Страница 2 от 5112345...102030...Последна »

Не мога да разбера това постоянно прокламиране и раздуване на понятието „човешки права”. То би ималоПетьо смисъл единствено, ако е подкрепено от твърдението, че няма право без противотежестта на едно задължение. Това постоянно раздуване на понятието „ човешки права „ придобива все по-абстрактен характер, и постоянно ни отдалечава от гаранцията за упражняването на тези права.
Формулирането на това понятие започва да носи все по-големи опасности, да банализира неговото значение, да създава една човешка прослойка, която да е напълно резистентна към всякакви задължения , лишавайки общността от нейната естествена жизненост и благополучие.
Новите въпроси на съвременния свят изискват нови отговори, а постоянно разширяване на „човешките права” се превръща в една постмодерна утопия, чиито горчиви плодове вече се виждат на хоризонта.
Желанието да живеем заедно , да работим съвместно в лоното на една национална общност, която иска да просперира, не може да се изгради на основата само на правата. Либерализмът се определя на базата на индивидуалната свобода на индивида и неговото достойнство, това включва политическата, икономическата и религиозна свобода.
Абсурдът се ражда от факта, когато една твърде голяма част от обществото, или люде от други континенти и култури, започват да превръщат либерализмът и правата на човека в своя обетована земя. В приют, в някакви вътрешни анклави , които не само не дават каквито и да е отговори за бъдещето на общността, но и създават противопоставяне на несравними неща, водещи до някаква обобщено уравняване. Тези анклави не създават материални блага, цели поколения живеят на социални помощи. Така понятието за „правата на човека”, губи изначалното си значение , олеквайки поради онази изгубваща се социална гравитация, която обвързва правата със задълженията.
Андре Бретон в своите „ Пролегомени” пише :
„ Всяка велика идея става предмет на сериозни изопачения от мига, когато влезе в контакт с човешката маса, където е принудена да се съчетава с духове от съвсем различно измерение в сравнение с онзи, от който произлиза… „
Казано по друг начин : в този си вид либерализмът започна да изяжда самия себе си, и е в пълен синхрон с английската поговорка : „ Бъдете бодри, лошото е пред нас ! „

Отдавна е време и в България да произвеждаме действителност на основата на идеи, а не да изсмукваме от действителността идеи, объркани, противоречащи идеологии и бъбриви, безсмислени анализи.Петьо
Красивата ни страна няма нужда от голословни и клиширани анализи на хора като Андрей Райчев , Първан Симеонов или някой си Тома Белев. Тя има спешна нужда от люде обърнати към конкретността и адекватността на фактите. Хора които са обърнали гръб на някакви априорни причини, твърди и циментирани, невършещи никаква работа принципи, и набедени абсолюти.
С други думи за истинността на едно предложение или проект може да се съди по неговите практически резултати. Всякакви спекулации облечени в идеологически , социологически и не знам си какви дрехи, са пагубни и лъжливи, щом нямат никакво практическо влияние върху ежедневния живот на българина. Не може още петдесет години да слушаме анализи по телевизията дали трябва да се прави втори лифт на Банско или не. Хората за три години пробиха на петдесет м. под дъното на Ла Манша 51 км. тунел и си стиснаха ръцете.

Ако практическите резултати от такова начинание ще са от полза за ежедневния живот на българина, може и да трябва по нашите планини да се построят още тридесет лифта.
Не можем да се гърчим в теоретически , политически или социални конвулсии, без реално да осъществяваме нещата , които могат да ни бъдат полезни. Развитите държави извличат логически и прагматични последици от всичко, което може да им бъде полезно и преминават към действие.
Общество, което не се стреми да придаде смисъл на начинанията си, а постоянно пътува безцелно в ирационалните си налудности не стига далеч.
Живеем в отрицание и противоречия и сякаш никога няма да достигнем онази същинска свобода, не формалната, а конкретната, гъвкавата, функционалната и активната , която води до благоденствие. За каквото и начинание, закон или проект да се заговори винаги придобиваме лепкавото усещане за някакво лъжливо, унизително положение на нещата, което служи в интерес на някому или крие в недрата си някаква престъпна схема.
Ние живеем в едно постоянно състояние на концептуализиране на действителността, без да създаваме действителност. Не материализираме идеите. Ние ги само ги обсъждаме. Ние само ги оценяваме като идейна стойност. Анализираме ги с онази ориенталска логорея, след която се оказва, че няма нищо реално направено.
Живеем като в авиационен тренажор, симулатор на полет на самолет. Постоянно се запознаваме, анализираме и говорим за голямото разнообразие от технически средства с които може да се излети. Иначе имаме по всяка тема най-малкото по двама експерти на световно ниво.
Като в шведските приказки които започвали така : „ Имало едно време един дядо и две баби…”
Но така или иначе продължаваме да си стоим в симулатора за полет, и сякаш скоро няма да се отлепим от земята.

Съвсем естествено е хората да смятат, че смисленият живот се изразява в принадлежността и служенето наПетьо нещо, което е по-висше от Аза. Затова човекът открай време създава институции, способстващи това: религии политически партии, движения за опазване на околната среда. Люде, които с фенерчета осветяват и броят излюпените току-що океански костенурчета, пълзящи към океана. Тези хора с часове са забравили за себе си, за въпросите си. За тях времето е спряло, те са изцяло погълнати от това занимание.
Американската изследователка Даян Фоси прекарва цели осемнадесет години в планинските гори на Руанда, Африка, с цел изучаване живота на горилите. Гледал съм филми с нея. Горилите я бяха приели като една от тях. Прегръщаха я, милваха я, а тя ги пазеше от бракониерите. Живееше сред тях. Едва ли си е задавала въпроса дали животът и е смислен. Тя бе толкова ангажирана с това, което прави, че сякаш бе намерила спасение от вечните въпроси за смисъла.
През 1985 г. я намират убита пред бунгалото и. Тогава е била на 50 години…
Разбира се убита не от горилите.
Убита от хора. Вероятно бракониери.
Сега не знам какво е положението с горилите в Руанда…
Подобна е и историята с Джой Адамсън, от деца сме чели за лъвицата Елза. Джой също като Даян Фоси живееше сама сред лъвовете. Посвети целия си живот на тях. Грижеше се за тяхната популация и хабитати, пазеше ги от бракониерите.
И Джой бе убита.
Разбира се не от лъвовете.
Предполага се, че е пречела на някои хора наоколо.
Жак-Ив Кусто има по-добра съдба. Целият му живот бе отдаден в защита на океана от замърсявания, в защита на целият този скрит подводен живот.
Сега състоянието на световния океан не е добро. Продължават промишлено да избиват китовете макар, че е забранено. И това го видях. Заснето на филм от разстояние. Изтегляха убитите китове със специални кранове на кораба. Индустриално и бързо.
Жак Ив Кусто е направил каквото е могъл. Поне е спасил себе си от въпросите, които нямат отговор. Иначе нещата с китовете вървят на зле.
Майка Тереза, индийската католическа монахиня от албански произход хранеше бедните и онеправданите.
Сега бедните и онеправданите са два пъти повече.
Почти е сигурно, че обявената за светица от папа Франциск мисионерка, не е била жертва на връхлитащи я въпроси за смисъла.
Всичко това ме кара да се сещам за бабата на един американски професор по медицина Стивън Поуст, който постоянно разказвал една история от детството си.
Когато баба му видела, че е в лошо настроение , че е нещо унил, обезсърчен или отчаян, тя му казвала:
„ Стивън, изглеждаш ми страшно кисел. Защо не излезеш и отидеш да помогнеш на някого…”

Едва ли някой се съмнява, че двете ключови събития в нашия живот са Раждането и Смъртта. Те се случват независимо от волята на човека. Е, разбира се, докато живеем уж свободно правим своя избор. Но тамПетьо нещата могат да се запишат само с малки букви…
Нашите егоистични стремежи са движещата сила да постигнем това или онова, да се изкачим до някакви постижения, отделни удовлетворения, някакви трепети, които кой знае защо наричаме щастие, ала всичко това е един утопичен сън.
През целия си път гледаме на пейзажа през прозореца на аза, изучавайки, изследвайки всяко дърво, всеки инцидент, всяко климатична промяна, но без да познаваме като цяло контурите на собствената си къща, на собственото си съществуване. Без да виждаме същността на нещата разсъблечени от всички привидности.
Но вероятно има мигове като тези през Бъдни вечер, когато си събуждаме от утопичния си сън и отваряме прозореца на душите си, за да влезе малко светлина, чрез която да открием и местенце за надеждата.

ЛЕГЕНДИТЕ

Постоянно слушам по телевизията за някакви журналисти, които били „легенди” в професията, легенди на журналистическата мисъл. Не знам дали хората си дават сметка, че почти всички от тези, така наречениПетьо „легенди”, са били агенти на комунистическата ДС, и че почти половин век са манипулирали слушателите или зрителите си. Обслужвали са един тоталитарен, античовешки режим, разгласявайки една престъпна, неистинска, преиначена информация, осакатила мисленето на две поколения българи.
Прочетох доносите на една такава „легенда”, доноси които е писала за колегите си, с които е работила ежедневно, с които си е пиела кафето и споделяла ежедневието си. Косата ви може да настръхне до каква степен човек може да се принизи, само и само да ползва привилегии, да се сдобие с материални и битови неща, да се ползва от възможността да пътува на Запад. Тези люде „прескачаха” до Мюнхен по Коледните празници, за да пазарят подаръци за близките си. Масовият човек не знаеше това, той живееше като сомнамбул , а една голяма част от него и сега живее като сомнамбул, без да осъзнава миналото си , без да разбира настоящето си.
Разбирането на миналото е едно от главните оръжия за овладяване на настоящето. Джордж Оруел ни предупреди за това в своята книга „1984 „ .
Какви са тези телевизионни „легенди”, които ежедневно са преиначавали действителността, манипулирали архивите, за да осигурят своята кариерна легитимност. Тяхната единствена функция е била да участват в пропагандата на режима, в манипулирането на масите, на така наречения „социалистически човек”, който за тях не е бил нищо друго освен един беззащитен планктон, на който можеш да поднесеш лъжата като истина, с лекотата с която китовете поглъщат ракообразните.
Тези така наречени „телевизионни легенди” плуваха в океан от лъжи и знаеха това.
Те знаеха, че историята на Руската революция е била изцяло пренаписана, за да обслужи сталинистката правоверност, да изличи варварските епизоди в съветската история.
А варварските епизоди в съветската история са толкова много, че за нея трябва да се напишат толкова томове, колкото има Encyclopædia Britannica.
Българската история също трябва да бъде пренаписана, защото тя е осакатена от комунистическия режим до степен да може да се придвижва само с инвалидна количка. Историята написана от комунистите служи не да си спомняме миналото, а да се изличи всяка следа от него. Телевизионните „ легенди” половин век работеха твърде усърдно да изпълнят тази мисия.
За комунистическите варварства, измислените им революции и бандитски партизанлък, осеял страната с трупове, също могат да се напишат томове. Ненапразно Кундера пише, че това което прави човека свободен е постоянната борба на паметта срещу забравата.
Все още по улиците на нашата изстрадала страна ходят хора жертви на комунистическите митове, ходят като сомнамбули, без да се интересуват от националната памет и историята.
А ако историята има някакъв смисъл, то е да ни освободи от фалшивите митове, да ни учи да се освобождаваме от тях. Нека си спомним думите на Макс Планк :

БЪДЕЩЕТО ПРИНАДЛЕЖИ НА ОНАЗИ РАСА И НА ОНЗИ НАРОД, КОИТО НАМЕРЯТ И ПОКАЖАТ ВОЛЯ ТО ДА ИМ ПРИНАДЛЕЖИ.

Информираната като компютър от пето поколение личност изглежда много умна, но не е. Тя е полезна за стриктното изпълнение на функциите, за които е програмирана. Докато не е налице една сувереннаПетьо индивидуалност, която да използва информацията, нейните взаимовръзки, но без да се слива с нея, запазвайки пълната си свобода от думи и понятия, то ние дори не се докосваме до действителността. Става така, че поглъщаме една субективна интерпретация на опита на друга личност. Не е необходимо да сме съгласни с когото и да е, само и само да изглеждаме умни.
Всъщност действителността не може да бъде уловена в думите и понятията.Те са само някакви показалци, които ни помагат и насочват, така както стрелките ни посочват в каква посока да вървим, за да стигнем до някаква местност. Картата на Хималаите не са самите Хималаи.
Веднъж дори един свещеник спорил с философ, който твърдял, че последната преграда, която ни дели от Бога, е самата дума „Бог”, понятието за Бога. Свещеникът не го разбрал, останал малко шокиран от това твърдение. Философът отново си опитал да обясни и казал :
– Човек се качва на магаре, за да пътува и да стигне до дадена къща, но не влиза с магарето вътре в къщата…То само ни е помогнало да стигнем до къщата, до същността. Но не може да ни разкрие самата същност. Затова там някъде слизаме от него и продължаваме отвъд думите и понятията, иначе няма да уловим същността, няма да уловим нищо…
Иначе си оставаме на магарето на понятията, на магарето чуждите интерпретации, на магарето на чуждия опит…
Интернет, този световен океан на информацията създава тъкмо тази илюзия , може да прекараме целия си живот на магарето на собствените си илюзии, че ставаме все по-умни и информирани. Каква тъжна измама.
Това е като на единия край на масата да има един докторат от сто страници, чиято цел е да опише вкуса на портокала, а на другия край да има един реален, истински портокал.
По-бързо ще стигнете до същността на темата, ако просто изядете плода и усетите със сетивата си този вкус. Докторатът от сто страници може и да ни създаде усещането, че сме много умни, но всъщност няма дори да ни приближи до същността.
Само свободната, суверенна индивидуалност, необременена и не следваща ничии чужд опит, може да се докосне до същността.
Никой философ няма готов отговор. Никой мъдрец. Никой гуру. Никой мислител.
Никой не е последна инстанция.
Всъщност великите умове, цялото натрупано творчество на човечеството само ни провокира да мислим. То не дава отговори. Само ни провокира да ги търсим. Сами.
Защото никой не знае отговора.
И ако някой го знае, той ще е извън всички думи и понятия, поради което нито можем да го назовем, нито да го изразим или изречем.

Миризливият бурен на злобата

Наскоро прочетох „Черната тетрадка” на Илия Бешков. Това е негов дневник, в който той е записвал своиЗлото размишления от месец май 1950 до август 1951 година. Усещането от тази тетрадка е тягостно и задушаващо, като че ли пространството се обезвъздушава, като че ли невидима примка се стяга около гърлото ти с всяка следваща страница. Тетрадката разкрива тихия ужас на един боговдъхновен човек от онова, което вижда около себе си, от онова, което преживява, от примката, която се затяга около врата му. Ужас и отчаяние. Размислите са писани нощ след нощ в самота и безнадеждност.
Илия Бешков е бил дълбоко религиозен човек, но дори и вярата не успява да му даде упование. Усилията на атеистичната власт са насочени именно срещу вярата, за да бъде тя поругана, смазана, изкоренена. Точно през тези черни години, през които е писана „Черната тетрадка“, са избити десетки свещеници, стотици са затворени по лагери и интернирани. Камионетките сноват по нощите и се пълнят с обречени на смърт и страдания.
Седем години след тази тетрадка той се самонаказва чрез доброволно гладуване, отива си, изгасва от този свят едва на 57 години в разцвета на творческите си и житейски сили. Много е говорено и писано за Илия Бешков, тук искам да се спра на едно негово разсъждение върху омразата, то ме остави без дъх.
Размислям върху омразата. Слушал съм много познати и приятели дори да изказват омразата си към някого. „Да ми падне, ще го режа парче по парче и няма да го дам и да го отстъпя другиму – аз ще го убия. „Със зъби ще го разкъсам и ще изпия кръвта му.” И то показват с ръце и зъби как ще стане това и погледът им е такъв, сякаш виждат това страшно действие…
…Ужасената ми мисъл прониква дълбоко и нашироко нашата земя и видях тази омраза навсякъде; в паметта ми възкръснаха хиляди събития, плод на тази омраза.Всичко, което смятах за гняв, буйност, глупост и дивотия, сега го виждам като студена, дълбока и зловеща омраза. Спомням си от дете направените магии, поливките, тъмните заклинания, завързаните червени конци по плетищата и портите, зеленооките погледи на магьосниците, писъците на майки и деца нощем – всичко това целеше смъртта на някой човек, смърт, която ненаситната и непреодолима омраза изискваше.
Покойната ми сестра бе изоставена от своя годеник. Тя всяка нощ излизаше до един плет, прогнил и обрасъл с миризлив бурен, и започваше да клати плета със страшни думи-заклинания:” Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…” Очите ѝ странно проблясваха в нощта. Аз чаках търпеливо малко настрана. Тя ме вземаше, защото се боеше сама от тъмното. Измина доста време – години няколко, и тя един ден ми каза: ”Илийчо, кака, оня умре!”
Но едва сега разбирам целия ужас на тези събития, които навремето възприемах като чудновата шега или несериозно поведение на неуки хора.”
Тези думи ме оставиха без дъх, защото си помислих – колко първични са били онези прояви на омраза в сравнение с днешните. И как омразата изглежда дълбоко вкоренена в българското сърце, като че ли се е просмукала в него, като че ли го е обвила като онзи „прогнил и миризлив” бурен около плета.
В своята малка Черна тетрадка Илия Бешков назовава нещата с истинските им имена – нарича омразата омраза, не я нарича агресия в училищата или война по пътищата. И също – не се опитва с „позитивна енергия” и с мантри за самоусъвършенстване да я прикрива.
Ние усещаме смрадта и прогнилостта ѝ навсякъде, ежеминутно, примерите са безкрайни. Някои смятат, че омразата се дължи на демокрацията. Други виждат нейната причина в комунизма. Това е плитко и несериозно. Мнозина търсят нейния корен в бедността или глупостта. Но ние сме свидетели, че на злобата и омразата са подвластни и комунисти, и антикомунисти, и бедни, и богати. Явно нейният корен е много по-дълбок. Тогава къде е нейният корен?
Още в древността Теофраст описва характера на злонравния човек, според когото „по природа никой не бил добър и всички били еднакви“. Човекът, който мрази, навсякъде вижда омраза. Омразата помрачава погледа, свива зениците и през тях не може да проникне никаква светлина. За мразещия човек светът е ад и той превръща света около себе си в ад.
Наскоро съдът наложи много тежка присъда на акушерката, която преби с юмруци новородено бебе. Каква бездънна омраза трябва да е стаена в душата на човек, за да се излее така неудържимо, че да нанесе над 30 удара по тялото на четиридневно кърмаче. След произнасянето на присъдата последва нова вълна от неудържима злоба – този път срещу акушерката. Много хора искаха да я удушат със собствените си ръце, да я пребият, да я убият, наложената ѝ присъда им се струваше малка, въпреки, че българският съд отдавна не е произнасял толкова тежка присъда. Искаха мъст, кръв, смърт, искаха да я режат парче по парче – точно както пише Бешков в своята Черна тетрадка. Отприщи се бездънна и неистова злоба. Такава злоба се отприщва често и по всевъзможни поводи. На талази залива интернет, социалните мрежи и цялото общество. Сее зараза и тази зараза прониква и поразява все по-надълбоко.
Преди няколко дни пред входа на една кооперация видях една обикновена, но покъртваща сцена. Майка се прибираше със 5-6 годишния си син. Детето не искаше да върви или нещо друго не беше по волята му и удряше майка си с юмруци колкото сила имаше. Погледът му беше вперен в нейните очи и излъчваше ярост и гняв. Майката го хвана силно за ръката, изви я и по този начин го принуди да влезе във входа. Струва ми се, че това е генезисът на злобата – несправедливостта, налагана със сила. Безсилието срещу несправедливата сила се трансформира в злоба.
В цялото ни общество цари несправедливост. Наскоро дори чух признание от Главния прокурор – „Този дефицит на справедливост е навсякъде”. Да, ние всички се сблъскваме с несправедливост на всяка крачка и виждаме как тя се трансформира в злоба. После виждаме как злобата не помага за поправяне на несправедливостта, а напротив – допълнително озверява и обезчовечава.
Илия Бешков е бил достатъчно честен, за да не спести тежките думи, с които обрисува злобата на собствената си сестра. Колкото повече човек е загрижен, толкова по-честен трябва да бъде. Спестяването или украсяването на истината не помага за изцелението.
Хуманистът Еразъм сякаш не е виждал решение, затова е прибягнал към парадокса: „Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче то, помага само Глупостта“.
Струва ми се, че много по-добро е решението, което предлага премъдрият Соломон в своите Притчи: „Омразата подига раздори, а любовта покрива всички грехове“ (10:12). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17).
Злобата засмуква като фуния. Когато е изразила задоволството си, че „оня умре!”, сестрата на Бешков е била много по-мъртва от умрелия. И няма друг начин човек да се опази от това засмукване, освен чрез милостта.

Американският астрофизик Нийл Тайсън води едно много симпатично телевизионно предаване, наречено Cosmos . Той така вплита наука и чувство за хумор, че мога да го гледам и слушам с часове.Петьо
От него научих например, че когато гледаме слънцето, ние го виждаме там, където е било преди осем минути и половина, а не където е в момента. Това е така, защото слънчевият лъч пътува осем минути и половина, докато стигне до нас.
Същото е и със звездите – светлината им пътува до нас стотици хиляди години. Ето защо, сега, когато ги гледаме, те вече не са там, може да са някъде другаде…
Затова се питам колко поколения, колко светлинни години трябва да минат, за да разберат една голяма част от българите истината за комунизма и последствията, които остави след себе си. Да не би когато тази истина достигне до нас, светът да е вече някъде другаде…
Едно от тези трудно преодолими последствия е илюзията, че някоя друга страна, ЕС, или някой спасител, мъдрец или учител може да свърши работата ни вместо нас. Дори и най-великият мъдрец на света не може да извърви и една крачка вместо нас. Сами трябва да си я извървим. Дори Св. Августин е изразил това прекрасно. Той казва : „Самият Исус Христос не може да стори нищо за много от тези, които сами не могат да направят крачката…”
Съществува и една почти непреодолима илюзия, че другите непременно трябва да ни харесват , ценят и уважават, без самите ние да се харесваме, ценим и уважаваме.
Не знам колко години трябва да минат докато светлината на истината достигне до по-голямата част от българите.
Знам само едно – Св. Августин е напълно прав като казва, че и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат да направя и една крачка дори….

Не можем да съдим

Този понеделник имах намерение да продължа критичния анализ на съвременните еврофобии, който започнах миналия път. Признавам, че бях провокиран и от апологията на Сталин на Мария Захарова, и от осемдесетте процента „дебили“, живеещи у нас (с които ни сподоби интелектуалният „тенор“ на БСП Иво Христов).Калин2
Неочаквано обаче, в четвъртък сутрин, прочетох в централен вестник кратката история на момиче – на 21 години – хвърлило се под колелата на влака край гарата в Бургас. Момичето – осведомяваше ни вестникът – останало живо, но колелата на влака прерязали „единия ѝ крак в областта на бедрото, а другия – на нивото на глезена“. В болницата, разбира се, и двата ѝ крака били ампутирани. „Не искам да живея, искам да умра!“ Това, казва ни статията, повтаряло момичето и пред лекарите, и пред полицията в болницата.
Не знам защо тази история се загнезди в мен и постепенно ме отказа тази седмица да пиша за вече намисленото.
Трябва да се съобрази – ще кажа сега – че момичето се е изпълнило с желанието да умре не след като (и понеже) двата ѝ крака са били ампутирани, а очевидно го е имало и в момента, в който се е хвърлило под влака в близост до гарата в Бургас. Имало го е, значи, трайно и съзнателно.
Историята ме замисли, ще го призная, в неочаквана посока. Християнската норма и реалността, в която живеят хората (включително християните) – това бе посоката, която взеха мислите ми. Всеки християнин знае, разбира се, че отчаянието се определя като най-голям, дори – непростим грях. Повечето богослови го отъждествяват с греха на хулата срещу Светия Дух, за който Сам Христос ни е казал, че за нея, на съгрешилия „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“.
Защо е така?
Защото отчаяният човек, който (съзнателно) решава да отнеме живота си, по същество отхвърля, изтребва най-сюблимния дар, който тъкмо Бог му е дал – дара на живота. Той значи апострофира по радикален начин Божията воля за себе си „да бъде“, противопоставя се на Божия призив: „бъди ти“, с който Бог веднъж завинаги го е извикал в битие и който призив е неоспорим, тъкмо защото е Божий. „Не ти ща дара!“ – казва в сърцето си самоубиецът, хвърлям Ти го обратно, похулвам Духа на Твоята любов – Духа Свети. А това е, да – страшен грях, пределен грях, за който не може да се прости, тъкмо защото извършващият го отказва, отхвърля самия този, на когото прошката може изобщо да се даде. Той не иска да бъде простен, защото не иска, отказва себе си, на когото да се прости. Заявява: „не Ти искам прошката, защото въобще не Ти искам битието, не искам Твоя любовен дар, не Ти искам любовта!“ Което е равно на „не Те искам!“ Самоубиецът – казали са го мъдри хора – посягайки да убие себе си, всъщност желае да убие някого заради себе си, и в най-голяма дълбочина желае да убие Бога заради себе си.Това е християнското учение. Това е нормата на християнската доктрина. И тя е дълбоко обоснована и неоспоримо вярна.
Парадоксът тук обаче е, че християнинът (ако е християнин, а не доктринер) най-често (а може би за всеки подобен случай) много трудно може да приложи тази норма към конкретния грешник. Ако посмее да каже: ето, на този човек грехът на отчаянието, на самоубийството няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век, той в края на краищата ще трябва да обвини… и себе си.
Защото, ето – да се върнем към историята, която прочетох миналата седмица. Оказва се, че момичето, хвърлило се под влака, което и тогава, когато го е направило, и по-късно, когато продължава да настоява, че не иска да живее, а иска да умре, има (и до ден днешен) двама живи родители, които са го изоставили още в най-ранната му детска възраст и никога, никога до ден днешен не са го потърсили, за да го видят. Момичето е израснало в дом за деца, „лишени от родителски грижи“, в село Тотлебен (знаем как се живее и расте в такива държавни домове). Живяло е там до завършването на средното си образование, после учило две години в техникум за фризьорки в Ловеч (разбира се, как би могло отраснало в „дом“ дете да запише висше образование), сетне заминало да търси работа в Бургас. Вестникарската статия сухо ни осведомява, че момичето не желае да отговори на въпросите на лекарите и полицията защо е решило да скочи под влака. Повтаря само, че „се е отказала от живота“.
Аз пък много добре си представих защо не иска да живее, а да умре това момиче. Да, Бог извиква в битие всяка личност, която се ражда. Той я дарява с битие (което е сюблимният дар на Неговата любов). Само че – нека уточним – Той дарява всяка личност не просто с голо (налично) битие, а с човешко битие. А пък човешкото битие е съществено битие-с-човеците, битие, извикано в нечий предхождащ го „дом“. Като го извиква с „бъди ти“, Бог го извиква по правило като „бъди-на-тези-люде“. И човекът, по Божие определение, е не просто „аз“, а „аз-от-определени-нас“. И ако не е „аз-от (и на)-определени-нас“ (от и на определен дом), той в някакъв смисъл е Каспар Хаузер – човек, лишен от нещо решаващо. Фигуративно казано, Бог извиква не просто един „Петър“ или „Павел“, но (винаги) един „Петър (или Павел) Иванов“, т.е. един Петър (или Павел)-на-Ивановите, „Павел“-ът на Ивановите, и ако „Петър“ (или „Павел“) не е „нечий“, ако не е „аз“ от определени „нас“, не се е родил собствено като човек. Той е изпълнил Божия призив („бъди ти“), но други не са го изпълнили, доколкото Бог го е извикал, за да „бъде“ на-тези, извикал го е в „този дом“, а ето – „домът“ не се е оказал налице.
Момичето, за което ни разказва вестникът, е получило дара на живота, но съдещите го от християнска гледна точка трябва да съобразят, че то не е получило дара на дома-на-живота, който е неотделим от дара на живота и който (целият) е собствено дарът на Бога. За това, че не го е получило, виновен е не Бог (защото Той го е извикал именно в дома на родителите му, в и чрез родителите му го е извикал). Но… не е виновно и момичето!
Вместо „дом“, момичето е получило (и живяло) живот на голо (сиротно) собствено име, без-фамилен живот. А ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че не знаем колко студен, безприютен, инвалидизиран е един живот в казионния дом за „лишени от родителски грижи“. Ето защо момичето може, уви, може да пожелае да отхвърли такъв един живот.
Защото това не е животът, който Бог ѝ е дарил, а животът, който някой друг (нейният дом) ѝ е отказал. ето тук стигаме до проблема за вината. Кой носи вина за вика на момичето: „Не искам да живея (този живот), искам да умра“? Греха на отчаянието ѝ? То самото? Защото отхвърля Божия дар? Но Бог не ѝ е давал този дар. Той ѝ е дал дара да бъде „тази-на-тези“, а „тези“ са ѝ отнели дара на Бога, те са го отказали и на нея, и на себе си. С това сякаш можем да приключим и да отдъхнем.
Ето ги виновниците, на които този грях „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“ – родителите изверги. Чудесно. Ами ние? Християните? Ние нищо общо ли нямаме с „родителите изверги“? Ако родителите изверги са отказали на момичето да бъде „аз-от-определени-нас“, не отказваме ли сега ние да приемем, че тези родители пък са „те-от-нас“, че те не са просто „те“ – извергите, а извергите, които са едни от нас? Но те са чужди, непознати за нас хора, какво бихме могли да направим, освен да ги обвиним? Това обаче и казвам сега: това, че са „чужди“ на нас хора – „те“, а не „те-от-нас“ – е пък нашата вина. Защото за християнина няма (не бива да има) „те“, които не са „от-нас“.
Около тези родители-изверги е имало хора – техни близки, техни съседи, около тях би трябвало да е имало християни, църковни християни. И за извършеното от „родителите изверги“ те няма как съвсем да не са отговорни. Да попитам радикално: защо те не са приютили момичето? Всички отделни „домове“ са все „наши“ домове. Защо нито един църковно-християнски дом не е заменил отказания родителски дом на момичето? Е, ще ми отвърнат – като знаем колко са и каква обществена тежест имат християните в обществото, нима можем да искаме те да отговарят и за „чуждите“! А пък и „законът не позволява при двама живи родители…“. А пък и да приемеш не свое дете е прекомерно изискване. Да, то е прекомерно изискване, но че е прекомерно, това не можем да не видим като вина. Грехът, за който „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“, е, значи, извършен и от родителите изверги, и от близките на родителите изверги, и от близките на близките им, и от онези, които нямат нужната обществена тежест да противодействат, и от онези, за които приютяването на чуждо дете е „прекомерно изискване“…
„Не искам да живея, искам да умра“ е значи последна брънка от една обща вина. Викът на момичето не е вик, казващ просто: „Отказвам, отхвърлям своя живот“. Той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на вашата фамилия живот, защото вие, родителите ми, го лишихте от необходимата за него приютност, общностност“. И още по-дълбоко, той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на всички вас, които сте около мен, на вашия свят, на вашата общност живота отхвърлям, защото всички вие имате дял в лишаването му от това да бъде живот-с-вас“.
Ето защо, мисля си, никой християнин не може да осъди това момиче. Защото да го осъди, ще означава в края на краищата да достигне до себе си и ето, тогава, да откаже да се осъди сам.
В заключение ще си позволя да бъда още по-жесток. Това момиче, което днес е без крака и все още иска да умре, би могло да чуе как някой от по-ревностните християни (или консервативни „защитници на традиционните ценности“) издига глас и иска – от държавата – да се забранят абортите като противоречащи на нашето учение. Представям си как това момиче размисля известно време върху чутото и след това извиква в лицето на „ревнителите“: „Аз пък не бих подкрепила! Защото бих предпочела да ме бяха абортирали, вместо да получа този живот, който след двадесет и една години студ и предопределено лузърство вече не мога да понасям. Ако ме бяха абортирали, днес нямаше безсилно да искам да умра. Щях да съм мъртва!“ Какво ще му отговорят? „Недей така! Животът е безценен дар. Ти не си сама, ти си на своите родители“. „Не съм – ще отговори момичето – никога не съм била“. „Ти си на своите близки“. „Не съм. Аз нямам близки“. „Ти все пак си на нашата национална общност, на обществото“. „Не съм – аз съм осъдена от него да бъда лузър!“ „Ти си от нас, от нас християните“ – ще кажат. И може би тук ще трябва да се сепнат: всъщност така би трябвало да бъде, но така май не е. Е, като не е – би могло да отвърне момичето – първо, оправете това, пък тогава забранявайте абортите, които биха могли да спасят от живота такива като мен!
Какво искам аз – ще попита накрая моят евентуален читател – да оправдаем отчаянието и самоубийството, защото има случаи (като този), в който то има разбираем от всички нас мотив? Интелигентско християнство! Желаете да релативизирате и този грях, след като приветствахте релативизирането дори на греха на отстъпничеството, представен ни във филма на Мартин Скорсезе „Мълчание“ (така го прочетоха профанните критици). Или да се почувстваме виновни? Но какво бихме могли да направим? Можем ли да познаваме всеки сирак? Можем ли да поправяме греховете на всички безсъвестни семейства? Можем ли да сме навсякъде и с всички? Не можем – ще призная.
Но затова и не бива да съдим.
Нормата – „не трябва да се отхвърля Божия дар на живота; Това е смъртен грях“ – е неоспорима. Но в „блатото на този свят“ ние можем само да се каем за нейната невкорененост и неспазване. Всички! Не само момичето, хвърлило се под влака. Защото в „блатото на този свят“ сила има една друга норма: „Всеки за всичко пред всички е виновен“.

Печалната история на марксизма

В предишния текст под това заглавие аз отрекох марксизмът да може да се определя като някаква научна,Калин2 философска (или философско-политическа) доктрина. В своето действително историческо битие, казах аз, той бе всъщност тип хилиастична (миленаристка) религия – уникална сред многото съществували „хилиазми“ с това, че през XX век направи опит да установи на различни места своето „хилядолетно царство“, отнемащо на човека неговата история и подчиняващо го на „Абсолютната“ ѝ идея, олицетворявана от нейната (комунистическа) „Партия“.
За да уплътня това свое твърдение днес ще започна с един опит за периодизация на „ставането“ и краха на тази религия.
Всъщност, творчеството на самия Маркс аз бих определил като (само) първия етап от предисторията на собствено „марксизма“. Определям го така, защото макар да дава името на въпросната религия, това творчество все още не е „марксизъм“ (не е все още „-изъм“). И не е дори само поради една (всъщност конфузна за марксистите) причина: мързела и пословичната несистематичност на автора Карл Маркс.
Нека припомня, че освен „Капиталът“ (също приведен в напълно завършен вид от Енгелс) самият Маркс е автор най-вече на „ръкописи“ и на „проекти“ за съчинения, т. е. преди всичко на незавършени произведения, често захвърляни за години настрана (предавани – по думите на Енгелс – „на гризящата критика на мишките“), за да се заеме „гениалният мислител“ с (по същество конюнктурна) публицистика, от която да изкара някоя пара. Известно е, че въпреки финансовата помощ на фабрикантския син Енгелс, Маркс почти толкова, колкото за „комунизма“, е мислел за пари.
Но ето защо издаването на по-голямата част от тези Марксови „ръкописи“, тяхното коментиране, акламиране, екзегеза и популяризиране в цели съчинения, далеч надхвърлящи по обем коментираното, е извършено именно от Енгелс. „Развитието на социализма от утопия в наука“, „Анти-Дюринг“ (особено първия и втория раздел), „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и т. н., това са все съчинения на Енгелс, които събират, подреждат и придават що-годе систематичен вид на „наброските“ и „записките“, които Маркс всъщност е „произвел“. Към тях следва да се добави и придаването на (фалшив) теоретически ръст на откровено журналистически работи на Маркс (като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ и „Наемен труд и капитал“), извършено пак от Енгелс. Тъжната истина е, че на опитващия се да „изчопли“ от Енгелсовата черупка „самия“ критически Маркс, негов адепт остават почти само прословутите „Тезиси за Фойербах“, които поради своята фрагментарност и краткост могат да се подлагат на толкова безкрайна екзегеза, колкото Декалога от талмудическия иудаизъм.
Поради всичко това не без основание може да се утвърди, че „марксизмът“ (дори на самия Маркс) е произведение на Енгелс.
Което би останало без кой знае какво значение, ако не бе последвано от нещо по-важно, а именно – от овладяването (направено пак най-вече от Енгелс) на определени групи от зараждащото се (съвсем независимо от „класиците“) по онова време партийно социалистическо движение в Германия. Именно овладявайки части (групи) от това движение, Маркс, Енгелс и ранните им „другарчета“, започват да ги „хилиатизират“, превръщайки ги от политическо в религиозно движение.
И това обаче не би имало особено сериозни последици, защото ранната социалдемокрация бързо отделя от себе си загрижените много по-скоро за „Историята“ и нейния „есхатон“ – комунизма, отколкото за работниците марксисти (свидетелство за което са мрънкащите им „критики“ на Готската и пр. програми). Не би имало, казвам, особени последици, ако в началото на XX век в марксистките „групи“ на социалдемокрацията не бяха се влели руските адепти на учението с тяхната сектантско месианистична психология. В този смисъл Ленин действително може да се нарече създател на „марксизма“ в доста по-голяма степен от самия Маркс. „Марксизмът“ става истинска религиозна визия и се организира в (йерархизирана) „църква“ (да припомня Лениновата „пирамида“ – „маса-класа-партия-водач“) именно благодарение на Владимир Илич.

И все пак, все пак – нито така произведената марксистка религия, нито нейната „църква“ биха осъществили някога своето „хилядолетно царство“, ако не бе катаклизмът на Първата световна война и душеприказчеството на такива политически авантюристи и двойни (или тройни) агенти като например Парвус.
Известно е, че Ленин, стриктно следвайки „ортодоксията“ на марксизма, е бил убеден (до самия февруари 1917 г.), че „световната пролетарска революция“ може да избухне (и евентуално да победи) първо и преди всичко в най-развитата капиталистическа страна в света (за Маркс и Енгелс в края на XIX век такава е Великобритания, за Ленин, кой знае защо – Швейцария).
В базираната върху документи (и вставена в епоса „Красное колесо“) повест „Ленин в Цюрих“ Ал. Солженицин изразително ни е описал абсурдните опити на Владимир Илич да убеди швейцарските социалисти (в разгара на войната около тях) да „съборят“ държавата си и да надуят тръбата на пролетарския апокалипсис. Именно в Швейцария обаче, пристигналият (най-вероятно като германски агент) Парвус отваря очите на „гениалния“ Ленин за шанса превратът да бъде извършен в започващата да губи войната, разбунена Русия (за сведение Маркс е нареждал Русия буквално извън Европа и я е определял като страна с докапиталистически, „азиатски начин на производство“).
И ето: именно превратът в Русия слага край на теоретико-политическата предистория на марксизма и полага началото на неговата собствена история, т. е. на историята на марксисткия апокалипсис – изземването на историята от хората (и в този смисъл наистина нейното прекратяване) и подчиняването на хората на „Идеята на историята“, олицетворявана, повтарям, от „Духа“ на нейната истина – комунистическата „Партия“.
Едва от този момент марксизмът като една от световните „религии“ придобива историческо битие – битие, раз-съществяващо обществото на хората през целия XX век: отначало в „една отделно взета страна“ (бившата Руска империя, СССР), сетне в половин Европа, а още по-нататък тук и там по целия свят (в Корея, Камбоджа, Виетнам, Куба и т. н.). В „предисторическата“ си фаза марксизмът остава тук-там в свободния свят, където тутакси се разтваря (още тогава) в пост-фройдизма, структурализма и т. н. на отделни (не първостепенни) мислители, които, трябва да се признае, бяха мразени от собствено „марксистите“ много по-горещо (както се мразят еретици) в сравнение с откровените обективни и субективни идеалисти, неотомисти (и „вся остальная христианская сволочь“).
Та ето: именно този апокалиптичен „марксизъм“ претърпя поражение през 1989 г. и оттогава се намира в третия етап от своето съществуване – в своята пост-история, чиято тъжна (и смешна) картина обещах да обрисувам в самото начало.
Предварително ще трябва да кажа обаче, че „аристократите“ на класическия марксизъм – жреците и теоретиците на комунистическите партии от катастрофиралия „съветски блок“ (които до самата 1989 г. строяха вече „развития“ или „зрял“ социализъм) най-бързо и най-малко травматично изоставиха всеки „марксизъм“ и се превърнаха поравно в квазикапиталистически олигархии (България е типичен пример в това отношение) и в „неоконсервативни“ (фашизоидно-националистически) движения (най-вече в Русия и в бившата ГДР).
В този смисъл „марксизмът“ (изучаван вече на английски и френски – но не на немски в оригинал или на руски – езикът на „свещеното предание“ на религията) остана достояние най-вече на млади, екзистенциално не особено зрели и не толкова безскрупулни „ентусиасти“, които и поради своя (хабитуален) снобизъм и индивидуализъм и до днес, слава Богу, са базисно неспособни да се организират партийно-политически.
Онова, което остана дълбинно присъщо и на тези (млади) марксисти обаче, бе именно духът на религиозния хилиазъм (като правило не осъзнаван от повечето от тях) и който и до днес ги тласка към това да търсят дълбоко „подводната“ субстанция на историята, неминуемо течаща по посока на своя апокалиптичен „океан“, та като се „влее“ в него, да я „приключи“ триумфално.

Страница 2 от 5112345...102030...Последна »