Страница 2 от 1612345...10...Последна »

„Светият“ Сталин в днешната „руска духовност“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Наскоро в интернет попаднах на потресаващи кадри: край задната стена на Кремълск ия палат в Москва, където и до днес се намира гробът на Сталин, до неговия бюст, неколцина мрачно-важни субекти, стоящи мирно, държаха в ръце доста голямоКалин2 изображение в напълно иконописен стил, на което под лика на Пресвета Богородица (т. нар. „Богоматер Державная“) в крупен план, на нещо като постамент, в пълна маршалска униформа, с бял кител, бе изобразен сам… „бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин, а от двете му страни, с по-дребни униформени фигури като „ангелски сонм“ бе представен „генералитета“ на Съветския съюз от времето на Втората световна война. Най-потресаващото обаче бе, че огромна върволица от народ, губеща се някъде в дъното зад Кремълските стени чакаше своя ред, за да застане пред „иконата“. Щом приближаха до нея мъжете (далеч не само възрастни) сваляха шапки, започваха да се кръстят, да правят поясни поклони и да се навеждат да целуват – по неизбежност горната част на панталона на „вожда“ върху изображението. Същото – и още по-старателно, кръстейки се и кланяйки се, дисциплинирано пребрадени с руските църковни забрадки – правеха и жените.
И по-рано бях виждал тази „икона“ на Сталин и сталинистите, и реших да се заинтересувам за нейния произход. За мое удивление проучванията ми разкриха нещо ужасяващо, което бих нарекъл масово „оцърковяване“ на един от най-големите убийци на ХХ в. и по-специално на самия руски народ и на неговите вярващи. Разбрах първо, че „Богородица Державная“, благославяща Сталин и съветски му генералитет, се е „явила“ за първи път през 2015 г. на някакво тържество във връзка с годишнината от битка през Втората световна война. Била е „изписана“ от иконописци по поръчка на т. нар. Изборски клуб – крайно „кафявото“ направление на „интелектуалния путинизъм“, чийто председател е „писателят“ Александър Проханов, а видни членове са председателят на движението „Анти-Майдан“ (sic!) Николай Стариков и неоевразийският идеолог проф. Александър Дугин.[1] Веднага след възпоменателното тържество през 2015 г. е била извършена и заупокойна служба за „героите“ на „иконата“ от някой си („атонски“ както е било съобщено) йеромонах Афиноген. Да, за чест на местната Белгородска митрополия на РПЦ, последната тогава официално се е разграничила както от „иконата“, така и от отслужилия заупокойната служба йеромонах.[2] Само че още тогава, в отговор на критиките, червено-кафявият „писател“ Проханов е сравнил публично Й. В. Сталин – най-централната фигура на „иконата“ с… Моисей, защото „държавни ръководители, които са били повинни в масови репресии, все пак могат да се сметнат за светци, ако са удържали победа в конфликт, заплашващ съществуването на нацията“. „Има мотив Сталин, както Мао Цзедун, който е убил много хора, както и Моисей, който също е убил множество евреи, да се смята за възвишен и почти свят човек“ – заявява тогава председателят на Изборския клуб.[3]
Очевидно въпреки разграниченията на РПЦ през 2015 г. „иконата“ на „почти светия“ Сталин все пак е продължила да придобива необезпокоявано популярност сред „руския народ-богоносец“, след като в наши дни вече можем да я видим и като обект на хилядно „благочестиво поклонение“ при самите Кремълски стени.
И ето че продължавайки да изучавам зашеметилата ме демонстрация на „образцовата руска православност“ постепенно разбрах, че едно „църковно“ преосмисляне на Сталин всъщност датира в Русия от поне две десетилетия и половина и съвсем не започва с все пак параправославните фашизоиди от Изборския клуб, а идва направо от „църковните низини“ на „най-православния народ във вселената“. Ето примерите:
Още през 1993 г., в Елцинова Русия се появява сборникът на православния писател и журналист Сергей Фомин с одиозното заглавие „Русия в навечерието на Второто пришествие“ (разбира се, в ранния Елцински период страната няма как да не е пред „апокалипсис“). И тъй, в сборника са публикувани (впоследствие придобиват огромна популярност) две ключови легенди: първата за това, че предупреден по благодатен начин от (кой знае защо) ливански православен молитвеник – сам Йосиф Висарионович претърпял дълбок духовен прелом и наредил да се качи на самолет Казанската икона на Света Богородица, за да се извърши с нея въздушен „кръстен ход“ в небето на обсадената от германците Москва. По-късно – и това е втората легенда – пак „бащата на народите“ извършил тайно кръстен ход със същата икона около „стените“ (неясно какви „стени“) на Ленинград. И двата града следователно са спасени от хитлеристите в резултат на тази тайна „благочестивост“ на Сталин.[4]
Това обаче е само началото на „оцърковяването“ на Сталин. Вече в началото на Путиновата епоха – през 2008 г. предстоятелят на храма, посветен на Св. Равноапостолна Княгина Олга край Санкт Петербург – игумен Евстафий (Жаков) поръчва, а след това и инсталира в храма си истинска икона, представяща следващата „православна народна легенда“, а именно: как по времето на обсадата на Москва Сталин лично посетил пребиваващата в съветската столица сляпа провидчица св. Матрона, за да получи от нея благословение за победа над немците. На иконата (с нейни снимки разполагаме и днес) Сталин е изобразен в цял ръст, облечен в шинел, а някъде в „подножието му“ е коленичила светицата, чиято фигура почти се губи, макар формално това да е „нейна“ икона. Изображението предизвиква реакция в средствата за масова информация (а след това и на С-Петербургския митрополит) в резултат на което игумен Евстафий (Жаков) е принуден да отнесе изображението у дома си, а скоро след това и да напусне предстоятелското място в храма. Продължава обаче да дава интервюта в своя защита и най-вече – в защита на Сталин, който, според него „бил дълбоко вярващ човек“. В едно от интервютата отецът между другото заявява: „Освен небесния, аз имам още двама бащи – единият, плътския ми баща, а другия – „бащата на народите“. Чувството, че Сталин е отец на народите, че той отчасти е и мой възвишен отец, не ме е напускало през целия ми живот“.[5]
Вече чувам как някои русофили ще ми възразят, че игуменът, за когото пиша, е просто някаква единично взета „объркана глава“ и значи аз пак съм се заел с „русофобско оклеветяване“ на РПЦ. Само че възразителите ми се лъжат. Веднага след свалянето на отеца от предстоятелското място, в Петербургската митрополия (и в Петербургските медии) постъпва „открито писмо“ от неговите многобройни енориаши, които горещо защитават и о. Евстафий, и иконата. Освен това, трябва да се знае, че злощастният игумен съвсем не се оказва първоавтора на изобразения в храма му „житиен сюжет“. Сам той настоява (и е прав), че се бил вдъхновил да заръча изписването на „каноничното изображение“ от видяна от него икона в храма „Св. Николай“, разположен между корпусите на Московската държавна библиотека (т. е. в центъра на Москва). Там образът на св. Матрона е бил окръжен от по-малки икони (с житийни сцени), показващи чудесата, извършени от нея приживе. И ето на една от тях светицата е изобразена отново в компанията на Сталин, когото благославя. [6]
По-нататък: измишльотините за връзката на новопрославената руска светица със Сталин (впрочем в реалния живот гонена през цялото време на Втората световна война и приютявана в различни комунални квартири от свои близки и почитатели) – оказва се – са били многократно обнародвани и в нейни „неофициални“ жизнеописания, още преди канонизацията ѝ през 2004 г., като изданията са били снабдени с благословението на йерархията на РПЦ (вкл. на патр. Алексий ІІ). В едно от тях например ни е разказано за следните „знаменателни“ думи на светицата: „Кой знае – била казала тя – може би Господ ще прости на Сталин. Той и сам е пленник“. На кого – пита я свидетелката в жизнеописанието? „На Каганович и на всички онези; те висят на врата му, не му дават дъх да си поеме… Той обаче обича Русия, той цялата си душа положи за нея във войната“. И след това в „жизнеописанието“ ни е разказано как светицата предсказала, че Каганович (нали се сещате защо именно той) и неговата сестра щели „да убият Сталин“.[7]
Да минем още по-нататък: вероятно дълбоко акцептирал тъкмо тази „свещена версия“ за смъртта на „вожда“, през 2018 г. вече не просто предстоятел на енорийски храм (като одиозния о. Евстафий), а сам членът на Синодалната богослужебна комисия на РПЦ, доцентът от Института по история на С-Петербурския държавен университет, протодякон Владимир Василик пише в своя статия, именно във връзка с годишнината от смъртта на „бащата на народите“ следното: „Преди 65 години почива Й. В. Сталин. От юридическа гледна точка смъртта му е естествена. От гледната точка на цял ред преки и косвени исторически факти, тя едва ли е била такава. Съществува убедителна версия, че са му помогнали да умре неговите сподвижници.“ И след това, в същата статия, членът на Богослужебната комисия на РПЦ, позовавайки се на „владика Тихон Шевкунов“ (в Русия всички знаят, че това е „духовникът на Путин“), ни заявява: „Йосиф Висарионович се явява трагическа фигура и нека да добавим – велика; фигура от мащаба на Йоан Грозни и Йоан ІІІ (курс. мой)“. Следва „обоснован“ опит протодяконът да опровергае и „мита“ за репресиите, извършени от „трагическата и велика фигура“ на Сталин. „Огромният мащаб на репресиите от 37-ма – 38-ма г., пише той смело – въобще не е свързан със Сталин, който ги е мислел като ограничена спецоперация само срещу ленинската гвардия (sic), но с интересите на същата партокрация (която в края на краищата го е и убила – б. м.)… и с устрема на троцкистите да отклонят удара от себе си и накрая, с низките чувства на някои граждани, които чрез тях са решавали свои жилищни, служебни и лични проблеми. Някой справедливо отбеляза: нима Сталин сам е написал няколко милиона доноса? Разбира се, че не. В редица случаи не някой друг, а Сталин и Берия са спирали машината на терора (курс. мой)“.[8] Подчертавам, че току що цитираните безумия са написани не от някой беловлас маниакален сталинист, а от клирик на „най-православната“ и „нападана чрез САЩ от „фанариота“ Вартоломей РПЦ“ – доцент и член на Синодалната богослужебна комисия. Който впрочем завършва опуса си с „произвеждането“ на още една „благочестива легенда“: „Ние имаме свидетелство – възможно е то да се нуждае от проверка, но в същото време очевидно е вероятно: че не много преди смъртта си Сталин се е изповядал пред митрополит Николай (Ярушевич). Сигурно изповедта е била страшна, но тя е била приета (както виждате протодякона знае и тайната на изповедта – б. м.). И него са го опяли, при това опяла го е цяла Русия“.
Обръщам внимание на опита на протодякона да ни внуши в статията си, че с репресиите от 1937-38 г. Сталин е целял да отстрани… „ленинската гвардия“. Нека в тази връзка кажа, че с тази дивотия стигаме до пределните крайности в днешното руско „оцърковяване“ на сатрапа. Ако не са запознати съвременните почитатели на „великата руска духовност“ трябва да научат, че в средите на РПЦ (не като секта извън нея) след 1989 г. се развива едно направление, наречено „царебожники“ – типична проява на болна руска мистика, според чиито представители появата на Сталин е ни повече, ни по-малко Божие наказание, стоварило се върху убийците на… императора-мъченик Николай ІІ – първо разбира се върху „жидо-масоните болшевики“, които Сталин неслучайно периодично подлагал на терор (разбирате ли сега защо протодяконът ни говори за „спецоперацията“ на Сталин срещу „ленинската гвардия“), но второ – и върху целия руски народ, допуснал в революционния си бяс този „велик грях на цареубийството“. Сталин, с две думи, е стилизиран в болната мистика на тези люде като избран „бич Божий“, отмъщаващ на „грешната“ Русия и на болшевиките за Николай ІІ.
Ще цитирам – за да не си помислите, че съчинявам – от новия акатист на царя-мъченик Николай, публикуван в книгата на архимандрит Петър (Кучер), духовник на Свето-Боголюбовския девически манастир край Владимир: „И посла карающую десницу Свою (т. е. Бог – б. м.) – правителя Иосифа (т. е. Сталин – б. м.) да накажет народ непокорный сей за преслушание клятвы, древле отроку Михаилу Романову данной“.[9]
Както виждаме, безумието на църковната „рецепция“ на Сталин съвсем не е изолирано явление в „руската православна духовност“. Не е затова и необяснимо хилядното кръстене, покланяне и целуване на „свещеното изображение“ на един от най-големите убийци на ХХ век край стените на Кремъл в наши дни.
Нека добавя, че едва ли „право правящата“ йерархия на тази църква ще продължи да се разграничава особено активно от този абсурд, след като сам „цезарят“ Владимир Путин неотдавна (в документалния филм на Оливър Стоун, разговарящ обилно с „господаря на Кремъл“) ни заяви, че: „Сталин е противоречива личност“, незаслужено демонизирана извън Русия, но сравнима в безкомпромисността си с такива исторически фигури като… Оливър Кромуел, а пък в самото навечерие на 2020 г. с възмущение отхвърли резолюция на ЕС, в която сталинизмът и хитлеризмът се приравняват като исторически престъпления.

Народ от тодорживковци

АВТОР : МИЛА ИСКРЕНОВА

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално иМила всякакво отношение. За 45 години той успя целенасочено и планирано по петилетки (девет) да изтрие всеки вид индивидуално мислене, което стои в основата на създаването, на откритието, на строежа и просперитета – дейности в служба на обществото. Така се появи голямата празнота, в която боклукът от целия външен свят навлезе у нас под формата на клишета, мрачни перспективи, псевдокултура, развратени представи за живота и какво ли не бутафорно безумие.
Соцът премахна всички видове авторитети в съзнанието, разчупи йерархията на стойностите, заместавайки я с партийна йерархия, остави съзнанието оголено от всякаква самозащита и способност да взема собствени решения и го обрече на външно узурпиране. Отгледа празнота, вид екзистенциален вакуум, поддържан от празни слова и лишени от реализъм постулати. Тя дехуманизира обществото, което никога не е блестяло с милосърдие. Но ако преди комунизма жестокостта му е била диктувана от егоистични интереси и страсти, сега тя е неосъзнато самоцелна и самодоволно перфидна.
Социализмът успя да внедри у всекиго по един партиен секретар, който размахва пръстче над главата му. Създаде народ от тодорживковци, народ, който постоянно се обединява във всякакви комитети, съюзи, подписки, петиции поради липсата на „другарски съд“, за да разчисти някакви сметки с някого, който през 1900 и еди коя си година го е настъпил… „Бравос, ашколсун, евала!“, наречете ме „враг на народа“ – ще бъде вярно! Мнозинството дори няма да разбере иронията и ще я порицае.
Не вярвам в способността на такава философия за живота да функционира успешно. Социализмът тук сега е по-силен от всякога, защото му е отнета възможността да праща директно в лагери. Или както би казал Ницше: „Човешко, твърде човешко!“
Човешкото достойнство има силна връзка с културното ниво, лично и обществено. Достойнството е култура. Прискрипаният/прищипан ум не е силно нагънат ум – той е ум, който мисли трудно и дълго, изразява се отегчително и всява смут и всеобщо притеснение, защото никога не става ясно какво точно мисли. Това е ум, притеснен от табута, притиснат от съображения, възпитан в подчинение и поставен в четвъртит аквариум, в който плуват акулите на страховете. Прискрипването може да се осъществи по най-различни начини, най-сполучливият от които е да се подложиш.
Формализмът не е „упадъчно западно влияние на разлагащата се западна култура“. Не е и липса на съдържание… Формализмът е липса на личност на сцената. Както и в живота. Всеки по-радикален жест, особено в областта на изкуството и културата, среща тежка опозиция. Интелигентното, за да не кажа „интелектуалното“, отношение към новостта се изразява в опит за разбиране, а не в отрицание. Тук инфантилно властва отрицанието, зад което обикновено стоят съображение от не-културен и далеч не-естетически характер. Заяждането. Влизането в кухненски подробности, а не в разчитане на принципите… Някакви сили с дълбинно-провинциално-махленско мислене постоянно се опитват да налагат вкус и мерки, каквито те самите не притежават или притежават със съмнителна стойност, и точно затова, когато забележат ясна позиция, се втурват с всички сили да я елиминират. А после цъкат с език „колко сме назад от света“, без да отчитат, че те са основната причина за този факт.
Една от причините да обичам италианците е усещането им за класа (classe) – вродено и възпитано също като усещането за Бог. Когато казват, че нещо е от „висока класа“ (alta classe), те го свързват с Бога, а не с Политбюро…
Не разбирам защо една голяма част от обществениците ни не заявят честно и открито, че са комунисти… Няма нищо лошо в това – на теория комунизмът има и хубави страни, далеч по-приветлив е от редица други идеологии. Комунизмът ги превъзходжа с идеализъм и човечност, които за жалост човешката природа не може да усвои на практика. Но никой днес не казва: „Аз съм комунист“! Казва: „Е, ами аз май съм с леви убеждения“. Убежденията обаче, в повечета случаи, са само параван. А единствената вяра зад тях са парите. Дали ще се стигне до тях по „комунистически“, или по някакъв друг път – е все едно.
Социализмът беше строй, в който хората мълчаха пред самите себе си. И постепенно изгубиха способност да чуват самите себе си. Ето защо тук нещата ще бъдат все такива, докато не се постигне разбирателство относно близкото ни соц минало. Не е възможно да се претендира за демократични възгледи с носталгично вперен към миналото поглед, към реалността, в която „всички бяхме равни, но някои бяха по-равни”. Уморително е да търсиш консенсус с хора, пред които е „неуместно” да се критикува „комунизма“, защото са убедени, че тогава е имало много повече радост.
И, да, вярно е – при социализма имаше много повече радост!
Радост , че са пуснали банани за Нова година.
Радост, че след 10-годишно чакане ти е дошъл редът за лека кола „Лада“.
Радост, че си получил ключове за панелно жилище след 15 години търсене на връзки.
Радост, че си се сдобил със софийско жителство, женейки се за жена, която не можеш да понасяш.
Радост , че си станал член на БКП.
Радост, че не са те арестували след разказване на политически виц.
Радост, че задграничната ти виза не е спряна.
Радост, че си се откачил от бригада за домати и арпаджик.
Така живееше социалистическият човек – от радост в радост. Че и пари му даваха! Направиха всичко трудно достижимо и радостта сама пристигна. Радостта, която се првърна в трагедия.
Имам остра нетърпимост към това някой да размахва пръст в лицето ми и да ме назидава публично за моята социална неутралност – било то виден музикант, съмнителен критик от претенциозен вестник или лудият на квартала. Реакцията във всички тези случаи е отхвърляне – на мнението ми, на критиката ми и на мене самата, защото съм си позволила да мисля различно. Ваксинирана съм преди много години и не мога да се разболея от обществената лудост по никоя тема. Не се намесвам в ничие пространство, без да ме питат, и не позволявам същото за моето.
Тук винаги са убивали със „секира“ тези, които не се подлагат… Вярно е също, че носталгия към злото изпитват различни кръгове навсякъде по света – към фашизма са особено много, но не така явно, както към комунизма у нас. Проблемът е, че комунизмът отглеждаше злото и това, което преживяваме в момента, е резултатът от вече отгледаното зло – проследете генезиса му и всичко ще стане ясно. Двойните стандарти са като куфари с двойно дъно, в които открай време се пренасят незаконно разни неща.
Проблемът на културата ни е преди всичко „културен“ – останалите финансови, организационни и прочие проблеми са следствие – в икономическата му част властва битът, тотално.
Как затънахме в тази Чеховска безизходица? Не задавам въпрос, защото и Чехов не е имал отговор на това „питане“. Или може би му отговаря неговият колега Камю:
„Да си различен, не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си.“

Американецът Хари Франкфурт е човекът, който описва как глупостта и измамността, постоянно заемат все по-големиПРОФИЛ медийни пространства. Как се разширяват като вселената, как водят до неспособност за разпознаване на истината. Става дума за онази лековата и измамна отвореност към всичко, за културата на бързите съприкосновения с нещата, без ни най-малък опит да надникнем в тяхната дълбочина. Още с включването на телевизора, или влизане в социалните мрежи, бързо биваме заливани с едно претенциозно дърдорене, едно измамно празнодумство, нехайство и немърливо пропълзяване край истината и фактите, което той нарича “bullshit”.
Булшитът е дискурс, при който всеки излиза и си говори каквото му падне, без да го е грижа дали е вярно, дали си струва, още повече , че никой няма да тръгне да проверява. Приличието е някак погазено, елегантността избутана настрани, а фалшификатът, посредствеността и самохвалните геройства, излизат на авансцената. Наблюдаваме онова , което Бодрияр нарича свят на симулакруми , т.е. свят на копия, които няма оригинал. Те започват да доминират, да създават неистински свят, който притъпява усещанията до степен да загубваме разликата между симулация и реалност. Това се получава, когато не си даваме сметка за собствените си дефицити, следователно, дори не знаем колко са големи. Сякаш е по-добре да имаме минути, в които да помълчим, вместо да крачим с високо вдигната глава, самоуверени и блажено оптимистични, затъващи неусетно във всеобщата глупост. Да поучаваме другите, как живота се подчинява на определени правила и механизми, звучи не просто наивно, тази прекалена увереност ни отпраща директно към глупостта. Същото е с гъмжилото от религиозни съвети, публикувани заедно с предсказания и зодиакални знаци. Тези, които са си направили труда да разтворят Новия завет, би трябвало да знаят, че тези неща нямат работа едно до друго. Известно е, че към Бог не се ходи на екскурзия с екскурзовод, там всички сме самотни пътешественици.
Булшитът се забелязва и сред журналисти, политици, водещи на телевизионни предавания, блогъри, които захранват ежедневно масовата публика с телевизионен, вестникарски и всякакъв медиен фураж. Живеем в грандиозно реалити, запълвано с полуфабрикатите на скандала, или с някаква престорената тържественост. В менюто му са всички изкуствено раздути и деформирани случки, а често и измислени такива, стига да звучат предизвикателно .
Нехайството към истината, забулване на фактите, моралното и идейно шарлатанство на редица анализатори, с малки изключения, зависи от мястото, което заемат в конюктурната хранителна верига. С каква лекота само пренебрегват истината, как поднасят захаросани сурогати, как се вдига пушилка, забулвайки фактите с измислени сюжети. А когато пушилката се раздигне, виждаш, че на нейно място, всъщност не е имало нищо… Колкото до сутрешните авторски предавания, разните реалити формати, където татуирани до ушите момчета и силиконови момиченца с мозъци на колибри, високопарно и нахакано, „разбиват” традиционни представи и морални принципи. Там булшитът процъфтява. Тук въобще не става дума за познатия бунт на младостта, която отхвърля старите парадигми. Защото , за да отхвърлиш нещо, трябва да го познаваш, ала ако нямаш базовата култура да го познаваш, се превръщаш в булшитър. Това означава систематично пренебрегване не само на правилата, но и размахване на повърхностното, без да те пука нито за истината, още по-малко за публиката. Булшитът е камуфлаж, дава вид че допринася за дискусията, но всъщност я разрушава. Основният принцип е : този който вдига най-много шум има право. Достатъчно е да изпълваш пространството с нахакани , въздушно-капкови безсмислици, като вулгарно се саморекламираш. Клишетата са най-мощната плазма, която движи и захранва кръвоносната система и поведението на тълпата. Това е онази вълна от малоумия, която се плиска по медии , интернет и социални мрежи. Нехайството към истината облъчването с размити и халтави понятия за добро и зло, хлъзгайки се по повърхността на събитията, подменя реалния свят. Силните децибели на посредствеността, просташкият език, понякога заглушават не само реалността, но сякаш умъртвяват и тихият шепот на обикновената човечност, често избутана някъде в ъгъла.

Някой смята, че свободата означава равенство. Друг я свързва с честност и справедливост. Трети вижда в нея път към човешкото щастие. Четвърти намира там култура и спокойна съвест. Само че свободата на един човек, може да влезе вВРЕМЕТО конфликт със свободата на друг човек. Усещането за справедливост на един, много често се конфронтира с усещането за справедливост на друг. Винаги културата на едни хора, се оказва напълно несъвместима с културата на други. Има някаква невидима, категорична граница между частния живот с неговия личен избор, и фона на обществения пейзаж. Ако обществения пейзаж е демократичен, и не пречи на избора, той сам по себе си, нито може да ни осигури равенство, нито щастие, нито дори спокойна съвест. Свободата е нещо с което човек трудно се справя. Тя идва на цената на личната отговорност. Не съществува общество на планетата, което да е постигнало окончателна хармония, което да разрешило всички човешки проблеми, или е дало отговор на всички загадки на света. Универсалните абстракции, които управляват вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Те просто си съществуват, и не се интересуват дали ги забелязваме или не. Няма световна идея, успяла да хармонизира неизброимата разностранност на човешката природа и стремления. Всъщност една голяма част от човешките трагедии са продукт на сблъсъка на разума с ирационалното, или с недостатъчно рационалното. Да не говорим, че няма никакво спасение от екзистенциалната тревога, която рано или късно всички същества чувстват у себе си. Нашият живот е отвъд нашето разбиране. Отвъд всичките ни илюзии, представи, очаквания, преструвки, пози и стремления. Никой не притежава отговор за смисъла му. Има хора, които търсят религиозен отговор в някои от големите монотеизми. Други намират успокоение във философията на стоицизма и будизма. Изписаните книги по темата са с размерите на хималайският масив. Има и търговци на илюзии. Това не променя и на сантиметър факта, че сме едни еднодневки в космоса. Смъртта заличава и изтрива всяка индивидуалната съдба. Не животът, не родът. Те продължават да съществуват по силата на природата в която участват. През кратката траектория на живота, чрез своите избори, можем да му придадем какъвто си искаме смисъл. Често си въобразяваме, че сме изкачили планина, но времето така премества и заличава праха, че от планината няма да остане и къртичина. Изграждането на този смисъл, на тези представи, макар и илюзорни, служат като предпазни парапети, преди да паднем в бездната. Понякога го правим с престорената веселост с която Том Сойер боядисва оградата. Защото отнемеш ли му на човека всички илюзии, той пада в прахта. Каквито и фрази да бърборим за смисъла, с какъвто и пустословен патос да се опитваме да го доказваме и описваме – смъртта ни затваря устата. Може пък и да си струва да се опитваме да му придаваме смисъл. Проблемът ни идва от факта , че трудно можем да обясним защо си струва. Щастието не съществува. Няма никакви логически предпоставки за него. Има само временни удовлетворения, идващи от изпълване на някаква празнотата вътре в нас. Подобно на кваса от евангелските притчи, който нараства и изпълва вътрешната празнота в нас. Външният свят не е в състояние да изпълни тази празнота. По някакъв начин копнежът да съществуваш, означава да притежаваш. Щом по силата на самата си природа сме временно тук, би следвало най-напред да приемем факта, че сме крайни, заедно с притежанията си. Но човек не иска да се разделя с тези притежания. Звучи парадоксално, но на практика ние не можем истински да притежавате нещо, или някого, ако не сме готов да не го притежаваме.
Има нещо фундаментално сбъркано в Творението, повтаряше една моя стара леля. Стивън Хокинг, който въобще не познава моята леля, също смята, че основно правило е, че във вселената нищо не е перфектно. Перфектното просто не съществува.
Ако съществуваше перфектното, човешкият род въобще нямаше да го има, смята Хокинг.

Ницшевото amor fati /обичай съдбата/ ни приканва да обичаме реалността, такава, каквато е. По възможност изцяло. По друг начин казано ще прозвучи така : на тази земя, открай време има палачи, мъчители и жертви. По-голямата риба изяжда по-ПРОФИЛмалката. Всичко това несъмнено е част от реалното. Щом ни приканват да обичаме реалността такава, каквото е, излиза че трябва да обичаме и палачите. Теодор Адорно се пита дали все още можем, след Аушвиц и Холокоста да приканваме хората да обичат света какъвто е. Ако трябва да приемаме всичко такова, каквото е, при всички обстоятелства, в цялото му трагично измерение и съучастничество, не означава ли да сме в сговор със злото ? Адорно е евреин. Той съвсем не приема съдбата си в духа на amor fati . Бяга в Англия, за да се спаси от нацизма.
Нюрнбергският процес сякаш идва , за да окаже влияние върху начина по който да бъдат дефинирани международните престъпления. Там има един американски съдия Робърт Джаксън . Искал войната да бъде обявена за универсално престъпление, т.е. основите, положени в Нюрнберг, да бъдат валидни по-късно за всички. Идеята е отхвърлена. Нюрнберг си остава военен трибунал, създаден специално за осъждането на нацисткия режим.
Затова няма Нюрнбергски процес за чудовищните престъпленията на Сталинизма !
Сталинските масови екзекуции, репресии и агресии към чужди държави, по нищо не отстъпват на тези на Хитлер. Сталин избиваше и заличаваше цели държави. Ликвидираше не само настоящите, но и потенциалните си съперници, заедно с техните последователи.
В момента в путинова Русия тече пълна реабилитация на Сталин.
Светът мълчи в духа на amor fati.
В руските държавни телевизии денонощно тече масивна кампания , която насажда омраза към Запада. Игор Яковенко я нарича медиафрения . Денонощно се внушава , че станалите жертви на Сталинската агресия поляци , балтийци, украинци, грузинци и източноевропейци, са точно толкова лоши колкото са нацистите.
Игор Яковенко определя путинизма, като кланово-феодален фашизъм, без идеология. Този фашизъм е непредсказуем и дори няма нищо общо с идеологията Чучхе на единственото дебело момче в Северна Корея – Ким Чен Ун.
Ръцете на Путин са изцапани до лактите с кръв. В Чечения, Грузия , Украйна, Армения, убитите са десетки хиляди.
В самата Русия, броя на убитите журналисти и опоненти на Путин /според Яковенко/, достига 320 души. Само преди две седмици 41-годишният опонент на Путин, Никита Исаев, почина по загадъчен начин, пътувайки във влака.
В същото време Макрон и Меркел говорят за сближаване с Русия.
Тръмп казва, че „Путин имал „страхотен контрол върху страната си“.
Все още се смята за прилично да се ръкуваш с Путин, да стоиш до него на една маса, да разменяш дипломатични комплименти.
Десни, западни популисти имат още по-специални отношения с Русия. Матео Салвини се снима с тениска с лика на Путин.
Как може да свърши всичко това, не зная. Има и зловещи сюжети.
Всъщност отдавна е известно, че в междудържавните отношения понятия като хуманизъм , човечност и здрав разум, като юридически принципи на практика не съществуват.
Още по-малко могат да бъдат свързвани с Русия.

Откъде идва тази почти мистична привлекателност на утопиите ? Какви са тези слепи сили, които постоянно тласкат света към някакъв хипотетичен контрасвят ? Кои са тези люде, които постоянно се опитват изкуствено да инсталират и присадят този ПРОФИЛконтрасвят в реалността.  Според Фройд зад симптомите и думите винаги се крие несъзнаваното. Според Маркс пък, зад идеологиите се крият непризнати и прикривани интереси. Защо цяла армия от западни интелектуалци и политици не се спират, продължават и сега, да бутат света с някакви теоретични, левичарски айсберги към бездната. Нима историята не им показа сгромолясването на утопиите ? Ами че техният тътен още се чува ! Той ще се чува още с години. Скритата част на айсберга, се оказа човешката природа. Тя е толкова смазващо тежка, че винаги прави на пух и прах всеки теоретичен връх на айсберга, изграден от привидности. Нима не стана ясно, че левите идеи рано или късно се разпадат на парчета. Разпадат се, заедно с всичките си измислени и фалшиви очевидности, за някакво идеално и равноправно човешко общество, стъпило на представите за равенство. В генеалогията на утопиите винаги има заложено насилие. Няма невинни утопии ! Колкото по-красиво звучат, толкова по-жестоки са пътищата към тяхното осъществяване. Това се налага поради факта, че теоретичните представи за справедливо общество, изпадат в радикален разрив с човека, такъв какъвто е.
Всички утопии отначало само се сблъскват или разминават с настоящето. После неминуемо се сгромолясват в бездната ! И винаги по една и съща причина – утопичните идеи са нежизненоспособни, те са в крещящо неоъответствие с човешката природа.
Жак Фреско, архитектурен дизайнер, концептуален учител и футурист, обиколи света с лекции да обяснява своя проект „Венера”. Проект, който трябваше да ни помогне да тръгнем по пътя на нова световна цивилизация. Гледах публикуваните проекти на неговите градове на бъдещето. Сградите са разположени геометрично кръгово, с цел ефективно транспортиране, минимален разход на енергия и административен център. Не бих искал да живея в тези градове. Приличат ми на геометрично и „елегантно” разположени еднотипни концлагери. Фреско говори за държави без граници в които хората ще си живеят едва ли не като братя.
В една от лекциите споменава, че Карл Сейгън мечтаел да общува с извънземни. Вероятно се е надявал , че те страшно много ще искат да си общуват с нас. Но Фреско сам признава, че това не е много сигурно, защото например знаем, че републиканците не могат да общуват с демократите. Мъжете и жените срещат трудности в общуването си, а съдилищата са пълни с братя и сестри които се съдят.
В средата на деветнадесети век мадам Елена Блаватска също говори за нова цивилизация. Опитва се да внушава, че ще се появи нов тип хора от Шестата раса Те щели да се появят първо в Америка, като продукт на смесването на гените на много нации. Не съм забелязал появата на такава раса. Ако някой е забелязал, моля да ми пише.
Тъжното е, че имунната система на много западни интелектуалци, особено европейските, е някак трагично разрушена от марксистки, феминистки, семиотични, мултикултуралистични, постструктуралистични, психоаналитични и левичарски полюции. Текстовете им вонят от култура, но за мен това са интелектуални мастурбации от които бъдещето няма начин да забременее.
Този интелектуален шаманизъм не е променил човешката природа стотици години. Утопиите никога не са били обективен източник на някаква фундаментална мъдрост за същността на човешката природа, нито пък за хармонията в човешките общества.
Те винаги са били източник само на насилия и страдания.

Не харесвам фразата „бъди себе си”. В човека има една вродена тъмнина. Властни инстинкти. Агресия и жестокост.ПРОФИЛ Завоалирани нагони. Непредсказуеми тласъци към потулвани и трудни за признаване мотиви. Понякога генетично заложени. Не може на насилника да му кажеш „бъди себе си”. Тази вътрешна тъмнина не може да се премахне. Може само да се преодолее. За това е необходим самоконтрол. Вътрешна отговорност. Чрез нея идентифицираш себе си. Определяш мястото си. Това значи да си преодолял тъмнината. Да не се страхуваш да попиташ себе си къде се намираш. В светлата или в тъмната си част. Но това може да го долавяш единствено в състояние на постоянна будност.
Вместо „бъди себе си”, повече ми харесва : „бъди човек”. По-истинско е. Първото крие опасности.
Ако се опитаме да насочим фразата „Обичай ближния си както себе си”./Мат. 22:34-39/ към по- ясни и разбираеми намерения , ще срещнем непреодолими трудности. Човек няма такъв психически ресурс да обича всички, да обича човечеството. Когато един мъж попитал Исус: „ Кой всъщност е моят ближен?” Исус му разказал притчата за добрия самарянин, помогнал на мъжа, който бил ограбен, пребит и оставен полумъртъв на земята. Става дума за този, когото срещнеш по пътя си и го видиш паднал. Това означава да проявяваме състрадание, към падналия до нас, да не го подминаваме. Да не бъдем безсърдечни и свирепи, да окажем помощ.
През останалото време може би по-валидно е : „ Остави ближния си намира”. Не му пречи. Не му навреждай. Ако можеш помогни му. Но най-важното – не му навреждай. Мисля, че с това се затваря кръгът на любовта към ближния!
Един от Светите отци бе казал как да тълкуваме думите в Светото Писание.
„Словото Божие е безбрежно, необятно море. Много хвърлят в него своята мрежа и този, който мине почти по повърхността, извлича само пяна.
Този, който хвърля на по-голяма дълбочина, извлича риба.
А който се спуска до дъното на морето събира драгоценни раковини и бисери.”

Цялата българска земя е набучена като игленик със съветски паметници ! До тях, паметниците на българските национални герои изглеждат като градински джуджета. Символичният Альоша, с шмайзер в ръце и суров поглед, стърчи вПРОФИЛ небесата над големите градове, а паметниците на Левски, Ботев и Караджата, почти не се виждат сред храстите на квартални градинки, вкопани в земята. Така както през турско, християнските църкви е трябвало да бъдат по-ниски, за да се запази доминантното положение на исляма над християнството.
България продължава да изглежда като руска губерния, чиито улици все още носят имената на окупаторите. Най-големият катедрален храм в София носи името на руски разбойник. Българинът продължава да живее в една среда пренаситена от руска символика.
Съветският народ не е могъл никого да освободи, защото не е могъл да освободи самия себе си и децата си от чудовищната Сталинска тирания. Съветския съюз никога и никой не е освобождавал ! Окупирвайки страните от Източна Европа , той просто е разширил границите на собствения си концлагер. Към собствените си роби е прибавил други. Към издевателствата в концлагерите и убийствата на робите в собствената си страна, е прибавил още концлагери, продължавайки със същите убийства и издевателства само, че този път в Източна Европа.
Паметниците трябва да бъдат демонтирани ! Те символизират присъствието на един окупатор, чието бутафорно величие, олицетворява насилието, оронващо достойнството на българина, решил самостоятелно да избере мястото си в света.
Може би паметниците са само реплики от непрестанният диалог на един народ със самия себе си, докато сам стигне до истината за своето минало.
В Естония съветските паметници бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища.
Изглежда българите искаме да преместим остатъците от националното си самочувствие на същото място – на гробищата.

Точно както радикалните мюсюлмани-шиите смятат, че Архангел Джибрил е допуснал грешка, като е предал на Мохамед ПРОФИЛ Посланието, което е било предназначено за Али, така и постоянно чуваме едни хора, които продължават да говорят, че идеята на комунизма всъщност била страхотна, но били допуснати грешки и извращения. Всъщност, трябва ли въобще да се говори за грешки и извращения щом става дума за утопии ? Юрген Хабермас, смятан за последния голям философ на Франкфуртската школа, пише, че проблемът на съветското общество било „деформирана версия но социализма”. Работата е там, че цяла плеяда мислители, най-вече френски, но и немски, изграждат ялови философски конструкции, който всъщност са постмодерни форми на марксизма. Като ги четеш те обзема една постмодерна печал, защото истината, която ние наричаме очевидна, според техния жаргон бива „тоталитарна”, „хегемонна”, „логоцентрична”, „афроцентрична”, „структурална” „фалоцентрична” и т.н. Значи „идеята била хубава” ама била опорочена. Една утопия дали ще се опорочи или да няма да се опорочи, тя ще си остане пак утопия. Социализмът обещава да реши всеки проблем на света, звучи благородно, но след него винаги следва разруха. Единствената движеща сила, за просперитета на една общност е собственият интерес, практикуван умело, до степен, от неговата дейност да се ползва цялото общество, на фона на здрави закони, и още по-здрави институции. Точка. Дори няма нужда да го дефинираме като капитализъм , няма нужда от никакъв „изъм” и „изми”.
Всички конфликти, всички човешки трагедии, всички онези касапници, наречени „велики революции”, са продукт единствено на сблъсъка на разума с ирационалното, налудното, утопичното, нечовешки жестокото, или най-малко на недостатъчно рационалното. Лявата фонова радиация не е спряла да се стеле над Европа след Големия взрив на октомврийската социалистическа касапница през 1917 г. Няма такова окончателно решение, универсална формула, която да обедини неизброимата човешка разностранност, стремления, прикривани нагони, инстинкти и съперничества. Тези философско конструирани, съвършени общества, никога не са би ли нищо повече от колективен сън, защото са неосъществими поради своята нереалистичност по фундаментални причини, свързани най-вече с многоликата човешка природа, с естествените неравенства между човеците. Какво братство, равенство и свобода, когато в много често в семействата брат с брата не си говори. Влезете ли в архива на съда, бързо ще установите че , седемдесет процента от делата са между роднини. Какво братство, какво равенство ? Не могат да го постигнат в семействата си, а тръгнали да подреждат по него света.
Поради каква причина умни бели мъже, продължават да бъдат па̀соми на левичарските си съновидения ? Защо марксизмът и левите идеи се оказаха хранителна среда, окоплодни води на всички феминистки и зелени движения по света ? Защо всичките тези мултикултуралистични, вонящи от култура постструктуралистични, семиотични и психоаналитични пируети, чукат на вратата на левичарството ?
Нима историята многократно не им показа какво има зад тази врата ?

Бъди лицемерен и все пак недей да изглеждаш лицемерен ! Може би това е принципът по който действа червения историк от БАН Георги Марков. За него както и за други като него, се оказва, че почти е невъзможно да превъзмогнат своето минало ,ПРОФИЛ твърде много са инвестирали в своята дълга кариера на червени историци. Няма лъжа, която човек да не може да прикрие под привидността на искреност, обективност и мъдрост. Вероятно за периода 1944 -1989 г. може да се напише обширна Енциклопедия на българските лицемерия във всички сфери на обществения живот. Изкривеното обръщане и изкривяване на събитийността, спекулативните исторически заключения, като цяло проядената от лъжи написана в учебниците тъкан на най-новата българска история, трябва да бъде изхвърлена и написана отново. Буква по буква.
В свое интервю историкът Георги Марков казва следното : „Имаше концлагер „Белене”, но имаше и НДК. Ако го нямаше НДК, къде щяхме да провеждаме Европредседателството ? Имаше добро и лошо.”
Кое наричате „лошо” г-н Марков ?
Може би комунистическият терор преди и след 09.09.1944 г. с масовите убийства /над 30000 българи/ , безследно изчезналите , пребитите и осакатените, разграбеното частно имущество, хилядите смъртни присъди ? Или пък дългогодишните присъди на невинни хора, принудителната колективизация на селското стопанство, налагането на грозни съветски порядки, убийствата на стотици“горяни“, несъгласни и разбунтували се срещу червения терор, многобройните лагери“ за превъзпитание“ в Белене, Скравена, Ловеч…Ами стотиците хиляди прекършени човешки съдби на близките на жертвите ?
Всъщност жестокостта, насилието, принудата и грабежите не съпровождат ли комунистическото ни минало по цялата му кървава траектория ?
Последствията от това минало ще се влачат още с десетилетия !
Това ли наричате „лошо” ?
За самия Марков определено е имало само „добро”, защото за един секретен сътрудник на Първо главно у-ние на Държавна сигурност какъвто е той, не е имало никакви кариерни и битови пречки. Затова тонът му още е господарски, още е менторски. Той като единствен просветлен исторически гуру, от висотата на своите исторически заключения, е решил, че може да си позволи да ни пробутва своя изкривен свят. Решил е , че може да си позволява да преминава с лекота онези граници, които хората наричат с простичката дума приличие. Решил е да прекрачва тези граници с лекота, заселил се сякаш завинаги по един господарски начин в неприличното и лъжата.
Справедливостта е целесъобразна хармония или съразмерност между събитията. А когато тези събития са пронизани от жестокости, издевателства и насилия, подобни сравнения звучат нелепо. Не, те звучат зловещо ! Имало „извращения и убийства”, но имало и НДК”… Към каква публика адресира Марков подобни заключения ? Към полуграмотния, безвъзвратно увреден, червен планктон, състоящ се от онези люде, които се изкачват на стада към Бузлуджа размахвайки руското знаме ? За тях ли ? Това са особен вид сомнамбули, които са в състояние да извършват действия, да се хранят, размножават и участват в разговори, но една част от мозъка им извечно спи , без дори да долавя същинската картина на нещата. Този тип комунистическа парасомния, често съпроводена с бълнувания и скърцане със зъби, от която страдат всички тези стотици хиляди носталгици е нелечима.
Тези хора вече никога не могат да бъдат събудени. Те ще си отидат в отвъдното спящи.
Само такива люде могат да бъдат публика на академик Георги Марков, на проф. Баева, на Пантев, на цялата кохорта червени историци, приели комунистическата евхаристия от червените си господари. Затова до края на живота си слугински ще им благодарят, ще им се чувстват длъжни, заради жалкото си привилигеровано минало. Ще им се отплащат, като правят подли внушения пред младите поколения . Ще продължат да рисуват едни измислени, изкривени исторически картини , с уродливи стилизации, с нескопосано, осакатено моделиране на събития, чрез хлъзгави метонимии. Чрез назоваване и тълкувания на събития с подмяна на имена и понятия, придавайки им измислени значения и съдържания.
Приличието и всичките, движещи се в орбитата му прояви, не могат да бъдат преподавани чрез методите на разсъдъка. Приличието произтича от хората, които действат при всякакви обстоятелства, според нормите на собственото си човешко достойнство. Приличието черпи своята сила от една интуиция за цивилизованост, извлечена от самия живот.
Прескочиш ли това приличие, прескочиш ли това човешко достойнство, вече не можем да говорим нито за историци, нито за академици, нито въобще за история.
Можем да говорим за нещо съвсем друго друго.

Страница 2 от 1612345...10...Последна »