Страница 1 от 4812345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Изгряваща констелация срещу свободата

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДСКалин2 Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.
Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.
Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.
Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.
Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.
Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.
Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.
Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.
Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.
Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.
Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.
И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?
До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!
Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.
Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

Есе за самотника

Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледатКалин2 сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.

Голямото политическо преструване

През изминалата „политическа седмица“ (както се изразяват мейнстрийм журналистите) не можех да се освободя от усещането за някакъв особен заговор на преструвачеството. Всички се преструват: отиващият си министър-председател се преструва, че „от сърце желае успех на новия президент Радев“, БСП и ДПС сеКалин2 преструват, че „нямат никакво отношение към това какви хора ще нареди абсолютно независимият“ президент Радев в служебното си правителство (макар че някой си Дуранкев специално благодари, че г-жа Нинова го била номинирала за министър, какъвто не станал), журналистическите кръгове се преструват, че ужасно се вълнуват колко точно „надпартиен“ ще бъде въпросният президентски кабинет.
Всъщност всеки, що-годе съобразяващ политическата ситуация в България, бе наясно още преди излъчването на Огнян Герджиков какво ще стане, защо ще стане и защо няма как да не стане точно това, което ще стане.
Мисля, че е крайно време то да бъде изречено в прав текст. На президента Радев са поставени две основни задачи за изпълнение от края на януари до края на март. Първата и основна е да не руинира до парламентарните избори инерционния подем на издигналата и инсталирала го на президентския стол политическа компания – т.е. българските „социалисти“, българските „националисти“ и хората на Ахмед Доган (съзнателно пиша социалистите и националистите в кавички). Това е много важно, защото опитът от последните десетина години показва, че БСП и ДПС имат способността буквално за седмици да „взривяват“ избирателното тяло на нацията, след като бъдат „инвестирани“ с власт и отговорност от същото това избирателно тяло (да си припомним взривяването броени дни след възкачването на „коалиционния“ Орешарски през 2013 г.). Но ето защо никой не трябваше да се прави на изненадан, че в последна сметка Радев излъчи служебен кабинет без присъствие на политици от спектъра на БСП и ДПС.
Прозрачното внушение тук е двояко: първо – Радев, както ви и уверявахме, е съвсем, ама съвсем независим от социалистите и, второ – вие не бива да бързате да очаквате, че „хубавото ще дойде още днес“. То ще дойде едва когато и ако в края на март всички гласуват на парламентарните избори „както трябва“. Защото, ако се спечелят парламентарни избори (както се видя през 2013 г.), каквито и протести да избухнат след това, онези, срещу които ще се протестира, ще имат важна институционална защита: те ще са избрани от „суверена“. И ето: до края на март президентът Радев трябва да направи така, че никой да не си и помисля, че страната (все още) се управлява от БСП, ДПС и другите, свързани с тях кръгове. Не, правителството на Радев – внушават ни – се състои изключително от експерти и „безспорно почтени и обичани от народа не-партийни политици“ (последното е „дървено желязо“).
Така започва следващият кръг „преструвачество“. Служебният премиер Огнян Герджиков е… о, човек с „доказана почтеност“, с „безспорна популярност и сред леви и сред десни“, „има чувство за хумор“ и т.н., и т.н. И нито за миг не се споменава, че влезе в политиката чрез партията на най-големия конформизъм и опортюнизъм – НДСВ; че само седем-осем години след това тази партия (защото той беше от тази партия) се стопи и изчезна напълно, доколкото се крепеше на призрачната „харизма“ на един бивш цар. Служебният пък здравен министър (и вицепремиер) Илко Семерджиев бил „министър на Иван Костов (вижте каква „безпристрастност“ демонстрира „независимият“ Радев – дори министър на „самия“ Иван Костов е взет в правителството му). И никой не казва, че Илко Семерджиев бе ангажиран (при това само преди няколко месеца) с кампанията на… Пламен Орешарски като кандидат за президент на ДПС и значи да се идентифицира той с „правителството на Иван Костов“ е почти толкова вярно, колкото би било вярно Йордан Цонев или Христо Бисеров да се определят днес като „депутати на Костов“ (защото някога са били такива).
По-нататък идват „експертите“. Така министърът на отбраната на Радевото правителство бил, видите ли, „натовски генерал“. Сякаш, доколкото България е член на НАТО, може да бъде изненадващо, че генералите й са „натовски“. Сякаш не са по определение „натовски“ и може някой от тях да е случайно генерал на Варшавския договор. Министърът на външните работи бил „експерт“ и „дипломат от кариерата“ (само дето също е стартирал тази си кариера от изчезналото НДСВ и очевидно е успял да „запази“ през изминалите 15-ина години абсолютна обществена анонимност). Следват министърът на образованието, който бил „най-цитираният преподавател в Алма матер“. От 30 години работя в Университета, но признавам, че до днес не бях чувал името на този „най-цитиран“ свой колега. Министърът на културата (добър приятел на Явор Дачков) е даже дважди експерт – мечтаел да бъде като Юри Буков (тоест музикант), пък по-късно станал актьор. И най-трогателното: министърът на не знам кое си имал три момченца и… папагал (ако един ден стана министър, ще държа да се отбележи, че имам рибка и кактус).
Истината, изказана просто, повтарям, е: президентът Радев изпълнява политическата задача да осигури (главно) на БСП комфорт до датата на предсрочните парламентарни избори, да запази „чиста“ от отговорности тази партия дотогава, за да не започне (неминуемият) спад на рейтинга й (напомпан щастливо от избора на самия Радев).
Втората задача, която трябва да изпълни Радев с (очакваното) като състав служебно правителство също е от ясна по-ясна (макар всички да се преструват на „приятно изненадани“). Той трябва да внуши (пак до края на март), че изобщо, изобщо не е „проруският президент“ на България, както твърдят от „гламавата десница“ (цитирам един „анализатор“). Ето защо седмици преди да встъпи в длъжност и да събере кабинета си, всички мейнстрийм журналисти се преструваха на много развълнувани дали президентът ще „потвърди евроатлантическата ориентация на страната ни“. И ето ти триумф: във встъпителната си реч той „заявил“ това, в кабинета си – както казах – назначил „натовски генерал“, довчерашен „посланик в Германия“ (на Меркел) и въобще…
Само че нека си го кажем – кабинетът с „натовския генерал“ и т.н. ще бъде на сцената до края на март. До края на мандата на Радев обаче, до него ще останат неговите съветници и неговата „администрация“, а тя – защо се преструват, че не забелязват това – е почти изцяло оцветена в цветовете на ляво-антиевропейското (финансирано от мистериозната фондация „Урманов“ с мениджър за България Васил Искров Александров, бивш приятел на Андрей Луканов и випускник на школата в Симеоново) списание „A-specto“, в което излизат статии, казващи ни, че „държавите граничат една с друга, но Русия граничи с Бога“, в което се клейми „глобалния либерал-фашизъм“ на „Гей-ропа“ и т.н.
Накрай, при цялата „независимост“ на Радев и на кабинета му, пълен с „натовски генерали“ и „костовисти“, остава изключително чудно, защо по руските медии продължават триумфално да тръбят, че са „взели властта в София“, а в страната ни основни венцехвалители на „независимия президент“ остават люде като Петър Волгин, Димитър Иванов (Митьо Гестапото), д-р Николай Михайлов и Светлана Шаренкова. Защо е тази невероятна обнадежденост на гореизброените мракобеси, че ето сега, с идването на Тръмп (в световен мащаб) и на Радев – в домашен, започва „разчистването“ на „либералните елити“, смачкването на „умните и красивите“, „Сороската клиентела“ и т.н., и т.н.? Защо е този ентусиазъм? Защо са тези надежди? Защо, за разлика от мейнстрийм журналистите у нас, въпросните мракобеси са в проруски възторг; защо никак не се лъжат от „натовските генерали“ в правителството и от „демонстрираната приемственост в евроатлантическата ориентация на България“? Защо е това инстинктивно свързване на Тръмп (там) и Радев (тук)? Защо са тези отмъстителни очаквания?
Мисля, че на всички би трябвало да е ясно защо.
P.S.

Във връзка с появили се публикации в някои електронни медии, държа да заявя, че отказвам да принадлежа по активно-партиен начин към което и да било от трите „крила“ на десницата у нас и смятам, че е много важно, в името на онова, което може да ни очаква, тези три „крила“ да потърсят обединение помежду си. Но за това си заслужава да напиша специален текст.

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Справедливостта

Преди известно време социолозите Харалан Александров и Антоний Тодоров дискутираха в предаванетоteodora „Панорама” нещо, което дълбоко ме впечатли, цитирам по памет – хората в България се чувстват неуважени, безгласни, сякаш отпаднали, сякаш изхвърлени извън борда, знаят, че от тях нищо не зависи, че тях никой не ги брои в сметките. Ето защо така масово гласуваха на референдума – не само и не толкова, за да изразят своите права и да покажат, че не са безлична маса без мнение и воля, но по-скоро за да покажат, че ги има, че са живи, че съществуват.
Това, разбира се, не е кой знае какво откритие, защото ние сме потопени в тази атмосфера, вдишваме я всекидневно, почти несъзнателно, свикнали сме с нея до такава степен, че не я забелязваме дори и се стряскаме, и се поразяваме, когато тя е изразена и артикулирана по такъв безкомпромисно ясен начин.
Защо това е така, много пъти съм си задавала въпроса, особено, когато сравнявам излъчването, облеклото, настроението, светоусещането на един български и на един европейски пенсионер. Като че ли именно при възрастните хора разликите са най-отчетливи. Болезнено отчетливи. Но да не даваме примери все с пенсионерите. Защо един почтен, честен, работещ, мислещ човек в България се чувства неуважен, пренебрегнат, безгласен, незначителен, изхвърлен, отпаднал. Не ниските доходи са тези, които карат хората в България да се чувстват неуважени, безгласни и незначителни. Не може винаги и всичко да се измерва и оправдава само с пари. Горчивината от неуважението и безгласността би останала дори ако доходите биха се увеличили. Тази горчивина е пропита дълбоко в душите ни, просмукала се е в нас, станала е някаква принадена наша втора природа.
Тази горчивина дойде от сгромолясването на надеждите ни за нормален и справедлив живот, дойде от липсата на справедливост, от липсата на солидарност, дойде от пошлия дъх на незаконно забогателите, от безочливото им самомнение, от безвкусицата на придобитото им богатство, с което арогантно парадират именно защото справедливост няма, именно защото солидарност помежду ни също няма. И омагьосаният кръг се завърта надолу като свредел в живота ни и го бележи с това чисто българско полуотчаяние, полуапатия, полуприсмехулно отношение към другите и към света.
Най-важната функция, основната роля на държавата е да осигурява справедливост. Всъщност това е май единствената роля на държавата. Всичко друго гражданите на държавата го вършат сами. Сами творят материалните и духовни блага на обществото. Справедливостта само им дава стимул да го правят. Справедливостта на държавата се изразява в справедливо регулиране – по-бедният да има възможност да учи, болният да може да се лекува, по-ниските доходи да са достатъчни за достоен живот, за бездомника да има една безплатна топла супа на ден. Справедливостта е стимул. Справедливостта е съзидателна. А когато липсва стимул, всичко застива и замира. Когато липсва справедливост, волята и желанието за работа се парализират. Липсата на справедливост води до липса на цел. От липсата на цел се поражда апатия.
И справедливостта, и несправедливостта са заразителни. Защото обществото е жив организъм. Вирусът не заразява само отделен орган, а целия организъм. Както и лекарството лекува целия организъм.
Държавата е възникнала, за да защити по-слабия да не бъде изяден от по-силния. В течение на вековете държавата е създавала и усъвършенствала механизми, чрез които да въдворява справедливост, защото когато съществува справедливост, обществата просперират. Десетките инструменти и институции, които са възниквали в историческото развитие на обществата са все в тази посока и с тази цел – не да направят хората равни, а да защитят беззащитния от безконтролната алчност на силния. Равенството е вирус, с който обществото беше заразено, и този вирус и до днес ни пречи да видим, че вековната ценност, която стимулира напредъка и възхода, е справедливостта.
Справедливостта играе основна роля не само в държавата. В семейството, където хората са най-близки и отношенията са най-открити, именно справедливостта създава хармонията. В семейството ние виждаме, че справедливостта не означава равенство. Дори напротив, именно семейството е ярък пример за неравенство, защото не е възможно равенство нито между родители и деца, нито между различните поколения, нито дори между мъжа и жената, но справедливост е задължителна и нейната липса го ерозира и разрушава.
В училище липсата на справедливост обезсмисля всичко друго – санирани и ремонтирани училища, компютри, безплатно образование и пр. Там също равенството между учители и ученици по дефиниция е невъзможно. Но липсата на справедливост не може да бъде заменена или компенсирана с нищо друго. В нашата памет за цял живот остават добрите учители, които са ни учили на справедливост, честност и доверие.
Най-яркият пример за неравенство е войската. Чиновете и подчинението са същината на армията. И въпреки неравенство там, потребността от справедливост е по-насъщна от където и да било другаде.
В армията справедливостта играе първостепенна роля, защото там всеки е пред лицето на смъртта. И когато отношението на командира е справедливо, войникът е готов да рискува живота си. Тогава обикновените хора оставят жените и децата си, записват се доброволци и влизат в битки, където всяка секунда са лице в лице със смъртта.
Изброявам тези бегли примери, защото всички те ясно показват, че в основата на здравото общество и стабилната държава стои справедливостта. Изброявам ги, защото ние често се заблуждаваме, че основното, към което се стремят хората, са парите, богатството, успехите. Или пък известността, славата, триумфът. Има много примери, особено при войни и бедствия, когато хората са лишени дори от най-елементарното, но ако е налице справедливост, преодоляват кризите и изпитанията и обществата се възраждат.
Липсата на справедливост не е характерна само за нашата страна. През последните десетилетия сякаш в целия свят изчезнаха лидерите с визия, характер и воля, които градят справедливост. Днес политиците, които са на върха, действат в най-добрия случай като чиновници и счетоводители. А най-често като хейтъри, карикатурни спекуланти и телефонни измамници. В резултат на това светът става все по-несправедлив, все по-несигурен и зареден с все по-голямо напрежение.
У нас тези симптоми са най-болезнени, защото несправедливостта е най-драстична и в резултат на това държавата ни е най-бедна.
Преди един век болшевишката идея победи като протест срещу несправедливостта и в името на справедливостта. В резултат на болшевишката идея за равенство се възцари най-голямата несправедливост, настана най-голямата разруха и мизерия, бяха дадени милиони жертви, проляха се реки от кръв, настана глад, който доведе до канибализъм. Не е трудно народът да бъде подведен и поведен в погрешна посока. Не са малко примерите, когато най-драстичната несправедливост е връхлитала народите, докато са търсили справедливост. Отговорността на тези, които ръководят обществото, е огромна. Ефектът е като при ядреното оръжие – ползата от него е заради възпиращия ефект. То има възпиращ ефект, докато здравият разум на политиците все още не е преминал критичната точка. Но ако я премине, ефектът ще бъде разрушителен.

ПЛАХО УПРАЖНЕНИЕ ВЪРХУ ЩАСТИЕТО

Хората, които са щастливи, не знаят, че са такива. Те не анализират състоянието си. Когато пием вода, в съзнанието ни не изплува формулата на водата. Просто пием вода. „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи”, казва Джон Стюарт Мил, британски философ отС малката деветнадесети век. Освен това няма такова нещо като денонощно щастие. Има мигове на удовлетворение от добре свършена работа, секунди на радост, на близост с любим човек, поемане на въздух от красива гледка, вълнуващ стих или картина. Думата „щастие” ми прилича на онези стари и лъскави, чупливи играчки за елхата, които след Рождество увиваме в памук и прибираме в картонени кутии за следващата година. Прекалено лъскави са за ежедневието. Прекалено чупливи за реалността. Не харесвам въпроси от типа „ Щастлив ли сте?”. По-лесно бих отговорил имам ли температура в момента. Например сега тя е 36.5. Но да ви отговоря дали съм щастлив – спестете ми този въпрос, за Бога…Мога да ви кажа, че към момента не съм нещастен. И да спрем дотук. „ Не ме питай! Не ми говори ! Остани с мен !” казва Бекет. Явно и той не вярва в щастието на Робинзон Крузо. Щастието /каквото и да означава тази дума/ винаги е свързано с други хора. Само че това едва ли означава, че сядаме с тези „други хора” и цял ден обсъждаме дали сме щастливи. В този смисъл Бекет ни доизяснява : „Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…”
Когато питаме хората дали са щастливи, те заглъхват веднага след въпроса. Смятат, че им се е полагал някакъв друг живот, който така и не им се е случил. Усеща се някаква отместеност, отдалеченост, откраднатост на щастието поради редица външни обстоятелства, независещи от тях. Значи имаме едно автентично настояще, в което не сме щастливи, и едно неавтентично минало, в което бихме били щастливи, но са е появила цяла верига от обстоятелства, които са ни попречили. Понякога разнасяме тази раница на миналото, натъпкана с онзи неавтентичен и неслучил се живот, до степен да не сме в състояние да изпием една бира и да се порадваме на красивата жена, седнала на съседната маса и която сякаш е слязла от картина на Амедео Модиляни.
В крайна сметка щастието, ако се опитаме да опростим това почти мистично понятие, ще да е това да не изпитваш потребност да се намираш на някакво друго място, да не изгаряш от желание да правиш нещо друго, освен това, което правиш в момента, и да не се измъчваш от желание да бъдеш някой друг, освен този, който си в момента.
Не се сещам за друго обяснение. Поне към този момент…

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Отчаяни сме, защото сме вярващи

С френския православен философ Бертран Вержели разговаря Юлия Талева

Познаваме ви като „философа на удивлението“. Посветили сте дори книга на този според вас дълбокоvergely_nouveau християнски поглед към света. И все пак как да се удивляваме в днешния свят? Тероризъм, войни, ценностни сривове, неясно бъдеще – всичко това буди по-скоро отчаяние, като че ли светът стремително затъва в злото. Не ви ли упрекват в идеализъм?

Да, живеем в един страшен свят. Жесток, разделен, наранен. Но мисля, че трябва да разграничаваме понятията: светът е едно, удивлението е друго. Удивлението е свързано с откритието на духа. Думата „удивление“ означава „почуда“ – имаме корена „дивен“ (лат. mirabilis), „възхитителен“. Да се възхищавам, означава да приемам светлината и сам да излъчвам светлина. Удивление ни обзема, когато допуснем намесата на духа във всяко негово измерение – духа на природата, духа на човека и божествения Дух. Така че прекрасното е духът, а не светът. Удивление срещаме в приказките, удивляват се децата, наивниците. Удивляват се онези, които са с отворени очи за живота, които са наясно, че в живота, както и в приказките, неминуемо се сблъскваме с изпитания, ала винаги има и изход. Удивляват се онези, които имат доверие въпреки всичко. Които носят вяра – в Бог, в хората, в бъдещето.

Трагедията е в това, че светът отрича силата на духа. И това отрицание може да ни тласне към обратната, мрачната страна на удивлението: скръбта, тревогата от злото. Защо обаче скърбим, когато ни връхлетят катастрофи? Защото не ги приемаме за нещо нормално. В такива моменти осъзнаваме, че светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде, и това е точно защото имаме представа какъв трябва да бъде. В противен случай нямаше изобщо да се вълнуваме от катастрофите и престъпленията. Мисля, че сме отчаяни именно защото сме вярващи. Имаме понятие за трагично, защото имаме понятие за щастие. Имаме усет за човешката мизерия и падение, защото имаме усет за Бога, за непреходното. Ето затова ни боли. На един удивляващ се на живота човек също му се случва да изпадне в състояние на тревога, на скръб, на отчаяние, на бунт, на гняв. Това е точно защото носи съзнанието за човешкото достойнство и си казва, че човекът не заслужава злото, което му се случва. Големият проблем на нашия свят е, че сме загубили вярата. Това е проблем номер едно на западния свят и на света изобщо. И ето че днес стават ужасяващи атентати, извършват ги религиозни екстремисти, които всъщност нямат вяра. Защото да имаш вяра, означава не просто да си сигурен, че Бог съществува, а да се уповаваш на Него, да вярваш в невидимото действие на Бога в историята. Бог действа, но на тях им се струва, че не действа достатъчно бързо.

Но дали тъкмо липсата на вяра не поражда това завръщане на религията в такава уродлива, изопачена форма, каквато виждаме днес у терористите? Къде е коренът на религиозния екстремизъм?

Онова, което предизвиква завръщането на религията, не е просто липсата на вяра. Да мислим за вярата като за механичен рефлекс, е твърде опростено обяснение. Имали сме вяра, в един момент на хората им става скучно в това състояние, вярата стихва, после пак ни доскучава и пак имаме вяра. Везните се накланят към едното или другото – не става така.

Това, че религиите се завръщат, днес се обяснява по много начини. Аз се придържам към онтологичното схващане за Бога и твърдя, че Той е част от живота и не може да бъде задушен в човека. Човешкото същество се нуждае от Бога и тази нужда се изразява по най-различни начини: чрез религията, чрез изкуството, поезията, любовта, отговорността. Така че религиозното измерение никога не може да изчезне напълно от света. При завръщането на религиозния фактор в едно общество обаче имаме различна проблематика – това е феномен, който можем да наречем религиозна и общностна кристализация. В този смисъл обръщането в даден момент към католицизма например не е съвсем единосъщно със завръщането към протестантството, към православието, исляма или юдаизма. Ако вземем за пример завръщането и разрастването на исляма, което наблюдаваме в момента, то е свързано с много специфични ситуации. Младежи, предимно живеещи в предградията, затънали в престъпност и дрога, отчаяни от безперспективност, от липса на смисъл, внезапно срещат някаква общност, някакво идеологическо звено. Били са сами, безпомощни, съкрушени, объркани и изведнъж тази общност им подава ръка и доктрината, която проповядва, въвежда ритъм в живота им. Това е не толкова завръщане към религията, колкото към някои нейни аспекти, социално и психологически обусловени явления с религиозен оттенък. Защото в един дезорганизиран свят като днешния религиозните структури представляват някакъв социален и психологически ред, но бих разграничил вярата от тази страна на нещата. За мен вярата е нещо изключително дълбоко. Ние сме православни, но кой сред нас е истински религиозен? Аз самият дали съм истински религиозен? Защото вяра означава да бъдеш изцяло отворен за божествения свят, за трансцендентното, а това изисква висока духовност. Явленията, на които сме свидетели днес, нямат нищо общо със сърцевината на вярата, виждаме го непрекъснато.

Можем ли да определим тогава религиозния фанатизъм като атрофия на вярата?

Мисля, че религиозният фанатик трябва да е много отчаян човек. И изключително невеж по въпросите на вярата. Вярващият човек има пълно доверие в Бога, той не само е убеден в съществуването Му, а се доверява и на действието Му. Той никога няма да убие в Божието име. Човекът, който убива в Божие име, всъщност действа вместо Бога, смята, че Бог не е достатъчно ефикасен. Фанатикът е пристрастен и е на светлинни години от вярата. Като че ли е разпространено схващането, че вярата е отправната точка, а всъщност тя е крайната цел, цял живот се стремим към нея.

Рационалният ни свят обаче отдавна е отрекъл вярата като крайна цел. Спомням си, че в една от книгите си наричате вярата „носталгия по удивителното“. Кое е качеството, което би могло да възстанови връзката между вяра и разум?

Не виждам противоречия между вяра и разум, защото различавам догматичния разум от истинския. Западният свят в един момент се е увлякъл не от разума, който е хубаво нещо, а от култа към разума, от идолопоклонничеството пред разума. От идолопоклонничеството пред интелектуалната власт, която дава рационализмът. Разумът се е превърнал в един вид страст, при това неразумна страст. Започнали сме да наричаме разум способността и стремежа на човека да обяснява всичко чрез логиката, чрез опита, чрез така наречения логико-експериментален подход. Това е човешкият контрол върху действителността, но не и самата действителност, не и истината за нея. Ние не сме в разума, а във властта на разума. Разумът е нещо прекрасно, това е дадената ни от Бога дарба да създаваме интелектуална, морална и духовна връзка с реалностите в нас и около нас, в природата и у хората. Мисля обаче, че истинският разум е смирен. Властолюбието изобщо не му е присъщо, скромността му е отличителен белег. Бог оживотворява човешкия разум, но не и човешката власт. А днес сме стигнали до надменността на разума, човекът се е самозабравил във властта на ума.

Все пак, ако западният човек е алергичен към всичко религиозно, историческа вина има и самата религия.

Властта на разума е съблазнила хора, които по някакъв начин са се почувствали унизени заради политическите и пастирските грешки. Ако Църквата е грешила, то е, защото в нея е имало страх и загуба на вяра. Тя се е вкопчила в догматизма, за да се съхрани, и така е изкривила божественото послание. Със сигурност с изтласкването на религията в западния свят сме се отървали и от много неща, които са започнали да натежават в нея и да я обезобразяват: клерикализма, догматизма, и това е довело до някакъв вид обновление в обществото – в известен смисъл можем да го наречем ирония на историята. Днес виждам, когато говоря на студентите си за религия и богословие, че не знаят абсолютно нищо по тези теми. Те дори не са минали през религиозни разочарования, не са преживявали някакъв горчив опит от Църквата, защото неведнъж сме виждали хора, които просто не могат да понасят да им говорим за Бог, до такава степен свързват темата с неприятни преживявания от детството и дори с лошо отношение – не можем да ги упрекнем за това. Поколението, което израства сега, е чисто в това отношение. Можем дори да кажем, че атеизмът го е пречистил, в този смисъл той може да се окаже оздравителен за религията. Изобщо е мистериозен въпрос защо Бог допуска атеизма. Симон Вейл твърдеше, че атеизмът е очистване от идолите. В това може да има и нещо положително, стига да не забравяме, че и самият атеизъм е идол – ето по това не съм съгласен с нея. Защото атеизмът е пълен с идоли. Вие със сигурност го познавате добре, страната ви е преживяла кошмара на атеизма, репресиите срещу вярващите. Затова пък на Запад атеизмът е ментална диктатура, непряка репресия, прави се всичко, за да се говори постоянно лошо за Бога, да се представя религията в най-отрицателна светлина, а политическите власти се стремят напълно да изличат християнството от паметта на Франция и Европа.

Ала в един момент, когато трябва да се защитаваме от радикалния ислямизъм, неизбежно ще си спомним, че сме били християни. И ако сме християни, ще имаме шанс да се избавим. Вярата ни е нужна. Защото вече сме във война, световна война. Тя ще бъде продължителна и страшна, пред нас се очертават големи страдания и крушения и можем да ги победим само с истината. Ако живеем и говорим с вяра, ще видим появата на истинския Бог срещу лъжливия. Изборът ни ще бъде решаващ – атеизъм, ислямизация или християнство. Трябва да знаем в какъв свят искаме да живеем.

Заговорихте за войната и си спомних една неотдавнашна ваша лекция: „Война, защита и изтребления“, в която се спряхте на ролята на православната икона за света и на разрива между небесното и земното, до който води отричането на иконите. Сетих се за думите ви след атентата срещу сатиричния вестник „Шарли Ебдо“. Тогава терористите взеха на прицел едни творци на изображения, в които са съзрели някаква символика на нашата цивилизация. Франция с право се вдигна в защита на своите ценности, на свободата на словото, но се замислих за ценностния обрат, до който сме стигнали: в центъра на защитата се оказаха именно изображенията, осмиващи сакралното и божественото – пълната противоположност на иконата.

Знаете ли, православието е водило единствената война, която ми се струва оправдаема. Не можем да я наречем „свещена“, нито „справедлива“, защото всъщност православието никога не е подкрепяло войната, а единствено защитата. Православието е защитавало иконите, но не е водило война за тях – тя е подета от иконоборците. Православните са защитавали иконите, не религията, нито хората, политиката или някаква територия (не че не е оправдано да се защитава религията или родината). Но главната проблематика на православието е била именно защитата на иконите, тоест защитата на цивилизацията и човека, защитата на символа, на смисъла – ето в това има нещо възхитително! Защото не е било свещена война, а духовна защита. Мисля, че имате право, днес сме свидетели на една терористична логика, която е просмукала света. Като си помислим, капитализмът (имам предвид не капитализма като система на творчество, предприемчивост и свобода на индивида, а неговите порочни отклонения) е основан на печалбата – всички средства за печалба са добри. Войните също са водени по капиталистическа логика и в нея винаги има нещо терористично. И тъй като сме загубили вярата и връзката с Бога, в този смисъл атакуваме иконата. Човекът на иконата е религиозен, свързан човек. Той не се стреми на всяка цена да спечели, да бъде печеливш. Иконата изразява не увенчаването на човека сам от себе си, а това, че Бог го е увенчал – съвсем друга оптика. И мисля, че когато православните са защитавали иконата, не са го правили за себе си, нито за собствената си територия, а за самия човек и по този начин са спасили цивилизацията. Днешният свят едва ли би познавал културата, просперитета, развитието, ако в един момент не е имало защита на иконите от православните срещу иконоборците. Това е много добре изразено от един голям френски интелектуалец, Режис Дьобре, в Живот и смърт на изображенията [1] – една много хубава книга, много задълбочена, отлично изразяваща смисъла на иконата.

Ала в един момент християнският свят се е уподобил на езическия, започнал е да защитава религията заради териториите, заради чисто човешки подбуди, нямащи нищо общо с духа на православното богословие, предадено от светците, от отците аскети, които са били хора наистина необикновени, разбирали са смисъла на нещата. Днес можем да кажем със съжаление, че много християни не разбират нищо от християнството. Те тласкат християнството към чисто човешки фактори. Православието, като всички човешки религии, е пълно с грехове и грешки, но има фундаментални неща, които не е забравило. И едно от тях е смисълът на иконата. А тя е тайнство. Знаете ли, забелязвам как в толкова католически храмове и манастири напоследък иконите се завръщат, струва ми се, че хората усещат истината в свещените образи, и това е прекрасна новина, обещаващ знак. Не знам дали знаете, веднъж показали на света Тереза от Лизийо различни изображения на Света Богородица – били събрани статуи, мадони, Богородица с Младенеца сред тях – една икона. Когато се вгледала в нея, св. Тереза възкликнала: „Бог е тук!“. Не в статуята, не в мадоната, а именно в иконата. Така че нека оставим тайнството да действа. В един момент революциите идват отвътре и изведнъж виждаме чудеса.

Една от последните ви книги, Стани този, който си!, всъщност приканва към такова духовно преображение. Изградили сте я върху изненадващи паралели между съвременния свят и античната гръцка философия – необичайно ли е това за един православен философ?

Мисля, че в същината има последователност между античната философия и християнството. Отбелязал го е още отецът на Църквата св. Климент Александрийски. Светите Отци са виждали тази последователност, те не са провъзгласявали Сократ, Платон или Аристотел за светци, но и не са ги смятали за антихристи или демони, а са ги възприемали като подготвящи духовната почва за идването на Христос. Това е прекрасно като визия за нещата. Древните гърци са имали усещането за хармония и красота, носели са чувството за трагично и комично – двата полюса на човешките емоции. Гръцката философия се е появила в онзи момент, в който се е пробуждало самосъзнанието на човечеството. Мисля, че дори днешните гърци, сред които имам много приятели, имат усета за тази връзка, за Логоса, за божественото и човешкото, за единението на небесното и земното, което ни е открил Христос, дарявайки ни Възкресението. Защото с въплъщението Си Той е утвърдил, възвеличил, озарил и прославил всичко онова, което хората са чувствали и носели в себе си. Затова и истинският православен трябва да е благодарен на гърците за техния принос, за дълбочината на тяхната философска мисъл. Попивайки красотата на мисълта на философ като Хераклит, осъзнаваме, че благодарение на него вече е имало среща на божественото и човешкото чрез смисъла на фундаменталното противоречие, на съвпадението на противоположностите. Привидно може да изглежда, че сме прекъснали връзката с гръцката античност, но всъщност не е така.

Така че на външен вид ние сме в един свят нехристиянски, атеистичен, но сме проникнати от християнски ценности, населени сме и от духа на гръцката античност и Светият Дух продължава да живее невидимо в сърцата на хората. Затова сме призвани да преоткрием себе си, прониквайки в дълбоката си вътрешна същност, да разбудим царственото, божественото у себе си. Вярвам, че човешкото същество е в хармония единствено когато свързва реалността с онзи прекрасен духовен свят. Жалко е, че днес толкова често жертваме невидимото в полза на видимото. Човекът не си дава сметка колко е важен за вселената. Виждали сме как може да развали атмосферата и дори не е наясно каква сила има в това отношение. А когато постигне равновесие, вътрешен мир, цялата вселена се радва. Има толкова хора, които казват, че животът няма смисъл, и си играят на провокатори екзистенциалисти. Но когато са изправени до стената, ще заявят, ще признаят, че животът всъщност е прекрасен, че го обичат, че са готови да го защитават. Царствено, божествено е да бъдеш по-добър от това, което си, да се отдаваш, да надхвърляш себе си в доброто. Затова страдат хората – защото не могат да се отдадат, да дадат нещо от себе си. Задушаваме се в консумацията и егоизма си, защото нищо не даваме, боледуваме, защото духовното ни същество е отблъснато. Но съм убеден, че в дълбочина човешкото сърце търси точно обратното. И вярвам, че в бъдещето ще видим неща абсолютно непредвидени. Това, което ще се случи в утрешния свят, са положителни явления, изцяло нови, които никой не си е представял. Има силни, млади хора, прекрасни хора, които познавам и откривам. Да внимаваме – младите, които идват, ще ни изненадат. Те носят много духовност.

Интервюто е публикувано в брой 114 на сп. „Християнство и култура“

__________
[1] Régis Debray, Vie et mort de l’image. Gallimard, 1992.

Бертран Вержели е френски философ, есеист и православен богослов. Възпитаник е на „Екол Нормал” в Сен Клу. Преподавал е в университета за политически науки в Париж, води подготвителни класове по философия за големите френски висши училища. Преподавател по морално богословие в православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж. Сред десетките му трудове се открояват книгите: Вярата или носталгия по удивителното (La Foi, ou la nostalgie de l’admirable, Albin Michel, 2004), Завръщане към удивлението (Retour à l’émerveillement, Albin Michel, 2010), Стани този, който си (Deviens qui tu es, Albin Michel, 2014), Изкушението на човека-Бог (La tentation de l’homme-Dieu, Le Passeur, 2015). Редовен участник е в конференциите „Философски вторник“ в Париж, лектор на богословския цикъл „Понеделник в Пор Роаял“, организиран от френския православен сайт Orthodoxie.com.
СПОДЕЛИ

Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения

Чарлс Буковски е вероятно една от най-скандалните личности в литературния свят от средата до края на миналия век. За периода, в който твори, неведнъж бива отхвърлян от критиците. Днес обаче поезията и прозата му се приемат изключително добре от младия читател, както и от критиката.558270bd90288537debdad42bb73583b_l
Стилът му на писане печели множество последователи и бележи творчеството на не един изгряващ автор. Разбира се, съществува и другата крайност, в която американския писател продължава да бъде отричан заради грубия си език и непристойното поведение, описано в книгите му. В крайна сметка, съществуват две мнения за Буковски, разположени в двете крайности, ала и двете съвсем спокойно могат да бъдат приети – той е циничен простак и едновременно с това гений.
Творбите на Буковски са повлияни предимно от социалната, културната и икономическата атмосфера на родния му град, Лос Анджелис, а фокусът е върху обикновения живот на бедните американци, процеса на писане, алкохола, връзките му с различни жени, както и робския труд. След себе си е оставил хиляди поеми, стотици кратки разкази, както и шест романа.
Чарлс Буковски е роден в Германия, но когато е на тригодишна възраст, той и семейството му се местят в Америка. От 1939 до 1941 година учи в Лосанджелиския колеж, но посредата на образованието си го напуска, за да се премести в Ню Йорк и да стане писател. Липсата на интерес от страна на издателските къщи бързо го отказват от писането и Буковски се отдава на десетгодишна алкохолна идилия. В края й обаче, след открита кървяща язва, той се завръща към писането. За да спонсорира писателската си кариера, заема най-различни работни позиции – мияч на чинии, шофьор на камион, пощенски куриер, охранител, касапин, готвач, оператор в асансьор.
Първия си разказ публикува, когато е на 24, а поезия започва да пише след 35-ата си годишнина. До края на живота си публикува 45 книги с поезия и проза.
Едни от най-известните му романи са „Поща“, „Жени“, „Пиянска амнезия“, „Всичко на масата“, както и сборниците с разкази „Най-красивата жена в града“ и „Отсъствието на героя“.
Ето и селекция от негови размисли, изказани в интервюта или просто написани в книгите му:
„Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.“
„Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.“
„Геният се крие в това да успееш да предадеш една философска мисъл по прост начин или дори да предадеш една проста мисъл по още по-прост начин.“
„Писането никога не е работило за мен. Така е откакто се помня: нагласям радиото на някоя класическа станция, паля цигара, отварям бутилката. Пишещата машина върши останалото. Всичко, което аз трябваше да сторя, беше да стоя там. Целият този процес ми помогна да продължа, когато животът, сам по себе си, не ми даваше нищо добро, когато животът, само по себе си, беше филм на ужасите. Винаги е била пишещата машина тази, която ме успокоява, която разговаря с мен, която ме развлича, която ми спасява задника. В крайна сметка, пиша, за да спася задника си, за да спася задника си от лудницата, от стреса и от себе си.“
„Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.“
„Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.“
„Точо това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.“
„По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.“
„Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.“
„Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.“
„Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.“
„Периодично сменям магазините, от които си купувам алкохол, защото в един момент продавачите запомнят навиците ти, ходиш ли там всеки ден и всяка нощ, а покупките ти са в огромни количества. Усещам, че се чудят как така все още не съм умрял и това ме кара да се чувствам некомфортно. Всъщност подобна мисъл може въобще да не е минавала през главите им, но човек става параноичен, когато през 300 дни от годината се буди с махмурлук.“
„Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.“
„Добрият писател знае кога да не пише.“
„Спрях да търся Мечтаното момиче и започнах да се оглеждам за някоя, която поне не е пълен кошмар.“
„Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.“
„Болката е странна. Котка убива птичка, кола катастрофира, пожар… Болката се задава, БАМ, и ето я, стои до теб. Истинска е. И за всеки, който наблюдава, изглеждаш глупаво. Сякаш изведнъж си се превърнал в идиот. Няма лек за това освен ако не познаваш някого, който те разбира и знае как да помогне.“
„Франкли, бях ужасен от живота, от това, което е необходимо човек да извършва – да яде, да спи, да се облича. Затова останах в леглото и пих. Когато си пиян, светът навън все още съществува, но за един момент поне не те е стиснал за гърлото.“
„Проблемът беше, че трябва да избираш между едно зло и друго, но без значение кое си избрал, те ще изцедят още малко от теб и така, докато не остане нищо.“
„Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.“
„Бях привикнал към най-лошите неща: харесваше ми да пия, бях мързелив, не вярвах в Господ, политици, идеи, идеали. Бях посредата на нищото, нещо като не-съществуване и го приех. Не го правех, за да заинтересувам някого. Не исках да съм интересен, беше прекалено изтощително. Това, което всъщност исках, беше единствено уютно и скрито местенце, на което да живея и да бъда оставен насаме.“
„Любовта не трябва да се случва по команда, нито пък вярата да се изразява в няколко сентенции. Аз съм своя господ. Ние сме тук, за да променим влиянието на църквата, на държавата, както и на образователната ни система. Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да спрем войната. Ние сме тук, за да се смеем на лудостта си и за да живеем животите си толкова добре, че дори Смъртта да потръпне, когато ни прибира при себе си.“
„Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.“
„Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.“
„Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.“

Даниъл Канеман – Нобеловият лауреат, който промени начина по който разбираме човешкото мислене.

Даниъл Канеман e израелски психолог – един от най-важните мислители на нашето време . Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив .През 2002 година става нобелов лауреат за икономика. Със своите анализи наkaneman рационалния модел на оценяването и вземането на решения. в условията на неопределеност Канеман и неговия колега Тверски правят революция в областта на науката. Новаторските му идеи оказват дълбоко влияние в различни области на живота , както в областта на когнитивната психология, така и в областта на икономиката, медицината и политиката. В човешкия мозък еволюционно са се развили две системи за преработка на информацията, постъпваща от външната реалност. При първата система процесите на обработка протичат бързо, автоматично, асоциативно, без да полагаме съзнателни усилия за това. Обратно, при втората система мисловните процеси са бавни, съзнателно контролирани и рационални.
Когнитивните капани (изкривявания) са несъзнаваните умствени филтри, през които възприемаме и интерпретираме постъпващите от реалността сигнали. Даниъл Канеман твърди, че само в един ден в нас се вливат около 20 000 сигнали от външната реалност. Ние имаме тенденция да бъдем “когнитивни скъперници” в обработването на тази информация и често използваме кратки пътища ( евристики), за да я обработим. Те се обличат с одеждите на автоматични мисли, интуитивни съждения, които изплуват в съзнанието ни спонтанно. Когнитивните капани ,от една страна улесняват обработване на информацията, но от друга изкривяват представата и оценката ни за реалността. Един от възможните начини за преодоляването им е да не се доверяваме безрезервно на първите мисли, които изплуват спонтанно на екрана на съзнанието ни, а да се опитаме да съберем информация и от други източници, да бъдем по-съзнателни към процеса на оценка на реалността. Както казва един от теоретиците на масовата комуникация, Уолтър Липман : “Между мен и света стои представата ми за света” .
В настоящия материал ще разгледаме само някои от най-разпространените капани, в които несъзнателно попадаме, когато преработваме постъпващите от реалността сигнали.
Ефектът на котвата се отнася до несъзнателен мисловен процес , който описва човешката тенденцията да разчитаме прекалено много на първата постъпила информация (котва) , когато вземаме решения и оценяваме другите.Тя се използва като образ (рамка) за по-следващите твърдения и интерпретации на реалността. Тук се включва и ефектът на първото впечатление. При него всяка следваща информация , ще се препраща автоматично към първата постъпила в мислите ни.
Ефектът на когнитивната леснота е свързан с тенденцията, нещата, които са ни по-познати , да ни изглеждат по-верни и благонадеждни, отколкото информацията, която изисква повече усилие за обработка. Тази особеност на човешкото мислене често се използва от рекламни и маркетингови специалисти, като образът на един продукт се позиционира с много повторения в публичното пространство.
Ефектът на асоциативната свързаност е тенденцията да направим света да изглежда смислен и предвидим, като постоянно разказваме истории за това какво се случва в него. Склонни сме да правим асоциации между събитията и обстоятелствата така, че да създадем в съзнанието си един логичен и подреден свят. Колкото повече едно събитие съвпада с нашата история, толкова по-важно ни се струва то. Постоянно сме водени от една вътрешна логика, която казва, че всичко се случва преднамерено,че всеки заслужава нещата, които му се случват.
Ефектът на потвърждението е нашата тенденция да търсим доказателства, потвърждаващи нашата теория (версия за реалността) и да подценяваме и пропускаме противоречащата на тях информация.
Ефектът на ореола е нашата склонност да пренасяме едно качество на индивида върху цялата му личност. Например, когато харесваме външния вид на някой, да смятаме, че този човек е и успешен, добър, забавен. И по този начин или да го харесваме напълно или да го отхвърляме.
Ефектът на достъпността е умствен кратък път, свързан със склонността ни да разчитаме най-много на информацията, която най – лесно си припомняме. Логиката тук е, че ако нещо може да бъде лесно припомнено то е по – важно от другите алтернативни решения, които си спомняме по – трудно. Поради този механизъм понякога сме склонни да разчитаме на най – скорошната информация при взимане на решения.
Ефектът на хазартната грешка е тенденцията да допускаме, че нашите действия могат да повлияват случайни събития от външната реалност
Ефектът на фундаменталната атрибутивна грешка е нашата склонност да приписваме чуждите грешки на стабилни личностни черти, без да взимаме под внимание факторите на средата. От друга страна, когато обясняваме нашите собствени грешки, преувеличаваме влиянието на външната среда и подценяваме личностния ни принос.
Ефектът на справедливия свят е свързан с вярването, че е светът е справедливо място, където всеки получава заслуженото.
Ефект на експонацията – това е тенденцията ни да се привързваме към някого или нещо, само защото го познаваме.
Ефект на фокусирането са отклоненията в прогнозите за даден обект поради едностранчивото фокусиране в отделен негов аспект.
Ефект на Тексаския снайпер е склонността ни да правим хипотеза за нещо, когато вече предварително сме събрали данните, така, че то да пасне на предварителния модел в умовете ни.
Ефектът на първите и последни стимули е тенденцията ни, когато слушаме дадено представяне, най-добре да запаметяваме първата и последната част на изказването.
Реалността е един безкраен свят на постоянни случвания. Колкото по-будни сме за мисловните капани (изкривявания) в които попадаме, толкова повече мъдрост ще има в нашите решения и избори. Когато се научим да се доверяваме на рационалния, съзнателен избор, тогава реалността ще се случва в нас по-цветна и пропастта между нас и нея ще е по-малка.Това е едно голямо предизвикателство, което ще ни помогне да я опитомим постепенно и ще ни научи да се свързваме с другите , изпълнени с повече толерантност и разбиране.

Страница 1 от 4812345...102030...Последна »