Страница 5 от 13« Първа...34567...10...Последна »

Съвсем естествено е хората да смятат, че смисленият живот се изразява в принадлежността и служенето наПетьо нещо, което е по-висше от Аза. Затова човекът открай време създава институции, способстващи това: религии политически партии, движения за опазване на околната среда. Люде, които с фенерчета осветяват и броят излюпените току-що океански костенурчета, пълзящи към океана. Тези хора с часове са забравили за себе си, за въпросите си. За тях времето е спряло, те са изцяло погълнати от това занимание.
Американската изследователка Даян Фоси прекарва цели осемнадесет години в планинските гори на Руанда, Африка, с цел изучаване живота на горилите. Гледал съм филми с нея. Горилите я бяха приели като една от тях. Прегръщаха я, милваха я, а тя ги пазеше от бракониерите. Живееше сред тях. Едва ли си е задавала въпроса дали животът и е смислен. Тя бе толкова ангажирана с това, което прави, че сякаш бе намерила спасение от вечните въпроси за смисъла.
През 1985 г. я намират убита пред бунгалото и. Тогава е била на 50 години…
Разбира се убита не от горилите.
Убита от хора. Вероятно бракониери.
Сега не знам какво е положението с горилите в Руанда…
Подобна е и историята с Джой Адамсън, от деца сме чели за лъвицата Елза. Джой също като Даян Фоси живееше сама сред лъвовете. Посвети целия си живот на тях. Грижеше се за тяхната популация и хабитати, пазеше ги от бракониерите.
И Джой бе убита.
Разбира се не от лъвовете.
Предполага се, че е пречела на някои хора наоколо.
Жак-Ив Кусто има по-добра съдба. Целият му живот бе отдаден в защита на океана от замърсявания, в защита на целият този скрит подводен живот.
Сега състоянието на световния океан не е добро. Продължават промишлено да избиват китовете макар, че е забранено. И това го видях. Заснето на филм от разстояние. Изтегляха убитите китове със специални кранове на кораба. Индустриално и бързо.
Жак Ив Кусто е направил каквото е могъл. Поне е спасил себе си от въпросите, които нямат отговор. Иначе нещата с китовете вървят на зле.
Майка Тереза, индийската католическа монахиня от албански произход хранеше бедните и онеправданите.
Сега бедните и онеправданите са два пъти повече.
Почти е сигурно, че обявената за светица от папа Франциск мисионерка, не е била жертва на връхлитащи я въпроси за смисъла.
Всичко това ме кара да се сещам за бабата на един американски професор по медицина Стивън Поуст, който постоянно разказвал една история от детството си.
Когато баба му видела, че е в лошо настроение , че е нещо унил, обезсърчен или отчаян, тя му казвала:
„ Стивън, изглеждаш ми страшно кисел. Защо не излезеш и отидеш да помогнеш на някого…”

Едва ли някой се съмнява, че двете ключови събития в нашия живот са Раждането и Смъртта. Те се случват независимо от волята на човека. Е, разбира се, докато живеем уж свободно правим своя избор. Но тамПетьо нещата могат да се запишат само с малки букви…
Нашите егоистични стремежи са движещата сила да постигнем това или онова, да се изкачим до някакви постижения, отделни удовлетворения, някакви трепети, които кой знае защо наричаме щастие, ала всичко това е един утопичен сън.
През целия си път гледаме на пейзажа през прозореца на аза, изучавайки, изследвайки всяко дърво, всеки инцидент, всяко климатична промяна, но без да познаваме като цяло контурите на собствената си къща, на собственото си съществуване. Без да виждаме същността на нещата разсъблечени от всички привидности.
Но вероятно има мигове като тези през Бъдни вечер, когато си събуждаме от утопичния си сън и отваряме прозореца на душите си, за да влезе малко светлина, чрез която да открием и местенце за надеждата.

ЛЕГЕНДИТЕ

Постоянно слушам по телевизията за някакви журналисти, които били „легенди” в професията, легенди на журналистическата мисъл. Не знам дали хората си дават сметка, че почти всички от тези, така наречениПетьо „легенди”, са били агенти на комунистическата ДС, и че почти половин век са манипулирали слушателите или зрителите си. Обслужвали са един тоталитарен, античовешки режим, разгласявайки една престъпна, неистинска, преиначена информация, осакатила мисленето на две поколения българи.
Прочетох доносите на една такава „легенда”, доноси които е писала за колегите си, с които е работила ежедневно, с които си е пиела кафето и споделяла ежедневието си. Косата ви може да настръхне до каква степен човек може да се принизи, само и само да ползва привилегии, да се сдобие с материални и битови неща, да се ползва от възможността да пътува на Запад. Тези люде „прескачаха” до Мюнхен по Коледните празници, за да пазарят подаръци за близките си. Масовият човек не знаеше това, той живееше като сомнамбул , а една голяма част от него и сега живее като сомнамбул, без да осъзнава миналото си , без да разбира настоящето си.
Разбирането на миналото е едно от главните оръжия за овладяване на настоящето. Джордж Оруел ни предупреди за това в своята книга „1984 „ .
Какви са тези телевизионни „легенди”, които ежедневно са преиначавали действителността, манипулирали архивите, за да осигурят своята кариерна легитимност. Тяхната единствена функция е била да участват в пропагандата на режима, в манипулирането на масите, на така наречения „социалистически човек”, който за тях не е бил нищо друго освен един беззащитен планктон, на който можеш да поднесеш лъжата като истина, с лекотата с която китовете поглъщат ракообразните.
Тези така наречени „телевизионни легенди” плуваха в океан от лъжи и знаеха това.
Те знаеха, че историята на Руската революция е била изцяло пренаписана, за да обслужи сталинистката правоверност, да изличи варварските епизоди в съветската история.
А варварските епизоди в съветската история са толкова много, че за нея трябва да се напишат толкова томове, колкото има Encyclopædia Britannica.
Българската история също трябва да бъде пренаписана, защото тя е осакатена от комунистическия режим до степен да може да се придвижва само с инвалидна количка. Историята написана от комунистите служи не да си спомняме миналото, а да се изличи всяка следа от него. Телевизионните „ легенди” половин век работеха твърде усърдно да изпълнят тази мисия.
За комунистическите варварства, измислените им революции и бандитски партизанлък, осеял страната с трупове, също могат да се напишат томове. Ненапразно Кундера пише, че това което прави човека свободен е постоянната борба на паметта срещу забравата.
Все още по улиците на нашата изстрадала страна ходят хора жертви на комунистическите митове, ходят като сомнамбули, без да се интересуват от националната памет и историята.
А ако историята има някакъв смисъл, то е да ни освободи от фалшивите митове, да ни учи да се освобождаваме от тях. Нека си спомним думите на Макс Планк :

БЪДЕЩЕТО ПРИНАДЛЕЖИ НА ОНАЗИ РАСА И НА ОНЗИ НАРОД, КОИТО НАМЕРЯТ И ПОКАЖАТ ВОЛЯ ТО ДА ИМ ПРИНАДЛЕЖИ.

Информираната като компютър от пето поколение личност изглежда много умна, но не е. Тя е полезна за стриктното изпълнение на функциите, за които е програмирана. Докато не е налице една сувереннаПетьо индивидуалност, която да използва информацията, нейните взаимовръзки, но без да се слива с нея, запазвайки пълната си свобода от думи и понятия, то ние дори не се докосваме до действителността. Става така, че поглъщаме една субективна интерпретация на опита на друга личност. Не е необходимо да сме съгласни с когото и да е, само и само да изглеждаме умни.
Всъщност действителността не може да бъде уловена в думите и понятията.Те са само някакви показалци, които ни помагат и насочват, така както стрелките ни посочват в каква посока да вървим, за да стигнем до някаква местност. Картата на Хималаите не са самите Хималаи.
Веднъж дори един свещеник спорил с философ, който твърдял, че последната преграда, която ни дели от Бога, е самата дума „Бог”, понятието за Бога. Свещеникът не го разбрал, останал малко шокиран от това твърдение. Философът отново си опитал да обясни и казал :
– Човек се качва на магаре, за да пътува и да стигне до дадена къща, но не влиза с магарето вътре в къщата…То само ни е помогнало да стигнем до къщата, до същността. Но не може да ни разкрие самата същност. Затова там някъде слизаме от него и продължаваме отвъд думите и понятията, иначе няма да уловим същността, няма да уловим нищо…
Иначе си оставаме на магарето на понятията, на магарето чуждите интерпретации, на магарето на чуждия опит…
Интернет, този световен океан на информацията създава тъкмо тази илюзия , може да прекараме целия си живот на магарето на собствените си илюзии, че ставаме все по-умни и информирани. Каква тъжна измама.
Това е като на единия край на масата да има един докторат от сто страници, чиято цел е да опише вкуса на портокала, а на другия край да има един реален, истински портокал.
По-бързо ще стигнете до същността на темата, ако просто изядете плода и усетите със сетивата си този вкус. Докторатът от сто страници може и да ни създаде усещането, че сме много умни, но всъщност няма дори да ни приближи до същността.
Само свободната, суверенна индивидуалност, необременена и не следваща ничии чужд опит, може да се докосне до същността.
Никой философ няма готов отговор. Никой мъдрец. Никой гуру. Никой мислител.
Никой не е последна инстанция.
Всъщност великите умове, цялото натрупано творчество на човечеството само ни провокира да мислим. То не дава отговори. Само ни провокира да ги търсим. Сами.
Защото никой не знае отговора.
И ако някой го знае, той ще е извън всички думи и понятия, поради което нито можем да го назовем, нито да го изразим или изречем.

Американският астрофизик Нийл Тайсън води едно много симпатично телевизионно предаване, наречено Cosmos . Той така вплита наука и чувство за хумор, че мога да го гледам и слушам с часове.Петьо
От него научих например, че когато гледаме слънцето, ние го виждаме там, където е било преди осем минути и половина, а не където е в момента. Това е така, защото слънчевият лъч пътува осем минути и половина, докато стигне до нас.
Същото е и със звездите – светлината им пътува до нас стотици хиляди години. Ето защо, сега, когато ги гледаме, те вече не са там, може да са някъде другаде…
Затова се питам колко поколения, колко светлинни години трябва да минат, за да разберат една голяма част от българите истината за комунизма и последствията, които остави след себе си. Да не би когато тази истина достигне до нас, светът да е вече някъде другаде…
Едно от тези трудно преодолими последствия е илюзията, че някоя друга страна, ЕС, или някой спасител, мъдрец или учител може да свърши работата ни вместо нас. Дори и най-великият мъдрец на света не може да извърви и една крачка вместо нас. Сами трябва да си я извървим. Дори Св. Августин е изразил това прекрасно. Той казва : „Самият Исус Христос не може да стори нищо за много от тези, които сами не могат да направят крачката…”
Съществува и една почти непреодолима илюзия, че другите непременно трябва да ни харесват , ценят и уважават, без самите ние да се харесваме, ценим и уважаваме.
Не знам колко години трябва да минат докато светлината на истината достигне до по-голямата част от българите.
Знам само едно – Св. Августин е напълно прав като казва, че и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат да направя и една крачка дори….

Ориана Фалачи споменава в една от книгите си, че бившия папа Ратцингер / Бенедикт XVI / има право, когато пише, че Западът изпитва нещо като омраза към самия себе си. От своята история вижда само онова, което заслужава укор и вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когатоАЗ казва, че ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност вече сериозно е заплашен. Кръвоносната система на Европа е парализирана Тази криза не се лекува с преливания на ислямска емиграция, защото ислямът в никакъв случай не може да предложи платформа за духовност.
Ха ! В мен веднага възникна въпросът: защо стана така , че папа Бенедикт XVI, едва като се оттегли / първия папа, който подава оставка през последните почти 600 години/ има смелостта да назове нещата по този начин. Когато от Бенедикт XVI стана отново / Йозеф Ратцингер (светското име на Бенедикт / тогава може да изрича неща, които всички виждаме.
Сякаш не е трудно да се досетим, че сегашния папа Франциск съвсем не говори по този начин…
Защо Ратцингер говори като немския мислител и културен антрополог Освалд Шпенглер в „ Залезът на Запада” ?
Ами Шпенглер например пише, че Западът се е запътил с бързи крачки към своята културна смърт и ще рухне подобно на египетската цивилизация.
Дали защото и двамата са немци ?
Не правя никакви внушения или препратки. Просто задавам сам на себе си въпроси.
Фалачи само споменава Ратцингер. Не казва нищо повече за него.
Исках да намеря други негови изказвания. На друго място. Намерих разбира се.
Една година след като се качил на престола папата цитира думите на византийския император Мануил II, че пророкът Мохамед е донесъл на света само „зло, с неговата заповед да се разпространява вярата с меч“, което провокирало масови демонстрации в мюсюлманския свят.
Нека се взрем по-внимателно и в думите на говорителя на папата, отец Федерико Ломбарди, когато Ратцингер се оттегля от папството си: „ Църквата се нуждае от някого с повече физическа и духовна енергия, който ще бъде в състояние да преодолее проблемите и предизвикателствата в управлението на църквата в този постоянно променящ се съвременен свят .“
Дали е необходима физическа и духовна сила да се спре цунамито от единоверци на Бин Ладен, които ни заливат и се правят на господари в нашата къща.
Ще се върна отново на Ориана Фалачи, че на едно събрание на общинския съвет на Флоренция, председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заявил : „ Време е вече и във Флоренция да има голяма джамия”. Той допълнил, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да се построи/ с общински пари / голяма джамия и ислямски културен център.
Градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на ренесансовото изкуство и култура ще бъде загробен и осмян от тяхната Мека…За да се превърне Европа в Еврабия и европейците да свършат коленичили на килимчето, да се молят пет пъти дневно заедно със синовете на Аллаха. А от джамията виещият глас на мюезина да оглася катедралите на Флоренция докато ги срути…
Постоянно се говори и пише за битката между цивилизациите.
Коя е другата цивилизация ?
Какво цивилизовано има в цивилизация, която се отнася с жените като с добитък, която реже глави като зелки , безскрупулно поставя взривове, за да убие невинни хора по летища и концерти. Цивилизация в която нерядко бащата убива дъщеря си заради джинсите, и снизходителност когато синът му изнасилва петнайсетгодишно момиче в Ница или Лион.
Политическият либерализъм продължава измислицата за „ умерения ислям ”, комедията за толерантността, лъжата за интеграцията, безразличието, скопения либерализъм, фарсът на мултикултурализма.
На Запад обвиняват хора за обида на исляма, но няма осъден за обида на християнството.
Арабинът, който уби режисьора Тео ван Гог, „виновен” за създаването на документални филми за робството на мюсюлманките, просъсква в съда на майката на Тео: „ Не изпитвам никакво състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка”.
Може би папа Ратцингер / Бенедикт XVI / малко завоалирано е искал да каже следното :
Ако продължава този абсурд с навлизането на исляма, Европа отива направо в боклука.

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

ЗА ФРАНЦ КАФКА И “ЗАМЪКЪТ” (Das Schloss, 1926)

https://theblogforculture.wordpress.com/

В днешно време личността на Франц Кафка е обвита в мълчаливо, но богоподобно възхищение. Той би докоснал в най-голяма степен истински чувствителните хора, които умеят добре да разсъждават върхуКафка живота и неговите противоречия, като не само се сблъскват с тях, но и ги подминават с ясното съзнание, че пътят е един и той води само напред. За тази непоколебима целеустременост се бори и самият Кафка.

Изисква се голям интелектуален потенциал, за да се разбере Кафка. Познавайки тъжния му личен живот, доста от темите в романите и произведенията му са разбираеми, но не и начинът, по който са предадени. Кафка е автор модернист, плод на една драматична последователност от несбъднати желания. Той е писател, който цял живот е страдал, но който приема парадоксите на обществото и който в крайна сметка откровено и по брилянтен начин се надсмива над всички тях. При това чрез изумителния безстрастен поглед на обикновен наблюдател на света, вместо на изцяло зависим от неговия ход продукт, какъвто продукт всъщност сме всички ние.

Това именно е неговата най-голяма сила. Израствайки над нищетата и посредствеността на тривиалното, Кафка разкрива какви неподозирани възможности съществуват пред човека, който обитава обикновената среда, но който има потенциала и най-вече разума да раздвижи тази статична обикновеност, като предприеме първите стъпки към елиминирането ѝ:

Там, горе, трябва да се задоволяваме с това, което ни отреждат, ала тук, долу, бихме могли все пак и сами да направим нещо.

Човекът е над събитията, той е в пълен контрол на желанията и действията си. И въпреки ясното съзнание за безсмислеността на всичко, той не се отказва от своя оптимизъм за собствена стойност и себереализация:

Че какво друго би могло да ме примами в тази пустош, ако не желанието да остана тук?

Разбира се, всички импулси, с които писателят зарежда своите герои, остават нереализирани, по-скоро нямат достатъчната ударна сила да постигнат гореупоменатите радикални промени. Тъй като обществото ни е общество на бюрокрацията, бумащината, хамалогията и хвърчащите листове, които никога не достигат местоназначението си, тази среда на вечна повтаряемост, физическа леност и психическа обърканост не позволява, дори напълно изключва възникването на един динамичен и съответно справедлив свят. Понеже борбата на Кафка, или по-точно на К. – главния герой, е именно тази – за лична справедливост, постигната чрез достигането до ясен за всички, но същевременно напълно ясен за никого смисъл на живота, както и за живот без посредничеството на институциите и администрацията. За едни по-топли човешки отношения, в които индивидът може спокойно да бъде себе си и да осмисли съществуването си чрез пълнокръвен контакт с останалите хора.

За меланхолия в “Замъкът” няма време, защото около К. постоянно се случват събития. Читателят е в непрекъснато чудене кое е първо – дали пристигането и действията на К., или самите събития. Не е ясно кое от кое произхожда. Пристигайки в селото с ясна, но изведена извън конкретиката от автора цел, К. започва своя дълъг път към замъка. Макар неколкократно да повтаря, че вече е пътувал много продължително и е оставил семейство и дом далеч назад в търсене на работа като земемер, за К. оставането в селото и работата в замъка са от жизненоважно значение. Този път е изпълнен с неясноти и лабиринти, със ситуации, които сякаш някой нарочно заплита все повече. В действителност по време на целия роман положението е такова, каквото е – нито повече, нито по-малко истинно или неистинно. Това е особен белег на “Замъкът”, който е същевременно така характерен за творчеството на Кафка.

Кой знае какво ви очаква тук, пълно е с всякакви възможности. Но разбира се, има и такива, които в известен смисъл са твърде големи, за да бъдат използвани, има неща, които се провалят не заради нещо друго, а заради самите тях.

Неочакваното и почти метафизично глуповато състояние на нещата се преплита с мрачната, задушна атмосфера на обречеността и безсмислието. Изтънченият стил на Кафка и лекият, подигравателен тон, с който пише, кореспондират по много нетипичен начин със сериозността на засегнатите от него проблеми. Само истински смел или разочарован, но при всички положения изключително интелигентен човек би могъл да създаде и да се придържа към подобна авангардна писателска стратегия.

И така, беше се сбъднало онова, което можеше да се предвиди, но не и да се предотврати.

Макар че К., освен като изгубена в натрапеното ѝ отчуждение личност (всички постоянно го наричат “чужденец”), може да се охарактеризира и като голям оптимист, който преминава през живота и се опитва да извлече максимума от него. Борбата му за това да му се позволи да работи и живее в селото, е вдъхновяваща, въпреки целия сюрреализъм на мястото, както и на самия замък, за който се знае, че е там, но никой няма реален достъп до него, макар и да е посещавал някоя от многобройните му канцеларии. По този начин остава неясно дали случващото се е реалност, или не, дали хората са реални, или не, тъй като са описани с множество особености, повечето от които са почти само физически очертани елементи с празни погледи и безжизнени лица. Също така са страховити и плашещи, особено помощниците на К., за които въпросът дали са умствено повредени, или са злодеи убийци, е почти метафизичен. Съмнението е постоянно присъстващ елемент в книгата, освен в отношението на Фрида към К., в което пък се крие една от големите изненади. Засегнатите теми също са страшни – за разврата и покварата, за скритите лични подбуди, за манипулацията на обществото от властите, както и тяхната всевластност, за подмолното присъствие на нещастието и разочарованието, които никога не си отиват. Що се отнася до бюрокрацията, тя е основен противник на Кафка. Авторът безмилостно я осмива. Осмива и желанието на ограничения, подчинен човек да се почувства като един малък Клам. Думите, които използва, описвайки действието в романа, също са много силни: разпит, измама, лудост, безумие. Забавно, но и отвратително е как след всеки секретар следва още един и как зад всяка канцелария има следваща. По този начин К. никога не успява да се добере до самия Клам, с когото иска да обсъди бъдещето си в замъка. За съжаление ситуацията наистина е безнадеждна за К.:

Заповедите минаваха някъде над него – и неблагоприятните, и благоприятните – и сигурно сърцевината на благоприятните също бе неблагоприятна, във всеки случай всички те минаваха над него и той се намираше твърде ниско, за да ги промени или – което бе още по-невъзможно – да ги отмени и да направи така, че думата му да се чуе.

В последната част на книгата действието протича много бързо. Има поредица от събития, които коренно преобръщат представата на читателя за самия роман, както и неподозирани обрати във взаимоотношенията между героите. Пред К. се разкрива една истина, една тайна, която звучи толкова абсурдно, а всъщност представлява една потискаща житейска драма, често срещаща се в реалния живот.

Тъжният имагинерен свят на Кафка от романа “Замъкът” е проекция на ужасяващите го през целия му живот кошмари от собственото му ежедневие. Впечатленията от нерадостния си начин на живот той имплантира в К. и историята му, за да създаде накрая един удивителен, макар и незавършен роман. За голямо съжаление, при Кафка романите винаги остават недовършени. Дори пожелал след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат унищожени. Той притежава невероятния талант чрез писането си да внушава на читателите внимание към общочовешките проблеми, които може да са дребни в малкия, изолиран свят на К., но всъщност са с огромно значение не само за самия него, но и за нас, хората от реалния свят.

Кафка има чудовищно въображение и безкомпромисна стерилна строгост към самия себе си. “Замъкът” е философски катаклизъм. За да бъде разбран този роман, той трябва да бъде разпаднат на фрагменти, но това изглежда е възможно единствено за човека, който го е писал.

Начинът на писане на Кафка е тайнствен, подсъзнателен, неконвенционален, безкомпромисно предизвикателен, а неговият силно подчертан индивидуализъм е в основата на литературния му талант. Той сякаш е пазел цялото си желание за живот, за да го вложи в литературата, която пише. Твърде жалко е, че творец с толкова висока стойност не е вярвал в себе си и непрекъснато се е изолирал все по-дълбоко в своята неизлечима потиснатост. И ако “Замъкът” е гениална творба дори в незавършената си форма, едва ли бихме могли да си представим в какъв шедьовър щеше да се превърне, ако беше завършен.

https://theblogforculture.wordpress.com

Изглежда уж уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим иС малката следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки възгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Това каза в интервю проф. Никола Алтънков, преподавател в Калифорнийския университет.
Изглежда уж уточнено, ама не съвсем.
Достатъчно е да включите телевизора си, за да чуете от историци и политици едни напудрени, фризирани и гримирани интерпретации на нашата близка история. Сякаш ние нямаме бащи и дядовци, чиито живот изцяло е преминал през онова време и които са си направили труда да ни разкажат в каква страна са живели. Сякаш ние миналата седмица сме паднали от Титан, спътникът на Сатурн, за да може такива като проф. Баева , проф. Пантев и партийни активисти на БКП/пардон БСП/, да ни разкажат каква е била България преди ние да се приземим окончателно на планетата Земя. Потребността от заглушаване на злото, означава, че злото не си е отишло.
Известният католически философ отец Юзеф Тишнер казва : „ Лъжата – може да се каже – е вкарване на неразбирането във вътрешността на разбирането”. Или пък тя, лъжата, е възможна, когато я вкараме в езиковото пространство и тя играе еднаква и основна роля както за лъжеца, така и за лъгания.
За лъжеца ми е ясно защо жонглира с истината и понятията. Животът му е бил построен върху лъжата. Тя му е била трамплин, чрез нея е правил кариера, ползвал е привилегии. Благодарение на нея си е намазал дебело житейската филия, уредил е чак и децата си. Нима не ги виждаме как се завръщат /а някой не се и завръщат/ от Оксфорд, Кеймбридж и Бъркли…
За мен загадка си остава лъганият… Той е сред онези отрудени хора, чиито ръце от работа са се превърнали в копита. Те още живеят натъпкани в панелните гета, но и днес продължават да ходят на Бузлуджа, носят цветя и пеят като малоумни партизански песнички.
Юзеф Тишнер използва израза „ обикновено разбиране на истината”. Предпоставка за нейното разбиране е степента с която приемаш „обективната действителност”, към която е насочено всяко познание.
Според Разколников убийството на лихварката – един обществен паразит – не е същото като убийството на невинен човек. Убивайки, Разколников е облекчил обществото от непоносим товар. Той изповядва възгледа, че изключителните индивиди имат право на изключителни постъпки, ако тези постъпки ще допринесат за бъдещето благоденствие на човечеството. Да не би вече да си помислихте, че този начин на мислене прави Разколников близък роднина на Ленин, Сталин и българските комунистически главорези ? Защото аз вече си го помислих…Всъщност това благоденствие и това бъдеще още не съществуват ! Няма го и на 9-ти септември 1944 г., няма го и десетилетия след това. Но те вече убиваха…При това убиваха невинни хора…В името на същото това бъдеще…
Но да се върнем на Тишнеровото „ обикновено разбиране на обективната истина”.
Значи Разколников наистина съществува. Лихварката съществува. Има ги брадвата, стаята, разписките…Преди всичко обаче имаме убийство. Оттук въпросът : уби, или не уби ?
Отговорът е само един – уби ! Разколников е убиец.
Всяко изместване на тълкуването на това действие е лъжа и ни отдалечава на светлинни години от това, което наричаме истина.
Да конструираш един цял фалшив свят, чрез който да изместиш фактите чрез професорски и партийни тълкувания, не прави от лъжата истина.
Разколников преди всичко е убиец. После е всичко останало…После можем да говорим за лихварката, за идеи, за лоши капиталисти и прочие…
Проблемът е, че за много хора този път до „ обикновеното разбиране на обективната истина” е неимоверно мъчителен…
Партизанските песни на Бузлуджа всъщност са гласът на гаврата Тя още дълго ще се носи огласяйки поражението на доброто.
Някой ден този глас ще заглъхне. После ще спре.
Защото и утопиите имат свой цикъл в живота на народите.
Но докато още пригласяме на гласа на злото и продължаваме да носим цветя на паметниците му, означава само едно – че то окончателно не си е отишло.

Ален Финкелкрот: Тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто

Автор : „Фигаро “

„Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата

ALAIN FINKIELKRAUT

ALAIN FINKIELKRAUT

република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат“.
Те спорят, но по цивилизован начин. В книгата En terrain miné (“В минно поле”) френските философи Елизабет дьо Фонтене и Ален Финкелкрот, които са дългогодишни приятели, излагат своите съгласия и несъгласия под формата на писма. Вълнуващ епистоларен разговор, който позволява също да открием автора на Nouveau Désordre amoureux (“Новия любовен безпорядък”) и на La Défaite de la pensée (“Поражението на мисълта”).

– En terrain miné (“В минно поле”) е книга на епистоларен разговор между философа Елизабет дьо Фонтене и вас самия, но тя прилича и на диалог между интелектуалеца, който станахте, и безгрижния младеж, който сте били. Като че ли огромна тревога ви дели от него. Окончателно ли скъса Финкелкрот от L’Identité malheureuse (“Нещастната идентичност”) с човека от 1968-а, който сте били за кратко?

– През май 1968-а бях на 19 г. и бях носен от вълната. Както повечето хора от моето поколение, преживях велик момент на стаден лиризъм. Бунтувах се срещу това, което наричахме “системата”, следвайки движението. А после моят зараждащ се житейски опит постепенно се почувства натясно в идеята, че всичко е политика. Особено си дадох сметка, че дискурсът за сексуалното освобождение опростява реалността на желанието и тази на любовта. Тази дисхармония с духа на времето ни накара, Паскал Брюкнер и мен, да напишем Nouveau Désordre amoureux (“Новият любовен безпорядък”). Накрая откритието за тоталитарната еволюция на революциите ме накара да хвърля един не толкова благосклонен поглед върху нашите хубави демонстрации и да възприема следната максима на Анри Мишо: “Който пее в група, ще прати брат си в затвора, когато го поискат”. Аз не отричам май 68-а, но започнах да променям погледа си отдавна.

– Признавате, че през вашите хубави години не сте разбирали как някой може да се нарече десен. “Да бъда ничий негодник: такава беше моята обсесия”, пишете вие. Какво промени мнението ви?

– Писателите от Централна Европа ме накараха да разбера, че тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто. На тях дължа скъсването си с робеспиеровата концепция за политиката като война на човечеството срещу враговете му. Благодарение на тях станах скромен.

– Антитоталитаризмът ли е матрицата на всичките ви битки?

– Когато се разкри тоталитарната измама, осъзнах общото наследство на десницата и на левицата. Антитоталитарзимът не ме накара обаче да фетишизирам демокрацията. Аз обичам силно равенството, т.е. универсалността на чувството за подобност, но от него не си правя заключението нито, че всички представляват ценност, нито че всичко е ценно. И повтарям предупреждението на Саймън Лейс: “Демокрацията е единствената приемлива политическа система, но именно защото има приложение само в политиката. Извън собствената си област, тя е синоним на смърт, защото истината не е демократична, нито интелигентността, нито красотата, нито любовта (…). Едно наистина демократично образование е образование, което формира хора способни да защитават и да поддържат демокрацията в политиката; но в собствения й порядък, който е порядъкът на културата, тя е безпощадно аристокартична и елитарна”. Аз просто смекчавам думите му, казвайки, че републиката трябва да се стреми да осигури израстване на всички, но без никога да жертва взискателността, нито висшата степен на съвършенство.

– Обявихте, че антирасизмът заплашва да стане комунизма на ХХI век. Това така ли е вече?

– Всъщност не остава вече нищо от този велик морален принцип, освен систематичната практика на отричане и преследване на непокорните. Да виждаш това, което виждаш, вече означава да се изложиш на обвинението в расизъм. И след Жорж Бенсусан или Паскал Брюкнер, всички онези, които се стремят да отворят очите за антисемитизма и франкофобията, които върлуват в “народните квартали”, рискуват да бъдат преследвани и да се явят през ХVII-то отделение на съда за подбуждане към расова омраза.

– В първото си писмо Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че държите някои “ултрадесни” позиции. Вие й отговаряте, че ожесточената ви защита на секуларизма или на републиканското училище не ви прави десен човек. Къде стоите спрямо разцеплението дясно/ляво?

– Левицата има само думата “промяна” в устата, когато става въпрос за спасяване на мебелите. Но не съм десен, тъй като левицата, десницата и центърът говорят в един глас: гласа на икономиката. Независимо дали става дума за опустошенията на неотуризма или крайностите във футбола, нашите представители разсъждават изключително в термините на рентабилност: “Това носи приходи, значи е добро!”. Десницата и левицата поставят политиката в служба на икономиката, което е жалко. Повече от всякога, политиката трябва да смени господаря си и, работейки за благосъстоянието на гражданите, да служи на цивилизацията.

– Смятате ли, като Еманюел Макрон, че това разцепление е остаряло и може да бъде заменено с разцеплението “прогресивен/консерватор”? В лагера на консерваторите ли сте вие?

– Тъй като не съм наследник, нямам никаква причина да пледирам за запазване на привилегиите и съвсем не желая да замразявам обществения ред. Ако съм консерватор, това е в екологичен смисъл, но тази екология, този принцип на съхраняване не трябва да се ограничава до земята, той трябва да обхваща културата, езика и също любезността на маниерите. Покойният Пол Йонет цитира някъде тази красива фраза на Андре Терив: “Това, което искаме да поставим от чиста предпазливост, е спирачният механизъм. Склонът не се нуждае от защитници”.

– Може ли да бъдеш едновременно социалист, консерватор, либерал, както предлага Лешек Колаковски?

– В прочутото си “Кредо”, публикувано за първи път през 1978 г., Колаковски припомня, че за консерватора няма хепиенд, няма окончателно решение на човешкия проблем. А също, че има цена, която трябва да се плати за целия прогрес, който правим. За либерала, добавя Колаковски, “човешките общности са застрашени от стагнация, но също и от регрес, когато се оказват организирани по такъв начин, че вече няма място за индивидуалната инициатива и способността за създаване”. И, накрая, за социалиста, обществата, в които търсенето на печалба е единственият фактор за регулиране на системата за производство, са застрашени от ужасни катастрофи. Трите големи типа чувствителност, разграничени от Колаковски, могат да бъдат дозирани различно, но като него аз приемам това тройно наследство.

– Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че сте изоставили идеала на Просвещението. Какво е отношението ви към тази епоха и философско движение? Предпочитанието ви изглежда е по-скоро към Ренесанса…

– Това, което характеризира модерните времена, е хуманизмът. Бог отсъства, човекът заема мястото му: такъв е сценарият. Но този хуманизъм няма само един застъпник. Има хуманизъм, произлязъл от Ренесанса, който определя културата като път към нашето лично творение през съкровището на творенията на другите, хуманизмът на Просвещението, който иска човекът да използва разума си, за да бъде свободен и да разшири своята империя над света, романтичният хуманизъм, най-сетне, който ни припомня, че сме способни да се самосъздаваме, да се самопораждаме и който рисува образа на едно несломимо вкореняване на човека. Напрежението между тези хуманизми е плодотворно: нито един не бива да се пренебрегва. Така че аз съм решителен защитник на Просвещението срещу неговите противници и тяхното изкушение да заемат цялото място.

– Имаме чувството, че вашият консерватизъм е толкова естетически, колкото и политически, че вашият основен двигател е привързаността ви към красотата на света и особено към тази на миналото…

– Ако аз съм естет, то е в смисъла на онзи селянин от Оаз, който в един документален филм по France 5 казваше, че никога постигането на рентабилност няма да го накара да се съгласи да избере пътя на индустриалното животновъдство. Защото, когато през пролетта най-накрая изведе кравите си от обора, те подскачат като малки момичета на ливадата. И този “танц на кравите, казваше г-н Дьоларжилиер, няма цена”.

– Една от основните теми на разногласие с Елизабет дьо Фонтене е въпросът за жените. Феминист ли сте?

– Майка ми беше домакиня и бих проявил жестока неблагодарност, ако не призная всичко, което дължа на нейната преданост. Днес обаче жените имат друга съдба: те присъстват в публичната сфера, имат достъп до всички професии. Радвам се безрезервно на тази голяма еманципация. Това, което ме дразни, е когато чувам някои неофеминистки да изобличават, сякаш нищо не се е случило, увековечаването на мъжкото господство. Лошият традиционен играч не признава поражението си. Тези лоши играчи от нов тип не признават победата си. Те искат също да се приключи веднъж завинаги с разликата между половете чрез деконструкцията на онова, което вече наричат “род”. Не виждам никакъв прогрес в този насилствен поход към недиференцираност.

– Елизабет дьо Фонтене ви упреква също за приятелството ви с Рено Камю. Пишете, че ХХ век е век на разбитите приятелства. Имаме чувството, че за вас приятелството е по-важно от идеологията?

– Имам дълбоки несъгласия с Рено Камю, но онези, които ме приканват да скъсам с него, за да вляза в кръга на почтените хора, имат нещо общо: те никога не са отворили нито една от неговите книги. Ще се опозоря, ако отстъпя пред тяхното искане. По-общо констатирам, че от публикуването на пасквила, поръчан на Даниел Линденберг от Пиер Розанвалон, и чието заглавие, Le Rappel à l’ordre (“Призив към ред”), звучи като признание, черните списъци зловещо се появиха отново в част от пресата и университетските среди.

Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат. Това сплашване и тази дисквалификация покваряват интелектуалния живот. Аз се опитвам да устоя.

– En terrain miné (“В минно поле”) е истински интелектуален дебат, какъвто вече не се прави, но води до задънена улица. Всеки остава на позициите си и Елизабет дьо Фонтене признава, че би могла да бъде прокудена от част от приятелите си заради тази книга. Какво разкрива това? Невъзможно ли е да се дебатира днес във Франция?

– Ние разисквахме и несъмнено благодарение на епистоларната форма, която избрахме за тези разговори, нашето приятелство издържа на бурите. Не всичо е загубено.

http://www.glasove.com/

Страница 5 от 13« Първа...34567...10...Последна »