Страница 1 от 11

СЕГА имам, каквото имам СЕГА

Сега. Наблюдавам какво е … Всеки миг решаваме какви да бъдем и решенията ни са проявление на същността ни, точно на тази част от нея, която имаме нужда да изживеем в настоящата минута. В този момент, а не вчера. Вчера БЕШЕ друго. Мислим си, че нещата от Вчера просто са длъжни да бъдат част от инвентара на дома ни Днес, че те ще ни чакат, така както диванът в хола изглежда, че очаква завръщането ни в някакво състояние на безтегловност или безпаметност, но всъщност и диванът в хола не е същият онзи, който оставихме преди миг. Та нима сега не е с покрит с малко повече прах от мига, в който за последен път си направихме труда да го забележим?

Промяната е единствената истинна характеристика на нещата. Промяната е от малкото неоспорими неща, които можем да си позволим да твърдим за съществуването.Промяната е в мен, в теб, в човека, когото обичаше вчера, в човека, който ме обичаше преди осем дни. Тя Е плодът в утробата на онова сега, за което започнах да пиша преди 17 минути. Физическото й проявление е просто въпрос на желание да осъзнаем, че вече промяна се

е случила, но дори и това не е вярно – тя всъщност се случва и в този миг. Вчера бях влюбена в един мъж, днес го поглеждам отблизо и онзи мъж от тогава вече не е там. В подобно, дори не същото като вчера, тяло на мъжа живее друго същество. Да, май нещо в усмивката напомняна един човек, когото съм познавала, но дори е трудно да си спомня дали тя се роди от някоя моя неуместна шега, или беше част от необходимия антураж на флирта…Пък и какъв е смисълът да разгадавам мистерията на нещо, за което вече дори се съмнявам, че е било. СЕГА пред себе си имам две очи, почти безизразно отправени към мен, чийто кестеново топъл нюанс на кафявото от Вчерашните дни сее смалил в неприличащо на нищо от познатите ми понятия или вещи сиво. Може би сиво, подобно на стари, забравени вече,похабени от четене или от самота страници на някой философски трактат, чиято несвързаност с реалния дишащ,туптящ, конвулсиращ, раждащ и отиващ си живот ги е направила просто непотребни.Непригодни да бъдат друго освен красиво и синтактично правилно изразени мисловни конструкции. Облечени в думи от някого, който вероятно предполага, че говорейки за щастието, способността да обичаме и да се справяме със собствените си съмнения, би могъл да осинови истината за човешката природа. Да ви издам ли тайна? И вие я знаете… Усещаме конспирацията на самообявилите се за мъдреци ,докато чуваме истории за щастието от устни, стиснати като за проклятие на живота, докато слушаме сентенции за познанието,постигнато с годините или опита… В такива мигове дори порите на кожата ни искат да изкрещят „Да, ама това си е твоята истина и тя дори не е валидна за днес. Днес ти самият си друг, днес и аз съм друг.”Истината не е в думите, в опита, в емоционалните ни вулкани или в кучешки преданите ни очи, вгледани в някого, от Вчера, не е дори и в принципите ни отпреди няколко месеца, които си мислехме, че ще следваме, докато дишаме.Истината е просто в случващото се сега, в нашето преживяване на случващото се сега.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА. СЪМ, каквато съм сега. Нямам друго, не съм каквото бях вчера. Не съм и каквато СЕГА си мисля, че бих могла да бъда утре. Вземам себе си, каквато СЪМ сега и отивам да посрещна детето си, такова, каквото е днес, в сегашното късче от двадесет и четиричасовия му опит да изживее себе си. За следващото денонощие не съм сигурна дали ще си спомням за мислите си от СЕГА.

МЪЛЧАНИЕТО

Мълчанието е най-многословният и изпълнен със скрити значения начин да изразим себе си.
То може да разцъфти като хилядолистен лотос, в чиито аромат се потапяме заедно с делириума на влюбеността. Превръща се в красиво изживяване между двама, оказали се в сладък плен на невъзможността да изговорят онова, неизречимото.
Мълчанието има и голяма спасителна сила. Често ни избавя от опасността да убием отношения, достойнство, приятелство. Въпреки, че не означава непременно забравена болка, може да бъде бряг, по който са останали следи от стъпките на любовта ни към някого, докато на устните ни напират обидни слова. Мълчанието е опитът ни да напомним на себе си и другия, че все пак любовта е тук и трябва да се опази, брани, закриля от всички бързопреходни светкавици на настроенията. Ако не успеем да замълчим в такъв миг, рискуваме да изпепелим не просто нечия гордост, а цели десетилетия от отношения. Това често се случва  между близки хора. Чети повече

Страница 1 от 11