Страница 10 от 13« Първа...89101112...Последна »

СМЪРТТА НА ЕДИН ГЛАРУС

„…на брега, в който
свършват всички
надежди
и започва
морето“
Иван Пейчев
Още с идването на утрото си спомни какво си бе казал през нощта: ”Искам да умра – дано умра тази седмица. Не знам защо. Просто усещам, че съм се изразходвал… Като че ли съм дошъл до края на всичко… Няма какво повече да правя тук…” После излетя към морето, над светлините на крайбрежните ресторанти, обхванат от някаква фатална решимост. Когато навлезе навътре и усети хладните въздушни течения на дълбоката и бездънна тъмнина на нощта, започна да си мисли, че тази мрачна потиснатост не бе насочена към никого и нищо. Дали всичко това не идваше от спотаеното, безмълвно усещане за трагичната същност на живота, приближаването на старостта, смъртта и неизбежния ужас на времето. Чети повече

ЛЯТОТО КАТО МЕТАФОРА

Зад всяка истина се прокрадва тъга. Навън цветовете се сменят и първото жълто листо, което срещам на тротоара носи със себе си настроение. Ако сезоните изразяват душевни състояния, то краят на лятото е някакъв вид умиране. Вече усещам, как там, някъде между жълтеещите клони надеждите ми издъхват като простреляни птички. Това не може да забави крачките ми, защото винаги на мястото на прекъснатия полет се ражда ново прозрение. Есента навлиза във вените ми като истина, която трябва или да отхвърля, или да приема. Трябва да го направя с ясното съзнание за онова, което няма да се върне и да се изправя лице в лице с тайния си страх, че ще изгубя светлината. Чети повече

ФОРЬО

На шведски означава далечен остров. Дълбоки борови гори. Полета с ягоди. Бергман. Мястото, където остава сам. С морето. И със собствените си демони. Оттук поема за последния си път. Преди да преживее последните мигове от екзистенциалното време. Преди да отвори вратата към вечността…
Всичко, което не е вечно е непоносимо… Морето е вечност. Островът – откъснала се част от континента на отминалия ни живот… Винаги идват мигове, в които човек трябва да живее като остров. Преди да отплува. Завинаги. Чети повече

Усилието да обичаш

Всеки ден от живота ни се състои от хиляди, постоянно променящи се чувства и настроения. Един безкраен поток, който непрекъснато се разпада и подновява, където мракът и светлината всеки миг разменят местата си, опалесцират и рисуват картината на нашия вътрешен живот. Като филм, чиято лента се върти на високи обороти, без да дава покой на съзнанието ни дори през нощта. Много често там, в тъмнината на киносалона на своя живот, мъжът и жената преживяват различно пулсиращите картини на екрана, дълбоко отчуждени един от друг и от самите себе си. Сякаш невидима ръка трябва да прекъсне тази прожекция на съзнанието, за да им позволи за миг да надзърнат към собствените си същности и по някакъв начин да разберат какво значат един за друг. Чети повече

За стрелата, отровата и вината

Според Буда липсата на желания е в основата на Просветлението. В двадесет и първи век това състояние се нарича депресия. Цял живот се мятам между Буда и депресията. Парадоксът е, че съм православен християнин и в сърцевината на съществото си очаквам, когато стигна онзи бряг на края на живота, Той да ми подаде милостивата си ръка. Нищо, че съм целувал жени на гробищата. Все пак нощно време там е тихо и има много скамейки. Но това отдавам на слабостта, присъща на повечето хора. Чети повече

DE NOBIS IPSIS SILEMUS /заради себе си да замълчим/

О, разбери, че ти си вик,
Превърнат във мълчание!
Иван Пейчев

Дойде през нощта, тъй както и си отиде през нощта. Какъв беше този неведом копнеж по морето, който постоянно идваше и си отиваше. В неяснотата предхождаща заспиването, преди потъването в бездната, наречена сън, ми се случваше да се усмихна, представяйки си, че стоя на брега и вълните кротко докосват нозете ми.
Винаги съм живял с усещането, че нещо ми липсва. Чети повече

Dance of the Winged Ones

Преди време слушахме с теб една музикална импресия на Ера, която се нарича Dance of the Winged Ones. Странното в нея бе, че периодично се чуваше плясък от крилете на излитаща птица. Сякаш птицата постоянно се опитва да набере височина и да се гмурне в бездънното синьо на небето. Това изпърхване, мекият и малко нервен плясък на крилете, се повтаряше през равни интервали и създаваше усещането, че тя така и не успява да се издигне до бленуваните висини. Не знам защо, точно тогава ти ме попита как се променя човек в годините, по-точно – кое му пречи да се раздели с онази част от себе си, която по един или друг начин винаги го тегли надолу… Чети повече

ВЕЧНОТО НИКОГА

Идеята за съдбата на българина изисква житейски, а не научен опит. Никой учен, писател, философ или поет не може пълно да разкрие неговата най-съкровена лична история, неговите илюзии, надежди, грижи и страхове. Ако миналото е това, което си спомняме, а бъдещето е това, което очакваме да се случи, то къде точно се намира животът на българина! Не стои ли той винаги на ръба между едно нерадостно минало и едно обещано бъдеще, което никога не се случва.
Разбира се, историците и изследователите посочват фактите, причините и следствията от миналото, но те си остават някак като застинали принципи, недокосващи реалната съдба на българина. Чети повече

ЗА ВЛАКОВЕТЕ

Скоро прочетох един анекдот. Някакъв пътник се движел от вагон във вагон във влака и така, докато изгубил купето си. Срещнал кондуктора и го помолил да му помогне да го намери. „В кой вагон беше купето ви” – попитал той. „Не се сещам – отговорил пътникът. – Спомням се само, че през прозореца се виждаше една брезова горичка… ”
Този анекдот е една страхотна метафора на самия живот. Защото наистина, той – животът, не е нещо застинало, неподвижно, нещо, което си стои там, за да ни бъде лесно да проникнем в картината му… Чети повече

ИЗПОВЕД НА ЕДИН МЪЖКАР

Бягам с лудешка бързина. Пред очите ми танцуват блуждаещи огньове. Случи се нещо ужасно, или поне можеше да се случи, почти не съм на себе си и не мога да осъзная станалото. Все пак сега, когато съм определено здрав и читав, макар и целият треперещ, бих могъл да заявя, че там само на няколко километра извън града стреляха по мен. Само миг след изстрела си представих как крайниците ми омекват, как се свършва всичко в мен, как падам мъртъв върху влажната пръст. Ей така, по един определен начин мъртъв, като всички кучета от моята порода – с изпънати крака и отметната назад глава. Дори само като си представя тази сцена, ледени тръпки като игли се забиват по нещастното ми тяло. Сега ми се иска да бъда наруган и набит, всичко това би ми подействало невероятно добре. Чети повече

Страница 10 от 13« Първа...89101112...Последна »