Страница 1 от 11

Вярвам, че съществува истинска потребност от Бог

Романът на писателя Мишел Уелбек „Подчинение” излезе на френския книжен пазар в деня на кървавото нападение срещу сатиричното списание „Шарли Ебдо”. В романа един радикален мюсюлманин става президент на Франция през 2022 г. Разговор на Мишел Уелбек за завръщането на религиозното с журналиста Силвен Бурмо,Мишел Уелбек който е негов приятел.
Въпрос: Мишел, защо го направи?
Мишел Уелбек: По много причини. Не обичам думата, но мисля, че това ми е професията. След завръщането ми от Ирландия във Франция забелязах големи промени. Промени не само във Франция, но и в целия Запад. Когато човек живее в изгнание, като мен, не се интересува от твърде много неща, нито от обществото, от което произхожда, нито от това, в което живее. А освен това Ирландия е особен случай. Втората причина е, че моят атеизъм не се справи добре с поредицата смъртни случаи, които преживях. Наистина не можах да ги понеса.
Смъртта на твоето куче и на родителите ти?
Да, твърде много за кратко време. Това беше подсилено и от факта, че аз, противно на моето убеждение, не съм атеист, всъщност съм агностик. Обикновено зад това се крие атеизъм, но в моя случай не мисля, че е така. Щом разгледах в нова светлина въпроса дали съществува един Създател, един космически ред, нещо подобно, ми стана ясно, че не съм в състояние да отговоря.
Как измисли този фикшън, в който Марин льо Пен се явява на втория тур на президентските избори срещу президент от мюсюлманска партия?
Да, Марин льо Пен ми изглежда доста вероятна през 2022 г., дори още през 2017 г. Мюсюлманската партия – тук, разбира се, се отива твърде далеч. Стигаш до същината. Опитах се да се поставя на мястото на един мюсюлманин и ми стана ясно, че в действителност те са в една напълно шизофренична ситуация. Защото като цяло мюсюлманите не се интересуват много от икономически въпроси. За тях решаващите теми по-скоро са тези, които аз бих нарекъл обществени.
Във всеки случай по отношение на тях те са много далеч от левите, още по-далеч от зелените. Достатъчно е да споменем хомосексуалните бракове, това важи и за повечето други теми. Ала не се знае и защо мюсюлманите трябва да гласуват като десни, още по-малко за десните екстремисти, които ги отхвърлят с все сила.
Следователно, какво трябва да направи един мюсюлманин, който иска да гласува? Той е в невъзможна ситуация. Той не е представен от никого. Би било погрешно да кажем, че ислямът е религия, която няма политическа консеквентност, тя има някаква, католицизмът също има някаква, дори когато католиците получават често отпор. Във всеки случай аз вярвам, че всъщност една ислямска партия е наложителна идея.
Добре, но да си представиш, че след седем години тази партия би била в състояние да спечели президентските избори?
Съгласен съм, това не е много вероятно. По две причини. Първата е най-трудната: мюсюлманите първо трябва да се разберат помежду си. Нужен е някой, който е много интелигентен и притежава изключителен политически талант. Да предположим, че има такава партия, тя сигурно може да получи подкрепа, но се нуждае от значително повече време. Като се огледа човек как се е разраснало мюсюлманското братство, вижда една локална организационна мрежа, социални организации, културни центрове, молитвени домове, почивни домове, медицинска помощ – почти като направеното преди време от Комунистическата партия.
Вярвам, че в страна, в която нищетата се разпространява все повече, „нормалните мюсюлмани”, ако ми е позволено да се изразя така, могат да бъдат убедени. Но един такъв процес ще продължи много десетилетия. При това вече нямаме „нормални мюсюлмани”, защото виждаме хора да преминават към исляма, без да имат каквито и да било магребски корени.
Вероятно може да се стигне толкова далеч, че тези хора да са заинтересовани преди всичко да отидат в Сирия и по-малко да приемат исляма.
Не вярвам. Вярвам, че съществува истинска потребност от Бог и че завръщането на религиозното не е лозунг, а реалност, която сега ни застига с висока скорост.
Тази хипотеза е съществена за романа, но ние знаем, че от дълго време тя се оспорва от много изследователи, които показват, че има прогресивна секуларизация на исляма и че насилието и радикализацията могат да се приемат като последна форма на бунт.
Не го наблюдавам. Не е само ислямът, който печели от това, в Северна и Южна Америка са по-скоро евангелистите. Това не е френски феномен, а почти световен. Що се отнася до Азия, не съм много информиран, но случаят с Африка е интересен, защото там расте напливът към двете големи религиозни сили: евангелистите и ислямът. Не вярвам, че едно общество може да издържи без религия.
Но защо е това решение нещата „да се драматизират”, в известен смисъл, когато сам казваш, че не е вероятно през 2022 г. във Франция да бъде избран президент мюсюлманин?
Да, това вероятно е моята слабост към масовата публика, към трилъра. В мен съществува и една боязлива страна. Използвам този факт, за да създам страх. В действителност не знаеш точно от какво изпитваш страх. Дали от тези, които държат на френската идентичност или от мюсюлманите.
Не мислиш ли, че така изостряш представата, че ислямът виси над нас като дамоклев меч, изобщо най-ужасната страна?
Та това днес е почти единствената тема, с която се занимават медиите, повече няма накъде да се изостри.
В романа споменаваш, че френските интелектуалци имат склонността никога да не се чувстват отговорни за нещо.
Зададе ли си въпроса за твоята литературна отговорност?
Но аз не съм интелектуалец. Не заемам позиция, не защитавам никакви режими. Отхвърлям всякаква отговорност, дори пледирам за пълна безотговорност. Освен ако в романите ми не говоря за литература, тогава се ангажирам като литературен критик. Но есетата са това, което променя света.
А романите не променят ли света?
Имам чувството, че „Капиталът” е бил твърде груб, по-скоро „Комунистическият манифест” е бил четен и е променил света. Русо е променил света, той е знаел как да бъде убедителен понякога. Просто е. Ако искаш да промениш света, трябва да кажеш: ето, такъв е светът и това трябва да се направи. Не бива да се изгубваш в романтични съзерцания. Не е ефективно.
Изграждаш противоречие между антирасизма и лаицизма. Ала антирасистите често са защитници на лаицизма, тъй като и двете страни имат своите корени във философията на Просвещението.
Добре, но можем да обявим философията на Просвещението за мъртва. Един неоспорим аргумент: забрадената кандидатка в предизборната листа на крайно левия политик Оливие Безансно, която е съвършен пример за това противоречие. Ала не само мюсюлманите се намират в шизофренична ситуация, когато става дума за това, което по традиция наричаме „ценности”. В това отношение десните екстремисти са много по-близо до мюсюлманите, отколкото левицата. Налице са много повече фундаментални противоречия между един мюсюлманин и един атеист лаицист, отколкото между един мюсюлманин и един католик, това ми изглежда очевидно.
Думата вероятно е неподходяща, ала съществуват способи и начини да се стигматизират групи и категории от личности, които са расизъм.
Но не, ислямофобията не е расизъм. Ако има нещо, което е очевидно, е това.
А не се ли развива в романа „Подчинение” една теория на конспирацията, според която мюсюлманите могат да вземат властта?
Не. Налице е деструкция на философията, която тръгва от Просвещението, която вече няма смисъл за никого или поне има за малцина. Насреща й католицизмът се държи сравнително добре. Аз съм оптимист, че разбирателството между католицизма и мюсюлманите е възможно. Това вече сме го виждали, може да се повтори.
Ти, който си бил станал агностик, гледаш положително на унищожението на просвещенската философия?
Да. Това трябваше да се случи и сега се случва. Бяхме в онази фаза, която Огюст Конт нарича метафизическа, която започва през Средновековието и чиято единствена цел е да унищожи предходната фаза. Тя самата не може нищо да сътвори, само пустота и нещастие. Затова, да, аз съм противник на тази философия, която произхожда от Просвещението, това трябва да се каже ясно.
Източник: портал „Култура”

Michel H2

Страница 1 от 11