Страница 1 от 912345...Последна »

Американският астрофизик Нийл Тайсън води едно много симпатично телевизионно предаване, наречено Cosmos . Той така вплита наука и чувство за хумор, че мога да го гледам и слушам с часове.Петьо
От него научих например, че когато гледаме слънцето, ние го виждаме там, където е било преди осем минути и половина, а не където е в момента. Това е така, защото слънчевият лъч пътува осем минути и половина, докато стигне до нас.
Същото е и със звездите – светлината им пътува до нас стотици хиляди години. Ето защо, сега, когато ги гледаме, те вече не са там, може да са някъде другаде…
Затова се питам колко поколения, колко светлинни години трябва да минат, за да разберат една голяма част от българите истината за комунизма и последствията, които остави след себе си. Да не би когато тази истина достигне до нас, светът да е вече някъде другаде…
Едно от тези трудно преодолими последствия е илюзията, че някоя друга страна, ЕС, или някой спасител, мъдрец или учител може да свърши работата ни вместо нас. Дори и най-великият мъдрец на света не може да извърви и една крачка вместо нас. Сами трябва да си я извървим. Дори Св. Августин е изразил това прекрасно. Той казва : „Самият Исус Христос не може да стори нищо за много от тези, които сами не могат да направят крачката…”
Съществува и една почти непреодолима илюзия, че другите непременно трябва да ни харесват , ценят и уважават, без самите ние да се харесваме, ценим и уважаваме.
Не знам колко години трябва да минат докато светлината на истината достигне до по-голямата част от българите.
Знам само едно – Св. Августин е напълно прав като казва, че и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат да направя и една крачка дори….

Ориана Фалачи споменава в една от книгите си, че бившия папа Ратцингер / Бенедикт XVI / има право, когато пише, че Западът изпитва нещо като омраза към самия себе си. От своята история вижда само онова, което заслужава укор и вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когатоАЗ казва, че ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност вече сериозно е заплашен. Кръвоносната система на Европа е парализирана Тази криза не се лекува с преливания на ислямска емиграция, защото ислямът в никакъв случай не може да предложи платформа за духовност.
Ха ! В мен веднага възникна въпросът: защо стана така , че папа Бенедикт XVI, едва като се оттегли / първия папа, който подава оставка през последните почти 600 години/ има смелостта да назове нещата по този начин. Когато от Бенедикт XVI стана отново / Йозеф Ратцингер (светското име на Бенедикт / тогава може да изрича неща, които всички виждаме.
Сякаш не е трудно да се досетим, че сегашния папа Франциск съвсем не говори по този начин…
Защо Ратцингер говори като немския мислител и културен антрополог Освалд Шпенглер в „ Залезът на Запада” ?
Ами Шпенглер например пише, че Западът се е запътил с бързи крачки към своята културна смърт и ще рухне подобно на египетската цивилизация.
Дали защото и двамата са немци ?
Не правя никакви внушения или препратки. Просто задавам сам на себе си въпроси.
Фалачи само споменава Ратцингер. Не казва нищо повече за него.
Исках да намеря други негови изказвания. На друго място. Намерих разбира се.
Една година след като се качил на престола папата цитира думите на византийския император Мануил II, че пророкът Мохамед е донесъл на света само „зло, с неговата заповед да се разпространява вярата с меч“, което провокирало масови демонстрации в мюсюлманския свят.
Нека се взрем по-внимателно и в думите на говорителя на папата, отец Федерико Ломбарди, когато Ратцингер се оттегля от папството си: „ Църквата се нуждае от някого с повече физическа и духовна енергия, който ще бъде в състояние да преодолее проблемите и предизвикателствата в управлението на църквата в този постоянно променящ се съвременен свят .“
Дали е необходима физическа и духовна сила да се спре цунамито от единоверци на Бин Ладен, които ни заливат и се правят на господари в нашата къща.
Ще се върна отново на Ориана Фалачи, че на едно събрание на общинския съвет на Флоренция, председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заявил : „ Време е вече и във Флоренция да има голяма джамия”. Той допълнил, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да се построи/ с общински пари / голяма джамия и ислямски културен център.
Градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на ренесансовото изкуство и култура ще бъде загробен и осмян от тяхната Мека…За да се превърне Европа в Еврабия и европейците да свършат коленичили на килимчето, да се молят пет пъти дневно заедно със синовете на Аллаха. А от джамията виещият глас на мюезина да оглася катедралите на Флоренция докато ги срути…
Постоянно се говори и пише за битката между цивилизациите.
Коя е другата цивилизация ?
Какво цивилизовано има в цивилизация, която се отнася с жените като с добитък, която реже глави като зелки , безскрупулно поставя взривове, за да убие невинни хора по летища и концерти. Цивилизация в която нерядко бащата убива дъщеря си заради джинсите, и снизходителност когато синът му изнасилва петнайсетгодишно момиче в Ница или Лион.
Политическият либерализъм продължава измислицата за „ умерения ислям ”, комедията за толерантността, лъжата за интеграцията, безразличието, скопения либерализъм, фарсът на мултикултурализма.
На Запад обвиняват хора за обида на исляма, но няма осъден за обида на християнството.
Арабинът, който уби режисьора Тео ван Гог, „виновен” за създаването на документални филми за робството на мюсюлманките, просъсква в съда на майката на Тео: „ Не изпитвам никакво състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка”.
Може би папа Ратцингер / Бенедикт XVI / малко завоалирано е искал да каже следното :
Ако продължава този абсурд с навлизането на исляма, Европа отива направо в боклука.

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

ЗА ФРАНЦ КАФКА И “ЗАМЪКЪТ” (Das Schloss, 1926)

https://theblogforculture.wordpress.com/

В днешно време личността на Франц Кафка е обвита в мълчаливо, но богоподобно възхищение. Той би докоснал в най-голяма степен истински чувствителните хора, които умеят добре да разсъждават върхуКафка живота и неговите противоречия, като не само се сблъскват с тях, но и ги подминават с ясното съзнание, че пътят е един и той води само напред. За тази непоколебима целеустременост се бори и самият Кафка.

Изисква се голям интелектуален потенциал, за да се разбере Кафка. Познавайки тъжния му личен живот, доста от темите в романите и произведенията му са разбираеми, но не и начинът, по който са предадени. Кафка е автор модернист, плод на една драматична последователност от несбъднати желания. Той е писател, който цял живот е страдал, но който приема парадоксите на обществото и който в крайна сметка откровено и по брилянтен начин се надсмива над всички тях. При това чрез изумителния безстрастен поглед на обикновен наблюдател на света, вместо на изцяло зависим от неговия ход продукт, какъвто продукт всъщност сме всички ние.

Това именно е неговата най-голяма сила. Израствайки над нищетата и посредствеността на тривиалното, Кафка разкрива какви неподозирани възможности съществуват пред човека, който обитава обикновената среда, но който има потенциала и най-вече разума да раздвижи тази статична обикновеност, като предприеме първите стъпки към елиминирането ѝ:

Там, горе, трябва да се задоволяваме с това, което ни отреждат, ала тук, долу, бихме могли все пак и сами да направим нещо.

Човекът е над събитията, той е в пълен контрол на желанията и действията си. И въпреки ясното съзнание за безсмислеността на всичко, той не се отказва от своя оптимизъм за собствена стойност и себереализация:

Че какво друго би могло да ме примами в тази пустош, ако не желанието да остана тук?

Разбира се, всички импулси, с които писателят зарежда своите герои, остават нереализирани, по-скоро нямат достатъчната ударна сила да постигнат гореупоменатите радикални промени. Тъй като обществото ни е общество на бюрокрацията, бумащината, хамалогията и хвърчащите листове, които никога не достигат местоназначението си, тази среда на вечна повтаряемост, физическа леност и психическа обърканост не позволява, дори напълно изключва възникването на един динамичен и съответно справедлив свят. Понеже борбата на Кафка, или по-точно на К. – главния герой, е именно тази – за лична справедливост, постигната чрез достигането до ясен за всички, но същевременно напълно ясен за никого смисъл на живота, както и за живот без посредничеството на институциите и администрацията. За едни по-топли човешки отношения, в които индивидът може спокойно да бъде себе си и да осмисли съществуването си чрез пълнокръвен контакт с останалите хора.

За меланхолия в “Замъкът” няма време, защото около К. постоянно се случват събития. Читателят е в непрекъснато чудене кое е първо – дали пристигането и действията на К., или самите събития. Не е ясно кое от кое произхожда. Пристигайки в селото с ясна, но изведена извън конкретиката от автора цел, К. започва своя дълъг път към замъка. Макар неколкократно да повтаря, че вече е пътувал много продължително и е оставил семейство и дом далеч назад в търсене на работа като земемер, за К. оставането в селото и работата в замъка са от жизненоважно значение. Този път е изпълнен с неясноти и лабиринти, със ситуации, които сякаш някой нарочно заплита все повече. В действителност по време на целия роман положението е такова, каквото е – нито повече, нито по-малко истинно или неистинно. Това е особен белег на “Замъкът”, който е същевременно така характерен за творчеството на Кафка.

Кой знае какво ви очаква тук, пълно е с всякакви възможности. Но разбира се, има и такива, които в известен смисъл са твърде големи, за да бъдат използвани, има неща, които се провалят не заради нещо друго, а заради самите тях.

Неочакваното и почти метафизично глуповато състояние на нещата се преплита с мрачната, задушна атмосфера на обречеността и безсмислието. Изтънченият стил на Кафка и лекият, подигравателен тон, с който пише, кореспондират по много нетипичен начин със сериозността на засегнатите от него проблеми. Само истински смел или разочарован, но при всички положения изключително интелигентен човек би могъл да създаде и да се придържа към подобна авангардна писателска стратегия.

И така, беше се сбъднало онова, което можеше да се предвиди, но не и да се предотврати.

Макар че К., освен като изгубена в натрапеното ѝ отчуждение личност (всички постоянно го наричат “чужденец”), може да се охарактеризира и като голям оптимист, който преминава през живота и се опитва да извлече максимума от него. Борбата му за това да му се позволи да работи и живее в селото, е вдъхновяваща, въпреки целия сюрреализъм на мястото, както и на самия замък, за който се знае, че е там, но никой няма реален достъп до него, макар и да е посещавал някоя от многобройните му канцеларии. По този начин остава неясно дали случващото се е реалност, или не, дали хората са реални, или не, тъй като са описани с множество особености, повечето от които са почти само физически очертани елементи с празни погледи и безжизнени лица. Също така са страховити и плашещи, особено помощниците на К., за които въпросът дали са умствено повредени, или са злодеи убийци, е почти метафизичен. Съмнението е постоянно присъстващ елемент в книгата, освен в отношението на Фрида към К., в което пък се крие една от големите изненади. Засегнатите теми също са страшни – за разврата и покварата, за скритите лични подбуди, за манипулацията на обществото от властите, както и тяхната всевластност, за подмолното присъствие на нещастието и разочарованието, които никога не си отиват. Що се отнася до бюрокрацията, тя е основен противник на Кафка. Авторът безмилостно я осмива. Осмива и желанието на ограничения, подчинен човек да се почувства като един малък Клам. Думите, които използва, описвайки действието в романа, също са много силни: разпит, измама, лудост, безумие. Забавно, но и отвратително е как след всеки секретар следва още един и как зад всяка канцелария има следваща. По този начин К. никога не успява да се добере до самия Клам, с когото иска да обсъди бъдещето си в замъка. За съжаление ситуацията наистина е безнадеждна за К.:

Заповедите минаваха някъде над него – и неблагоприятните, и благоприятните – и сигурно сърцевината на благоприятните също бе неблагоприятна, във всеки случай всички те минаваха над него и той се намираше твърде ниско, за да ги промени или – което бе още по-невъзможно – да ги отмени и да направи така, че думата му да се чуе.

В последната част на книгата действието протича много бързо. Има поредица от събития, които коренно преобръщат представата на читателя за самия роман, както и неподозирани обрати във взаимоотношенията между героите. Пред К. се разкрива една истина, една тайна, която звучи толкова абсурдно, а всъщност представлява една потискаща житейска драма, често срещаща се в реалния живот.

Тъжният имагинерен свят на Кафка от романа “Замъкът” е проекция на ужасяващите го през целия му живот кошмари от собственото му ежедневие. Впечатленията от нерадостния си начин на живот той имплантира в К. и историята му, за да създаде накрая един удивителен, макар и незавършен роман. За голямо съжаление, при Кафка романите винаги остават недовършени. Дори пожелал след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат унищожени. Той притежава невероятния талант чрез писането си да внушава на читателите внимание към общочовешките проблеми, които може да са дребни в малкия, изолиран свят на К., но всъщност са с огромно значение не само за самия него, но и за нас, хората от реалния свят.

Кафка има чудовищно въображение и безкомпромисна стерилна строгост към самия себе си. “Замъкът” е философски катаклизъм. За да бъде разбран този роман, той трябва да бъде разпаднат на фрагменти, но това изглежда е възможно единствено за човека, който го е писал.

Начинът на писане на Кафка е тайнствен, подсъзнателен, неконвенционален, безкомпромисно предизвикателен, а неговият силно подчертан индивидуализъм е в основата на литературния му талант. Той сякаш е пазел цялото си желание за живот, за да го вложи в литературата, която пише. Твърде жалко е, че творец с толкова висока стойност не е вярвал в себе си и непрекъснато се е изолирал все по-дълбоко в своята неизлечима потиснатост. И ако “Замъкът” е гениална творба дори в незавършената си форма, едва ли бихме могли да си представим в какъв шедьовър щеше да се превърне, ако беше завършен.

https://theblogforculture.wordpress.com

Изглежда уж уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим иС малката следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки възгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Това каза в интервю проф. Никола Алтънков, преподавател в Калифорнийския университет.
Изглежда уж уточнено, ама не съвсем.
Достатъчно е да включите телевизора си, за да чуете от историци и политици едни напудрени, фризирани и гримирани интерпретации на нашата близка история. Сякаш ние нямаме бащи и дядовци, чиито живот изцяло е преминал през онова време и които са си направили труда да ни разкажат в каква страна са живели. Сякаш ние миналата седмица сме паднали от Титан, спътникът на Сатурн, за да може такива като проф. Баева , проф. Пантев и партийни активисти на БКП/пардон БСП/, да ни разкажат каква е била България преди ние да се приземим окончателно на планетата Земя. Потребността от заглушаване на злото, означава, че злото не си е отишло.
Известният католически философ отец Юзеф Тишнер казва : „ Лъжата – може да се каже – е вкарване на неразбирането във вътрешността на разбирането”. Или пък тя, лъжата, е възможна, когато я вкараме в езиковото пространство и тя играе еднаква и основна роля както за лъжеца, така и за лъгания.
За лъжеца ми е ясно защо жонглира с истината и понятията. Животът му е бил построен върху лъжата. Тя му е била трамплин, чрез нея е правил кариера, ползвал е привилегии. Благодарение на нея си е намазал дебело житейската филия, уредил е чак и децата си. Нима не ги виждаме как се завръщат /а някой не се и завръщат/ от Оксфорд, Кеймбридж и Бъркли…
За мен загадка си остава лъганият… Той е сред онези отрудени хора, чиито ръце от работа са се превърнали в копита. Те още живеят натъпкани в панелните гета, но и днес продължават да ходят на Бузлуджа, носят цветя и пеят като малоумни партизански песнички.
Юзеф Тишнер използва израза „ обикновено разбиране на истината”. Предпоставка за нейното разбиране е степента с която приемаш „обективната действителност”, към която е насочено всяко познание.
Според Разколников убийството на лихварката – един обществен паразит – не е същото като убийството на невинен човек. Убивайки, Разколников е облекчил обществото от непоносим товар. Той изповядва възгледа, че изключителните индивиди имат право на изключителни постъпки, ако тези постъпки ще допринесат за бъдещето благоденствие на човечеството. Да не би вече да си помислихте, че този начин на мислене прави Разколников близък роднина на Ленин, Сталин и българските комунистически главорези ? Защото аз вече си го помислих…Всъщност това благоденствие и това бъдеще още не съществуват ! Няма го и на 9-ти септември 1944 г., няма го и десетилетия след това. Но те вече убиваха…При това убиваха невинни хора…В името на същото това бъдеще…
Но да се върнем на Тишнеровото „ обикновено разбиране на обективната истина”.
Значи Разколников наистина съществува. Лихварката съществува. Има ги брадвата, стаята, разписките…Преди всичко обаче имаме убийство. Оттук въпросът : уби, или не уби ?
Отговорът е само един – уби ! Разколников е убиец.
Всяко изместване на тълкуването на това действие е лъжа и ни отдалечава на светлинни години от това, което наричаме истина.
Да конструираш един цял фалшив свят, чрез който да изместиш фактите чрез професорски и партийни тълкувания, не прави от лъжата истина.
Разколников преди всичко е убиец. После е всичко останало…После можем да говорим за лихварката, за идеи, за лоши капиталисти и прочие…
Проблемът е, че за много хора този път до „ обикновеното разбиране на обективната истина” е неимоверно мъчителен…
Партизанските песни на Бузлуджа всъщност са гласът на гаврата Тя още дълго ще се носи огласяйки поражението на доброто.
Някой ден този глас ще заглъхне. После ще спре.
Защото и утопиите имат свой цикъл в живота на народите.
Но докато още пригласяме на гласа на злото и продължаваме да носим цветя на паметниците му, означава само едно – че то окончателно не си е отишло.

Ален Финкелкрот: Тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто

Автор : „Фигаро “

„Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата

ALAIN FINKIELKRAUT

ALAIN FINKIELKRAUT

република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат“.
Те спорят, но по цивилизован начин. В книгата En terrain miné (“В минно поле”) френските философи Елизабет дьо Фонтене и Ален Финкелкрот, които са дългогодишни приятели, излагат своите съгласия и несъгласия под формата на писма. Вълнуващ епистоларен разговор, който позволява също да открием автора на Nouveau Désordre amoureux (“Новия любовен безпорядък”) и на La Défaite de la pensée (“Поражението на мисълта”).

– En terrain miné (“В минно поле”) е книга на епистоларен разговор между философа Елизабет дьо Фонтене и вас самия, но тя прилича и на диалог между интелектуалеца, който станахте, и безгрижния младеж, който сте били. Като че ли огромна тревога ви дели от него. Окончателно ли скъса Финкелкрот от L’Identité malheureuse (“Нещастната идентичност”) с човека от 1968-а, който сте били за кратко?

– През май 1968-а бях на 19 г. и бях носен от вълната. Както повечето хора от моето поколение, преживях велик момент на стаден лиризъм. Бунтувах се срещу това, което наричахме “системата”, следвайки движението. А после моят зараждащ се житейски опит постепенно се почувства натясно в идеята, че всичко е политика. Особено си дадох сметка, че дискурсът за сексуалното освобождение опростява реалността на желанието и тази на любовта. Тази дисхармония с духа на времето ни накара, Паскал Брюкнер и мен, да напишем Nouveau Désordre amoureux (“Новият любовен безпорядък”). Накрая откритието за тоталитарната еволюция на революциите ме накара да хвърля един не толкова благосклонен поглед върху нашите хубави демонстрации и да възприема следната максима на Анри Мишо: “Който пее в група, ще прати брат си в затвора, когато го поискат”. Аз не отричам май 68-а, но започнах да променям погледа си отдавна.

– Признавате, че през вашите хубави години не сте разбирали как някой може да се нарече десен. “Да бъда ничий негодник: такава беше моята обсесия”, пишете вие. Какво промени мнението ви?

– Писателите от Централна Европа ме накараха да разбера, че тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто. На тях дължа скъсването си с робеспиеровата концепция за политиката като война на човечеството срещу враговете му. Благодарение на тях станах скромен.

– Антитоталитаризмът ли е матрицата на всичките ви битки?

– Когато се разкри тоталитарната измама, осъзнах общото наследство на десницата и на левицата. Антитоталитарзимът не ме накара обаче да фетишизирам демокрацията. Аз обичам силно равенството, т.е. универсалността на чувството за подобност, но от него не си правя заключението нито, че всички представляват ценност, нито че всичко е ценно. И повтарям предупреждението на Саймън Лейс: “Демокрацията е единствената приемлива политическа система, но именно защото има приложение само в политиката. Извън собствената си област, тя е синоним на смърт, защото истината не е демократична, нито интелигентността, нито красотата, нито любовта (…). Едно наистина демократично образование е образование, което формира хора способни да защитават и да поддържат демокрацията в политиката; но в собствения й порядък, който е порядъкът на културата, тя е безпощадно аристокартична и елитарна”. Аз просто смекчавам думите му, казвайки, че републиката трябва да се стреми да осигури израстване на всички, но без никога да жертва взискателността, нито висшата степен на съвършенство.

– Обявихте, че антирасизмът заплашва да стане комунизма на ХХI век. Това така ли е вече?

– Всъщност не остава вече нищо от този велик морален принцип, освен систематичната практика на отричане и преследване на непокорните. Да виждаш това, което виждаш, вече означава да се изложиш на обвинението в расизъм. И след Жорж Бенсусан или Паскал Брюкнер, всички онези, които се стремят да отворят очите за антисемитизма и франкофобията, които върлуват в “народните квартали”, рискуват да бъдат преследвани и да се явят през ХVII-то отделение на съда за подбуждане към расова омраза.

– В първото си писмо Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че държите някои “ултрадесни” позиции. Вие й отговаряте, че ожесточената ви защита на секуларизма или на републиканското училище не ви прави десен човек. Къде стоите спрямо разцеплението дясно/ляво?

– Левицата има само думата “промяна” в устата, когато става въпрос за спасяване на мебелите. Но не съм десен, тъй като левицата, десницата и центърът говорят в един глас: гласа на икономиката. Независимо дали става дума за опустошенията на неотуризма или крайностите във футбола, нашите представители разсъждават изключително в термините на рентабилност: “Това носи приходи, значи е добро!”. Десницата и левицата поставят политиката в служба на икономиката, което е жалко. Повече от всякога, политиката трябва да смени господаря си и, работейки за благосъстоянието на гражданите, да служи на цивилизацията.

– Смятате ли, като Еманюел Макрон, че това разцепление е остаряло и може да бъде заменено с разцеплението “прогресивен/консерватор”? В лагера на консерваторите ли сте вие?

– Тъй като не съм наследник, нямам никаква причина да пледирам за запазване на привилегиите и съвсем не желая да замразявам обществения ред. Ако съм консерватор, това е в екологичен смисъл, но тази екология, този принцип на съхраняване не трябва да се ограничава до земята, той трябва да обхваща културата, езика и също любезността на маниерите. Покойният Пол Йонет цитира някъде тази красива фраза на Андре Терив: “Това, което искаме да поставим от чиста предпазливост, е спирачният механизъм. Склонът не се нуждае от защитници”.

– Може ли да бъдеш едновременно социалист, консерватор, либерал, както предлага Лешек Колаковски?

– В прочутото си “Кредо”, публикувано за първи път през 1978 г., Колаковски припомня, че за консерватора няма хепиенд, няма окончателно решение на човешкия проблем. А също, че има цена, която трябва да се плати за целия прогрес, който правим. За либерала, добавя Колаковски, “човешките общности са застрашени от стагнация, но също и от регрес, когато се оказват организирани по такъв начин, че вече няма място за индивидуалната инициатива и способността за създаване”. И, накрая, за социалиста, обществата, в които търсенето на печалба е единственият фактор за регулиране на системата за производство, са застрашени от ужасни катастрофи. Трите големи типа чувствителност, разграничени от Колаковски, могат да бъдат дозирани различно, но като него аз приемам това тройно наследство.

– Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че сте изоставили идеала на Просвещението. Какво е отношението ви към тази епоха и философско движение? Предпочитанието ви изглежда е по-скоро към Ренесанса…

– Това, което характеризира модерните времена, е хуманизмът. Бог отсъства, човекът заема мястото му: такъв е сценарият. Но този хуманизъм няма само един застъпник. Има хуманизъм, произлязъл от Ренесанса, който определя културата като път към нашето лично творение през съкровището на творенията на другите, хуманизмът на Просвещението, който иска човекът да използва разума си, за да бъде свободен и да разшири своята империя над света, романтичният хуманизъм, най-сетне, който ни припомня, че сме способни да се самосъздаваме, да се самопораждаме и който рисува образа на едно несломимо вкореняване на човека. Напрежението между тези хуманизми е плодотворно: нито един не бива да се пренебрегва. Така че аз съм решителен защитник на Просвещението срещу неговите противници и тяхното изкушение да заемат цялото място.

– Имаме чувството, че вашият консерватизъм е толкова естетически, колкото и политически, че вашият основен двигател е привързаността ви към красотата на света и особено към тази на миналото…

– Ако аз съм естет, то е в смисъла на онзи селянин от Оаз, който в един документален филм по France 5 казваше, че никога постигането на рентабилност няма да го накара да се съгласи да избере пътя на индустриалното животновъдство. Защото, когато през пролетта най-накрая изведе кравите си от обора, те подскачат като малки момичета на ливадата. И този “танц на кравите, казваше г-н Дьоларжилиер, няма цена”.

– Една от основните теми на разногласие с Елизабет дьо Фонтене е въпросът за жените. Феминист ли сте?

– Майка ми беше домакиня и бих проявил жестока неблагодарност, ако не призная всичко, което дължа на нейната преданост. Днес обаче жените имат друга съдба: те присъстват в публичната сфера, имат достъп до всички професии. Радвам се безрезервно на тази голяма еманципация. Това, което ме дразни, е когато чувам някои неофеминистки да изобличават, сякаш нищо не се е случило, увековечаването на мъжкото господство. Лошият традиционен играч не признава поражението си. Тези лоши играчи от нов тип не признават победата си. Те искат също да се приключи веднъж завинаги с разликата между половете чрез деконструкцията на онова, което вече наричат “род”. Не виждам никакъв прогрес в този насилствен поход към недиференцираност.

– Елизабет дьо Фонтене ви упреква също за приятелството ви с Рено Камю. Пишете, че ХХ век е век на разбитите приятелства. Имаме чувството, че за вас приятелството е по-важно от идеологията?

– Имам дълбоки несъгласия с Рено Камю, но онези, които ме приканват да скъсам с него, за да вляза в кръга на почтените хора, имат нещо общо: те никога не са отворили нито една от неговите книги. Ще се опозоря, ако отстъпя пред тяхното искане. По-общо констатирам, че от публикуването на пасквила, поръчан на Даниел Линденберг от Пиер Розанвалон, и чието заглавие, Le Rappel à l’ordre (“Призив към ред”), звучи като признание, черните списъци зловещо се появиха отново в част от пресата и университетските среди.

Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат. Това сплашване и тази дисквалификация покваряват интелектуалния живот. Аз се опитвам да устоя.

– En terrain miné (“В минно поле”) е истински интелектуален дебат, какъвто вече не се прави, но води до задънена улица. Всеки остава на позициите си и Елизабет дьо Фонтене признава, че би могла да бъде прокудена от част от приятелите си заради тази книга. Какво разкрива това? Невъзможно ли е да се дебатира днес във Франция?

– Ние разисквахме и несъмнено благодарение на епистоларната форма, която избрахме за тези разговори, нашето приятелство издържа на бурите. Не всичо е загубено.

http://www.glasove.com/

На Земята си. Няма лек за това – Самюъл Бекет

magnifisonz.com /
Самюъл Баркли Бекет е ирландски драматург, романист и поет, писал на английски ифренски език и удостоен с Нобелова награда за литература през 1969 година.Samuel Beckett
Някои от най-известните му пиеси са „В очакване на Годо“ (1952), „Катастрофа“ (1982), „Краят на играта“ (1957), „О, щастливи дни“ (1960), „Последната лента на Крап“ (1958).
Автор е на романа „Молой“ (1951) и на сборниците „Разкази и текстове за нищо“ (1967) и „Обезселителят и други разкази“.
Оказва силно влияние върху развитието на английската драматургия и до днес, включително и върху Нобеловия лауреатХаролд Пинтър, което е особено осезаемо в ранното му творчество.
Самюъл Бекет е роден на 13 април 1906 година в семейството на Уилям Франк Бекет и Мария Джоунс Роу – скромни протестанти, чието имение в дъблинското предградие Фоксрок присъства в прозата и пиесите на автора. Майка му е медицинска сестра, а баща му – плановик на постройки. Самюъл има и по-голям брат – Франк Едуърд Бекет. На петгодишна възраст Самюъл присъства на училищна постановка, вследствие на което започва да се учи да свири. След това е ученик в Ърлсфортското училище, а през 1919 година се записва в Портъра Ройъл Скул, където е учил и Оскар Уайлд. Атлет по природа, Бекет се занимава активно с крикет и като играч на Университета в Дъблин е единственият нобелов лауреат, записан в Библията на крикета.
Бекет изучава английски, френски и италиански в Тринити Колидж, Дъблин, след което започва кратка преподавателска кариера като лектор в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Докато е там, Самюъл се запознава с Джеймс Джойс, което повлиява върху по-нататъшните му занимания. Бекет асистира на Джойс в множество занимания, едно от които е проучванията върху книгата „Бдение над Финеган”.
През 1929 година Бекет публикува първата си творба – критическото есе „Данте … Бруно .. Вико … Джойс.” Есето защитава метода на Джойс срещу упреците за прекалена разточителност, неясност и неопределеност. Поместено е в сборник с критически есета върху Джойс, а през същата година Бекет се запознава и с Езра Паунд. Отношенията между Бекет и Джойс охландяват, когато Самюъл отказва да поддържа връзка с Лучия, дъщерята на Джойс, позовавайки се на прогресиращата й шизофрения.
Първият кратък разказ на Бекет – Assumption, е публикуван в експерименталното литературно издание „Транзишън”. На следващата година той печели неголяма литературна награда за своята необмислено композирана поема „Курвоскоп” (Whoroscope), разказваща за биографията на Рене Декарт, която Бекет четял по това време.
През 1930 Бекет се връща в Тринити Колидж като лектор. През ноември същата година представя пред публиката „Кид” – текст относно поет от Тулуза, който създал свое движение. Това се оказало литературна пародия на „Сид”, но впоследствие самият Бекет твърди, че не е възнамерявал да заблуждава публиката. През 1931 година той слага край на своята кратка академична кариера с поемата „Гном”, вдъхновена от „Вилхелм Майстер” на Гьоте.
След това Бекет пътува из Европа. Докато е в Лондон, публикува „Пруст”(1931) – критическо изследване върху едноименния френски автор. Две години по-късно, след смъртта на баща му, Бекет започва двугодишно лечение при доктор Уилфред Бион, аспекти на което могат да бъдат забелязани в някои от по-късните творби на автора като „В очакване на Годо.”
През 1932 Бекет пише първата си новела – Dream of Fair to Middling Women, която е силно автобиографична, но е изоставена от автора си след няколко неуспешни опити за публикуване. Новелата е публикувана чак през 1992 година, три години след смъртта на Бекет.
Бекет публикува множество есета и ревюта като „Съвременна ирландска поезия” (в The Bookman, август 1934) и „Хуманистичен съзерцателен мистицизъм”, ревю на поемите на неговия близък приятел Томас Макгрийви. Тези произведения на Бекет са фокусирани около творбите на Макгрийви, Брайън Кофей, Денис Девлин и Бланайд Салкълд въпреки техните слаби постижения за това време. В опит да очертае границите на ирландския модернистичен канон, Бекет разпознава френските символисти като техни предшественици и описва творчеството им като „ядрото на живата поезия в Ирландия”.
През 1935 година Бекет започва да работи върху своят роман „Мърфи” – героят на творбата очаква смъртта си в лудница.
През 1936 година Бекет завършва „Мърфи” и заминава на пътешествие из Германия. Издателите отхвърлят ръкописа. Когато се завръща в Ирландия, „Мърфи” вече е публикувана там и той я превежда собственоръчно на френски език. Заради неразбирателство с майка си Самюъл взима решението да се установи за постоянно в Париж по време на Втората световна война, където успява да възстанови отношенията си с Джойс.
През май месец на същата година той пише в писмо до своя приятел Макгрийви, че има желание да замине за Москва и да учи в Университета по кинематография „С. А. Герасимов” при Сергей Ейзенштайн. В рамките на следващата година Бекет се свързва с Ейзенштайн, но писмото му не достига до целта си, защото Ейзенштайн е болен от шарка и му е наложена карантина.
През 1938 година в Париж Бекет е намушкан в гръдния кош, след като отказва на молбата на известния сводник Прудент. Джойс урежда самостоятелна стая за Бекет в болницата, но големият интерес около случилото се довежда при него Сюзан Дешево-Дюменил, която познава Бекет бегло от престоя му в Париж. Двамата завързват дългогодишно приятелство. Бекет сваля обвиненията срещу своя нападател, за да избегне по-нататъшни формалности и защото намира Прудент за доста симпатичен човек с добри обноски.
Втората световна война
След германската окупация през 1940 година, Бекет се присъединява към френската съпротива и работи за нея като куриер. „Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир”, казва Бекет в писмо до Сюзан.
През август 1942 година неговото военно поделение е предадено и той, заедно със Сюзан, е принуден да бяга. Установява се в градче в югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата като складира въоражения в задния си двор. По време на двугодишния му престой на това място той помага да бъде саботирана немската армия в планината, като за усилията си срещу немската окупация той впоследствие е награден с два ордена. Въпреки това, до края на живота си Бекет говори за тази част от живота си като за „момчешка работа”. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя роман „Уат” –дълъг монолог на един скитник, публикуван през 1953 година.
Популярност – новелите и театъра
През 1945 година, по време на краткото си посещение в Дъблин, Бекет получава прозрение относно бъдещите си литературни занимания. Почувствал, че може да остане цял живот в сянката на Джойс, той решава да промени посоката на своите занимания и да признае пред себе си собствената си глупост, неведение и слабост:
„Осъзнах, че Джойс е достигнал толкова далеч, колкото далеч може да стигне един човек в устрема си да узнае повече. […] Осъзнах, че моят собствен път е в изчерпването, в липсата на знание, в отнемането, а не в прибавянето.”
Ноусън казва, че „Бекет отрича принципа на Джойс, че узнаването на колкото се може повече е начин за креативно разбиране на света и начин за контрол на този свят. В бъдеще неговите творби ще са фокусирани върху бедността, провала, изгнанието и загубата, върху, както той казва, човека като незнаещ и неможещ.” Прозрението на Бекет е централен момент за цялата му кариера. То е фикционализирано в постановката му „Последният запис” (Krapp’s Last Tape, 1958). В тази постановка Крап слуша запис, направен от самия него на магнетофона, когато е бил млад, и чува следното изречение – „Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност моят най-…”. Изречението прекъсва преди слушателите да могат да чуят края му, защото Крап превърта бързо лентата напред, но по-късно Бекет признава, че последните думи са били „ценен съюзник”.
През 1946 година списанието на Жан Пол Сартр публикува първата част на Бекетовата история „Сюита” (Suite), без редакторите да осъзнават, че това е само първата част. Впоследствие отказват да публикуват втората, а историята е по-известна под името „Краят”. Бекет също така започва да пише своят четвърти роман, „Мерсие и Камие” (Mercier et Camier), който не е публикуван до 1970 година. Романът предвещава най-известната му творба – „В очакване на Годо”, която е написана недълго след това. „Мерсие и Камие” е първата по-дълга творба на Бекет на френски език. Въпреки че английският е родният език на Бекет, той предпочита да пише на френски, защото, както той сам казва, му е по-лесно да пише „без стил”.
Самюъл Бекет е най-известен заради пиесата си „В очакване на Годо” (1953). В често цитираната статия, критикът Вивиан Мерсие пише, че Бекет „е постигнал теоритично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти.” Както повечето си творби след 1947 година, и пиесата е написана на френски език със заглавието En attendant Godot. Бекет работи върху пиесата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952, а премиерата й е през 1953. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно. Режисисирана от Роджър Блин, пиесата има противоречив успех в Париж, а след това и по целия свят. Бекет превежда на английски всички свои творби сам, с изключение на „Молой”, когато си сътрудничи с Патрик Боул. Успехът на „В очакване на Годо” отваря път за кариера на Бекет в театъра. Впоследствие Бекет успешно пише по-дълги пиеси като „Последният запис”(Krapp’s Last Tape).
През 1949 година Бекет пише романа „Думи няма”, преведен на английски от самия него през 1953 година.
„Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. (…) И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят — странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото.“(Из „Думи няма“)
60-те години на 20-ти век са период на промяна за Бекет, едновременно на лично и професионално ниво. През 1961 година Бекет се жени за Сюзън в тайна гражданска церемония в Англия.
Успехът на пиесите му води до покани да присъства на репетиции и продукции из целия свят, което му отваря възможност за кариера като театрален режисьор. През 1956 година пише първата си радиопиеса – „Всички, които падат” (All That Fall). След това спорадично продължава да пише за радиото и театъра, но разширява интересите си към киното и телевизията. Започва да пише отново на английски, макар че френският остава да присъства до края на живота му.
През 1953 година Бекет купува парче земя на около четирдесет мили североизток от Париж и си построява собственоръчно вила с помощта на местните хора. Един от местните, с когото Бекет се сприятелява, е Борис Русимов, който по баща е българин. Синът на Русимов – Андре Гиганта, имал проблеми с това да отиде до училище, затова Бекет предложил да го откара с камиона си, чиято каросерия била достатъчно голяма, за да побере детето. Аднре по-късно споделя, че по време на пътуванията те с Бекет рядко са разговаряли за нещо различно от крикет.
От края на 50-те години на 20-ти век до края на живота си Бекет поддържа отношения с вдовицата Барбара Брей, която работи като редактор за BBC. Бекет е привлечен от нейната интелигентност и начетеност и отношенията им, паралелно на тези със Сюзън, означават много и за двамата и слагат начало на дългогодишно приятелство.
През октомври 1969 година, докато е на почивка със Сюзън в Тунис, Бекет научава, че е спечелил Нобеловата награда за литература. Предчувствайки, че прикритият й по природа съпруг ще бъде обременен със слава от този момент нататък, Сюзан нарича наградата „катастрофа”. Бекет дарява цялата парична награда и въпреки че не отделя много време на интервюта и срещи със своите последователи, писмата му до Рой Фостър разкриват, че той не само е бил неочаквано дружелюбен, но и често е бил готов да разговаря за своята работа и процеса зад нея със свои привърженици.
Сюзън умира на 17 юли 1989 година. Интерниран в частна клиника и страдащ от емфизема и предполагаемо от болестта на Паркинсън, Бекет умира на 22 декември 1989 година в Париж. Погребан е заедно със Сюзън, като двамата споделят една гранитна плоча, която отговаря на изискванията на Бекет да бъде „всеки цвят, стига да е сива.”
Барбара Брей умира в Единбург на 25 февруари 2010.
Творчество
Творчеството на Бекет може условно да се раздели на три периода:
ранно творчество – до края на Втората световна война през 1945
среден период – от 1945 до началото на 60-те години
зрял период – от началото на 60-те години до смъртта му през 1989
Ранно творчество
Смята се, че първите творби на Бекет са силно повлияни от работите на неговия приятел Джеймс Джойс. Те са ерудирани и демонстрират авторовото познание само за себе си, което довежда до неясни и трудно разбираеми пасажи. Началните изречения на „Повече убождания, отколкото ритници”(More Prick Than Kicks) са показателни за това.
Творбата сама по себе си съдържа препратки към „Божествена комедия” на Данте и включва характерни и за по-късното му творчество елементи: физическа пасивност на героите, задълбочаването в собствените им мисли, както и на места непочтителния хумор.
Първият публикуван роман на Бекет – „Мърфи” (1938), изследва темата за лудостта и шахмата, и двете от които са повтарящи се проблеми в цялото му творчество. Изречението, с което започва произведението, загатва песимистични отенъци и черен хумор, които движат много от текстовете на Бекет – „Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново.”
„Уат”, написана по време на укриването на Бекет през Втората световна война, е идентична в тематично отношение, но не толкова изобилна откъм стил. Творбата показва човешкото движение като математическа пермутация, предвещавайки по-късното занимание на Бекет с прецизното движение.
Есето на Бекет от 1930 година „Пруст” е силно повлияно от Шопенауеровия песимизъм и хвалебствените описания на непорочния аскетизъм. По това време Бекет започва да пише продуктивно на френски език. Към края на 1930 година той съчинява известен брой кратки поеми, събрани в Echo’s Bones and Other Precipitates (1935), чиято оскъдност в контраст с голямата „населеност” на творчеството му на английски език показва процеса на опростяване на художествения език. „Уат” също е показателна в това отношение.
След Втората световна война Бекет се обръща напълно към френския език. Това, заедно с прозрението, което получава, определят неговото разбиране, че творчеството му трябва да бъде субективно и извлечено изцяло от вътрешния му свят.
През 15-те години след войната Бекет пише четири „пълнометражни” пиеси – „В очакване на Годо” (1948 – 1949), Fin de Partie (1955 – 1957), „Последният запис” (Krapp’s Last Tape, 1958) и „Щастливи дни” (Happy Days, 1961). Тези пиеси, погрешно или не, често са смятани за инструмент на т. нар. „Театър на абсурда”. Темите в тях са почти подобни на темите, които вълнуват екзистенциалистите по това време.
Терминът „Театър на абсурда” е измислен от Мартин Еслин в едноименната му книга. Еслин твърди, че тези пиеси на Бекет са олицетворение на идеята на Алберт Камю за абсурда. Поради тази причина Бекет често е погрешно смятан за екзистенциалист, макар че самият Камю се отдалечава от екзистенциализма и основава своя собствена философия. Въпреки че коментираните теми са сходни, Бекет няма голям афинитет към екзистенциализма като цяло.
В общи линии, тези пиеси третират темите за отчаянието и желанието да оцелееш въпреки това отчаяние пред лицето на един неразбиращ и неразбираем свят. Думите на Нел – един от героите в „Краят на играта“, който е хванат в клопка в кофите за боклук, може най-добре да обобщи темите от този период от творчеството на Бекет:„Нищо не е по-забавно от нещастието, гарантирам ти това. … Да, да, това е най-комичното нещо в този свят. И ние се смеем, смеем се с желание, в началото. Но винаги е едно и също. Да, това е като забавна история, която сме чували твърде често, ние все още я намираме за смешна, но не се смеем повече.“
Зашеметяващи постижения на Бекет в прозата през този период са трите романа „Молой“(1951), „Малоун умира“(1951), „Неназовимото“(1953). В тези романи, които често са смятани за трилогия, въпреки че това е против желанието на автора, прозата става изключително оголена и лишена от украса. „Молой“, например, все още поддържа много от характеристиките на традиционен роман (време и място, движение и сюжет) и използва структурата на детективския роман. В „Малоун умира“ движението и сюжетът са доста освободени, въпреки че все още има индикации за място и течение на времето. „Действието“ в книгата е под формата на вътрешен монолог. В „Неназовимото“ времето и мястото са почти премахнати и основната тема изглежда е конфликтът между тласъка на гласа да продължи да говори, за да продължи да съществува, и неговия почти толкова силен порив към мълчние и забрава. Въпреки широко разпространеното схващане, че творбите на Бекет са в основата си песимистични, желанието за живот печели накрая. Доказателство за това е известната финална фраза от „Неназовимото“: „Не мога да продължа, ще продължа“.
След тези три романа Бекет се опитва в продължение на много години да напише цялостен текст в проза, опит, пример за който са кратките истории, по-късно събрани в „Текстове за нищо” (Texts for Nothing). В края на 50-те години Бекет създава една от най-радикалните си творби в проза – “Как е“(1961, по-ранна версия на която е публикувана през 1959г). Тази творба представя приключенията на безименен разказвач, който пълзи през калта докато носи торба консерви. Написана е под формата на поредица от параграфи без пунктуация в телеграмния стил:
„тук сме някъде живи някъде безкрайно време след това свършва вече не сме после отново сме тук не е било свършило грешка малко или повече трябва да се започва отначало на същото място на друго както когато нова картина там горе на светло човек идва в съзнание в мрака и болницата“
След тази творба минават почти 10 години преди Бекет да напише друга творба в проза. „Как е“ бележи края на този период в творчеството на Бекет.
През 60-те и 70-те години творбите на Бекет демонстрират все по-голяма тенденция към компактност. Това е причината понякога той да бъде определян като минималист. Краен пример за това е написаната през 1969 година пиеса „Дъх” (Breath), която трае едва 35 секунди и няма герои. Първоначално тя е била използвана за интродукция към авангардното театрално ревю „О! Калкута!”.
По отношение на театъра героите на Бекет, вече и без това малко на брой, са сведени само до основни техни елементи. Иронично озаглавеното произведение Play (1962), например, се състои от трима герои, потопени до шиите в погребални урни. Телевизионната драма „Кажи, Джо” (Eh Joe, 1963), написана за актьора Джак Макгоурън, е движена от камера, фокусирана само върху лицето на героя. Пиесата „Не” (Not I, 1972) е изградена само от, по думите на самия Бекет, „движеща се уста със затъмнена останала част от сцената.”
Следвайки тенденцията от „Последният запис”, много от тези късни пиеси коментират темата за паметта, често под формата на насилствено припомняне на моменти от миналото, които преследват героя в момент на покой. Пиесите също така поддържат темите за самоограничението и самонаблюдението. Това се осъществява или чрез глас, който главата на протагониста чува (в „Кажи, Джо”), или чрез коментарите на друг герой под формата на жестове (в „Не”). Най-силно обвързаната с политиката творба на Бекет – „Катастрофа и други драмички” (1982), е посветена на Вацлав Хавел и коментира относително експлицитно темата за диктатурата. След дълъг период на застой, поезията на Бекет се съживява по време на изключително сбитите френски поеми, наричани mirlitonnades. Някои от тях съдържат само шест думи. Правени са много опити те да бъдат преведени на английски, но към момента не са публикувани.
Прозата на Бекет през този период не е толкова продуктивна, колкото творчеството му, което е свързано с театъра, за което говорят и издадените през 1976 година прозаични текстове под заглавието Fizzles. Бекет изживява своеобразно възраждане с повестта “Компания” (Company, 1980), последвана от „Зле видяно, зле казано” (III Seen III Said, 1982) и „Тръпки” (Worstward, 1984). Тези текстве са събрани в сборника Nohow On. В тях Бекет продължава своите занимания с темата за паметта, самоограничението и самонаблюдението.
В болницата и в частната клиника, където прекарва последните години от живота си, Бекет написва и своята последна творба – поемата „Каква е думата” (What Is The Word, 1988). Поемата интерпретира невъзможността на човек да намери думи, с които да изрази самия себе си – тема, присъстваща и в по-ранното му творчество, но вероятно засилена от болестта му.
ЦИТАТИ :
Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…
Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Къде съм аз – не зная, никога няма да разбера; в тишината, която не познаваш, ти трябва да продължиш. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа.
Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света.
На Земята си. Няма лек за това.
Какво знам за човешката съдба? Бих могъл да ви кажа повече за репичките.
Всички се раждаме луди. Някои остават такива.
В пейзажа на унищожение прецизността е проява на божественост.
Всяка дума е като ненужен отпечатък върху тишината и небитието.
Не, не съжалявам за нищо. Единственото, за което съжалявам е, че съм се родил. Винаги съм намирал умирането за толкова дълга и уморителна работа.
Нищо друго няма значение, само писането. Нищо друго не си заслужава…отпечатък върху тишината.
Поетите са сетивността, а философите разумът на човечеството.
Да намери форма, която да съпътства бъркотията, това е задачата на твореца сега.
Не сме светци, но спазихме уговорката си. Колко хора могат да се похвалят със същото?
Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.
Сълзите по света са постоянно количество. Когато някой започне да плаче, някъде другаде друг спира. Същото се отнася и за смеха.
Моите грешки са моят живот.
При липсата на друга алтернатива, слънцето изгря върху нищо новото.
Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен.
Краят е в началото, при все това ти продължаваш.
Аз използвам думите, на които си ме научил. Ако те не значат нищо вече, научи ме на други. В противен случай ме остави да мълча.
Аз съм така. Или забравям веднага, или никога.
Вероятно най-хубавите ми години вече са си отишли. Когато имаше шанс за щастие. Но не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който е в мен сега. Не, не бих ги поискал обратно.
Единственият грях е грехът да се родиш.
Обикновено не виждах много. Нито чувах много. Не обръщах внимание. Честно казано, не бях там. Честно казано, не вярвам някога да съм бил някъде.
Земята издаде звук като от въздишка и последните капки паднаха от вече ясното безоблачно небе. Малко момченце, протегнало ръцете си и гледащо нагоре към синьото небе, попита майка си как е възможно подобно нещо. „Разкарай се“, отвърна тя.
Имам своите недостатъци, но да сменям настроението си не е един от тях.
Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.
Тишина, да, но каква тишина? Защото по принцип е много хубаво да пазиш тишина, но човек трябва да обърне внимание на това какъв вид тишина пази.
Естрагон: „beket-3, а, Диди?“ („В очакване на Годо“)
Фактът би изглеждал да е, ако в моята ситуация някой може да говори за факти, че аз трябва да говоря за неща, за които не мога да говоря, а което е по-интересно, но че аз също, което ако е възможно, е още по-интересно, аз трябва, забравих, няма значение. В същото време съм задължен да говоря. Не трябва никога да мълча. Никога.
Не харесвам животните. Странно е, но не харесвам нито хората, нито животните. Колкото до Бог, той е започнал да ме отвращава.
Ти плака за нощта – тя падна. Сега плачи в мрак.
Всичко, което искам, е да си седя на задника, да пускам газове и да си мисля за Данте.
Без значение дали съм роден, или не, дали съм живял, или не, дали съм умрял или почти умиращ, аз трябва да продължа да правя каквото винаги съм правил, без да знам какво е това, което правя, нито кой съм, нито къде съм, нито дали съм.
Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат . Какво ме кара да ридая така? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът.
Объркването не е мое откритие. Не можем да чуем петминутен разговор, без да узнаем за объркването. То е навсякъде около нас и нашият едничък шанс сега е да го пуснем да влезе. Единственият шанс за промяна е, ако отворим очите си и съзрем хаоса. Това не е хаос, чийто смисъл можеш да откриеш.
През целия си живот се влачим през едно блато. Ядем, шибаме се, серем, опитваме се да запалим някаква малка светлинка, и накрая умираме, това е всичко.

magnifisonz.com /

Глобалната сексуална революция

автор : Габриеле Куби

По повод на събитията в Лондон

Отказът от насилие характеризира ако не всички, то поне най-значителните и най-големите религии.С малката Затова, когато Христос ни приканва „да подложим и другата буза”, след като са ни ударили, той утвърждава, че истинската сила е не бруталността, а милосърдието и любовта.
Няма да се впускам в очевидния факт, че ислямския свят не успя да заеме на международната сцена нито икономическата, нито политическата, нито духовната тежест, отговарящи на неговата демографска и географска разположеност.
Но това е дълга тема.
По повод на събитията в Лондон и инфантилния, стигаш да малоумие западен либерализъм, искам да разкажа една стара, кратка история. Тя е свързана с християнското послание да подложим и другата буза.
Един кротък човечец, ревностен християнин, си яздел бавно магаренцето, връщайки се от някаква работа. Не щеш ли насред пътя му изскочил някакъв разбойник, свалил брутално човека от магаренцето и му ударил един силен шамар. Човекът застинал и не помръднал, нали е християнин, дори подложил и другата си буза. Разбойникът без да се колебае взел ,че му ударил един още по-силен шамар и на другата буза.
Тогава човекът се съвзел, измъкнал някаква закачена за самара тояга, скочил срещу разбойника и го пребил почти до смърт с нея.
– Чакай, развикал се падналия на земята разбойник, нали си християнин, нали даваш и другата буза!
– Християнин съм –казал човечецът – дадох ти едната буза, после ти дадох и другата. Но всичко свърши дотук. До този момент ти си имаше работа с Исус, сега вече си имаш работа с мене…
И продължил да го удря….

Айнщайн: Интуитивният ум е свещен дар

Автор: http://glasove.com

Айнщайн описва неспособността на човешкия ум да разбере същността на Бога чрез следното сравнение: „Ние хората сме в позицията на едно малко дете, което влиза в огромна библиотека, пълна с книги, написани наl_16 множество различни езици. Детето осъзнава, че някой трябва да е написал тези книги. Но то не знае как. То не разбира езиците, на които те са написани. Детето смътно се досеща, че има някакъв тайнствен ред, според който са подредени книгите, но то не знае какъв е този ред. Според мен точно такова е отношението дори на най-интелигентното човешко същество спрямо Бога. Ние виждаме, че Вселената е чудесно подредена и че се подчинява на някакви закони, но само смътно разбираме тези закони. Нашите ограничени умове не могат да схванат тайнствената Сила, която движи космическите съзвездия
В едно интервю за американско списание през 1929 г. Айнщайн изразява своето отношение към Иисус Христос:
– До каква степен сте повлиян от християнството?
– Като дете аз изучавах Библията и Талмуда. Аз съм евреин, но съм очарован от лъчезарната личност на Иисус от Назарет.
– Чели ли сте книгата на Емил Лудвиг за Иисус ?
– Книгата на Емил Лудвиг е повърхностна. Иисус е твърде колосален в сравнение с писанията на разни празнодумци, колкото и хитри да са те. Никой не може да унищожи християнството с остроумни фрази.
– Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност?
– Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот. Интуитивният ум е свещен дар, а рационалният – верен слуга. Ние сме създали общество, което почита слугата и е забравило дара.
Ето няколко цитата от Айнщайн, взети от негови интервюта, писма и спомени на негови колеги.
„Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли.“
„Ако от юдаизма на пророците и от християнството, както то е било проповядвано от Иисус Христос, се премахнат всички по-късни наслоения, светът ще придобие едно учение, което е способно да излекува всички социални злини на човечеството. Всеки човек с добра воля е длъжен постоянно в своя малък свят да се стреми да превърне това чисто хуманно учение в една жива сила дотолкова, доколкото може.“
„И все пак, различията между евреите и християните не бяха ли преувеличени от фанатици и от двете страни? Всички ние живеем под благоволението на Бога и притежаваме почти еднакви духовни способности. Евреин или неевреин, роб или свободен – всички ние принадлежим на Бога.“
„Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става неговата почит към Бога.“
„Учените и философите често сравняват всичко, сътворено от Бога, с часовник, а самия Бог – с часовникар, който създава и поддържа сложния часовников механизъм. И все пак, човешкото мислене е твърде ограничено, за да може да си представи неограничения Творец на Вселената. В тази връзка Айнщайн казва:
„Разглеждам една картина, но моето въображение не може да пресъздаде външността на нейния творец. Гледам един часовник, но не мога да си представя как изглежда часовникарят, който го е създал. Човешкият разум не е способен да възприема четири измерения, как тогава е възможно да разберем Бога, за Когото хиляда години и хиляди измерения са като едно?“
„Всеки, който се занимава сериозно с наука, постепенно се убеждава, че един Дух се проявява в законите на Вселената; Дух, Който е безкрайно по-могъщ от духа на човека и пред лицето на Когото ние, с нашите скромни възможности, трябва да се смирим. По този начин научните изследвания водят към едно специфично религиозно чувство, което е твърде различно от наивната религиозност.“
„Сигурно е, че една увереност в разумността и познаваемостта на света, увереност, която е сродна с религиозното чувство, стои в основата на всяка научна дейност от по-висок ранг.
Тази твърда вяра, която е обвързана с едно дълбоко чувство – вярата в един Върховен Разум, който разкрива себе си в сетивния свят, всъщност изразява моята представа за Бога.“
„Най-прекрасната и най-дълбинната емоция, която можем да преживеем, е усещането за мистичното. То посява семената на всяка истинска наука. Този, който не познава това усещане, който е загубил способността си да се възхищава и да благоговее, прилича на жив мъртвец. Дълбоката емоционална увереност в съществуването на една Върховна Разумна Сила, която разкрива себе си в неразгадаемата Вселена, формира моята представа за Бога.“
„Най-висшият идеал за нашите стремежи и възгледи ни е даден в юдео-християнската религиозна традиция. Това е една изключително висока цел, която ние, с нашата немощ, можем да постигнем само отчасти, но тя дава твърда и сигурна основа на нашите стремежи и убеждения.“
„Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога.“
„Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух, който разкрива себе си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем.“
„Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум, успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи.“
„Усърдната интелектуална работа и изследването на сътворената от Бога природа са двата ангела, които ме водят през всички трудности на този живот и ми дават утеха, сила и безкомпромисна непреклонност.“
„Що се отнася до духа, който формира модерните научни изследвания, аз смятам, че най-проницателните размишления в сферата на науката произлизат от едно дълбоко религиозно чувство и че без това чувство тези размишления биха били безплодни. Аз вярвам също, че тази религиозност, която се изявява днес в научните изследвания, е единствената творческа религиозна активност на нашето време.“

Страница 1 от 912345...Последна »