Страница 2 от 5212345...102030...Последна »

Според християнската вяра Бог предоставя на Адам свободата да реши дали да изяде забранения плод. Макар и всемогъщ, Той ни дава свободна воля да избираме действията си. Излиза, че сме напълно свободни дажертвите изиграем раздадените ни карти. В западната мисъл отдавна, а напоследък и все по-често, се прокрадва мисълта, че човек е предопределен да обитава един вече конструиран свят с господстваща и определяща реалност. Живее в група, възприема роли, които вече съществуват, оперира с една символна система, спазва обичаи и традиции, носи културна памет.
Всъщност не формираме ли преценките си по вече изградени образи и системи, не сме ли в плен на познати вече оценки, не се ли плъзгаме по едно разчертано трасе, където вместо пътни знаци има поставени отговори…? Не ставаме ли безпомощни заложници, на знаци, култури и отговори, предхождащи собственото ни рождение ?
Не е ли, например, Интернет един постмодерен алгоритъм с цяла вселена от зададени инструкции, с описание на постъпкови процедури и език, за постигане на някаква информация или резултати. Не създаде ли той един негласен копнеж по онлайн-идентичност, каквато съществува в социалните мрежи с цялата и суета и престореност.
Правили сме свободен избор ?
Вземали сме свободно решение ?
Но свободно ли е то ?
Свободния избор не наподобява ли на това да влизаме от една стая в друга стая.
Един източен мистик бе казал : „Вашият свободен избор се свежда до това да изберете килия в затвора с източно изложение. Но си оставате в същата сграда, в същия затвор.”
Изглежда много неща, не са наред с концепцията за свободата. Най-малкото са проблематични, изпълват ни със скептицизъм.
Дори да оставим физическата ограниченост на човек във времето. Физическите събития не остават свободни от неспирния ход на природата – тя се състои изцяло от тях.
Човешкият живот е някаква непонятна система, която включва неопределим брой елементи на случайности, внезапни пристъпи, стартове, успехи, провали и сривове , които остават непредсказуеми. Попадаме в непредвидими и сложни обстановки, при възможно наличие на едни фактори, дърпащи в определена посока, както и на други, които дърпат в различна.
Всъщност този „свободен избор” и „свободна воля” не ги проявяваме в някакъв информационен вакуум, а в някаква определена среда с нейната вече зададена топография, механизми и вече налични инструменти. Нещо като да изберем как да забием пирона – с чук или с камък.
Мишел Фуко предлага една година книгите да излизат без имената на авторите. Опитах се да си представя какво объркване би настъпило. И как отделните хора ще си изградят ценностна система, ако тя не им бъде подсказана. Спомням си и една друга история. Чарли Чаплин тайно се явил на конкурс за най-добри имитатори на Чарли Чаплин. Взел трето място. Трябва да признаем, че оценките ни нямат съвсем ясни очертания. Оставени сами на себе си, рискуваме да преживеем нещо неразбираемо, нещо което ни оставя голи и беззащитни пред света и съдбата. Извън подсказаният смисъл, човек не би могъл да понесе истината. Трябва да срещне като Мойсей една горяща къпина, за да чуе гласът на Бога, който да му посочи пътя. Едва тогава може да види страданията на своя народ и пътя по който трябва да тръгне. Изглежда че ясният поглед и съзнание за нещата, състраданието, моралът трябва да ни бъдат подсказани. Те трябва да бъдат ясно произнесени. За тази цел Бог дори му придал и говорител – Аарон, тъй като Мойсей не се изразявал добре, говорел тежко, заеквал.
Извън митовете и подсказаните истини ние заекваме. Извън тях ние не можем да изкажем категориите за лъжа, истина, добро, зло и състрадание, а когато се опитаме, правим го несигурно. Заекваме. Само чрез тях, с непресъхваща активност поддържаме усещането, че вършим достойни и значителни неща. Митът услужливо ни вписва в кръга на човешкият стремеж към осмисленост. Дали защото обективността извън него е толкова жестока, че да не можем да понесем потресаващата безсмисленост на битието?
Така че, в какво се състои нашата свобода ? В какво се състои свободния избор ?
Със съобразяване с условията ли ? С приспособяването и вписването в средата ли ?
Английският хуморист Майкъл Фраян пише : „ Аз съм само една конституционна фикция, образ от пощенските марки, подпис под документите, съставяни от анонимни, скрити зад трона сили, над които не разполагам с власт…даже личните ми развлечения се организират от невидими царедворци, работещи в части от двореца,в които никога не съм стъпвал, нито пък бих могъл да открия някога…” Този много ми напомня Кафка.
Всъщност тези „скрити зад трона сили” не са ли всъщност системите от ценности и истини, цялата топография, която ни предхожда и сред която се раждаме, за да се впишем в нея. Там сякаш има и зададена посока, и като че ли раздадени карти…
В това време ние не спираме да проявяваме своята „свободна воля” и „ свободен избор”….

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Изглежда, че никой не се интересува от досегашния  политически опит в България,  подсказващ все едно и също – който веднъж е изпаднал от политическата каруца, повече не се е върнал. Трябва ли да посочвамеАЗ всеизвестните примери с Иван Костов, който се отдели от партията си, за да си остане вожд.  Александър Томов, Таня Дончева, Първанов, Кадиев, Миро Найденов с неговата „Баста”, Кадиев с неговата „Нормална държава”, Енчев с неговата „Българска пролет” , която така и не цъфна, Местан и цялата компания  на десетки политически мъртъвци, които сменят имената на партиите си, само и само да си измъкнат от политическото гробище. Таня Дончева в една предизборно кампания се снимаше как кара автобус, а после я снимаха как свири на цигулка. И с бънджи да беше скочила от Аспаруховия мост, пак нямаше да има никакви шансове.
А бе хора, учените отдавна доказаха, че има живот и извън парламента ! Ако има някакви ценни, общочовешки и запомнящи се неща, които ни утвърждават като нация и народ по света , всички те са направени все от хора, които нямат нищо общо с каквато  и да е политика. Елитът на нацията никога не е бил в парламента.
Ген. Атанас Атанасов излиза на площада и с мегафон държи реч пред 15  души в духа на  „Аз съм пътят , истината и животът”. Този човек ще управлява България, когато аз стана папа на мястото на Франциск ! Такива са реалностите. Не говоря за това кой какви предпочитания и мераци има. Нека си ги има. Говоря за реалности.
Каква „Демократична България”, кви 5 лева ! Ако ще и „Атлантическа България” или „Галактическа България” да се нарекат, това само потвърждава старата приказка за новия бардак със стария персонал.
Омръзна ми да чета глупави статии, как идвало  времето да се застеле червен килим пред партията „Демократична България.
Додея ми да слушам люде, принадлежащи към „меките науки”/ Soft  science /, които от сутрин до вечер да ни обясняват как да разбираме политическата картина в страната.
Вечер се нареждат по се 7-8 души политолози, социолози, социални антрополози, и тъй като тези породи имат много подвидове, армията от дърдорковци никне като гъби след дъжд. Балонът на висшето образование нараства със страшна сила, тъй като фабриките за дипломи непрестанно пълнят с хелий главите  на студенти и  професори.
И тъй като се забелязва тенденция професорите да се изравняват по брой със студентите, съвсем скоро всеки студент ще си има свои личен професор. Започвам да не правя разлика между едните и другите. Защото слушам професори, които говорят като студенти, и студенти , които са по-умни от професорите си.

Изглежда, че да се пишат и говорят глупости постепенно започва да се превръща в професия.

Кьосето тества българо-македонските отношения

АВТОР: ВИКТОР КАНЗУРОВ

В последните месеци се случиха събития, които, дадоха нов, привидно само положителен тласък в българо-ВИКТОРмакедонските отношения. Без да отричаме безспорната положителност, ще хвърлим поглед и върху някои неща, които, убягват на българските мейнстрим медии. Това е нужно особено сега, преди срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Европейския Съюз и от Западните Балкани, която трябва да се проведе в София, на 17 май в рамките на българското европредседателство. И от която големи очаквания имат ръководителите на България и Македония, както и българското и македонското общества.
Посещението на българския министър-председател Бойко Борисов в Скопие на 12 март т. г. и участието му във възпоменателната церемония, по повод 75 години от депортирането на евреите от териториите на днешна Македония, може да се тълкува и като положително последствие от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан преди повече от девет месеца, между македонската и българската държави. В помена участваха още премиерите на Македония и Босна и Херцеговина Зоран Заев и Денис Звиздич, представители на румънския парламент и дипломати от други държави.
Бойко Борисов стана първият български министър-председател, който в Скопие се поклони и изказа почит пред паметта на над 7000 загинали евреи от Македония, депортирани през 1943 година от администрацията на българската държава, която, по това време е съюзник на Третия Райх. Самата трагедия и българското участие в нея, е отделна тема, с всички нейни многослойни исторически и политически измерения.
Макар и да не поднесе класическо извинение в Скопие, от името на българската държава, поне пред македонската еврейска общност, за ролята на български униформени лица в депортацията, участието на Борисов на помена, е огромна крачка напред в българо-македонските отношения. И е път към по-нормално възприемане на България в македонското общество. Това би могло да включва и по-масово информиране на съвременните македонци за спасяването на евреите в довоенните граници на България, случило се благодарение на човешко действие и след силна обществена реакция, в която, основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и синдикални, адвокатски, писателски лидери и други граждани.
По-силното присъствие на разказът с предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите в България, разбира се, заедно с всичко негативно, което се случва на спасените (и във финансов план, както и с тяхното имущество), може да помогне на днешните македонски граждани да си изяснят някои неща от историята. Например да се запитат какво са правили (и мислили) техните предци (немалка част от които на българска служба или лоялни на тогавашната власт) в началото на 1943 г. и защо е липсвала обществена реакция във Вардарска Македония, по подобие на тази в българските „стари предели“. Така, много по-лесно ще се разбере и преобладаващото поведение на потомците на тогавашните македонски жители, включително и по време на бруталната и клептократска власт на ДПМНЕ-Вальево в Македония (2006-2017). (ДПМНЕ е Демократическа партия за македонско национално единство, най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
На 27 април т. г., Бойко Борисов отново беше в Скопие, като единствен премиер на срещата на лидерите на страните от Процеса „Бърдо-Бриони“. Той бе специален гост на форума в Скопие, на който присъстваха само държавни глави. Домакини на срещата бяха президентите на Република Македония Георге Иванов, на Хърватия – Колинда Грабар Китарович и на Словения Борут Пахор. Във форума участваха още президентите на Сърбия – Александър Вучич, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Илир Мета, на Косово Хашим Тачи, както и председателят на председателството на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович. Борисов е бил специално и лично поканен да представлява България. Освен Борисов, гост на срещата е бил и председателят на Европейския съвет Доналд Туск.
На 16 и 17 февруари тази година, президентът на България Румен Радев беше на официално посещение в Македония. След делови срещи със своя колега Георге Иванов и с премиера Зоран Заев, посети и вековната манастирска обител „Свети Йован Бигорски“. В Ново село, Струмишко, в Македония, на мястото, където има и български войнишки гробове, и военен мемориал, на 6 май, се проведе събитие в чест на Деня на храбростта, което определени български медии нарекоха – „съвместно българо-македонско честване.“ Военният мемориал в Ново село е възстановен и подържан с лични средства на Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет” и е едно от 471 български военни гробища в Македония. В него са положени тленните останки на 71 български войници, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни.
Главата на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА), архиепископ Стефан, отслужи заупокойна молитва на Военния мемориал в струмишкото Ново село, в присъствие на Струмишкия Митрополит Наум и на други свещеници. Макар и поканени, забележимо беше отсъствието на представители на Българската православна църква (БПЦ). Които може би са изплашени от упреците на Вселенския патриарх, на Руската православна църква, на Гръцката, и Сръбската, които не приемат свенливо поетата от БПЦ роля на „майка-църква“ и застъпване за Македонската православна църква пред останалите църкви за установяване на каноничния ѝ статут.
На събитието, обаче, присъстваше и държа реч българският президент Румен Радев. Докато неговият македонски колега Георге Иванов (избран два пъти, като кандидат на шовинистично антибългарското ДПМНЕ-Вальево), май се направи на Хитър Петър. Иванов, известен с прякора си Хорхе Фикуса, посрещна Радев на една ливада, но не взе участие на церемонията на военните гробища, не поднесе венец на гробовете на българските войници, част от които са били от Македония. Сигурно за Иванов, българските войници в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни са били поробители и асимилатори на открай време съществуващата македонска народност. Според него македонците в българската армия са насилствено мобилизирани, или, ако става въпрос за доброволци, то тогава, те са били асимилирани изроди, предатели, а в по-мекия вариант – изманипулирани жертви на българската/екзархийската пропаганда.
Човек, който вярва в пропагандата на македонските (от югославско и постюгославско време) учебници (не само по история), няма какво друго да помисли. А буцефалистът Хорхе (израз, по името на коня на Александър Трети Македонски, тоест лице, вярващо, че македонците имат произход от античните македонци – бел. ред.), сочен като най-некадърния европейски, а може би и световен президент, е бил в миналото югославски младежки социалистически функционер. И някъде до средата на миналото десетилетие е бил близък до „бившите“ югокомунисти от т. нар. СДСМ (така наречения Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, наследник на Македонската комунистическа партия, с премиер председателят ѝ Зоран Заев – бел. ред.), когато започва неговата любов с „ВМРО“-ДПМНЕ, тоест ДПМНЕ-Вальево. С неговите качества е „заслужил” преди година и половина да стане почетен доктор на БАН – нещо което повече говори за „най-голямата научна организация в България“, отколкото за Хорхе Фикуса.
Макар и да беше обещал, Фикуса не удостои със своето ценно присъствие, нито тазгодишния военен парад на Българската армия за Гергьовден, въпреки поканата от президента на България Радев и въпреки участието на македонска рота на честването на Деня на храбростта.
На военния парад по повод 140-годишнината от създаването на Българската армия, който, както и честването в Ново село, се състои на 6 май, за първи път участваше рота на Армията на Република Македония, с командир – подполковник Боро Латкоски, с численост 75 човека, като 64 от тях, маршируваха в стандартна формация 8 по 8 души, на софийските жълти павета, а останалите бяха логистика и поддръжка. Тъкмо когато почетната македонска рота и прелитането на тройка изтребители Миг-29 ниско над центъра на София се събраха най-много овации по време на военния парад за 6 май. А президентът Румен Радев в словото си, нарече „братя македонци“, войниците на македонската армия, като думите му бяха последвани от силни аплодисменти.
Така военния парад в София, дефилето и на македонска рота на него, както и честването в струмишкото Ново село, минаха, без да бъдат наблюдавани от македонския президент, този личен роб на бившият шеф на македонската „тайна“ полиция и на експремиера на Македония – падналите от власт братовчеди Сашо Миялков и Никола Груевски. Двамата бяха каповци на мафиотския режим на ДПМНЕ-Вальево, а сега са разследвани от Специалната прокуратура.
Жалко е как българските институции, в цялата своя наивност и национализъм, искат желаното (в Македония) да е действително. Вместо да изчакат да мине последната година от мандата на президента, допускат тази восъчна фигура да се гаври с тях, да си играе топло-студено и да си прави пиар на гърба на българските чествания, пред лумпенизираното и неинформирано население в страната му.
Както и да е, ако изключим епизода с Фикуса-президент, има добри новини в българо-македонските отношения. В добрите новини, освен поредното общо честване на просветителското дело на Св. Св. Кирил и Методий, от страна на БАН и МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата – бел. ред.), добавяме и информацията, че премиерът Бойко Боpиcов и мaĸедонcкият мy колега Зоpан Заев ще бъдат заедно във Ватикана за тpадиционната аyдиенция за Деня на cлавянcкaта пиcменоcт – 24 май. Но, опасяваме се, че има и други „новини“, които не всеки иска да види.

Една от тях е отстраняването на паметника в Скопие на Андон Лазов Янев-Кьосето в раната сутрин (5 часа местно време) на 22 февруари (Андон Кьосето е македонски войвода, деец на организацията за освобождение на Македония ВМОРО от началото на XX век, който се противопоставя на македонизма и югославските претенции, виж тук – бел. ред.). В следващите дни е унищожен и постаментът на паметника му пред сградата на висш съдебен орган в Скопие. Случаят крие едно по-дълбоко и по-перфидно, национал-шовинистично кодово послание, което в цялата си същност може да бъде разбрано само от наблюдатели, които редовно и в детайли следят политическата, историческата и (между)партийна обстановка в Македония.
„Съвсем неадекватно е паметник на противоречива историческа личност, известна със своята жестокост, да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган, в който гражданите търсят справедливост и упражняват своите граждански права“, казват в своето съобщение управляващите в Македония „бивши“ югокомунисти от т. нар. СДСМ, по повод отстраняването на статуята.
Какво е „противоречивото“/„контроверзното“/ в Андон Лазов Янев-Кьосето? „Противоречив“ става Кьосето с това, че е умрял от естествена смърт в България, бил е екзекутор на (предателското за югокомунизма) междувоенно ВМРО. Съвременник е и на македонизма, като не (о)става привърженик на тази нова национална идеология. Като такъв, Кьосето се намира извън югокомунистическия канон (определящ положителните личности от историята), според който, има добри революционери, комити и екзекутори от ВМОРО, които са се борили срещу Отоманската империя. Има и лоши българофилски предатели („слуги на българския двор“), които са се борили срещу Сърбия и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (по-късно Югославия), и срещу някакво замислено чисто македонистично пространство. Разбира се, и революционерите от отоманския период са „българофилски предатели“, но тяхната българска идентичност се прикрива и те получават македонистка интерпретация по времето на социалистическа Югославия. Такива дебългаризирани (даже и антибългаризирани) влизат в пантеона на югославската македонска република, като някакви нейни прародители.
Междувоенното ВМРО не е удобно за югокомунистическия канон. Защото в рамките на братството и единството на югославянските народи и народности, по-уютно беше да не се подчертава враждуващата с ВМРО великосръбска национална хегемония и асимилация (1912-1915 и 1918-1941). За сметка на това в първи пропаганден план избиваше разказът за класовата репресия през този период. Понеже и балканските комунистически партии предимно не бяха в много любовни отношения с ВМРО, а тук е и дирижираната от Коминтерна т. нар. ВМРО-обединена (като групировка на добрите), то лошите остават да са в организацията ръководена от Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов.
Не е целта на тази статия да посочва кои наистина са били добри, а кои – лоши. Само подчертаваме, че така както социалистическа Югославия внимаваше в македонската република да не се насажда омраза срещу сърбите, по същия начин внимаваше и имаше целенасочена пропаганда да се насажда омраза срещу българите. По-късно самата Народна/Социалистическа Република Македония беше по-ентусиазирана в подклаждането на българофобия, отколкото официален Белград. Прилагането на двойни стандарти в тълкуването на етническото самосъзнание на историческите личности от Македония, беше ползвано (и все още се ползва) за тази българофобска цел.
За немалка част от индоктринираните от югокомунизма (а те, независимо за кого гласуват, са много в Република Македония!), всеки от междувоенното ВМРО е предател, защото има(л) българско етническо самосъзнание. Кьосето е и от междувоенното ВМРО, та въпреки споменаването други причини за отстраняването на неговата статуя, включително и такива за незаконно поставяне на скулптурата (от страна на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево), смятам че е необходимо българското общество, българските журналисти, политолози, политици, както и разни други чуждестранни дипломати и наблюдатели на обстановката в македонската държава, да започнат да разбират националистическата, шовинистичната антибългарска същност на т. нар. СДСМ (т. нар. Социал-демократически съюз на Македония, наследник на Македонската комунистическа партия – бел. ред.) и истинските мотиви на тази партия за определени постъпки.
Потвърждение за това, че и ДПМНЕ-Вальево (най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, на власт до миналата година – бел. ред.) е разклонение на югокомунизма, дава предаването „Само вистина“ по скопската телевизия „Канал 5“ от 6 март тази година. В предаването участваха Мирослав Гърчев от т. нар. СДСМ и Филип Петровски от Антидемократичната фракция в ДПМНЕ-Вальево на бившия премиер Никола Груевски.
И Петровски, и Гърчев, и ДПМНЕ-Вальево, и т. нар. СДСМ, тръгват от предположението/убеждението, че преди сто (и повече!?) години, имало обособена македонска народност, която била разкъсана от Букурещкия мирен договор през 1913 г., с който приключва Междусъюзническата война.
Галерията исторически личности от Македония получават или македонистична интерпретация, или имат „късмет“ да не се подменя тяхната (българска) идентичност, но заради истинската им етническа принадлежност ги определят като предатели. Така отделни идеологически и/или междуличностни сблъсъци биват фалшифицирани от югокомунизма по един невероятно покварен начин, като им се придава междуетнически характер Тоест, в сюрреалистичния свят на югославския вариант на македонизма, стават борби между автохтонни македонски (в смисъл: македонистични) патриоти от една страна, и от друга предатели, изроди, поддали се на българската пропаганда убийци на истински македонци.
За да няма никакви недоразумения за какво става въпрос, ни осведомява Златко Теодосиевски, специален съветник на сегашния министър на културата Роберт Алагьозовски. Теодосиевски, в своя текст „Мал чекор за Кьосето“ („Малка крачка за Кьосето“ – става дума за Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото по-късно се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), публикуван в повече македонски медии, пише: „…ке се найде ли некой по-млад, со долга и здрава метла и да подзачисти малку повеке низ оваа фалшива патриотическа ачковско-тодоровска история?“.„Ачковско-тодоровска история“, е историята, тълкувана от близките до ДПМНЕ-Вальево историчка Виолета Ачкоска и вече покойния историк Зоран Тодоровски. (ДПМНЕ – Демократическа партия за македонско национално единство, е най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ, допреди година беше на власт с премиер Никола Груевски. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
Ачкоска по-скоро е антибългарка, отколкото българофилка. Тодоровски представи в положителна светлина, но с македонистична интерпретация доста исторически личности, нужни за историческия разказ на предишната власт, върху които имаше табу по време на югокомунизма.
Кодовата дума в изречението на Теодосиевски, е „патриотическа“, написана на книжовен български език, с която по един завоалиращ начин, уж запазвайки политическата коректност, подчертава, че всъщност метлата трябва да изчисти от македонската история всяко положително споменаване на личности с българска идентичност.
Статии, като тази на Теодосиевски, предавания, като това с Гърчев и Петровски, в които лица близки до управляващия сега т. нар. СДСМ (т. нар. Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, с премиер председателят ѝ Зоран Заев, която е наследник на Македонската комунистическа партия, – бел. ред.), се гаврят с исторически личности от Македония, само заради тяхното българско самосъзнание, има безброй.
Обаче, тука се появява и нещо друго. Едно по-начетено, по-рафинирано, но и по-подло крило, което обиграва около т. нар. СДСМ и/или подкрепя този политически субект, чийто особено ангажиран представител е почетния председател на Антилибералната партия и бивш шеф на парламента, Стоян Андов. Години наред, открито или по-скрито, те разпространяват тезата, че всъщност и БМОРК/ТМОРО/ВМОРО е организация на предатели, тъй като нейните учредители и членове, били с неправилно етническо самосъзнание. (БМОРК – съкр. от Български македоно-одрински революционни комитети, което се смята за първото официално име на освободителната организация на Македония по време на Османската империя от 1894 г. През 1902 г. с цел привличането и на другите народности организацията е наречена Тайна македоно-одринска революционна организация – ТМОРО. През 1905 г. името е променено на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, или ВМОРО – бел. ред.)
Какви други мотиви може да има, за присъствие на тази теза в публичния живот в Македония? Причината е официалното име на ДПМНЕ-Вальево. Те се наричат ВМРО-ДПМНЕ и претендират, че са продължители на историческите ВМОРО и ВМРО. Въпреки факта, че ДПМНЕ-Вальево, включително старото ВМРО-ДПМНЕ от 1990-2003 г., преди Груевски да стане партиен лидер, на практика превзеха до голяма степен програмата и идеологията на Югославската комунистическа партия (в национален план) за съществуващата открай време македонска народност, разпокъсана с Букурещкия мирен договор 1913 г. Липсата на демократична традиция в Македония и „културата на необходимия враг“ (по израза на Златко Енев от „Либерален преглед“), наложиха двете най-силни македонски партии, независимо от почти никаквите междуособни разлики, да търсят легитимност в определени исторически разкази, в които другата страна и нейния разказ се обявяват за предателски.
Особено последните години в Македония, свързани с началото на голямата политическа криза (от февруари 2015 г.), когато станаха публични много подслушвани телефонни разговори на високопоставени хора на бившата власт на ДПМНЕ-Вальево, свидетелстващи за масова корупция на предишните управляващи, засилиха и без това огромната омраза между двете основни македонски партии. Бруталния език и постъпки на ДПМНЕ-Вальево срещу пусканите „бомби“ (с подслушваните разговори) от тогава опозиционния т. нар. СДСМ (сега на власт), получи съответен отговор от другата страна. Това улесни да се появи една още по-систематична, по-цинична и, защо да не кажем по-шовинистична (в антибългарски смисъл) теза, за антимакедонските и наследствено-предателски ВМОРО, ВМРО и ВМРО-ДПМНЕ. Тезата е, че срещу нея се изправя единствената правилна и справедлива идеологическа и национална позиция в македонската история, тази на Югославската комунистическа партия, на македонските комунисти – членове на въпросната партия, на югославския македонизъм и впоследствие, на т. нар. СДСМ, като наследник на всичко това.
Дали средностатистическия български читател знае колко членове, привърженици и гласоподаватели на т. нар. СДСМ, са се заразили с тези разсъждавания? Много! Достатъчно е да се хвърлят няколко погледа върху коментари в социалните мрежи и под статии в електронните медии. Симпатизанти на т. нар. СДСМ, които не са се задълбочавали толкова в историческия контекст на основните две днешни македонски партии, са с убежденията, че част от възрожденците от XIX век, от ВМОРО, партизаните от Втората световна война, Македонската югославска република и сегашната партия, т. нар. СДСМ, са били и са на истински македонски (македонистични) национални и патриотични позиции. За разлика от пробългарското, предателско междувоенно ВМРО на Тодор Александров и Ванчо Михайлов, чийто наследник е „ВМРО“-ДПМНЕ (тоест ДПМНЕ-Вальево).
Двете най-големи партии в Македония, псевдолвия т. нар. СДСМ (на власт в момента) и дясната на думи „ВМРО“-ДПМНЕ, въпреки привидни разлики, са единни в антибългарските си нагласи и разбирания за македонската история, продължават всеки по свой начин националните идеи на югокомунизма и развиват югославския, конфликтен македонизъм. Но заради политическите противопоставяния между тях пострада статуята на Кьосето (Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), а има опасност да пострадат паметници и на други исторически личности. Македонският министър на културата Роберт Алагьозовски е назначил комисия, която, ще се занимава с това дали има нужда от съществуване на Музея на ВМРО (построен от бившата власт на ДПМНЕ-Вальево) в Скопие. Той има още две имена: „Музей на македонската борба за държавност и самостоятелност и на жертвите от комунистическия режим“.
Едва ли има нужда да напомняме, че във въпросната комисия, членуват няколко „прикрити“ антибългари, сред които е и споменавания тук, Златко Теодосиевски, както и един отявлен българофоб, какъвто е не съвсем психически уравновесения Александър Литовски, ползващ смешната (от 60-те, 70-те и 80-те години) югокомунистическа реторика, с особено присъствие на думата „върховисти“ в нея. Пропагандата на ДПМНЕ-Вальево фалшифицираше идентичността на Тодор Александров, на атентатора на революционната организация Андон Лазов Янев-Кьосето, на историческото ВМ(О)РО – и в Музея на ВМРО, и в документални исторически филми. Затова някои българи от България се зарадваха, че хора близки до т. нар. СДСМ разкривали били истинската идентичност на определени личности и периоди, на които общото им е българският цвят. Но това е много наивно мислене, което не взема предвид целта на разкриването на истинската идентичност на отделни исторически личности и организации. Тези българи от Република България, които не живеят в света на полемиките с „македонистите“ (и/или с членовете на ДПМНЕ-Вальево), около това – какво е било ВМ(О)РО, би трябвало да разберат рафинирания и подъл нациболшевишки антибългаризъм на лица като: Мирослав Гърчев; Стоян Андов; бившия шеф на македонската секция на фондацията „Отворено общество” Владимир Милчин; Златко Теодосиевски; националният координатор за влизане на Македония в НАТО Стево Коминтерна Пендаровски; ужким изследователя на политическата лингвистика и действителен адвокат на югославските исторически фалшификации Ненад Живановски; смешният борец за човешки права Жарко Траяноски; ждановистите, желаещи да забраняват присъствие на местни хора с българско самосъзнание в македонските медии – трагикомичният граждански активист Никола Наумоски, който е шеф на кабинета на настоящия скопски кмет, както и експосланикът в България и Великобритания Георги Спасов, който е и бивш министър на правосъдието в едно правителство на антибългарина Бранко Цървенковски и агент на тайните служби на Югославия; тук е и самия кмет на град Скопие, екстремно арогантният Петре Шилегов, който е внук на беломорски бежанец от Воденско, жител на скопския квартал Бутел и деклариран българин, и др. Според споменатият кмет на Скопие например е голям проблем и предателство е, че македонският гражданин (Васил Пишев от ДПМНЕ-Вальево), с български паспорт и със заявена българска идентичност (и на родителите си), има хотел в Благоевград.
Гръцкият вестник „Катимерини“ неотдавна изказа притеснения, като публикува тия за някакво сближение и оформяне на ос София-Скопие.
В главите на средностатистическия привърженик на управляващия в Македония т. нар. СДСМ, сближението, ако изобщо е желано, не е във вариант извън югославските разбирания. За какво сближение тогава говорим?! Дали сближението е в думите на македонския премиер Зоран Заев, казани неотдавна, в интервю за бТВ: „Ние, делът на тази историческа Македония, която е в България, го признаваме като български дял и тук няма никакви дилеми. Ние наричаме този дял, Пирински, защото Пирин е най-голямата планина, но там живеят граждани на България, някои от които се чувстват македонци и това е тяхно право. И нямаме никакъв такъв проблем.“ На пръв поглед, коректно изявление, с (не много ясно видим) намек, че днес малко хора в Пиринска Македония се чувстват като македонци по народност, повечето се чувстват българи, а но по-рано, може би не е било така. Историческия разказ на югомакедонизма не е засегнат в изявлението на Заев. Щом не е говорил за историята във въпросното изявление, значи, оставил е всеки да си мисли като и дотогава. Средностатистическия български гражданин по един начин, а средностатистическия македонски гражданин – по друг начин. А, точно там е спора между двете държави, заради който, се наложи подписване Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, включващ комисия за история.
Заев напуска екстремното звучение на пропагандата, традиционна за югомакедонизма, но с уважаването на днешната реалност, без да влиза в историческия разказ (създал спора). Той само приглася на най-мекия вариант на същата пропаганда, и то при пълно съзнание, че в в настощата геостратигическа обстановка, не може нищо друго да каже. За да не рискува загуба на подкрепа и/или атаки поне от някои от по-екстремистките представители на същия исторически разказ, какъвто е неговия. Приспособява се към международната обстановка и на факта, че България е далеч по-силна и по-влиятелна в момента от нежелаещата да разчисти с негативните следи от своето югославско наследство Македония.
Колко сме далече от истинско сближение, най-добре свидетелства една неотдавнашна статия, публикувана по повод още едно отдалечаване – това е последният срамен жест на България, предложението на нейното външно министерство т. нар. бизнесмен Йордан Камчев да бъде български почетен консул в Щип, отговарящ и за околните места и градове в тази част на Източна Македония. Камчев беше сочен като главният перач на пари (а може би и още е?) на заподозряния в огромни престъпления връх на пирамидата на македонската власт на ДПМНЕ-Вальево. В близкото минало, Камчев фигурираше и като собственик на (междувременно фалиралата) медийна компания „Медия Принт Македония“, която имаше няколко, постоянно излъчващи гнусна антибългарска пропаганда вестници и сайтове.
Трудно е да се повярва, че дори и една „бананова“ република, с пълна липса на достойнство в нея, би си позволила това, което си позволи България – представител на един брутален антибългарски режим да бъде неин почетен консул, обвиняван също и в пране на пари. Но може би точно Камчев е днешното истинско корупционно и корумпирано лице на държавата (не на Родината!) България!? Защо да се сърдим, когато неговото назначаване, ни сблъсква с реалната, а не с някаква напарфюмирана действителност?!
Йордан Орце Камчев е и бивш подпредседател на младежката организация на т. нар. СДСМ и кандидат за депутат на тази партия, на изборите 1998 година – очевидно последователен с влизанията му в различни партийни схеми – само и единствено, от алтруистични мотиви…
В статията, за която иде реч, публикувана на 27 април т. г. в списанието „Фокус“ (анти-ДПМНЕ-Вальево позициониран скопски седмичник) по повод назначаването на Камчев за български почетен консул в македонската държава, главният редактор Зоран Жоро Димитровски, извършва поредна гавра с българското културно-историческо наследство в Македония. Статията е озаглавена нарочно на книжовен български: „Бай Бойко, защо слагаш таралежи в гащите на Заев?“. Жоро Димитровски пише и за някаква „дългостолетна кавга“ (между България и Македония!?), след която, Борисов, като български министър-председател, признал съществуването на македонски език (макар и според македонската конституция, както в скоби, подчертава Зоран Д.).
Това е бягство от истинското съдържание на спора между двете държави.
В македонските медии непрекъснато тече тази гавра с определено културно-историческо и езиково наследство, и със здравия разум. Конформизмът на Жоро Димитровски е потвърждение на тезата, че българо-македонското сближение, както и сближението на всяка една от тези две страни (особено на едната!) с историческите факти, все още е твърде далече. Затвърдяването на такова мнение е резултат не толкова от написаното от редактора Жоро Димитровски, ами от факта, че самият той (тъй като имам честта лично да го познавам) не вярва в написаните думи за „дългостолетна кавга“ и не смята, че обособени македонска народност и език е имало преди средата на 20 век. Неговият конформизъм е принуден да се съобразява с настроенията на мнозинството жители на Македония, както и с разсъждаванията на огромната част симпатизанти на управляващия т. нар. СДСМ.
В същия седмичник „Фокус“, който, здраво защитаваше позициите на т. нар. СДСМ, преди идването на власт на тази партия, а макар и в по-мек вариант, и сега е близък до въпросния югокомунистически политически субект, в броя от 11 май т. г., беше публикувана статия на някогашния съветник на първия президент на Р. Македония Киро Глигоров и редовен коментатор в списанието, Ристе Люботенски, със заглавие: „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“. Заглавието от статията „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“, беше сложено и на заглавната корица на списанието за този брой, заедно със снимка на премиерите Борисов и Заев, как позирайки пред фоторепортери, се здравуват.
Люботенски пише: „…на този етап вероятно чудна, но и полезна може да е идеята да се разговаря и договаря създаването на форма на федерация между Република България и Република Македония – като начин, по който Македония безпрепятствено да се интегрира в евроатлантическите структури. Разбира се, ако за това се има разбиране, и преди и над всичко, интерес от тези които вземат ключовите решения във въпросните структури“.
Еуфорията, която по повод статията, захвана части от българското медийно пространство, блогосферата и социалните мрежи, най-добре описа Вени Марковски във Фейсбук: „Тито, Димитров, а сега – и Ристе Люботенски. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. И нашите медии – като шарани в рибно стопанство – се хващат на куката… без стръв.“
А ето какво бе писал Ристе Люботенски, на 22 април 2016 г. и с кого е сравнявал тогава политически могъщия Никола Груевски, чието ДПМНЕ-Вальево в този период все още оглавяваше македонското правителство: „И тук, тъкмо в тази точка, пресичат се историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на възрожденския водач (има предвид Груевски, като го иронизира, с алюзия на главното мото от една предизборна програма на ДПМНЕ-Вальево, „Възраждане в сто крачки“ – бел. ред.), седнал от дясно на неговия идеологически баща – Ванчо Михайлов, този доказан кръвник на македонците. Няма дилеми, въпреки фактът, че моделите и формите на политическо действане са модернизирани, все пак те по своето същество представляват верно копие на политическото (и терористичното) действане на Михайлов от преди почти един век“.
Тука няма да се занимаваме с личноста на Ванчо Михайлов, само ще повторим, че в определени среди в днешна Р Македония, повлияни от югокомунистическата пропаганда, неговото име е синоним за предателски великобългаризъм и за въюване, като водач на историческото ВМРО (съществувало до 1934 г.), срещу някакъв масово приет и съществуващ македонизъм, по това време. Та така, сравняването на антибългарина Никола Груевски, с македонския българин Ванчо Михайлов, както и на шовинистично българофобското ДПМНЕ-Вальево (с подържници, предимно жалки неграмотници по история), с историческото ВМРО, „тъкмо в тази точка“, открива ни „историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на…“ манипулатора и пропагандист Ристе Люботенски, на света който той символизира, но светят и лицата на шараните от рибното стопанство.
Паметник, на който Кьосето е с кама в ръката, не трябваше „да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган“, нито може да се оправдае екстремната суровост на тази историческа личност, без разлика за времето, в което е действал въпросния атентатор на ВМ(О)РО. Но, тука става въпрос за нещо друго – има мобилизация на антибългарска основа.
Само една от многото манифестации е отстраняването на въпросната статуя – което, минава със срамно и недостойно мълчание от страна на България. А Република Македония подписа с нея Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество на 1 август миналата година. Изключение прави само последната реакция на българския евродепутат от ГЕРБ, Андрей Ковачев, който публично изрази своето несъгласие с изявлението на македонската министърка на образованието и науката Рената Дескоска, която на 8 април т. г., в интервю за Радио „Свободна Европа“ беше казала: „Няма да променяме учебниците по история и география. Не сме започвали такива процеси, нито някой официално ни е попитал“. Сегашните македонски власти щяли само да поправят някои грешки в македонските учебници по физика и химия, както каза Дескоска.
Една от последните новини е тази за избора на членове на македонската част от смесената българо-македонска комисия за решаване на спорните точки в образованието и историята. За комисията са предложени: Драги Гьоргиев, като председател на македонската секция, българофобът Ванчо Гьоргиев и споменатия Александър Литовски. Зоран Заев още веднъж си прави майтап, не само с (блаженото незнание на) на Бойко Борисов, ами и с историческите факти, както и с рационалното разсъждаване.
Както казват някои наблюдатели тук: „Литовски в комисията, е същото като да сложиш педофил за директор на детска градина“. С Литовски и с двамата Гьоргиеви – Драги и антибългаринът Ванчо, който е близък до ДПМНЕ-Вальево, ясно е, че комисията няма да заработи. Искрено съжалявам, че най-вероятно няма да има преки предавания от заседанията на смесената българо-македонска комисия по образователните и историческите въпроси. Голям смях щеше да падне.
Заев се изгаври с Борисов.
Македонският премиер получи българската подкрепа за интегрирането на страната му в ЕС и НАТО, след като подписа Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България, който, задължава създаване комисия за изглаждане на спорните въпроси, касаещи историческите тълкувания в образованието. Обаче, в тази комисия, от македонска страна, има поне трима човека, от които не може да се очаква никаква обективност.
На една панихида за Мара Бунева, по време на управлението на старото ВМРО-ДПМНЕ и министър-председателя Любчо Георгиевски (тогава много жадни за директорски функции хорица, посещаваха тези панахиди), Ванчо Гьоргиев възкликна – „Дойдоа бугарите“, визирайки двама мои приятели, просташки, гласно, с омраза. Тогава той беше на някакъв пост на помощник на министъра в Министерството на образованието.
Заев получи българска подкрепа, след като с едната ръка подписа договора, който включва комисия за история, а като че ли с другата ръка, същевременно, зад гърба си, направи жест, стискайки палеца, между показалеца и средния пръст.
Ако не може друго, поне България или само Бойко Борисов, в качеството на български министър-председател, трябва да има позиция, по въпроса за непроменения исторически разказ в Македония на югокомунистическа, антибългарска основа, заиграван и подгряван от управляващия т. нар. СДСМ на неговия колега Зоран Заев, с когото често се прегръща.
Сега България под ръководство на ГЕРБ, и лично Борисов, не декларират такава позиция. А преди реагираха често (много пъти остро и националистически), когато трябваше и когато не трябваше, по време на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево. Явно, имат интерес – може би същият, който ги накара да назначат „бизнесмена“ Орце Камчев за почетен консул? Или?

Статията е публикувана в три части, в „Е-вестник“, на 11, 14 и 17 май.

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и www.tribune.eu.com. В момента е журналист на свободна практика.

Повече от ясно е , че на срещата на върха за Западните Балкани, няма да има конкретни дати зажертвите приемане в ЕС. Но самото сядане на държавните глави на Европа на една маса и говоренето по темата, само по себе си е положителен факт.
А дали е възможно обраслата с вековни предразсъдъци и враждебност част от Европа да преодолее напрежението е въпрос, чиито отговор трябва да се побере в идващите десетина години. Самите страни трябва да изминат своя път и да стигнат сами до отговора. Защото този път ЕС е решил много, ама много да внимава кого пуска в дома си. Това ясно пролича в думите на президента на Франция Макрон. Ако трябва да перифразирам думите му той каза следното : „ Ако сами не европеизирате страните си, ако сами не оправите отношенията помежду си, приемането ви в ЕС ще си остане само една Фата Моргана.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! „ С други думи, не ме обвинявайте за собствените си действия и избори. Поемете отговорността за своя живот.
Същото се отнася и за Балканите.
Първо вържете камилите си…

Целият този стремеж към повече мощност, към повече скорост, към повече пиксели, към повече килобайти, мегабайти и гигабайти , сякаш произвежда действителност, която ни приближава до една почтиПетьо осъществена утопия на човешкото бъдеще. Роботиката и дигиталните технологии променят почти ежедневно нашата реалност. Човек е изправен пред предизвикателството на една променяща се сила, чиито прогрес на практика не може да бъде контролиран. В същото време етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри и хуманни към всички живи същества, съвсем не прибавя нови етични пиксели, мегабайти и гигабайти към природата на човека. Това разминаване крие огромни опасности. Забелязано е от немският философ Хайдегер още в началото на миналия век. Той смята, че ни остава единствената възможност, в мислене и творчество да подготвим известна готовност за появата на Бог. Защото при тази динамично и неконтролируемо развитие на технологиите, имайки предвид природата на човека пред лицето на един отсъстващ Бог – ние сме обречени.

За деня на „победобесието“: СССР никога нямаше да спечели войната без САЩ и Великобритания

Автор : Алексей Игоревич Лебедински

Наистина много ме боли да говоря за това, но съм длъжен заради всички онези, които дадоха живота си за да живеем ние … А на тези, които не си спомнят или не искат да знаят и да си спомнят, аз се чувствам длъжен да им напомням всяка година.СССР
За огромно мое съжаление, на всеки 9-ти май за пореден път през последните години моята Русия, осеяна с руски знамена и панделки, символи на „победобесието“, отново ще забрави за много важни, световно значими и истински неща.
Отново ще забрави, че

всъщност е нямало никаква Отечествена война

единствено между Русия и Германия, а беше Втора световна война, в която против фашизма се биха 40 страни, война, която СССР без своите силни съюзници Великобритания и САЩ никога не можеше да спечели.
Моята Русия отново ще забрави, че първи Великобритания и Франция обявиха война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението на Германия срещу Полша. Ще забрави и как Сталин завзе другата част на Полша, окупира балтийските страни и в същата тази 39-та година нападна Финландия, как параноичният тиранин Джугашвили до 22-ри юни 1941 година поддържаше страстно приятелство с нацистите, подпомагайки ги със суровини.

Русия отново няма да си спомни и няма й да разсъждава

защо загубихме повече от 25 милиона души

в тази война (за всеки убит нацист са загинали повече от 7 руски войни) …Русия отново ще забрави за отрядите ни зад граница и новобранците, които едва завършили училище, бяха пращани на най-предната линия, за да отблъскват огъня от пушките на двама или трима наши противници, а когато някои от другарите им паднеше мъртъв, вземаха пушката му, готови за стрелба …

Русия няма да си спомня и за това колко зверства и изстъпления извършиха нашите войски по време при превземането на Берлин – изнасилвания, убийства и грабежи на мирни граждани (Не искам да бъда голословен. Моята леля – Вере Лебединская, която от самото начало на война, едва 16-годишна става медицинска сестра, помага на стотици ранени войни на бойното поле, стигайки чак до Берлин, където е видяла с очите си зверствата на нейните бойни другари, заради които плакала безпаметно със седмици, след което пожелала да остане още две години в града, включвайки се в неговото възстановяване, за да изтрие този позор)…

Защо Русия няма да си спомни, защо иска да забрави? Защото е

отровена от лъжи в продължение на десетилетия,

защото дори понякога да се чувства горда, по-често изпитва срам и се чувства гузна заради своите предци. Защото моята Русия и нейните хора не са в състояние да признаят вината си, да понесат своите грешки, а настоящите правителства дори не са способни да поискат извинение за своите глупаци дипломати. Но това е друга тема.
Най-обидно е, че моята зомбирана Русия няма да си спомни и на този 9 май за истинските ветерани, участници в тази ужасна война, които никога не се почувстваха на този ден щастливи, те не подскачаха от въодушевление и не избухваха в смях, а тихо си спомняха ужаса, страха , болката, смъртта, те не обичаха да говорят за това, а ако някой ги помолеше да разкажат свои спомени, те не разказваха много – внимателно подбираха моментите и думите – такива бяха времената, не можеше да се каже цялата истина – почти същото е и сега.
Спомням си как ветерани седяха тихо с чаша водка и парче черен хляб, изгубени в болезнени спомени, докато младите хора, които не са помирисвали барут, се забавляваха …
Така че 9 май – не е празник за нас, това е празник за тях, за тези, които се биха, в чиито очи и досега има горчивина, скръб и болка. А за нас това не трябва да бъде просто формален повод за празнуване, за веселие, напротив. Още повече, когато виждаме пренебрежителното отношение на правителството към единиците останали живи участници в тази жестока война – обидата трябва да бъде толкова голяма, че да не може да намери място в нито едно човешко сърце, защото те умират от глад, бедност и забрава

9 май – Ден на Памет, Скръб и Благодарност,

дълбок поклон на всички, които са участвали и загинали в тази ужасна война срещу фашизма и нацизма – руснаци, британци, поляци, евреи, беларуси, казахи, грузинци, арменци, татари, американци, австралийци и много други … християни, будисти, мюсюлмани, евреи – всички, които са победили злото. И аз вярвам, че по специален начин сега, в това срамно за Русия време, ние трябва да се преклоним пред нашите братя украинци, тъй като всеки пети от тях е отдал живота си в борбата срещу фашизма.
И аз, като гражданин на Русия, безкрайно се срамувам от това, което сега извършва окупирало се днешното престъпно руско правителство в Кремъл, към тези, чиито предци, които заедно с нашите предци бяха един до друг в окопите, в танка, които на едно бойно поле са дали живота си в битката с общото Зло. Това не може да бъде повод за веселие. Може да бъде само повод за Памет и Скръб. За да не се повтори никога случилото се. Да ги уважаваме, да им благодарим, да им поискаме прошка и да ги помним. Никога да не ги забравяме. Не ги забравяйте! Заради децата, заради живота, заради бъдещето. Иначе всичко отново ще се повтори и тогава ще бъде по-жестоко. Помнете! Помнете! Помнете!

www.faktor.bg

Сигурно отдавна наблюдавате големите бъбривци, които днес ни оглушават от всевъзможни трибуни. Разните му там социални антрополози, политолози, политици, кандидат политици, измислени професори, експерти по национална сигурност, експерти по облаците, експерти по ручеите и такива по водопадите.Петьо
Забелязали сте, че те не са носители на никакви идеи ? Никакви ! Говорят като предаватели на това което вече се е случило, говорители на това което вече са видели, което са прочели. Сред френетичния ритъм на това бърборене не се прокрадва никаква, ама никаква оригинална, дори плаха идея. Ефирът е задръстен с клишета и безсмислено плямпане, до степен , да не ти се иска въобще да включиш телевизора. Замърсяването с клишета е по-голямо от замърсяването на въздуха. Информационен смог.
Първият вот, втория лифт, Третия пол, Истанбулската конвенция, ЧЕЗ, Църковния генерал губернатор, патриарха-офицер от КГБ – всичко потъва в един брътвеж.
С ориенталска логорея и конспиративни модели, петнадесет години ще обсъждаме дали да правим втори лифт на Пирин. В гримьорните на телевизионните студия чакат батальони от експерти, девизии от измислени комунистически професори . На какво може да ви научи например бившият член на Висшия съвет на БСП проф. Александър Маринов ? „
Има гугъл наука, при която директно се преписва информация от интернет”, каза проф. Борислав Тошев. Стана ясно, че огромен брой политици и бизнесмени се възползват от „вратичките” и постоянно добавят по някоя и друга научна титла пред името си. Преди да се закрие комисията, съотношението между доценти и професори е било 4 към 1, сега е 1.23 към 1. Висшите училища са първенци в бързото производство на кадри със съмнителни научни постижения, докато в хуманитарните и обществените науки критериите започнаха да стават смехотворни.”
Всичко това е породило цял нов термин – Google science.
Фундаменталната причина за просперитета на една страна е нейното технологично развитие. Това е ядрото генериращо икономическа промяна.
Нито Стив Джобс , нито Бил Гейтс, нито Марк Зъкърбърг са професори. Да не говорим, че някой от тях нямат дори завършен колеж.
Вместо да се дава терен и трибуна на иновации в информационните и комуникативни технологии, които светкавично да предоставят публични услуги на гражданите. На инженерни и технологични открития, които да откриват работни места, да създават нови продукти и брандове, ние ще слушаме г-н Зеленогорски по какъв начин щяло ДБГ да замрази членството си в Реформаторския блок.
Господа, вие сте изцяло замръзнали в някакво друго време ! Вие сте застинали в някакво балканско минало. Защото в сегашно време има страни, където хората с години не са се докосвали до банкноти. Разплащат се чрез телефоните си, плащат данъците си чрез телефоните си, получава онлайн услуги. Не поддържат огромна администрация. Не висят по гишета, рационализират живота си. В Швеция се отопляват от отпадъците си.
Шведски инженер казва : „ Ние се възползваме от изгарянето на отпадъците и чрез инсталации се отопляваме с тях, използвайки ги като заместител на изкопаемите горива. В Южна Европа не действат така, там всичко се прахосва“.
Стив Джобс размахваше по телевизията първия си таблет.
Шведския инженер говори по телевизията, че местните компании започнали да печелят добре дори от внос и изгаряне на отпадъци. Внос на отпадъци ? Как ви звучи…
А по нашата телевизия можем да видим абсолютно посредствения проф. Александър Маринов, или проф. Божидар Димитров, размахващ глупавата си идея, че щял да прави „ професорска партия”…За нарцистичния проф. Вучков няма какво да говоря, той с голяма лекота прекрачва границата на нормалността. Нека да го оставим да политиканства и да се възхищава сам на себе си, нищо че не забелязва, че това го превръща в клоун.
Но ние се влачим технологично и иновативно като охлюви. Единственото нещо , което наблюдаваме от това „движение” са лигите на политици и измислени професори от типа Google science.
Ако си останем на балканската си невъзприемчивост и ориенталска инертност, Европа никога няма да стане наше фактическо местожителство. Никои никога няма да ни спаси, трябва просто да зачетем действителността, / действителност просто е друга дума за истина / да я изграждаме, сътворяваме и приобщаваме към нея. Българинът винаги и за всичко има мнение, дори знае как трябва да станат нещата…. Конкретните действия обаче са му чужди.
Абсолютно е недоволен от начина си на живот, но е готов да не прави НИЩО, за да го промени. Все другите са му виновни. Капиталистите, турското робство, съседите…Циганите, ислямистите и Меркел, Бат’ Бойко, Царя или Костов, Сергей, но никога той, българинът.
Ние бутилираме намеренията си, запечатваме гърлото на бутилката с восък и я хвърляме в океана на бъдещето. Белким някой я намери и ни изпрати в друга бутилка текст : „ И аз ви обичам”…
Спомням си от един документален филм думите на един датчанин, посетил дълбоката руска провинция :
„ Имах чувството че съм попаднал във времето на Чехов…

Нация

Разбирането на миналото е едно от главните оръжия за овладяване на настоящето. Историята на Руската революция е била изцяло пренаписана, за да обслужи сталинистката правоверност, като изличи варварските епизоди в съветската история. По същия начин българските комунисти си измислиха изцяло своя история,моя милост която да изтрие и напълно изличи техните варварства. Но нали чрез историята, хората осъзнават своята принадлежност към една общност , която надхвърля личната им съдба.
Националната история не е някакъв „идеален”, или утопичен разказ за съдбата на един народ, написан от политически сатрапи, заграбвали властта в различно историческо време. Нацията обединява хора с една кръв, общ произход, хора които знаят цялата истина за своята история, език и култура.
Иначе казано, не е възможна Нация без обективно разказана и осъзната история.Украйна
Но често, слушайки професори историци /те и в момента преподават /, или политици като Жаблянов и компания, в мен неизменно възниква въпросът/
Ние Нация ли сме, или още не сме ?
За така наречената Руска федерация /един руски журналист я нарече „Танкова федерация”/, защото във всяка република руснаците държат танкови гарнизони /за по-сигурно/ е ясно. Това е едно изкуствено образувание от различни по език, религия и култура общности, държани със сила. Историята им е изключително фалшива, новините, цялата медийна среда , изказванията на политиците им не са се измъкнали от тресавището на лъжата. Путин излиза по руската телевизия и казва : „ Ние нямаме нито един войник изпратен в Украйна ! Нито един ! „ Само седмица след изявлението му в Русия започват да пристигат камионите с труповете на руските момчета поставени в черни чували. Над 2000 руски военни са убити в Украйна, други над 3200 са останали инвалиди.
Това е една „ Империя на Лъжата „.
В този смисъл РФ все още не е нация !

Стане ли дума за емоционалната страна на усещането за злото, не може да не почукаме на вратата наПетьо Ницше, който казва, / цитирам неточно, само по смисъл / : „ Всеки страдащ инстинктивно търси причина за своето страдание, по-точно търси причинителя, виновника върху който да разтовари болката. Това си е обезболяване, анестезия или наркотик срещу всякаква болка . Начин да се заглушава болката с помощта на афекти…”, на измислени събития, различни поводи, които да изтласкат от съзнанието същинската болка, да я заглушат… Заглушаването на една болка с друга, е едно от оправданията за страданията и неразбирането на света в който живеем.
Да превръщаме малкото зло в голямо страдание, и болката в голямо зло, е много типично за посткомунистическите страни, живели капсулирано и затворено от света. Тези общества са се хранели с предварително подбрана, цензурирана информационна храна, с предварително подбрани книги, филми – една културна и информационна диета, която малко или повече е оформила тяхното мислене за света.
Но какво става сега, когато информационното цунами плисва и залива всички – и подложените на комунистическата диета информационни вегани, и онези, които са търсели други начини да се докопат до една по-реална и разноообразна представа за света. Обременените /за малко да кажа изхабените/ от комунистическата доктринална диета люде, започват да вдигат страшна врява, да превръщат всяка малка драма в истинска трагедия. Врявата заглушава звука на разума, но остава недокоснат смисъла. Те така спасяват себе си. Съдят, за да не бъдат съдени. Всъщност, знаете ли, те демонстрират бягство от отговорност за самите себе си – онези, виновните не са се погрижили достатъчно добре за тях.
Никой и никога не е казвал или писал , че Западните общества са Обетованата /обещана/ земя на Справедливостта. Просто тези общества отдавна са постигнали повече консенсуси, за това как да живеят на базата на свободната воля на индивида, който може да живее, работи, да се развива, забогатява и да се моли на който си Бог иска в лоното на една национална и демократична общност. Но това автоматично не означава Справедливост. Та тя, човешката природа не би могла, и не е в състояние да я понесе в най-чист библейски вид . Има ли някой, който да се заблуждава по темата. Та и днес в 21-ви век в Лондон има хора, които прескачат оградата на съседа, докато го няма, и му изпочупват цветята по саксиите, само защото не харесват начина по който ги гледа.
Не вярвам да има хора да са си помислили, че след като кацнахме на Луната, сме се извисили над човешката си природа и вече бродим в някакви високи етически пространства. Не си спомням вече кой учен бе казал, че по-страшно от изкуствения интелект е естествената простотия.
Техническият прогрес, който идва от Запад също си има обратна страна. Поставя някои етични въпроси. Изследователи отдавна пишат, че той изтръгва човека от неговите корени, подчинява го на ритъм за който той не е създаден, създава му изкуствени потребности, в някакъв смисъл го лишава от самоличност, отчуждава го от другите хора. За това преди повече от петдесет години предупреждават и Бергсон и Хайдегер.
Но това означава ли, че трябва да хвърлим лаптопите ? Разбира се че не !
Ако се разхлаждате с ветрило вместо с климатик – по-свети и извисени ли ще станете…
По времето на комунизма пропагандата говореше за алиенацията на западния човек, за неговата самота и отчуждаване от другите.
Сега и тук говорят същото. Българите все повече се отчуждавали, как едно време, вечер съседите си пиели ракията и вечеряли заедно. А сега, всеки бягал по задачите си, хората в един жилищен блок не се познавали…
Ами заедно с техническият прогрес, който идва от Запад, заедно с възможностите на свободната воля на човека да се развива, когато човешката природа е освободена от тоталитарната машина, ще идват и негативи. Те са част от човешката природа, а не част от Запада. Защото тези нелицеприятни неща и практики винаги са съществували и на Изток и на Запад. Само, че в западните отворени общества за тях се говори, а тук винаги се е мълчало. Но да мълчиш за нещо не означава , че то не съществува.
На мен също не ми харесват много неща, които идват от Запад. Но да вземем само хубавото , и да избегнем негативното би означавало България да бъде населена с люде от някакъв друг просветлен вид, а това е утопия.
На всички е ясно, че сме тръгнали по пътя на Запада. Още по-ясно е че се движим със скоростта на охлюви.
За съжаление, аз просто подозирам, че всички негативи на Запада ще пристигнат тук заедно с всичко смислено и добро, и цялата врява и драматизъм, който кънти и превръща всяко зло в трагедия, постепенно ще стихне.
Това е въпрос на време.
Просто ще се сменят поколенията.

Робът не може да пие вода направо от извора, трябва да пие от ръцете на господаря и същевременноПетьо да му благодари за този дар. Само свободният човек пие от извора, ако един извор е зает, той ще намери друг. Но няма да пие от ничия ръка. Робът живее в своя реалност, господарят тъй като е относителен – в свои илюзии. Абсолютен господар е само смъртта, всеки друг господар е относителен .
Господарят непрекъснато трябва да доказва своето господство в борба с други противници. Някъде по тази пътека намира смъртта си. Като в лъвските прайдове.
Трагизмът се състои в това , че и двете страни са жертви на илюзии . Бремето е двустранно. С течение на годините и остаряването, господарят губи своето достойнство, основаващо се на силата. Подложен е на половинчатост и нищожност. Може да се превърне в обект на унижение и гавра дори от довчерашния си роб. Промяната на оценката на роба за господаря е само част от трагедията. Другата част е, че робът пък умира с усещането, че е живял като роб. Някои роби, за да се спасят от това усещане казват, че не са били роби на някого, а „привърженици”…
Всъщност и господарят и робът не разбират , че това са само роли. Те съществуват благодарение един на друг в едно общо съществувание, всеки със своя реализъм и илюзии. Но истината е, че и двамата са роби на своите илюзии.
Свободния човек пък става жертва на друг вид трагизъм. Намирайки сам извора да пие вода, и да си намери хляба, той живее в постоянна несигурност, разбирайки,че трудолюбието и моралните му добродетели, няма да го спасят от физическата ограниченост на човека във времето. Започва да си задава въпроси защо е всичкото това. Превръща се във философ. Започва да живее изпълнен с болезненото съзнание , че въпросите му няма да получат своите отговори.
И започва да си мисли, че всъщност робството започва от самото раждане. Всичко друго е вторично…

Страница 2 от 5212345...102030...Последна »