Страница 1 от 11

Във време на варварство

„Гласът ми замлъква, а думите ми са заглушени от ридания” – пише през сълзи св. Йероним, когато през 410 г., научава, че варварските пълчища на Аларих са опустошили и плячкосали Рим. От другия край наimages западната цивилизация (по-точно от средиземноморския град Хипон, Северна Африка) друг голям учител на Църквата – св. Августин обаче е повече от категоричен: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Аврелий Августин, тогава епископ на Хипон, работи над мащабния си труд „За Божия град”, в който търси обяснението на начертанията на Историята: как става тъй, че всеки път щом човешката цивилизация (civitas) извиси ръст и камъкът на общия градеж бива избутан почти до края, в подножието на върха все се случва нещо катастрофално, та човечеството (humanitas) наново се сурва надолу, в хаоса на отчаянието, скръбта и болката, с цената на безбройни човешки жертви.
Това е така нареченото „време на варварство”. В него се обезценява човешкото: човешкият живот престава да бъде ценност, както престава да е от значение и извършеният дотук градеж на човешката цивилизация. Божественият смисъл помръква сред човешката безсмислица, често дори извращаван с престъпна цел, прикриваща се зад „Божието име”: за да бъде безсмислицата още по-страшна и по-пълна; за да няма никакъв смисъл.
В средата на V в. европейската цивилизация наистина е подложена на неимоверно изпитание. Варварите (вандали и готи) опустошават всичко наред. Те грабят, палят, насилват, рушат и то без всякакъв замисъл. Цели градове и села са изтрити от лицето на земята; опожарени са посевите и хамбарите, изкоренени са плодните дървета и лозята; заклан е добитъкът; кладенците са запълнени с трупове.
Августин пише, че варварите съзнават, че по този начин обричат и себе си на глад и жажда, ала за тях това било без значение. По-сладък бил възторгът от отмъщението и разрушението. Нали „те” са наказали „другите”, горделивците, дръзнали векове наред да се перчат с постиженията на своята цивилизация. Затова варварите били готови на всичко, за да я поругаят: разрушавали градовете, съсипвали пътищата и акведуктите. Заграбвали жените и избивали невръстни деца. Осквернявали църквите, хвърляли Св. причастие на псетата, колели свещениците или ги подлагали на страшни мъки, за да кажат къде са църковните съкровища. Третирали старците-епископи като впрегатен добитък, принуждавайки ги да мъкнат товари заедно с мулетата, а когато рухвали от изнемога, ги бодели с копия, за да се надигнат; така те намирали смъртта си, а непогребаните им тела се валяли по земята. Като че ли бесът на злото изниквал чрез варварите, тържествувайки: „Ето какъв съм аз!”.
Нашествието на варварите в онази епоха се е определяло от хронистите като нещо „извънредно”, излизащо от руслото на дотогава познатото в историята. Това не била обикновена война за плячка и завоевания, не просто някакво нашествие, а нещо по-различно, непознато дотогава в паметта на човечеството. Вълната на насилието и унищожението се надигала все по-високо, сякаш за да потопи веднъж завинаги Европа. Сякаш дверите на преизподнята се били отворили и адът се възцарил на земята. Мнозина осъзнавали, че всичко не опирало само до оцеляването на християнството, а до оцеляването въобще на човечеството. Ненадейно злото се явило пред хората в своя най-чист вид, в дяволското огледало на насилието.
„Зло заради самото зло” – така Аврелий Августин формулира проблема с варварството, измъчващ съвкупното човечество. Затова и той непрекъснато се пита: „що е зло?” (quid sit malum?). С този въпрос той ще проживее живота си; неговата тайна ще го измъчва до сетния му миг.
И все пак, Августин е убеден в едно: това не е краят на света; просто сме в края на един от преходите, когато зейва пролука в Историята и оттам надзърта злото. Изправени сме между онова, което още не е мъртво, и онова, което още не се е родило: това е „времето на варварството”.
Ала варварството не може да трае твърде дълго, колкото и на нас, неговите съвременници, всичко да ни изглежда повече от драматично, заради спиралата на насилието, устремена към своя край. Да не забравяме казаното по-горе от св. Августин: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.
Ходът на историята винаги стрива случващото се „тук и сега” между нейните два мелнични камъка – миналото и бъдещето. Кой може да каже какво ще се случи само след няколко десетилетия с нас или с варварите? – пита се Августин.
Днес ние знаем, че тогавашните „варвари” – всички тези вандали, готи, алани (в това число хуни и прилежащите към тях по-малки общности и народи) – на свой ред са били смлени и приобщени към цивилизацията на Европа, приемайки нейните правила и субстанцията на християнството. Историци и езиковеди до ден-днешен с мъка издирват отглас от тяхното съществуване в провинциите на Прусия и Саксония, в Скандинавия, сред балтийските славяни, в земите на Балканите, Русия и Полша.
Просто едно „време на варварство”, макар и с цената на скърби и страдания, е безвъзвратно приключило. А краят на Европа, да не говорим за този на света, така и не е настъпил.
Една част от варварите били прогонени със сила далеч от Европа. Друга част, със сведена глава, приела да се претопи в устоите на европейската цивилизация, в „голямото време” на нейната история.
Много мислих над това тези дни, докато четох последния текст на отец Жак Амел, зверски убития свещеник на църквата „Сен Етиен” край Руан, качен на сайта на неговата енория. В този текст, озаглавен „Лятото, време за ваканция”, отец Жак, без да знае, че върви към своята Голгота, с опита и мъдростта на един 86-годишен свещенослужител, ни отправя духовното си завещание. Иска ми се да извадя от него някои наистина важни редове, в които той, подобно на св. Августин, се стреми да даде отговор на въпроса „какво е нашето време?”.
А то е:
Време за среща с близките, с приятели. Момент да намерим време да изживеем нещо заедно. Момент да бъдем внимателни към другите, каквито и да са те.
Време за споделяне. Споделяне на нашето приятелство, на нашата радост. Споделяне на нашата подкрепа за децата, показвайки им колко са важни за нас.
Време за молитва също. Внимателни към онова, което ще се случи в нашия свят тъкмо в този момент. Да се молим за онези, които най-силно се нуждаят от това, за мир и по-добър живот заедно.
Ножът на варварството отне живота на отец Жак Амел, без да може да зачеркне онова, заради което този възрастен свещеник отдаде живота си. А то е морален подвиг, в който омразата бива надмогната, ако не се отказваме от доброто в себе си, колкото и „сърцето да е неспокойно, виждайки как се рушат камъни, падат дървета и гинат хора” (св. Августин)
Изводите, от всичко това, според мен са следните:
1. Силата се побеждава със сила. Ударите, замисляни от „групировките на злото”, трябва да бъдат предотвратени с ответни удари там, където е огнището на това зло – между Мосул и Рака, като интернет-отровата на неговите послания да бъде изтръгната от корен и то веднъж завинаги. А всеки, дошъл в Европа и тръгнал да се бори с нейните ценности, трябва да бъде прогонен обратно.
2. Злото не бива да бъде прославяно посмъртно. Редица световни медии вече отказват да публикуват снимки на атентаторите-джихадисти, както и пълните им имена, ограничавайки се с инициали. Право на памет имат жертвите, не убийците, които е редно да тънат в анонимност. Във „време на варварство” това е изключително важно. Нека не го забравяме нито за миг. Така е било и така би трябвало да бъде в европейската цивилизация, носеща фермента на християнството.
3. И накрая, има още нещо, което дължим на паметта на невинните жертви – на загиналите по улиците на Париж, Ница, Ансбах, Сен Етиен дю Рувре и навсякъде другаде (списъкът е дълъг). Дължим го и на паметта на хора като отец Жак Амел, който завършва последното си послание с думите: „нека поемем по пътя заедно”.
И то е: всички ние сме потенциални жертви, ала опасно е омразата да ни заслепява.
Ако това се случи, варварството има шанса да вземе реванш над цивилизацията.

Балът на жертвите

адаИма нещо стъписващо в българския досег с паметните дати в историята. Това особено проличава на всеки 9 септември, а и не само тогава. Не знам как да го определя иначе, освен като исторически гърч, чийто травматичен ефект върху настоящето така и не отшумява. Дори 71 години по-късно. Дори когато историята отдавна е слегнала гробовете и на жертви, и на палачи, а физическата разправа е само памет. Дори когато секирата на жестокостта е косила не само „чужди“, но и „свои“. Дори в рамките на предизборна кампания за поредните местни избори, когато хора, причисляващи себе си към „европейското ляво“ и към една „лява България“, тръгват пак да бранят един „9 септември“ като „съкровената истина за поколенията“. Развявайки покрай тази „истина“ освен флаговете на България и Русия и знамето на самозваната Донецка република. И всичко това като „образец на борбеност за избори“ (Михаил Мирчев).
В историческата наука за подобни травматични реакции отдавна е изнамерен термин –симптомът на „Бала на жертвите“. Странен симптом, донякъде сходен със Стокхолмския синдром в социалната психология, когато заложникът се привързва към похитителя си дотам, че започва да изпитва непонятна близост с него.
Става дума за следното: веднага след Френската революция възниква традицията родственици и близки на екзекутираните веднъж в годината да си устройват „балове на жертвите“ (les Bals des victimes). Историкът Жюл Мишле описва тези „балове на паметта“ така: жените подстригвали или вдигали косите си по начин, както би го сторил палачът. Съответно и мъжете, и жените връзвали на врата си червена лента там, където евентуално би минал ножът на гилотината. Нещо повече: при поканата за танц, мъжете не кимали с глава, а сякаш с отсечен удар изобразявали момента на гилотинирането. Интересното е, че „баловете на жертвите“ били започнати от потомци на „бившия режим“, тоест от поколенията на аристокрацията, покосена първа от Френската революция, но скоро след това към тях се добавили и потомци на деятели на Терора, които на свой ред, подобно на Робеспиер, минали под ножа на гилотината.
За историците на Френската революция тези „балове на жертвите“ са ситуация-модел на болезнена и „непреработена памет“, бликваща в резултат от страданията, които едни французи са причинили на други французи, без да бъде поискана и съответно да бъде дадена прошка.
Ситуация, която белязва, макар и несъзнателно, живота на всяко следващо поколение, чак до ден днешен, и определя избори в настоящето. В случая „9 септември“ – от непотърсената отговорност, през накърнената справедливост, та чак до безмилостното ни отношение едни към други и към други хора, озовали се в беда.
Неразкаялият се палач и съответно непростилата жертва в лицето на своите потомци продължават да се въртят в призрачния хоровод на „мъртвешкия танц“, който често сменя фигурите си по най-гротесков начин. Защото някои от бившите палачи скоро стават жертви, а пък потомците на техните жертви на свой ред трупат мъст и така потенциално се формират следващите палачи на нови жертви (ето я лошата безкрайност). Без да забравяме и още една специфика на случая „9 септември“. За разлика от Френската революция той става възможен в условията на окупация от чужда армия, чиито танкове и палачи от „Лубянка“ скоро налагат своите „правила на играта“, за да рукнат потоци българска кръв. Този спомен допълнително утежнява хоровода на „мъртвешкия танц“, което го прави още по-гротесков под разветите чужди флагове.
А днешните стъпки са само част от „бала на жертвите“, които на този ден символно скланят глава. Или за да продължим метафората: по-точно е да се каже, че едни навеждат глава, за да понесат удара, а пък други, макар и символично, грабват брадвата.
Което обяснява защо паметта за „9 септември“ е толкова „изострена“ и съвсем не е „обезвредена“.
Има и една трета специфика на комунистическия терор, която значително го отличава от нацисткия. Културологът Александър Еткинд я формулира така: нацисткият терор е по-интензивен, но далеч по-ясно локализиран – расово (евреите, ромите и т.н.) или групово (душевно болните, недъгавите и т.н.). Комунистическият терор обаче е доста широко спектърен. Той засяга както цели класи (буржоазията, селяните-кулаци, интелигенцията в опозиция и т.н.), така и големи групи (евреи, кавказци, поляци, украинци и т.н.). А в определени периоди комунистическият терор започва безмилостно да коси и собствените си редици (1937 г. в СССР; процесът на Трайчо Костов през 1949 г. и сходни процеси в социалистическия лагер на „враговете с партиен билет“). Тоест, освен убийство на другите, комунистическият терор е и само-убийство, избиване на „своите“.
Интересното е, че тези авто-репресии изобщо не разколебават комунистите в правотата на собствения им идеал. Напротив, потомците на репресираните се явяват на „баловете на жертвите“ с гордо вдигната глава, заявявайки че с кръв са споени с Идеята. Вероятно с убеждението, че това обръща хоровода на „мъртвешкия танц“ в тяхна посока, без да си дават сметка, че то само му придава още по-зловещ вид.
Примерите са добре известни. Ала все не дочакваме да ги чуем от парламентарната трибуна на този ден (Янаки Стоилов пак нарече 9 септември „забележителна дата в нашата история, макар и пораждаща противоречиви оценки“). Как и защо, можем само да гадаем. На другата страна в „бала на жертвите“ е отредено да говори и за жертвите в ляво – за социалдемократите и анархистите, включително и за хората около Трайчо Костов.
Ето защо ще се опитам да проследя една от тези линии в „ляво“ при обръщанията на „жертви и палачи“, защото тя задава важни „маркери на различието“, открояващи истината.
И така, Трайчо Костов. Убеден комунист, минал през школите на Коминтерна. В годините на войната той е секретар на ЦК на нелегалната БРП (к). През 1942 г. е арестуван, по време на прочутия провал, когато са осъдени на смърт Антон Иванов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и др. Получава доживотна присъда, след застъпничеството на своя някогашен съученик Станислав Балан (тогава личен секретар на цар Борис III), който съобщава на близките на Трайчо Костов, че животът му е пощаден, а войната скоро ще свърши и той ще излезе от затвора.
На 9 септември 1944 г. пощаденият Трайчо Костов на практика поема ръководството на БКП в отсъствието на Георги Димитров, който остава в Москва. Трайчо Костов подготвя наредбата за Народния съд и тази за създаването на първите концлагери (ТВО – Трудово възпитателните общежития). Трайчо Костов подготвя разправата с цялата опозиция – буржоазна, но и земеделска и социалдемократическа (бившите партньори в ОФ). Пощаденият Трайчо Костов е този, който безпощадно подготвя хилядите смъртни присъди на Народния съд, договаряйки целия този маскарад на правосъдие чрез шифровани телеграми с Москва. В тях той от София (под псевдонима Спиридонов) чертае заедно с Георги Димитров (Дед) от Москва колко да бъдат убитите и какви да са репресиите. Ето само една от тях, запазена в архивите:
19 декември 1944 г. Утре почва Народният съд. Тодор (Павлов) предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания – до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев – на смърт, останалите от тоя кабинет – на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил нужен за борба срещу Гемето… Ти как мислиш? Спиридонов.
Пет години по-късно хороводът на историята се обръща. Трайчо Костов изпада в немилост пред Сталин и сам попада в списъка на обречените. Свалят го от всички постове. Отправят му всевъзможни обвинения – от вредителство до шпионаж в полза на Тито и други чужди разузнавания. Арестуват го и го инквизират жестоко, заедно с цяла група от т.нар. „патриотични индустриалци“ и експерти, подготвили национализацията и новата социалистическа планова икономика.
Присъдата е категорична:
Нашата партия успя да разкрие агентите на врага, промъкнали се в нея. От борбата срещу трайчокостовщината нашата партия ще излезе по-опитна, по-закалена. Нашата партия ще се очисти до край от трайчокостовщината – абсолютно докрай.
(Вълко Червенков, Работническо дело, 30 ноември 1949 г.)
В спомените си Стефан Богданов – друг бивш убеден комунист и шеф на комунистическото контраразузнаване, който на свой ред се превръща в жертва – разказва как следователите Никола Дворянов и Бачи Зеев измислили нови мъчения и унижения, за да сломят Трайчо Костов. С часове го биели с тънка пръчица или молив по носа, връзвали го на какви ли не „колела“. На скалъпения процес той прави опит да се отрече от налудничавите си показания. Прокурорът прекъсва заседанието. Когато го подновява, присъстващите в залата забелязват, че Трайчо Костов сякаш отсъства, гледа с блуждаещ и невиждащ поглед. Когато чува присъдата „смърт“, той припада. Близки на един от осъдените в същия този процес, който е бил зад него в съдебната зала, са ми разказвали, че през цялото време един от милиционерите навивал белезниците му така, че да се впиват в костта, докато той не издържал и изгубил съзнание. Отново Стефан Богданов свидетелства, че във вече обесения Трайчо Костов не друг, а Мирчо Спасов изстрелял цял пълнител на автомата. След реабилитацията му през 1956 г. БКП нарича един булевард в София на името на Трайчо Костов, но отказва да издири неговите кости в безименната яма на Софийските гробища.
Така Трайчо Костов се влива в „бала на жертвите“ от Народния съд, които намират гибелта си по същия начин. Гибел, за която и той е спомогнал навремето.
В началото на 50-те години пък един от неговите мъчители от ДС – следователят-садист Бачи Зеев – на свой ред бива арестуван от доскорошните си другари и подложен на инквизиции (явно набелязан като „изкупителна жертва“ и инструмент за следващи обвинения във вътрешните редици). Ала през 1953 г. Сталин умира и сценариите се променят. Някъде там се случва и тази история, разказана ми от бивш затворник, с която искам да завърша обзора на целия този зловещ исторически хоровод.
За да се отърват от компрометирания Зеев, бившите му другари решават да си послужат с ръцете на някоя от бившите му жертви. Изборът им пада на земеделеца Петър Коев, бивш депутат и сподвижник на Никола Петков. Близо година Коев е зверски инквизиран от Зеев и било известно, че е дал клетва – оцелее ли, да отърве земята от този изверг.
И така, една вечер килията на нищо неподозиращия Петър Коев се отваря и вътре надзирателите хвърлят вързания бивш следовател, който като животно на заколение вперва поглед в човека, когото е подлагал на чудовищни мъчения.
Самият Коев впоследствие разказва пред затворниците, че цялата кръв се събрала в главата му; съзнанието му се замътило, виждал всичко около себе си в червено. Вдигнал юмруци и тръгнал да размаже изверга, отнел не един човешки живот, но в последния миг нещо го задържало. Спрял се и не на себе си започнал да крещи от болка онова, което се било насъбрало в душата му. После се свил в другия край на килията. Останал там часове. Гледал вързания бивш инквизитор, гледал го, но нищо не предприемал. А на сутринта счупил на две парчето сух хляб, което имал, и му подал половината. Тогава нервите на Зеев не издържали и той започнал да вие като ранен звяр, докато надзирателите не го изнесли и не го натикали в друга килия.
Не мога да се подпиша под истинността на тази история, може и да е затворническа легенда.
Ала съм убеден в едно: тя носи обрат в „бала на жертвите“. И дори като притча казва нещо, над коeто хората, продължаващи да честват „9 септември“, е време да се замислят.

Наранената ни памет

Железните решетки, пред които се озоваваме при всеки досег с властта, имат двойствена роля. Те не просто ограждат, „предпазват” или скриват едни хора от други (управляващи от управлявани – защо не обратното?). Те са бариерата, която прави невъзможен всеки диалог; преградата, зад която даже най-доброжелателните думи стихват. Чети повече

Отговорът на „плебса”

Блокираният парламент на една блокирала държава е най-явният символ на есенното „парламентарно завръщане”. Всеки, озовал се в епицентъра на събитията около Народното събрание – пред оградената власт и множеството протестиращи – не може да не си е дал сметка, че днес България живее в два различни отрязъка от време.
Първият от тях е „официозното време” на властта. То в никакъв случай не е този времеви отрязък, в който е потопена цялата държава, а по-скоро е някакво „кухо време”, да го наречем проекция на един „живот с шупли” (закостеняла администрация, клиентелизъм, корупция) – всичко онова, срещу което хората днес протестират. Съвсем различно е „реалното време” на хората – на онези, които днес са на улиците, както и на другите, на т.нар. „мълчаливо мнозинство”, всички те угрижени как реално да свържат двата края. Защото над две трети от хората в страната, според последните социологически проучвания, изобщо не вярват на „социалната политика” на кабинета Орешарски.
Застанал пред металните заграждения, издигнати около 42-тото Народно събрание, при това уплътнени с вериги от полицаи, изведнъж си дадох сметка, че Станишев, Местан и Сидеров успяха да сбъднат предупреждението на политически мислители като Жак Рансиер – краят на демокрацията настъпва, когато понятието политика стане равно на полиция.
Нима не го виждаме в момента? Стоте дни на Орешарски, които според премиера били „сбогуване със страха” (?), на практика се оказаха управление на „извънредното положение”, в което един парламент под двойна обсада (полицейска и гражданска) взима спорни, често нелегитимни решения, а правителството с укази хаотично уволнява и назначава, търсейки властови позиции на многобройната партийна клиентела. Резултатът е очевиден. Парализирана от чистките, новите „калинки” и натрапчивото усещане, че дните на тази власт са преброени, администрацията в България спря да работи. И, както изглежда, това едва ли ще се промени.
Какво им остава тогава на хората, освен да протестират? С което те, поне символично, снемат от себе си отговорността за решенията на тази власт. Видях жена на средна възраст да облепва загражденията около Народното събрание с надписа „Злото е в парламента”. Някои сигурно ще се съгласят с нея, други навярно съзират социални метастази и „другаде”. Но една констатация, според мен, е безспорна – има небивал разлом между гражданите и властта. Ето защо, по самия си характер, протестът изглежда някак необичайно. Прочетен през последните социологически данни (от центъра към периферията), той би трябвало да се възприема не само като конкретна атака срещу сегашното управление, но и като обширна вълна за неговото морално делегитимиране. Затова протестът няма „вертикал” – няма лидери, няма по „ленински” избистрена стратегия, а опитите на различни партии да се включат в него, не променят моралната му същност.
Докато наблюдавах вълната от хиляди хора, събрала се в началото на есента, за да каже „не” на това управление, се запитах дали в случая не се проявява отново някаква българска специфика. Дали в основата на тази „хоризонталност” на протеста не е крайният индивидуализъм на българина: на идеята му за държавата като „най-черна мащеха”, на желанието му през вековете да е независим от „своята” държава, винаги „чужда” за него, което го прави близък до природата, но далечен на историята.
И тук внезапно ми хрумна друга историческа аналогия. При това съвсем класическа – от историята на древния Рим, предадена ни от Тит Ливий, а сетне влязла в учебниците по политическа демокрация.
През 494 г. пр. Хр. обикновените граждани на Рим (тоест плебсът) се решават на една необичайна постъпка. Възмутени от надменността на сенаторите (патриции), които отказват да приемат мнението на народа, защото са убедени, че имат пълното правото да вземат решения и че тяхната дума е закон, плебеите решават да напуснат града. Това е техният протест: те напускат Града на хълма Палатин и се преместват на отсрещния хълм Авентин. Плебсът няма друг изход. Той е на практика изключен от „политиката” (тоест от общото дело), макар да е част от него. Всички искания, изказвания и действия на плебса се третират като „незначителни” от сенаторите. С протестната си вълна на оттегляне плебсът се конституира като политически субект. Едва тогава сенаторите, тяхната клиентела и въоръжената стража разбират значението на мнозинството: няма кой да произвежда, няма кой да изхранва властта, няма кой да плаща данъци. Плебсът е официално „помолен” да се завърне в Града, което бележи „влизането” му в политиката, дало същинско начало на идеята за република (res publica) като „общо дело”.
Историята на това протестно оттегляне в отговор на арогантността на сенаторите ми се струва добра притча за сегашното състояние на българската демокрация.
Замислете се какъв урок получихме всички ние в края на миналия политически сезон.
Една самозабравила се политическа каста реши, че може да постъпва както си иска с нас, гражданите; реши, че има право да назначава когото си иска (Делян Пеевски, последван от цяла вълна от скандални назначения). Секретарят на БСП Антон Кутев, бидейки „сенатор”, заяви, че няма да седне в телевизионно студио срещу „обикновен гражданин” (Асен Генов), защото той не е „избран”, а г-н Кутев е „помазан” с властта и разговаря с граждани единствено в приемното си време. Скритият (трети) партньор във властта Волен Сидеров възнамеряваше с преторианската си гвардия да извършва „арести над граждани”, а Мая Манолова, все пак зам. председател на парламента, стигна до там да оприличи протеста на гражданите до форма на заетост и заяви, че ще поиска социалното министерство да им спре всякакви помощи, каквото и да означава това.
Спирам дотук, защото аналогията с римския плебс и неговия протест е повече от очевидна. Казано с езика на Тит Ливий: „на народа не му е оставало друго, освен да действа, за да се види кому принадлежи върховната власт”. Експериментът, извършен от римския плебс, е наистина повече от интересен.
Представете си само за миг неговото приложение в България. Представете си, че тази излязла на софийските улици и тъй заклеймявана „средна класа” внезапно реши да се оттегли – не на хълма Авентин, а да речем в “себе си” – в отказ да плаща данъци. Нали, така и така, нищо от нея не зависи. Има си парламент, избран чрез добре развита мрежа за контрол и покупка на гласове, който излъчва чрез политически машинации „правителство”, което послушно провежда неговата политика, замислена в нечия пиар-агенция или будоар. А на хилядите възмутени граждани винаги може да бъде противопоставена шепа „съмишленици”, докарани отнякъде с автобуси. Нали, както ни обясни Лютви Местан, решенията на властта не се коригират от броя на противопоставящите им се граждани (това май никой римски сенатор не би си позволил да каже!).
Тогава какво? Какво ще прави властта без тези граждани, които допринасят най-много за БВП на страната? С чии пари ще възпроизвежда кастата си от „избраници” (патриции)? Как ще плаща на охраняващата ги полиция, на клиентелната администрация? Как ще гарантира пенсиите на своите привърженици и социалните помощи на малцинствата?
Звучи утопично, съзнавам, ала въпросът е резонен.
Решението на днешната власт е ясно – щом политика е равно на полиция, то и политическият избор е вече направен. „Управляемата демокрация” (по Путинов образец) може да смаже „демоса”, тоест народната воля, което вече предполага власт без суверенитет (това се нарича самовластие). По самата си структура демокрацията обаче е „отворена система”, тя е автоимунна система, основана върху конституционното право на гражданите да критикуват, протестират и коригират. Поради което примерът на римския плебс не е исторически мит, в него се крие и отговор на проблема. На управляващите оставяме да вникват в посланието „Съединението прави силата”.

ЦВЕТОВЕТЕ НА СОЦА

Тези мътно-неясни разцветки избиват и до днес върху не една уж грижливо замазана повърхност или биография. Става дума за особени петна. Може би защото си имаме работа с епоха на умишлено-объркващи, междинни цветове със специфична спектрална подредба – не в нейната чистота, както е върху небесната дъга, а с наслагване на цветове върху някаква друга, вече забравена идеологически-смислова ос. Чети повече

Страница 1 от 11