Страница 1 от 11

За безусловното зло на комунизма

 
Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.
Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.
При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”
Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.
Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.
В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.
В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.
Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.

 

Неглижирането на протестите от премиера е цинично и страхливо

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени-хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Преводач е на Платон, Плотин, Тома от Аквино, Бонавентура, Майстер Екхарт и др.
На протестите през 1997 г. студентите често се допитваха до проф. Бояджиев, вярваха му, следваха съветите му. 16 години по-късно той отново е на протеста. И както сам признава, протестира вече 25 дни, от самото начало.
Да се пазим ли от етикета „умните и красивите“ или да се гордеем с него?
Едновременно и двете. Да се гордеем, но да не създаваме впечатлението, че като сме възпитани, сме по-малко гневни. Просто формата на нашия гняв е друга. Но гневът е налице. Трябва да бъде изказано ясно, че интелигентните и възпитаните хора в продължение на много години са унижавани. Ние създадохме общество на малограмотността, на арогантната малограмотност. И тези протести са послание и за това: обърнете внимание, че има интелигентни, възпитани и културни хора, които желаят не просто политическият климат да се промени, а и нравственият климат в тази страна да се промени.
Възможно ли е този гняв да бъде трансформиран и да произведе политики?
Би трябвало да може. За съжаление нямам рецептата за това.
Ще се конструира ли обаче общност след протестите?
Предлагам така: стъпка по стъпка. Сега общността е организирана около едно общо негативно искане: за премахването на едно абсолютно безсмислено и нелепо правителство, което се ръководи от олигархията, от руските интереси. Така че общността е формирана около желанието да се отстрани това правителство, да се направи първата стъпка. Следващите стъпки са много по-комплицирани, защото винаги когато се гради, е по-трудно, отколкото когато се разрушава. Много повече умения се изискват, когато строим една къща, отколкото просто да я разградим. Но трябва да се върви стъпка по стъпка. Трябва да се постигне първата цел, за да може да се продължи нататък.
Освен това трябва да се има предвид, че когато бъде осъществена успешно една такава инициатива, това ще бъде обеца на ухото на всяко следващо правителство.
Основателни ли са аналогиите с 90-а и 97-а? Това третият такъв исторически протест ли е?
Това е третият такъв исторически протест, който, разбира се, има своето своеобразие, но до голяма степен повтаря мотиви от протестите през 90-а и 97-а.
Кои митове развенчава този протест?
Надявам се да развенчае мита за безотговорното управление – за това, че когато се докопаш до властта, е възможно да правиш каквото ти хрумне и каквото си поискаш; за това, че политиката по дефиниция е нещо недостойно, нещо мръсно. Политиката е нормална форма на човешкото съществуване. И когато се прави добре, тя е нещо добро. Когато се прави лошо – за съжаление много често тя се прави лошо – тогава тя е зло. Но аз категорично не споделям виждането, че политиката като човешка дейност е нещо лошо. Тя предполага специфична мъдрост и нещо, което забравяме много често: чест и достойнство.
Аз се опитвам напразно да се поставя на мястото на министър-председателя и да видя себе си в тази ситуация. И констатирам едно удивително чувство за достойнство. Това неглижиране на протестите е цинично, недостойно и страхливо. А нормалната човешка нагласа не е циничната. Човек иска да изглежда благопристоен, да изглежда почтен. Това е естествен стремеж за човека. И когато се държиш цинично, това означава, че зад този цинизъм ти криеш някакви други зависимости. Ще го кажа направо: според мен министър-председателят и стоящите зад него сили не се страхуват от протестите или демонстрират безстрашие пред протестите, защото те се страхуват много повече от онези, които стоят зад гърба им. Включително Русия. И аз бях удивен да науча, че директорът на „Газпром“ е дошъл, за да провери дали (забележете) протестите няма да попречат на руския проект. Тоест това е посланието: не подавайте оставка, защото ще бъдат нарушени нашите интереси.
Наблюдаваме ли специално политическо инженерство в момента у нас, което се осъществява от Русия?
Убеден съм в това. Просто фактите говорят недвусмислено за такова нещо. Жалкото е, че държавни мъже се поддават на това инженерство и са елементи от този инженерен проект.
А кои са другите опасни зависимости, от които се страхува премиерът?
Вие си спомняте случая с отстраняването на кандидатурата му за кмет на София. Тогава причината беше срещата му с олигарх със съмнително име и с характерно прозвище. Аз мисля, че зависимостите му са и такива.
Ще изчезне ли енергията на протеста заради лятото и отпуските?
Надеждата на комунистите през 1997 г. беше, че лютите студове ще откажат хората. Последните дни студът беше нетърпим. Но хората не се отказаха. Мисля, че сега ще бъде същото. Наистина настъпват летните отпуски, но едни отиват, други се връщат. Когато се броят участниците на тези протести, не трябва да се изхожда от презумпцията, че това са все едни и същи хора. Хората се сменят. И освен това въпросът не е бройката. Тя е достатъчна. Защото ако беше бройката, ние би трябвало да отхвърлим и ефективността на Априлското въстание. Защото тогава също въстава една доста малка част от българското население.
През 1997 г. Софийският университет имаше ключова роля в протестите. Не е ли време Университетът да има тази роля отново?
Това е трудно в момента, защото студентите вече са във ваканция. Чисто организационно това е трудно осъществимо. Но студентите би трябвало да имат далеч по-активна роля. И аз съжалявам, че виждам сравнително малко от моите студенти на протестите. Макар че разбирам причината – заради лятото е.
Но правителството направи няколко стъпки, наистина показателни за това как смята да управлява. И то ще продължи да го прави по същия начин. Така че неизбежно ще се стигне до там, че освен тези възпитани, сдържани и ведри хора, които протестират сега, ще излязат и хора, които ще бъдат социално притиснати. Защото тези социални трохи, които се подхвърлят, няма да подобрят положението на хората. Ще излязат онези хора, които са много по-нетърпеливи и много по-екстремни в исканията си.
И по-първични, нали?
И по-първични, и по-непосредствени в действията си. И тогава вече ще стане много лошо.
Забелязахте ли сред плакатите послания или кодове, които отличават този протест?
Наистина изпитвам огромно удоволствие да чета някои от плакатите. Има истински словесни шедьоври. Преди няколко дни например имаше един плакат „Подай оставка, спаси домат“. Или този, който стана вече култов: „Не съм платен, мразя ви безплатно“.
Най-нелепото нещо, с което се опитаха да дискредитират протестите, е твърдението, че те са платени. Говориха същото през 1997 г. Гарантирам, че никой от моите познати не е получил и стотинка. Една стотинка вчера намерих на улицата. Това е моята финансова придобивка от 25 дни протест. Аз съм всеки ден на протеста, от самото начало. И се обогатих с 1 стотинка.

 

Страница 1 от 11