Страница 1 от 4612345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Зависимости и независимости, празничност и гибел

Да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които сеkolaj_bo4ev превръщат все по-недвусмислено в нашественици.
Денят на независимостта много ме радва, но и мъничко ме плаши. Защо и как ме радва, няма да коментирам – тази радост е естествена не само за всеки нормален българин, а и за всеки нормален човек: за да станат такива, всички нации си имат свой ден на независимостта, ден, който славят като освобождение от нечие робство – я чуждо, я свое собствено. Предпочитам да обясня уплахата си, свързана с този светъл празник. Тя е двустранна: уплаха по принцип, уплаха в общност, но и уплаха в частност. Ето защо:
Принципните ми съображения са от социалнопсихологическо естество и се съдържат в обстоятелството, че хората, съзнавайки го или не, обикновено честват парадно онова, което не притежават битово. В опровержение на формалната логика церемониалът често се явява не обществен изказ на едно налично, на едно действително обществено благо, а тъкмо обратното: церемониалът поема функцията на сурогат, на непълноценен заместител, на фалшиво алиби. Казано по-простичко, колкото по-измислено, колкото по-отсъстващо е споменатото обществено благо, толкова по-тържествено, толкова по-демонстративно е неговото празнуване. Става дума за един общочовешки психологически феномен, който обаче в родната история има особено битие. Десетилетия наред ние чествахме година след година на девети септември най-помпозно тъкмо онова, което в гражданската практика бе най-дефицитно, най-неналично: свободата. В едно блестящо есе Георги Марков разказва как всяка година на втори юни многохилядни тълпи наши сънародници честват коленопреклонно Ботев, без при това някому и през ум да мине да се опита поне мъничко да заприлича на възвеличавания герой. Ето значи основанията на моето безпокойство като българин: дисхармонията между фасадата и същността в обществената практика (както между впрочем и в междуличностните отношения) винаги ме е
плашела – плаши ме и днес
След като тръгнахме по дирите на гражданската ми уплаха, можем да стигнем и по-далеч. Денят на независимостта тръгва от друг един ден – трети март, който ние честваме като свое национално освобождение. Преди време на страниците и на настоящото издание писах, че единственото робство, под което ние като българи сме робували, е съветското. Така че на трети март руските войски не са ни освобождавали от никакви турски поробители, но са се опитвали (до голяма степен успешно) да ни грабнат в едно непровъзгласено, но желязно робство, в сравнение с което турското присъствие на родна земя е истински рахатлък. Настъпващата на Балканите руска армия се състои от обезправени крепостници, които са стъписани при гледката на китните български села и паланки, на спретнатите къщи и на заможните им стопани. За всичко това разказват и Достоевски, и ген. Тотлебен във фронтовите си дневници, и много други свидетели. Не да ни освобождават са тръгнали руските братя-освободители, а да прогонят турците, които им препречват пътя към бленуваните проливи. В добронамереността на хиляди руски бойци, които са убедени, че воюват в името на милосърдието и на великославянското единство, аз ни най-малко не се съмнявам, но не неграмотните крепостници обявяват войните – те само ги водят. А ги обявяват и направляват онези ненаситни и алчни императори и държавници, които най-малко за съдбата на православните братя-славяни ги е еня. Освен това всяка държава може да експортира на чужда земя само онова, което тя самата притежава: демократичната – демокрация, деспотичната – деспотизъм. А в онези (както между впрочем и в днешните) времена Русия няма равна на себе си по деспотичност. Виждайки със собствените си очи доброто отношение на турците към българите, осъзнавайки, че генералите им целят да грабят и да завладяват, а не да освобождават, редовите руски воини вземат нещата в свои ръце и сами се превръщат в грабители – плячкосват по пътя си де що сварят, обират най-хайдушки домовете на нашите селяни – домове, които в сравнение с техните родни колиби са истински палати. Отношението на руското командване е не по-малко брутално и консумативно, но далеч по-мащабно. Ако подчинените крадат на дребно, командирите им крадат на едро – заграбват и изпращат в Русия всички цветни метали, до които се докопат попътно. При което е за отбелязване, че по този начин
грабят не прогонените турски поробители – грабят новоосвободените българи
Обстоятелство, което прави и робството, и освобождението съмнителни. Не да обезпечат – да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които със задълбочаване на военните действие се превръщат все по-недвусмислено в нашественици. Ето и още един бегъл щрих: в онези времена църква и държава са преплетени – националната независимост на един народ е немислима без неговата духовна независимост. Настъпващите руски войски са масово религиозни, при това, както самите те се себепрепоръчват, не само наши родственици по ген и кръв, а и наши православни братя. Въпреки тези декларации, на руските войници и офицери е забранено да влизат в български църкви, с каквито са пълни селата и градчетата ни. За църковните си молитви и ритуали руските воини използват гръцките църкви, а където няма такива, издигат свои собствени походни олтари. Защо ли го правят? Има само един възможен отговор и той отвращава с наглостта си: Руснаците не искат да зачетат с присъствието си българската православна църква, която по време на войната вече се е еманципирала със собствени усилия и е напълно свободна. Веднага след приключване на сраженията пък Кремъл иска ултимативно от младата българска държава да й заплати разходите по войната до последния патрон. Което безпаричната българска държава и прави, обвързвайки се с непосилни дългогодишни задгранични заеми. Хайде сега кажете ми, русофили мамини, населили открай докрай Отечеството ни любезно, така ли се държи една освободителна армия, която милее за освобождавания от нея народ?! Наглостта на лъжеосвободителите продължава и след лъжеосвобождението, когато се изграждат основите на новата българска държавност. По всички ключови постове на армията и държавната ни администрация Кремъл настанява (далеч не само с блага дума) свои хора. И то по начин, който възмущава и отвращава всеки родолюбив българин и преди всичко единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли – Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Последният пише, че „руският бич боли повече от турския”, а двамата заедно молят Цариград да върне страната ни обратно в султаната. Руският натиск е толкова брутален, а опасността от едно ново, този път истинско, робство така нараства, че Захари Стоянов вижда дори в смесените българо-руски бракосъчетания
заплаха за националната ни сигурност
По собствените му признания Стамболов сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души, а, обвинен в русофобство, Захари Стоянов се оправдава на страниците на в. „Свобода”: „Аз не съм русофоб – аз съм само тиранофоб”.
Много ми се ще за всичко това да се сетят, да помислят и размислят онези пламенни днешни патриоти и родолюбци, онези путинисти, които скрито (всъщност с времето все по-открито и по-открито) копнеят да ни видят като руска губерния. Като такава копнееше да ни види и руският император, тръгнал да ни освобождава преди почти век и половина. И тъй като благодарение на малкото трезви умове като Стамболов и Захари Стоянов копнежите му останаха несбъднати,
Кремъл съвсем не се зарадва
на Съединението и Независимостта, които празнуваме и има защо да празнуваме. Докато носталгиците по неосъщественото братско робство празнуват девети септември. И те има защо да празнуват. Искам обаче да им припомня, че двата празника – нашият и техният – са органически несъвместими. След като празнуват техния си празник, те нямат основание да празнуват нашия. Така, както и ние не празнуваме техния. Не от зла воля, а защото формалната логика не дава: не може един и същ човек да танцува едновременно на две различни сватби. И още нещо искам да припомня на всички онези лъжепатриоти, които и на парламентарен имунитет се радват мандат след мандат: Гласа на онези руски панслависти и великошовинисти, които никога не са напускали гражданската сцена, но които днес са по-бойки отвсякога. Този глас не е неофициален – официален е. Глас на кремълски държавници и политици, глас на политолози и олигарси, които открито се заканват да обсебят страната ни и да я превърнат в руска провинция. И ако този глас е лош, по-лошо е, че все повече български държавници и политици от партии, които доскоро аз считах за консервативни в най-благородния смисъл, се вслушват в него. Бих им препоръчал да се вслушат по-скоро в предупреждението на Любен Каравелов от страниците на в. „Свобода”: „Тежко на оная народност, която очаква помощ и поддръжка от ония люде, които принасят на жертвеника даже и своите собствени братя.”
Как след всички изброени, а неизброените са далеч по-многобройни, кошмари, след като (особено под егидата на комунизма) Кремъл причини толкова злини на страната ни, русофилството се превърна в наша национална черта, в народопсихология на българина, си остава жива загадка. Която може да бъде разгадана само чрез ирационализма в националния ни манталитет, чрез онзи неутолим граждански мазохизъм, с който и днес ентусиазирано горим и тъпчем знамето на обединена Европа и издигаме руското знаме. Навръх националния ни празник и в името на собствената ни национална гибел…

Хосе Ортега-и-Гасет смята, че основна структура в живота на всеки човек са неговите вярвания. ТезиС малката вярвания са диагнозата на човешкото съществуване, те са в основата на индивидуалния ни живот. Всъщност те определят и човешките състояния. Испанският философ ги нарича „репертоар”, за да изтъкне множеството и многообразието от вярвания, заради които един човек страда, изпитва болка, радва се или се самоубива.
В този смисъл ние крепим съществуването си на тези вярвания, те съставляват основния, най-дълбок пласт в архитектурата на живота ни. Реалността на колективните вярвания или вярванията на другите индивиди, изграждат пропасти между нас, правят ни самотни. Излиза ,че човешките взаимоотношения, пропадат именно в пропастите на тези различия във вярванията, защото няма по-сложно, по-скрито и по-мистериозно нещо, като етичното поведение на човека.
Винаги съм смятал ,че човек обитава един потаен духовен свят, в който етичното често се сблъсква с други лица на нашата природа. Но това, което ни прави най-самотни, е че тази система от вярвания, този „репертоар”, всички начини по които преживяваме себе си и другите, не изграждат взаимоотношения, всичко пропада някъде в различията помежду ни. Единственото, което ни остава, за да подържаме идеята за някаква наша реалност са монолозите, които водим сами със себе си. Хосе Ортега-и-Гасет нарича това субективна и вътрешно-човешка измислица. Милиони хора се раждат и умират с тази самотна измислица.
Единствено, когато всякакви идеи за света и животът ни изчезнат, когато абсолютната реалност ни се разкрива от само себе си, прониква ни, и ни залива – това е Откровението. Всичко останало в човешкия живот извън това, е някакъв вид самотност.

Открива се политическото предизборно шоу на всички зелени, миризливи, политически буболечки, които започват отново да излизат и да се въртят около светещата лампа на идващите избори – Витковци, Диловци,С малката Дончевци, Ганчевци, комунистически рептили като Енчевци, платени шутове като Сидеровци. Зададат ли се избори, те отново пролазват, литват и започват да бръмчат, разнасяйки специфичната си миризма по телевизионните канали. Преминали през няколко политически преобразования и ценностни метаморфози, те започват да остроумничат или месиански да проповядват в духа на „Аз съм истината, пътят и животът”.
Вероятно идиотизмът е някаква мистична смесица от човешка амбиция, алчност, необосновани претенции, заедно с едно его, високо като Айфеловата кула, от чиято височина всички изглеждаме като идиоти. Иначе няма как да си обясня как един едър политически мъж от партия АБВ тази сутрин се опитваше да ми обясни защо за втори път е кандидат-президент. Говореше толкова компетентно, колкото може да говори Стивън Хокинг за черните дупки. Веднага се почувствах като кръгъл идиот. Преди време този човек бе кандидат-президент на една партия, сега пак е кандидат, но от друга партия. Това ми напомня на онзи стар виц за разговора между две баби. Едната пита: „Какво прави внукът ти?”, а другата и отговаря : „А-а-а, той веки е последна година кандидат-студент!”
Може би всичките тези люде, за кой ли път кандидати за нещо си, смятат, че съзнателната ни памет, паметта на ума, на очите и на душите, ни дава неточни факсимилета за миналото. Може би смятат, че не помним техните образи от миналото и сега със сълзи на очи виждаме в тях откриватели на нови политически галактики.
Една от характеристиките на идиота е, че смята околните също за идиоти.
Не упреквам никого. Вината си е моя. Реших да пусна телевизора, докато си пия кафето.
Макар отлично да знам защо гинеколозите не ходят на женски стриптийз, аз взех, че отидох…

Във време на варварство

„Гласът ми замлъква, а думите ми са заглушени от ридания” – пише през сълзи св. Йероним, когато през 410 г., научава, че варварските пълчища на Аларих са опустошили и плячкосали Рим. От другия край наimages западната цивилизация (по-точно от средиземноморския град Хипон, Северна Африка) друг голям учител на Църквата – св. Августин обаче е повече от категоричен: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Аврелий Августин, тогава епископ на Хипон, работи над мащабния си труд „За Божия град”, в който търси обяснението на начертанията на Историята: как става тъй, че всеки път щом човешката цивилизация (civitas) извиси ръст и камъкът на общия градеж бива избутан почти до края, в подножието на върха все се случва нещо катастрофално, та човечеството (humanitas) наново се сурва надолу, в хаоса на отчаянието, скръбта и болката, с цената на безбройни човешки жертви.
Това е така нареченото „време на варварство”. В него се обезценява човешкото: човешкият живот престава да бъде ценност, както престава да е от значение и извършеният дотук градеж на човешката цивилизация. Божественият смисъл помръква сред човешката безсмислица, често дори извращаван с престъпна цел, прикриваща се зад „Божието име”: за да бъде безсмислицата още по-страшна и по-пълна; за да няма никакъв смисъл.
В средата на V в. европейската цивилизация наистина е подложена на неимоверно изпитание. Варварите (вандали и готи) опустошават всичко наред. Те грабят, палят, насилват, рушат и то без всякакъв замисъл. Цели градове и села са изтрити от лицето на земята; опожарени са посевите и хамбарите, изкоренени са плодните дървета и лозята; заклан е добитъкът; кладенците са запълнени с трупове.
Августин пише, че варварите съзнават, че по този начин обричат и себе си на глад и жажда, ала за тях това било без значение. По-сладък бил възторгът от отмъщението и разрушението. Нали „те” са наказали „другите”, горделивците, дръзнали векове наред да се перчат с постиженията на своята цивилизация. Затова варварите били готови на всичко, за да я поругаят: разрушавали градовете, съсипвали пътищата и акведуктите. Заграбвали жените и избивали невръстни деца. Осквернявали църквите, хвърляли Св. причастие на псетата, колели свещениците или ги подлагали на страшни мъки, за да кажат къде са църковните съкровища. Третирали старците-епископи като впрегатен добитък, принуждавайки ги да мъкнат товари заедно с мулетата, а когато рухвали от изнемога, ги бодели с копия, за да се надигнат; така те намирали смъртта си, а непогребаните им тела се валяли по земята. Като че ли бесът на злото изниквал чрез варварите, тържествувайки: „Ето какъв съм аз!”.
Нашествието на варварите в онази епоха се е определяло от хронистите като нещо „извънредно”, излизащо от руслото на дотогава познатото в историята. Това не била обикновена война за плячка и завоевания, не просто някакво нашествие, а нещо по-различно, непознато дотогава в паметта на човечеството. Вълната на насилието и унищожението се надигала все по-високо, сякаш за да потопи веднъж завинаги Европа. Сякаш дверите на преизподнята се били отворили и адът се възцарил на земята. Мнозина осъзнавали, че всичко не опирало само до оцеляването на християнството, а до оцеляването въобще на човечеството. Ненадейно злото се явило пред хората в своя най-чист вид, в дяволското огледало на насилието.
„Зло заради самото зло” – така Аврелий Августин формулира проблема с варварството, измъчващ съвкупното човечество. Затова и той непрекъснато се пита: „що е зло?” (quid sit malum?). С този въпрос той ще проживее живота си; неговата тайна ще го измъчва до сетния му миг.
И все пак, Августин е убеден в едно: това не е краят на света; просто сме в края на един от преходите, когато зейва пролука в Историята и оттам надзърта злото. Изправени сме между онова, което още не е мъртво, и онова, което още не се е родило: това е „времето на варварството”.
Ала варварството не може да трае твърде дълго, колкото и на нас, неговите съвременници, всичко да ни изглежда повече от драматично, заради спиралата на насилието, устремена към своя край. Да не забравяме казаното по-горе от св. Августин: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Ходът на историята винаги стрива случващото се „тук и сега” между нейните два мелнични камъка – миналото и бъдещето. Кой може да каже какво ще се случи само след няколко десетилетия с нас или с варварите? – пита се Августин.
Днес ние знаем, че тогавашните „варвари” – всички тези вандали, готи, алани (в това число хуни и прилежащите към тях по-малки общности и народи) – на свой ред са били смлени и приобщени към цивилизацията на Европа, приемайки нейните правила и субстанцията на християнството. Историци и езиковеди до ден-днешен с мъка издирват отглас от тяхното съществуване в провинциите на Прусия и Саксония, в Скандинавия, сред балтийските славяни, в земите на Балканите, Русия и Полша.
Просто едно „време на варварство”, макар и с цената на скърби и страдания, е безвъзвратно приключило. А краят на Европа, да не говорим за този на света, така и не е настъпил.
Една част от варварите били прогонени със сила далеч от Европа. Друга част, със сведена глава, приела да се претопи в устоите на европейската цивилизация, в „голямото време” на нейната история.
Много мислих над това тези дни, докато четох последния текст на отец Жак Амел, зверски убития свещеник на църквата „Сен Етиен” край Руан, качен на сайта на неговата енория. В този текст, озаглавен „Лятото, време за ваканция”, отец Жак, без да знае, че върви към своята Голгота, с опита и мъдростта на един 86-годишен свещенослужител, ни отправя духовното си завещание. Иска ми се да извадя от него някои наистина важни редове, в които той, подобно на св. Августин, се стреми да даде отговор на въпроса „какво е нашето време?”.
А то е:
Време за среща с близките, с приятели. Момент да намерим време да изживеем нещо заедно. Момент да бъдем внимателни към другите, каквито и да са те.
Време за споделяне. Споделяне на нашето приятелство, на нашата радост. Споделяне на нашата подкрепа за децата, показвайки им колко са важни за нас.
Време за молитва също. Внимателни към онова, което ще се случи в нашия свят тъкмо в този момент. Да се молим за онези, които най-силно се нуждаят от това, за мир и по-добър живот заедно.
Ножът на варварството отне живота на отец Жак Амел, без да може да зачеркне онова, заради което този възрастен свещеник отдаде живота си. А то е морален подвиг, в който омразата бива надмогната, ако не се отказваме от доброто в себе си, колкото и „сърцето да е неспокойно, виждайки как се рушат камъни, падат дървета и гинат хора” (св. Августин)
Изводите, от всичко това, според мен са следните:
1. Силата се побеждава със сила. Ударите, замисляни от „групировките на злото”, трябва да бъдат предотвратени с ответни удари там, където е огнището на това зло – между Мосул и Рака, като интернет-отровата на неговите послания да бъде изтръгната от корен и то веднъж завинаги. А всеки, дошъл в Европа и тръгнал да се бори с нейните ценности, трябва да бъде прогонен обратно.
2. Злото не бива да бъде прославяно посмъртно. Редица световни медии вече отказват да публикуват снимки на атентаторите-джихадисти, както и пълните им имена, ограничавайки се с инициали. Право на памет имат жертвите, не убийците, които е редно да тънат в анонимност. Във „време на варварство” това е изключително важно. Нека не го забравяме нито за миг. Така е било и така би трябвало да бъде в европейската цивилизация, носеща фермента на християнството.
3. И накрая, има още нещо, което дължим на паметта на невинните жертви – на загиналите по улиците на Париж, Ница, Ансбах, Сен Етиен дю Рувре и навсякъде другаде (списъкът е дълъг). Дължим го и на паметта на хора като отец Жак Амел, който завършва последното си послание с думите: „нека поемем по пътя заедно”.
И то е: всички ние сме потенциални жертви, ала опасно е омразата да ни заслепява.
Ако това се случи, варварството има шанса да вземе реванш над цивилизацията.

Олег Панфилов: Свидетели сме на края на Русия, ако Путин не си отиде, ще го убият

Всички надежди за възстановяване на СССР рухнаха
В Кремъл много се разстроиха, загубиха няколко български проекта – АЕЦ, газопровода, но така започна да намалява броят на „рубладжиите” и да се увеличават хората, които смятат, че България трябва да има

Фото Руслана Канюки 20.02.15 Гость "Дня" Панфилов Олег

Фото Руслана Канюки 20.02.15 Гость „Дня“ Панфилов Олег

самостоятелна политика
Москва едва ли ще се реши на голяма война, но ще има провокации, защото Русия е построена върху малки войни и всякакви гадости, които измислят техните генерали, казва в ексклузивно интервю за Faktor.bg известният учен, дисидент и журналист, професор в Държавния университет „Илия Чавчавадзе“ (Грузия)
Интервю на Анелия Димитрова
– Господин Панфилов, какво се случва в Кремъл сега? Защо някои анализатори започнаха да говорят, че Путин си отива или, че тези, които са го поставили на поста му в Кремъл ще го свалят от властта?
– Мисля, че това е обичайната история за човека, който действително беше „назначен” за президент на Русия. Той никога не е имал опит в публичната политика, никога не е бил известен като политик и затова в първите години, след като се появи в Кремъл политтехнолозите се опитаха да му създадат образ, както скулптурът работи – лице, тяло…Точно така започнаха да изграждат и на Путин образ на новия президент. Отначало беше увлечението му по джудото, летя със самолети, целуваше тигрица…
Но в крайна сметка трябва да кажем, че той не е способен да бъде публичен политик, макар че пропагандата много се стараеше. Затова и през първата му година като президент беше създаден този документ – Доктрина за информационната сигурност, Путин го подписа през 2000 година. Това е документ, който възстановява традициите на съветската пропаганда и Кремъл взе под контрол всички национални телевизии и започна тотална цензура, започнаха да унищожават всички независими вестници, радиа, медии. Останалите 3-4% от населението могат да слушат „Ехото на Москва”, да четат няколко либерални вестника и всичко останало е подчинено на пропагандата и цензурата.
Но въпреки всичко, образът на Путин не се получаваше. От него не излезе нито Сталин, нито Брежнев, нито Андропов, никой. Той се оказа много сив човек, без някакви ярки външни признаци, постъпки или умни думи. Както се оказа, Путин по-добре владее криминалния жаргон, отколкото политическата терминология. Лексиконът му е твърде беден за публичен политик.
И освен това, всички негови постъпки през тези 15 години – войната в Чечня, Грузия, Дагестан, сега в Украйна, практически разрушиха всички мечти на хората, които го доведоха на власт, това са генералите от КГБ и армията. Тези, които силно мечтаеха за възстановяването на някаква територия, напомняща СССР. Всички техни надежди рухнаха и затова Путин трябва да си отиде, или сам, или ще го убият, както това се случва в диктаторските страни, в резултат на някакъв преврат.
Аз мисля, че всички тези генерали прекрасно разбират, че Барак Обама няма да се предаде, няма да отстъпи и ще доведе нещата до край. Тоест, сега Русия се превръща в икономически просяк, страна, която разрушава сама себе си. Затова и трябва да се избавят от Путин, но проблемът е там, че тези генерали съвършено не са наясно, не знаят, какво може да се направи с това, което ще остане от Русия-най-вероятно нищо.
Затова мисля, че Русия сега е в политическа и икономическа задънена улица.
– Когато се говори, че Путин ще бъде отстранен по един или друг начин, не се коментира – а какво ще се случи след това? Къде са хората с демократични възгледи, опозицията? Изглежда така, сякаш в Русия няма никаква алтернатива?
– В Русия няма алтернатива и аз отдавна се съмнявам, че в Русия съществуват хора с демократични убеждения. Аз съм имал възможността да общувам с различни личности, и с Борис Немцов, и с Касянов, и с тези хора, които представляват либералната опозиция. Много силно се съмнявам, че те са способни да създадат демократична държава, защото вътре в тях всичките си стои „имперското бръмбърче”. Практически те са с имперски възгледи. Това се видя през 2008 година, когато Русия започна войната в Грузия и практически всички политици, започвайки с Немцов и завършвайки с Навални, говореха, че Грузия трябва да бъде наказана и всички поддържаха Путин.
Половината, дори мисля, че почти всички, подкрепиха и завземането на Крим. Включително и Маша Гайдар, която сега работи като съветник на Михаил Саакашвили в Одеса. Тоест, това не са съвременни хора, те си живеят със съветското възпитание, хора, които напълно не си представят каква трябва да бъде в бъдеще Русия.
– Слушайки Ви, започвам да се питам, какво наистина ще се случи след Путин? Когато Съветският съюз се разпадна без кръвопролития всички въздъхнаха с облекчение и дори с въодушевление за бъдещето на Русия. А сега сякаш става страшно…
– Знаете ли, искам да направя един паралел с българската съвременна история. Опитът на Тодор Живков да превърне турското население в българи е горе-долу същото, което руските царе са правили в продължение на последните 300 години. От хора с различен расов и етнически произход те „правеха” руско население. Затова, смятам, че руската нация е нещо изкуствено, което няма в себе си обща култура. Освен това, Русия е изкуствена страна, която и до сега не може, вече 300 години, от времето на Петър Първи, да направи от себе си някаква нормална държава.
Аз не съм кръвожаден, както мнозина политически експерти, които смятат, че Русия трябва да се разруши и от нея трябва да бъдат създадени няколко страни, но за съжаление, друг изход няма.
Има някакви, повече или по-малко, сформирани понятия като „сибиряк”, „уралец”, или жител на Далечния Изток и само по себе си, първата територия, която трябва да бъде отделена от Русия е Северен Кавказ. Там винаги е имало война в продължение на 250 години и кавказците винаги са се съпротивлявали срещу руската окупация. Все още има шансове да се опита да стане независим Татарстан, който сам по себе си е богат на нефт и газ. Татарите вече имаха такава възможност в началото на 90-те години.
Така че, аз не виждам никаква идея, която би могла да съхрани тази огромна, изкуствена територия с названието „Русия”, в която живеят над 150 народа, които нищо не ги обединява. Опитайте се да си представите какво може да обединява чукчите и чеченците? Абсолютно нищо!
– Затова ли беше създадена идеологията на „рашизма”? За да създаде някакво обединение, да предотврати разпада?
– Точно. За Путин, имам предвид всички тези генерали от КГБ, те, разбира се, са разбрали, че след СССР, след комунистическата партия, няма никаква идеология, която да обединява хората. И затова беше измислен рашизмът. За опасността от него, говореше още първият президент на Чечня, Джохар Дудаев, който го наричаше „русизъм”, но това е едно и също.
И така беше измислена идеология, която има основа, защото ако си спомним историята на завземането на тази територия, от която после е създадена Русия, това изкуствено увеличаване на народа с названието „руски”, то произхожда от асимилацията на народите, които са живели в различни региони. Това са чуваши, хантимаси и т.н. И затова ако погледнете фамилиите на някои от най-известните руснаци, то те са с татарски фамилии-Аксаков, Булгаков, Кутузов…Тоест, те са потомци на татари, но наречени руснаци.
В този случай трябва винаги да помним, че етнонимът „руский”, това е единственият етноним, който обозначава не съществително, а прилагателно.
Вие сте българка, вие сте съществително. А „руский” е прилагателно, това означава, че той принадлежи на някого.
Това е изкуственост, която никога не може да доведе до някаква национална идея. Руснаците обичат да се сравняват с американците, но американците имат своя идея – свободата. А руснаците имат друга идея – несвободата, която не позволява никакъв прогрес. В това е техният проблем.
– Затова ли на Путин, на „идеолозите” в Кремъл им беше нужен Крим?
– Да, Крим им беше нужен, защото разбраха, че се губи идеологическата основа, трябваше им някаква идея, с която да обединяват хората. Точно така, както Хитлер обединяваше немците с идеята за Судетите, където живеят немци. По същия начин Путин измисли историята, че Крим е руска територия . А хората, които живеят на територията на Русия никога не са имали примера на политическите свободи, те живееха в огромен концлагер наречен СССР, те нямат желанието да четат и анализират самостоятелно, да научат какво е бил Крим преди да го завземе Екатерина Велика. На тях им харесва, когато им казват: Вие сте велики, вие сте силни, вие можете да победите всички, ние имаме най-голямата армия и т.н.
Но армията се оказа най-слабата и друга идеологическа основа за обединение на хората липсва, освен завземането на чужди територии. Затова и Путин се реши на анексията на Крим.
– Но когато режимът се намира в такава задънена улица – какво да очакваме? Възможни ли са провокации, ескалация на военните действия в Донбас?
– Всичко може да се случи. Не мисля, че Путин е способен да води някаква „голяма” война. Армията не е в такова състояние, за дълга война. Даже войната в Грузия, за Путин се превърна в голяма беля. Грузинците свалиха 12 самолета за петте дена на войната. Такова нещо не се е случвало никога с руската армия.
Така, че Путин едва ли ще се реши на голяма война, но някакви провокации може да се очакват, защото Русия, както вътрешно, така и външно е построена върху провокации, малки войни и всякакви гадости, които измислят техните генерали.
– Но ако икономиката е рухнала, армията е слаба, а Русия е изолирана в международен план – какво могат да направят те? Какъв е изходът?
– Да четат историята на Византийската империя, или на Римската, или на Александър Македонски… Те са длъжни да разберат, че тяхната империя, рано или късно ще рухне. И колкото по-дълго отказват да приемат това, толкова по-зле за тях. Защото те би трябвало да са наясно с последствията-когато се разрушава империя се разрушава твърде много-икономика, политика, семейства, територии и т.н.
– Да поговорим за тази чудовищна пропаганда, произвеждана всяка минута, всяка секунда… На какво разчитат? Че благодарение на нея руският народ ще се вдигне да защитава Путин, както защитаваше Елцин по време на преврата на КГБ?
– Не, не. Ако искате да разберете какво представлява руската пропаганда днес, трябва просто да погледнете историята на съветската пропаганда. Един от първите декрети, които подписва Ленин е „Декрет за печата”, с който той въвежда цензурата и пропагандата. Впрочем,в този документ от 1918 година пише, че прекратяването на цензурата и пропагандата ще се случи тогава, когато се подобри ситуацията в страната. Но тя не се подобри до 1991 година, защото болшевиките веднага започнаха да лъжат.
И пропагандата им беше нужна, за да им повярват хората, макар и за сравнително кратко време.
Има една част от историята на СССР, на съветския социализъм, на която малко се обръща внимание, понякога пишат статии или книжки. Това е фактът, че на територията на СССР практически всяка година е имало въстания на хора, които са се борили против съветската власт. Аз не говоря за Западна Украйна, Беларус или балтийските страни, които са воювали с комунистите до края на 50-те години. Но това се е случвало в Сибир, в Грузия…Съветският съюз постоянно се е клател, има огромно количество факти за това. И за да го удържат да не се разпадне веднага, пропагандата е трябвало да лъже хората. Тя затова е и нужна.
И Путин, възстановявайки традициите на съветската пропаганда през 2000 година, разчиташе на това, че ще съумее за известно време да излъже хората. А сега положението е както са казвали руските класици: „Драго ни е сами да се лъжем”, защото способност за аналитично мислене руснаците почти нямат.
– А как в тази пропаганда се вписва фактът, че в руските медии се ширят свободно расизъм и антисемитизъм?
– Вижте, има два образа в пропагандата, които бяха създадени още в началото на съветската власт. Първият е образът на външния враг, това винаги е бил Западът. Понякога, в зависимост от политиката на съветска Русия това са били японците, китайците, турците… И винаги е съществувал и образът на вътрешния враг. Това не винаги е бил антисемитизмът, защото, както знаете, голяма част от ръководителите на СССР са били евреи. Но антисемитизмът е развит по времето на Сталин чак до неговия финал през 1952 година, когато е така нареченото „Лекарско дело”. По принцип, антисемитизмът е постоянна, любима игра на руснаците, които винаги търсят виновниците за своите беди – икономически и политически, но извън себе си.
В средата на 90-те години мина на втори план и на преден план излязоха антикавказките настроения, на първо място чеченците. След това и грузинците станаха врагове, украинците, с които уж винаги са били свързани последните триста години, руснаците обичаха да пеят украински песни, и борш да си хапват и да ходят в бродирани ризи, но пропагандата много бързо ги превърна във врагове и „фашисти”.
– А защо тази пропаганда е насочена и към България? През последните години за българите се пише само в негативен и презрителен контекст – ние сме представяни като предатели, алчни, мизерни, неблагодарни хорица?
– Това е много лесно да се обясни. В Кремъл много се разстроиха, след като загубиха няколко проекта – атомната централа, газопровода. Във връзка с това пък, започна да намалява броят на хората, които вие наричате „рубладжии” и да се увеличават хората, които смятат, че България трябва да има самостоятелна политика, станахте член на ЕС, на НАТО, а Кремъл винаги се е дразнел от това.
Кремъл не търпи никакви самостоятелни действия. Затова и България стана враг, както стана и с Грузия, Украйна, Молдова, както всички други страни, които решиха да живеят самостоятелно и да не обръщат внимание на мнението или „опорните точки” на Кремъл.
Същото се случи и през 80-те години с Чехия, Полша и Унгария. Така че, за България вече е била готова схемата. Как може да ненавиждаш страна, която винаги си наричал „братска” – ами заради това, че България е решила да води самостоятелна вътрешна и външна политика.
– Каква прогноза може да бъде направена на близкото бъдеще – какво ще се случи в Русия?
– Аз не мога да направя прогноза за времето, в което ще се случат нещата. Разбира се, би било по-добре, ако стане колкото е възможно по-бързо, защото нали знаете, вонящият труп е неприятен и трябва бързо да бъде закопан.
Убеден съм в това, че американците ще доведат нещата до край. Колко бързо ще стане това, не мога да кажа. Имам пред вид санкциите, разрушаването на руската икономика, по-точно, това което е оставало от нея, международната изолация и опитът по този начин да се повлияе върху вътрешната ситуация в Русия. Скоро ще настъпи дефицит на продукти, може да се очакват някакви вълнения, вече има признаци за това, така че вътре в страната нещо ще се случи.
Аз смятам, че това ще бъде нерегулируема ситуация. Но съм сигурен в едно – ние наблюдаваме края на Русия.
– На Русия, а не на този Кремъл или на този лидер?
– Ако Русия в този вид загине, ще загине и Кремъл. Ако Русия започне да се разпада на отделни територии, може би дори започне да се превръща във федеративна държава, истински федеративна, със самостоятелна политика за Далечния Изток, Сибир, Урал, до децентрализация на властта, то Кремъл няма да притежава тези властови лостове и тези диктаторски механизми, които притежава до сега.

Реката, където се завръщаш никога не е същата

Интервю на Стилян Манолов с Любомир Канов на мар 29, 2014 в ПРОМИСЛИ | 5 коментариLubo-Kanov
Любомир Канов се дипломира през 1971 г. като психиатър в Медицинската академия. Разпределен е в психиатричната клиника в Лом, после е участъков лекар в Радомирския край. През 1976 г. е назначен в Психиатричния диспансер на ул. „Искър“ в София. На 3 март 1977 г. е арестуван за „клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад“ (брат му е в Канада) и лежи ефективно в Старозагорския затвор. След излизането си от затвора пак работи като лекар. През 1984 г. се жени фиктивно за канадка и емигрира. За да признаят дипломата му от България трябва да държи изпит по абсолютно всички дисциплини, докато научи добре английски работи като санитар. В Монреал няма свободни позиции за лекар и кандидатства в няколко американски щата. Започва в една университетска болница близо до Хюстън в Тексас, където отново специализира психиатрия и получава съответния лиценз. Впоследствие отива в Ню Йорк, където започва частна практика, жени се за българка и се ражда синът му Александър. След 1990 г. започва да се връща често в България – прави вино в ломското село Комощица („Канов винярд“) и пише книги. Автор е на: „Между двете хемисфери“, “Човекът кукувица“, „Вселената според Гуидо“, „Парейдолии“ и „Стрела от тръстика“.
Политически затворник по време на режима на Живков, психиатър, писател, винар… какво се вижда от „камбанарията“ на Любомир Канов?
От сегашната ми камбанария имам предимството на далечния хоризонт към миналото и страдам от неизбежният недостатък на близкия хоризонт към бъдещето, дължим по неизбежност на моята възраст. Поне доколкото е в обсега на един човек да предвиди предстоящето, от камбанарията в недалечната околност се виждат гробищата, защото както е известно всички сме повече или по-малко смъртни. А месинговият камбанен език над главата ми, с мелодичния си звън, подканя да направим своята равносметка, която впрочем трябва да правим през всичките си земни дни: Успях ли да направя нещо добро днес и дали не сторих зло? Това се нарича гласът на съвестта. В нашите религиозни обичаи има хубавата традиция да се иска прошка един път годишно, а има и една окончателна равносметка, която неизбежно предстои на всеки, независимо дали е православен или не. Та това ме занимава понякога когато се размисля привечер: успях ли да живея честно в този свят, изпълних ли дълга си към онези за които съм поел отговорност и има ли от какво да се срамувам? И отговорът не винаги е позитивен, но усилията продължават.
Живял си много време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?
Аз няма защо да крия, че има мнозина сънародници, които са ми много по-чужди, непонятни и нерядко даже отвратителни, отколкото американците, които ме приеха в своята свободна и велика страна и ми дадоха шанса да бъда това, което съм сега. Страдал съм доста в ръцете на чисти българи, над мен са издевателствали копои и надзиратели от Държавна Сигурност и то на най-чист български език, а виждам че и досега тези същите и техните наследници не са престанали да го правят по всички възможни начини – от медийно-политическата чалга, през беззаконната карикатура наречена съдебна система, та чак до икономическият и енергиен гнет упражняван върху населението. Но самата България, като мое родно място, заема свещено място в сърцето ми, и надявам се, в сърцето на мнозинството добри и почтени българи. Знам, че ако не друго, те поне не зариват лицето на своята Родина с нерегламентирани сметища, а душата й с тоталитарната сгур, която носят в себе си, и не крадат, и не пребиват никого с палки. В моята България, навярно изчезнала в голяма степен, са все още живи моите родители, деди и прадеди, хората които съм обичал и винаги ще обичам, природата, звуците и вятъра на моето детство, и отминалата красота на младостта ни. Така че, ако с две думи трябва да отговоря, много българи заслужават порицание и не заслужават този райски земен кът. Но от друга страна, демокрацията е способ хората да живеят заедно, дори да не се обичат, без да се избиват помежду си. Трудно е обаче да се изгради спойка между нормалните и тоталитарно-криминалните елементи, между носталгиците по комунизма и нормалните проевропейски българи.
Демографския срив ли е причина мнозина да характеризират българското общество днес като болно от старческа деменция?
Не е само атрофирането и склерозирането на населението по демографски причини, макар че и това има съществено значение. За една част от хората определено става дума за т. нар. Learned helplessness (приучена безпомощност), дължаща се на половинвековно отучване от самостоятелно мислене и отговорност за собственият си живот и действия. Пълният контрол на държавата над индивида и неговото постоянно безправие, отпадането на необходимостта да мислиш за сметка на умението да се подчиняваш, подмазваш или да доносничиш, увредиха дълбоко част от нацията, особено по-старото поколение. По гласуването ще ги познаете, както се казва. Изборните им предпочитания смайват и упоритостта с която настояват да правят една и съща грешка наистина навежда на мисълта за деменция. Но това са по-скоро стъпкани хора, подобни на криво недорасло дърво, което никога не е развило своите вродени дадености и нормалния си човешки потенциал. В това число аз не включвам разбира се пенсионираните милиционери и многобройни партийни, профсъюзни и текезесарски кадри, които по парадоксалната селекционна система на комунизма бяха по принцип с коефициент значително под нормалната интелигентност и с обществена власт и значимост далече надхвърлящи техните възможности.
Кога ще можем да поставим диагноза „гражданско“ на обществото ни?
Когато броят на гражданите надхвърли броят на „лошите селяни“. Някои от тях изброих по-горе. Целта на марксизмо-ленинизма беше първо да избие и унищожи буржоазията като класа. Буржоа означава жител на града на „бурга“, както например е в имена като Магдебург или Страсбург (Петербург е имитационен не автентичен продукт). Втората им цел беше да затрият селяните, защото имаха икономическа самостоятелност и трябваше да ги превърнат в пролетарии. Но не всички селяни , а само будните и работливите – „кулаците“! На трето място трябваше да бъдат ликвидирани „интелигенцията“, хората с професии или занимаващи се с интелектуален труд. Това ставаше или директно с избиването й, или с купуването и създаването на продажен заместител. По този начин, тоталитарния валяк подравни терена до такава степен, че стана много трудно да поникне отново средна класа. За това попречи разбира се и криминалният преход, който пресъздаде „класовата“ и интелектуална структура от времето на комунизма, но с още по-уродливи черти, където на върха са отново предимно потомците на криминално-комунистическата олигархия, но този път притежаващи държавата юридически, като своя еднолична собственост. Засега „гражданското начало“ в българското общество се „оттича“ през Терминал 2 в бурговете на цивилизования свят, където не му се налага да живее в съседството или под политическото господство на „новите лоши селяни“ или на „добре облечените бизнесмени“ от подземния свят.
В момента 2,5 млн. българи работят в странство при 2,2 милиона заети у нас – спасение или присъда е емиграцията?
И двете. В началото е индивидуалното спасение от непоносимата несправедливост, беззаконието, материалната мизерия. Накрая се превръща в присъда над нацията като цяло в дългосрочен план. Присъдата е смъртна.
За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?
Няма гаранция, че няма да умрем от глад. Когато една голяма и все по-нарастваща част от народонаселението се оказва напълно негодна за обучение и производителен труд и преуспява единствено в своето самовъзпроизводство, старата максима, че в България не е имало никога смърт от глад може да се окаже невалидна. Достатъчно е да се видят изкормените за кабели и дограма къщи по селата или зейналите дупки и липсващи капаци на шахтите след „брането“ на желязо от индоевропейските корпуси за „бързо реагиране“, екипирани с каруци. Започва се първо с експроприирането на тока и водата, след това се преминава към недвижимата чужда собственост и се завършва с разбиването на магазините посред бял ден и масова касапница. А търговията, която води натам се нарича търговия с гласове.
В България сме свикнали с нагласата, да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това?
Мисля, че има и исторически корени това зло, това ослушване и озъртане някой друг да дойде и да свърши работата. Сигурен съм, че до не малка степен животът на един народ като рая, под чужда воля и враждебна вяра за половин хилядолетие е имало своето отражение. А преди това средновековният живот от византийски тип също не е бил цвете за мирисане, от гледна точка на индивидуален и групов кураж или пък доблест. Прочетете за предателствата в нашата история, за подлите убийства заради пари и власт, те казват много. Но комунизмът окончателно сломи наченките на събуждане на националното самочувствие и личната отговорност. Имаме лош исторически късмет, вярно е, и тежки национални катастрофи в глупаво водени войни, които също могат да бъдат обвинени за невеселата българска съдба на народ без самочувствие. Но както всеки е сам пред лицето на раждането и смъртта и трябва сам да посрещне началото и края, така и всеки трябва сам за себе си да поеме своя кръст и да го понесе достойно. Никой няма да ни замени и да отмени нашата собствена участ, нито нашата отговорност за съдбата ни.
В началото било словото, кое слово? Какъв е смисълът днес на думи като мъжество, отговорност, чест, морал, достойнство?
Думите са девалвирани до голяма степен, така че и аз почти съм изкушен, знаейки колко се злоупотребява с тях, да се сепна в средата на това интервю дали не изговорих прекалено много. Но ще продължа, все пак. И ще бъда кратък. Вместо думи, нека да засадим орех, лоза или смокиня, вместо речи, по-добре е да проявим съчувствие към някой, който го заслужава. И най-важното, да се откажем да изговаряме лъжи. В България хората лъжат много.
Къде те завари 10 ноември 1989 и какви ти бяха впечатленията от първото ти прибиране в България след смяната на режима?
Работех в една болница в Ню Йорк на 19′та улица и живеех от другата страна на тази тиха улица. Когато разбрах новината не повярвах, че наистина това е краят. Наистина, от предишните години на Перестройката на Горбачов и невероятните антисталинистки материали и статии в сп. „Огонек“, което си купувах от един руски магазин за книги, разбирах, че нещо фундаментално се променя и то ми изглеждаше като опита на Дубчек да очовечи застиналото лице на комунизма. Но от България сигналите бяха, че „човекът с каскета” от Правец се е „снишил“ и ще оцелее. Не след дълго, може би месеци след преврата срещу Живков, посрещнах в апартамента си делегация от млади хора, демократи и политици, поканени от американските политически лидери в Ню Йорк. Между тях беше моят добър приятел още от времето след затвора в България Филип Димитров. Много се вълнувах, той ми показа програмата на Зелената Партия, която беше доста внушителен том, написан според мен главно от него, защото тогава и винаги впрочем, той ме е учудвал със своята работоспособност и чувство за отговорност към поетите задачи. Въодушевлението ми се изпари, не след дълго, когато се проведоха първите „свободни” избори, откраднати с фалшификации и признати своевременно от Желю Желев. Не много различна ситуация, както се оказва, от сегашната. Само че тогава бяха Луканов и сие, а сега е Мая Манолова, Станишев, Пеевски и Бареков. Първото ми идване беше много сантиментално, защото заминаването на невъзвращенеца тогава означаваше скъсване завинаги с твоя роден дом. Аз отидох и посетих някои от местата където съм живял или съм бил щастлив като дете, включително родното място на баща ми, където разбира се всичко беше променено, неузнаваемо и западнало. Реката, където се завръщаш след дълго пътуване никога не е същата.
На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, как ще коментираш тези неизброими парадокси на времето?
Ще потвърдя онова, което казах по-горе: Една част от населението има вродена, една част придобито слабоумие. И това ще продължава.
Защо ни е толкова къса историческата памет?
Не на всички паметта е къса. Аз винаги призовавам хората да вземат пример от евреите, които помнят своето минало през всичките хилядолетия на изгнание и преследване. До такава степен, че техният Завет, тяхната история като племе е основна книга и на трите велики монотеистични религии. Нито една буква не е променена през безбройните преписи на Ветхия завет. И до ден днешен всеки, който знае иврит може да прочете написаното преди две хиляди години точно както е написано тогава. Не мога да призовавам към нищо хората в България с умствена неспособност да процесират и задържат в паметта си миналото, дори най-близкото. Но който може да помни, нека да помни и разказва на другите. Ще настъпи ден след може би десетилетия, когато евреите все още ще търсят из Парагвай избягали от възмездието нацисти и младите хора с трепет ще гледат вълнуващи филми за нацистките престъпления, а в България преподаватели по толерантност ще бъдат Митьо Гестапото, Костадин Чакъров, Бриго Аспарухов и децата на Политбюро. Помнят Елза Кох и Айхман, но никой няма да знае кой е Газдов или Ръгжева. А междувременно синът на масовия убиец Мирчо Спасов стана кредитен милионер, а след това безнаказано избяга в Южна Африка. Колко иронично е всичко това?
Какво мислиш за т.н. „преход“?
Абортирал опит за демократизиране на една страна обременена с тежко и престъпно комунистическо наследство, не без известно акушерство от кекави и левичарски настроени западни лидери.
Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? И лустрацията ли беше крайъгълния камък?
Да, пропуснатата лустрация е воденичният камък, който удави несъстоялата се демокрация. В България има една престъпна псевдодемокрация точно по тази причина след нейната консолидация е много трудно да избуташ сизифовия камък. Срещу теб са две неща: 1.много пари и 2.насочен срещу теб пистолет на наемен убиец. Това, заедно с ченгесарската конституция приета с гласовете на комунисти и внедрени агенти след предателската Кръгла маса са в основата на голямото историческо нещастие за България.
Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората?
Предимно в гробищата. Някои са неродени, други са унищожени, трети се довършват с шльокавица, защото животът им беше провален. Няма добра и честна статистика какво всъщност е платил като данък на комунизма българския народ. Дори за дълга, оставен от Живков и Луканов се говори под сурдинка. А щетите върху нацията са неизчислими. Когато Жуков и Сталин са хвърляли стотици хиляди руснаци в безмислена гибел срещу немските танкове си говорели помежду си, ей тъй, като истински комунисти: „Солдат не жалей! Бабки народят“. Така се отнесоха техните български ученици и към българския народец. Но той е малък и женичките няма да народят нови хора за техните псевдодемократични експерименти. Ще родят, но не в България. Освен абонатите за „социалните“ помощи, разбира се. Ако има кой да ги плаща.
В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме?
По-страхливи, може би? Но може би пък протестиращите хора, които принадлежат към друг цивилизационен пласт, да не разбират с какво си имат работа и да се надяват, че с мирни протести в държава от ЕС може да се постигне резултат по мирен път. Надявам се, че Мейдана и онова, което посткомунистическата горила Янукович остави след себе си е отрезвяващо за мирно протестиращите и културни българи. Както впрочем Петното, контрапротеста, сесиите в Парламента на Мая Манолова и Миков, заплашителните шепоти на Йовчев, нахалството на Местан, бесовете на Сидеров. Янукович както е известно дойде на власт с избори (фалшифицирани), както Мая Манолова (манипулирани), както ще дойде Бареков (с купени). И Хитлер е дошъл на власт с избори, а Путин е истински шампион по преизбиране. И в Крим ще го изберат даже. Така че, културното малцинство, защото така изглежда сякаш ситуацията, трябва да се поучи от Украйна.
Наскоро резултатите от една анкета показаха, че най-характерното нещо на изборния процес в България били… рейсовете (с хора организирано водени до урните). Илюзия ли е правото ни на избор?
Да, илюзия е. И пародията с новия Изборен Кодекс превръща илюзията в траен феномен на постоянната подмяна. Комунистите ще отлетят на прословутото бунище на историята в мига в който в България и чужбина се осъществи електронно гласуване от компютър. Никакви рейсове няма да ги спасят.
Второ, те ще бъдат премахнати от много възлови постове, ако има лустрация.
Трето, комунизма ще напусне завинаги България, ако тази съдебна и МВР система бъде тотално премахната и заменена с такава от европейски или американски тип.
Фикция ли е свободата, а демокрацията?
Не са фикция, но изискват постоянна борба, за да бъдат отстоявани.
Защо вече толкова малко хора се интересуват от истината и кой в действителност има интерес от промяната/подмяната на историята ни?
Защото всекидневната трудна реалност и нуждите на живота изключват внимателния прочит на историята. Хората нямат енергия след неимоверно трудното ежедневие, което им предлага посткомунистическа България. Освен това, никой не полага грижа за изясняване на историческата истина на публичното място (медиите), нито в изкуството и най-важното – в училище.
Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културно-историческото ни наследство?
Има нещо много нелепо в учреждения като Министерство на Културата или Министерство на Спорта. Даже и Министерство на Правосъдието впрочем, което би имало единствено смисъл, ако Министъра на Правосъдието е с длъжност Главен Обвинител от името на Държавата, всъщност Главен Прокурор. Но да оставим това. Паметникът на окупационната Червена армия трябва да стане обект на референдум от гражданите на София дали да бъде премахнат от това място и съответно преместен другаде, където желаещите да могат да му се любуват. Дори в Правец, до Живковият паметник, ако има такова предложение.
Само медиите ли са виновни за формирането на управляващата десетилетия страната ни престъпна клика? И кое считаш за по-страшно – цензурата или автоцензурата?
Засега като най-непосредствена заплаха се налага присъствието на Безцензурата в лицето на последния инженерен политически проект Бареков. Разбира се, той, както и офицерът от ДС без нос, който ще бъде неговият бъдещ военен министър, са медийни продукти. Но покваряването на българското информационно пространство без съмнение започва от самото начало на Прехода, с доста подла атака срещу медийно наивният български гражданин, който десетилетия наред беше лишен от достъп до информации и като такъв беше лесна плячка за манипулиране. И все още е такъв субект. Доколкото разбира се, вестниците достигат до селата, благодарение на Пеевски. Така нареченото задкулисие в България става все по-зловещо в своята възможност за контрол и за превръщането на паричната си власт в политическо представителство. Днешната автоцензура в България има следния облик: „Абе, я по-добре да си трая, да не вземат да ми отвлекат децата или да ме пребият с чукове…“ А междувременно огромни за българските мащаби финанси се изливат в същинска каскада от псевдопартии, целящи да объркат обърканият по начало българин.
Посоката, накъде (да) вървим?
Аз не съм източен мъдрец, нямам монопол за посоката в която да вървим. Предлагам просто:
Да си почистим двора, входа, апартамента. Да си измием зъбите, да направим инвентаризация на своите отношения. Да си платим дълговете и да простим на своите длъжници. Да спрем да се лъжем едни други. Пък каквото стане.
Какво научи след повече от 10 години винопроизводство?
Няма край познанието в тази област. Във Франция са били необходими 70 поколения, за да се стигне до сегашните знаменити френски вина. А аз съм българин едва първо поколение. Освен това доста ме лъгаха мои сънародници, с които се надявах да проправим пътя, но знам, че света скоро ще говори за България като за страната на виното, а не само на маслодайната сирийска роза от Дамаск. Розата ще оставим на Станишев и неговите социалисти, за да им говори с „ароматният си глас“. А ние ще пием вино.
Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Любомир Канов?
Мечтая да доживея денят в който родината ми ще бъде наистина свободна от комунистите и сина ми няма да казва за нея онова, което казваше като малък: „Счупена страна…“

Да обичаш е приключение без карта и компас

Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, Romain-Gary-a-645x507която е обичал, е пълна липса на любов.“
„И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.
„Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите.“ Чети повече

Безподобният Ромен Гари

Ромен Гари е свързан много силно с Прованс и със самия град Екс, където учи право, наел жилище на ул.Romain-Gary-a-645x507 „Ру-Алферан” и работещ над някакъв роман в кафенетата на близкия бул. „Мирабо”. Свързан е и с градчето Салон дьо Прованс, където по-късно се записва във военната авиационна школа. В Ница обаче преминава младежкия му период, съвсем не лек, прекаран в лишения и копнежи. Чети повече

Народ от тодорживковци

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но заМи4ла някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално и всякакво отношение. Чети повече

Страница 1 от 4612345...102030...Последна »