Страница 10 от 12« Първа...89101112

DE NOBIS IPSIS SILEMUS /заради себе си да замълчим/

О, разбери, че ти си вик,
Превърнат във мълчание!
Иван Пейчев

Дойде през нощта, тъй както и си отиде през нощта. Какъв беше този неведом копнеж по морето, който постоянно идваше и си отиваше. В неяснотата предхождаща заспиването, преди потъването в бездната, наречена сън, ми се случваше да се усмихна, представяйки си, че стоя на брега и вълните кротко докосват нозете ми.
Винаги съм живял с усещането, че нещо ми липсва. Чети повече

Dance of the Winged Ones

Преди време слушахме с теб една музикална импресия на Ера, която се нарича Dance of the Winged Ones. Странното в нея бе, че периодично се чуваше плясък от крилете на излитаща птица. Сякаш птицата постоянно се опитва да набере височина и да се гмурне в бездънното синьо на небето. Това изпърхване, мекият и малко нервен плясък на крилете, се повтаряше през равни интервали и създаваше усещането, че тя така и не успява да се издигне до бленуваните висини. Не знам защо, точно тогава ти ме попита как се променя човек в годините, по-точно – кое му пречи да се раздели с онази част от себе си, която по един или друг начин винаги го тегли надолу… Чети повече

ВЕЧНОТО НИКОГА

Идеята за съдбата на българина изисква житейски, а не научен опит. Никой учен, писател, философ или поет не може пълно да разкрие неговата най-съкровена лична история, неговите илюзии, надежди, грижи и страхове. Ако миналото е това, което си спомняме, а бъдещето е това, което очакваме да се случи, то къде точно се намира животът на българина! Не стои ли той винаги на ръба между едно нерадостно минало и едно обещано бъдеще, което никога не се случва.
Разбира се, историците и изследователите посочват фактите, причините и следствията от миналото, но те си остават някак като застинали принципи, недокосващи реалната съдба на българина. Чети повече

ЗА ВЛАКОВЕТЕ

Скоро прочетох един анекдот. Някакъв пътник се движел от вагон във вагон във влака и така, докато изгубил купето си. Срещнал кондуктора и го помолил да му помогне да го намери. „В кой вагон беше купето ви” – попитал той. „Не се сещам – отговорил пътникът. – Спомням се само, че през прозореца се виждаше една брезова горичка… ”
Този анекдот е една страхотна метафора на самия живот. Защото наистина, той – животът, не е нещо застинало, неподвижно, нещо, което си стои там, за да ни бъде лесно да проникнем в картината му… Чети повече

ИЗПОВЕД НА ЕДИН МЪЖКАР

Бягам с лудешка бързина. Пред очите ми танцуват блуждаещи огньове. Случи се нещо ужасно, или поне можеше да се случи, почти не съм на себе си и не мога да осъзная станалото. Все пак сега, когато съм определено здрав и читав, макар и целият треперещ, бих могъл да заявя, че там само на няколко километра извън града стреляха по мен. Само миг след изстрела си представих как крайниците ми омекват, как се свършва всичко в мен, как падам мъртъв върху влажната пръст. Ей така, по един определен начин мъртъв, като всички кучета от моята порода – с изпънати крака и отметната назад глава. Дори само като си представя тази сцена, ледени тръпки като игли се забиват по нещастното ми тяло. Сега ми се иска да бъда наруган и набит, всичко това би ми подействало невероятно добре. Чети повече

Homo Perduto/ загубения човек/

ІІІ — Човекът, който винаги бързаше

В нашият град живееше един човек, който винаги бързаше. Всъщност неговата походка беше повече от бързане, беше нещо средно между ходене и тичане. Някой би помислил, че самолетът му излита след десетина минути, а пилотът вече е запалил машината и витлата набират скорост. Откъде ли се бе появила в живота му потребността от това безумно бързане, от това трескаво движение? Чети повече

СТЕНАТА

Моделът на патриархалния се­меен мравуняк, събрал под покрива си няколко поколения, често е бил превъзнасян и рисуван в най-хармонични линии, оставили сле­ди в съзнанието ни и до днес. Опи­таме ли се обаче да вместим живата действителност в този мо­дел, то ние ще видим как той се огъва, пропуква, как става дефор­миран и изкривен. Ако говорим с езика на живота, без сладникави формули и морални теореми, ня­ма как да не признаем, че в повечето случаи подобно патриархал­но гнездо е една постоянно заст­рашена, разтърсвана от противоречия, сгърчена вселена, живееща без покой и разбирателство. Чети повече

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ

Питаш ме, дали си струва да се надяваме на бъдещето! В този въпрос се съдържа цялата ти любов към живота, мълчаливия ти стремеж към всичко, което може да ти убегне, усещането че той – животът, просто те подминава. Човек живее с представи. Те му помагат във върховното усилие да заобиколи реалността и да погледне към онова „утре“, което трябва да се случи. В същото време продължава да извършва движения, наложени от съществуването. Изкачва стъпалата до работното място, прави това или онова, докато затвори кръга на един отлитащ ден, който сякаш не е изпълнил смисъла си. Усещането за безсмислие го връхлита още след първите две стъпала. Чети повече

HOMO PERDUTO (загубения човек) – ІІ СЦЕНАТА

Живеещият някога във френските кафенета Сартър, казва че човек не притежава вечна природа, и затова трябва сам да се създаде, да сътвори собственото си същество. Изтърсват те в някакъв миг от вечността на сцената и те оставят. Не знаеш сценария, репликите, не си и чувал за сюжета. Нищо. А залата е вече пълна с публика. На сцената също има актьори, но те имат вече роли, заучени реплики, включени са в пиесата на точно определени места, горди са от това, че знаят кога точно да се включат в действието. Чети повече

ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

Страница 10 от 12« Първа...89101112