Страница 1 от 4912345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Печалната история на марксизма

В предишния текст под това заглавие аз отрекох марксизмът да може да се определя като някаква научна,Калин2 философска (или философско-политическа) доктрина. В своето действително историческо битие, казах аз, той бе всъщност тип хилиастична (миленаристка) религия – уникална сред многото съществували „хилиазми“ с това, че през XX век направи опит да установи на различни места своето „хилядолетно царство“, отнемащо на човека неговата история и подчиняващо го на „Абсолютната“ ѝ идея, олицетворявана от нейната (комунистическа) „Партия“.
За да уплътня това свое твърдение днес ще започна с един опит за периодизация на „ставането“ и краха на тази религия.
Всъщност, творчеството на самия Маркс аз бих определил като (само) първия етап от предисторията на собствено „марксизма“. Определям го така, защото макар да дава името на въпросната религия, това творчество все още не е „марксизъм“ (не е все още „-изъм“). И не е дори само поради една (всъщност конфузна за марксистите) причина: мързела и пословичната несистематичност на автора Карл Маркс.
Нека припомня, че освен „Капиталът“ (също приведен в напълно завършен вид от Енгелс) самият Маркс е автор най-вече на „ръкописи“ и на „проекти“ за съчинения, т. е. преди всичко на незавършени произведения, често захвърляни за години настрана (предавани – по думите на Енгелс – „на гризящата критика на мишките“), за да се заеме „гениалният мислител“ с (по същество конюнктурна) публицистика, от която да изкара някоя пара. Известно е, че въпреки финансовата помощ на фабрикантския син Енгелс, Маркс почти толкова, колкото за „комунизма“, е мислел за пари.
Но ето защо издаването на по-голямата част от тези Марксови „ръкописи“, тяхното коментиране, акламиране, екзегеза и популяризиране в цели съчинения, далеч надхвърлящи по обем коментираното, е извършено именно от Енгелс. „Развитието на социализма от утопия в наука“, „Анти-Дюринг“ (особено първия и втория раздел), „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и т. н., това са все съчинения на Енгелс, които събират, подреждат и придават що-годе систематичен вид на „наброските“ и „записките“, които Маркс всъщност е „произвел“. Към тях следва да се добави и придаването на (фалшив) теоретически ръст на откровено журналистически работи на Маркс (като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ и „Наемен труд и капитал“), извършено пак от Енгелс. Тъжната истина е, че на опитващия се да „изчопли“ от Енгелсовата черупка „самия“ критически Маркс, негов адепт остават почти само прословутите „Тезиси за Фойербах“, които поради своята фрагментарност и краткост могат да се подлагат на толкова безкрайна екзегеза, колкото Декалога от талмудическия иудаизъм.
Поради всичко това не без основание може да се утвърди, че „марксизмът“ (дори на самия Маркс) е произведение на Енгелс.
Което би останало без кой знае какво значение, ако не бе последвано от нещо по-важно, а именно – от овладяването (направено пак най-вече от Енгелс) на определени групи от зараждащото се (съвсем независимо от „класиците“) по онова време партийно социалистическо движение в Германия. Именно овладявайки части (групи) от това движение, Маркс, Енгелс и ранните им „другарчета“, започват да ги „хилиатизират“, превръщайки ги от политическо в религиозно движение.
И това обаче не би имало особено сериозни последици, защото ранната социалдемокрация бързо отделя от себе си загрижените много по-скоро за „Историята“ и нейния „есхатон“ – комунизма, отколкото за работниците марксисти (свидетелство за което са мрънкащите им „критики“ на Готската и пр. програми). Не би имало, казвам, особени последици, ако в началото на XX век в марксистките „групи“ на социалдемокрацията не бяха се влели руските адепти на учението с тяхната сектантско месианистична психология. В този смисъл Ленин действително може да се нарече създател на „марксизма“ в доста по-голяма степен от самия Маркс. „Марксизмът“ става истинска религиозна визия и се организира в (йерархизирана) „църква“ (да припомня Лениновата „пирамида“ – „маса-класа-партия-водач“) именно благодарение на Владимир Илич.

И все пак, все пак – нито така произведената марксистка религия, нито нейната „църква“ биха осъществили някога своето „хилядолетно царство“, ако не бе катаклизмът на Първата световна война и душеприказчеството на такива политически авантюристи и двойни (или тройни) агенти като например Парвус.
Известно е, че Ленин, стриктно следвайки „ортодоксията“ на марксизма, е бил убеден (до самия февруари 1917 г.), че „световната пролетарска революция“ може да избухне (и евентуално да победи) първо и преди всичко в най-развитата капиталистическа страна в света (за Маркс и Енгелс в края на XIX век такава е Великобритания, за Ленин, кой знае защо – Швейцария).
В базираната върху документи (и вставена в епоса „Красное колесо“) повест „Ленин в Цюрих“ Ал. Солженицин изразително ни е описал абсурдните опити на Владимир Илич да убеди швейцарските социалисти (в разгара на войната около тях) да „съборят“ държавата си и да надуят тръбата на пролетарския апокалипсис. Именно в Швейцария обаче, пристигналият (най-вероятно като германски агент) Парвус отваря очите на „гениалния“ Ленин за шанса превратът да бъде извършен в започващата да губи войната, разбунена Русия (за сведение Маркс е нареждал Русия буквално извън Европа и я е определял като страна с докапиталистически, „азиатски начин на производство“).
И ето: именно превратът в Русия слага край на теоретико-политическата предистория на марксизма и полага началото на неговата собствена история, т. е. на историята на марксисткия апокалипсис – изземването на историята от хората (и в този смисъл наистина нейното прекратяване) и подчиняването на хората на „Идеята на историята“, олицетворявана, повтарям, от „Духа“ на нейната истина – комунистическата „Партия“.
Едва от този момент марксизмът като една от световните „религии“ придобива историческо битие – битие, раз-съществяващо обществото на хората през целия XX век: отначало в „една отделно взета страна“ (бившата Руска империя, СССР), сетне в половин Европа, а още по-нататък тук и там по целия свят (в Корея, Камбоджа, Виетнам, Куба и т. н.). В „предисторическата“ си фаза марксизмът остава тук-там в свободния свят, където тутакси се разтваря (още тогава) в пост-фройдизма, структурализма и т. н. на отделни (не първостепенни) мислители, които, трябва да се признае, бяха мразени от собствено „марксистите“ много по-горещо (както се мразят еретици) в сравнение с откровените обективни и субективни идеалисти, неотомисти (и „вся остальная христианская сволочь“).
Та ето: именно този апокалиптичен „марксизъм“ претърпя поражение през 1989 г. и оттогава се намира в третия етап от своето съществуване – в своята пост-история, чиято тъжна (и смешна) картина обещах да обрисувам в самото начало.
Предварително ще трябва да кажа обаче, че „аристократите“ на класическия марксизъм – жреците и теоретиците на комунистическите партии от катастрофиралия „съветски блок“ (които до самата 1989 г. строяха вече „развития“ или „зрял“ социализъм) най-бързо и най-малко травматично изоставиха всеки „марксизъм“ и се превърнаха поравно в квазикапиталистически олигархии (България е типичен пример в това отношение) и в „неоконсервативни“ (фашизоидно-националистически) движения (най-вече в Русия и в бившата ГДР).
В този смисъл „марксизмът“ (изучаван вече на английски и френски – но не на немски в оригинал или на руски – езикът на „свещеното предание“ на религията) остана достояние най-вече на млади, екзистенциално не особено зрели и не толкова безскрупулни „ентусиасти“, които и поради своя (хабитуален) снобизъм и индивидуализъм и до днес, слава Богу, са базисно неспособни да се организират партийно-политически.
Онова, което остана дълбинно присъщо и на тези (млади) марксисти обаче, бе именно духът на религиозния хилиазъм (като правило не осъзнаван от повечето от тях) и който и до днес ги тласка към това да търсят дълбоко „подводната“ субстанция на историята, неминуемо течаща по посока на своя апокалиптичен „океан“, та като се „влее“ в него, да я „приключи“ триумфално.

Ориана Фалачи споменава в една от книгите си, че бившия папа Ратцингер / Бенедикт XVI / има право, когато пише, че Западът изпитва нещо като омраза към самия себе си. От своята история вижда само онова, което заслужава укор и вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когатоАЗ казва, че ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност вече сериозно е заплашен. Кръвоносната система на Европа е парализирана Тази криза не се лекува с преливания на ислямска емиграция, защото ислямът в никакъв случай не може да предложи платформа за духовност.
Ха ! В мен веднага възникна въпросът: защо стана така , че папа Бенедикт XVI, едва като се оттегли / първия папа, който подава оставка през последните почти 600 години/ има смелостта да назове нещата по този начин. Когато от Бенедикт XVI стана отново / Йозеф Ратцингер (светското име на Бенедикт / тогава може да изрича неща, които всички виждаме.
Сякаш не е трудно да се досетим, че сегашния папа Франциск съвсем не говори по този начин…
Защо Ратцингер говори като немския мислител и културен антрополог Освалд Шпенглер в „ Залезът на Запада” ?
Ами Шпенглер например пише, че Западът се е запътил с бързи крачки към своята културна смърт и ще рухне подобно на египетската цивилизация.
Дали защото и двамата са немци ?
Не правя никакви внушения или препратки. Просто задавам сам на себе си въпроси.
Фалачи само споменава Ратцингер. Не казва нищо повече за него.
Исках да намеря други негови изказвания. На друго място. Намерих разбира се.
Една година след като се качил на престола папата цитира думите на византийския император Мануил II, че пророкът Мохамед е донесъл на света само „зло, с неговата заповед да се разпространява вярата с меч“, което провокирало масови демонстрации в мюсюлманския свят.
Нека се взрем по-внимателно и в думите на говорителя на папата, отец Федерико Ломбарди, когато Ратцингер се оттегля от папството си: „ Църквата се нуждае от някого с повече физическа и духовна енергия, който ще бъде в състояние да преодолее проблемите и предизвикателствата в управлението на църквата в този постоянно променящ се съвременен свят .“
Дали е необходима физическа и духовна сила да се спре цунамито от единоверци на Бин Ладен, които ни заливат и се правят на господари в нашата къща.
Ще се върна отново на Ориана Фалачи, че на едно събрание на общинския съвет на Флоренция, председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заявил : „ Време е вече и във Флоренция да има голяма джамия”. Той допълнил, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да се построи/ с общински пари / голяма джамия и ислямски културен център.
Градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на ренесансовото изкуство и култура ще бъде загробен и осмян от тяхната Мека…За да се превърне Европа в Еврабия и европейците да свършат коленичили на килимчето, да се молят пет пъти дневно заедно със синовете на Аллаха. А от джамията виещият глас на мюезина да оглася катедралите на Флоренция докато ги срути…
Постоянно се говори и пише за битката между цивилизациите.
Коя е другата цивилизация ?
Какво цивилизовано има в цивилизация, която се отнася с жените като с добитък, която реже глави като зелки , безскрупулно поставя взривове, за да убие невинни хора по летища и концерти. Цивилизация в която нерядко бащата убива дъщеря си заради джинсите, и снизходителност когато синът му изнасилва петнайсетгодишно момиче в Ница или Лион.
Политическият либерализъм продължава измислицата за „ умерения ислям ”, комедията за толерантността, лъжата за интеграцията, безразличието, скопения либерализъм, фарсът на мултикултурализма.
На Запад обвиняват хора за обида на исляма, но няма осъден за обида на християнството.
Арабинът, който уби режисьора Тео ван Гог, „виновен” за създаването на документални филми за робството на мюсюлманките, просъсква в съда на майката на Тео: „ Не изпитвам никакво състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка”.
Може би папа Ратцингер / Бенедикт XVI / малко завоалирано е искал да каже следното :
Ако продължава този абсурд с навлизането на исляма, Европа отива направо в боклука.

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

ЗА ФРАНЦ КАФКА И “ЗАМЪКЪТ” (Das Schloss, 1926)

https://theblogforculture.wordpress.com/

В днешно време личността на Франц Кафка е обвита в мълчаливо, но богоподобно възхищение. Той би докоснал в най-голяма степен истински чувствителните хора, които умеят добре да разсъждават върхуКафка живота и неговите противоречия, като не само се сблъскват с тях, но и ги подминават с ясното съзнание, че пътят е един и той води само напред. За тази непоколебима целеустременост се бори и самият Кафка.

Изисква се голям интелектуален потенциал, за да се разбере Кафка. Познавайки тъжния му личен живот, доста от темите в романите и произведенията му са разбираеми, но не и начинът, по който са предадени. Кафка е автор модернист, плод на една драматична последователност от несбъднати желания. Той е писател, който цял живот е страдал, но който приема парадоксите на обществото и който в крайна сметка откровено и по брилянтен начин се надсмива над всички тях. При това чрез изумителния безстрастен поглед на обикновен наблюдател на света, вместо на изцяло зависим от неговия ход продукт, какъвто продукт всъщност сме всички ние.

Това именно е неговата най-голяма сила. Израствайки над нищетата и посредствеността на тривиалното, Кафка разкрива какви неподозирани възможности съществуват пред човека, който обитава обикновената среда, но който има потенциала и най-вече разума да раздвижи тази статична обикновеност, като предприеме първите стъпки към елиминирането ѝ:

Там, горе, трябва да се задоволяваме с това, което ни отреждат, ала тук, долу, бихме могли все пак и сами да направим нещо.

Човекът е над събитията, той е в пълен контрол на желанията и действията си. И въпреки ясното съзнание за безсмислеността на всичко, той не се отказва от своя оптимизъм за собствена стойност и себереализация:

Че какво друго би могло да ме примами в тази пустош, ако не желанието да остана тук?

Разбира се, всички импулси, с които писателят зарежда своите герои, остават нереализирани, по-скоро нямат достатъчната ударна сила да постигнат гореупоменатите радикални промени. Тъй като обществото ни е общество на бюрокрацията, бумащината, хамалогията и хвърчащите листове, които никога не достигат местоназначението си, тази среда на вечна повтаряемост, физическа леност и психическа обърканост не позволява, дори напълно изключва възникването на един динамичен и съответно справедлив свят. Понеже борбата на Кафка, или по-точно на К. – главния герой, е именно тази – за лична справедливост, постигната чрез достигането до ясен за всички, но същевременно напълно ясен за никого смисъл на живота, както и за живот без посредничеството на институциите и администрацията. За едни по-топли човешки отношения, в които индивидът може спокойно да бъде себе си и да осмисли съществуването си чрез пълнокръвен контакт с останалите хора.

За меланхолия в “Замъкът” няма време, защото около К. постоянно се случват събития. Читателят е в непрекъснато чудене кое е първо – дали пристигането и действията на К., или самите събития. Не е ясно кое от кое произхожда. Пристигайки в селото с ясна, но изведена извън конкретиката от автора цел, К. започва своя дълъг път към замъка. Макар неколкократно да повтаря, че вече е пътувал много продължително и е оставил семейство и дом далеч назад в търсене на работа като земемер, за К. оставането в селото и работата в замъка са от жизненоважно значение. Този път е изпълнен с неясноти и лабиринти, със ситуации, които сякаш някой нарочно заплита все повече. В действителност по време на целия роман положението е такова, каквото е – нито повече, нито по-малко истинно или неистинно. Това е особен белег на “Замъкът”, който е същевременно така характерен за творчеството на Кафка.

Кой знае какво ви очаква тук, пълно е с всякакви възможности. Но разбира се, има и такива, които в известен смисъл са твърде големи, за да бъдат използвани, има неща, които се провалят не заради нещо друго, а заради самите тях.

Неочакваното и почти метафизично глуповато състояние на нещата се преплита с мрачната, задушна атмосфера на обречеността и безсмислието. Изтънченият стил на Кафка и лекият, подигравателен тон, с който пише, кореспондират по много нетипичен начин със сериозността на засегнатите от него проблеми. Само истински смел или разочарован, но при всички положения изключително интелигентен човек би могъл да създаде и да се придържа към подобна авангардна писателска стратегия.

И така, беше се сбъднало онова, което можеше да се предвиди, но не и да се предотврати.

Макар че К., освен като изгубена в натрапеното ѝ отчуждение личност (всички постоянно го наричат “чужденец”), може да се охарактеризира и като голям оптимист, който преминава през живота и се опитва да извлече максимума от него. Борбата му за това да му се позволи да работи и живее в селото, е вдъхновяваща, въпреки целия сюрреализъм на мястото, както и на самия замък, за който се знае, че е там, но никой няма реален достъп до него, макар и да е посещавал някоя от многобройните му канцеларии. По този начин остава неясно дали случващото се е реалност, или не, дали хората са реални, или не, тъй като са описани с множество особености, повечето от които са почти само физически очертани елементи с празни погледи и безжизнени лица. Също така са страховити и плашещи, особено помощниците на К., за които въпросът дали са умствено повредени, или са злодеи убийци, е почти метафизичен. Съмнението е постоянно присъстващ елемент в книгата, освен в отношението на Фрида към К., в което пък се крие една от големите изненади. Засегнатите теми също са страшни – за разврата и покварата, за скритите лични подбуди, за манипулацията на обществото от властите, както и тяхната всевластност, за подмолното присъствие на нещастието и разочарованието, които никога не си отиват. Що се отнася до бюрокрацията, тя е основен противник на Кафка. Авторът безмилостно я осмива. Осмива и желанието на ограничения, подчинен човек да се почувства като един малък Клам. Думите, които използва, описвайки действието в романа, също са много силни: разпит, измама, лудост, безумие. Забавно, но и отвратително е как след всеки секретар следва още един и как зад всяка канцелария има следваща. По този начин К. никога не успява да се добере до самия Клам, с когото иска да обсъди бъдещето си в замъка. За съжаление ситуацията наистина е безнадеждна за К.:

Заповедите минаваха някъде над него – и неблагоприятните, и благоприятните – и сигурно сърцевината на благоприятните също бе неблагоприятна, във всеки случай всички те минаваха над него и той се намираше твърде ниско, за да ги промени или – което бе още по-невъзможно – да ги отмени и да направи така, че думата му да се чуе.

В последната част на книгата действието протича много бързо. Има поредица от събития, които коренно преобръщат представата на читателя за самия роман, както и неподозирани обрати във взаимоотношенията между героите. Пред К. се разкрива една истина, една тайна, която звучи толкова абсурдно, а всъщност представлява една потискаща житейска драма, често срещаща се в реалния живот.

Тъжният имагинерен свят на Кафка от романа “Замъкът” е проекция на ужасяващите го през целия му живот кошмари от собственото му ежедневие. Впечатленията от нерадостния си начин на живот той имплантира в К. и историята му, за да създаде накрая един удивителен, макар и незавършен роман. За голямо съжаление, при Кафка романите винаги остават недовършени. Дори пожелал след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат унищожени. Той притежава невероятния талант чрез писането си да внушава на читателите внимание към общочовешките проблеми, които може да са дребни в малкия, изолиран свят на К., но всъщност са с огромно значение не само за самия него, но и за нас, хората от реалния свят.

Кафка има чудовищно въображение и безкомпромисна стерилна строгост към самия себе си. “Замъкът” е философски катаклизъм. За да бъде разбран този роман, той трябва да бъде разпаднат на фрагменти, но това изглежда е възможно единствено за човека, който го е писал.

Начинът на писане на Кафка е тайнствен, подсъзнателен, неконвенционален, безкомпромисно предизвикателен, а неговият силно подчертан индивидуализъм е в основата на литературния му талант. Той сякаш е пазел цялото си желание за живот, за да го вложи в литературата, която пише. Твърде жалко е, че творец с толкова висока стойност не е вярвал в себе си и непрекъснато се е изолирал все по-дълбоко в своята неизлечима потиснатост. И ако “Замъкът” е гениална творба дори в незавършената си форма, едва ли бихме могли да си представим в какъв шедьовър щеше да се превърне, ако беше завършен.

https://theblogforculture.wordpress.com

Изглежда уж уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим иС малката следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки възгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Това каза в интервю проф. Никола Алтънков, преподавател в Калифорнийския университет.
Изглежда уж уточнено, ама не съвсем.
Достатъчно е да включите телевизора си, за да чуете от историци и политици едни напудрени, фризирани и гримирани интерпретации на нашата близка история. Сякаш ние нямаме бащи и дядовци, чиито живот изцяло е преминал през онова време и които са си направили труда да ни разкажат в каква страна са живели. Сякаш ние миналата седмица сме паднали от Титан, спътникът на Сатурн, за да може такива като проф. Баева , проф. Пантев и партийни активисти на БКП/пардон БСП/, да ни разкажат каква е била България преди ние да се приземим окончателно на планетата Земя. Потребността от заглушаване на злото, означава, че злото не си е отишло.
Известният католически философ отец Юзеф Тишнер казва : „ Лъжата – може да се каже – е вкарване на неразбирането във вътрешността на разбирането”. Или пък тя, лъжата, е възможна, когато я вкараме в езиковото пространство и тя играе еднаква и основна роля както за лъжеца, така и за лъгания.
За лъжеца ми е ясно защо жонглира с истината и понятията. Животът му е бил построен върху лъжата. Тя му е била трамплин, чрез нея е правил кариера, ползвал е привилегии. Благодарение на нея си е намазал дебело житейската филия, уредил е чак и децата си. Нима не ги виждаме как се завръщат /а някой не се и завръщат/ от Оксфорд, Кеймбридж и Бъркли…
За мен загадка си остава лъганият… Той е сред онези отрудени хора, чиито ръце от работа са се превърнали в копита. Те още живеят натъпкани в панелните гета, но и днес продължават да ходят на Бузлуджа, носят цветя и пеят като малоумни партизански песнички.
Юзеф Тишнер използва израза „ обикновено разбиране на истината”. Предпоставка за нейното разбиране е степента с която приемаш „обективната действителност”, към която е насочено всяко познание.
Според Разколников убийството на лихварката – един обществен паразит – не е същото като убийството на невинен човек. Убивайки, Разколников е облекчил обществото от непоносим товар. Той изповядва възгледа, че изключителните индивиди имат право на изключителни постъпки, ако тези постъпки ще допринесат за бъдещето благоденствие на човечеството. Да не би вече да си помислихте, че този начин на мислене прави Разколников близък роднина на Ленин, Сталин и българските комунистически главорези ? Защото аз вече си го помислих…Всъщност това благоденствие и това бъдеще още не съществуват ! Няма го и на 9-ти септември 1944 г., няма го и десетилетия след това. Но те вече убиваха…При това убиваха невинни хора…В името на същото това бъдеще…
Но да се върнем на Тишнеровото „ обикновено разбиране на обективната истина”.
Значи Разколников наистина съществува. Лихварката съществува. Има ги брадвата, стаята, разписките…Преди всичко обаче имаме убийство. Оттук въпросът : уби, или не уби ?
Отговорът е само един – уби ! Разколников е убиец.
Всяко изместване на тълкуването на това действие е лъжа и ни отдалечава на светлинни години от това, което наричаме истина.
Да конструираш един цял фалшив свят, чрез който да изместиш фактите чрез професорски и партийни тълкувания, не прави от лъжата истина.
Разколников преди всичко е убиец. После е всичко останало…После можем да говорим за лихварката, за идеи, за лоши капиталисти и прочие…
Проблемът е, че за много хора този път до „ обикновеното разбиране на обективната истина” е неимоверно мъчителен…
Партизанските песни на Бузлуджа всъщност са гласът на гаврата Тя още дълго ще се носи огласяйки поражението на доброто.
Някой ден този глас ще заглъхне. После ще спре.
Защото и утопиите имат свой цикъл в живота на народите.
Но докато още пригласяме на гласа на злото и продължаваме да носим цветя на паметниците му, означава само едно – че то окончателно не си е отишло.

Национално помирение ли?

Миналата седмица, на фаталната дата 9/9, избраният за президент на държавата ни ген. Румен Радев (или екипът на PR-ите му, не знам) решиха, че е много „президентско“ („обединителско“ и „надпартийно“) даКалин2 произведат следния цинизъм. Датата 9/9 (1944 г.) била – заяви генералът – особено подходяща да се превърне в „ден на национално помирение“. Защото, видите ли, както преди 9/9 българи били проливали кръвта на своите сънародници, така и след 9/9 други българи правели с първите същото. А това било „трагично“, най-сетне трябвало да бъде признато „и от двете страни“ и да му се тури край.
Лесно може да се разшифрова възмутителната уловка в това нелепо предложение. То, разбира се, прави пореден опит (в духа на цялата идеология на БСП след 1989 г.) да стилизира десетилетията от първата половина на XX век в България като епоха, в която бил господствал „фашизмът“. Обратно, чрез въпросния „трик“ комунистическата епоха, последвала тази дата, автоматично се превръща в епоха на победилия „анти-фашизъм“, който пък – в грохота на обърналата се „гражданска война“ прискърбно, но по същество разбираемо, стигнала до „определени крайности“. Разбира се, доколкото фашизмът е експлицитно (и в световен мащаб) осъден като престъпление срещу човечеството, всяка последвала реакция именно срещу „фашизма“, дори да се е оказала (прекалено) твърда и съпроводена с неотрицаеми убийства и репресии, все пак не е обществено престъпление, а просто „крайност“, допусната от „определени среди“.
Съобразете, следователно, ако в България най-сетне – след почти век, трябва „да се помирим“ за жертвите на „фашизма“ (преди 1944 г.) и за жертвите на „анти-фашизма“, нещата стоят абсолютно асиметрично. Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е… „анти-фашизъм“, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: „фашизмът“, проливал „кръвта на българи“ преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали „малко повечко“, отколкото е „прилично“, са си получили всъщност „заслуженото“.
Разбира се, че на тези подли внушения и стилизации трябва най-сетне да се сложи край. Само че не чрез нелепото Радево „национално помирение“, а чрез назоваването на нещата с истинските им имена.
За да ги назова обаче, няма да се впускам тук в разисквания, имало ли е в България „фашизъм“ преди 1944 г. Дори ще призная, че кръгове, привързани към нацистката идеология (и практика) у нас, особено в годините на Втората световна война безспорно е имало. Само че нито те са „произвели“ жертвите от този период (в страната ни нацистка политическа формация никога не е била на власт), нито тези жертви са били – „анти-фашисти“. Така, атентаторите от храма „Св. Неделя“, екзекутирани за деянието си – най-мащабния атентат в Европа и до наши дни – разбира се, не са били анти-фашисти. Били са терористи, вербувани на местна почва от Съветския Съюз, точно така, както днес са (безспорно) терористи атентаторите-ислямисти, вербувани от призрачната „Ислямска държава“. Да, те са имали идеята чрез терор да предизвикат избухването на „световна пролетарска революция“, но дали и днешните ислямисти нямат своите „глобални идеи“? Но следователно екзекутиралите ги през 1925 г. в България са били не някакви „фашисти“ (такива през 1925 г. няма и в Германия), а са били органите на държавата, разбираемо потресени от мащаба на случилото се. Няколкото десетки последвали „нерегламентирани“ убийства по-скоро могат да се определят като „естествена“ крайност, последвала този национален шок.
По-нататък: прословутите „партизани“, симптоматично появили се в България, не с началото на „фашизма“ (срещу който уж били воювали), а с началото на войната на Хитлер срещу СССР, защото преди това пактът „Молотов-Рибентроп“ е свързвал в здрав, „братски съюз“ двата европейски тоталитаризма, са били не „анти-фашисти“, а съветски подривни групи. Може да е жалко, че български военен съд осъжда на смърт талантлив поет като Никола Вапцаров, но трябва да се подчертае, че Вапцаров съвсем не е разстрелян заради „благородните си леви идеи“ и даже не защото е бил „анти-фашист“, а защото е бил обвързан с експлицитно терористичната група на Цвятко Радойнов, приземила се с парашути в страната ни, с откровената цел да върши по същество същото, което днес вършат тук и там в Европа ислямистките терористи.
Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).
Добре, стотиците избити и хвърлени в лагери (веднага след 1944 г.) политически дейци на БЗНС, на БСДП, на Демократическата и на други „буржоазни“ партии, съпротивлявали ли са се с оръжие като пред-деветосептемврийските въоръжени (и вербувани от чужда държава) терористи? С оръжие ли, питам, са се съпротивлявали на новата про-съветска власт? И въобще – „фашисти“ ли са били? А писателите, художниците и журналистите? А свещениците? А непожелалите да дадат земите си в ТКЗС „кулаци“? Съвсем безспорно е, драги ми генерале (произведен в президент на всички българи), че двата рода „проливания на кръв“ са от съвсем различен характер. Към това е редно да се припомни, че ако тук ставаше дума за трагична „гражданска война“ между „фашистите“ (преди 1944 г.) и „анти-фашистите“ (след 1944 г.), тя съвсем не би могла да продължи чак до 1961 г. (когато са закрити лагерите в Ловеч и Скравена). Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании? И напротив: анти-фашисти ли са били убийците им Газдов, Гогов, Горанов, Ръжгева и пр.? Нима с „фашизма“ (допускайки само някои „крайности“) се борят българските комунисти чак до 1961 г.
Още веднъж подчертавам (колкото и скандално да прозвучи за някои): „великият поет“ Н. Вапцаров е екзекутиран преди 1944 г. не защото е „работнически поет“, „комунист-идеалист“ и автор на „Моторни песни“, а защото е член на терористичната група на Цвятко Радойнов. А с терористични групи една държава (дори да е във фатален съюз с Хитлерова Германия) не може да не се бори с максимална твърдост. Напротив, Сашо Сладурът е убит в лагера в Ловеч не защо е бил „фашист“, а защото е бил бохема и автор на остроумни вицове за комунистическите вождове. Тук има безспорна разлика и талантът не унищожава тази разлика. Откъде знаете дали някой от атентаторите-ислямисти днес не пише чудесни стихове? Откъде знаете дали не изповядва радикалния си ислям с горещ сърдечен „идеализъм“?
Накрая ще кажа и нещо просто. Преди да ни призовава да се „помирим“, щеше да е добре генералът-президент да призове (все още живите) адепти на комунизма у нас да се разкаят, поне за „допуснатите крайности“. Защото помирение с онези, които продължават (открито) да празнуват своя дял от „пролята българска кръв“, едва ли е възможно и за най-добронамерения човек. И още: ако в България е имало „фашизъм“ преди 1944 г., той е осъден отдавна, заедно с всеки фашизъм. Комунизмът обаче не просто не е осъден. Неговите привърженици не дават и дума да се издума за престъпленията му.
Прочее, съобразете, г-н генерал (президент), възможно ли е дори да си представим на рождения ден на Хитлер (или ако предпочитате, на датата на подписването на съюзния договор между България и нацистка Германия) в наши дни определени българи да се събират и открито да празнуват тези дати? А и до днес – ето до тази година – на 9/9, онези, с които ни призовавате да се „помирим“ (защото едва ли не взаимно „сме си проливали кръвта“), празнуват началото на своите престъпления. Празнуват ги, а не се разкайват за тях.

http://kultura.bg/

Ален Финкелкрот: Тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто

Автор : „Фигаро “

„Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата

ALAIN FINKIELKRAUT

ALAIN FINKIELKRAUT

република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат“.
Те спорят, но по цивилизован начин. В книгата En terrain miné (“В минно поле”) френските философи Елизабет дьо Фонтене и Ален Финкелкрот, които са дългогодишни приятели, излагат своите съгласия и несъгласия под формата на писма. Вълнуващ епистоларен разговор, който позволява също да открием автора на Nouveau Désordre amoureux (“Новия любовен безпорядък”) и на La Défaite de la pensée (“Поражението на мисълта”).

– En terrain miné (“В минно поле”) е книга на епистоларен разговор между философа Елизабет дьо Фонтене и вас самия, но тя прилича и на диалог между интелектуалеца, който станахте, и безгрижния младеж, който сте били. Като че ли огромна тревога ви дели от него. Окончателно ли скъса Финкелкрот от L’Identité malheureuse (“Нещастната идентичност”) с човека от 1968-а, който сте били за кратко?

– През май 1968-а бях на 19 г. и бях носен от вълната. Както повечето хора от моето поколение, преживях велик момент на стаден лиризъм. Бунтувах се срещу това, което наричахме “системата”, следвайки движението. А после моят зараждащ се житейски опит постепенно се почувства натясно в идеята, че всичко е политика. Особено си дадох сметка, че дискурсът за сексуалното освобождение опростява реалността на желанието и тази на любовта. Тази дисхармония с духа на времето ни накара, Паскал Брюкнер и мен, да напишем Nouveau Désordre amoureux (“Новият любовен безпорядък”). Накрая откритието за тоталитарната еволюция на революциите ме накара да хвърля един не толкова благосклонен поглед върху нашите хубави демонстрации и да възприема следната максима на Анри Мишо: “Който пее в група, ще прати брат си в затвора, когато го поискат”. Аз не отричам май 68-а, но започнах да променям погледа си отдавна.

– Признавате, че през вашите хубави години не сте разбирали как някой може да се нарече десен. “Да бъда ничий негодник: такава беше моята обсесия”, пишете вие. Какво промени мнението ви?

– Писателите от Централна Европа ме накараха да разбера, че тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто. На тях дължа скъсването си с робеспиеровата концепция за политиката като война на човечеството срещу враговете му. Благодарение на тях станах скромен.

– Антитоталитаризмът ли е матрицата на всичките ви битки?

– Когато се разкри тоталитарната измама, осъзнах общото наследство на десницата и на левицата. Антитоталитарзимът не ме накара обаче да фетишизирам демокрацията. Аз обичам силно равенството, т.е. универсалността на чувството за подобност, но от него не си правя заключението нито, че всички представляват ценност, нито че всичко е ценно. И повтарям предупреждението на Саймън Лейс: “Демокрацията е единствената приемлива политическа система, но именно защото има приложение само в политиката. Извън собствената си област, тя е синоним на смърт, защото истината не е демократична, нито интелигентността, нито красотата, нито любовта (…). Едно наистина демократично образование е образование, което формира хора способни да защитават и да поддържат демокрацията в политиката; но в собствения й порядък, който е порядъкът на културата, тя е безпощадно аристокартична и елитарна”. Аз просто смекчавам думите му, казвайки, че републиката трябва да се стреми да осигури израстване на всички, но без никога да жертва взискателността, нито висшата степен на съвършенство.

– Обявихте, че антирасизмът заплашва да стане комунизма на ХХI век. Това така ли е вече?

– Всъщност не остава вече нищо от този велик морален принцип, освен систематичната практика на отричане и преследване на непокорните. Да виждаш това, което виждаш, вече означава да се изложиш на обвинението в расизъм. И след Жорж Бенсусан или Паскал Брюкнер, всички онези, които се стремят да отворят очите за антисемитизма и франкофобията, които върлуват в “народните квартали”, рискуват да бъдат преследвани и да се явят през ХVII-то отделение на съда за подбуждане към расова омраза.

– В първото си писмо Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че държите някои “ултрадесни” позиции. Вие й отговаряте, че ожесточената ви защита на секуларизма или на републиканското училище не ви прави десен човек. Къде стоите спрямо разцеплението дясно/ляво?

– Левицата има само думата “промяна” в устата, когато става въпрос за спасяване на мебелите. Но не съм десен, тъй като левицата, десницата и центърът говорят в един глас: гласа на икономиката. Независимо дали става дума за опустошенията на неотуризма или крайностите във футбола, нашите представители разсъждават изключително в термините на рентабилност: “Това носи приходи, значи е добро!”. Десницата и левицата поставят политиката в служба на икономиката, което е жалко. Повече от всякога, политиката трябва да смени господаря си и, работейки за благосъстоянието на гражданите, да служи на цивилизацията.

– Смятате ли, като Еманюел Макрон, че това разцепление е остаряло и може да бъде заменено с разцеплението “прогресивен/консерватор”? В лагера на консерваторите ли сте вие?

– Тъй като не съм наследник, нямам никаква причина да пледирам за запазване на привилегиите и съвсем не желая да замразявам обществения ред. Ако съм консерватор, това е в екологичен смисъл, но тази екология, този принцип на съхраняване не трябва да се ограничава до земята, той трябва да обхваща културата, езика и също любезността на маниерите. Покойният Пол Йонет цитира някъде тази красива фраза на Андре Терив: “Това, което искаме да поставим от чиста предпазливост, е спирачният механизъм. Склонът не се нуждае от защитници”.

– Може ли да бъдеш едновременно социалист, консерватор, либерал, както предлага Лешек Колаковски?

– В прочутото си “Кредо”, публикувано за първи път през 1978 г., Колаковски припомня, че за консерватора няма хепиенд, няма окончателно решение на човешкия проблем. А също, че има цена, която трябва да се плати за целия прогрес, който правим. За либерала, добавя Колаковски, “човешките общности са застрашени от стагнация, но също и от регрес, когато се оказват организирани по такъв начин, че вече няма място за индивидуалната инициатива и способността за създаване”. И, накрая, за социалиста, обществата, в които търсенето на печалба е единственият фактор за регулиране на системата за производство, са застрашени от ужасни катастрофи. Трите големи типа чувствителност, разграничени от Колаковски, могат да бъдат дозирани различно, но като него аз приемам това тройно наследство.

– Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че сте изоставили идеала на Просвещението. Какво е отношението ви към тази епоха и философско движение? Предпочитанието ви изглежда е по-скоро към Ренесанса…

– Това, което характеризира модерните времена, е хуманизмът. Бог отсъства, човекът заема мястото му: такъв е сценарият. Но този хуманизъм няма само един застъпник. Има хуманизъм, произлязъл от Ренесанса, който определя културата като път към нашето лично творение през съкровището на творенията на другите, хуманизмът на Просвещението, който иска човекът да използва разума си, за да бъде свободен и да разшири своята империя над света, романтичният хуманизъм, най-сетне, който ни припомня, че сме способни да се самосъздаваме, да се самопораждаме и който рисува образа на едно несломимо вкореняване на човека. Напрежението между тези хуманизми е плодотворно: нито един не бива да се пренебрегва. Така че аз съм решителен защитник на Просвещението срещу неговите противници и тяхното изкушение да заемат цялото място.

– Имаме чувството, че вашият консерватизъм е толкова естетически, колкото и политически, че вашият основен двигател е привързаността ви към красотата на света и особено към тази на миналото…

– Ако аз съм естет, то е в смисъла на онзи селянин от Оаз, който в един документален филм по France 5 казваше, че никога постигането на рентабилност няма да го накара да се съгласи да избере пътя на индустриалното животновъдство. Защото, когато през пролетта най-накрая изведе кравите си от обора, те подскачат като малки момичета на ливадата. И този “танц на кравите, казваше г-н Дьоларжилиер, няма цена”.

– Една от основните теми на разногласие с Елизабет дьо Фонтене е въпросът за жените. Феминист ли сте?

– Майка ми беше домакиня и бих проявил жестока неблагодарност, ако не призная всичко, което дължа на нейната преданост. Днес обаче жените имат друга съдба: те присъстват в публичната сфера, имат достъп до всички професии. Радвам се безрезервно на тази голяма еманципация. Това, което ме дразни, е когато чувам някои неофеминистки да изобличават, сякаш нищо не се е случило, увековечаването на мъжкото господство. Лошият традиционен играч не признава поражението си. Тези лоши играчи от нов тип не признават победата си. Те искат също да се приключи веднъж завинаги с разликата между половете чрез деконструкцията на онова, което вече наричат “род”. Не виждам никакъв прогрес в този насилствен поход към недиференцираност.

– Елизабет дьо Фонтене ви упреква също за приятелството ви с Рено Камю. Пишете, че ХХ век е век на разбитите приятелства. Имаме чувството, че за вас приятелството е по-важно от идеологията?

– Имам дълбоки несъгласия с Рено Камю, но онези, които ме приканват да скъсам с него, за да вляза в кръга на почтените хора, имат нещо общо: те никога не са отворили нито една от неговите книги. Ще се опозоря, ако отстъпя пред тяхното искане. По-общо констатирам, че от публикуването на пасквила, поръчан на Даниел Линденберг от Пиер Розанвалон, и чието заглавие, Le Rappel à l’ordre (“Призив към ред”), звучи като признание, черните списъци зловещо се появиха отново в част от пресата и университетските среди.

Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат. Това сплашване и тази дисквалификация покваряват интелектуалния живот. Аз се опитвам да устоя.

– En terrain miné (“В минно поле”) е истински интелектуален дебат, какъвто вече не се прави, но води до задънена улица. Всеки остава на позициите си и Елизабет дьо Фонтене признава, че би могла да бъде прокудена от част от приятелите си заради тази книга. Какво разкрива това? Невъзможно ли е да се дебатира днес във Франция?

– Ние разисквахме и несъмнено благодарение на епистоларната форма, която избрахме за тези разговори, нашето приятелство издържа на бурите. Не всичо е загубено.

http://www.glasove.com/

Глобалната сексуална революция

автор : Габриеле Куби

По повод на събитията в Лондон

Отказът от насилие характеризира ако не всички, то поне най-значителните и най-големите религии.С малката Затова, когато Христос ни приканва „да подложим и другата буза”, след като са ни ударили, той утвърждава, че истинската сила е не бруталността, а милосърдието и любовта.
Няма да се впускам в очевидния факт, че ислямския свят не успя да заеме на международната сцена нито икономическата, нито политическата, нито духовната тежест, отговарящи на неговата демографска и географска разположеност.
Но това е дълга тема.
По повод на събитията в Лондон и инфантилния, стигаш да малоумие западен либерализъм, искам да разкажа една стара, кратка история. Тя е свързана с християнското послание да подложим и другата буза.
Един кротък човечец, ревностен християнин, си яздел бавно магаренцето, връщайки се от някаква работа. Не щеш ли насред пътя му изскочил някакъв разбойник, свалил брутално човека от магаренцето и му ударил един силен шамар. Човекът застинал и не помръднал, нали е християнин, дори подложил и другата си буза. Разбойникът без да се колебае взел ,че му ударил един още по-силен шамар и на другата буза.
Тогава човекът се съвзел, измъкнал някаква закачена за самара тояга, скочил срещу разбойника и го пребил почти до смърт с нея.
– Чакай, развикал се падналия на земята разбойник, нали си християнин, нали даваш и другата буза!
– Християнин съм –казал човечецът – дадох ти едната буза, после ти дадох и другата. Но всичко свърши дотук. До този момент ти си имаше работа с Исус, сега вече си имаш работа с мене…
И продължил да го удря….

Страница 1 от 4912345...102030...Последна »