ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независимо какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите.
А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

Петър Ангелов-Дарев

Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките на НОВАисторичното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който се очертават четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

„ДА СЕ ПРЕНЕСЕ НА СКРОМНО МЯСТО“

ПРОФ. ЛЮБОМИР ДАЛЧЕВ

„И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.”,
Имам приятел, който казва: „Ще повярвам, че комунизмът си е отишъл, едва когато видя с очите си, че паметникът на260 Съветската армия вече го няма“. Става дума за този срещу Университета, в градината с възстановено през 2011г. име Княжеска.
Защото на практика, в столицата на суверенна България те са два /2 броя/. Има още един мемориал с костница и добре поддържан парк на хълма Лозенец, по диагонал срещу хотел „Хемус“. Смислово, паметникът в Лозенец е истински, защото е спазено условието да пази паметта и костите на загинали през Втората световна война съветски войници.
Скулптурната композиция в Княжеската градина, с размахан автомат над главите на мирни и ошмулени от посткомунистическия кошмар софиянци, е една бутафорна заплаха- предупреждение за силата на комунистическата диктатура. Издигнат е през 1954 г. по време на най-първата и най-масовата антикомунистическа съпротива в Източна Европа, а именно Горянското движение. Привидно е „възхвала и признателност“ към „армията – освободителка“, а всъщност е размахано оръжие срещу хората, които не приемат комунизма за норма на живот и поведение…
Не знам колко още разсекретени документи, книги, филми и изложби трябва да се появят на бял свят, за да прозрат най-накрая заседателите в Столична община, че този паметник е мемориал на насилието, терора и вулгарната агресия на другарите от „работническо- селската власт“ срещу гражданите на България? И че още през 1993 г. е взето решение за премахването му?
Може би е дошло време да повторя думите на един от създателите на бутафорията с автомата, световно известния скулптор проф. Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. През 1979 г. проф. Л. Далчев скандално и демонстративно емигрира от България, въпреки че е Лауреат на Димитровска награда. Писмото е адресирано до редакцията на в.“Труд“ през 1993 г. и е изпратено от ателието на скулптура в САЩ.
ИЗ ПИСМОТО НА ПРОФ. ЛЮБОМИР ДАЛЧЕВ ОТ САЩ, 1993 г.:
– “Моят “Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като “формализъм”. Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на лица от натуража… И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото”,
– “И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник? И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.”,
– “Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, но не да се унищожи, а да се пренесе на скромно място.”

Онази вялост на живеенето…

Дали в този политически изкривен наш живот има някаква реалност? Дали не живеем в нещо като „Замъкът” на Кафка? В онзи мрачен свят на хора, държани в подчинение от една мистична бюрокрация, живеещи сред илюзии, заблуди, лъжи и обърквания.ПРОФИЛ Нереалното е нелогично. Българинът живее в една хипертрофирала реалност, като от време на време повдига рамене в знак на безсилие и отвращение. Над страната е надвиснал сумракът на една угнетителна неувереност, черна дупка, погълнала едно сякаш предварително проиграно бъдеще. Възприемаме случващото се около нас като безумие, без да търсим неговата причинност. Основната маса хора сякаш страда от историческа амнезия, живее в някаква задъхана дребна логика, разположена някъде между храната и кревата, възприема себе си и нищожния си живот като жертва на времето. Затова постоянно се кланя и целува ръка на псевдогерои. После ги проклина и така губи едно измерение след друго, докато пропадне в нищото, докато бъде обзет от онази вялост на живеенето като героят на Кафка в „Замъкът”.
Гигантският проблем на българина са не парите, а липсата на ценностна система. Центърът на човешкото същество е именно отношението към ценностите. Точно там е сърцевината на човешкото, онова което различава индивида от персоната. Само персоната може да открива ценностите, да ги подрежда и поставя в тяхната естествена йерархия.
Петдесет години нашият народ живя, без да различава палача от жертвата. Продължава да не ги различава. Жертвите възхваляваха палачите с фалшив и лицемерен патос в името на собственото си дребно благополучие. Същите тези хора и до днес не различават палачите от миналото. Сега не различават примитивите и манипулаторите на настоящето. Ръкопляскат им. Стават им на крака. Безумието продължава. Малко размито, приело други форми, други маски, но то е същото безумие. Същата ниска политическа култура, същата липса на достойнство. За палачите, примитивите и политическите манипулатори по-добра среда няма. Разпадът на ценностите продължава. Разединението на този народ, живеенето в различни реалности все повече се раздробява.
Големият писател Херман Брох смята, че човекът, онзи, който е прокуден от всякаква общност на ценностите, който живее в някаква своя, лична, „частна теология”, започва да се ръководи единствено от безумното и ирационалното.
А общност, доминирана от такива хора няма бъдеще!

Да се люлееш над бездната

Странно е, че вечността сякаш няма нищо общо с времето. Като че ли времето, отброявано от часовника, няма никакво отношение към  вечността. Вероятно вечността е някакво трансцедентално измерение, настоящето, мигът в който сиПРОФИЛ сверявам часовника, или поглеждам към него, въобще не се отбелязва от времевия сеизмограф на вечността. Не драсва дори чертица, за да отбележи , че нещо правя, не драсва чертица, че въобще съществувам. Животът толкова бързо променя формите си, че мислите от моето детство, вече толкова са се отдалечили от мислите на моите внуци, че вече не могат да задържа вниманието им. В момента, моето настояще е някакво свободно падане, но не в бъдещето, а във вечността, която заличава всичко. Там е място без часовници, място което не е интересно за младите. Разбира се, дотогава ще се държа за собствените си митове, ще вървя по собствените си пътеки към нищото, всеки си имат свои пътеки и свои митове. Те все водят към нищото, но са различни. Всеки човек е неповторимо явление. Всъщност всеки има своя пътека по която отива до ръба на бездната. Опитът не може да се преподава – той се изживява. Най-доброто не може да се изрече, то е някаква трансцедентна , неизразима истина – също като вечността. В своя непоносимо кратък престой на тази мъничка като прашинка планета , в целия този човешки мравуняк, застрашени от абсурда, ще се лутаме насам-натам, опитвайки се да си внушим, че оставяме някаква следа. Разбира се, винаги могат да се намерят хора и четива, които ще ни подхвърлят вече твърде познати, дори малко /всъщност много/ клиширани изрази за смисъла. Например за нашето уникално място в безкрайността на всемира. Разбира се , тези четива и заучени фрази са истинска съблазън, когато под нас зее бездната на абсолютната празнота. Ако вселената е един сляп и произволен процес, който не означава нищо, единственото нещо, което ни остава е да се държим здраво за въжето на собствените си митове. Ще се полюляваме над бездната, стискайки се здраво за същото това въже, изплетено от същите лични митове, докато времето на живота ни се скъса, за да пропаднем заедно с тях в нищото. Въжето на личните митове е изплетено от някой основни /искаше ми се да кажа привидни/ принципи, фундаментални предпоставки на живота. Ами точно те представляват онази сложна плетка от привидности, онази система от образи, собствени и заучени от културата, даващи на съзнанието ни така необходимото му усещане, че животът има смисъл. Иначе няма как да участваме в играта, няма как да я разиграваме. Няма как да стискаме между зъбите собствените си митове и да се люлеем над бездната, макар и с все същата смесица от древен страх и благоволение, пред чудовищната загадка на живота. И без това човекът е такава загадка за себе си. Онези медитиращи монаси и съзерцатели от Изток, които искат да спасят себе си, какво мислите че правят – отдръпват се от живота ? Единственото което правят е да се измъкнат от живота и света.
Иначе, всички високоразвити култури, услужливо са готови да ни предложат океан от текстове, взети от големите религиозни традиции. Планини от философски системи, мистични, окултни школи, предлагащи такава гледна точка, стояща така над реалността, че може да не видите дори самата реалност ! Тухла по тухла строят цялата сграда на надеждата, за да ни помогнат да се помирим с живота и битието си. Преработват древни идеи в съвременен контекст, който вдъхва нов живот и обновява значението им. Но ние продължаваме да се полюляваме и висим над все същата бездна, стискайки въжето на собствените си митове. До момента в който всъщност не знаем къде точно се намираме. Това се случва, когато започнем да излизаме от строя, когато тръгнем за някъде, а когато пристигнем, забравяме защо всъщност сме именно точно там. Когато започнем постоянно изпускаме и разливаме разни неща, за които дори нямаме идея защо за Бога, всъщност са били в ръцете ни. Дори и тогава културата ще ни предложи цяла вселена от цитати за измеренията на вечния човешки дух. Планина от цитати и мъдрости, които могат така да ни затрупат, че да не виждаме бездната под себе си, макар тя да си е все там. Но поради отслабеното зрение, нито ще можем да четем цитатите, нито ще виждаме бездната, а още по-малко ще можем да мислим за нея.

Ръцете

Замяната на реалното с неговите наподобяващи знаци , много тънко подрива смисъла, заблуждава големи маси хора, които не долавят, че зад привидните борби за ценности, се крият вълчи, политически апетити. Въвличат хората в една политическаПРОФИЛ драматургия, която не е тяхна, маскират несъщественото в съществено, и докато хората се усетят, политиците утоляват апетитите си за власт. В този тридесетгодишен, спазматичен сюжет на прехода, много надежди бяха погребани, много съдби прекършени и много активи бяха ограбени. Червените фамилии, притежаващи инструментите на властта, заграбиха активи на банки, предприятия и задгранични дружества. Хората живяха залутани и объркани под натиска на необходимостта, унизени като жертви на необходимостта. Много от тях бяха чисти и трудолюбиви хора, вадещи си хляба с труд и постоянство. Тъжното е, че по време на прехода бяха във възраст, когато не можеха вече да поемат рисковете на предприемачеството, нямаха нито опита, нито познанието да го сторят. А тези неща не се учат и усвоят от днес за утре. Всъщност голямата болка и срив на тези хора, идваше от онази душевна настройка, която Сократ нарича „тимос”, и която се обяснява с нуждата на човека да бъде зачитан от другите хора. Всеки човек изпитва силно желание да бъде оценяван не само като човешко същество, но и да бъдат оценени резултатите от неговата дейност. Все едно дали преподават в Харвард, дали си вадят хляба като правят камини, аквариуми или ремонтират покриви. Този тип хора не се интересуваха от артикулирани идеологии, нито от доктрини. Те се опираха единствено на ръцете си. не членуваха в партии и организации, не ходеха по манифестации, не ползваха привилегии или облаги. Това бяха единствените здрави, български прешлени, в общо взето превития гръбнак на масата подлизурковци, готови да лъскат обувките на червените величия. Те изграждаха живота си със собствените си ръце, въпреки блатната система на комунизма . В един свободен свят, тези люде щяха да бъдат оценени, добре заплатени, заможни и успешни, заради трудолюбието, опита, майсторлъка и оригиналните си идеи. За мен именно тези хора са едни от жертвите на прехода. Те не бяха революционери, но бяха чисти и работливи хора. Живееха с думите на Апостол Павел , който казва в „Деяния на Апостолите” : „ За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха единствено тия мои две ръце.”

Бъдете бодри…

Сигурно ще прозвучи прекалено консервативно, но понятието „човешки права”, би имало смисъл единствено, ако зад него стои противотежестта на едни задължения . Ако няма такива, то започва да заражда в утробата си, все по-големи опасности, защото създава една твърде голяма човешка прослойка, напълно резистентна към всякакви задължения, лишавайки общността от нейната естествена жизненост и благополучие. Властта на тълпите, битуващи отвъд задълженията, постепенно се превръща в огроменПРОФИЛ отточен канал. По неговото течение се носят огромни маси хора, без никакъв принос към общественото благополучие. В същото време, тези маси не спират да се борят за човешки права и равенство. Разбира се , веднага се появяват политици, които им рисуват икономически миражи, политически илюзии, фантазии за равноправие и прозрения за материално равенство. Абсурдът се ражда от факта, че една твърде голяма част от обществото, заедно с люде от други континенти и култури, започват да превръщат либерализма и правата на човека в своя обетована земя. В приют, в свои вътрешни анклави , които не само не дават никакъв принос за бъдещето на общността, но и създават противопоставяне, опитвайки се да сравняват несравними неща. Тези анклави не създават материални блага, те само раждат деца и живеят от социални помощи. Така понятието за „правата на човека”, губи изначалното си значение , олеква, поради онази изгубваща се и най-важна социална гравитация – тази, която обвързва правата със задълженията. Вероятно благодарение на технологичното развитие, човечеството ще може още известно време, да изхранва тези безполезни маси, но това е бомба със закъснител, която дълбоко ще уронва обществения ред и просперитет. Вече се разглежда вероятността, голям списък от професии, да бъдат превзети от компютърни алгоритми, а това ще изисква още по голяма креативност, гъвкавост, постоянно учене и навлизане във виртуалните светове, защото в тях ще бъде вградена икономиката и просперитета. Само след десет години, традиционния модел на професиите, ще е отживелица, и тези, които ще искат да останат в играта, ще трябва да се учат през целия си живот и непрестанно да се преквалифицират. Това може да донесе ужасяващи последици, защото огромната маса от необразовани , неграмотни люде, дошли от различни краища на света в Европа и Америка, ще образува хималайски масив от люде, които няма да могат да се впишат дори в част от изречението на делника. Носейки се по течението на социалните помощи, те ще натрупват и заемат големи пространства в обществата, подобно на огромното пластмасово сметище в Тихия океан , което е с размерите на три Франции… Това е бомба, чийто часовник отдавна цъка, а отделни взривове и насилия, вече се виждат в Европа и САЩ.
Разрухата е неусетна, но вече се долавя в изявите на левите политически шарлатани във всичко точки на света. Вече чувате крясъците им, с тях искат да съживят труповете на отдавна разложили се утопични идеи. Въпреки , че ги пръскат със съвременни манипулативни ароматизатори, вонята на стария социалистически разказ се долавя. Надяват се, хората да са забравили чудовищните блянове на всички онези експерименти за социална трансформация и уеднаквяване, довели до брутални репресии и избиването на милиони люде. Съвременните левичари и на Изток и на Запад, се къпят в същия хранителен бульон. Отново се опитват да инплантират пагубни идеи за равенства, да говорят за нови привидни реалности, които водят все към същите гробища – тези на икономическата и социална разруха. Тези пластове от здрави и нормални хора, с различен културен код и религия, които не полагат никакво усилие и креативност да развиват собствените си умения и талант , за да бъдат полезни за обществото, ще са големия проблем на 21-ви век. Те ще продължават да си присвояват, използват и атакуват ценностите, създадени от други, като изграждат нов вид фундаментализъм – този за човешките права. Ще продължават да се възползват от доверието и ресурсите на обществото, с манипулативни техники за емоционален шантаж, прокарвайки своя скрит вампиризъм. Това дава хляб на левичарските движения, подавайки им най-важния за тях инструмент – коварната употреба на политически силогизми, свързани с богатството и бедността. Целта е работливите, способните и богатите, да почувстват срам, да се чувстват виновни, за да оставят властта в ръцете на левите агитатори
Това, че либерализмът отдавна започна да изяжда самия себе си, е в пълен синхрон с английската поговорка : „Бъдете бодри, лошото е пред нас ! „

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему”. С тези думи, Толстой започва романа за духовния разпад на Ана Каренина, която се хвърля под колелата на влака. Всички нещастни общности от бившия соцлагер, също са нещастни по своему. Те по различен начин се изчистиха от покварата и отровите, причинени от заразата на комунизма.ПРОФИЛ Цялата наслоена червена тиня, примесена с андрешковското , балканско лицемерие, свързано с бита и оцеляването, по-бавно ще се почисти тук, в сравнение с бившите социалистически страни в Централна Европа. Няма какво да се лъжем, готическото великолепие и приказната барокова динамика на Прага, или Краков , нямат нищо общо с никой от българските градове. Херман Брох, пише, че за културата на един народ се съди по фасадите на неговите сгради. Там, където естествения импулс за протест срещу комунизма е силно потиснат и деформиран, там където културния код не позволява на голяма част от людете, дори да разберат, че са били разпнати в злощастията на една източна империя на злото, нещата ще протичат различно. Там, където поколения останаха в мрака на своята горчива неосъщественост, затънали в тинята на стадното утопично социалистическо блаженство, там нещата ще се променят бавно, защо да не го кажем – мъчително. Трудно ще се преодолеят скритите поколенчески съпротиви и стереотипи на хора, безнадеждно и ужасно осакатени, от вездесъщото зло на комунизма. Независимо от виковете за недоимък, и воплите за страдание, тези люде, продължават да се държат за утопичните си митове, свързани с неосъществена им младост. Те сякаш са готови като индийски скърбящи вдовици, да се хвърлят върху погребалната клада на съпруга си. За една култура , подхранвана от митологията за светлото бъдеще, за едни поколения, превърнати в жертвоприношения и изгорени в огъня на лъжата, не остава нищо друго, освен да продължават да изкачват хълмовете на своите безумни символни внушения. Да коленичат и полагат цветя в краката на комунистическите си бетонни тотеми, набучили нещастната ни страна по цялата и снага, като свръхестествени покровители на злото, държащи в ръце шмайзери. Липсата на лустрация, която окончателно да отстрани престъпната червена партия от обществения живот, ще продължава да нанася поражения върху всички аспекти на живота в страната. Комунизмът, подобно на източните митологии, винаги е целял да заличи Аза /Юнг/, който следва да се подчинява на свръхестествен, обществен идеал /контролиран от червената каста/, който изцяло да поеме грижата за него. Поради тази причина, една твърде голяма част от населението по тези земи, което вече е възрастно и лишено от перспективи, продължава да живее с тази митология. Продължава да не вижда, как типове от стария апарат на престъпната комунистическа партия , техните синове /синовете и внуците на Великата червена мечка/ , все още ги залъгват, че съществува някакъв по-висш икономически и социален порядък. Публиката на тези червени Тартюфовци, сляпо ги следва, убивайки и последните останали частици от истинското в себе си, за сметката на фалшивото с което ще завършат живота си. Те ще останат да се плъзгат по стария утопичен и призрачен път на частично реализирани същества , останали доволни от жалката си кариера на емотикони на комунизма. Повечето от тях са във възраст, когато отпечатъците на комунистическата утопия са щамповали цялостното им поведение. Те вече нямат други посоки, нямат други въпроси, не търсят други отговори. Вече са неспособни да попитат защо партията-майка, която веднъж е обявена за престъпна, продължава да декларира, че е стогодишна, нито пък какви ги е вършила през всичките тези сто години. Никога няма да я попитат защо продължава да отброява своите събори, наречени конгреси, в стария порядък, нещо, което категорично подчертава, че това си е все същата престъпна партия. Не задават тези въпроси защото някога са били свързани – партийно, фамилно-геномно и кариерно-битово, със същата престъпна каста. Защото все още стискат между зъбите си червената нафора на своето комунистическо причастие, позволило им някой привилегийки в миналото, като да имат повече свещи в нощта на комунизма. Затова се правят, че не забелязват как в публичната сфера, отново изплуват призраците на същата комунистическа каста, нейните синове, внуци и снахи. Те са наложили много и най-различни маски , подобно на богатата галерия от маски в японския театър НО. Понякога маските са толкова разнообразни , че самите им следовници не долавят , че старата господстваща каста и нейните потомци са си още тук, те никога не са си тръгвали. Появяват се млади, и образовани на Запад жени и мъже, мъдри, измислени професори, на още по-измислени науки с „творчески” псевдоними в ДС, белокоси червени старци от БАН, всичките бивши прислужници, или техни потомци, на един жесток режим. Те и преди са живели различно от червения плебс, живеят различно и сега. Не вярват в никакво социално равенство, с вкус на „Локум народен” , но вулгарно манипулират наивните си застаряващи и обедняващи последователи.
Един учен бе казал, че гледа на отделните електрическите крушки само от гледната точка на универсалната светлина, която се проявява чрез тях, а не като на отделни светещи точки. Тази универсална светлина на демокрацията и свободната икономика, ще пристигне бавно в нашата страна. Така, както бавно пътува светлината до Земята от далечни планети.
Ако отново перифразираме думите на Толстой, бихме могли да кажем така : Всички демократични общества , с всичките им кусури и проблеми, си приличат, а всички посткомунистически страни като България, ще си бъдат дълго, много дълго време нещастни по своему.

Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Така повече се забелязват, пък и ние се чувстваме по-добре. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на свояПРОФИЛ живот, и вече сме в клопката на преувеличението. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях, преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити, онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз, търси отговорите на своята легитимност и утвърждаване. Всъщност, истината е неизразима, съществува някак отвъд имената, думите, формите, отвъд всички словесни и емоционални протуберанси. В цялата тази неизразимост, царува всемирно изобилие от добро и зло, от красота, грях, добродетел, болка и удоволствие . Едни хора обявяват част от тези неща за грешни, други за правилни. Трети се опитват да направят света по добър, без самите те да са успели да станат такива. Но добродетелта обуздава себичното его, създава му усещане за нещо като прелюдия към кулминацията на прозрението. Когато почтеността, или идеалите ни са подложени на съмнение, някой люде са способни дори като Йов, да надхвърлят измеренията на човешкото. Но все същата, онази мистична неизразимост на съществуването остава непокътната, независимо от всичките ни човешки проявления, постижения, илюзии и надежди. А когато декорите на нашите собствени митологии започват постепенно да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава, дори разочарованието започва да ни помага да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигнали едно по-високо ниво на осъзнаване, сякаш вече сме се докоснали до безумното и плашещо чудо на собственото си съществуване. Но и това е временно. Илюзията е сводница, почти никога не ни оставя с празни ръце, а когато и тя ни изостави, там всъщност някъде ни чака и смъртта.

О, щастливи дни

В пиесата на Бекет , Уини – жена на средна възраст, говори заровена най-напред до кръста, а след това заровена до шията. От думите и не се чува нито една смислена идея, или нещо, което да докосва здравия разум. Тази картина, твърде много наподобяваПРОФИЛ на онова средно поколение българи, отначало повярвали и погребани до кръста, а после бавно и мъчително погребани до шия, сред развалините на милиционерския социализъм. Наложен след страшни репресии, избивайки елита на нацията, този социализъм, постави начело на страната една утайка от шумкари, освободени от затворите престъпници с прякори, некадърници, неграмотници и нехранимайковци, които после се нарекоха „борци против фашизма”. Тази прослойка никога не би могла да се изкачи на сцената без съветските танкове, окупирали страната. Това бяха неграмотни главатари, на още по-неграмотни, малобройни тълпи, сред които имаше садисти, способни да тероризират, бесят, колят и убиват дори с права лопата, всеки, който не прилича на тях. Те измъкваха нощем хора от домовете им, и до ден днешен никой не знае къде са гробовете им. Писъците на жертвите злокобно са раздирали нощната тишина. Гражданите, свити по домовете си, не смеели да помръднат, застинали от страх и ужас. Именно тази шайка престъпници, всъщност оформи новата власт, тя потопи в страх цял един народ, обезличи го, погуби образа му, традициите му, манталитета, структурата, мисленето и трудолюбието му. Елитите на всеки народ са будните, способните, работливите и находчивите. Това са хората, които теглят каруцата напред, тези които вършат нещата най-добре. Те са във всяка сфера на живота – от земеделеца до професора по история. Всичко това бе затрито , избито и заровено, без да му се сложи кръст или знак на гроба дори. Остана масата от хора, която също като Уини в пиесата на Бекет, живееха погребани до кръста. Свободни им бяха само ръцете, за да ръкопляскат и устата , за да скандират , посрещайки правешкият примат. Зад полуграмотния диктатор, стоеше огромната шайка на червения прайд високоплатени некъдърници, който бяха основни персонажи в този грозен спектакъл на националното унижение. Същата тази каста на червените патриции, осигурили си материално изобилие и господстващо положение, след промените, прехвърли политическата власт в икономическа, заграбвайки държавните активи с помощта на тайните си служби и армията от доносници.
Към хранителната верига на този зловещ театър , се бе закачила армия от червени професори, поети и писатели, батальони от изтънчени лицемери, обикновени циници и кариеристи. Те осребриха участието си във вулгарната пиеса на лъжата, защото интересът играе всякакви роли. Според Паскал, светът се състои само от маски, но лакеите закачени за хранителната верига на комунизма, толкова дълго ги носеха, че изгубиха окончателно и навеки собственият си образ. Тези персонажи и сега бродят по телевизиите, опитват се да запълват празнотата в себе си, изкривявайки истинският разказ за дългата комунистическа нощ . Червени интелектуалци с акробатически и релативистки обяснения, избирателно и лицемерно, имитират търсения на истината и справедливостта в този разказ, в рамките на един „по-широк” контекст . Колкото до ниските нива на червеният плебс, онези отровените от метастазите на пропагандата, които бяха приели своята партийна евхаристия, своето причастие за лоялност в името на дребни, битови облаги и привилегийки, те си останаха подобно на героинята на Бекет, духовно погребани до шията. Те никога няма да се измъкнат от утопичната блатна система на своята изтъргувана младост, когато са поели червената нафора, заради жалките си привилегии. Те не можаха да си намажат филията, като идеологическите брахмани от политбюро и службите, остана им само озлоблението и зле прикриваният реваншизъм. Затова продължават да носят цветя на паметниците на руския окупатор, да изкачват на стада Бузлуджа, да размахват червените си знамена. Остана им плебейската радост да ядат кебапчета, да пеят песни за несъществуващи битки и измислени подвизи. Да си припомнят за „щастливите дни” на похабената си младост, когато са живели като второстепенни съучастници на една от най-чудовищните и античовешки утопии. На тези стада от хора , вече никой не може да помогне. Какво бе казал Исус Христос :
“ Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци ” /Мат. 8:21/

Страница 1 от 5912345...102030...Последна »