Страница 1 от 3123

Не можем да съдим

Този понеделник имах намерение да продължа критичния анализ на съвременните еврофобии, който започнах миналия път. Признавам, че бях провокиран и от апологията на Сталин на Мария Захарова, и от осемдесетте процента „дебили“, живеещи у нас (с които ни сподоби интелектуалният „тенор“ на БСП Иво Христов).Калин2
Неочаквано обаче, в четвъртък сутрин, прочетох в централен вестник кратката история на момиче – на 21 години – хвърлило се под колелата на влака край гарата в Бургас. Момичето – осведомяваше ни вестникът – останало живо, но колелата на влака прерязали „единия ѝ крак в областта на бедрото, а другия – на нивото на глезена“. В болницата, разбира се, и двата ѝ крака били ампутирани. „Не искам да живея, искам да умра!“ Това, казва ни статията, повтаряло момичето и пред лекарите, и пред полицията в болницата.
Не знам защо тази история се загнезди в мен и постепенно ме отказа тази седмица да пиша за вече намисленото.
Трябва да се съобрази – ще кажа сега – че момичето се е изпълнило с желанието да умре не след като (и понеже) двата ѝ крака са били ампутирани, а очевидно го е имало и в момента, в който се е хвърлило под влака в близост до гарата в Бургас. Имало го е, значи, трайно и съзнателно.
Историята ме замисли, ще го призная, в неочаквана посока. Християнската норма и реалността, в която живеят хората (включително християните) – това бе посоката, която взеха мислите ми. Всеки християнин знае, разбира се, че отчаянието се определя като най-голям, дори – непростим грях. Повечето богослови го отъждествяват с греха на хулата срещу Светия Дух, за който Сам Христос ни е казал, че за нея, на съгрешилия „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“.
Защо е така?
Защото отчаяният човек, който (съзнателно) решава да отнеме живота си, по същество отхвърля, изтребва най-сюблимния дар, който тъкмо Бог му е дал – дара на живота. Той значи апострофира по радикален начин Божията воля за себе си „да бъде“, противопоставя се на Божия призив: „бъди ти“, с който Бог веднъж завинаги го е извикал в битие и който призив е неоспорим, тъкмо защото е Божий. „Не ти ща дара!“ – казва в сърцето си самоубиецът, хвърлям Ти го обратно, похулвам Духа на Твоята любов – Духа Свети. А това е, да – страшен грях, пределен грях, за който не може да се прости, тъкмо защото извършващият го отказва, отхвърля самия този, на когото прошката може изобщо да се даде. Той не иска да бъде простен, защото не иска, отказва себе си, на когото да се прости. Заявява: „не Ти искам прошката, защото въобще не Ти искам битието, не искам Твоя любовен дар, не Ти искам любовта!“ Което е равно на „не Те искам!“ Самоубиецът – казали са го мъдри хора – посягайки да убие себе си, всъщност желае да убие някого заради себе си, и в най-голяма дълбочина желае да убие Бога заради себе си.Това е християнското учение. Това е нормата на християнската доктрина. И тя е дълбоко обоснована и неоспоримо вярна.
Парадоксът тук обаче е, че християнинът (ако е християнин, а не доктринер) най-често (а може би за всеки подобен случай) много трудно може да приложи тази норма към конкретния грешник. Ако посмее да каже: ето, на този човек грехът на отчаянието, на самоубийството няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век, той в края на краищата ще трябва да обвини… и себе си.
Защото, ето – да се върнем към историята, която прочетох миналата седмица. Оказва се, че момичето, хвърлило се под влака, което и тогава, когато го е направило, и по-късно, когато продължава да настоява, че не иска да живее, а иска да умре, има (и до ден днешен) двама живи родители, които са го изоставили още в най-ранната му детска възраст и никога, никога до ден днешен не са го потърсили, за да го видят. Момичето е израснало в дом за деца, „лишени от родителски грижи“, в село Тотлебен (знаем как се живее и расте в такива държавни домове). Живяло е там до завършването на средното си образование, после учило две години в техникум за фризьорки в Ловеч (разбира се, как би могло отраснало в „дом“ дете да запише висше образование), сетне заминало да търси работа в Бургас. Вестникарската статия сухо ни осведомява, че момичето не желае да отговори на въпросите на лекарите и полицията защо е решило да скочи под влака. Повтаря само, че „се е отказала от живота“.
Аз пък много добре си представих защо не иска да живее, а да умре това момиче. Да, Бог извиква в битие всяка личност, която се ражда. Той я дарява с битие (което е сюблимният дар на Неговата любов). Само че – нека уточним – Той дарява всяка личност не просто с голо (налично) битие, а с човешко битие. А пък човешкото битие е съществено битие-с-човеците, битие, извикано в нечий предхождащ го „дом“. Като го извиква с „бъди ти“, Бог го извиква по правило като „бъди-на-тези-люде“. И човекът, по Божие определение, е не просто „аз“, а „аз-от-определени-нас“. И ако не е „аз-от (и на)-определени-нас“ (от и на определен дом), той в някакъв смисъл е Каспар Хаузер – човек, лишен от нещо решаващо. Фигуративно казано, Бог извиква не просто един „Петър“ или „Павел“, но (винаги) един „Петър (или Павел) Иванов“, т.е. един Петър (или Павел)-на-Ивановите, „Павел“-ът на Ивановите, и ако „Петър“ (или „Павел“) не е „нечий“, ако не е „аз“ от определени „нас“, не се е родил собствено като човек. Той е изпълнил Божия призив („бъди ти“), но други не са го изпълнили, доколкото Бог го е извикал, за да „бъде“ на-тези, извикал го е в „този дом“, а ето – „домът“ не се е оказал налице.
Момичето, за което ни разказва вестникът, е получило дара на живота, но съдещите го от християнска гледна точка трябва да съобразят, че то не е получило дара на дома-на-живота, който е неотделим от дара на живота и който (целият) е собствено дарът на Бога. За това, че не го е получило, виновен е не Бог (защото Той го е извикал именно в дома на родителите му, в и чрез родителите му го е извикал). Но… не е виновно и момичето!
Вместо „дом“, момичето е получило (и живяло) живот на голо (сиротно) собствено име, без-фамилен живот. А ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че не знаем колко студен, безприютен, инвалидизиран е един живот в казионния дом за „лишени от родителски грижи“. Ето защо момичето може, уви, може да пожелае да отхвърли такъв един живот.
Защото това не е животът, който Бог ѝ е дарил, а животът, който някой друг (нейният дом) ѝ е отказал. ето тук стигаме до проблема за вината. Кой носи вина за вика на момичето: „Не искам да живея (този живот), искам да умра“? Греха на отчаянието ѝ? То самото? Защото отхвърля Божия дар? Но Бог не ѝ е давал този дар. Той ѝ е дал дара да бъде „тази-на-тези“, а „тези“ са ѝ отнели дара на Бога, те са го отказали и на нея, и на себе си. С това сякаш можем да приключим и да отдъхнем.
Ето ги виновниците, на които този грях „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“ – родителите изверги. Чудесно. Ами ние? Християните? Ние нищо общо ли нямаме с „родителите изверги“? Ако родителите изверги са отказали на момичето да бъде „аз-от-определени-нас“, не отказваме ли сега ние да приемем, че тези родители пък са „те-от-нас“, че те не са просто „те“ – извергите, а извергите, които са едни от нас? Но те са чужди, непознати за нас хора, какво бихме могли да направим, освен да ги обвиним? Това обаче и казвам сега: това, че са „чужди“ на нас хора – „те“, а не „те-от-нас“ – е пък нашата вина. Защото за християнина няма (не бива да има) „те“, които не са „от-нас“.
Около тези родители-изверги е имало хора – техни близки, техни съседи, около тях би трябвало да е имало християни, църковни християни. И за извършеното от „родителите изверги“ те няма как съвсем да не са отговорни. Да попитам радикално: защо те не са приютили момичето? Всички отделни „домове“ са все „наши“ домове. Защо нито един църковно-християнски дом не е заменил отказания родителски дом на момичето? Е, ще ми отвърнат – като знаем колко са и каква обществена тежест имат християните в обществото, нима можем да искаме те да отговарят и за „чуждите“! А пък и „законът не позволява при двама живи родители…“. А пък и да приемеш не свое дете е прекомерно изискване. Да, то е прекомерно изискване, но че е прекомерно, това не можем да не видим като вина. Грехът, за който „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“, е, значи, извършен и от родителите изверги, и от близките на родителите изверги, и от близките на близките им, и от онези, които нямат нужната обществена тежест да противодействат, и от онези, за които приютяването на чуждо дете е „прекомерно изискване“…
„Не искам да живея, искам да умра“ е значи последна брънка от една обща вина. Викът на момичето не е вик, казващ просто: „Отказвам, отхвърлям своя живот“. Той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на вашата фамилия живот, защото вие, родителите ми, го лишихте от необходимата за него приютност, общностност“. И още по-дълбоко, той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на всички вас, които сте около мен, на вашия свят, на вашата общност живота отхвърлям, защото всички вие имате дял в лишаването му от това да бъде живот-с-вас“.
Ето защо, мисля си, никой християнин не може да осъди това момиче. Защото да го осъди, ще означава в края на краищата да достигне до себе си и ето, тогава, да откаже да се осъди сам.
В заключение ще си позволя да бъда още по-жесток. Това момиче, което днес е без крака и все още иска да умре, би могло да чуе как някой от по-ревностните християни (или консервативни „защитници на традиционните ценности“) издига глас и иска – от държавата – да се забранят абортите като противоречащи на нашето учение. Представям си как това момиче размисля известно време върху чутото и след това извиква в лицето на „ревнителите“: „Аз пък не бих подкрепила! Защото бих предпочела да ме бяха абортирали, вместо да получа този живот, който след двадесет и една години студ и предопределено лузърство вече не мога да понасям. Ако ме бяха абортирали, днес нямаше безсилно да искам да умра. Щях да съм мъртва!“ Какво ще му отговорят? „Недей така! Животът е безценен дар. Ти не си сама, ти си на своите родители“. „Не съм – ще отговори момичето – никога не съм била“. „Ти си на своите близки“. „Не съм. Аз нямам близки“. „Ти все пак си на нашата национална общност, на обществото“. „Не съм – аз съм осъдена от него да бъда лузър!“ „Ти си от нас, от нас християните“ – ще кажат. И може би тук ще трябва да се сепнат: всъщност така би трябвало да бъде, но така май не е. Е, като не е – би могло да отвърне момичето – първо, оправете това, пък тогава забранявайте абортите, които биха могли да спасят от живота такива като мен!
Какво искам аз – ще попита накрая моят евентуален читател – да оправдаем отчаянието и самоубийството, защото има случаи (като този), в който то има разбираем от всички нас мотив? Интелигентско християнство! Желаете да релативизирате и този грях, след като приветствахте релативизирането дори на греха на отстъпничеството, представен ни във филма на Мартин Скорсезе „Мълчание“ (така го прочетоха профанните критици). Или да се почувстваме виновни? Но какво бихме могли да направим? Можем ли да познаваме всеки сирак? Можем ли да поправяме греховете на всички безсъвестни семейства? Можем ли да сме навсякъде и с всички? Не можем – ще призная.
Но затова и не бива да съдим.
Нормата – „не трябва да се отхвърля Божия дар на живота; Това е смъртен грях“ – е неоспорима. Но в „блатото на този свят“ ние можем само да се каем за нейната невкорененост и неспазване. Всички! Не само момичето, хвърлило се под влака. Защото в „блатото на този свят“ сила има една друга норма: „Всеки за всичко пред всички е виновен“.

Печалната история на марксизма

В предишния текст под това заглавие аз отрекох марксизмът да може да се определя като някаква научна,Калин2 философска (или философско-политическа) доктрина. В своето действително историческо битие, казах аз, той бе всъщност тип хилиастична (миленаристка) религия – уникална сред многото съществували „хилиазми“ с това, че през XX век направи опит да установи на различни места своето „хилядолетно царство“, отнемащо на човека неговата история и подчиняващо го на „Абсолютната“ ѝ идея, олицетворявана от нейната (комунистическа) „Партия“.
За да уплътня това свое твърдение днес ще започна с един опит за периодизация на „ставането“ и краха на тази религия.
Всъщност, творчеството на самия Маркс аз бих определил като (само) първия етап от предисторията на собствено „марксизма“. Определям го така, защото макар да дава името на въпросната религия, това творчество все още не е „марксизъм“ (не е все още „-изъм“). И не е дори само поради една (всъщност конфузна за марксистите) причина: мързела и пословичната несистематичност на автора Карл Маркс.
Нека припомня, че освен „Капиталът“ (също приведен в напълно завършен вид от Енгелс) самият Маркс е автор най-вече на „ръкописи“ и на „проекти“ за съчинения, т. е. преди всичко на незавършени произведения, често захвърляни за години настрана (предавани – по думите на Енгелс – „на гризящата критика на мишките“), за да се заеме „гениалният мислител“ с (по същество конюнктурна) публицистика, от която да изкара някоя пара. Известно е, че въпреки финансовата помощ на фабрикантския син Енгелс, Маркс почти толкова, колкото за „комунизма“, е мислел за пари.
Но ето защо издаването на по-голямата част от тези Марксови „ръкописи“, тяхното коментиране, акламиране, екзегеза и популяризиране в цели съчинения, далеч надхвърлящи по обем коментираното, е извършено именно от Енгелс. „Развитието на социализма от утопия в наука“, „Анти-Дюринг“ (особено първия и втория раздел), „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и т. н., това са все съчинения на Енгелс, които събират, подреждат и придават що-годе систематичен вид на „наброските“ и „записките“, които Маркс всъщност е „произвел“. Към тях следва да се добави и придаването на (фалшив) теоретически ръст на откровено журналистически работи на Маркс (като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ и „Наемен труд и капитал“), извършено пак от Енгелс. Тъжната истина е, че на опитващия се да „изчопли“ от Енгелсовата черупка „самия“ критически Маркс, негов адепт остават почти само прословутите „Тезиси за Фойербах“, които поради своята фрагментарност и краткост могат да се подлагат на толкова безкрайна екзегеза, колкото Декалога от талмудическия иудаизъм.
Поради всичко това не без основание може да се утвърди, че „марксизмът“ (дори на самия Маркс) е произведение на Енгелс.
Което би останало без кой знае какво значение, ако не бе последвано от нещо по-важно, а именно – от овладяването (направено пак най-вече от Енгелс) на определени групи от зараждащото се (съвсем независимо от „класиците“) по онова време партийно социалистическо движение в Германия. Именно овладявайки части (групи) от това движение, Маркс, Енгелс и ранните им „другарчета“, започват да ги „хилиатизират“, превръщайки ги от политическо в религиозно движение.
И това обаче не би имало особено сериозни последици, защото ранната социалдемокрация бързо отделя от себе си загрижените много по-скоро за „Историята“ и нейния „есхатон“ – комунизма, отколкото за работниците марксисти (свидетелство за което са мрънкащите им „критики“ на Готската и пр. програми). Не би имало, казвам, особени последици, ако в началото на XX век в марксистките „групи“ на социалдемокрацията не бяха се влели руските адепти на учението с тяхната сектантско месианистична психология. В този смисъл Ленин действително може да се нарече създател на „марксизма“ в доста по-голяма степен от самия Маркс. „Марксизмът“ става истинска религиозна визия и се организира в (йерархизирана) „църква“ (да припомня Лениновата „пирамида“ – „маса-класа-партия-водач“) именно благодарение на Владимир Илич.

И все пак, все пак – нито така произведената марксистка религия, нито нейната „църква“ биха осъществили някога своето „хилядолетно царство“, ако не бе катаклизмът на Първата световна война и душеприказчеството на такива политически авантюристи и двойни (или тройни) агенти като например Парвус.
Известно е, че Ленин, стриктно следвайки „ортодоксията“ на марксизма, е бил убеден (до самия февруари 1917 г.), че „световната пролетарска революция“ може да избухне (и евентуално да победи) първо и преди всичко в най-развитата капиталистическа страна в света (за Маркс и Енгелс в края на XIX век такава е Великобритания, за Ленин, кой знае защо – Швейцария).
В базираната върху документи (и вставена в епоса „Красное колесо“) повест „Ленин в Цюрих“ Ал. Солженицин изразително ни е описал абсурдните опити на Владимир Илич да убеди швейцарските социалисти (в разгара на войната около тях) да „съборят“ държавата си и да надуят тръбата на пролетарския апокалипсис. Именно в Швейцария обаче, пристигналият (най-вероятно като германски агент) Парвус отваря очите на „гениалния“ Ленин за шанса превратът да бъде извършен в започващата да губи войната, разбунена Русия (за сведение Маркс е нареждал Русия буквално извън Европа и я е определял като страна с докапиталистически, „азиатски начин на производство“).
И ето: именно превратът в Русия слага край на теоретико-политическата предистория на марксизма и полага началото на неговата собствена история, т. е. на историята на марксисткия апокалипсис – изземването на историята от хората (и в този смисъл наистина нейното прекратяване) и подчиняването на хората на „Идеята на историята“, олицетворявана, повтарям, от „Духа“ на нейната истина – комунистическата „Партия“.
Едва от този момент марксизмът като една от световните „религии“ придобива историческо битие – битие, раз-съществяващо обществото на хората през целия XX век: отначало в „една отделно взета страна“ (бившата Руска империя, СССР), сетне в половин Европа, а още по-нататък тук и там по целия свят (в Корея, Камбоджа, Виетнам, Куба и т. н.). В „предисторическата“ си фаза марксизмът остава тук-там в свободния свят, където тутакси се разтваря (още тогава) в пост-фройдизма, структурализма и т. н. на отделни (не първостепенни) мислители, които, трябва да се признае, бяха мразени от собствено „марксистите“ много по-горещо (както се мразят еретици) в сравнение с откровените обективни и субективни идеалисти, неотомисти (и „вся остальная христианская сволочь“).
Та ето: именно този апокалиптичен „марксизъм“ претърпя поражение през 1989 г. и оттогава се намира в третия етап от своето съществуване – в своята пост-история, чиято тъжна (и смешна) картина обещах да обрисувам в самото начало.
Предварително ще трябва да кажа обаче, че „аристократите“ на класическия марксизъм – жреците и теоретиците на комунистическите партии от катастрофиралия „съветски блок“ (които до самата 1989 г. строяха вече „развития“ или „зрял“ социализъм) най-бързо и най-малко травматично изоставиха всеки „марксизъм“ и се превърнаха поравно в квазикапиталистически олигархии (България е типичен пример в това отношение) и в „неоконсервативни“ (фашизоидно-националистически) движения (най-вече в Русия и в бившата ГДР).
В този смисъл „марксизмът“ (изучаван вече на английски и френски – но не на немски в оригинал или на руски – езикът на „свещеното предание“ на религията) остана достояние най-вече на млади, екзистенциално не особено зрели и не толкова безскрупулни „ентусиасти“, които и поради своя (хабитуален) снобизъм и индивидуализъм и до днес, слава Богу, са базисно неспособни да се организират партийно-политически.
Онова, което остана дълбинно присъщо и на тези (млади) марксисти обаче, бе именно духът на религиозния хилиазъм (като правило не осъзнаван от повечето от тях) и който и до днес ги тласка към това да търсят дълбоко „подводната“ субстанция на историята, неминуемо течаща по посока на своя апокалиптичен „океан“, та като се „влее“ в него, да я „приключи“ триумфално.

Национално помирение ли?

Миналата седмица, на фаталната дата 9/9, избраният за президент на държавата ни ген. Румен Радев (или екипът на PR-ите му, не знам) решиха, че е много „президентско“ („обединителско“ и „надпартийно“) даКалин2 произведат следния цинизъм. Датата 9/9 (1944 г.) била – заяви генералът – особено подходяща да се превърне в „ден на национално помирение“. Защото, видите ли, както преди 9/9 българи били проливали кръвта на своите сънародници, така и след 9/9 други българи правели с първите същото. А това било „трагично“, най-сетне трябвало да бъде признато „и от двете страни“ и да му се тури край.
Лесно може да се разшифрова възмутителната уловка в това нелепо предложение. То, разбира се, прави пореден опит (в духа на цялата идеология на БСП след 1989 г.) да стилизира десетилетията от първата половина на XX век в България като епоха, в която бил господствал „фашизмът“. Обратно, чрез въпросния „трик“ комунистическата епоха, последвала тази дата, автоматично се превръща в епоха на победилия „анти-фашизъм“, който пък – в грохота на обърналата се „гражданска война“ прискърбно, но по същество разбираемо, стигнала до „определени крайности“. Разбира се, доколкото фашизмът е експлицитно (и в световен мащаб) осъден като престъпление срещу човечеството, всяка последвала реакция именно срещу „фашизма“, дори да се е оказала (прекалено) твърда и съпроводена с неотрицаеми убийства и репресии, все пак не е обществено престъпление, а просто „крайност“, допусната от „определени среди“.
Съобразете, следователно, ако в България най-сетне – след почти век, трябва „да се помирим“ за жертвите на „фашизма“ (преди 1944 г.) и за жертвите на „анти-фашизма“, нещата стоят абсолютно асиметрично. Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е… „анти-фашизъм“, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: „фашизмът“, проливал „кръвта на българи“ преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали „малко повечко“, отколкото е „прилично“, са си получили всъщност „заслуженото“.
Разбира се, че на тези подли внушения и стилизации трябва най-сетне да се сложи край. Само че не чрез нелепото Радево „национално помирение“, а чрез назоваването на нещата с истинските им имена.
За да ги назова обаче, няма да се впускам тук в разисквания, имало ли е в България „фашизъм“ преди 1944 г. Дори ще призная, че кръгове, привързани към нацистката идеология (и практика) у нас, особено в годините на Втората световна война безспорно е имало. Само че нито те са „произвели“ жертвите от този период (в страната ни нацистка политическа формация никога не е била на власт), нито тези жертви са били – „анти-фашисти“. Така, атентаторите от храма „Св. Неделя“, екзекутирани за деянието си – най-мащабния атентат в Европа и до наши дни – разбира се, не са били анти-фашисти. Били са терористи, вербувани на местна почва от Съветския Съюз, точно така, както днес са (безспорно) терористи атентаторите-ислямисти, вербувани от призрачната „Ислямска държава“. Да, те са имали идеята чрез терор да предизвикат избухването на „световна пролетарска революция“, но дали и днешните ислямисти нямат своите „глобални идеи“? Но следователно екзекутиралите ги през 1925 г. в България са били не някакви „фашисти“ (такива през 1925 г. няма и в Германия), а са били органите на държавата, разбираемо потресени от мащаба на случилото се. Няколкото десетки последвали „нерегламентирани“ убийства по-скоро могат да се определят като „естествена“ крайност, последвала този национален шок.
По-нататък: прословутите „партизани“, симптоматично появили се в България, не с началото на „фашизма“ (срещу който уж били воювали), а с началото на войната на Хитлер срещу СССР, защото преди това пактът „Молотов-Рибентроп“ е свързвал в здрав, „братски съюз“ двата европейски тоталитаризма, са били не „анти-фашисти“, а съветски подривни групи. Може да е жалко, че български военен съд осъжда на смърт талантлив поет като Никола Вапцаров, но трябва да се подчертае, че Вапцаров съвсем не е разстрелян заради „благородните си леви идеи“ и даже не защото е бил „анти-фашист“, а защото е бил обвързан с експлицитно терористичната група на Цвятко Радойнов, приземила се с парашути в страната ни, с откровената цел да върши по същество същото, което днес вършат тук и там в Европа ислямистките терористи.
Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).
Добре, стотиците избити и хвърлени в лагери (веднага след 1944 г.) политически дейци на БЗНС, на БСДП, на Демократическата и на други „буржоазни“ партии, съпротивлявали ли са се с оръжие като пред-деветосептемврийските въоръжени (и вербувани от чужда държава) терористи? С оръжие ли, питам, са се съпротивлявали на новата про-съветска власт? И въобще – „фашисти“ ли са били? А писателите, художниците и журналистите? А свещениците? А непожелалите да дадат земите си в ТКЗС „кулаци“? Съвсем безспорно е, драги ми генерале (произведен в президент на всички българи), че двата рода „проливания на кръв“ са от съвсем различен характер. Към това е редно да се припомни, че ако тук ставаше дума за трагична „гражданска война“ между „фашистите“ (преди 1944 г.) и „анти-фашистите“ (след 1944 г.), тя съвсем не би могла да продължи чак до 1961 г. (когато са закрити лагерите в Ловеч и Скравена). Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании? И напротив: анти-фашисти ли са били убийците им Газдов, Гогов, Горанов, Ръжгева и пр.? Нима с „фашизма“ (допускайки само някои „крайности“) се борят българските комунисти чак до 1961 г.
Още веднъж подчертавам (колкото и скандално да прозвучи за някои): „великият поет“ Н. Вапцаров е екзекутиран преди 1944 г. не защото е „работнически поет“, „комунист-идеалист“ и автор на „Моторни песни“, а защото е член на терористичната група на Цвятко Радойнов. А с терористични групи една държава (дори да е във фатален съюз с Хитлерова Германия) не може да не се бори с максимална твърдост. Напротив, Сашо Сладурът е убит в лагера в Ловеч не защо е бил „фашист“, а защото е бил бохема и автор на остроумни вицове за комунистическите вождове. Тук има безспорна разлика и талантът не унищожава тази разлика. Откъде знаете дали някой от атентаторите-ислямисти днес не пише чудесни стихове? Откъде знаете дали не изповядва радикалния си ислям с горещ сърдечен „идеализъм“?
Накрая ще кажа и нещо просто. Преди да ни призовава да се „помирим“, щеше да е добре генералът-президент да призове (все още живите) адепти на комунизма у нас да се разкаят, поне за „допуснатите крайности“. Защото помирение с онези, които продължават (открито) да празнуват своя дял от „пролята българска кръв“, едва ли е възможно и за най-добронамерения човек. И още: ако в България е имало „фашизъм“ преди 1944 г., той е осъден отдавна, заедно с всеки фашизъм. Комунизмът обаче не просто не е осъден. Неговите привърженици не дават и дума да се издума за престъпленията му.
Прочее, съобразете, г-н генерал (президент), възможно ли е дори да си представим на рождения ден на Хитлер (или ако предпочитате, на датата на подписването на съюзния договор между България и нацистка Германия) в наши дни определени българи да се събират и открито да празнуват тези дати? А и до днес – ето до тази година – на 9/9, онези, с които ни призовавате да се „помирим“ (защото едва ли не взаимно „сме си проливали кръвта“), празнуват началото на своите престъпления. Празнуват ги, а не се разкайват за тях.

http://kultura.bg/

Изгряваща констелация срещу свободата

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДСКалин2 Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.
Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.
Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.
Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.
Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.
Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.
Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.
Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.
Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.
Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.
Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.
И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?
До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!
Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.
Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

Есе за самотника

Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледатКалин2 сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.

Голямото политическо преструване

През изминалата „политическа седмица“ (както се изразяват мейнстрийм журналистите) не можех да се освободя от усещането за някакъв особен заговор на преструвачеството. Всички се преструват: отиващият си министър-председател се преструва, че „от сърце желае успех на новия президент Радев“, БСП и ДПС сеКалин2 преструват, че „нямат никакво отношение към това какви хора ще нареди абсолютно независимият“ президент Радев в служебното си правителство (макар че някой си Дуранкев специално благодари, че г-жа Нинова го била номинирала за министър, какъвто не станал), журналистическите кръгове се преструват, че ужасно се вълнуват колко точно „надпартиен“ ще бъде въпросният президентски кабинет.
Всъщност всеки, що-годе съобразяващ политическата ситуация в България, бе наясно още преди излъчването на Огнян Герджиков какво ще стане, защо ще стане и защо няма как да не стане точно това, което ще стане.
Мисля, че е крайно време то да бъде изречено в прав текст. На президента Радев са поставени две основни задачи за изпълнение от края на януари до края на март. Първата и основна е да не руинира до парламентарните избори инерционния подем на издигналата и инсталирала го на президентския стол политическа компания – т.е. българските „социалисти“, българските „националисти“ и хората на Ахмед Доган (съзнателно пиша социалистите и националистите в кавички). Това е много важно, защото опитът от последните десетина години показва, че БСП и ДПС имат способността буквално за седмици да „взривяват“ избирателното тяло на нацията, след като бъдат „инвестирани“ с власт и отговорност от същото това избирателно тяло (да си припомним взривяването броени дни след възкачването на „коалиционния“ Орешарски през 2013 г.). Но ето защо никой не трябваше да се прави на изненадан, че в последна сметка Радев излъчи служебен кабинет без присъствие на политици от спектъра на БСП и ДПС.
Прозрачното внушение тук е двояко: първо – Радев, както ви и уверявахме, е съвсем, ама съвсем независим от социалистите и, второ – вие не бива да бързате да очаквате, че „хубавото ще дойде още днес“. То ще дойде едва когато и ако в края на март всички гласуват на парламентарните избори „както трябва“. Защото, ако се спечелят парламентарни избори (както се видя през 2013 г.), каквито и протести да избухнат след това, онези, срещу които ще се протестира, ще имат важна институционална защита: те ще са избрани от „суверена“. И ето: до края на март президентът Радев трябва да направи така, че никой да не си и помисля, че страната (все още) се управлява от БСП, ДПС и другите, свързани с тях кръгове. Не, правителството на Радев – внушават ни – се състои изключително от експерти и „безспорно почтени и обичани от народа не-партийни политици“ (последното е „дървено желязо“).
Така започва следващият кръг „преструвачество“. Служебният премиер Огнян Герджиков е… о, човек с „доказана почтеност“, с „безспорна популярност и сред леви и сред десни“, „има чувство за хумор“ и т.н., и т.н. И нито за миг не се споменава, че влезе в политиката чрез партията на най-големия конформизъм и опортюнизъм – НДСВ; че само седем-осем години след това тази партия (защото той беше от тази партия) се стопи и изчезна напълно, доколкото се крепеше на призрачната „харизма“ на един бивш цар. Служебният пък здравен министър (и вицепремиер) Илко Семерджиев бил „министър на Иван Костов (вижте каква „безпристрастност“ демонстрира „независимият“ Радев – дори министър на „самия“ Иван Костов е взет в правителството му). И никой не казва, че Илко Семерджиев бе ангажиран (при това само преди няколко месеца) с кампанията на… Пламен Орешарски като кандидат за президент на ДПС и значи да се идентифицира той с „правителството на Иван Костов“ е почти толкова вярно, колкото би било вярно Йордан Цонев или Христо Бисеров да се определят днес като „депутати на Костов“ (защото някога са били такива).
По-нататък идват „експертите“. Така министърът на отбраната на Радевото правителство бил, видите ли, „натовски генерал“. Сякаш, доколкото България е член на НАТО, може да бъде изненадващо, че генералите й са „натовски“. Сякаш не са по определение „натовски“ и може някой от тях да е случайно генерал на Варшавския договор. Министърът на външните работи бил „експерт“ и „дипломат от кариерата“ (само дето също е стартирал тази си кариера от изчезналото НДСВ и очевидно е успял да „запази“ през изминалите 15-ина години абсолютна обществена анонимност). Следват министърът на образованието, който бил „най-цитираният преподавател в Алма матер“. От 30 години работя в Университета, но признавам, че до днес не бях чувал името на този „най-цитиран“ свой колега. Министърът на културата (добър приятел на Явор Дачков) е даже дважди експерт – мечтаел да бъде като Юри Буков (тоест музикант), пък по-късно станал актьор. И най-трогателното: министърът на не знам кое си имал три момченца и… папагал (ако един ден стана министър, ще държа да се отбележи, че имам рибка и кактус).
Истината, изказана просто, повтарям, е: президентът Радев изпълнява политическата задача да осигури (главно) на БСП комфорт до датата на предсрочните парламентарни избори, да запази „чиста“ от отговорности тази партия дотогава, за да не започне (неминуемият) спад на рейтинга й (напомпан щастливо от избора на самия Радев).
Втората задача, която трябва да изпълни Радев с (очакваното) като състав служебно правителство също е от ясна по-ясна (макар всички да се преструват на „приятно изненадани“). Той трябва да внуши (пак до края на март), че изобщо, изобщо не е „проруският президент“ на България, както твърдят от „гламавата десница“ (цитирам един „анализатор“). Ето защо седмици преди да встъпи в длъжност и да събере кабинета си, всички мейнстрийм журналисти се преструваха на много развълнувани дали президентът ще „потвърди евроатлантическата ориентация на страната ни“. И ето ти триумф: във встъпителната си реч той „заявил“ това, в кабинета си – както казах – назначил „натовски генерал“, довчерашен „посланик в Германия“ (на Меркел) и въобще…
Само че нека си го кажем – кабинетът с „натовския генерал“ и т.н. ще бъде на сцената до края на март. До края на мандата на Радев обаче, до него ще останат неговите съветници и неговата „администрация“, а тя – защо се преструват, че не забелязват това – е почти изцяло оцветена в цветовете на ляво-антиевропейското (финансирано от мистериозната фондация „Урманов“ с мениджър за България Васил Искров Александров, бивш приятел на Андрей Луканов и випускник на школата в Симеоново) списание „A-specto“, в което излизат статии, казващи ни, че „държавите граничат една с друга, но Русия граничи с Бога“, в което се клейми „глобалния либерал-фашизъм“ на „Гей-ропа“ и т.н.
Накрай, при цялата „независимост“ на Радев и на кабинета му, пълен с „натовски генерали“ и „костовисти“, остава изключително чудно, защо по руските медии продължават триумфално да тръбят, че са „взели властта в София“, а в страната ни основни венцехвалители на „независимия президент“ остават люде като Петър Волгин, Димитър Иванов (Митьо Гестапото), д-р Николай Михайлов и Светлана Шаренкова. Защо е тази невероятна обнадежденост на гореизброените мракобеси, че ето сега, с идването на Тръмп (в световен мащаб) и на Радев – в домашен, започва „разчистването“ на „либералните елити“, смачкването на „умните и красивите“, „Сороската клиентела“ и т.н., и т.н.? Защо е този ентусиазъм? Защо са тези надежди? Защо, за разлика от мейнстрийм журналистите у нас, въпросните мракобеси са в проруски възторг; защо никак не се лъжат от „натовските генерали“ в правителството и от „демонстрираната приемственост в евроатлантическата ориентация на България“? Защо е това инстинктивно свързване на Тръмп (там) и Радев (тук)? Защо са тези отмъстителни очаквания?
Мисля, че на всички би трябвало да е ясно защо.
P.S.

Във връзка с появили се публикации в някои електронни медии, държа да заявя, че отказвам да принадлежа по активно-партиен начин към което и да било от трите „крила“ на десницата у нас и смятам, че е много важно, в името на онова, което може да ни очаква, тези три „крила“ да потърсят обединение помежду си. Но за това си заслужава да напиша специален текст.

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Съвременната старост

В по-ранните, но и недотам отдалечени от нас времена старостта обичайно се е отнасяла до онзи период от живота на човека, когато за последния е можело да се каже, че е осъществил себе си или, по-точно, че еКалин осъществил своя „дял“ в живота. И за традиционните общества представата за този „дял“ е била пределно ясна: когато станеш pater familiae, когато с традиционно наследеното или свободно избрано занятие натрупаш имущество и изградиш дом, който можеш да оставиш на децата си, когато тия деца благополучно бъдат отгледани и започнат свой самостоятелен живот, ти си осъществил своя „дял“. И следователно си вече стар. Вярно е наистина, че в сферата на интелектуалните и духовните трудове „осъществяването“ никога не е имало възрастови граници и по същество, както и днес, може да продължава до края на живота, лишавайки го от „старост“ в този традиционно социален смисъл на думата. Но вярно е също, че доколкото тази сфера винаги е била „дял“ на малцина специфично обдарени люде, особената оцветеност на старостта в нея спокойно би могла да се остави „извън скобите“ на по-общия социологически поглед.

От същия този общ социологически поглед обаче трябва да се забележи, че съвременният човек днес вече по-малко екзистира като същество, имащо свой определен „дял“ за осъществяване, а това означава, че и старостта му в наши дни престава да бъде онова, което е била някога – дори като чисто жизнен хабитус. Някои обясняват тази дълбинна промяна с разпадането на т.нар. „големи (исторически) разкази“, в които човекът се е намирал базисно интегриран до настъпването на [пост-]модерната епоха и с превръщането поради това на жизненото му време днес в чиста и безсъдържателна „кумулация“ на години. Независимо обаче дали тези обяснения са удовлетворителни или не, ние не можем да отречем, че човекът днес действително едва ли се изживява като „осъществяващ“ някакъв [пред-]определен му от живота „дял“ и в този смисъл в нито един момент от житейския си път не може да си се яви като напълно „осъществил“ себе си – станал до края си човек. На него само “му се събират” години – години, с които обаче до самия си край той не става „станал“ (биографически, исторически) човек, а чисто и просто „има“ повече проживяно време и съответно повече е загубил.
Наистина, като не „ставаш“, ти о-ставаш и си все същото същество с по-малко сетивни и биологически сили.
Но именно поради тази причина днес ние все по-често срещаме хора, които са „стари“ не в смисъл че са „осъществили“ живота си, но, напротив, сблъскваме се с един тип на възрастен човек, който ни изненадва със своята екзистенциална незавършеност и като че ли (принципна) незавършимост: човек, на когото ще се сложи предел, но който не може, просто не може да достигне предел. Пак казвам, това е типът на люде, на които чисто и просто са им „се събрали“ критично количество години, които чисто фактически „имат“ повече години, но които – въпреки целия си акумулиран жизнен (и хедонистичен) опит, въпреки целия професионален път, който са извървяли, и децата, които са родили, в нищо все пак не са се о-съще-ствили. Те просто – виждаме го ясно – са преминали през активния жизнен цикъл, „претърпели“ са го, за да бъдат „отпуснати“ от него в една цялостна и всеобхватна жизнена „пенсия“. Това са не „въз-раснали“, дораснали до предела си хора – senes, а именно просто „отпуснати“ хора – „пенсионери“. Точно това е все по-разпространеният тип на съвременен възрастен човек, когото срещаме из богатите исторически мегаполиси на света и в чийто неизвестно от какво точно самодоволен вид има наистина нещо гротескно. Забелязваме го в тълпите от перманентно „екскурзиантстващи“ белокоси мъже и жени, ентусиазмично „отвързали се“ сякаш от всичко, което е било тяхна професионална и домашна „тегоба“, за да се озоват в едно начало на „просто живота“, по парадокс и по икономическа целесъобразност поместен в неговия биологичен край.
Има, потвърждавам, едно осезателно [само-]инфантилизиране на съвременния възрастен човек, дължащо се тъкмо на това, че той отдавна вече не живее в режим на осъществяване на живота, че е загубил дълбинното усещане, че човекът е същност, която не просто е „дадена“ като иманентност, а е о-съще-ствявана и следователно винаги е „нацелена“ към из-вършване до с-вършек.
И все пак, ако това, което казвам дотук, очертава един дълбинен проблем на самите остаряващи в постмодерното общество, то следващото е проблем на обществото, в което те остаряват. Аз говоря тук за една специфична за съвременния свят социална маргинализация на старостта.
Наистина вярно е, че от една по-дълбока екзистенциална гледна точка „старостта“ по принцип би могла да бъде видяна като маргинализиране. Защото нали именно в старостта всички многобройни „валенции“, с които сме били свързани с другите, чрез които сме се реализирали като същностно съ-битие, започват да изчезват, да угасват и човекът, би могло да се каже тогава – колкото повече остарява, толкова повече става самия себе си. Той не е вече съществено обективиран нито като член на определена професионална общност, нито дори като непосредствено отговорен за материалното и душевното израстване на следващата генерация баща (майка). Той все повече и повече се у-само-тява от обективациите си, а доколкото всички те в по-раншните периоди от живота му са го и острастявали, и „подменяли“ по многообразен начин, би могло да се каже, че той става в старостта си и по-“бистър“, по-автентичен.
Има обаче нещо, което произтича днес не от екзистенциалната, а от социалната траектория на живота и което собствено маргинализира неговата „старост“ по един специфично травматичен начин.
Защото не можем да не забележим, че усамотявайки се от своите „валенции“ и обективации в старостта, съвременният човек усеща днес не просто че става нещо все повече усамотено и безстрастно, но и че става нещо все по-чуждо в този свят. А това далеч не е чувствал старият човек от миналите времена. Днешният възрастен човек вижда как около него други стават „стопани“ на живота и как с тези други той все по-малко има нещо общо. „Общ“-ността, която стопанисва живота, от който той не си е все още отишъл, се е затворила за него, той не е същинска част от нея. Той си е отишъл от обществото, преди да си е отишъл от света физически, и поради това този живот представа пред него все повече като един чужд живот. Би могло да се възрази, че описаното е обща съдба на старостта от всички времена, но аз мисля, че днес то се усеща с една съвсем специфична острота и травматичност. И преди да обясня защо ми се струва така, за да не изглеждам като твърде строг съдник на съвременната старост, ще кажа, че наистина точно толкова, колкото различните форми на нейната авто-инфантилизация в охолните общества, мен ме възмущава и нейното инфантилизиране от страна вече на по-младите генерации на съвременния свят. Защото не може да се отрече, че тъкмо в мярата, в която възрастният човек престава да се чувства днес съ-общник на живота на социума, с него започват да се отнасят по начин, много близък до начина, по който обичайно се отнасят с децата, с непълнолетните. Нека да припомня тук например организираните преди две-три години у нас (не без политико-рекламна цел, разбира се) казионни едноседмични „почивки“ за стари хора в различни четири- или петзвездни хотели. Разбира се, че в настаняването на тези хора в места, така подчертано предназначени за отдиха именно на младите и жадни за веселие и еротика генерации, имаше нещо дълбоко унижаващо и направо неприлично. При това с възрастните „пансионери“ почти демонстративно се държаха като с несоциализирани субекти: организираха им общи забави, „водиха“ ги заедно на различни „забележителни“ места. За разлика от децата обаче, които наистина все още не са станали „стопани“ на живота и затова за тях би следвало да се организират подобни „мероприятия“, които да ги социализират, възрастните (които вече не са му „стопани“) все пак не са без опит в социума, така че с подобна снизходителна „покана“ в пределите му ние много по-скоро правим една перфидна демонстрация на тяхната отчужденост от нас, отколкото проявяваме същинска „грижа“.
И ето именно във връзка с казаното току-що аз се изправям пред възможността да се опитам да дам един по-конкретен отговор на въпроса как трябва да се определя днес настъпването на старостта – кога собствено човекът днес става вече „стар“ (като при това отново ще се абстрахирам от случаите на интелектуалните, на „великите“ стари, където нещата по обясними причини стоят по различен начин).
Ще кажа, че в най-определен социален смисъл на думата човекът днес става „стар“, когато (освен професионална) престава да има и действителна семейна (домашна) роля.
Какво имам предвид?
Известно е, че в модерните общества домовете все повече и повече стават домове на две, а не на три генерации (както е било толкова време и както допреди не толкова отдавна е било и у нас). Разбира се, че за този феномен има най-различни, включително съвсем емпирично-социални причини, като например възрасналата обществена мобилност (поради фактори от икономическо естество), водеща до „задомяването“ на младите генерации далеч от бащините им домове, или пък увеличаването на потенциала на „обществата на благоденствието“, позволяващи много по-лесното придобиване на собствен дом на по-ранна от традиционната за това възраст. Съществуват и по-дълбоки причини за разпадането на тригенерационния дом, на които ще се спра малко по-късно. Същественото е обаче, че поради посоченото обстоятелство практически всеки човек, отгледал вече до ранната им младост своите деца, изпада от каквато и да било семейна роля. В семейството на своите деца той вече наистина няма реално присъствие. Дотогава той е бил „баща“ („майка“), имал е „синове“, „дъщери“. Тези „синове“ и „дъщери“ обаче са израснали и на свой ред са създали семейства – родили са свои деца. И ето: доколкото домовете вече не са домове на три генерации, а само на две, след достигането на въпросния предел (а нека припомня, че днес той, общо взето, съвпада и с предела на активната професионална дейност) човекът престава да има каквато и да било социална роля. Той става, разбира се, „дядо“ („баба“) на своите внуци, но по същество най-често той именно само номинално, само de jure става такъв. Екзистенциално той практически не изживява тази трета степен на домашната йерархия. Днешните възрастни, би могло да се каже, имат внуци, но не живеят като баби и дядовци. Те остават в своите отделни домове и не е необходимо тези домове непременно да са институционално „старчески“ (това е само най-травматичният вариант). Дори собствени обаче, тези домове са такива – старчески – по своята изолираност и оставеност от по-младите генерации, а това още повече задълбочава усещането на съвременния възрастен човек, че този свят му е „чужд“, че той е свят на други, на социално „чужди“ нему хора.
В съвременния свят, следователно, се е изгубила дълбоката, именно социална „добротност“, която е имал тригенерационният дом, където екзистенциалното у-само-тяване на възрастния човек не е било равнозначно и на едно негово социално маргинализиране. И макар да знам колко неудобства създава тригенерационният дом на съвременните „млади двойки“, аз не мога същевременно да не отбележа и колко дълбинна естественост и интимна педагогика е била винаги съхранявана в него. Колко възпитателно в най-базисния смисъл на тази дума е например за едно дете да се покорява някому – на баща си, на майка си, които вижда в същото време сами да се покоряват на други – на своите баща и майка – на дядо му и баба му. От това произтича някакво примордиално убеждение за органичната йерархичност на човешкото общежитие, за една непрекратяваща се никога „синовност“. Съхранява се, ако щете, и едно много по-дълго време на дома, на традицията, намираща се непосредствено пред очите. Домът на трите генерации е, тъй да се каже, много по-обширен във времето. Един много по-голям дял от време е в непосредственото жизнено полезрение и се осезава, усеща се от живеещите в него. За това време не се просто „чете“, то не е дял на „историята“ в писмовния смисъл на тази дума (този домен на експлицитно „чуждото“, отчуждено от нашето време). То се зре: в старите домашни вещи на дядо и баба, чува се в техните специфично архаични думи, присъства в онова, което гласовете им са пренесли, за да звучи и да трае то тук. Но и обратно: препълненият жизнен „еон“ на дядото и бабата в тригенерационния дом е не просто кладенец на кънтящи минали образи и преживени дни – той ехти от дисканта на детските гласове, тоест продължава да е разтворен напред, да не е „завършен“.
В тригенерационния дом „животът на земята“ действително се живее като нещо „по-дълго“ и „по-добро“, както ни се казва в петата заповед от Декалога: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Изх. 20:12).

Радикални твърдения за диалогичността

Твърдя, че няма нито „аз“ нито „ти“ без диалог, че диалогът ражда „аз“ и „ти“, ражда Калин2лица­та, а не лицата – „аз“ и „ти“ раждат диалога.
Твърдя, че не може въобще да се извърши акт „от първо лице“, ако последното не е било вече познато като едно (поне) „второ“ лице.
Твърдя, че не мога да кажа „аз“, ако не ми е казано „ти“, ако никой не се е обърнал към мен с „ти“ . Чети повече

Към какво е „филията“на днешната „русофилия“?

Напоследък у нас започнаха да признават съществуването на „русофоби“. Дажебсп започнаха да се тревожат, че обществото ни („интелектуалците на обществото ни“) били разделени на „русофили“ и „русофоби“. Това би могло да се приеме дори като еволюция. До неотдавна „нашият народ“ по дефиниция и в своята тоталност, от векове и „за векове“, можеше да бъде изпълнен единствено от чувства на „дълбока благодарност“ към руския народ Чети повече

Страница 1 от 3123