ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

В първата половина на двадесети век страховете за бъдещето бяха свързани с големите тоталитарни и деспотични системи, които смазваха и обезличаваха личния живот. Сега наблюдаваме масовите страхове от изплъзнал се от контрол вирус, причиняващПРОФИЛ висока смъртност и паника. Независимо от мащабните комуникации и високи технологии, оказва се, че не сме защитени от големите сътресения на прастарите пандемични уязвимости, които бързо ни накараха отново да се чувстваме изолирани, фрустрирани, нещастни и отчуждени от другите човешки същества. Може би ако хората вярват, че могат да направят реални и полезни неща, да имат някакъв контрол, независимо колко незначителен е той, биха се справили по-добре, отколкото ако се чувстват напълно безпомощни. Можем да допуснем, че тъкмо чувството за безпомощност може да направи едно преживяване субективно съсипващо. Определено възходът на индивидуализма и личната свобода имат своя голям положителен принос за просперитета на общностите в модерния свят. Но не сме ли изгубили нещо от способността да изграждаме предварителни, превантивни ресурси, които биха били много полезни в случаи на бедствия и трудни моменти. Защото някак не разбирам, как мощни икономически държави в момента говорят за недостиг на дихателни апарати, маски и защитни облекла. Всъщност не схващаме ли точно сега, точно в тези моменти, че фундамента на живота не е нито в многото, нито в малкото. Виждаме, че просто има конкретни неща от които имаме най-голяма нужда в дадения случай, и чиято липса страшно затруднява полезните ни действия и ходове. Бързото развитие на технологиите вече позволява, дава мощни инструменти да се прави компютърно моделиране, симулация на неслучили се още бедствия, да се правят цифрови модели в лабораторна среда. Те биха могли да откроят и посочат практическите нужди, конкретните неща, чрез които да се предотвратят процесите, да се намалят последствията от подобни пандемии. Създаването на мрежови платформи за бързо предаване на данни и информация между специалистите. В тези модели вероятно могат да бъдат начертани и регламентирани, дори предварителни транспортни коридори за снабдяване , информация и комуникация. Това могат да го свършат талантливи люде, на които академичната подготовка и умения не ги задоволява, хора на които не им е достатъчно да се развиват само в рамките на системата. Такива талантливи хора има навсякъде. Един американски учен бе разделил специалистите на такива с два вида мислене – на конвергентно и дивергентно. Първото подразбира точно използване на усвоени алгоритми за търсене на решения на конкретна задача, а второто се основава на изработването на множество нови идеи за установяването на същите проблеми. И едните и другите са полезни, и от тях има страшно голяма нужда.
Просто едните спасяват положението сега, а другите спасяват бъдещето.

Изглежда човек не може да живее без илюзии. Те са патериците с които крачи през света. Без тях би паднал в праха, от който е част, без сили да противостои на бездната на нищото. Опитайте се да отнемете дори едната патерица на илюзиитеПРОФИЛ му, и ще видите една огромна пустота, страх и самота в очите му, които винаги е носил тайно в глъбините си. Но дори и да му отнемете и двете патериците, той ще измъкне от ръкава си друга тояжка с илюзии, дори и само за да направи последните няколко крачки . Малцина са тези, които без да се подпират, сами на собствените си крака, достигат до бездната. Защото може да се спасиш от илюзиите, но не и от страданията. Ницше казва : „Истината е страшна, но ние притежаваме изкуството, за да не загинем от нея”. Илюзиите са едно такова върховно изкуство. Но те не са просто една нереалистична представа за света, субективно преувеличаване или смаляване на някакви ценности. Не. Те заедно с деятелността определят живота така, както гравитацията определя падането. Всъщност разсъдъкът си изгражда цял инвентар от представи, развива понятия, които да изпълват със смисъл всичко, което правим. Символите на езика също дълбоко погребват истината под много пластове представи. Понякога когато наличните илюзии не са достатъчни, човек се бори за да се сдобие с нови такива , според него, на по-високо ниво. Това е нещо като надграждане на илюзиите. Самата деятелност много ни помага, защото е едно бягство от онези въпроси, намиращи се в дълбините на финия ни живот, все въпроси на които не искаме да чуем отговора…
Съвсем естествено, когато е млад човек да е обрасъл с илюзии. С напредването на годините, те стават все по-малко и все по-малко. Всъщност става така, че макар и да са по-малко, той започва да използва нови, отговарящи на възрастта му илюзии , за да се отърве от старите…
По астрономическата скала живеем колкото пеперудата еднодневка. От стария гъсталак с илюзии е останала само една тояжка. Но и тя е достатъчно да направим с нея последните няколко крачки към бездната.

Като отклоним за малко погледа си от културния шовинизъм, като се опитаме да подредим нещата в техния обективен порядък, те могат да изглеждат по-разпознаваеми, по-точни. Не е необходимо археолози, професори или дори туроператори, да излизат по телевизията и като голямата мъжка, сребриста горила, да се удряме в гърдите, за да покажем къде сеПРОФИЛ намираме в йерархията на културата в Европа. Това едва ли ще накара милиони европейски туристи да се юрнат към страната, където в началото на всички градове ще ги посрещнат сивите, приличащи на затворнически общежития, панелни сгради, строени по времето на комунизма.
Да, ние винаги сме имали и имаме велики оперни певци, гастролирали на най-престижните оперни сцени – Миланската „Ла Скала“, Ковънт Гардън, Парижката „Бастилия“, Метрополитън, Виенската Щатсопера, Римската опера и т. и т.н.
Да имаш добри изпълнители – певци, артисти и танцьори, съвсем не означава , че принадлежиш към голяма култура. Същото е и със спортистите. Добри певци може да намерите и в Африка. Брилянтен оперен певец може да намерим и в Кот д’Ивоар, добри пианисти в Джибути , а блестящи цигулари в Кения. Много добри са атлетите на Етиопия. Коя е разликата ли, ами тя е, че в Кот д’Ивоар си нямат Бетховен или Моцарт нито Шьонберг , в Джибути нямат Шопенхаер , в Етиопия не са чували за Ницше или Кант да речем.
Херман Брох пише, че само като погледне фасадите на сградите, може да разбере дали се намира в страна с голяма култура. Понякога е достатъчен само един поглед към покривите. Делението започва от западното християнство от една страна, и от православието и исляма от друга. Не съм съвсем сигурен , че винаги различаваме тези неща. Че хващаме тази линия… Говорим за туризъм, за културни обекти, паметници. Един туроператор пита възбудено по телевизията : защо дори без море, Чехия си докарва годишно 28 милиона туристи ?
Говори за организация, за това как да ги стигнем, за цени и т.н. Може би причината не е само до организацията, не е само до цените. Нямаше ли кой просто да го попита Виена или Прага приличат ли му на София ? А Краков и Гданск – на Пловдив или Стара Загора. Дори няма да отваряме приказка за Флоренция и Катедралата Санта Мария дел Фиоре, за да я сравняваме с храм Александър Невски в София. нито Базилика Санта Кроче, където са гробовете на Данте, Галилей, Микеланджело, Лоренцо Гиберти, Николо Макиавели, Джоакино Росини.
Има едни замъци построени през 1213 г., през 1519 г. те и сега са си там, можеш да влезеш и разгледаш и пипнеш. Дали да не вземем да проверим през тези години какво е имало по нашите земи…
Нашата страна е с красива природа и винаги има начин с какво да впечатлим туристи и чужденци. Има чудесни български кътчета, живописни планински градчета и манастири. Тук няма базилика като Sagrada Familia, като в Барселона. Страната ни се намира в друг религиозен и културен гещалт, в друга цялост и конфигурация, но тя в своята самобитност и затвореност, може да бъде не по-малко изкусителна за западния турист.
Да тропаме и да се удряме в гърдите като алфа мъжкаря на горилите е наивно.
И най- важното – няма да свърши никаква работа.

Във видео връзка наш журналист пита г-н Джеймс Пардю за положението в България. Нахвърляйки няколко изречения за нашата страна, г-н Пардю, бивш посланик на САЩ в България, прави бързо единичен аксел , като във фигурното пързаляне. Завъртва се по посока на часовниковата стрелка, после започва подробно да ни убеждава, как Тръмп трябва да бъде свален, защото еПРОФИЛ извършил закононарушения. Пардю, е политическо животно. Вероятно е член на Демократическата партия. Инстинктивно насочва разговора в друг коловоз , започва да ни разказва как Тръмп върши много поразии в САЩ. Това е стар, много износен, политически похват – уж започваш да отговаряш на въпроса, но още на второто изречение подхващаш друга тема по-важна за теб. Нещо като „Краставицата” на Мирча Кришан. Първоначалният въпрос се изгубва в тресавището аргументи, нямащи нищо общо с въпроса. Преминава се от отговор и описване към предписване. Просто мнение или емоционална реакция, морал извлечен от страстите, както ги нарича Хюм, но не морал извлечен от факти и разумни умозаключения. Става дума за гилотината на Хюм, въображаемото острие, отсичащо света на фактите, от света на ценностите. Всъщност става дума дали да се придържаме към фактите, или просто да говорим за тях така както ни се иска да бъдат.
Хайде, да речем г-н Пардю е политическо животно. При тези животни е валидна максимата, кажи ми откъде идваш /от коя партия/, за да ти кажа защо говориш така.
Но какво да кажем за един наш известен психиатър, бивш член на партията на Иван Костов, който в серия от интервюта, развива тези далеч от здравия разум. Човек изключително начетен и ерудиран, който развива твърде съмнителни тези, представяйки Русия и Путин като политическо , културно и духовно явление. Според д-р Николай Михайлов, това да говорим за Русия и Путин като за агресивна страна, заплаха за другите народи, е клише, примитивна русофобия. Ето какво казва д-р Михайлов в последното си интервю :
„Путин е мантра на европейски терен, която отвлича вниманието европеецът да се замисли за своите кризи. Европа да се преживява като непрекъснато заплашвана идеална политическа общност. А всъщност Путин, отбранява собствената си граница от северноатлантическия пакт, който напредва и без особени успехи. Путин няма мотив да прекосява границите на Руската федерация навън, а да отбранява границите от опасности отвън“.
Нямал мотив ! Но на практика не е престанал да нарушава „чужди граници” и да оставя планини от трупове след себе си. Няма смисъл да споменаваме десетките убити в Украйна, Грузия,Армения, Чечения, нито да изреждаме убитите и отровени опоненти в Русия и в други точки на света. Та, тероризмът, агресията, заграбването на чужди земи чрез насилие, са основния събирателен алгоритъм, основната социо-културна матрица в която съществува Русия от столетия. Руският журналист и философ Игор Яковенко, живеещ в момента в Москва, изнася лекции със следните заглавия :
“ ТРИБУНАЛ ПУТИНСКОГО РЕЖИМА”
„ПОЧЕМУ ПУТИН – ЭТО ПРЕСТУПНИК И УГРОЗА ЧЕЛОВЕЧЕСТВУ „?
„ПУТИНИЗМ- ЭТО ОККУПАЦИОННЫЙ РЕЖИМ“
За да изпадне в подобни „заблуждение „ има само едно обяснение – Игор Яковенко не е чел д-р Николай Михайлов.
Не са го чели историкът Марк Солонин, колегата му Поносенко, Невзоров , Иларионов и още двадесетина люде, все хора, които изнасят лекции в цял свят и в момента.
Един професор от Калифорнийският университет, Хедър Бътлър се опитва да обясни това объркващо явление, как интелигентни и начетени хора, могат да говорят и вярват на глупости / foolish things /. Той смята , че критичната мисъл е съвкупност от някакви познавателни компетентности, които ни помагат да мислим уж рационално, но/ забележете/ в зависимост от някакви емоционални цели, които артикулираме така както ни харесват лично на нас…
Така че винаги ще има хора, които да им харесва казаното от д-р Михайлов.
За съжаление, аз съм от онези примитиви, на които подобни изказвания навяват тъга.

„Светият“ Сталин в днешната „руска духовност“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Наскоро в интернет попаднах на потресаващи кадри: край задната стена на Кремълск ия палат в Москва, където и до днес се намира гробът на Сталин, до неговия бюст, неколцина мрачно-важни субекти, стоящи мирно, държаха в ръце доста голямоКалин2 изображение в напълно иконописен стил, на което под лика на Пресвета Богородица (т. нар. „Богоматер Державная“) в крупен план, на нещо като постамент, в пълна маршалска униформа, с бял кител, бе изобразен сам… „бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин, а от двете му страни, с по-дребни униформени фигури като „ангелски сонм“ бе представен „генералитета“ на Съветския съюз от времето на Втората световна война. Най-потресаващото обаче бе, че огромна върволица от народ, губеща се някъде в дъното зад Кремълските стени чакаше своя ред, за да застане пред „иконата“. Щом приближаха до нея мъжете (далеч не само възрастни) сваляха шапки, започваха да се кръстят, да правят поясни поклони и да се навеждат да целуват – по неизбежност горната част на панталона на „вожда“ върху изображението. Същото – и още по-старателно, кръстейки се и кланяйки се, дисциплинирано пребрадени с руските църковни забрадки – правеха и жените.
И по-рано бях виждал тази „икона“ на Сталин и сталинистите, и реших да се заинтересувам за нейния произход. За мое удивление проучванията ми разкриха нещо ужасяващо, което бих нарекъл масово „оцърковяване“ на един от най-големите убийци на ХХ в. и по-специално на самия руски народ и на неговите вярващи. Разбрах първо, че „Богородица Державная“, благославяща Сталин и съветски му генералитет, се е „явила“ за първи път през 2015 г. на някакво тържество във връзка с годишнината от битка през Втората световна война. Била е „изписана“ от иконописци по поръчка на т. нар. Изборски клуб – крайно „кафявото“ направление на „интелектуалния путинизъм“, чийто председател е „писателят“ Александър Проханов, а видни членове са председателят на движението „Анти-Майдан“ (sic!) Николай Стариков и неоевразийският идеолог проф. Александър Дугин.[1] Веднага след възпоменателното тържество през 2015 г. е била извършена и заупокойна служба за „героите“ на „иконата“ от някой си („атонски“ както е било съобщено) йеромонах Афиноген. Да, за чест на местната Белгородска митрополия на РПЦ, последната тогава официално се е разграничила както от „иконата“, така и от отслужилия заупокойната служба йеромонах.[2] Само че още тогава, в отговор на критиките, червено-кафявият „писател“ Проханов е сравнил публично Й. В. Сталин – най-централната фигура на „иконата“ с… Моисей, защото „държавни ръководители, които са били повинни в масови репресии, все пак могат да се сметнат за светци, ако са удържали победа в конфликт, заплашващ съществуването на нацията“. „Има мотив Сталин, както Мао Цзедун, който е убил много хора, както и Моисей, който също е убил множество евреи, да се смята за възвишен и почти свят човек“ – заявява тогава председателят на Изборския клуб.[3]
Очевидно въпреки разграниченията на РПЦ през 2015 г. „иконата“ на „почти светия“ Сталин все пак е продължила да придобива необезпокоявано популярност сред „руския народ-богоносец“, след като в наши дни вече можем да я видим и като обект на хилядно „благочестиво поклонение“ при самите Кремълски стени.
И ето че продължавайки да изучавам зашеметилата ме демонстрация на „образцовата руска православност“ постепенно разбрах, че едно „църковно“ преосмисляне на Сталин всъщност датира в Русия от поне две десетилетия и половина и съвсем не започва с все пак параправославните фашизоиди от Изборския клуб, а идва направо от „църковните низини“ на „най-православния народ във вселената“. Ето примерите:
Още през 1993 г., в Елцинова Русия се появява сборникът на православния писател и журналист Сергей Фомин с одиозното заглавие „Русия в навечерието на Второто пришествие“ (разбира се, в ранния Елцински период страната няма как да не е пред „апокалипсис“). И тъй, в сборника са публикувани (впоследствие придобиват огромна популярност) две ключови легенди: първата за това, че предупреден по благодатен начин от (кой знае защо) ливански православен молитвеник – сам Йосиф Висарионович претърпял дълбок духовен прелом и наредил да се качи на самолет Казанската икона на Света Богородица, за да се извърши с нея въздушен „кръстен ход“ в небето на обсадената от германците Москва. По-късно – и това е втората легенда – пак „бащата на народите“ извършил тайно кръстен ход със същата икона около „стените“ (неясно какви „стени“) на Ленинград. И двата града следователно са спасени от хитлеристите в резултат на тази тайна „благочестивост“ на Сталин.[4]
Това обаче е само началото на „оцърковяването“ на Сталин. Вече в началото на Путиновата епоха – през 2008 г. предстоятелят на храма, посветен на Св. Равноапостолна Княгина Олга край Санкт Петербург – игумен Евстафий (Жаков) поръчва, а след това и инсталира в храма си истинска икона, представяща следващата „православна народна легенда“, а именно: как по времето на обсадата на Москва Сталин лично посетил пребиваващата в съветската столица сляпа провидчица св. Матрона, за да получи от нея благословение за победа над немците. На иконата (с нейни снимки разполагаме и днес) Сталин е изобразен в цял ръст, облечен в шинел, а някъде в „подножието му“ е коленичила светицата, чиято фигура почти се губи, макар формално това да е „нейна“ икона. Изображението предизвиква реакция в средствата за масова информация (а след това и на С-Петербургския митрополит) в резултат на което игумен Евстафий (Жаков) е принуден да отнесе изображението у дома си, а скоро след това и да напусне предстоятелското място в храма. Продължава обаче да дава интервюта в своя защита и най-вече – в защита на Сталин, който, според него „бил дълбоко вярващ човек“. В едно от интервютата отецът между другото заявява: „Освен небесния, аз имам още двама бащи – единият, плътския ми баща, а другия – „бащата на народите“. Чувството, че Сталин е отец на народите, че той отчасти е и мой възвишен отец, не ме е напускало през целия ми живот“.[5]
Вече чувам как някои русофили ще ми възразят, че игуменът, за когото пиша, е просто някаква единично взета „объркана глава“ и значи аз пак съм се заел с „русофобско оклеветяване“ на РПЦ. Само че възразителите ми се лъжат. Веднага след свалянето на отеца от предстоятелското място, в Петербургската митрополия (и в Петербургските медии) постъпва „открито писмо“ от неговите многобройни енориаши, които горещо защитават и о. Евстафий, и иконата. Освен това, трябва да се знае, че злощастният игумен съвсем не се оказва първоавтора на изобразения в храма му „житиен сюжет“. Сам той настоява (и е прав), че се бил вдъхновил да заръча изписването на „каноничното изображение“ от видяна от него икона в храма „Св. Николай“, разположен между корпусите на Московската държавна библиотека (т. е. в центъра на Москва). Там образът на св. Матрона е бил окръжен от по-малки икони (с житийни сцени), показващи чудесата, извършени от нея приживе. И ето на една от тях светицата е изобразена отново в компанията на Сталин, когото благославя. [6]
По-нататък: измишльотините за връзката на новопрославената руска светица със Сталин (впрочем в реалния живот гонена през цялото време на Втората световна война и приютявана в различни комунални квартири от свои близки и почитатели) – оказва се – са били многократно обнародвани и в нейни „неофициални“ жизнеописания, още преди канонизацията ѝ през 2004 г., като изданията са били снабдени с благословението на йерархията на РПЦ (вкл. на патр. Алексий ІІ). В едно от тях например ни е разказано за следните „знаменателни“ думи на светицата: „Кой знае – била казала тя – може би Господ ще прости на Сталин. Той и сам е пленник“. На кого – пита я свидетелката в жизнеописанието? „На Каганович и на всички онези; те висят на врата му, не му дават дъх да си поеме… Той обаче обича Русия, той цялата си душа положи за нея във войната“. И след това в „жизнеописанието“ ни е разказано как светицата предсказала, че Каганович (нали се сещате защо именно той) и неговата сестра щели „да убият Сталин“.[7]
Да минем още по-нататък: вероятно дълбоко акцептирал тъкмо тази „свещена версия“ за смъртта на „вожда“, през 2018 г. вече не просто предстоятел на енорийски храм (като одиозния о. Евстафий), а сам членът на Синодалната богослужебна комисия на РПЦ, доцентът от Института по история на С-Петербурския държавен университет, протодякон Владимир Василик пише в своя статия, именно във връзка с годишнината от смъртта на „бащата на народите“ следното: „Преди 65 години почива Й. В. Сталин. От юридическа гледна точка смъртта му е естествена. От гледната точка на цял ред преки и косвени исторически факти, тя едва ли е била такава. Съществува убедителна версия, че са му помогнали да умре неговите сподвижници.“ И след това, в същата статия, членът на Богослужебната комисия на РПЦ, позовавайки се на „владика Тихон Шевкунов“ (в Русия всички знаят, че това е „духовникът на Путин“), ни заявява: „Йосиф Висарионович се явява трагическа фигура и нека да добавим – велика; фигура от мащаба на Йоан Грозни и Йоан ІІІ (курс. мой)“. Следва „обоснован“ опит протодяконът да опровергае и „мита“ за репресиите, извършени от „трагическата и велика фигура“ на Сталин. „Огромният мащаб на репресиите от 37-ма – 38-ма г., пише той смело – въобще не е свързан със Сталин, който ги е мислел като ограничена спецоперация само срещу ленинската гвардия (sic), но с интересите на същата партокрация (която в края на краищата го е и убила – б. м.)… и с устрема на троцкистите да отклонят удара от себе си и накрая, с низките чувства на някои граждани, които чрез тях са решавали свои жилищни, служебни и лични проблеми. Някой справедливо отбеляза: нима Сталин сам е написал няколко милиона доноса? Разбира се, че не. В редица случаи не някой друг, а Сталин и Берия са спирали машината на терора (курс. мой)“.[8] Подчертавам, че току що цитираните безумия са написани не от някой беловлас маниакален сталинист, а от клирик на „най-православната“ и „нападана чрез САЩ от „фанариота“ Вартоломей РПЦ“ – доцент и член на Синодалната богослужебна комисия. Който впрочем завършва опуса си с „произвеждането“ на още една „благочестива легенда“: „Ние имаме свидетелство – възможно е то да се нуждае от проверка, но в същото време очевидно е вероятно: че не много преди смъртта си Сталин се е изповядал пред митрополит Николай (Ярушевич). Сигурно изповедта е била страшна, но тя е била приета (както виждате протодякона знае и тайната на изповедта – б. м.). И него са го опяли, при това опяла го е цяла Русия“.
Обръщам внимание на опита на протодякона да ни внуши в статията си, че с репресиите от 1937-38 г. Сталин е целял да отстрани… „ленинската гвардия“. Нека в тази връзка кажа, че с тази дивотия стигаме до пределните крайности в днешното руско „оцърковяване“ на сатрапа. Ако не са запознати съвременните почитатели на „великата руска духовност“ трябва да научат, че в средите на РПЦ (не като секта извън нея) след 1989 г. се развива едно направление, наречено „царебожники“ – типична проява на болна руска мистика, според чиито представители появата на Сталин е ни повече, ни по-малко Божие наказание, стоварило се върху убийците на… императора-мъченик Николай ІІ – първо разбира се върху „жидо-масоните болшевики“, които Сталин неслучайно периодично подлагал на терор (разбирате ли сега защо протодяконът ни говори за „спецоперацията“ на Сталин срещу „ленинската гвардия“), но второ – и върху целия руски народ, допуснал в революционния си бяс този „велик грях на цареубийството“. Сталин, с две думи, е стилизиран в болната мистика на тези люде като избран „бич Божий“, отмъщаващ на „грешната“ Русия и на болшевиките за Николай ІІ.
Ще цитирам – за да не си помислите, че съчинявам – от новия акатист на царя-мъченик Николай, публикуван в книгата на архимандрит Петър (Кучер), духовник на Свето-Боголюбовския девически манастир край Владимир: „И посла карающую десницу Свою (т. е. Бог – б. м.) – правителя Иосифа (т. е. Сталин – б. м.) да накажет народ непокорный сей за преслушание клятвы, древле отроку Михаилу Романову данной“.[9]
Както виждаме, безумието на църковната „рецепция“ на Сталин съвсем не е изолирано явление в „руската православна духовност“. Не е затова и необяснимо хилядното кръстене, покланяне и целуване на „свещеното изображение“ на един от най-големите убийци на ХХ век край стените на Кремъл в наши дни.
Нека добавя, че едва ли „право правящата“ йерархия на тази църква ще продължи да се разграничава особено активно от този абсурд, след като сам „цезарят“ Владимир Путин неотдавна (в документалния филм на Оливър Стоун, разговарящ обилно с „господаря на Кремъл“) ни заяви, че: „Сталин е противоречива личност“, незаслужено демонизирана извън Русия, но сравнима в безкомпромисността си с такива исторически фигури като… Оливър Кромуел, а пък в самото навечерие на 2020 г. с възмущение отхвърли резолюция на ЕС, в която сталинизмът и хитлеризмът се приравняват като исторически престъпления.

Народ от тодорживковци

АВТОР : МИЛА ИСКРЕНОВА

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално иМила всякакво отношение. За 45 години той успя целенасочено и планирано по петилетки (девет) да изтрие всеки вид индивидуално мислене, което стои в основата на създаването, на откритието, на строежа и просперитета – дейности в служба на обществото. Така се появи голямата празнота, в която боклукът от целия външен свят навлезе у нас под формата на клишета, мрачни перспективи, псевдокултура, развратени представи за живота и какво ли не бутафорно безумие.
Соцът премахна всички видове авторитети в съзнанието, разчупи йерархията на стойностите, заместавайки я с партийна йерархия, остави съзнанието оголено от всякаква самозащита и способност да взема собствени решения и го обрече на външно узурпиране. Отгледа празнота, вид екзистенциален вакуум, поддържан от празни слова и лишени от реализъм постулати. Тя дехуманизира обществото, което никога не е блестяло с милосърдие. Но ако преди комунизма жестокостта му е била диктувана от егоистични интереси и страсти, сега тя е неосъзнато самоцелна и самодоволно перфидна.
Социализмът успя да внедри у всекиго по един партиен секретар, който размахва пръстче над главата му. Създаде народ от тодорживковци, народ, който постоянно се обединява във всякакви комитети, съюзи, подписки, петиции поради липсата на „другарски съд“, за да разчисти някакви сметки с някого, който през 1900 и еди коя си година го е настъпил… „Бравос, ашколсун, евала!“, наречете ме „враг на народа“ – ще бъде вярно! Мнозинството дори няма да разбере иронията и ще я порицае.
Не вярвам в способността на такава философия за живота да функционира успешно. Социализмът тук сега е по-силен от всякога, защото му е отнета възможността да праща директно в лагери. Или както би казал Ницше: „Човешко, твърде човешко!“
Човешкото достойнство има силна връзка с културното ниво, лично и обществено. Достойнството е култура. Прискрипаният/прищипан ум не е силно нагънат ум – той е ум, който мисли трудно и дълго, изразява се отегчително и всява смут и всеобщо притеснение, защото никога не става ясно какво точно мисли. Това е ум, притеснен от табута, притиснат от съображения, възпитан в подчинение и поставен в четвъртит аквариум, в който плуват акулите на страховете. Прискрипването може да се осъществи по най-различни начини, най-сполучливият от които е да се подложиш.
Формализмът не е „упадъчно западно влияние на разлагащата се западна култура“. Не е и липса на съдържание… Формализмът е липса на личност на сцената. Както и в живота. Всеки по-радикален жест, особено в областта на изкуството и културата, среща тежка опозиция. Интелигентното, за да не кажа „интелектуалното“, отношение към новостта се изразява в опит за разбиране, а не в отрицание. Тук инфантилно властва отрицанието, зад което обикновено стоят съображение от не-културен и далеч не-естетически характер. Заяждането. Влизането в кухненски подробности, а не в разчитане на принципите… Някакви сили с дълбинно-провинциално-махленско мислене постоянно се опитват да налагат вкус и мерки, каквито те самите не притежават или притежават със съмнителна стойност, и точно затова, когато забележат ясна позиция, се втурват с всички сили да я елиминират. А после цъкат с език „колко сме назад от света“, без да отчитат, че те са основната причина за този факт.
Една от причините да обичам италианците е усещането им за класа (classe) – вродено и възпитано също като усещането за Бог. Когато казват, че нещо е от „висока класа“ (alta classe), те го свързват с Бога, а не с Политбюро…
Не разбирам защо една голяма част от обществениците ни не заявят честно и открито, че са комунисти… Няма нищо лошо в това – на теория комунизмът има и хубави страни, далеч по-приветлив е от редица други идеологии. Комунизмът ги превъзходжа с идеализъм и човечност, които за жалост човешката природа не може да усвои на практика. Но никой днес не казва: „Аз съм комунист“! Казва: „Е, ами аз май съм с леви убеждения“. Убежденията обаче, в повечета случаи, са само параван. А единствената вяра зад тях са парите. Дали ще се стигне до тях по „комунистически“, или по някакъв друг път – е все едно.
Социализмът беше строй, в който хората мълчаха пред самите себе си. И постепенно изгубиха способност да чуват самите себе си. Ето защо тук нещата ще бъдат все такива, докато не се постигне разбирателство относно близкото ни соц минало. Не е възможно да се претендира за демократични възгледи с носталгично вперен към миналото поглед, към реалността, в която „всички бяхме равни, но някои бяха по-равни”. Уморително е да търсиш консенсус с хора, пред които е „неуместно” да се критикува „комунизма“, защото са убедени, че тогава е имало много повече радост.
И, да, вярно е – при социализма имаше много повече радост!
Радост , че са пуснали банани за Нова година.
Радост, че след 10-годишно чакане ти е дошъл редът за лека кола „Лада“.
Радост, че си получил ключове за панелно жилище след 15 години търсене на връзки.
Радост, че си се сдобил със софийско жителство, женейки се за жена, която не можеш да понасяш.
Радост , че си станал член на БКП.
Радост, че не са те арестували след разказване на политически виц.
Радост, че задграничната ти виза не е спряна.
Радост, че си се откачил от бригада за домати и арпаджик.
Така живееше социалистическият човек – от радост в радост. Че и пари му даваха! Направиха всичко трудно достижимо и радостта сама пристигна. Радостта, която се првърна в трагедия.
Имам остра нетърпимост към това някой да размахва пръст в лицето ми и да ме назидава публично за моята социална неутралност – било то виден музикант, съмнителен критик от претенциозен вестник или лудият на квартала. Реакцията във всички тези случаи е отхвърляне – на мнението ми, на критиката ми и на мене самата, защото съм си позволила да мисля различно. Ваксинирана съм преди много години и не мога да се разболея от обществената лудост по никоя тема. Не се намесвам в ничие пространство, без да ме питат, и не позволявам същото за моето.
Тук винаги са убивали със „секира“ тези, които не се подлагат… Вярно е също, че носталгия към злото изпитват различни кръгове навсякъде по света – към фашизма са особено много, но не така явно, както към комунизма у нас. Проблемът е, че комунизмът отглеждаше злото и това, което преживяваме в момента, е резултатът от вече отгледаното зло – проследете генезиса му и всичко ще стане ясно. Двойните стандарти са като куфари с двойно дъно, в които открай време се пренасят незаконно разни неща.
Проблемът на културата ни е преди всичко „културен“ – останалите финансови, организационни и прочие проблеми са следствие – в икономическата му част властва битът, тотално.
Как затънахме в тази Чеховска безизходица? Не задавам въпрос, защото и Чехов не е имал отговор на това „питане“. Или може би му отговаря неговият колега Камю:
„Да си различен, не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си.“

Американецът Хари Франкфурт е човекът, който описва как глупостта и измамността, постоянно заемат все по-големиПРОФИЛ медийни пространства. Как се разширяват като вселената, как водят до неспособност за разпознаване на истината. Става дума за онази лековата и измамна отвореност към всичко, за културата на бързите съприкосновения с нещата, без ни най-малък опит да надникнем в тяхната дълбочина. Още с включването на телевизора, или влизане в социалните мрежи, бързо биваме заливани с едно претенциозно дърдорене, едно измамно празнодумство, нехайство и немърливо пропълзяване край истината и фактите, което той нарича “bullshit”.
Булшитът е дискурс, при който всеки излиза и си говори каквото му падне, без да го е грижа дали е вярно, дали си струва, още повече , че никой няма да тръгне да проверява. Приличието е някак погазено, елегантността избутана настрани, а фалшификатът, посредствеността и самохвалните геройства, излизат на авансцената. Наблюдаваме онова , което Бодрияр нарича свят на симулакруми , т.е. свят на копия, които няма оригинал. Те започват да доминират, да създават неистински свят, който притъпява усещанията до степен да загубваме разликата между симулация и реалност. Това се получава, когато не си даваме сметка за собствените си дефицити, следователно, дори не знаем колко са големи. Сякаш е по-добре да имаме минути, в които да помълчим, вместо да крачим с високо вдигната глава, самоуверени и блажено оптимистични, затъващи неусетно във всеобщата глупост. Да поучаваме другите, как живота се подчинява на определени правила и механизми, звучи не просто наивно, тази прекалена увереност ни отпраща директно към глупостта. Същото е с гъмжилото от религиозни съвети, публикувани заедно с предсказания и зодиакални знаци. Тези, които са си направили труда да разтворят Новия завет, би трябвало да знаят, че тези неща нямат работа едно до друго. Известно е, че към Бог не се ходи на екскурзия с екскурзовод, там всички сме самотни пътешественици.
Булшитът се забелязва и сред журналисти, политици, водещи на телевизионни предавания, блогъри, които захранват ежедневно масовата публика с телевизионен, вестникарски и всякакъв медиен фураж. Живеем в грандиозно реалити, запълвано с полуфабрикатите на скандала, или с някаква престорената тържественост. В менюто му са всички изкуствено раздути и деформирани случки, а често и измислени такива, стига да звучат предизвикателно .
Нехайството към истината, забулване на фактите, моралното и идейно шарлатанство на редица анализатори, с малки изключения, зависи от мястото, което заемат в конюктурната хранителна верига. С каква лекота само пренебрегват истината, как поднасят захаросани сурогати, как се вдига пушилка, забулвайки фактите с измислени сюжети. А когато пушилката се раздигне, виждаш, че на нейно място, всъщност не е имало нищо… Колкото до сутрешните авторски предавания, разните реалити формати, където татуирани до ушите момчета и силиконови момиченца с мозъци на колибри, високопарно и нахакано, „разбиват” традиционни представи и морални принципи. Там булшитът процъфтява. Тук въобще не става дума за познатия бунт на младостта, която отхвърля старите парадигми. Защото , за да отхвърлиш нещо, трябва да го познаваш, ала ако нямаш базовата култура да го познаваш, се превръщаш в булшитър. Това означава систематично пренебрегване не само на правилата, но и размахване на повърхностното, без да те пука нито за истината, още по-малко за публиката. Булшитът е камуфлаж, дава вид че допринася за дискусията, но всъщност я разрушава. Основният принцип е : този който вдига най-много шум има право. Достатъчно е да изпълваш пространството с нахакани , въздушно-капкови безсмислици, като вулгарно се саморекламираш. Клишетата са най-мощната плазма, която движи и захранва кръвоносната система и поведението на тълпата. Това е онази вълна от малоумия, която се плиска по медии , интернет и социални мрежи. Нехайството към истината облъчването с размити и халтави понятия за добро и зло, хлъзгайки се по повърхността на събитията, подменя реалния свят. Силните децибели на посредствеността, просташкият език, понякога заглушават не само реалността, но сякаш умъртвяват и тихият шепот на обикновената човечност, често избутана някъде в ъгъла.

Руската връзка на новите „консерватори“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Нашенските нови „консерватори“ (особено онези, които освен като „патриотични“, ни се препоръчват и като „истински десни“) много се засягат, когато някой се опита да свърже „консервативните“ движения в Европа с Путинова Русия. „Стига с тоя Путин, стига с вездесъщия пръст на Москва! Това са защитни мантри на днешните (леви) либерали, които чрез глобалистките НПО-таКалин2 желаят да разложат националните общности на континента ни – да ги космополитизират и джендъризират и така да ги подготвят за заливане от зловещите мигранти. Всъщност, консервативните лидери на Вишеградските държави, на Австрия и на Италия съвсем не искат да разделят Европа. Напротив – те се мъчат да я оздравят и направят по-силна (именно срещу Русия) като я върнат към нейните християнски корени и национални самобитности и така я запазят от либералните свръхрегулации, произвеждащи чудовища като зловещата „Барневарн“ и Истанбулската конвенция“.

За немалък конфуз на нашенските нови „консерватори“ и „истински десни“ активисти обаче самите техни любимци в Европа непрекъснато ги опровергават по отношение на свързаността си с Русия. Не бе никак отдавна, когато „консервативната“ външна министърка на Австрия посрещна с „традиционни“ тиролски поклони на сватбата си самия Владимир Путин, а малко преди евроизборите тази година, пак в Австрия, гръмна скандалът с вицеканцлера на Себастиан Курц, записан да договаря корупционно финансиране за своята партия с лица, представящи се за агенти на руските олигархични кръгове. Скандалът доведе до падането на правителството и развалянето на „консервативната“ коалиция във Виена. Широка известност (е, не толкова широка у нас) придобиха и данните за крупен заем от руска банка, с която финансира кампанията на своята партия френската „националистка“ (и патронеса на нашия „консерватор“ Марешки) Марин Льо Пен. Получихме сведения за руско финансиране и на Борис Джонсъновата „брекзитърска“ кампания. Дори за архигероя на „Европа на отечествата“ и неукротимия борец срещу близкоизточните мигранти Виктор Орбан се появиха свидетелства за масово предоставяне на унгарско (а значи – европейско) гражданство срещу заплащане, от което най-интензивно се били възползвали… руснаци и китайци.

И ето, в най-последните дни недвусмислена верификация на свързаността на новите европейски „консерватори“ с парите на Путинова Русия дойде и от Италия. Нека припомня: американският портал Buzzfeed публикува запис от разговор, с който разполага, между съветника и бивш прессекретар на Матео Салвини – Джанлука Савоини и руски олигарси, състоял се на 18. 10. 2018 г. не някъде другаде, а в хотел „Метропол“ в Москва. На записа – осведомяват ни – ясно се чува как въпросният приближен на Салвини доверява на руските си домакини колко горещи симпатии изпитва неговият шеф към днешна Русия и как той, заедно с лидерите на други националистични партии в Европа, „с които поддържа тесни връзки“, смятат „да обърнат ЕС с главата надолу“. „Ние искаме да променим Европа – казва на записа Савоини и продължава: Тази нова Европа трябва да е много по-близка до Русия“. Всъщност дотук в приказките на „консерватора“ няма нищо изненадващо. Лидерът на „Лигата“ и министър на вътрешните работи на Италия Матео Салвини, въобще не крие своите симпатии към Вл. Путин. Той систематично настоява за отмяна на санкциите на ЕС спрямо Русия, а между неговата партия и партията на руския диктатор има сключен специален договор за сътрудничество. Фрапантното, което научаваме от записа обаче е, че след декларирането на „топлите чувства“, между човека на Салвини и руските домакини започва да се договаря следната сделка. Италианската компания ЕНИ ще закупи от Русия 3 млн. тона течен петрол на стойност 1,5 млрд. долара, като от тях „Лигата“ на „консерватора“ ще задържи комисиона от 4% – т. е. 6,5 млн. долара, които ще бъдат използвани в кампанията на партията за евроизборите през 2019 г. С две думи: партията на „консервативния“ борец за запазване на „идентичността на Европа“ получава – нелегално – подкрепа от петролните олигарси на Владимир Путин. Въпреки че Салвини побърза да отрече каквото и да било финансиране на партията си от Русия, в Италия вече започна разследване във връзка с уличаващия запис, а при първите разпити – както ни съобщават – бившият прессекретар на „консерватора“ се е „възползвал от правото си да мълчи“.

Както и да мълчи обаче, ще кажа сега – една снимка, на която попаднах в публикация по темата говори, поне за мен, изключително красноречиво – разгръща ми дори цял геополитически „сюжет“. Защото на тази снимка уличеният близък на Салвини чиновник е представен, държащ в ръка списание (на английски език) със заглавие „Katehon. Geopolitics and Tradition“. Направих си труда да проверя що за списание (очевидно с рекламна цел) ни показва прессекретарят на италианския „консерватор“ и ето какво установих. Въпросният журнал се издава в Русия от „аналитичен център (think-tank) Katehon – независимо общество от експерти от различни страни, занимаващи се с изследвания в разнообразни области, включващи геополитически, геостратегически и политически анализ на международни събития… Сътрудниците на аналитичния център Katehon са убедени поддръжници на създаването на многополярен свят… отхвърлят и отправят предизвикателство към идеите за еднополярен свят и глобална хегемония, а… следователно особено внимание колективът обръща на такива многополярни образувания като БРИКС и ШОС“[1]. Така. Реших по-нататък да се осведомя какви хора собствено включва това „независимо общество от експерти от различни страни“ (think-tank), на което очевидно е близък уличеният човек на Салвини. Ето прочее „супервайзърския борд“ на Katehon, който издирих: председател Константин Валериевич Малофеев и членове – Сергей Юриевич Глазев, генерал-лейтенант Леонид Петрович Решетников, генерал-лейтенант Александър Игоревич Макаров, Андрей Климов, Зураб Чавчавадзе и Александър Дугин.[2] Както се вижда поне управителният съвет на think-tank-а е съставен изцяло от руски „експерти“, при това някои от тях добре познати и у нас. Така председателят Константин Малофеев, нека припомня, неотдавна насмалко не стана собственик на българската телевизия ТВ7 и е основен спонсор и идеолог на руските паравоенни банди в източна Украйна, а също на особено агресивния пропаганден „православен“ сайт GlobalOrthodoxy („Всемирното Православие“ http://www.globalorthodoxy.com/), от който системно биват облъчвани българските църковно-зилотски и антизападни кръгове и от който черпят апокалиптично вдъхновение и (напоследък) „антифанариотски“ патос почти всички „съветско“-православни тролове из нашето ФБ пространство. Генерал-лейтенант Леонид Решетников пък – както би трябвало да помним – се прочу у нас с публичните си изявления, че лично е препоръчал на БСП-лидерката Корнелия Нинова за президент на страната ни да бъде издигнат и подкрепен от социалистите Румен Радев. Накрай, „интелектуалецът“ във въпросния think-tank очевидно е последният от изредените членове на неговия борд – известният идеолог на руското неоевразийство Александър Дугин. Лично аз подозирам, че именно той е и авторът на заглавието на издавания от „независимото общество“ журнал. Защото старогръцкото κατέχων означава собствено „онова (или онзи) което задържа“ и е употребено във Второто послание на св. ап. Павел до Солуняните (вж. Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега: 2 Сол. 2:7). Според традиционните тълкувания тук апостолът по прикровен начин говори за онази сила, която задържа идването на антихриста и последния сблъсък между него и Църквата Христова. И ето: в идеологията именно на Александър Дугин въпросната „задържаща“ апокалиптичния сблъсък сила (κατέχων) днес се олицетворявала от… Владимир Путин.[3]

Направих си труда да разгледам и съдържанието на дузината броеве на журнала, който гордо ни показва на снимката договарящият корупционната сделка човек на „консерватора“ Салвини. В него – а значи и като единомислени на „обществото“ на Малофеев, Решетников и Дугин – публикуват статии различни, принадлежащи все към „консервативните“ кръгове в европейските страни автори (към кръговете т. е., които уж нямали нищо общо с путинизма и с Путинова Русия), но най-вече руски неоевразийци и разбира се – буквално във всеки брой – самият Александър Дугин.

Ако – честно казано – до този момент аз също съм имал определени съмнения, че „сектата“ на руското неоевразийство (смес от старообрядски апокалиптизъм, западофобство и „треторимски“ мании) и ново-„консервативните“ идеологии на европейска почва са относително независимо едно от друго появили се идеолого-политически движения, днес, когато видях техните представители събрани вкупом под фуражките на Малофеев и Решетников и гордо показващи своя теоретичен „орган“ чрез ръката на приближения до един от основните „консервативни“ лидери в Западна Европа, аз вече съм напълно убеден, че става дума за еднородно общество от европо-фоби. Чисто и просто в него си служат с различни нюанси на едни и същи понятия и експлоатират едни и същи манипулативни тези (най-вероятно и с една и съща деструктивна цел). Защото в Русия онова, което Салвини, Льо Пен, Орбан и пр. наричат „Европа на отечествата“ се именува „многополярен свят“ (за който и руските генерали и европейските „консерватори“ се борят). Онова пък, на което в Европа „отправят предизвикателство“ споменатите субекти – т. е. либералния „диктат“ и постепенното му еволюиране в „нео-троцкизъм“ и „културен марксизъм“, в Русия клеймят като „глобален либерален хегемонизъм“ (и все още го приписват на САЩ).

И което е много важно: ако си направим труда да се позадълбочим в творчеството на ключовите руски автори на Katehon ще се убедим, че практически всички „основни топоси“ в идеологията на днешните европейски „консерватори“ имат своето рождено лоно всъщност именно при тях. Послушайте: още в началото на април 2013 г. (т. е. в самата зора на „епохата Орбан“ в Унгария, преди появата на Себастиан Курц на политическата сцена в Австрия и на Матео Салвини на тази в Италия, и даже преди началото на „кризата с бежанците“ от 2015 г.) Александър Дугин говори в своя беседа: „Всички вменяеми европейци разбират, че още малко и Европа ще се превърне в бездна, че там ще останат само някакви анклави на изроденост – емигранти, които просто ще унищожат европейската идентичност“. И по-нататък: „Европа се е превърнала в купчина от гейове, Pussy Riot, Фемен и не-индоевропейски емигранти“.[4] Дайте си сметка сега колко пъти (и с все по-увеличаващо се кресчендо) сте чували тези вещания от появилите се доста по-късно, включително у нас, „консервативни“ критици на „разпадащия се либерален консенсус за Европа“ – на онази добронравна и благосъстоятелна Европа, в която, според официалните данни, все пак семействата са далеч по-здрави и трайни, отколкото в Евразия и балканските ѝ „преддверия“, и в която процентът на посещаващите църква поне един път седмично почти навсякъде е по-висок отколкото у нас.

Но и нещо още по-важно. Прочетете какво е казал през същата тази 2013 г. идеологът на държаното от човека на Салвини списание. „В Европа – казал ни е с неподражаема откровеност той тогава – някаква про-руска пета колона вече ни е обезпечена“. Тя обаче далеч не е достатъчна. Ето защо „ще ни се наложи (на нас – евразийците, б. м.) да попроменим нечии убеждения“. Как ли? Ето чуйте: „Ние ще трябва да придвижим, да издигнем наши хора в Европа на власт, да ги укрепим – например с парите на „Газпром“, да изкупим принципалите на рекламните агенции в европейските издания, защото именно те имат влияние върху пресата“. В това – заключава членът на „супервайзърския борд“ на Katehon – „няма нищо лично, нищо страшно – в парадигмата на реализма в международната политика това е напълно естествено“.[5]

Уважаеми читателю, искрено те уверявам, че нито параноидно придавам тук непомерен ръст на цитирания руски „лаладжия“ (давам си сметка, че на него, като на „юродивец“ на режима му е позволено да изразява в прав текст онова, което „отговорните фактори“ в Русия казват по прикрит начин), нито бих се отнесъл сериозно към препоръките му от 2013 г., ако обаче не коментирах тук едно поредно и буквално изпълняване на неговите „начертания“ за руската европейска политика. Ще повторя отново: с 6,5 млн. долара от „парите на Газпром“ най-вероятно е подкрепена за последните евроизбори партията на „нашия човек“ в Италия. Най-вероятно казвам, защото това го има на запис. Както на запис имахме далаверата с друг „наш човек“ – „консерватора“ в Австрия. Е, кажете при това положение – мания ли е да се вижда „дългата ръка“ на Путин зад т. нар. „консервативна вълна“ в Европа (и у нас)? Та тя буквално е онагледена на снимката, на която „красавецът“ на Салвини държи в ръка журнала на Малофеев, Решетников и Дугин. А с нея няма как да се справят дори нашите многоучени „консерватори“.

Някой смята, че свободата означава равенство. Друг я свързва с честност и справедливост. Трети вижда в нея път към човешкото щастие. Четвърти намира там култура и спокойна съвест. Само че свободата на един човек, може да влезе вВРЕМЕТО конфликт със свободата на друг човек. Усещането за справедливост на един, много често се конфронтира с усещането за справедливост на друг. Винаги културата на едни хора, се оказва напълно несъвместима с културата на други. Има някаква невидима, категорична граница между частния живот с неговия личен избор, и фона на обществения пейзаж. Ако обществения пейзаж е демократичен, и не пречи на избора, той сам по себе си, нито може да ни осигури равенство, нито щастие, нито дори спокойна съвест. Свободата е нещо с което човек трудно се справя. Тя идва на цената на личната отговорност. Не съществува общество на планетата, което да е постигнало окончателна хармония, което да разрешило всички човешки проблеми, или е дало отговор на всички загадки на света. Универсалните абстракции, които управляват вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Те просто си съществуват, и не се интересуват дали ги забелязваме или не. Няма световна идея, успяла да хармонизира неизброимата разностранност на човешката природа и стремления. Всъщност една голяма част от човешките трагедии са продукт на сблъсъка на разума с ирационалното, или с недостатъчно рационалното. Да не говорим, че няма никакво спасение от екзистенциалната тревога, която рано или късно всички същества чувстват у себе си. Нашият живот е отвъд нашето разбиране. Отвъд всичките ни илюзии, представи, очаквания, преструвки, пози и стремления. Никой не притежава отговор за смисъла му. Има хора, които търсят религиозен отговор в някои от големите монотеизми. Други намират успокоение във философията на стоицизма и будизма. Изписаните книги по темата са с размерите на хималайският масив. Има и търговци на илюзии. Това не променя и на сантиметър факта, че сме едни еднодневки в космоса. Смъртта заличава и изтрива всяка индивидуалната съдба. Не животът, не родът. Те продължават да съществуват по силата на природата в която участват. През кратката траектория на живота, чрез своите избори, можем да му придадем какъвто си искаме смисъл. Често си въобразяваме, че сме изкачили планина, но времето така премества и заличава праха, че от планината няма да остане и къртичина. Изграждането на този смисъл, на тези представи, макар и илюзорни, служат като предпазни парапети, преди да паднем в бездната. Понякога го правим с престорената веселост с която Том Сойер боядисва оградата. Защото отнемеш ли му на човека всички илюзии, той пада в прахта. Каквито и фрази да бърборим за смисъла, с какъвто и пустословен патос да се опитваме да го доказваме и описваме – смъртта ни затваря устата. Може пък и да си струва да се опитваме да му придаваме смисъл. Проблемът ни идва от факта , че трудно можем да обясним защо си струва. Щастието не съществува. Няма никакви логически предпоставки за него. Има само временни удовлетворения, идващи от изпълване на някаква празнотата вътре в нас. Подобно на кваса от евангелските притчи, който нараства и изпълва вътрешната празнота в нас. Външният свят не е в състояние да изпълни тази празнота. По някакъв начин копнежът да съществуваш, означава да притежаваш. Щом по силата на самата си природа сме временно тук, би следвало най-напред да приемем факта, че сме крайни, заедно с притежанията си. Но човек не иска да се разделя с тези притежания. Звучи парадоксално, но на практика ние не можем истински да притежавате нещо, или някого, ако не сме готов да не го притежаваме.
Има нещо фундаментално сбъркано в Творението, повтаряше една моя стара леля. Стивън Хокинг, който въобще не познава моята леля, също смята, че основно правило е, че във вселената нищо не е перфектно. Перфектното просто не съществува.
Ако съществуваше перфектното, човешкият род въобще нямаше да го има, смята Хокинг.

Ницшевото amor fati /обичай съдбата/ ни приканва да обичаме реалността, такава, каквато е. По възможност изцяло. По друг начин казано ще прозвучи така : на тази земя, открай време има палачи, мъчители и жертви. По-голямата риба изяжда по-ПРОФИЛмалката. Всичко това несъмнено е част от реалното. Щом ни приканват да обичаме реалността такава, каквото е, излиза че трябва да обичаме и палачите. Теодор Адорно се пита дали все още можем, след Аушвиц и Холокоста да приканваме хората да обичат света какъвто е. Ако трябва да приемаме всичко такова, каквото е, при всички обстоятелства, в цялото му трагично измерение и съучастничество, не означава ли да сме в сговор със злото ? Адорно е евреин. Той съвсем не приема съдбата си в духа на amor fati . Бяга в Англия, за да се спаси от нацизма.
Нюрнбергският процес сякаш идва , за да окаже влияние върху начина по който да бъдат дефинирани международните престъпления. Там има един американски съдия Робърт Джаксън . Искал войната да бъде обявена за универсално престъпление, т.е. основите, положени в Нюрнберг, да бъдат валидни по-късно за всички. Идеята е отхвърлена. Нюрнберг си остава военен трибунал, създаден специално за осъждането на нацисткия режим.
Затова няма Нюрнбергски процес за чудовищните престъпленията на Сталинизма !
Сталинските масови екзекуции, репресии и агресии към чужди държави, по нищо не отстъпват на тези на Хитлер. Сталин избиваше и заличаваше цели държави. Ликвидираше не само настоящите, но и потенциалните си съперници, заедно с техните последователи.
В момента в путинова Русия тече пълна реабилитация на Сталин.
Светът мълчи в духа на amor fati.
В руските държавни телевизии денонощно тече масивна кампания , която насажда омраза към Запада. Игор Яковенко я нарича медиафрения . Денонощно се внушава , че станалите жертви на Сталинската агресия поляци , балтийци, украинци, грузинци и източноевропейци, са точно толкова лоши колкото са нацистите.
Игор Яковенко определя путинизма, като кланово-феодален фашизъм, без идеология. Този фашизъм е непредсказуем и дори няма нищо общо с идеологията Чучхе на единственото дебело момче в Северна Корея – Ким Чен Ун.
Ръцете на Путин са изцапани до лактите с кръв. В Чечения, Грузия , Украйна, Армения, убитите са десетки хиляди.
В самата Русия, броя на убитите журналисти и опоненти на Путин /според Яковенко/, достига 320 души. Само преди две седмици 41-годишният опонент на Путин, Никита Исаев, почина по загадъчен начин, пътувайки във влака.
В същото време Макрон и Меркел говорят за сближаване с Русия.
Тръмп казва, че „Путин имал „страхотен контрол върху страната си“.
Все още се смята за прилично да се ръкуваш с Путин, да стоиш до него на една маса, да разменяш дипломатични комплименти.
Десни, западни популисти имат още по-специални отношения с Русия. Матео Салвини се снима с тениска с лика на Путин.
Как може да свърши всичко това, не зная. Има и зловещи сюжети.
Всъщност отдавна е известно, че в междудържавните отношения понятия като хуманизъм , човечност и здрав разум, като юридически принципи на практика не съществуват.
Още по-малко могат да бъдат свързвани с Русия.

Страница 1 от 5612345...102030...Последна »