Страница 1 от 5212345...102030...Последна »

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Изглежда е изначално погрешно да смятаме ,че при утопиите съществуват някакви граници, че след като разгърнат своите проявления и пагубни последствия, те изчерпват своята енергия и повече не заематПетьо място в съзнанието на хората. Уви, не се случва нищо подобно. Повече от очевидно е, че скритите корени на илюзиите не само не са прерязани, но идеалисти от всички хоризонти, от изток и запад, продължават да се упражняват върху една от най-жестоките утопии – тази за равенството.
Незнайно докога уродливите илюзии за братство и равенство, фалшивите постулати на социалната философия на егалитаризма, продължават да се разгръщат и да се представят като носител на висши ценности. И днес в 21-ви век западни интелектуалци, университетски преподаватели, наши и чужди, продължават да говорят и пишат, че в капитализмът съществува голямо неравенство и само социализмът може да сложи край на тази несправедливост. Тези люде продължават да захранват своите изводи от пасищата на аналитичната социална и политическа наука, без да са живели в калта, мизерията и деспотизма на азиатския комунизъм на изток.
Макар и отдалечени във времeто, идеите за Платоновата Държава, Утопията на Томас Мор, както и Градът на Слънцето на Томазо Кампанела, продължават да се носят из политическият Космос като Светия Дух, който ще спаси човечеството. Сякаш никой и никъде не си дава сметка , че целият този сироп за социалното равенство и поравно разпределените блага, винаги е бил една жестока социална илюзия, за която се плаща висока цена.
Няма нищо по-противоестествено от равенството. Достатъчно е да погледнем към природата, към животинския свят, където съществуват сложни йерархии в рамките дори на една група. Всички опити да се направят хората равни предварително се обречени на неуспех. Равенството на възможности и фактическото социално равенство са две различни неща. Първото просто не съществува, а второто може да бъде изкуствено наложено само със сила.
Идеята за равенството е една от най-безумните, най- нелепите идеи, която някога е хрумвала на човека. Тя може да се приложи само и единствено ако продължим да експериментираме по линията на овцата Доли.
През периода 1789 – 1795 тази жестока утопия изпълва улиците на Франция с трупове и разорява милиони . Всички носят една болезнена памет за това, какво едни французи са причинили на други французи . Във времената на Великата Френска касапница, Марат не престава да крещи, че „Революцията иска отсечени глави“, открито да заявява, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. В припева на Марсилезата се казва : „Напред, напред ! С нечистата им кръв браздите да удавим.” Е, удавили в кръв цяла Франция. На коя именно кръв е била нечиста, постигнато ли е равенство между французите, всеки сам може да си отговори. Дори всички французи родени днес да започнат да учат да пеят още от родилния дом Марсилезата, те никога няма да станат равни. Зад високо прокламираните ценности, развети знамена и духова музика, винаги се крият интереси, нагони, потулвани и трудни за признаване мотиви. Винаги е било така. И така ще бъде.
Колкото до най-чудовищната трагедия в руската история, Великата руска касапница, оглавена от Ленин, тя заедно с екзекуциите и глада отнема живота на над 9 милиона души. Мумията на върховния жрец на масовите екзекуции и до ден днешен лежи в Москва, но можем ли да говорим за някакво равенство в Русия ? Този мавзолей в чиято утроба лежи един от най-масовите убийци на човечеството, показва само едно – че в дълбоките несъзнателни пластове на човешката психика, остават вградени и непокътнати онези архетипи на нехуманност и жестокост, на желания за власт и отмъщение, които остават непокътнати . Макар и маскирани като идеали, големи маси от хора все още не искат да се разделят с тези архетипи.
Историята показва, че отрицанието на живота в името на прокламирани ценности за братство и равенство оставят след себе си планини от трупове, зад които не се забелязва никаква свобода, още по малко можем да доловим каквито и да е следи на равенство.
Може да звучи парадоксално, но фикцията за великата кауза свързана с братството и равенството на хората, на практика минава през масовите убийства на същите тези хора, заедно с потъпкването и на последните остатъци от хуманност.
Всички тези идеологически прокламации, лозунги и идеали са само видимата част на айсберга. Под него гъмжи цял един свят от човешки инстинкти, нагони, цяла гама от проявления на човешкото его. Дори и насилствено наложени митологемите за братство и равенство след време неминуемо рухват. Така или иначе всички тези инстинкти в скритата част на айсберга, отново се възпроизвеждат и реинвестират, просто излизат от друг ръкав на човешката природа. И в повечето случай по един още по- уродлив, по-жесток и нехуманен начин, както това става при тоталитарните режими.
Колко време е необходимо на хората да разберат, че съществуват естествени неравенства. Трябва ли продължаваме в 21-ви век да доказваме, че егалитаризмът е невъзможен, така както е невъзможно да доказваме, че Земята е плоска.
Трябва ли да доказваме, че равенството в една демократична страна е само в началото, а не в края. В края нещата изглеждат различно. В началото равенството се изразява в равните възможности касаещи правото и свободата на избора. Оттам нататък образования, талантливия, работливия и предприемчивия, живеят в една друга парадигма от този, който не се пресилва в трудолюбието, а идеите и предприемчивостта не са най-силната му страна. Той живее в друг житейски модел. Работливият е заможен. Той е едното, понеже е другото. Разбира се, всички знаем защо посткомунистическа България не може да служи за пример в това отношение. Но това е друга тема.
Всички опити да се направят хората равни предварително са обречени на неуспех. Равенство не се среща нито в природата, нито във външния вид на човеците , нито в умствения им потенциал. Неравенството и йерархиите винаги ще съществуват.
Но тъй като възможностите и талантите на човеците са много разнообразни Творецът е направил така, че за трудолюбивия и упоритият винаги да има място и начин да покаже своите умения. Да се гордее с тях. Да не бъде беден и да защити своето достойнство.
Или както е казано в Йоан 14:2 : В дома на Отца Ми има много стаи…

Жан Бодрияр често използва думата „симулакрум” / simulacrum/, което означава подобие. Но той в бележка под линия обяснява, че използва думата не само в смисъла на непълноценно, дори жалко копие наПетьо оригинала. Всъщност определя, че симулакрума е толкова отдалечен от качествата и стойността на оригинала, че се превръща в копие без оригинал.
Точно такъв симулакрум е новата българска комсомолско-комунистическа буржоазия, част от която са семейство Баневи. Тя няма оригинал, тъй като никога не е имала фамилен бизнес зад гърба си, няма традиции, умения, опит, ценностна система, които се натрупват като годишните кръгове на дърветата. Тук разбира се за подобна приемственост, дори не може да се започва разговор.
И така Николай Банев , син на активен борец против фашизма, работил на щат към ДКМС става собственик на химическия завод „Полимери”.
Човек, който не е построил един курник през живота си, става собственик в един от най-сложните стопански отрасли, какъвто е химическият. Това е като да подариш на неграмотния клошар на ъгъла стик за голф и количка за голф.
Усети ли се забогатял, българският новобогаташ-симулакрум си купува помпозна къща, нещо средно между Тадж Махал и Дисниленд. Вътре има огромни помещения боядисани в бонбонени цветове, а в центъра им бълбукат фонтанчета заобиколени от изваяни лебеди. Таванът на централното помещение е около декар, почти толкова е размерът на Сикстинската капела. По колоните и стените има пищни златни орнаменти, харесани някъде в чужбина или взети от списания, но всъщност цялата какафония идва от абсурдното и безвкусно съчетания на несъвместими детайли и стилове. Богаташът-симулакрум /копието без оригинал/, иска да имитира аристократичните маниери, изтънченост и вкус, но те няма фамилно откъде да дойдат. Затова пък той си направил в къщата басейн, който пълни само с морска вода, за да може г-жа Банева, разхождайки се наоколо като херцогиня Алба, грациозно да се потапя от време на време , за да усети вкуса на морето. Естествено банята ще бъде огромна, а плочките ще са в гама подходяща за писоар на халиф.
Някак от само себе си подразбира, че бизнесменът-симулакрум ще има колекция от скъпи автомобили, подобно на принцът на Монако Албер Втори , който скоро продаде на търг 38 от общо 150-те автомобила, принадлежащи на фамилията Грималди…
Да си в химическия бранш не е лесна работа, затова семейството Баневи често отива на заслужена, кротка почивка в Ница, Сен Тропе или Кан.
В същото време симулакрумът Банев създава Евразийска организация, прави конференция под надслов : „ Ние сме „за” Русия, каквато и да е тя…” На откриването присъства бащата на Николай – Йордан Банев, който бил най-младият официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, заради яташката му дейност, започнала от 14-годишна възраст. Бащата се бори против капитализма, а синът скача с двата крака в капитализма, ограбвайки приватизационния фонд “АКБ Форес”, натрупан от парите на наивните българи с боновите книжки. Имаше един соц-лозунг поставен на покрива на „Водоснабдяване : „ На партия вярност – на народа чиста вода”. Когато пък четох какво са говорили на тази евразийска конференция, кой знае защо в съзнанието ми изплува друга стара соц-реклама, пишеше я върху самите кутийки : „25 години обикновен локум”. Дори усетих вкуса на същия този обикновен локум в устата си… Всъщност то нямаше и Бог знае каква разлика, дали ядеш локума или кутийката…
Но странно защо, господинът, който създава Евразийско движение, не почива в Сочи, Ялта или Крим, не демонстрира дори най-малка любознателност или интерес към тези места…
За съжаление Жан Бодрияр е вече покойник и няма никога да разбере посткомунистическият симулакрум /копието без оригинал/ в българския стопански пейзаж. Иначе би обогатил и прибавил нови значения и нюанси към думата.
Колкото до химическото предприятието „Полимери” и то вече е покойник, до него също вече нищо не може да се прибави – нито думи, нито нюанси, нито значения…

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

.
От Новия завет става ясно, че Христос цени духа , а не буквата. По-важно за него е сърцето, а не законът. В евангелията никъде няма да открием някакви предписания. Какво трябва да ядем. Как да отчупваме хляба.Петьо Как да се обличаме. В кой час от деня да се бракосъчетаваме. Кога да правим любов. Кога да се влюбваме. Кога да се разлюбваме. По всички тези въпроси изборът идва от вътрешния ни свят и индивидуална природа. Всъщност никой не е способен напълно да познае или предскаже човешката природа. Затова съществуват безброй много вариации и свобода на избора. Това толкова ясно се разбира от епизода с жената, хваната в прелюбодейство. Самият Христос възпира онези, които искат да я убият. Кара ги първо да се вгледат в себе си : „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък „ С една дума : я първо се вгледайте в себе си, вижте цялата каша която сте забъркали в собствения си живот, вижте помислите си, действията си, необуздания си и грозен език. Тогава слагайте етикети на хората , проклинайте, съдете и наказвайте !
Защото се ражда една религиозна горделивост , едно илюзорно религиозно превъзходство, духовен хюбрис, от хора решили, че вече имат резервация в Рая. Запазени места от дясната страна на Бога.
Силата на християнството е в това, че цени повече съвестта, отколкото външната обредност. Външните добавки, като обредността запазват традицията, но като че ли приспиват централната роля, отредена на свободата на избора. Има хора потопени напълно в парадигмата на християнските норми и обредност, но постепенно започват да се изживяват като специализирана прокуратура към Господа. Започват да съдят другите, да им слагат етикети, да пишат и говорят изрази от рода на : „ Господ забавя , но не забравя, Господ си знае работата. Господ връща всичко” и други такива. Спомням си една самолетна катастрофа при която загинаха много хора. Бяха музиканти. Тогава един политик, бивш председател на Народното събрание, явно не харесваше пътниците, затова бе написал във Фейсбука си : „Господ си знае работата…”
Някой от отците беше казал, че когато можеш да купиш, не започвай веднага да продаваш. По друг начин казано, това означава, че когато си купил от другите, не си изграждай лъжеусещането, че вече можеш да възпитаваш, че вече можеш да поправяш и не дай си Боже да съдиш ! От какво зависи това ? От измамното усещане, че си достигнал до някаква автентична нравствена и духовна пълнота ? Дали от културата, интелигентността или степента, в която осъзнаваш общата човешка участ ? Или начинът по който всеки по индивидуален начин, долавя реалността на смъртта, като мяра за живота… Нямам отговор.
По-скоро ме учудва откъде идва това самонадеяно и в същото време илюзорно упование в собствената святост. Не става ли ясно, че необузданият език, сякаш принизява цялата сграда на християнството до районна прокуратура. До съд чиито ключове са ти поверени. Всеки ден да стоиш в църквата и да палиш свещите от двата им края, това няма да ти даде нито святост нито ще отвори сърцето ти за благодатта. Знаем че е писано : „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.” /Изход 20:7/
По друг начин казано разбираме, че Господ не е Съдия-изпълнител на нечии неудовлетворени мераци за отмъщение, нито толерира злословенето. А то, злословенето, е като бумеранг. Двуостър меч. Меч, който тръгва напред. Тръгва и назад. Най-вече назад…
Религиозният философ отец Юзеф Тишнер пише на едно място : „Спрете да дефинирате себе си ! Спрете да дефинирате другите от религиозна гледна точка ! Ако продължавате значи все още не сте разбрали, че културата, интелигентността, самоуважението и смирението са едно и също нещо.

Някой беше писал, че сега е особено необходимо да се строят манастири. За вярващите във всичко и за невярващите в нищо. Не съществувало вече място, в което професионално да ненавиждаш света. Всъщност имаПетьо толкова много места, че дори не е необходимо дълго да търсиш . Достатъчно е да включиш телевизора, да разтвориш вестник или да влезеш в глобалната мрежа. Там ежедневно се открива пред погледа ни такава планина от ненавист, че сравнени с нея Хималаите изглеждат като купчинка пясък, забравена от дете на плажа. Всяка новина изглежда ужасяващо реална, и в същото време нереална. Защото още същата вечер идва друга новина, а старата е изхвърлена като камъче някъде в планината от ненавист.
„Онзи , който се стреми към нирвана, да направи така, че нищо да не му е скъпо”, четем в един будистки текст.
Това би означавало всеки ден да губим по нещо от себе си, без да страдаме за хората и нещата, които ни заобикалят. Да овладеем екзистенциалната си тревога, да надмогнем страха от смъртта и намерим спокойствие в контекста на вечността.
Но когато обитаваме настоящето, моралът е единственото нещо, което умиротворява отношенията между човешките същества. Защото именно в него се съдържа зачитане, любезност, доброжелателност, а там където е възможно и благодетелност. Някъде далеч отвъд всичко това е манипулирането, грозният език, липсата на уважение и злината във всичките и превъплъщения.
Една от тези отблъскващи новини днес е, че в Руския-информационен център, БАН е организирала конференция за русофобството. Водещ – Жан Виденов. Всъщност това е поредното сборище на комунистически динозаври-родоотстъпници, на които Русия им е по-скъпа от тяхната родина България. Няма нужда да изброявам имената им, но на поне половината от тях децата им учат или работят на Запад.
Почти съм готов да се съглася с един малко известен у нас американски историк Хейдън Уайт, който смята, че имаме нужда от история, която да ни учи на неприемственост. Защото изучавайки най-големите историци на 19-ти век, той стигнал до убеждението, че те много често заменят или попълват липсата на факти, като използват литературни похвати, с някакви емоционални и морални императиви. По този начин конструират една благовидна приемственост между настоящия свят и онзи, който го е предшествал. Твърде познато нали ?
Тъй като по-горе стана дума за родина и родоотстъпници, днес четох за един човек, Тенцин Ригдол, известен художник от Тибет. Той пренесъл 20 тона пръст в чували от родината си на 2000 км. до Индия, за да изпълни предсмъртното желание на баща си.
Както знаем Тибет е окупиран от Китай и 200 хиляди тибетци живеят в изгнание в Индия. Между тях бил и баща му. Завръщането на изгнаниците в Тибет би означавало смърт.
С риск за живота си Тенцин Ригдол прекарал контрабандно тази пръст, минал през две граници и близо петдесет контролни пункта.
Направил художествена инсталация с тази пръст в Индия. Това било много повече от изкуство. Дал възможност на хората, избягали от Тибет, и на тибетците родени извън пределите на страната, да се докоснат до истинската си родина.
Просто Тенцин решил, че след като не могат тибетците да се върнат в Тибет, той ще направи така, че Тибет да дойде при тях…
Тази история няма как да бъде разказана на хора като Волгин, Вацев и цялата сбирщина от червени професори, които днес цял ден са се обяснявали в любов към Русия.

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…

Всеки ден минавам край стара, двуетажна, градска къща. Цялата е потънала сред зеленината на неголям, покрит с калдъръм двор. Има два високи бора, заобиколени с квадратни фигури от чемшир. Както повечетоПетьо градски къщи строени в началото на миналия век, архитектът е смесил различни архитектурни стилове взети от Европа. Арковидни прозорци с корнизи и фризове с геометрични орнаменти около тях. Различни релефи по фасадата. Балкон с красиви перила от ковано желязо. Каменна ограда завършваща в горната си част с орнаменти от ковано желязо с вплетена в тях увивна, пълзяща зеленина, сякаш да скрие двора и къщата от любопитните погледи.
През по-голямата част от годината къщата е празна. Сигурно вътре бродят призраци. Собствениците или техните наследници отдавна не я обитават. Може би живеят в чужбина.
Всяка година в началото на лятото се появява някакъв възрастен мъж. Винаги е сам. Почиства калдъръмения двор от изпадалите листа. Забърсва прозорците. Боядисва входната врата към къщата . Подрязва чемширите. Понякога сяда на дървения шезлонг на двора и почива с часове. Включва осветлението на втория етаж. Стаите светят до малките часове на нощта.
През останалата част от годината къщата е като мъртва. Но старецът винаги идва за един месец , за да и прелее кръв. Когато е тук не изключва осветлението и през нощта. За да докаже, че къщата е жива, че съществува. Реалното винаги е обект подлежащ на доказателства. Явно къщата е едно пространство, което той носи вътре в себе си. Вероятно гледа на нея като на живо същество. Където и да живее по света той я носи като свое вътрешно богатство. Като съкровено минало. Вероятно тук е роден. Не иска да се раздели с нея. Не иска да я продаде. Кой продава миналото си, детството си, утробата от която е излязъл ? Сигурно смята, че така превъзмогва хаоса, че спира изтичащото време. Носталгията го изпълва с усещане за непрекъснатост, някаква цялост на живота. Затова винаги се завръща. Обикаля нощем осветените стаи на втория етаж. Всяка стая е подгизнала от спомени. Но те са някъде назад във времето, затворени в своята орбита, шепа живот останал в миналото. Но може би така се спасява от тъгата, от връхлитащите го мисли колко суетно е всичко. Колко нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен.
Затова всяка година той се завръща. Отново възражда къщата. Завръщането се подчинява на великия ритъм на човешкия живот. Ритъм, който минава през годините и посредством бляна се противопоставя на отсъствието. Колко е трудно да се определят и разположат едно спрямо друго важните стойности на съществуването ни. Ние сякаш се намираме в постоянно търсене на някакъв вътрешен покой и подреденост в живота си, но постоянно ту ги губим, ту ги намираме.
Цяло лято отсъствах от града. Когато се прибрах и минах край къщата старецът го нямаше. Беше си заминал.
Съществува вероятност следващото лято старецът отново да се върне. Да почисти и съживи къщата, Да включи осветлението. Да се разшета из двора.
Но е възможно и повече да не се появи. Защото винаги идва едно лято без нас. Къщата може да бъде продадена, съборена, и там да се появи нова модерна сграда.
А след време никой няма да си спомня, че там е имало някаква стара и красива къща.
Нито пък някой ще знае и помни, че е съществувал някакъв старец.

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

В последната си книга Борхес разказва една странна история.
Анонимен богат човек завещава къщата си на бедно семейство. Семейството се премества в къщата. Там гиПетьо заварва един мрачен, с много тежък характер слуга, когото завещанието не им позволява да изгонят. Той ги тормози до края на живота си.
Накрая се оказва, че това е човекът, завещал им къщата.
Странна история нали ? Тя ме накара да си задам безброй въпроси. Например :

Когато получаваме нещо даром, не заплащаме ли определена цена за това ?

Ако искаме да запазим свободата си, трябва ли да се предпазваме от твърде неясните жестове на другите ?

Ако ти си мрачен човек с тежък характер и никой не иска да живее с теб, значи ли това, че само ти си добър, а всички останали са лоши ?

Ако усетиш, че си попаднал в капан и зависимост, трябва ли да стоиш в капана заради материалните придобивки ?

Собственикът на къщата, този човек с труден характер живял дълги години сам, тъй като никой не искал да живее с него. Той сякаш бил принуден да завещае къщата на това семейство, за да има с кого да живее.
Ами върху кого да разгърне трудния си характер ? За това трябват хора нали ?

Как може човек да се спаси от трудния си характер ? Изглежда е по-лесно да се разделиш с къщата си, отколкото с характера си.

А какво друго е трябвало да прави този човек с такъв труден характер, сам в огромната къща до края на живота си ?

Това са само въпроси . Не знам отговорите . Дори не знам дали има отговори.

Може би дзен последователите ще отговарят така : ами трябвало е да стои в голямата си къща и да медитира върху живота и мъдростта.
Като разлюспва пластовете на света като лук.
За да открие, че в крайна сметка няма свят.
Само пластове…

Страница 1 от 5212345...102030...Последна »