Страница 2 от 1312345...10...Последна »

Да си посредствен означава да живееш по средата, в бездарие, да се вписваш в общоприетите правила,Петьо като Хайдегеровия Das Man. Всъщност това е нормалният човек в статистическият смисъл на това понятие. Das Man е човекът като всички други. Той мисли за нещата така, както „се мисли” за тях. Невзрачен е, и иска да наложи невзрачността и на другите като стандарт. Представител е на масовидното, обезличено съществуване. Той е безличната маска на всекидневието. Този човек си представя съществуването като силна, могъща и безотказна майчина гръд, която е длъжна да му дава да суче, дори да няма никакви заслуги или принос за това.
Всичко това се дължи на вредата, нанесена от псевдохуманистичните лозунги, които неуморно повтарят все едни и същи послания – всички са равни, всички имат право на живот, всички имат права на дом, всички имат право на благоденствие, храна, справедливост, просперитет и т.н.
Тези лозунги се отнасят до едно идеално състояние, което преди всичко трябва да се постигне. Всички тези демагогски внушения винаги премълчават ролята на личните заслуги и усилия.
Посредственият човек е осъден да следва мними пророци, те подхранват фантазиите ,надеждите и илюзиите му. Тези леви пророци водят масите към неясни цели, тласкат ги към едни химери, които съществуват само в техните фантазии.
Милиони сомнамбули, на Изток и на Запад, крачат по света, преследвайки абсурдни, социалистически и доказано опасни измислици, като „равенство между хората”.
За съжаление цялата западна академична общност, с демагогски софизъм, продължава да сее заразата на опасната идея, че хората могат да постигнат щастие, подобно на нирваната в майчината утроба. Само там може да се живее без труд и усилия, без грижи и дори без противоречия. Дори във Великобритания академичната общност от десетилетия произвежда хора скептични към свободния пазар, хора със силно идеологизирани леви възгледи.
Сякаш никой не си е извадил поука от пагубните думи „свобода, равенство и братство”, изковани по време на Френската революция”, която кой знае защо някой наричат „велика”. Още по-тъжно е, че сякаш никой не разбра, че когато има свобода – не може да има равенство. А там където има равенство – не може да има свобода. Първото защото хората са с различни способности, а второто, защото равенството, може да бъде наложено единствено насилствено.
Левите лозунги винаги са били едни кухи фрази, изпразнени от съдържание, но със силно емоционално сублиминално въздействие.
А ето, точно там са околоплодните води на посредствеността, раят на бездарието, там е Хайдегеровия Das Man, човекът-маса, който изглежда няма нито народност , нито какъвто и да е географски или културен топос.
Най-обезкуражаващото е , че бъдещето на обществата и на Изток и на Запад до голяма степен зависи именно от него.
От човекът-маса.

Някой знае ли сред българските телевизионни зрители, кой е Иван Илин ? Сигурен съм, че сред моите номинални приятели във Фейсбук,/ всичките са начетени и информирани хора/ . Те знаят кой е Иванмоя милост Илин.
Но за тези, които не знаят кой е , ще положа максимални усилия да бъда кратък . Дългите текстове във Фейсбук не се четат. Четат се само кратките.
Иван Илин произлиза от семейство на дворяни.Той е идеолог на християнския руски шисо-фашизъм. След смъртта на СССР, книгата на Илин „Нашите задачи” се разпространява в Русия в огромен мащаб и тиражи. Той се превръща в Гуру на Путин и на цялата руска политика след смъртта на СССР. Няма годишна реч на Путин, която да не започва и да не завършва с цитати на Иван Илин.
Путин по отношение на Илин е като Ананда, най-отдадения ученик на историческия Буда Шакямуни.
Илин умира забравен през 1954 г. в Швейцария Путин организира препрогребването му в Москва, прави му паметник, в същото време прехварля и личния архив на Илин от Мичиганския държавен университет през 2006 г.
През 2017 г.руската телевизия отбелязва с филм, представящ Илин като морален авторитет на вечността. Смущава ли ви думата „вечност”. Мен също…Дори Стивън Хокинг не употребява този термин…
„Илин е политик на вечността! Ти да видиш…
Знаете ли каква е базовата, основната, фундаменталната философия на Илин. Тя е, че Русия е стъпила базисно на една историческа, световната и вечна НЕВИННОСТ.
С една дума, всичко, което се случва, би трябвало да е атака от външния свят срещу руската невинност. Това оправдава руската реакция.. Забележете : „ Русия не върши никакви злини, злото може да бъде извършвано само и единствено върху и срещу Русия.”
Евразийската имперска идея на Илин, става фокус на единен мозъчен тръст в Москва с членове като Дугин, Глазев , Алексавдър Проханов , Тихон Шевкунов. Този пък Тихон Шевкунов е любимият монах на Путин, негов придружител по време на препогребването на Илин. Шевкунов е автор на често повтаряна идея, че Путин е преродения Володимир ,/Валдемар на историческата РУС / Вълнуващо нали… Какъв абсурден руски театър нали ? В сравнение с него Бекет и Йонеско изглеждат като селски зевзеци, разказвачи на вицове…
Подобно на Адолф Хитлер, Проханов обвинява световното еврейство като враг № 1 на Русия ! Той обвинява евреите за Холокоста. Според него единствената защита срещу международната еврейска конспирация и англоезичния империализъм , е руският спасител Путин.
Месиянската мисия на Русия е да спаси човечеството. /вече няколко пъти България беше „спасявана”/…Последиците ще се влачат още с десетилетия…
Руското месианско съзнание, основаващо се на учението за „земния рай”, на идеалното битие, на православната мечта, за божествена справедливст – всичко това, кара Запада да отрича светогледа на Русия, на нейната вяра, култура и исторически закони. Затова темата за руското оръжие е свещена тема за Света . Руското оръжие защитава не само градовете и териториите, несметните богатства на земните руски недра. А на всички земни и небесни светилища…Виж , ти…
Руската външна политика се ражда, пише Глазев, от философията на евразийството, например че отделните държавите са отживелица. Всички в Европа трябва да бъдат доминирани от великата сила Русия. Америка трябва да бъде държана на дистанция , тъй като тя не е част от голямото евразийско пространство/семейство/.
От гледна точка на Москва, конституционално структурираните Америка и Европа, крият изкусително слаби места. Ами май, че това си е точно така… Русия се възползва от това. Американската и европейска наивност спрямо Русия са пословични. Те са толкова тънки тези слабости, че строителният предприемач Тръмп май не разбира нищо от тези неща. Това не е работа за строителни предприемачи.
Разбира ги единствено/вероятно не само той/ Джим Матис. Той е наясно с тези неща след 40-годишен опит с руските политически и военни номера и непрестанни лъжи, затова подаде оставка. За тези, които проявяват интерес, моля прочетете мотивите на неговата оставка. Има ги в мрежата. При него типичната американска и европейска политическа наивност, относно политиката на Русия някак са ампутирани от неговият опит и от самата му практика. Това е във пряка връзка с онзи виц : защо не вземате крокодил за домашен любимец – защото той не прави разлика между храната и този, който му я носи…Така мисли и Матис. Така мисля и аз, който не съм политик и никога не съм искал да бъда.
Ако пък някой проявява още по голям интерес по темата, нека намери книгата на проф. Тимъти Снайдър, преподавател в Йейлския университети книтата му е „Пътят къв несвободата „
Аз бях дотук.

В своята дълбочина истинската реалност няма синтаксис. Няма прилагателни. Нито метафори. Както и да ги подредиш думите, те ще бъдат само една възможна комбинация, защитаваща една вероятност повече отАЗ друга. В свят, изтъкан от неопределеност, умът не може да си позволи постоянно да си създава само разпадащи се модели. Реалността не може да бъде напъхана в езика, тя по един мистичен начин съществува независимо от него.
Ако сте любители на интелектуалния фитнес, има зали по модернизъм и постмодернизъм. Има и други – по структурализъм и постструктурализъм . Там ви чакат фитнес инструктори като Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко и компания. Те учат, че езикът ни предхожда, че цялата човешка дейност се регулира от несъзнавани знаци и символни механизми. Правят детайлна аутопсия на всички езикови елементи и лингвистични структури, а във всеки дискурс откриват скритата човешка същност. Всъщност вършат едно символично посредничество, търсят скрита аргументация зад завесата на знаците, размишлявайки върху човешкото битие. Всички те са много умни пичове, но повечето от тях постоянно се въртят в орбита около Ницше и Фройд, и всички до един са с леви убеждения.
Колкото и да прикачваме към действителността епитети, както и да строим мисловни конструкции от понятия, винаги идва момент когато прекарваме остатъка от живота си под развалините им. Оттам крещим или пък мълчим глупаво, покъртени пред непредсказуемата непривлекателност и нелогичност на света. Едва ли някой ще чете Лакан на смъртното си легло.
Когато навлизаш в едно умение или област от живота, достигаш голяма дълбочина, но губиш хоризонта. На Изток казват, че хипертрофията на интелекта започва, когато броим дърветата, но не виждаме гората. Свеждането на света до интелектуален образ води до шизофрения.
Може би целият ни инстинктивен стремеж към истината е продиктуван от страха ни от непознатото. Това е онзи прастар страх да останем сами пред непредсказуемата реалност. Много по-лесно е да се приютим в представите си за нея и да жонглираме интелектуално с йерархията на ценностите. Но с възрастта долавяме, че всяко нещо, включително и ценностите, се опровергава по силата на собствената си природа. Откриваме, че всяко вчерашно Добро се е превърнало в Зло, че до вчера красивото лице вече не толкова красиво. Вече почти сме склонни да поставим изминалия си живот в кавички, даже решаваме да прекъснем мостовете си с миналото и да изживеем с мъдрост бъдещето. Но това е все същата, стара церемония на страха. Тя отново изгражда храмове на представите, картонени катедрали на надеждите, из чиито лабиринти се носи зловещият кикот на опровергаващото време. По всичко изглежда, че за да доловим реалността, трябва да взривим не само мостовете с миналото, но и тези с бъдещето. По друг начин казано, това означава да приемем мистерията на живота такъв какъвто е.
Въпреки че много не си падам по интелектуалните мастурбации на структуралистите, ще завърша с един цитат на Лакан, върху който сякаш си струва да се замисли човек :
„ Аз може би трябва все пак да се осмеля да приближа мястото на своята истина. Това, което ме очаква „там”, не е една дълбока истина, с която трябва да се идентифицирам , а една непоносима истина, с която трябва да се науча да живея.”

Спомням си, че преди години шведски политик каза следното по българската телевизия : „ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци „. Разбира се, това , че скандинавците са по-различни от останалитеПетьо европейци, не е открито миналата седмица. Отдавна е известно, че протестантските държави са най-уредената и просперираща част от света. Това до голяма степен се дължи на протестантската етика, която обръща особено внимание, на трудолюбието, спестовността и изключително рационалното използване на ресурсите. Но не е само това. За да се разбере протестантския капитализъм, трябва да се вникне дълбоко в неговата етика и дух. Дух който обуздава онзи индивидуален, ирационален стремеж, страст към все по-голямо материално имане , към все по-голямото индивидуално перчене и показност, защото само по себе си това с нищо не допринася за просперитета на общността. Съществува една специфична скандинавска мяра, че материалното перчене и показност не е само проява на лош вкус, а директно пречи на племето, на общността Може би тук е мястото, където трябва да споменем, че усещането за общност, грижата за всеки неин член, тук е достигнала нива почти непонятни за останала част от Европа. Учението на Лутер и съпътстващите го реформи на калвинизма и пиетизма, сякаш най-добре са се развили в именно тук – в Скандинавието.
Един англичанин, чиято съпруга е датчанка, Майкъл Бут, крайно недоверчив към разказите, които слуша за скандинавските държави, в едно радиопредаване пита : „ Ама наистина ли датчаните не заключват колите и велосипедите си , когато ги оставят на улицата ?” Освен това започва да се пита защо годишния Индекс за възпиране на корупцията съобщава, че страни като Дания, Финландия, Швеция и Норвегия са с най-ниска и почти нулева корумпираност в света. А когато разбира от един доклад на университета в Лестър, че датчаните са най-щастливите хора на света – това му идва в повече.
Решава да се премести за известно време в Дания. Но още с пристигането си, започва да се чувства още по-неразбиращ и объркан. Оказва се, че не само не си заключват колелетата, когато ги оставят по улицата. По извънградските пътища има сергии със зеленчуци, оставени на самообслужване, а на близо има кутии. Вземаш си каквото ти е необходимо, и си оставяш необходимата сума в кутията. Няма продавачи…
Датчаните не се притесняват да оставят децата си в бебешките колички, извън кафенетата, оставят децата си сами да ходят на училище с велосипеди още шест, седемгодишни . Майкъл Бут е изумен. Каква е тази доверчивост, защо тези хора си имат такова доверие ? Обадих се на издателя си, пише Майкъл Бут, да го питам откъде идва това доверие? А той ми каза: „ Те просто нямат нужното въображение, за да лъжат и мамят”… А това силно усещане за принадлежност към племе и общност се вижда навсякъде. Няма къща, двор , прозорец от който да не се вее датското червено-бяло знаме. Майкъл попитал един датчанин: „не прекалявате ли с тези знамена ?”, а той му отговорил: „всички народи си развяват знамената”. Е да де, отговорил Майкъл, но англичаните не развяват националното знаме на рождения ден на котката си”….Всяка година датчаните харчели по шест милиона британски лири за знамена.
Има разни политолози и социолози, които пишат и говорят за датската ксенофобия и расизъм. Да казват, че датчаните обичат да поставят прегради между тях и останалата част на света , прегради между всички, които могат да им попречат да се чувстват удобно и уютно, нещо което датчаните наричат „хюга”.
Майкъл Бут ги намира за много непринудени хора. Мъжете не носят вратовръзки, децата се обръщат към учителите си на малки имена, а датските политици ходят на работа с велосипед.
Съвсем обичайна гледка е да видите министър-председателя на Дания по улиците на Копенхаген. На никого това не прави впечатление. Никой дори не се обръща.
Може би все пак е бил прав онзи швед, който чух да казва преди години по българската телевизия:
„ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци ”.

Човешката природа е такава , че когато си представят по-добър свят, хората най-напред мислят заПетьо собственото си положение. Все едно дали го осъзнават или не.
Известно е , че усещането за справедливост в смисъла на равенство, се основава на завистта. Завистта към другия. Той има това, което ние нямаме. Той се наслаждава на това, което има. Ако може насладата му да бъде намалена. А пък ако може достъпът до наслада на всеки да бъде равен.
Нима не сте забелязали, че когато на някой успял и известен човек се случи нещо лошо, другите, ,неуспелите, изпитват някаква дълбоко скрита, притаена и неназована наслада. Сякаш неизбежния изход от това, поне наглед, е аскетизма. В манастира царува поравно споделената забрана. Поне така би трябвало да бъде.
Само , че германец, живял пет години в тибетски манастир, пише в книгата си, че и там човешката природа показва скритото си лице. Появяват се неизказани йерархии, скрити привилегии, обособяват се групи, появяват се форми на доминация и завист. Заложените социални и либидни зависимости не се преодоляват с показни жестове. Или поне това е твърде трудно.
Апостол Павел в един пасаж от „Послание към римляните” казва, че самият закон поражда желанието да бъде нарушен.
Само, че със закон или без, желанието си съществува. То предхожда закона.
Законът само поставя прегради по пътя към желанията. Защото човек трудно се освобождава от тях . Те са като преживяванията по време на сън – колкото повече бягаме от тях , толкова повече оставаме на същото място.
Може би затова либерализмът е политическа философска система, която създаде закони, който да бъдат като преграда за необузданите желания, за да запазят достойнството на човека. Едновременно с това в центъра на либералната идея стои индивидът с неговите лични права и свободи.
Либерализмът и идеята за достойнството на човека имат безспорно християнски произход. Няма друга духовна традиция, която да е поставила на върха на ценностите отделният човек, човешката душа – нейното загиване и спасение.
Но в съвременния европейски и секуларен свят говорят не за „достойнство” , а за „права” на човека. Само, че правата на едни, започнаха да отнемат ценностите и достойнството на други. Или аз греша ?
Западният либерализъм, такъв какъвто го наблюдаваме в момента, е дълбоко проникнат от левичарство. Той сякаш иска да отнеме от човека неговата рационалност, неговият инстинкт за самосъхранение – физическо и духовно.
Масовото навлизане на бежанци в Европа от страни с примитивна ислямска култура, привърженици на варварски обичаи и методи, на практика остават непокътнати със с всяко следващо поколение. Все едно дали живеят в Лондон, Париж или Мюнхен. Идеята за мултикултурализма не само, че не е погребана, но дори се появяват някакви мутирали форми на толерантност. Например като тази да наричаме Коледните празници – „ Зимни празници „, за да не накърним чувствата на мюсюлманите. Вероятно ще дойде момент, когато ще се наложи да наричаме Христос „Човекът от кръста”…
Не става ли така, че Либерализмът, който има християнски произход, сам създава антихристиянство в сърцето на самото християнство. Или отново греша…
Не е тайна, че цялата американската и европейска академична общност е левичарски настроена. Това го спомена само преди дни Димитър Бечев, преподавател по политология в щатски университет.
Канадският психолог Джордан Питърсън пише : „ Това левичарство доминира не само в Канада, но и в Европа. Абсолютно съм отвратен, че имат такова влияние в университетите. Според мен по много различни начини, университетите са сторили на обществото повече вреда, отколкото добро през последните 20 години! „
Едуард Саид /личен приятел на покойният Цветан Тодоров/ в книгата си „Ориентализмът” се опитва да ни внуши, че има дълбоко неразбиране по който Западът гледа на Изтока. Въобще понятието за различна култура религия, цивилизация, водели към враждебност, агресивност и прочие.
Само, че от коя посока идва тази неприспособимост, враждебност, агресивност и насилие – всеки сам може да си отговори.
Ако направим опит да доловим какво ще е бъдещето на Европа можем да използваме като метафора откритието на немският учен Вернер Хайзенберг за принципа на неопределеност. Той е доказал, че е невъзможно да се определи едновременно положението и скоростта на един електрон. Като го съотнесем към Европа, този принцип с прости думи би звучал така :
“Ако знаете къде е, не знаете
накъде отива.”, “Ако пък знаете накъде отива, няма да знаете къде е.

Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

Думата „свобода” заема огромна част от политическата логорея на демагози, шарлатани, патриоти, популисти и тирани от всякакъв род и калибър. Същото е и с думата „равенство”. Само че поставени едно до друго,Петьо двете понятия се отхвърлят взаимно. Когато има свобода равенството е невъзможно. Когато има наложено равенство, тогава пък свободата е невъзможна. Защото равенството не може да съществува в естествен вид. То може само да бъде наложено със сила.
Ако има свобода на словото, мисълта и идеите – възниква интелектуално неравенство.
Ако има икономическа свобода – автоматично настъпва икономическо неравенство
Русо казва, че за да има равенство трябва да зачеркнем идеята за частната собственост и да дадем на всички еднакъв дял от богатството. Този тъжен филм сме го гледали. Той е фалшив и стои на светлинни години разстояние от човешката природа.
Ако искаш да направиш всички равни, пренебрегвайки човешката природа, това става само по един начин – с насилие. Равенството не може да се осъществи без насилие. И този филм сме го гледали. И той беше тъжен. На всичкото отгоре подобно равенство е само привидно.
Вероятно сте забелязали, че никой дори не се и опитва да говори за равенство на възможностите, за равенство на уменията. Защо никой не говори да това? Говорят само за равенство на доходите. Няма по ярък пример за уродливостта на тази утопия.
Джон Ролс/1921-2002/ учен от Харвад, пише книга „Теория на справедливостта”. Той развива два принципа. Първият е , че всеки би трябвало да има право на основни свободи. Вторият принцип е, че обществото би трябвало да е организирано така, че да предостави еднакво богатство на всички. Значи ако си със специфични умения и дарби, или си високоинтелигентен, не би трябвало автоматично да получаваш по-високи печалби от другите, защото тези твои качества са „природна лотария”. С една дума тези дето нямат този късмет да са талантливи и умни, трябва да получават колкото теб, защото са нямали късмета на тази „природна лотария”. Казано по друг начин, излиза че би било справедливо Стив Джобс и Митьо Пищова да се радват на еднакви доходи. Същото е с Монсерат Кабайе и Митко Калайджиев. Дотук с професора от Харвард Джон Ролс. Този мисловен експеримент той нарекъл „Изходна позиция”. Всички знаем как завършиха тези „Изходни позиции”.
Шопенхауер, който се родил много по-рано от Джон Ролс, не е чел неговата книга „Теория на справедливостта” не е чувал за тази „ природна лотария”. Той смята, че човекът е устроен така, че си пожелава неща, получава ги, а после иска още неща. А когато получи и тях, започва да иска и нещо друго. Само да не си помислим, че ще бъде доволен ако стане милионер. Дори бъде доволен няма да е за дълго. И това продължава докато човек умре.
Съвсем ясно е, че свободата и равенството не са роднини и не вървят по един коловоз.
Те никога няма да получат политически отговори. Политически пристан. Опити да се дадат идеалистически отговори има. Например учени сравняват човешкия геном на финладци от 18 и 19 век и твърдят, че еволюцията продължава. Други се хващат точно за това , и казват че предстои и духовна еволюция, че идва „Епохата на Водолея”, където хората така ще израснат духовно, че ще се обичат, само ще се обичат и сътрудничат. Ще обединят квантовата механика с музиката, красотата и любовта. Но тук ми се струва,че навлизаме в творчеството на Хесе с неговите „Игра на стъклени перли”, пък и аз не вярвам, че красотата ще спаси света.
Затова е добре да спрем дотук.

Изглежда е изначално погрешно да смятаме ,че при утопиите съществуват някакви граници, че след като разгърнат своите проявления и пагубни последствия, те изчерпват своята енергия и повече не заематПетьо място в съзнанието на хората. Уви, не се случва нищо подобно. Повече от очевидно е, че скритите корени на илюзиите не само не са прерязани, но идеалисти от всички хоризонти, от изток и запад, продължават да се упражняват върху една от най-жестоките утопии – тази за равенството.
Незнайно докога уродливите илюзии за братство и равенство, фалшивите постулати на социалната философия на егалитаризма, продължават да се разгръщат и да се представят като носител на висши ценности. И днес в 21-ви век западни интелектуалци, университетски преподаватели, наши и чужди, продължават да говорят и пишат, че в капитализмът съществува голямо неравенство и само социализмът може да сложи край на тази несправедливост. Тези люде продължават да захранват своите изводи от пасищата на аналитичната социална и политическа наука, без да са живели в калта, мизерията и деспотизма на азиатския комунизъм на изток.
Макар и отдалечени във времeто, идеите за Платоновата Държава, Утопията на Томас Мор, както и Градът на Слънцето на Томазо Кампанела, продължават да се носят из политическият Космос като Светия Дух, който ще спаси човечеството. Сякаш никой и никъде не си дава сметка , че целият този сироп за социалното равенство и поравно разпределените блага, винаги е бил една жестока социална илюзия, за която се плаща висока цена.
Няма нищо по-противоестествено от равенството. Достатъчно е да погледнем към природата, към животинския свят, където съществуват сложни йерархии в рамките дори на една група. Всички опити да се направят хората равни предварително се обречени на неуспех. Равенството на възможности и фактическото социално равенство са две различни неща. Първото просто не съществува, а второто може да бъде изкуствено наложено само със сила.
Идеята за равенството е една от най-безумните, най- нелепите идеи, която някога е хрумвала на човека. Тя може да се приложи само и единствено ако продължим да експериментираме по линията на овцата Доли.
През периода 1789 – 1795 тази жестока утопия изпълва улиците на Франция с трупове и разорява милиони . Всички носят една болезнена памет за това, какво едни французи са причинили на други французи . Във времената на Великата Френска касапница, Марат не престава да крещи, че „Революцията иска отсечени глави“, открито да заявява, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. В припева на Марсилезата се казва : „Напред, напред ! С нечистата им кръв браздите да удавим.” Е, удавили в кръв цяла Франция. На коя именно кръв е била нечиста, постигнато ли е равенство между французите, всеки сам може да си отговори. Дори всички французи родени днес да започнат да учат да пеят още от родилния дом Марсилезата, те никога няма да станат равни. Зад високо прокламираните ценности, развети знамена и духова музика, винаги се крият интереси, нагони, потулвани и трудни за признаване мотиви. Винаги е било така. И така ще бъде.
Колкото до най-чудовищната трагедия в руската история, Великата руска касапница, оглавена от Ленин, тя заедно с екзекуциите и глада отнема живота на над 9 милиона души. Мумията на върховния жрец на масовите екзекуции и до ден днешен лежи в Москва, но можем ли да говорим за някакво равенство в Русия ? Този мавзолей в чиято утроба лежи един от най-масовите убийци на човечеството, показва само едно – че в дълбоките несъзнателни пластове на човешката психика, остават вградени и непокътнати онези архетипи на нехуманност и жестокост, на желания за власт и отмъщение, които остават непокътнати . Макар и маскирани като идеали, големи маси от хора все още не искат да се разделят с тези архетипи.
Историята показва, че отрицанието на живота в името на прокламирани ценности за братство и равенство оставят след себе си планини от трупове, зад които не се забелязва никаква свобода, още по малко можем да доловим каквито и да е следи на равенство.
Може да звучи парадоксално, но фикцията за великата кауза свързана с братството и равенството на хората, на практика минава през масовите убийства на същите тези хора, заедно с потъпкването и на последните остатъци от хуманност.
Всички тези идеологически прокламации, лозунги и идеали са само видимата част на айсберга. Под него гъмжи цял един свят от човешки инстинкти, нагони, цяла гама от проявления на човешкото его. Дори и насилствено наложени митологемите за братство и равенство след време неминуемо рухват. Така или иначе всички тези инстинкти в скритата част на айсберга, отново се възпроизвеждат и реинвестират, просто излизат от друг ръкав на човешката природа. И в повечето случай по един още по- уродлив, по-жесток и нехуманен начин, както това става при тоталитарните режими.
Колко време е необходимо на хората да разберат, че съществуват естествени неравенства. Трябва ли продължаваме в 21-ви век да доказваме, че егалитаризмът е невъзможен, така както е невъзможно да доказваме, че Земята е плоска.
Трябва ли да доказваме, че равенството в една демократична страна е само в началото, а не в края. В края нещата изглеждат различно. В началото равенството се изразява в равните възможности касаещи правото и свободата на избора. Оттам нататък образования, талантливия, работливия и предприемчивия, живеят в една друга парадигма от този, който не се пресилва в трудолюбието, а идеите и предприемчивостта не са най-силната му страна. Той живее в друг житейски модел. Работливият е заможен. Той е едното, понеже е другото. Разбира се, всички знаем защо посткомунистическа България не може да служи за пример в това отношение. Но това е друга тема.
Всички опити да се направят хората равни предварително са обречени на неуспех. Равенство не се среща нито в природата, нито във външния вид на човеците , нито в умствения им потенциал. Неравенството и йерархиите винаги ще съществуват.
Но тъй като възможностите и талантите на човеците са много разнообразни Творецът е направил така, че за трудолюбивия и упоритият винаги да има място и начин да покаже своите умения. Да се гордее с тях. Да не бъде беден и да защити своето достойнство.
Или както е казано в Йоан 14:2 : В дома на Отца Ми има много стаи…

Жан Бодрияр често използва думата „симулакрум” / simulacrum/, което означава подобие. Но той в бележка под линия обяснява, че използва думата не само в смисъла на непълноценно, дори жалко копие наПетьо оригинала. Всъщност определя, че симулакрума е толкова отдалечен от качествата и стойността на оригинала, че се превръща в копие без оригинал.
Точно такъв симулакрум е новата българска комсомолско-комунистическа буржоазия, част от която са семейство Баневи. Тя няма оригинал, тъй като никога не е имала фамилен бизнес зад гърба си, няма традиции, умения, опит, ценностна система, които се натрупват като годишните кръгове на дърветата. Тук разбира се за подобна приемственост, дори не може да се започва разговор.
И така Николай Банев , син на активен борец против фашизма, работил на щат към ДКМС става собственик на химическия завод „Полимери”.
Човек, който не е построил един курник през живота си, става собственик в един от най-сложните стопански отрасли, какъвто е химическият. Това е като да подариш на неграмотния клошар на ъгъла стик за голф и количка за голф.
Усети ли се забогатял, българският новобогаташ-симулакрум си купува помпозна къща, нещо средно между Тадж Махал и Дисниленд. Вътре има огромни помещения боядисани в бонбонени цветове, а в центъра им бълбукат фонтанчета заобиколени от изваяни лебеди. Таванът на централното помещение е около декар, почти толкова е размерът на Сикстинската капела. По колоните и стените има пищни златни орнаменти, харесани някъде в чужбина или взети от списания, но всъщност цялата какафония идва от абсурдното и безвкусно съчетания на несъвместими детайли и стилове. Богаташът-симулакрум /копието без оригинал/, иска да имитира аристократичните маниери, изтънченост и вкус, но те няма фамилно откъде да дойдат. Затова пък той си направил в къщата басейн, който пълни само с морска вода, за да може г-жа Банева, разхождайки се наоколо като херцогиня Алба, грациозно да се потапя от време на време , за да усети вкуса на морето. Естествено банята ще бъде огромна, а плочките ще са в гама подходяща за писоар на халиф.
Някак от само себе си подразбира, че бизнесменът-симулакрум ще има колекция от скъпи автомобили, подобно на принцът на Монако Албер Втори , който скоро продаде на търг 38 от общо 150-те автомобила, принадлежащи на фамилията Грималди…
Да си в химическия бранш не е лесна работа, затова семейството Баневи често отива на заслужена, кротка почивка в Ница, Сен Тропе или Кан.
В същото време симулакрумът Банев създава Евразийска организация, прави конференция под надслов : „ Ние сме „за” Русия, каквато и да е тя…” На откриването присъства бащата на Николай – Йордан Банев, който бил най-младият официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, заради яташката му дейност, започнала от 14-годишна възраст. Бащата се бори против капитализма, а синът скача с двата крака в капитализма, ограбвайки приватизационния фонд “АКБ Форес”, натрупан от парите на наивните българи с боновите книжки. Имаше един соц-лозунг поставен на покрива на „Водоснабдяване : „ На партия вярност – на народа чиста вода”. Когато пък четох какво са говорили на тази евразийска конференция, кой знае защо в съзнанието ми изплува друга стара соц-реклама, пишеше я върху самите кутийки : „25 години обикновен локум”. Дори усетих вкуса на същия този обикновен локум в устата си… Всъщност то нямаше и Бог знае каква разлика, дали ядеш локума или кутийката…
Но странно защо, господинът, който създава Евразийско движение, не почива в Сочи, Ялта или Крим, не демонстрира дори най-малка любознателност или интерес към тези места…
За съжаление Жан Бодрияр е вече покойник и няма никога да разбере посткомунистическият симулакрум /копието без оригинал/ в българския стопански пейзаж. Иначе би обогатил и прибавил нови значения и нюанси към думата.
Колкото до химическото предприятието „Полимери” и то вече е покойник, до него също вече нищо не може да се прибави – нито думи, нито нюанси, нито значения…

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

Страница 2 от 1312345...10...Последна »