Страница 1 от 5112345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

В последната си книга Борхес разказва една странна история.
Анонимен богат човек завещава къщата си на бедно семейство. Семейството се премества в къщата. Там гиПетьо заварва един мрачен, с много тежък характер слуга, когото завещанието не им позволява да изгонят. Той ги тормози до края на живота си.
Накрая се оказва, че това е човекът, завещал им къщата.
Странна история нали ? Тя ме накара да си задам безброй въпроси. Например :

Когато получаваме нещо даром, не заплащаме ли определена цена за това ?

Ако искаме да запазим свободата си, трябва ли да се предпазваме от твърде неясните жестове на другите ?

Ако ти си мрачен човек с тежък характер и никой не иска да живее с теб, значи ли това, че само ти си добър, а всички останали са лоши ?

Ако усетиш, че си попаднал в капан и зависимост, трябва ли да стоиш в капана заради материалните придобивки ?

Собственикът на къщата, този човек с труден характер живял дълги години сам, тъй като никой не искал да живее с него. Той сякаш бил принуден да завещае къщата на това семейство, за да има с кого да живее.
Ами върху кого да разгърне трудния си характер ? За това трябват хора нали ?

Как може човек да се спаси от трудния си характер ? Изглежда е по-лесно да се разделиш с къщата си, отколкото с характера си.

А какво друго е трябвало да прави този човек с такъв труден характер, сам в огромната къща до края на живота си ?

Това са само въпроси . Не знам отговорите . Дори не знам дали има отговори.

Може би дзен последователите ще отговарят така : ами трябвало е да стои в голямата си къща и да медитира върху живота и мъдростта.
Като разлюспва пластовете на света като лук.
За да открие, че в крайна сметка няма свят.
Само пластове…

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независиможертвите какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите. А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

Скоро попаднах на един млад мъж току-що завършил икономика. Той, като всички млади хора, се почувствал психически изчерпан в областта си и много уморен. Младите хора винаги са много уморени. Моят внук,жертвите например почти винаги е в пъти по-уморен от мен, независимо от това как е протекъл денят му. Та и този млад мъж, като всички на неговата възраст, бил обсебен от идеята , че отлично разбира как функционира светът, как действат хората и за какво ги е грижа през 21-ви век. Може би оттам някъде идва и умората му…Да знаеш толкова много неща, никак не е лесно нали…
Но не щеш ли попаднал на един виртуален инструмент наречен Гугъл Trends, който без излишен шум казва на потребителите, колко често е търсена дадена дума, фраза или зададен въпрос, по различно време и на различни места. Показва анонимните търсения в Гугъл, Фейсбук, Туитър. Какво питат мъжете, жените или децата, политиците и който се сетите в Париж, Сеул, Торонто или Каспичан.
Изглежда несериозно нали ?
Даже в първата версия на Гугъл Trends, имало изписано закачливо предупреждение, че за никого” не е добра идея да пише докторската си дисертация, позовавайки се на данните „ от Гугъл Trends.
Да, ама колко му трябва на един млад, при това уморен мъж, да направи тъкмо обратното – да отдели четири години и да анализира тази огромна база човешки тайни, за да се приближи до това, какво мислят хората за политиката, расизма, предразсъдъците , секса и заобикалящата ни действителност.
Този млад мъж се казва Сет Стивънс – Давидовиц, той обобщил данните от изследванията и ги публикувал в книгата си :

„ ВСИЧКИ ЛЪЖАТ „

Всички. От Доналд Тръмп да Митьо от с. Чупрене Видинско…
Но да оставим книгата на Давидовиц. Всеки може да отиде и да си я купи в книжарницата.
Всички знаем, че човешкото поведение до голяма степен е обусловено от страховете. Те постоянно никнат като ластари в нас и варират от тревога до паника. Това често изкривява като през криво огледало думите ни, действията ни , решенията, отношенията ни с другите.
Понякога, всъщност много често, това което получаваме от живота не съответства на нашите желания. Тогава на помощ ни идват нашите основания. Те не са нищо друго освен онова, което рецитираме на другите за нещата, за които не сме имали нито силата нито желанието да поемем отговорност. Всъщност отговорност това е другата дума за свобода. И така като смесим малко истинските причини с доза от нашите „основания”, почти започваме да звучим обосновано, заедно с измамното чувство, че сме прави.
Всъщност вече сме започнали да лъжем. Започнали сме да се отдалечаваме от истината и действителността.
А действителност пък е другата дума за истина.
Освен страховете, емоциите са едни могъщи упражнения на егото. Там бушува океан от фалшиви вярвания и изявления, обещания и погрешни възприятия. Там плискат вълни от романтизъм, фундаментализъм, ревност, гняв, грозни думи, омраза все мощни фитнес пружини на човешкото его.
И в този океан има едно сляпо дъно, от тъмни, примитивни и низки сили на нашата природа. Как да направим така, че да не се виждат.
Ами като лъжем разбира се…
Все пак трябва да признаем, че да наблюдаваме хладнокръвно живота разсъблечен от всички привидности е работа трудна, дори мъчителна. Да се изправиш сам срещу себе си, и вместо търсач на вечното да признаеш, че всъщност живота ти е една каша, че целият си се оплел в джунглата на желанията и провалите си, ами разбира се, че това не е работа за всеки. По-лесно е да облъчваш социалните мрежи с готови цитати за гордост, самота, красота и просветление…
В крайна сметка животът винаги си оставя едно място отворено за надеждата.
В крайна сметка Гугъл Trends, и самият Давидовиц, не правят някакви велики открития.
Те само отново открехват един вълнуващ и противоречив свят от човешката природа, в който скритите мисли, страховете и желанията, си водят свой живот за който избягваме да говорим.

След краха на съветския комунизъм, западните политически философи с леви убеждения продължават неуморно да упражняват съпротивителната си позиции , да разсъждават за идеалната държава.жертвите
Славой Жижек е един от тях. Истинският провал на лявото, казва Жижек, е отказът да събори капиталистическата система, продължавайки да обсъжда изплъзващото се общество, което е можело да създаде…Какво е това общество, което му се е „изплъзнало на лявото” и е можело да „създаде” бе г-н Жижек ? Това което трагично се изплъзна на комунизма и лявото, е човешката природа. Комунизмът и лявото тръгнаха срещу човешката природа с насилие, използване на власт, идеологии, заблуждения и манипулации. Създадоха един друг вид общество , което отново възпроизведе човешката природа, само че в най-уродливия и изкривен вид. В това общество некадърни, облечени в неограничена власт простаци, образуваха една нова каста от привилегировани люде , от които не можеше да се очаква нищо друго освен едно – да бутната народите си в една икономическа и морална пропаст. И те е тъкмо това направиха. Но да продължим с Жижек : „ Революционният социализъм трябва да бъде преоценен с оглед на случилото се и увеличаващите се несполуки на капитализма.”
Г-н Жижек, капитализмът има несполуки и не е съвършен, така както има несполуки отделният човек, така както е несъвършена и човешката природа. Нима предполагате, че заради увеличаващите се и обострящи се заболявания с възрастта на човека, ние трябва да предприемем по-революционни мерки, за да намалим страданията му – например като го екзекутираме.
В качеството си на морален философ американецът Ноам Чомски вярва в прилагането на еднакви морални стандарти, като изследва морала на своята държава. „ Трябва да анализираме обективно начина по който правителството ни упражнява политическата власт.”
Ок, много добре звучи това : „еднакви морални стандарти” ! Само, че г-н Чомски, вие като политически морален философ, не може да хвърляте цялата си творческа енергия да изследвате тези „морални стандарти” само в САЩ. Защото няма такова нещо като морал само на една държава, на един квартал или на една жилищна кооперация.
Сред най-известните трудове на Чомски е : „ Какво всъщност иска Чичо Сам”, текстове със заглавия „Медии под контрол”, „Забележителните постижения на пропагандата”, все текстове изследващи политическият живот в САЩ.
Вижте, ако съм изследовател на змии, и се опитвам да предпазя човечеството от отровните им екземпляри, аз няма да правя проучвания само в собствения си двор , нали ? Ще ми се наложи да направя проучванията си и в други дворове, държави и континенти.
Ето какво пише Чомски : „ Как така Запада нападна и нахлу в Ирак, бомбардира Афганистан, призна Косово, а сега ще протестира и налага санкции срещу Русия заради Крим. Аз не знам там да има убийства, етнически прочиствания, изнасилвания.”
Той не знаел…
Ами като не знаете какъв политически изследовател сте ? Какъв изследовател на змии сте като изучавате само дали ги има във вашия двор…
Знаете ли какви са големите празнини в биографиите и изследванията на Жижек и Чомски – не са живели десетина години в Ростов на Дон, Челябинск, Уляновск, Краснодар и други китни места…
Когато кардинал Йозеф Рацингер, бе провъзгласен за папа Бенедикт ХVI, първото нещо, което започна да проповядва не беше против бедността, войната или алчността, той започна да проповядва срещу нещо наречено релативизъм, като спомена, че е много опасно…
Казано още по-ясно и простичко, релативизъм е възглед според който няма такова нещо като истина.
Има само моя истина, твоя истина, тяхна истина. На всичкото отгоре тези истини зависят от историческото време, от политическите пейзажи, ако не и от магнитните изригвания…Моралният релативизъм отрича универсалните човешки права, естествена човешка природа и всичко в различните сфери на мисълта и знанието затъва във фалш и демагогия.
Тези люде смятат , че имат някакъв Божий взор, стоят над всякакви дебати и не допускат дори за миг истината да говори сама за себе си.
Въпреки, че в крайна сметка дефиниция за грешно и правилно няма, определено съществува едно измеримо състояние на нещата – последствията. Ако успеем да ги видим чрез фактите , да ги преценим и изтръгнем от фалшивия контекст на системите от убеждения, от плетениците на езика, културата и мисленето, които се оспорват както вътрешно, така и взаимно, тогава такива писания като тези на Жижек и Чомски няма да ни свършат никаква работа. Никаква.
Може би за това кардинал Йозеф Рацингер смята ,че релативизмът е по-опасен и от бедността.

Петър Ангелов – Дарев

Според християнската вяра Бог предоставя на Адам свободата да реши дали да изяде забранения плод. Макар и всемогъщ, Той ни дава свободна воля да избираме действията си. Излиза, че сме напълно свободни дажертвите изиграем раздадените ни карти. В западната мисъл отдавна, а напоследък и все по-често, се прокрадва мисълта, че човек е предопределен да обитава един вече конструиран свят с господстваща и определяща реалност. Живее в група, възприема роли, които вече съществуват, оперира с една символна система, спазва обичаи и традиции, носи културна памет.
Всъщност не формираме ли преценките си по вече изградени образи и системи, не сме ли в плен на познати вече оценки, не се ли плъзгаме по едно разчертано трасе, където вместо пътни знаци има поставени отговори…? Не ставаме ли безпомощни заложници, на знаци, култури и отговори, предхождащи собственото ни рождение ?
Не е ли, например, Интернет един постмодерен алгоритъм с цяла вселена от зададени инструкции, с описание на постъпкови процедури и език, за постигане на някаква информация или резултати. Не създаде ли той един негласен копнеж по онлайн-идентичност, каквато съществува в социалните мрежи с цялата и суета и престореност.
Правили сме свободен избор ?
Вземали сме свободно решение ?
Но свободно ли е то ?
Свободния избор не наподобява ли на това да влизаме от една стая в друга стая.
Един източен мистик бе казал : „Вашият свободен избор се свежда до това да изберете килия в затвора с източно изложение. Но си оставате в същата сграда, в същия затвор.”
Изглежда много неща, не са наред с концепцията за свободата. Най-малкото са проблематични, изпълват ни със скептицизъм.
Дори да оставим физическата ограниченост на човек във времето. Физическите събития не остават свободни от неспирния ход на природата – тя се състои изцяло от тях.
Човешкият живот е някаква непонятна система, която включва неопределим брой елементи на случайности, внезапни пристъпи, стартове, успехи, провали и сривове , които остават непредсказуеми. Попадаме в непредвидими и сложни обстановки, при възможно наличие на едни фактори, дърпащи в определена посока, както и на други, които дърпат в различна.
Всъщност този „свободен избор” и „свободна воля” не ги проявяваме в някакъв информационен вакуум, а в някаква определена среда с нейната вече зададена топография, механизми и вече налични инструменти. Нещо като да изберем как да забием пирона – с чук или с камък.
Мишел Фуко предлага една година книгите да излизат без имената на авторите. Опитах се да си представя какво объркване би настъпило. И как отделните хора ще си изградят ценностна система, ако тя не им бъде подсказана. Спомням си и една друга история. Чарли Чаплин тайно се явил на конкурс за най-добри имитатори на Чарли Чаплин. Взел трето място. Трябва да признаем, че оценките ни нямат съвсем ясни очертания. Оставени сами на себе си, рискуваме да преживеем нещо неразбираемо, нещо което ни оставя голи и беззащитни пред света и съдбата. Извън подсказаният смисъл, човек не би могъл да понесе истината. Трябва да срещне като Мойсей една горяща къпина, за да чуе гласът на Бога, който да му посочи пътя. Едва тогава може да види страданията на своя народ и пътя по който трябва да тръгне. Изглежда че ясният поглед и съзнание за нещата, състраданието, моралът трябва да ни бъдат подсказани. Те трябва да бъдат ясно произнесени. За тази цел Бог дори му придал и говорител – Аарон, тъй като Мойсей не се изразявал добре, говорел тежко, заеквал.
Извън митовете и подсказаните истини ние заекваме. Извън тях ние не можем да изкажем категориите за лъжа, истина, добро, зло и състрадание, а когато се опитаме, правим го несигурно. Заекваме. Само чрез тях, с непресъхваща активност поддържаме усещането, че вършим достойни и значителни неща. Митът услужливо ни вписва в кръга на човешкият стремеж към осмисленост. Дали защото обективността извън него е толкова жестока, че да не можем да понесем потресаващата безсмисленост на битието?
Така че, в какво се състои нашата свобода ? В какво се състои свободния избор ?
Със съобразяване с условията ли ? С приспособяването и вписването в средата ли ?
Английският хуморист Майкъл Фраян пише : „ Аз съм само една конституционна фикция, образ от пощенските марки, подпис под документите, съставяни от анонимни, скрити зад трона сили, над които не разполагам с власт…даже личните ми развлечения се организират от невидими царедворци, работещи в части от двореца,в които никога не съм стъпвал, нито пък бих могъл да открия някога…” Този много ми напомня Кафка.
Всъщност тези „скрити зад трона сили” не са ли всъщност системите от ценности и истини, цялата топография, която ни предхожда и сред която се раждаме, за да се впишем в нея. Там сякаш има и зададена посока, и като че ли раздадени карти…
В това време ние не спираме да проявяваме своята „свободна воля” и „ свободен избор”….

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Изглежда, че никой не се интересува от досегашния  политически опит в България,  подсказващ все едно и също – който веднъж е изпаднал от политическата каруца, повече не се е върнал. Трябва ли да посочвамеАЗ всеизвестните примери с Иван Костов, който се отдели от партията си, за да си остане вожд.  Александър Томов, Таня Дончева, Първанов, Кадиев, Миро Найденов с неговата „Баста”, Кадиев с неговата „Нормална държава”, Енчев с неговата „Българска пролет” , която така и не цъфна, Местан и цялата компания  на десетки политически мъртъвци, които сменят имената на партиите си, само и само да си измъкнат от политическото гробище. Таня Дончева в една предизборно кампания се снимаше как кара автобус, а после я снимаха как свири на цигулка. И с бънджи да беше скочила от Аспаруховия мост, пак нямаше да има никакви шансове.
А бе хора, учените отдавна доказаха, че има живот и извън парламента ! Ако има някакви ценни, общочовешки и запомнящи се неща, които ни утвърждават като нация и народ по света , всички те са направени все от хора, които нямат нищо общо с каквато  и да е политика. Елитът на нацията никога не е бил в парламента.
Ген. Атанас Атанасов излиза на площада и с мегафон държи реч пред 15  души в духа на  „Аз съм пътят , истината и животът”. Този човек ще управлява България, когато аз стана папа на мястото на Франциск ! Такива са реалностите. Не говоря за това кой какви предпочитания и мераци има. Нека си ги има. Говоря за реалности.
Каква „Демократична България”, кви 5 лева ! Ако ще и „Атлантическа България” или „Галактическа България” да се нарекат, това само потвърждава старата приказка за новия бардак със стария персонал.
Омръзна ми да чета глупави статии, как идвало  времето да се застеле червен килим пред партията „Демократична България.
Додея ми да слушам люде, принадлежащи към „меките науки”/ Soft  science /, които от сутрин до вечер да ни обясняват как да разбираме политическата картина в страната.
Вечер се нареждат по се 7-8 души политолози, социолози, социални антрополози, и тъй като тези породи имат много подвидове, армията от дърдорковци никне като гъби след дъжд. Балонът на висшето образование нараства със страшна сила, тъй като фабриките за дипломи непрестанно пълнят с хелий главите  на студенти и  професори.
И тъй като се забелязва тенденция професорите да се изравняват по брой със студентите, съвсем скоро всеки студент ще си има свои личен професор. Започвам да не правя разлика между едните и другите. Защото слушам професори, които говорят като студенти, и студенти , които са по-умни от професорите си.

Изглежда, че да се пишат и говорят глупости постепенно започва да се превръща в професия.

Кьосето тества българо-македонските отношения

АВТОР: ВИКТОР КАНЗУРОВ

В последните месеци се случиха събития, които, дадоха нов, привидно само положителен тласък в българо-ВИКТОРмакедонските отношения. Без да отричаме безспорната положителност, ще хвърлим поглед и върху някои неща, които, убягват на българските мейнстрим медии. Това е нужно особено сега, преди срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Европейския Съюз и от Западните Балкани, която трябва да се проведе в София, на 17 май в рамките на българското европредседателство. И от която големи очаквания имат ръководителите на България и Македония, както и българското и македонското общества.
Посещението на българския министър-председател Бойко Борисов в Скопие на 12 март т. г. и участието му във възпоменателната церемония, по повод 75 години от депортирането на евреите от териториите на днешна Македония, може да се тълкува и като положително последствие от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан преди повече от девет месеца, между македонската и българската държави. В помена участваха още премиерите на Македония и Босна и Херцеговина Зоран Заев и Денис Звиздич, представители на румънския парламент и дипломати от други държави.
Бойко Борисов стана първият български министър-председател, който в Скопие се поклони и изказа почит пред паметта на над 7000 загинали евреи от Македония, депортирани през 1943 година от администрацията на българската държава, която, по това време е съюзник на Третия Райх. Самата трагедия и българското участие в нея, е отделна тема, с всички нейни многослойни исторически и политически измерения.
Макар и да не поднесе класическо извинение в Скопие, от името на българската държава, поне пред македонската еврейска общност, за ролята на български униформени лица в депортацията, участието на Борисов на помена, е огромна крачка напред в българо-македонските отношения. И е път към по-нормално възприемане на България в македонското общество. Това би могло да включва и по-масово информиране на съвременните македонци за спасяването на евреите в довоенните граници на България, случило се благодарение на човешко действие и след силна обществена реакция, в която, основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и синдикални, адвокатски, писателски лидери и други граждани.
По-силното присъствие на разказът с предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите в България, разбира се, заедно с всичко негативно, което се случва на спасените (и във финансов план, както и с тяхното имущество), може да помогне на днешните македонски граждани да си изяснят някои неща от историята. Например да се запитат какво са правили (и мислили) техните предци (немалка част от които на българска служба или лоялни на тогавашната власт) в началото на 1943 г. и защо е липсвала обществена реакция във Вардарска Македония, по подобие на тази в българските „стари предели“. Така, много по-лесно ще се разбере и преобладаващото поведение на потомците на тогавашните македонски жители, включително и по време на бруталната и клептократска власт на ДПМНЕ-Вальево в Македония (2006-2017). (ДПМНЕ е Демократическа партия за македонско национално единство, най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
На 27 април т. г., Бойко Борисов отново беше в Скопие, като единствен премиер на срещата на лидерите на страните от Процеса „Бърдо-Бриони“. Той бе специален гост на форума в Скопие, на който присъстваха само държавни глави. Домакини на срещата бяха президентите на Република Македония Георге Иванов, на Хърватия – Колинда Грабар Китарович и на Словения Борут Пахор. Във форума участваха още президентите на Сърбия – Александър Вучич, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Илир Мета, на Косово Хашим Тачи, както и председателят на председателството на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович. Борисов е бил специално и лично поканен да представлява България. Освен Борисов, гост на срещата е бил и председателят на Европейския съвет Доналд Туск.
На 16 и 17 февруари тази година, президентът на България Румен Радев беше на официално посещение в Македония. След делови срещи със своя колега Георге Иванов и с премиера Зоран Заев, посети и вековната манастирска обител „Свети Йован Бигорски“. В Ново село, Струмишко, в Македония, на мястото, където има и български войнишки гробове, и военен мемориал, на 6 май, се проведе събитие в чест на Деня на храбростта, което определени български медии нарекоха – „съвместно българо-македонско честване.“ Военният мемориал в Ново село е възстановен и подържан с лични средства на Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет” и е едно от 471 български военни гробища в Македония. В него са положени тленните останки на 71 български войници, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни.
Главата на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА), архиепископ Стефан, отслужи заупокойна молитва на Военния мемориал в струмишкото Ново село, в присъствие на Струмишкия Митрополит Наум и на други свещеници. Макар и поканени, забележимо беше отсъствието на представители на Българската православна църква (БПЦ). Които може би са изплашени от упреците на Вселенския патриарх, на Руската православна църква, на Гръцката, и Сръбската, които не приемат свенливо поетата от БПЦ роля на „майка-църква“ и застъпване за Македонската православна църква пред останалите църкви за установяване на каноничния ѝ статут.
На събитието, обаче, присъстваше и държа реч българският президент Румен Радев. Докато неговият македонски колега Георге Иванов (избран два пъти, като кандидат на шовинистично антибългарското ДПМНЕ-Вальево), май се направи на Хитър Петър. Иванов, известен с прякора си Хорхе Фикуса, посрещна Радев на една ливада, но не взе участие на церемонията на военните гробища, не поднесе венец на гробовете на българските войници, част от които са били от Македония. Сигурно за Иванов, българските войници в Балканската, Междусъюзническата и Първата Световнa войни са били поробители и асимилатори на открай време съществуващата македонска народност. Според него македонците в българската армия са насилствено мобилизирани, или, ако става въпрос за доброволци, то тогава, те са били асимилирани изроди, предатели, а в по-мекия вариант – изманипулирани жертви на българската/екзархийската пропаганда.
Човек, който вярва в пропагандата на македонските (от югославско и постюгославско време) учебници (не само по история), няма какво друго да помисли. А буцефалистът Хорхе (израз, по името на коня на Александър Трети Македонски, тоест лице, вярващо, че македонците имат произход от античните македонци – бел. ред.), сочен като най-некадърния европейски, а може би и световен президент, е бил в миналото югославски младежки социалистически функционер. И някъде до средата на миналото десетилетие е бил близък до „бившите“ югокомунисти от т. нар. СДСМ (така наречения Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, наследник на Македонската комунистическа партия, с премиер председателят ѝ Зоран Заев – бел. ред.), когато започва неговата любов с „ВМРО“-ДПМНЕ, тоест ДПМНЕ-Вальево. С неговите качества е „заслужил” преди година и половина да стане почетен доктор на БАН – нещо което повече говори за „най-голямата научна организация в България“, отколкото за Хорхе Фикуса.
Макар и да беше обещал, Фикуса не удостои със своето ценно присъствие, нито тазгодишния военен парад на Българската армия за Гергьовден, въпреки поканата от президента на България Радев и въпреки участието на македонска рота на честването на Деня на храбростта.
На военния парад по повод 140-годишнината от създаването на Българската армия, който, както и честването в Ново село, се състои на 6 май, за първи път участваше рота на Армията на Република Македония, с командир – подполковник Боро Латкоски, с численост 75 човека, като 64 от тях, маршируваха в стандартна формация 8 по 8 души, на софийските жълти павета, а останалите бяха логистика и поддръжка. Тъкмо когато почетната македонска рота и прелитането на тройка изтребители Миг-29 ниско над центъра на София се събраха най-много овации по време на военния парад за 6 май. А президентът Румен Радев в словото си, нарече „братя македонци“, войниците на македонската армия, като думите му бяха последвани от силни аплодисменти.
Така военния парад в София, дефилето и на македонска рота на него, както и честването в струмишкото Ново село, минаха, без да бъдат наблюдавани от македонския президент, този личен роб на бившият шеф на македонската „тайна“ полиция и на експремиера на Македония – падналите от власт братовчеди Сашо Миялков и Никола Груевски. Двамата бяха каповци на мафиотския режим на ДПМНЕ-Вальево, а сега са разследвани от Специалната прокуратура.
Жалко е как българските институции, в цялата своя наивност и национализъм, искат желаното (в Македония) да е действително. Вместо да изчакат да мине последната година от мандата на президента, допускат тази восъчна фигура да се гаври с тях, да си играе топло-студено и да си прави пиар на гърба на българските чествания, пред лумпенизираното и неинформирано население в страната му.
Както и да е, ако изключим епизода с Фикуса-президент, има добри новини в българо-македонските отношения. В добрите новини, освен поредното общо честване на просветителското дело на Св. Св. Кирил и Методий, от страна на БАН и МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата – бел. ред.), добавяме и информацията, че премиерът Бойко Боpиcов и мaĸедонcкият мy колега Зоpан Заев ще бъдат заедно във Ватикана за тpадиционната аyдиенция за Деня на cлавянcкaта пиcменоcт – 24 май. Но, опасяваме се, че има и други „новини“, които не всеки иска да види.

Една от тях е отстраняването на паметника в Скопие на Андон Лазов Янев-Кьосето в раната сутрин (5 часа местно време) на 22 февруари (Андон Кьосето е македонски войвода, деец на организацията за освобождение на Македония ВМОРО от началото на XX век, който се противопоставя на македонизма и югославските претенции, виж тук – бел. ред.). В следващите дни е унищожен и постаментът на паметника му пред сградата на висш съдебен орган в Скопие. Случаят крие едно по-дълбоко и по-перфидно, национал-шовинистично кодово послание, което в цялата си същност може да бъде разбрано само от наблюдатели, които редовно и в детайли следят политическата, историческата и (между)партийна обстановка в Македония.
„Съвсем неадекватно е паметник на противоречива историческа личност, известна със своята жестокост, да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган, в който гражданите търсят справедливост и упражняват своите граждански права“, казват в своето съобщение управляващите в Македония „бивши“ югокомунисти от т. нар. СДСМ, по повод отстраняването на статуята.
Какво е „противоречивото“/„контроверзното“/ в Андон Лазов Янев-Кьосето? „Противоречив“ става Кьосето с това, че е умрял от естествена смърт в България, бил е екзекутор на (предателското за югокомунизма) междувоенно ВМРО. Съвременник е и на македонизма, като не (о)става привърженик на тази нова национална идеология. Като такъв, Кьосето се намира извън югокомунистическия канон (определящ положителните личности от историята), според който, има добри революционери, комити и екзекутори от ВМОРО, които са се борили срещу Отоманската империя. Има и лоши българофилски предатели („слуги на българския двор“), които са се борили срещу Сърбия и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (по-късно Югославия), и срещу някакво замислено чисто македонистично пространство. Разбира се, и революционерите от отоманския период са „българофилски предатели“, но тяхната българска идентичност се прикрива и те получават македонистка интерпретация по времето на социалистическа Югославия. Такива дебългаризирани (даже и антибългаризирани) влизат в пантеона на югославската македонска република, като някакви нейни прародители.
Междувоенното ВМРО не е удобно за югокомунистическия канон. Защото в рамките на братството и единството на югославянските народи и народности, по-уютно беше да не се подчертава враждуващата с ВМРО великосръбска национална хегемония и асимилация (1912-1915 и 1918-1941). За сметка на това в първи пропаганден план избиваше разказът за класовата репресия през този период. Понеже и балканските комунистически партии предимно не бяха в много любовни отношения с ВМРО, а тук е и дирижираната от Коминтерна т. нар. ВМРО-обединена (като групировка на добрите), то лошите остават да са в организацията ръководена от Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов.
Не е целта на тази статия да посочва кои наистина са били добри, а кои – лоши. Само подчертаваме, че така както социалистическа Югославия внимаваше в македонската република да не се насажда омраза срещу сърбите, по същия начин внимаваше и имаше целенасочена пропаганда да се насажда омраза срещу българите. По-късно самата Народна/Социалистическа Република Македония беше по-ентусиазирана в подклаждането на българофобия, отколкото официален Белград. Прилагането на двойни стандарти в тълкуването на етническото самосъзнание на историческите личности от Македония, беше ползвано (и все още се ползва) за тази българофобска цел.
За немалка част от индоктринираните от югокомунизма (а те, независимо за кого гласуват, са много в Република Македония!), всеки от междувоенното ВМРО е предател, защото има(л) българско етническо самосъзнание. Кьосето е и от междувоенното ВМРО, та въпреки споменаването други причини за отстраняването на неговата статуя, включително и такива за незаконно поставяне на скулптурата (от страна на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево), смятам че е необходимо българското общество, българските журналисти, политолози, политици, както и разни други чуждестранни дипломати и наблюдатели на обстановката в македонската държава, да започнат да разбират националистическата, шовинистичната антибългарска същност на т. нар. СДСМ (т. нар. Социал-демократически съюз на Македония, наследник на Македонската комунистическа партия – бел. ред.) и истинските мотиви на тази партия за определени постъпки.
Потвърждение за това, че и ДПМНЕ-Вальево (най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, на власт до миналата година – бел. ред.) е разклонение на югокомунизма, дава предаването „Само вистина“ по скопската телевизия „Канал 5“ от 6 март тази година. В предаването участваха Мирослав Гърчев от т. нар. СДСМ и Филип Петровски от Антидемократичната фракция в ДПМНЕ-Вальево на бившия премиер Никола Груевски.
И Петровски, и Гърчев, и ДПМНЕ-Вальево, и т. нар. СДСМ, тръгват от предположението/убеждението, че преди сто (и повече!?) години, имало обособена македонска народност, която била разкъсана от Букурещкия мирен договор през 1913 г., с който приключва Междусъюзническата война.
Галерията исторически личности от Македония получават или македонистична интерпретация, или имат „късмет“ да не се подменя тяхната (българска) идентичност, но заради истинската им етническа принадлежност ги определят като предатели. Така отделни идеологически и/или междуличностни сблъсъци биват фалшифицирани от югокомунизма по един невероятно покварен начин, като им се придава междуетнически характер Тоест, в сюрреалистичния свят на югославския вариант на македонизма, стават борби между автохтонни македонски (в смисъл: македонистични) патриоти от една страна, и от друга предатели, изроди, поддали се на българската пропаганда убийци на истински македонци.
За да няма никакви недоразумения за какво става въпрос, ни осведомява Златко Теодосиевски, специален съветник на сегашния министър на културата Роберт Алагьозовски. Теодосиевски, в своя текст „Мал чекор за Кьосето“ („Малка крачка за Кьосето“ – става дума за Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото по-късно се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), публикуван в повече македонски медии, пише: „…ке се найде ли некой по-млад, со долга и здрава метла и да подзачисти малку повеке низ оваа фалшива патриотическа ачковско-тодоровска история?“.„Ачковско-тодоровска история“, е историята, тълкувана от близките до ДПМНЕ-Вальево историчка Виолета Ачкоска и вече покойния историк Зоран Тодоровски. (ДПМНЕ – Демократическа партия за македонско национално единство, е най-голямата претендираща да е дясна партия в Македония, официалното ѝ име е ВМРО-ДПМНЕ, допреди година беше на власт с премиер Никола Груевски. В Македония доста хора наричат партията ДПМНЕ-Вальево. Името, което е добавено, е град в Западна Сърбия, с което се подчертава сърбоманският характер на ДПМНЕ – бел. ред).
Ачкоска по-скоро е антибългарка, отколкото българофилка. Тодоровски представи в положителна светлина, но с македонистична интерпретация доста исторически личности, нужни за историческия разказ на предишната власт, върху които имаше табу по време на югокомунизма.
Кодовата дума в изречението на Теодосиевски, е „патриотическа“, написана на книжовен български език, с която по един завоалиращ начин, уж запазвайки политическата коректност, подчертава, че всъщност метлата трябва да изчисти от македонската история всяко положително споменаване на личности с българска идентичност.
Статии, като тази на Теодосиевски, предавания, като това с Гърчев и Петровски, в които лица близки до управляващия сега т. нар. СДСМ (т. нар. Социалдемократически съюз на Македония, партията на власт в момента, с премиер председателят ѝ Зоран Заев, която е наследник на Македонската комунистическа партия, – бел. ред.), се гаврят с исторически личности от Македония, само заради тяхното българско самосъзнание, има безброй.
Обаче, тука се появява и нещо друго. Едно по-начетено, по-рафинирано, но и по-подло крило, което обиграва около т. нар. СДСМ и/или подкрепя този политически субект, чийто особено ангажиран представител е почетния председател на Антилибералната партия и бивш шеф на парламента, Стоян Андов. Години наред, открито или по-скрито, те разпространяват тезата, че всъщност и БМОРК/ТМОРО/ВМОРО е организация на предатели, тъй като нейните учредители и членове, били с неправилно етническо самосъзнание. (БМОРК – съкр. от Български македоно-одрински революционни комитети, което се смята за първото официално име на освободителната организация на Македония по време на Османската империя от 1894 г. През 1902 г. с цел привличането и на другите народности организацията е наречена Тайна македоно-одринска революционна организация – ТМОРО. През 1905 г. името е променено на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, или ВМОРО – бел. ред.)
Какви други мотиви може да има, за присъствие на тази теза в публичния живот в Македония? Причината е официалното име на ДПМНЕ-Вальево. Те се наричат ВМРО-ДПМНЕ и претендират, че са продължители на историческите ВМОРО и ВМРО. Въпреки факта, че ДПМНЕ-Вальево, включително старото ВМРО-ДПМНЕ от 1990-2003 г., преди Груевски да стане партиен лидер, на практика превзеха до голяма степен програмата и идеологията на Югославската комунистическа партия (в национален план) за съществуващата открай време македонска народност, разпокъсана с Букурещкия мирен договор 1913 г. Липсата на демократична традиция в Македония и „културата на необходимия враг“ (по израза на Златко Енев от „Либерален преглед“), наложиха двете най-силни македонски партии, независимо от почти никаквите междуособни разлики, да търсят легитимност в определени исторически разкази, в които другата страна и нейния разказ се обявяват за предателски.
Особено последните години в Македония, свързани с началото на голямата политическа криза (от февруари 2015 г.), когато станаха публични много подслушвани телефонни разговори на високопоставени хора на бившата власт на ДПМНЕ-Вальево, свидетелстващи за масова корупция на предишните управляващи, засилиха и без това огромната омраза между двете основни македонски партии. Бруталния език и постъпки на ДПМНЕ-Вальево срещу пусканите „бомби“ (с подслушваните разговори) от тогава опозиционния т. нар. СДСМ (сега на власт), получи съответен отговор от другата страна. Това улесни да се появи една още по-систематична, по-цинична и, защо да не кажем по-шовинистична (в антибългарски смисъл) теза, за антимакедонските и наследствено-предателски ВМОРО, ВМРО и ВМРО-ДПМНЕ. Тезата е, че срещу нея се изправя единствената правилна и справедлива идеологическа и национална позиция в македонската история, тази на Югославската комунистическа партия, на македонските комунисти – членове на въпросната партия, на югославския македонизъм и впоследствие, на т. нар. СДСМ, като наследник на всичко това.
Дали средностатистическия български читател знае колко членове, привърженици и гласоподаватели на т. нар. СДСМ, са се заразили с тези разсъждавания? Много! Достатъчно е да се хвърлят няколко погледа върху коментари в социалните мрежи и под статии в електронните медии. Симпатизанти на т. нар. СДСМ, които не са се задълбочавали толкова в историческия контекст на основните две днешни македонски партии, са с убежденията, че част от възрожденците от XIX век, от ВМОРО, партизаните от Втората световна война, Македонската югославска република и сегашната партия, т. нар. СДСМ, са били и са на истински македонски (македонистични) национални и патриотични позиции. За разлика от пробългарското, предателско междувоенно ВМРО на Тодор Александров и Ванчо Михайлов, чийто наследник е „ВМРО“-ДПМНЕ (тоест ДПМНЕ-Вальево).
Двете най-големи партии в Македония, псевдолвия т. нар. СДСМ (на власт в момента) и дясната на думи „ВМРО“-ДПМНЕ, въпреки привидни разлики, са единни в антибългарските си нагласи и разбирания за македонската история, продължават всеки по свой начин националните идеи на югокомунизма и развиват югославския, конфликтен македонизъм. Но заради политическите противопоставяния между тях пострада статуята на Кьосето (Андон Лазов Янев-Кьосето, македонски войвода от началото на миналия век, чийто паметник в Скопие е премахнат защото се противопоставя на македонизма и сърбоманството, макар официално властите да изтъкват други причини – бел. ред.), а има опасност да пострадат паметници и на други исторически личности. Македонският министър на културата Роберт Алагьозовски е назначил комисия, която, ще се занимава с това дали има нужда от съществуване на Музея на ВМРО (построен от бившата власт на ДПМНЕ-Вальево) в Скопие. Той има още две имена: „Музей на македонската борба за държавност и самостоятелност и на жертвите от комунистическия режим“.
Едва ли има нужда да напомняме, че във въпросната комисия, членуват няколко „прикрити“ антибългари, сред които е и споменавания тук, Златко Теодосиевски, както и един отявлен българофоб, какъвто е не съвсем психически уравновесения Александър Литовски, ползващ смешната (от 60-те, 70-те и 80-те години) югокомунистическа реторика, с особено присъствие на думата „върховисти“ в нея. Пропагандата на ДПМНЕ-Вальево фалшифицираше идентичността на Тодор Александров, на атентатора на революционната организация Андон Лазов Янев-Кьосето, на историческото ВМ(О)РО – и в Музея на ВМРО, и в документални исторически филми. Затова някои българи от България се зарадваха, че хора близки до т. нар. СДСМ разкривали били истинската идентичност на определени личности и периоди, на които общото им е българският цвят. Но това е много наивно мислене, което не взема предвид целта на разкриването на истинската идентичност на отделни исторически личности и организации. Тези българи от Република България, които не живеят в света на полемиките с „македонистите“ (и/или с членовете на ДПМНЕ-Вальево), около това – какво е било ВМ(О)РО, би трябвало да разберат рафинирания и подъл нациболшевишки антибългаризъм на лица като: Мирослав Гърчев; Стоян Андов; бившия шеф на македонската секция на фондацията „Отворено общество” Владимир Милчин; Златко Теодосиевски; националният координатор за влизане на Македония в НАТО Стево Коминтерна Пендаровски; ужким изследователя на политическата лингвистика и действителен адвокат на югославските исторически фалшификации Ненад Живановски; смешният борец за човешки права Жарко Траяноски; ждановистите, желаещи да забраняват присъствие на местни хора с българско самосъзнание в македонските медии – трагикомичният граждански активист Никола Наумоски, който е шеф на кабинета на настоящия скопски кмет, както и експосланикът в България и Великобритания Георги Спасов, който е и бивш министър на правосъдието в едно правителство на антибългарина Бранко Цървенковски и агент на тайните служби на Югославия; тук е и самия кмет на град Скопие, екстремно арогантният Петре Шилегов, който е внук на беломорски бежанец от Воденско, жител на скопския квартал Бутел и деклариран българин, и др. Според споменатият кмет на Скопие например е голям проблем и предателство е, че македонският гражданин (Васил Пишев от ДПМНЕ-Вальево), с български паспорт и със заявена българска идентичност (и на родителите си), има хотел в Благоевград.
Гръцкият вестник „Катимерини“ неотдавна изказа притеснения, като публикува тия за някакво сближение и оформяне на ос София-Скопие.
В главите на средностатистическия привърженик на управляващия в Македония т. нар. СДСМ, сближението, ако изобщо е желано, не е във вариант извън югославските разбирания. За какво сближение тогава говорим?! Дали сближението е в думите на македонския премиер Зоран Заев, казани неотдавна, в интервю за бТВ: „Ние, делът на тази историческа Македония, която е в България, го признаваме като български дял и тук няма никакви дилеми. Ние наричаме този дял, Пирински, защото Пирин е най-голямата планина, но там живеят граждани на България, някои от които се чувстват македонци и това е тяхно право. И нямаме никакъв такъв проблем.“ На пръв поглед, коректно изявление, с (не много ясно видим) намек, че днес малко хора в Пиринска Македония се чувстват като македонци по народност, повечето се чувстват българи, а но по-рано, може би не е било така. Историческия разказ на югомакедонизма не е засегнат в изявлението на Заев. Щом не е говорил за историята във въпросното изявление, значи, оставил е всеки да си мисли като и дотогава. Средностатистическия български гражданин по един начин, а средностатистическия македонски гражданин – по друг начин. А, точно там е спора между двете държави, заради който, се наложи подписване Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, включващ комисия за история.
Заев напуска екстремното звучение на пропагандата, традиционна за югомакедонизма, но с уважаването на днешната реалност, без да влиза в историческия разказ (създал спора). Той само приглася на най-мекия вариант на същата пропаганда, и то при пълно съзнание, че в в настощата геостратигическа обстановка, не може нищо друго да каже. За да не рискува загуба на подкрепа и/или атаки поне от някои от по-екстремистките представители на същия исторически разказ, какъвто е неговия. Приспособява се към международната обстановка и на факта, че България е далеч по-силна и по-влиятелна в момента от нежелаещата да разчисти с негативните следи от своето югославско наследство Македония.
Колко сме далече от истинско сближение, най-добре свидетелства една неотдавнашна статия, публикувана по повод още едно отдалечаване – това е последният срамен жест на България, предложението на нейното външно министерство т. нар. бизнесмен Йордан Камчев да бъде български почетен консул в Щип, отговарящ и за околните места и градове в тази част на Източна Македония. Камчев беше сочен като главният перач на пари (а може би и още е?) на заподозряния в огромни престъпления връх на пирамидата на македонската власт на ДПМНЕ-Вальево. В близкото минало, Камчев фигурираше и като собственик на (междувременно фалиралата) медийна компания „Медия Принт Македония“, която имаше няколко, постоянно излъчващи гнусна антибългарска пропаганда вестници и сайтове.
Трудно е да се повярва, че дори и една „бананова“ република, с пълна липса на достойнство в нея, би си позволила това, което си позволи България – представител на един брутален антибългарски режим да бъде неин почетен консул, обвиняван също и в пране на пари. Но може би точно Камчев е днешното истинско корупционно и корумпирано лице на държавата (не на Родината!) България!? Защо да се сърдим, когато неговото назначаване, ни сблъсква с реалната, а не с някаква напарфюмирана действителност?!
Йордан Орце Камчев е и бивш подпредседател на младежката организация на т. нар. СДСМ и кандидат за депутат на тази партия, на изборите 1998 година – очевидно последователен с влизанията му в различни партийни схеми – само и единствено, от алтруистични мотиви…
В статията, за която иде реч, публикувана на 27 април т. г. в списанието „Фокус“ (анти-ДПМНЕ-Вальево позициониран скопски седмичник) по повод назначаването на Камчев за български почетен консул в македонската държава, главният редактор Зоран Жоро Димитровски, извършва поредна гавра с българското културно-историческо наследство в Македония. Статията е озаглавена нарочно на книжовен български: „Бай Бойко, защо слагаш таралежи в гащите на Заев?“. Жоро Димитровски пише и за някаква „дългостолетна кавга“ (между България и Македония!?), след която, Борисов, като български министър-председател, признал съществуването на македонски език (макар и според македонската конституция, както в скоби, подчертава Зоран Д.).
Това е бягство от истинското съдържание на спора между двете държави.
В македонските медии непрекъснато тече тази гавра с определено културно-историческо и езиково наследство, и със здравия разум. Конформизмът на Жоро Димитровски е потвърждение на тезата, че българо-македонското сближение, както и сближението на всяка една от тези две страни (особено на едната!) с историческите факти, все още е твърде далече. Затвърдяването на такова мнение е резултат не толкова от написаното от редактора Жоро Димитровски, ами от факта, че самият той (тъй като имам честта лично да го познавам) не вярва в написаните думи за „дългостолетна кавга“ и не смята, че обособени македонска народност и език е имало преди средата на 20 век. Неговият конформизъм е принуден да се съобразява с настроенията на мнозинството жители на Македония, както и с разсъждаванията на огромната част симпатизанти на управляващия т. нар. СДСМ.
В същия седмичник „Фокус“, който, здраво защитаваше позициите на т. нар. СДСМ, преди идването на власт на тази партия, а макар и в по-мек вариант, и сега е близък до въпросния югокомунистически политически субект, в броя от 11 май т. г., беше публикувана статия на някогашния съветник на първия президент на Р. Македония Киро Глигоров и редовен коментатор в списанието, Ристе Люботенски, със заглавие: „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“. Заглавието от статията „Федерация с България за членство в НАТО и ЕС“, беше сложено и на заглавната корица на списанието за този брой, заедно със снимка на премиерите Борисов и Заев, как позирайки пред фоторепортери, се здравуват.
Люботенски пише: „…на този етап вероятно чудна, но и полезна може да е идеята да се разговаря и договаря създаването на форма на федерация между Република България и Република Македония – като начин, по който Македония безпрепятствено да се интегрира в евроатлантическите структури. Разбира се, ако за това се има разбиране, и преди и над всичко, интерес от тези които вземат ключовите решения във въпросните структури“.
Еуфорията, която по повод статията, захвана части от българското медийно пространство, блогосферата и социалните мрежи, най-добре описа Вени Марковски във Фейсбук: „Тито, Димитров, а сега – и Ристе Люботенски. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. И нашите медии – като шарани в рибно стопанство – се хващат на куката… без стръв.“
А ето какво бе писал Ристе Люботенски, на 22 април 2016 г. и с кого е сравнявал тогава политически могъщия Никола Груевски, чието ДПМНЕ-Вальево в този период все още оглавяваше македонското правителство: „И тук, тъкмо в тази точка, пресичат се историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на възрожденския водач (има предвид Груевски, като го иронизира, с алюзия на главното мото от една предизборна програма на ДПМНЕ-Вальево, „Възраждане в сто крачки“ – бел. ред.), седнал от дясно на неговия идеологически баща – Ванчо Михайлов, този доказан кръвник на македонците. Няма дилеми, въпреки фактът, че моделите и формите на политическо действане са модернизирани, все пак те по своето същество представляват верно копие на политическото (и терористичното) действане на Михайлов от преди почти един век“.
Тука няма да се занимаваме с личноста на Ванчо Михайлов, само ще повторим, че в определени среди в днешна Р Македония, повлияни от югокомунистическата пропаганда, неговото име е синоним за предателски великобългаризъм и за въюване, като водач на историческото ВМРО (съществувало до 1934 г.), срещу някакъв масово приет и съществуващ македонизъм, по това време. Та така, сравняването на антибългарина Никола Груевски, с македонския българин Ванчо Михайлов, както и на шовинистично българофобското ДПМНЕ-Вальево (с подържници, предимно жалки неграмотници по история), с историческото ВМРО, „тъкмо в тази точка“, открива ни „историческите паралели и меридиани на македонския народ, създавайки фокуса на неговото минало и грозната сегашност. В този фокус, като метеорит в тъмнината на нощта, свети истинското лице на…“ манипулатора и пропагандист Ристе Люботенски, на света който той символизира, но светят и лицата на шараните от рибното стопанство.
Паметник, на който Кьосето е с кама в ръката, не трябваше „да бъде поставен пред сградата на висш съдебен орган“, нито може да се оправдае екстремната суровост на тази историческа личност, без разлика за времето, в което е действал въпросния атентатор на ВМ(О)РО. Но, тука става въпрос за нещо друго – има мобилизация на антибългарска основа.
Само една от многото манифестации е отстраняването на въпросната статуя – което, минава със срамно и недостойно мълчание от страна на България. А Република Македония подписа с нея Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество на 1 август миналата година. Изключение прави само последната реакция на българския евродепутат от ГЕРБ, Андрей Ковачев, който публично изрази своето несъгласие с изявлението на македонската министърка на образованието и науката Рената Дескоска, която на 8 април т. г., в интервю за Радио „Свободна Европа“ беше казала: „Няма да променяме учебниците по история и география. Не сме започвали такива процеси, нито някой официално ни е попитал“. Сегашните македонски власти щяли само да поправят някои грешки в македонските учебници по физика и химия, както каза Дескоска.
Една от последните новини е тази за избора на членове на македонската част от смесената българо-македонска комисия за решаване на спорните точки в образованието и историята. За комисията са предложени: Драги Гьоргиев, като председател на македонската секция, българофобът Ванчо Гьоргиев и споменатия Александър Литовски. Зоран Заев още веднъж си прави майтап, не само с (блаженото незнание на) на Бойко Борисов, ами и с историческите факти, както и с рационалното разсъждаване.
Както казват някои наблюдатели тук: „Литовски в комисията, е същото като да сложиш педофил за директор на детска градина“. С Литовски и с двамата Гьоргиеви – Драги и антибългаринът Ванчо, който е близък до ДПМНЕ-Вальево, ясно е, че комисията няма да заработи. Искрено съжалявам, че най-вероятно няма да има преки предавания от заседанията на смесената българо-македонска комисия по образователните и историческите въпроси. Голям смях щеше да падне.
Заев се изгаври с Борисов.
Македонският премиер получи българската подкрепа за интегрирането на страната му в ЕС и НАТО, след като подписа Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България, който, задължава създаване комисия за изглаждане на спорните въпроси, касаещи историческите тълкувания в образованието. Обаче, в тази комисия, от македонска страна, има поне трима човека, от които не може да се очаква никаква обективност.
На една панихида за Мара Бунева, по време на управлението на старото ВМРО-ДПМНЕ и министър-председателя Любчо Георгиевски (тогава много жадни за директорски функции хорица, посещаваха тези панахиди), Ванчо Гьоргиев възкликна – „Дойдоа бугарите“, визирайки двама мои приятели, просташки, гласно, с омраза. Тогава той беше на някакъв пост на помощник на министъра в Министерството на образованието.
Заев получи българска подкрепа, след като с едната ръка подписа договора, който включва комисия за история, а като че ли с другата ръка, същевременно, зад гърба си, направи жест, стискайки палеца, между показалеца и средния пръст.
Ако не може друго, поне България или само Бойко Борисов, в качеството на български министър-председател, трябва да има позиция, по въпроса за непроменения исторически разказ в Македония на югокомунистическа, антибългарска основа, заиграван и подгряван от управляващия т. нар. СДСМ на неговия колега Зоран Заев, с когото често се прегръща.
Сега България под ръководство на ГЕРБ, и лично Борисов, не декларират такава позиция. А преди реагираха често (много пъти остро и националистически), когато трябваше и когато не трябваше, по време на предишната власт на ДПМНЕ-Вальево. Явно, имат интерес – може би същият, който ги накара да назначат „бизнесмена“ Орце Камчев за почетен консул? Или?

Статията е публикувана в три части, в „Е-вестник“, на 11, 14 и 17 май.

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и www.tribune.eu.com. В момента е журналист на свободна практика.

Повече от ясно е , че на срещата на върха за Западните Балкани, няма да има конкретни дати зажертвите приемане в ЕС. Но самото сядане на държавните глави на Европа на една маса и говоренето по темата, само по себе си е положителен факт.
А дали е възможно обраслата с вековни предразсъдъци и враждебност част от Европа да преодолее напрежението е въпрос, чиито отговор трябва да се побере в идващите десетина години. Самите страни трябва да изминат своя път и да стигнат сами до отговора. Защото този път ЕС е решил много, ама много да внимава кого пуска в дома си. Това ясно пролича в думите на президента на Франция Макрон. Ако трябва да перифразирам думите му той каза следното : „ Ако сами не европеизирате страните си, ако сами не оправите отношенията помежду си, приемането ви в ЕС ще си остане само една Фата Моргана.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! „ С други думи, не ме обвинявайте за собствените си действия и избори. Поемете отговорността за своя живот.
Същото се отнася и за Балканите.
Първо вържете камилите си…

Страница 1 от 5112345...102030...Последна »