадежден цикъл. Той си пожелава неща, а когато ги получи иска още неща. Това не спира докато умре. Винаги когато получи каквото иска, веднага започва да иска нещо друго. Как ли биха изглеждали нещата ако се „актуализират” приказките . Например да се напишат продължения като „Палечка, десет години по-късно” или „Малката кибритопродавачка – десет години по-късно”и т.н. Тогава ще се скъса с цялата тази “дескриптивна етика”в приказките. Но това пък вече няма да са приказки и няма да са за деца. А приказки за деца трябва да има.
Затова пък е ясно защо възрастните не четат приказки. А една част от тях не гледат и филми. Киното се превърна в мощна индустрия, подобна на производството на прах за пране. Излизат различни гръмки заглавия с уж различно съдържание, но ароматът сякаш е един и същ…

Човек винаги виси между идеалите и разума. Само един полъх на вятъра и той е в пропастта. Следва сблъсъкът с реалността. Тя няма мотиви. Тя просто е. Ако решим да и наложим идеалите си падаме отПетьо огромна височина. Понякога се налага мъчително, трудно и болезнено да изстържем всичките си теории и вярвания, за да достигнем до самите неща. Пък и съвсем не е сигурно , че някога ще достигнем до тях.
Чувах и виждах хора, които радостно крещяха под звуците на духовата музика своите доктрини и идеи за бъдещето. Напълниха влакови композиции с написани от тях книги , пееха песни, рецитираха стихове. Сега хората ги няма, а после се оказа, че разкритите истини за доктрините им разтърсиха света със своята жестокост и безчовечност. Други написаха книги против съществуването на Бога, после пък ги видях в сумрака на църквите със свещ в треперещи ръце, откъснати от книги и от хора.
Естествено знаем за теориите, как в съвременния свят всичко е замислено така, че да превърне хората в маса, да ги деморализира, да ги уеднакви и слее с множеството. Само че няма начин да не забележим, че нивото на интелигентност няма никакво значение. Така наречените интелектуалци стават част от същото определено психологическо множество, изгубвайки изцяло или частично здравия си разум. Как тогава да разберем какъв е истинския генезис, на човешкия идиотизъм, на съдбовните политически грешки в историята и културата на нациите. Екзистенциалистът Сартър, истинска културна звезда в следвоенна Европа, на когото всяка втора написана дума е „свобода”, така попада в калъпа на комунистическата зараза, че ако прочетете текстът му „Комунистите и мирът” ще го помислите за пълен идиот. На друго място казва, че е готов на лична саможертва, за да спаси комунистическата държава. Дори посещава СССР по покана на съветските писатели. Цялата културна тайфа от писатели, приятели и съмишленици около него като Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Морис Мерло-Понти и др. почти се разболяват от любов по комунистическата идея. Разбира се преболедуват я ! После започват жестока словесна и писмена война помежду си, до степен да не отидат дори на погребенията на довчерашните си приятели и духовни съмишленици. За Сартър първия „удар” идва през 1956 г., когато съветските танкове вероломно навлизат в Унгария и с нечувана жестокост, мачкат хората като насекоми.
След като приел поста ректор на Фрайбургския университет Хайдегер пък става член на националсоциалистическата партия . Последвали няколко надъхващи пронационалистически речи пред студенти и преподаватели. В дъждовната привечер на 10 май 1933 г. се състояло първото публично изгаряне на книги. Хайдегер бил забелязан сред редиците на множеството, марширувал под светлината на факли към кладата пред университетската библиотека – почти на стъпалата на собствената му катедра. Същият този човек пише : „ Тълпата : безлика същност, която ни отнема свободата да мислим със собствените си глави. В стремежа си към автентичен живот ние трябва да се съпротивляваме на тази сила и т.н…” Ще спра дотук. Е, през 1945 година в кратко есе признава че се е заблудил, че за кратко е провидял в партията, „възможността за вътрешно самосъбиране и възраждане на нацията, както и към откриването на историческата съдба на Запада”. Само, че някой тълкуват и обобщават този текст с лаконичното: „ Опа, не исках да ставам нацист!”
Трябва ли да споменаваме имената на Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел, които тежко преболедуват левите утопии. Но други като Клод Леви-Строс , Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко Ноам Чомски, Жижек и много др. никога не ги изоставят. В момента една огромна армия западна академична общност проповядва леви убеждения до степен да ги приравнява до Второто пришествие. Целта на второто пришествие е да се установи Божието царство на земята и вече да няма болка, скръб и глад.
Левите идеи никога и никъде на планетата Земя не са постигнали това.

Истината никога не е романтична. Романтични са представите. Тук въобще не става дума за културен принос на тези люде в европейската култура и тази на света. Той е безспорен.
Тук се опитваме да надникнем в дълбините на непознаваемата човешка природа, която кара човек да затъва в тресавището на доктрини, без да разбира напълно истинското им същност и съдържание. Не само да се включва, но да ги проповядва и на други хора. Да участва в сюжети които завършват трагично, да изговаря думи, които не са сякаш негови и чрез които сякаш иска да надмогне живота. Но той не е нещо , което може да бъде надмогнато. И най-големите идеи, най-възвишените планове или разтърсващи любовни истории винаги някъде се изкривяват, зацапват и потъват в пясъците на нищото. Пък и отдавна е известно, че гениалното и етичното не са брат и сестра.
Гюстав Льо Бон в труда си „ Психология на тълпата” пише че индивидите превърнали се в тълпа имат нещо като колективна душа. Когато се съберат и образуват маса, задръжките им изчезват, а всички жестоки, брутални и разрушителни инстинкти се събуждат и търсят свободно удовлетворяване.
Това безспорно е така.
Само, че има един тревожен факт – най-разрушителните и пагубни утопии не тръгват и не са проповядвани точно от тези индивиди, с колективната душа.
Те тръгват от други индивиди…

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.

Когато се ровим в старите черно-бели фотографии, ние прехвърляме късове хартия с отпечатани върху тях мигове от отдавна отминали съществувания. Може би след нас, или след още едно или две поколения,Петьо никой няма да е в състояние да разпознава тези лица. Те принадлежат към милиардите съществувания, не успели да надхитрят времето, обречени безследно да отминат. Заедно с историите около тяхното раждане, заедно с радостите, съдбите, злочестините , страстите и любовите на техния живот. Всичко, което в един замах ражда живота, заедно с илюзиите на живота. За да стигне до нас нещо от тези съдби е нужен лъч светлина идващ от паметта, който да ги озари и изтръгне от нощта на забравата. Но с всяко следващо поколение светлината на паметта губи от своята сила, тези лица окончателно изчезват в нищото, за да не се появят повече никога.
Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв.
Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, „успех”, ”благородство”, ”чест” – всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката, която е част от праха, пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната човешка съдба. Сърцата ни са жадни за този отговор , но той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.
Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, акротерии, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без никой друг да може да сглоби фрагментите на отминалите ни действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен сред отломъците на изминалите дни.

Да си посредствен означава да живееш по средата, в бездарие, да се вписваш в общоприетите правила,Петьо като Хайдегеровия Das Man. Всъщност това е нормалният човек в статистическият смисъл на това понятие. Das Man е човекът като всички други. Той мисли за нещата така, както „се мисли” за тях. Невзрачен е, и иска да наложи невзрачността и на другите като стандарт. Представител е на масовидното, обезличено съществуване. Той е безличната маска на всекидневието. Този човек си представя съществуването като силна, могъща и безотказна майчина гръд, която е длъжна да му дава да суче, дори да няма никакви заслуги или принос за това.
Всичко това се дължи на вредата, нанесена от псевдохуманистичните лозунги, които неуморно повтарят все едни и същи послания – всички са равни, всички имат право на живот, всички имат права на дом, всички имат право на благоденствие, храна, справедливост, просперитет и т.н.
Тези лозунги се отнасят до едно идеално състояние, което преди всичко трябва да се постигне. Всички тези демагогски внушения винаги премълчават ролята на личните заслуги и усилия.
Посредственият човек е осъден да следва мними пророци, те подхранват фантазиите ,надеждите и илюзиите му. Тези леви пророци водят масите към неясни цели, тласкат ги към едни химери, които съществуват само в техните фантазии.
Милиони сомнамбули, на Изток и на Запад, крачат по света, преследвайки абсурдни, социалистически и доказано опасни измислици, като „равенство между хората”.
За съжаление цялата западна академична общност, с демагогски софизъм, продължава да сее заразата на опасната идея, че хората могат да постигнат щастие, подобно на нирваната в майчината утроба. Само там може да се живее без труд и усилия, без грижи и дори без противоречия. Дори във Великобритания академичната общност от десетилетия произвежда хора скептични към свободния пазар, хора със силно идеологизирани леви възгледи.
Сякаш никой не си е извадил поука от пагубните думи „свобода, равенство и братство”, изковани по време на Френската революция”, която кой знае защо някой наричат „велика”. Още по-тъжно е, че сякаш никой не разбра, че когато има свобода – не може да има равенство. А там където има равенство – не може да има свобода. Първото защото хората са с различни способности, а второто, защото равенството, може да бъде наложено единствено насилствено.
Левите лозунги винаги са били едни кухи фрази, изпразнени от съдържание, но със силно емоционално сублиминално въздействие.
А ето, точно там са околоплодните води на посредствеността, раят на бездарието, там е Хайдегеровия Das Man, човекът-маса, който изглежда няма нито народност , нито какъвто и да е географски или културен топос.
Най-обезкуражаващото е , че бъдещето на обществата и на Изток и на Запад до голяма степен зависи именно от него.
От човекът-маса.

Страница 2 от 5512345...102030...Последна »