Страница 1 от 5712345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Сигурно е прекалено консервативно да смятам, че права могат да имат само почтените хора. Правата произлизат от необходимостта да бъде опазен живота и достойнството на всяко човешко същество. Права и достойнство имат не самоПРОФИЛ квантовите физици, нито само хората чели „Вълшебната планина”, „Игра на стъклени перли” или ”Смъртта на Вергилий” , нито университетски преподаватели познаващи творчеството на Кафка, Пруст или Херман Брох. Права и достойнство има, земеделеца, полицая, пожарникаря и пощальона, хората които поддържат парковете. Всички, които вадят своя хляб честно и допринасят със своя труд за просперитета на общността Единствено, когато правата, са изтръгнати от контекста на задълженията, те увисват в човешкото пространство немотивирано, неудачно, много опасно и твърде деградиращо. Тези, които нарушават човешкото достойнство на други люде, насилниците, терористите, крадците, не могат да имат същите права. Не става ли така, че често убежденията ни произхождат от недостиг на готовност да се доверим на непосредствения си опит. По-нататък, когато утопичните убеждения се структурират, те се превръщат в доктрини и идеологии. Убежденията създават фалшив контекст. Те пренебрегват фундаменталната истина, че за да се ползваш от правата си трябва да живееш в едно постоянно състояние на отговорност. Да живееш, като жертваш нормалния порядък и естествената жизненост в отношенията, заради доктринални абстракции за правата на човека, е деградиращо. Левицата на Изток и на Запад прави именно това. В която и точка на света да се намира, тя ментално е свързана с комунистическите утопии и на практика разширява злото , като го разтегля, разтваря, прикрива и маскира в нови утопични доктрини, противоречащи на фундаменталните естествени закони, определящи човешките отношения. Каноничните принципи за свобода, братство и равенство, в техните съвременни левичарски импликации, реално не работят, защото са мъртвородени. Всъщност те са мъртви още в своята идейна утроба . Там където има свобода е невъзможно да има равенство, а равенството се постига само с насилие и само в отсъствието на свобода. Такава е действителността. А действителност просто е другата дума за истина. Но не и в политиката. Всички леви доктрини на Запад, поддържани от политически лидери, чиито принципи свързани с мултикултурализма и правата на човека , водят до обществена невроза и разпад на ценностите. Те не можаха да ме убедят , че афганистанецът или иракчанинът дошли в страната ми, могат да си построят джамия в двора ми, да ползват права и социални фондове, без никакъв принос към общността. Тези леви политици, продължават да затварят народите си в рамките на фалшивия контекст на провалени системи от убеждения, които водят Европа към гибел, превръщайки я в Еврабия . Не само във физическия смисъл, но също така и в психически и културен смисъл.
Изглежда историята на утопиите започва там, където започва разпада на реалността в нейния естествен, жизнеутвърждаващ вид. Там, където започва цялата палитра и множественост на всички интерпретации, свързани с правата на човека. Тези утопични интерпретации със съпътстващи ги провизорни, пара-утопии, са по близо до лудостта отколкото до разума. Те се превърнаха в поминък, в хранителна среда на редица леви движения , организации, чиито доктрини създадоха нов вид фундаментализъм – този за правата на човека. Той разрушава базови очевидности на здравия разум, изкривява социално-икономически закономерности, създава нови утопични хоризонти. Зад тях ни очакват нови разочарования, чакат ни още по-нови провали в претенциите ни за справедливост. Защото загубата на всякаква вяра в здравия разум и в традиционната християнска религия, води само към едно място – към бездната.

Сред редиците на протестиращите ясно се очертават провалени политически птеродактили, чиито устни кухини се пълнят с партийна слюнка, предвкусвайки възможност, отново да се докопат, все едно по какъв начин, до властта. Няма нужда да ги изреждаме. Достатъчно е да видим кадрите с бягащите в метрото култови герои, които смело спряха електричеството наПРОФИЛ влаковете. Минчо Спасов и Еленко Божков , двама едри мъже с мозъци на колибри, тръскаха нашишкавелите си тела, подобно на кадри от „най-доброто от Бени Хил”, герой на когото никога не му липсва смелост и енергия, да извърши поредната малоумна глупост. По улиците бързо изпълзяха червени, депримирани, политически плъхове като Румен Петков, Лупи, Мая Манолова и компания. Само след броени месеци ще има избори, но тези люде нямат търпение да се домогнат до властта. Финансирани от Черепа, поведени от проруският аватар Радев, върволицата от изпаднали от властовия театър люде, крачат под тежестта на огромните си мераци да са протагонисти в политическия сюжет на страната. Болшевишки отрочета като Бойкикев, Минеков, депримираната отвсякъде Манолова, хиперактивния логорей Хаджигенов, безформената и хлъзгава политическа медуза, Бабикян, руският продажник Копейкин, търсят не само място, но роля и реплики в задкулисния спектакъл. Техните злоба, гняв и недоволство, възбудимост раздразнителност и болестна дисфория, идват от факта, че нямат желаната роля, тежест или дори глас в политическия театър. Номенклатурни отрочета на генерали от ДС, продължават яростно и фанатично да удрят с юмручета по парламентарните банки. Те продължават да смятат, че след като са завършили в чужбина, трябва задължително, по произход, като в Камарата на лордовете, да им се полага да заемат важни позиции в политическия и стопански истаблишмънт на страната . Какво да кажем за останалите млади наивници, участници в този задкулисен спектакъл. Те просто ще бъдат употребени. Това, че дори не разбират, че крачат заедно със собствените си врагове, се дължи на факта, че нямат нито културата, нито знанието да го проумеят. Развяват разнопосочни байраци, дават разнопосочни, полуграмотни, неимформирани, изненадващо плоски и безсмислени изявления. Всичките тези въздушно-капкови призиви от типа „смяна на системата”, „ свобода и демокрация”, говорят за една пълна, смущаваща, историческа, правна неграмотност и неадекватност. Смяна на системата може да се извърши единствено с процедура, изискваща тежки парламентарни мнозинства, изискваща още по-тежки парламентарни консесуси – все неща, които са не само непостижими, те са направо невъзможни по тези земи. Рано или по-късно, Борисов ще си отиде. Но големите проблеми на тази страна ще си останат същите. Докато не се извърши пълна лустрация на бившата, червена върхушка и нейните служби, които съсипаха съдбите на хиляди българи , няма да има истински промени. Докато цялата българска земя продължава да бъде набучена като игленик с паметниците на съветския окупатор, нищо няма да помръдне. Докато цялата червена натрупана фамилна тиня, от некадърници, докарани на власт със съветските танкове, продължава да бъде политически фактор и търси своя идеологически и фамилен реванш, за отнетите привилегии – нищо няма да помръдне. Тези хора още стискат червената комунистическа проруска нафора между зъбите си. Тяхното неимоверно озлобление, отмъстителност и ярост, идват и от факта , че неща като сделката с F-16, и едно бъдещо влизане в Еврозоната, ще правят все по-трудни техните политически домогвания. Ще става все по-трудно задоволяването на техните стопански, кариерни и властови апетити. Наследниците на Третия Райх след края на Втората световна война, бяха изтикани в периферията на обществения живот. Печатът на срама от престъпленията и зверствата на техните предци ги следва неотлъчно и до днес, те са задължени да се отрекат от тях. Те не можеха да влияят по какъвто и да било на начина на живот и съдба на своите съграждани, или да предприемат, каквато и да било изява в обществото. Докато тук доносници и щатни служители на ДС, прилежно служили на репресивния апарат на обявената за престъпна комунистическа партия, продължават да участват в политическия живот на страната. Говорят в качеството си на анализатори, социолози, политолози, антрополози, външни анализатори и каквито там се сетите. Продължават да водят телевизионни предавания, да пишат анализи, да обясняват на простосмъртните що е това морал, етика и хуманизъм.
Същото е като педофил да ти чете лекции по начална педагогика.
За каква промяна говорим, за каква смяна на системата става дума, за Бога !
Оказва се, тези хора освен в комунистическата система, продължават са част от следледниковата посткомунистическа епоха. Те опасно кръжат около ръба на онази помийна яма наречена евразийство, от чийто дълбини се чува грозното грачене на все същите червени птеродактили

Заспали в мравуняка

АВТОР : ВАЛЕРИЯ НОВОДВОРСКАЯ

Струва ми се, че това е нашето последно приключение. В нашия север има само бели мечки, в нашия юг сме обкръжени от плътна пустиня от ненавист, защото на всички – и на Кавказ, и на Средна Азия, и на Тибет, на който ние даже неВалерия съчувствахме – ние причинихме някакво зло.

На запад ние гнусно и предателски нападнахме Украйна, и тази война завинаги ни лиши от доверието и уважението на цивилизованите народи – от Швеция до Австралия и от Канада до Чили.

А на изток ние се заплетохме в китайската главоблъсканица. Главоблъсканица в буквален смисъл, защото там ще си счупим шията. Правилно е неотдавнашното изказване на полския външен министър Сикорски: „Русия може да бъде само съюзник на Европа или суровинен придатък на Китай”. Разбира се, ние за съюзници не се натискаме, твърде изостанали сме от цивилизацията, но Западът умее да подбира изразите. Суровинният придатък ще го поканят на масата и с кафе ще го почерпят, и няма да почнат да го унижават, както не унижаваха и Елцин чак до войната в Чечня и до „завоя над Атлантическия океан”, предприет от Примаков [1]. Но пък слабата, безполезна, загубила опора в Запада Русия бързо-бързо ще стане не придатък, а нещо по-лошо – ще стане колония на Китай. Китай няма да почне да се церемони с нас.

Това е страшна страна, гигантски мравуняк, желязно единен и споен от тоталитарна идеология. Комунизмът там е само на повърхността, а под него е конфуцианството. Вярност към бащата, към господаря, към държавата и към началството. А още по-навътре, още по-същностна даже от конфуцианството, е една от първите фашистки теории за света – философията на Лао Дзъ, една философия на абсолютния приоритет на анонимната и безлика държава над правата на личността.

През пети век преди Христа се разработват основите на даоизма. Лао Дзъ формулира това, което с горчивина и ирония ще повтори в началото на юни т.г., когато се отбелязваше 25-ата годишнина от разгрома на демонстрациите на китайските студенти за демокрация на площад „Тянанмън”[2] в Пекин, някакъв недоубит и скрил се в нашата телевизия НТВ дисидент. Формулата на китайския философ предава в едно изречение същността на китайския, на немския, на сегашния руски фашизъм. Ето я: „Необходимо е да направим сърцата на хората пусти, а стомасите им пълни”. И още: „Най-доброто правителство е това, за което народът знае само това, че то съществува; много по-лошо е правителството, което хората обичат, а вече съвсем лошо е това, над което те се смеят”.

В светлината на теорията на Лао Дзъ всички западни правителства, по адрес на които избирателите рисуват карикатури и за които съчиняват вицове, за нищо не стават. Мощта им трябва да е мъртва, закрита, анонимна, такава, каквато я описва Кафка в „Процесът”.

Всъщност нещата, които направи Мао, са само дреболии в сравнение с това, което се е правило в историята. А това, което е свършил например основателят на Цинската династия, строителят на великата китайска стена, императорът Цин Ши Хуанди, който можем да смятаме за създател на китайския казармен комунизъм, вече е нещо сериозно. При него хората са живеели в общи бараки, хранели се от общи чинии, обличали се в еднакви червени куртки, а даже изповядването на конфуцианството се е считало за престъпление. Ако обявявали някой за „виновен”, то екзекутирали не само мнимия виновник. Убивали родителите му, жена му, децата, братята и сестрите му. А страшната Китайска стена е била по-дебела от всякаква Желязна завеса. На императора се подчинявали даже боговете: не той изпълнявал волята им, а те неговата.

Китай твърде дълго гладува и това, което му даде Дън Сяопин (жалко подобие на Горбачов) – купичка ориз с три лъжици заливка (месна, рибна и зеленчукова) – вече изглеждаше като благоденствие за китайците. А сега те могат да пътешестват по света, могат да владеят предприятия и да купуват леки коли, а защо не и частни самолети. Но това е само фасадата. Стотици милиони, които живеят вън от промишлените зони (т.е. вън от местата, където пускат туристи), са бедни. По-бедни са от мен и от вас. А 10% от брутния вътрешен продукт на страната отива за армията.

Борис Чичибабин, този поет на Самиздата [3], написа за Китай горе-долу същото, което написа и американският фантаст Хайнлайн в романа „Шестата колона”, където мощта на Китай се стоварва върху Америка и я завоюва. В края на краищата Америка се спасява благодарение на високите технологии и на интелекта си. Но така или иначе е страшно да се чете. А Чичибабин молеше съдбата да му дари смърт една година преди Китай да нападне Русия и Запада. „Когато дойде време за съда, под крясъците на негодниците в една клада ще хвърлят и Ленин, и Бердяев”.

За това, което в Китай се правеше по времето на „културната революция” [4], ни дава представа романът на китайския класик Лао Шъ „Записки за котешкия град”. Лао Шъ бе измъчван от китайските „нашисти” [5] – хунвейбините: те не хвърляха книги в тоалетни от картон, а изтезаваха и убиваха.

Можете ли да си представите руснаци, които биха (макар и принудително) лели чугун в домашни доменни пещи? Но в Китай това го правеха. Сталин ни причини много ужаси: отне ни всичко, унищожи 30 милиона души, но той даже лагерниците не превърна в мравки. Затворниците в ГУЛАГ се стараеха да оцелеят с помощта на некачествено изпълнение на заданията или като се самонараняваха, за да станат негодни за работа. Те се стараеха да избягват водещите до смърт „общи работи”. При това вън от лагерите колхозниците и работниците се стараеха нещо да откраднат. А китайците влачеха хомота. Страшен мравуняк, където всеки е длъжен да знае мястото и предназначението си. А ние няма да живеем на Запад в т.н. „чайнатауни”, нас ни научиха да декларираме любов към държавата, но не и да я изпитваме. Китайците мъкнат и слагат всичко в общия казан, а ние – всеки в своя си. Ние крещим за това, че сме се посветили на държавата, но я разграбваме. Може би това ще ни спаси. Но китайците служат наистина. При тях не бе извършено преустройство на съзнанието.

Нашата страшна държава няколко пъти я разрушаваха. Първият път беше по времето на Хрушчов, през т.нар. „размразяване”. Между другото, до 1917 г., при тримата последни императори ние живеехме почти прилично. И така, Хрушчов повреди монумента. Втория път рушеше Горбачов – Господ здраве да му дава. Монолита изкореняваше Елцин. За Путин няма надежда: този монолит не може да бъде възстановен със силите на православните казаци, на екстремистите и на фалшивия естаблишмънт. А ако стомасите се окажат празни, макар и само за едно десетилетие, сърцата на тези хора, разбира се, ще се препълнят от възмущение. А между другото, през това време ще измрат тези, които се появиха на бял свят като вярващи съветски роби, тези, на които им беше нужен Крим, хората, за които думата „Донбас” значеше нещо. Време да ги погребваме тези наши мъртъвци, за да не ни закопаят те.

А в Китай монолита нито веднъж не го разрушаваха. Опитът през 1989 г. бе жестоко пресечен. И досега никой от обвинените тогава в метеж не е реабилитиран, мумията на Мао си седи в мавзолея му, държавата е винаги права, а днешният китаец говори: „Ние сме твърде много, нашата страна не може да бъде поради това управлявана по демократичен път”. Затова и там има 10 хиляди души политически затворници, затова са и инквизициите с електрически ток. Китайците не се борят. Тези, които се бореха, са в Тайван, в Хонгконг, на Запад или в затвора. Даже бившият лидер на КПК, който някога съчувстваше на метежните студенти, седя до смъртта си под домашен арест.

И ето – на тази държава, на която така е нужен нашият Далечен изток, Путин хвърля Русия. Тук и ядреното оръжие няма да ни помогне. Путин за хилядолетия напред предаде Русия.

Изглежда истинската обективна реалност, доколкото можем да говорим за нея, няма фиксиран образ, фигура или дори контури. Дори да премахнем натрупаните човешки вярвания, заедно са нашите лични, пак няма да можем да се измъкнем от загадката.Морето Напротив – тя става още по-непреодолима. Вярванията ни създават това илюзорно удобство, колкото да си откъснем парче от загадъчното, да си изградим собствен свят. В крайна сметка как ще се освободим от тиранията на страха, роден от чувството за абсурдност на света.
Все пак разумният открива отношенията и връзките между нещата, за да си изгради полезните инструменти с които да задоволи собствените си потребности. Но непредсказуемата реалност винаги може да разбърка картите , да ни превърне в жертви на самите себе си. Разумът понякога се обръща срещу самия себе си. Тогава започва едно съмнение в собствената ни идентичност , в духовната ни същност, които остро се разминават с предопределената ни съдба и въобще с начинът по който протича животът ни.
Кухотата и безсмислеността на делника, това дълбоко скрито усещане за чезнене на индивидуалността, ражда нови илюзии и лични митове. Чрез тях се хващаме като за сламка, за да докажем, че все още не сме изпаднали от живота, че сме преодолели ирационалните си страхове и осмисляме дните си. Драскаме по социалните мрежи, публикуваме снимки на деца и внуци – един твърде хитроумен начин да се качим на гърба на бъдещето, на потомствата, сякаш, доказвайки, че собствения ни живот не е без основи, без корени, без дълбоки тайни съдържания. Това носи усещане за смисъл. Помага да очертаеш собствената си идентификация, под чиято дреха се крие едно уязвимо същество, безсилно да приеме онова разпадане и чезнене на Аза в нищото. Единствено илюзиите правят живота по-поносим.
Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на своя живот и вече сме в клопката на преувеличението. Всеки разказ е някаква фасада, всяко мнение е скривалище, всяка дума може да бъде маска. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз търси някаква легитимност. Когато кулисите на нашите собствени илюзии започват да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава започваме да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигали едно по-високо ниво на осъзнаване. Илюзията е сводница, която никога не ни оставя с празни ръце.
Скоро попаднах на книга на един европеец живял в тибетските манастири. Той описва една друга страна на живота на монасите и техните взаимоотношения. Картината не е много вдъхновяваща. Трябва да си призная – винаги ме е било страх от прекомерно невинните.
Отшелникът се изплъзва от блатото на реалността, от бруталността на делника, но не може да се изплъзне от самия себе си. Медитацията е бягство от мислите, прекъсване на електрическата верига на коментара ни за света. Извън контекста на всичко научено, на всичко което мърда. Издърпваш щепсела на мислите от контакта, изгубваш връзките си със света. Обезчувствяване. Отдалечаване не от реалността, а от цялата ни представа за нея.
Европеецът живял сред тибетските монаси бил много разочарован. Забелязал, че лицемерието, егоизмът, дори някакви странни форми на кариеризъм съвсем не се рядкост дори в манастирите. Тези хора са избягали от света, но не и от себе си.
Неудовлетвореността и въобще разочарованието от света и нещата ни съпровождат през целия ни живот. Просто не е по силите ни да запълним пропастта между реалността и представите ни за нея. В същото време представите ни за самите себе, заедно с очакванията ни, постоянно се сблъскват като билярдни топки с променящото се съществуване . Изглежда всички очаквания, всички илюзии/а човек не може съвсем без илюзии/, трябва да бъдат завързани, или водени на къс повод. Защото загубят ли връзка с действителността те се обръщат срещу нас.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог за камилата. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! Всичко ли искаше аз да свърша. „ С други думи, надявайте се, мечтайте, но не късайте и за миг връзката си с действителността, защото разочарованията само това чакат…
.

В предписанието да обичаш ближния си, така както обичаш себе си , има нещо дълбоко проблематично. Може би това идва от факта, че зад ближния може да се крие една радикална различност, несъпоставима с моя личен морал и етика. Различност, намираща се далеч от моята представа за човека, света и нещата.
Не пречи на ближния си, остави го на мира, не му прави зло, ако можеш помогни му, такава е според мен съвременната конотация на предписанието. Човек няма нито физическите, нито моралните сили да обичаМорето човечеството. Такава трансцедентна любов, създава една фалшивата представа, че се издигаме над познатата всекидневна реалност. Познавам люде, които много обичат човечеството, дори молитвите им са за неговото спасение, но ненавиждат колегите си. Мразят съседите си, съдят сe с брат си цели десетилетия, а когато той умре, не отиват на погребението му. Но казват, че обичат човечеството ! В сферата на абстракциите за любовта се говори и пише лесно. Не е сигурно дали моралист като Ларошфуко, всъщност е бил морална личност. Винаги е съществувало онова, древно като дъжда, прастаро несходство между живеенето и говоренето. Също толкова старо е несходството, между писането на текстове и живеенето. Интелигентността сама по себе си не е морална. Същото е и с абстрактните тези, все едно колко красиво звучат. В затвора Айхман, обяснява, че всичките му нещастия произтичат от това, че е ”идеалист”. Винаги е по-лесно да обичаш абстракции пред живите хора. С живите хора е много трудно. В крайна сметка, всички тези люде и водачи, с едрокалибрени желания и грандиозни проекти, чиято цел е да ни направят щастливи, те винаги са много опасни. Цялата грешна земя е осеяна с костите на техните жертви. Винаги трябва да сме много нащрек с тези, които на всяка цена искат да ни направят щастливи. Освен това в същинската природа на любовта няма нищо насилствено. Тя възниква отвъд законите, препоръките и предписанията. Що се касае за любовта в личния живот, тя съществува в някакво свещено измерение на реално изживяното, насред обикновеното наше съществуване. Що се касае за любовта към другите човеци, тя е от друг порядък, и по-скоро има пряка връзка с мъдростта, връзка с хуманизма , със загрижеността да оставим добър свят за нашите деца и следващите поколения. Всъщност това е единствения начин, индивидуалната любов да бъде отворена към общото. Само в този контекст разбирам предписанията за любов към ближния. Всички останали добре звучащи фрази по темата, звучат твърде абстрактно, твърде нереалистично, а и в крайна сметка твърде фалшиво. Да не зачитаме действителността, такава каквато е, не означава ли в някакъв смисъл, че живеем в състояние на постоянен рафиниран фалш, прикриващ нашето недоволство от другите ?
Е, разбира се, винаги допускам, че мога и да греша !

Виртуалната реалност се преживява като реалност, без наистина да е такава. Всичко е позволено, можеш да се наслаждаваш на всичко, при условие, че му липсва качеството, което го прави опасно. Като кафето без кофеин, сметана без мазнини, бира безМорето алкохол, електронни цигари. Жена без реално присъствие…Може би „електронна”, не знам.Тази изкуствена близост с другите не ни прави еднакви, дори малко атрофира културните различия, защото не принадлежи на действителността. Реалността често е зловредна и притежава много качества, които я правят опасна. Поради тази причина много участници във виртуалния свят не могат обективно да се самоидентифицират. Те често са със символични маски и образи, които в реалния живот биха се стопили като снежен човек през март. Това може да звучи стряскащо, но всъщност трябва да ни напомни, че в реалния живот нещата не се случват точно така, както ги говорим, както ги мислим и както ги пишем. В живия живот хората и нещата са твърде разочароващи.
Всъщност ако във виртуалния свят си постоянно „онлайн”, това в някакъв смисъл означава, че в реалния живот си „ офлайн”. Първият свят е почти безопасен, защото не е истински. Вторият е истински, но притежава необхватен потенциал да подкопае всички философии. Способен е да срути всички стратегии, мисли, концепции и сентенции, защото е необозрим, непридвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен. Работата е там, че този, истинският свят, не може да бъде напъхан в никакви доктрини, модели, изказвания, цитати , дори и тези цитати да са на Русо. Самият живот на Русо е една твърде мрачна пиеса. След дълга афера с жена от най-ниско съсловие, напълно неграмотна, той с голяма неохота се жени. После се отнася с тази жена като с добитък, прави и пет деца и накрая ги изгонва всички вкупом, без да се интересува от никого от тях до края на живота си.
Разбира се, това не му пречи да напише трактат за възпитанието на децата…
А на нас защо да ни пречи да го цитираме ?
Все пак е Жан-Жак Русо, нали така…

Некоректни мисли

АВТОР: ЛЮБО КАНОВ
Константин Велики, роден впрочем в Ниш и служил доста време из земите на сегашна Англия и цяла Европа, преди да стане единственият Римски Император, е основател на Константинопол, сегашният Истанбул. Той е Покръстителят, въвел официалноLubo-Kanov Християнството в Империята и първият Римски император приел свето Кръщение преди смъртта си за опрощение на греховете си. Бил е начело на безчислени сражения,войни, кланета и походи из цяла Европа, преди да основе новата си столица на Босфора. Имало обаче един град, който обичал най-много и това не бил Рим. “Сердика, ти си моят Рим!” възкликвал Императорът, когато влизал в красивия град през Западната Врата, любувайки се на неговите огромни крепостни стени, минерални бани, дворци, прави павирани с камъни улици и Витоша, извисена се край него с белоснежни върхове, дори през месец май, когато всичко в полето цъфти и зеленее. Император Константин е обичал този град, който днес се нарича София, наречен така по името на едноименната църква построена вероятно по времето на император Галерий, където през 343 година се провежда Сердикийския Събори и в която се смята, че е утвърдена Светата Троица. София или Пресветата Премъдрост е едно от имената на Исуус Христос. Градът Сердика е бил нападан от варвари многократно, но обсадата му от Кан Крум около Великден през 809 година е сякаш най-печална. Жителите на града след няколкомесечни преговори най-накрая се съгласили да се предадат, за да не бъдат избити от Кана, но след завладяването му, крепостта и всички прекрасни сгради, бани, вили и съоръжения в града били опожарени и разрушени, а жителите въпреки всичко, не били пощадени. Градът бил ограбен и изоставен, Крум Страшний се оттеглил, а църквата едва ли е останала непокътната. Много от руините, които днес се разкопават в центъра на града са останките и крепостните стени на тогавашния величествен град, който след нашествието на българската войска престанал да бъде онзи Рим на Константин Велики завинаги. Уви, така са постъпвали варварите през Средновековието, макар че при завоюването на същинският Рим различните видове готи сякаш са били по-снизходителни. Църквата Света София, според историците, е била възстановявана и разрушавана няколко пъти след това от войни и земетресения, а след нашествието на турците по тогавашният мюсюлмански адет е била превърната в джамия. Но отново и отново упорито тя е била повреждана от земетресения, които изглежда са били не по-малко разрушителни от многобройните нашественици. Едно голямо предимство на Света София е било, че се е намирала близо до гробищата, а през вековете, това е осигурявало връзката ѝ с неизбежната Вечност за всекиго.
Та така…Константин Велики и Крум Страшни. Кой е велик владетел и кой не, е въпрос на интерпретации с патриотичен оттенък. Днес София с цялата си премъдрост е столица на България, държава разширена чрез война и завоевания от нашите прадеди-българите и от Крум Страшний. Руснаците имат един владетел, нарича се Иван Грозни, което на български може да преведе и като Иван Страшни. Убил е без никаква причина много хора, бил е наистина жесток човек, но постоянно се разкайвал след това и поради това построил много Православни църкви и манастири. Разликата е няколко века. Амин.

Автор : Петър Ангелов – Дарев

Заради пандемията, нискостебленият ленинградски Щирлиц, бе принуден да отложи военния парад. Каква истина се крие зад парада на 9-ти май в Русия ? Национално Възкресение ? Съветската идеологическа Пасха ? Тържество на светлите сили надПетьо злото ?
Нищо подобно !
През Втората световна война, две тъмни тоталитарни сили се сблъскаха, тласкани от намеренията да си поделят Европа. При началния сблъсък, „легендарната и непобедима” червена армия, бе катастрофално разбита ! Попаднали в плен, от глад, студ и безнадеждност, умират около четири милиони руски бойци и командири. Останалите живи командири на батальони са изпратени в лагери, или разстреляни от Сталин. На тяхно място са назначени млади, неопитни хора, непомирисали барут през живота си. Заедно с военната некомпетентност, това е една от причините жертвите да са в такива чудовищни мащаби. Това не е победа , а реки от сълзи и море от скръб. Разликата между Хитлер и Сталин е тази, че Хитлер избиваше други народи , а Сталин успоредно с това, избиваше и собствения си народ. Не спря да го избива и след войната. По този повод Валерия Новодворская пише : „ Истината за войната всъщност е тъжна, много тъжна. И най-голямата истина, за която никой не иска да говори е, че заради този мит всички генерални секретари направиха кариера ! Днес Путин също разчита на този мит, всъщност, най-голямата истина е, че НИЕ ИЗГУБИХМЕ ТАЗИ ВОЙНА ! Разбира се, без намесата и помощта на англичаните и американците, тя щеше да завърши още по-трагично ! След войната, нашите танкове направиха това , което направи и Хитлер – заграбихме половин Европа, избихме интелигенцията и, откъснахме я с насилие от цивилизования свят. Но простете, финландците, чехите, поляците, естонците, литовците, латвийците, унгарците, българите, нямат никакво основание да са ни благодарни – и това също е истина. Ето защо трябва да търсим друго основание, друг постамент за нашата гордост. Но този мит трябва да бъде разобличен, защото ние 60 години живеем с този мит и напълно загубихме представа за реалността „.
Една огромна част от руският народ, продължава да живее и днес с този мит. С тази сякаш прикриваща бедността, религия на победобесието. Тя никога не го е напускала. Този народ не можа да се изтръгне от мита, защото извън него няма нищо друго. Останало му е само едно измислено, славно минало, едно линеещо либидо за нови победи, и един парад, продукт на фалшифицираната руска история. Няма бъдеще, дори вече няма и утопия в която да вярва. Остава му сакралния и ретрограден култ към войната, към победата във Великата отечествена… Че ако не е войната, кои сме ние ? Остават патетичните, музикално озвучени шествия на танкове, знамена, тонове медали, военни маршове, Георгиевски лентички, все същия репертоар от стандартните кремълски военни мемове. Просто трябва да се вярва в нещо. Тютчев пише : „ В Русия просто трябва да се вярва. Става дума не толкова за история, колкото за конструиране на митология.” Всичко в Русия е митология. Всичко. Масовият руснак вече не може да се измъкне от нея. Той няма друга самоиндетификация . Войната е издигната в култ. Колкото повече не се вижда никакво бъдеще, толкова повече се усилват децибелите за славното минало. Колкото повече избледняват бляновете на Русия да бъде велика сила, толкова се засилва нейната мрачна, примитивна и все по-обречена агресия към съседни държави. С какво друго да се гордее Русия ? С убийства на опоненти на режима в центъра на Москва ? С куфарите пълни с кокаин, открити в руското посолство в Аржентина ли ? Страната не произвежда нищо, цялата и икономика зависи от цената на това, което тече по едни тръби. Дори котлон не е в състояние да произведе и продаде на западния пазар. При визитaтa cи в бoлницa, руският диктатор бе облечен в защитен американски костюм от марката DuPont. Русия не е в състояния и един дъждобран да произведе. Дори и батискафът, с който Путин показно се спуска в морето, е холандско производство. Малко хора знаят, че и матрьошките не са руски, донесени са от Япония в края на 19-ти век. Само на тридесет километри от Москва всичко тъне в кал, мизерия, разруха и алкохолизъм. Тридесет милиона руснаци живеят с дохода с който се живее в Буркина Фасо. Един канадец посетил руската провинция бе казал : ” все е едно бях попаднал във времето на Чехов”…
Русия никога няма да се превърне във велика сила, докато не се изтръгне от собствените си митове и не се завърне в реалността. Така както направи това Германия.
За съжаление една голяма част от българите, никога не са напускали същите тези руски митове, и изглежда ще си останат там завинаги. .

Примамени от необичайната тишина, на обезлюдените и хладни булеварди на Лондон, пристигат странни силуети на неканени гости. Малки стада от сърни и елени се движат между къщите, разхождат се в централната част на огромния град,ПРОФИЛ необезпокоявани от никого. Елегантните им тела прескачат с лекота и първична енергия всички ограждения, всички тротоарни препятствия, разхождат се в парковете. Те не са уплашени. Дори в движенията им личи някаква игрива лекота и детска наивност. Без страх и недоверие към всичко враждебно на живота. Без страх от всичко, утвърждаващо смъртта в битието на съвременния човек, скрит зад прозорците на своята уязвимост. В сивата, безплодна тишина на полумъртвите булеварди, ситното тупкането от копитата на красивите животни, сякаш наркотично смекчава болката от стълкновението с реалността. Сякаш в този звук има нещо пречистващо, нещо подобно на светъл лъч насочен към втвърдената утайка на колективния страх, спотаен зад затворените плътно врати и прозорци. Уличното безмълвие, размило топографските граници на града с живата природа е накарало сърните, излезли сякаш от сънищата на поет, да заемат пространствата на домакините. Стадата се разхождат по паркове и алеи, сякаш обсегът на съществуването на дивите животни на мястото на хората, мистично се е разширил в някаква многозначност и хипнотична печал.
Картината с полумъртвите сгради и пусти тротоари с движещи се по тях елени, прилича на кадър изваден от филм на Хичкок . Кадър от несигурността на битието, пред дамоклево надвисналата и трудна за превъзмогване опасност, породена от отслабената имунна устойчивост на обществения организъм .
Сякаш насред внезапното прекъснатия задъхан ритъм на модерните общества, изведнъж става ясно, че фундаментът на живота не е нито в многото, нито в малкото. Някъде дълбоко под него, недостъпна за сетивата ни, пулсира застрашителна сеизмичност. Изглежда там се спотайват кръговратите на съществуването . Те винаги и периодично ни поднасят, непредвидими и неназовими опасности. Сякаш, за да ни припомнят , че трябва да уравновесим везните, чиито блюда препълваме до степен да застрашим живота, чиято стойност се покачва с миза, все по-опустошителна и все по- висока.

Страница 1 от 5712345...102030...Последна »