ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите, свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време,ПРОФИЛ за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв. Ценностите в оазиса на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите на всички бленувания, по които се стига до него, вече са ни познати. Закрепостеността към илюзиите и абстракциите на живота е широко разпространена. Дори се тиражират карти и книги с напътствия, посочващи една обективна топография за местоположението на бляна. Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а единствено заради някакъв негов резултат или постижение е почти императивна. В този смисъл пътуването се превръща в борба, превръща се в театър в който истината, илюзиите, лъжата, лицемерието, безчовечността и гордостта, така често разменят своите маски, че човекът понякога изгубва реална представа за себе си. Не става ли така, че някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безсмислени награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.
Всъщност ние не знаем какъв е светът в действителност, той е достъпен до нас единствено с нашите преживявания за него. В същото време не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени свързани със смисъла. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да се спечели одобрението на себеподобните. Но често става така, че години след като човек си отиде, този смисъл се заличава, останал разтворен във вечно променящият се контекст на времето. Всъщност времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те се променят. Всъщност това е всичко, което нещата правят: променят се. През цялото време, когато вървим от една точка на живота си към друга, лежи централното желание, да не е все едно дали сме живели или не. Понякога дори започва да изглежда абсурдно, защото митът никога не стига до абсолютната истина. Всяко поколение я препраща от хоризонт на хоризонт, защото самата реалност е хаотична, тя просто е част от целия абсурд, на чиито фон протича човешкият живот. В този абсурд, човек не може да просъществува без собствени митологии , без собствени прекрасно измислени неистини, които да го утешават и успокояват, докато крачи от една крачка към друга през него. Без илюзии и собствена митология, няма начин да се разбере с нещата и реалностите, няма начин да живее сред тях и да намери смисъл и знание за собствения си живот. Няма начин да бъде това, което се опитва да бъде. Такава е човешката съдба.
Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото , а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Дали пък оттам нататък започва безкрайното време на Бога ?

И комунистическата диктатура, като всички диктатури, създаде една галактика от ПРОФИЛприслужници, които неуморно се въртяха в орбита около властта. Съществуват две принципно различни визии за човешката природа. Едната – трагичната, признава изначалното несъвършенство на човека, склонността му към порок, злоупотреба с положение и забогатяване. Втората – утопичната, тя играе в театъра на светлото бъдеще свързано с материалното равенството между хората, театър който неминуемо изпълва сцената с трупове, а по нататък следва пътят към бездната, така както каруцата следва коня.
Цялата тази галактика от прислужници, писатели, поети, учени, заедно с огромната армия на репресивния апарат , хилядите ченгета, високопоставени доносници и служители на държавна сигурност, старателно обслужваха комунистическия режим. Изписаха се стотици хиляди книги в проза и поезия, подгизнали от пропагандни обертонове. Домогваха се до научни степени, създаваха хиляди учебници по история, без да има в тях капка история. Пишеха измислени мемоари, фалшиви спомени, несъстояли се битки, измислени победи, съчинени подвизи, подправени биографии. Създадоха цяла армия от борци против фашизма, без да е имало фашизъм. Набучиха страната като игленик с паметници на окупатора, защото той гарантираше противонародната им, примитивна власт. Раздаваха се звания, докторати, постове, ордени и награди, академични звания на хора с тайни псевдоними в службите. Миряни целуваха ръка на архиареи, взели първото си причастие в коридорите на тайните служби. Думите не са винаги и само дом на човешкия дух. Те могат да бъдат и царство на кривите огледала. Човекът притежава страховит потенциал и склонност към вършене на злини. Нима понякога не се съмняваме дали целият този замисъл около сътворяването на човека изобщо си е струвал. Цялата тази галактика от лицемерни прислужници, притежаващи силно обоняние за власт, пари и привилегии, удължаваха, поддържаха и циментираха живота на тази уродлива система. В един момент се оказа, че цялата журналистика, църква, преподаватели в университети, главни лекари, дори обикновени бригадири, стискаха между зъбите си нафората на лицемерието. Цялото общество бе просмукано, прогизнало и отровено от циничната философия, че за да живееш по-нормално, е необходимо да преминеш бариерите на човешкото достойнство, да се заселиш завинаги във вулгарния свят на лъжата. И тъй като декомунизация в България не се извърши, те и сега са тук ! Виждаме ги в парламента, виждаме ги по улиците, на телевизионния екран като журналисти, като водещи, като лидери на гравитиращи около властта квази-партии. Синовете и внуците на едни от най-големите негодници на комунистическия орден, както и на техните прислужници, наследиха господарските архетипи на своите предци. Наложиха най-различно оцветени маски и продължават да манипулират с атрофиралите си идеи онези наивните, необразованите, непроникновените, носталгиращите по миналото люде, покосени от метастазите на идеологическата патология на комунизма. Доброволната слепота на тази прослойка хора, продължава да е подвластна на разказите за сиропираното минало, а това отново бута страната в блатото . Вече се усеща тежкият блатен въздух на агресивното и отмъстително невежество, сред който все по ясно се очертават зловещите призраци на миналото.
Съществува непотвърден слух, че някакъв човек разглеждащ картината на Едвард Мунк „Викът”, малко нервно попитал художникът : „този защо крещи” ? Ако си представим тази случка в нейният български вариант, сигурно великият художник би му отговорил така :
Крещи, защото е разбрал, че българският народ, освен че не вижда и не помни, но изглежда, че не може и да чува !

Сигурно е прекалено консервативно да смятам, че права могат да имат само почтените хора. Правата произлизат от необходимостта да бъде опазен живота и достойнството на всяко човешко същество. Права и достойнство имат не самоПРОФИЛ квантовите физици, нито само хората чели „Вълшебната планина”, „Игра на стъклени перли” или ”Смъртта на Вергилий” , нито университетски преподаватели познаващи творчеството на Кафка, Пруст или Херман Брох. Права и достойнство има, земеделеца, полицая, пожарникаря и пощальона, хората които поддържат парковете. Всички, които вадят своя хляб честно и допринасят със своя труд за просперитета на общността Единствено, когато правата, са изтръгнати от контекста на задълженията, те увисват в човешкото пространство немотивирано, неудачно, много опасно и твърде деградиращо. Тези, които нарушават човешкото достойнство на други люде, насилниците, терористите, крадците, не могат да имат същите права. Не става ли така, че често убежденията ни произхождат от недостиг на готовност да се доверим на непосредствения си опит. По-нататък, когато утопичните убеждения се структурират, те се превръщат в доктрини и идеологии. Убежденията създават фалшив контекст. Те пренебрегват фундаменталната истина, че за да се ползваш от правата си трябва да живееш в едно постоянно състояние на отговорност. Да живееш, като жертваш нормалния порядък и естествената жизненост в отношенията, заради доктринални абстракции за правата на човека, е деградиращо. Левицата на Изток и на Запад прави именно това. В която и точка на света да се намира, тя ментално е свързана с комунистическите утопии и на практика разширява злото , като го разтегля, разтваря, прикрива и маскира в нови утопични доктрини, противоречащи на фундаменталните естествени закони, определящи човешките отношения. Каноничните принципи за свобода, братство и равенство, в техните съвременни левичарски импликации, реално не работят, защото са мъртвородени. Всъщност те са мъртви още в своята идейна утроба . Там където има свобода е невъзможно да има равенство, а равенството се постига само с насилие и само в отсъствието на свобода. Такава е действителността. А действителност просто е другата дума за истина. Но не и в политиката. Всички леви доктрини на Запад, поддържани от политически лидери, чиито принципи свързани с мултикултурализма и правата на човека , водят до обществена невроза и разпад на ценностите. Те не можаха да ме убедят , че афганистанецът или иракчанинът дошли в страната ми, могат да си построят джамия в двора ми, да ползват права и социални фондове, без никакъв принос към общността. Тези леви политици, продължават да затварят народите си в рамките на фалшивия контекст на провалени системи от убеждения, които водят Европа към гибел, превръщайки я в Еврабия . Не само във физическия смисъл, но също така и в психически и културен смисъл.
Изглежда историята на утопиите започва там, където започва разпада на реалността в нейния естествен, жизнеутвърждаващ вид. Там, където започва цялата палитра и множественост на всички интерпретации, свързани с правата на човека. Тези утопични интерпретации със съпътстващи ги провизорни, пара-утопии, са по близо до лудостта отколкото до разума. Те се превърнаха в поминък, в хранителна среда на редица леви движения , организации, чиито доктрини създадоха нов вид фундаментализъм – този за правата на човека. Той разрушава базови очевидности на здравия разум, изкривява социално-икономически закономерности, създава нови утопични хоризонти. Зад тях ни очакват нови разочарования, чакат ни още по-нови провали в претенциите ни за справедливост. Защото загубата на всякаква вяра в здравия разум и в традиционната християнска религия, води само към едно място – към бездната.

Сред редиците на протестиращите ясно се очертават провалени политически птеродактили, чиито устни кухини се пълнят с партийна слюнка, предвкусвайки възможност, отново да се докопат, все едно по какъв начин, до властта. Няма нужда да ги изреждаме. Достатъчно е да видим кадрите с бягащите в метрото култови герои, които смело спряха електричеството наПРОФИЛ влаковете. Минчо Спасов и Еленко Божков , двама едри мъже с мозъци на колибри, тръскаха нашишкавелите си тела, подобно на кадри от „най-доброто от Бени Хил”, герой на когото никога не му липсва смелост и енергия, да извърши поредната малоумна глупост. По улиците бързо изпълзяха червени, депримирани, политически плъхове като Румен Петков, Лупи, Мая Манолова и компания. Само след броени месеци ще има избори, но тези люде нямат търпение да се домогнат до властта. Финансирани от Черепа, поведени от проруският аватар Радев, върволицата от изпаднали от властовия театър люде, крачат под тежестта на огромните си мераци да са протагонисти в политическия сюжет на страната. Болшевишки отрочета като Бойкикев, Минеков, депримираната отвсякъде Манолова, хиперактивния логорей Хаджигенов, безформената и хлъзгава политическа медуза, Бабикян, руският продажник Копейкин, търсят не само място, но роля и реплики в задкулисния спектакъл. Техните злоба, гняв и недоволство, възбудимост раздразнителност и болестна дисфория, идват от факта, че нямат желаната роля, тежест или дори глас в политическия театър. Номенклатурни отрочета на генерали от ДС, продължават яростно и фанатично да удрят с юмручета по парламентарните банки. Те продължават да смятат, че след като са завършили в чужбина, трябва задължително, по произход, като в Камарата на лордовете, да им се полага да заемат важни позиции в политическия и стопански истаблишмънт на страната . Какво да кажем за останалите млади наивници, участници в този задкулисен спектакъл. Те просто ще бъдат употребени. Това, че дори не разбират, че крачат заедно със собствените си врагове, се дължи на факта, че нямат нито културата, нито знанието да го проумеят. Развяват разнопосочни байраци, дават разнопосочни, полуграмотни, неимформирани, изненадващо плоски и безсмислени изявления. Всичките тези въздушно-капкови призиви от типа „смяна на системата”, „ свобода и демокрация”, говорят за една пълна, смущаваща, историческа, правна неграмотност и неадекватност. Смяна на системата може да се извърши единствено с процедура, изискваща тежки парламентарни мнозинства, изискваща още по-тежки парламентарни консесуси – все неща, които са не само непостижими, те са направо невъзможни по тези земи. Рано или по-късно, Борисов ще си отиде. Но големите проблеми на тази страна ще си останат същите. Докато не се извърши пълна лустрация на бившата, червена върхушка и нейните служби, които съсипаха съдбите на хиляди българи , няма да има истински промени. Докато цялата българска земя продължава да бъде набучена като игленик с паметниците на съветския окупатор, нищо няма да помръдне. Докато цялата червена натрупана фамилна тиня, от некадърници, докарани на власт със съветските танкове, продължава да бъде политически фактор и търси своя идеологически и фамилен реванш, за отнетите привилегии – нищо няма да помръдне. Тези хора още стискат червената комунистическа проруска нафора между зъбите си. Тяхното неимоверно озлобление, отмъстителност и ярост, идват и от факта , че неща като сделката с F-16, и едно бъдещо влизане в Еврозоната, ще правят все по-трудни техните политически домогвания. Ще става все по-трудно задоволяването на техните стопански, кариерни и властови апетити. Наследниците на Третия Райх след края на Втората световна война, бяха изтикани в периферията на обществения живот. Печатът на срама от престъпленията и зверствата на техните предци ги следва неотлъчно и до днес, те са задължени да се отрекат от тях. Те не можеха да влияят по какъвто и да било на начина на живот и съдба на своите съграждани, или да предприемат, каквато и да било изява в обществото. Докато тук доносници и щатни служители на ДС, прилежно служили на репресивния апарат на обявената за престъпна комунистическа партия, продължават да участват в политическия живот на страната. Говорят в качеството си на анализатори, социолози, политолози, антрополози, външни анализатори и каквито там се сетите. Продължават да водят телевизионни предавания, да пишат анализи, да обясняват на простосмъртните що е това морал, етика и хуманизъм.
Същото е като педофил да ти чете лекции по начална педагогика.
За каква промяна говорим, за каква смяна на системата става дума, за Бога !
Оказва се, тези хора освен в комунистическата система, продължават са част от следледниковата посткомунистическа епоха. Те опасно кръжат около ръба на онази помийна яма наречена евразийство, от чийто дълбини се чува грозното грачене на все същите червени птеродактили

Заспали в мравуняка

АВТОР : ВАЛЕРИЯ НОВОДВОРСКАЯ

Струва ми се, че това е нашето последно приключение. В нашия север има само бели мечки, в нашия юг сме обкръжени от плътна пустиня от ненавист, защото на всички – и на Кавказ, и на Средна Азия, и на Тибет, на който ние даже неВалерия съчувствахме – ние причинихме някакво зло.

На запад ние гнусно и предателски нападнахме Украйна, и тази война завинаги ни лиши от доверието и уважението на цивилизованите народи – от Швеция до Австралия и от Канада до Чили.

А на изток ние се заплетохме в китайската главоблъсканица. Главоблъсканица в буквален смисъл, защото там ще си счупим шията. Правилно е неотдавнашното изказване на полския външен министър Сикорски: „Русия може да бъде само съюзник на Европа или суровинен придатък на Китай”. Разбира се, ние за съюзници не се натискаме, твърде изостанали сме от цивилизацията, но Западът умее да подбира изразите. Суровинният придатък ще го поканят на масата и с кафе ще го почерпят, и няма да почнат да го унижават, както не унижаваха и Елцин чак до войната в Чечня и до „завоя над Атлантическия океан”, предприет от Примаков [1]. Но пък слабата, безполезна, загубила опора в Запада Русия бързо-бързо ще стане не придатък, а нещо по-лошо – ще стане колония на Китай. Китай няма да почне да се церемони с нас.

Това е страшна страна, гигантски мравуняк, желязно единен и споен от тоталитарна идеология. Комунизмът там е само на повърхността, а под него е конфуцианството. Вярност към бащата, към господаря, към държавата и към началството. А още по-навътре, още по-същностна даже от конфуцианството, е една от първите фашистки теории за света – философията на Лао Дзъ, една философия на абсолютния приоритет на анонимната и безлика държава над правата на личността.

През пети век преди Христа се разработват основите на даоизма. Лао Дзъ формулира това, което с горчивина и ирония ще повтори в началото на юни т.г., когато се отбелязваше 25-ата годишнина от разгрома на демонстрациите на китайските студенти за демокрация на площад „Тянанмън”[2] в Пекин, някакъв недоубит и скрил се в нашата телевизия НТВ дисидент. Формулата на китайския философ предава в едно изречение същността на китайския, на немския, на сегашния руски фашизъм. Ето я: „Необходимо е да направим сърцата на хората пусти, а стомасите им пълни”. И още: „Най-доброто правителство е това, за което народът знае само това, че то съществува; много по-лошо е правителството, което хората обичат, а вече съвсем лошо е това, над което те се смеят”.

В светлината на теорията на Лао Дзъ всички западни правителства, по адрес на които избирателите рисуват карикатури и за които съчиняват вицове, за нищо не стават. Мощта им трябва да е мъртва, закрита, анонимна, такава, каквато я описва Кафка в „Процесът”.

Всъщност нещата, които направи Мао, са само дреболии в сравнение с това, което се е правило в историята. А това, което е свършил например основателят на Цинската династия, строителят на великата китайска стена, императорът Цин Ши Хуанди, който можем да смятаме за създател на китайския казармен комунизъм, вече е нещо сериозно. При него хората са живеели в общи бараки, хранели се от общи чинии, обличали се в еднакви червени куртки, а даже изповядването на конфуцианството се е считало за престъпление. Ако обявявали някой за „виновен”, то екзекутирали не само мнимия виновник. Убивали родителите му, жена му, децата, братята и сестрите му. А страшната Китайска стена е била по-дебела от всякаква Желязна завеса. На императора се подчинявали даже боговете: не той изпълнявал волята им, а те неговата.

Китай твърде дълго гладува и това, което му даде Дън Сяопин (жалко подобие на Горбачов) – купичка ориз с три лъжици заливка (месна, рибна и зеленчукова) – вече изглеждаше като благоденствие за китайците. А сега те могат да пътешестват по света, могат да владеят предприятия и да купуват леки коли, а защо не и частни самолети. Но това е само фасадата. Стотици милиони, които живеят вън от промишлените зони (т.е. вън от местата, където пускат туристи), са бедни. По-бедни са от мен и от вас. А 10% от брутния вътрешен продукт на страната отива за армията.

Борис Чичибабин, този поет на Самиздата [3], написа за Китай горе-долу същото, което написа и американският фантаст Хайнлайн в романа „Шестата колона”, където мощта на Китай се стоварва върху Америка и я завоюва. В края на краищата Америка се спасява благодарение на високите технологии и на интелекта си. Но така или иначе е страшно да се чете. А Чичибабин молеше съдбата да му дари смърт една година преди Китай да нападне Русия и Запада. „Когато дойде време за съда, под крясъците на негодниците в една клада ще хвърлят и Ленин, и Бердяев”.

За това, което в Китай се правеше по времето на „културната революция” [4], ни дава представа романът на китайския класик Лао Шъ „Записки за котешкия град”. Лао Шъ бе измъчван от китайските „нашисти” [5] – хунвейбините: те не хвърляха книги в тоалетни от картон, а изтезаваха и убиваха.

Можете ли да си представите руснаци, които биха (макар и принудително) лели чугун в домашни доменни пещи? Но в Китай това го правеха. Сталин ни причини много ужаси: отне ни всичко, унищожи 30 милиона души, но той даже лагерниците не превърна в мравки. Затворниците в ГУЛАГ се стараеха да оцелеят с помощта на некачествено изпълнение на заданията или като се самонараняваха, за да станат негодни за работа. Те се стараеха да избягват водещите до смърт „общи работи”. При това вън от лагерите колхозниците и работниците се стараеха нещо да откраднат. А китайците влачеха хомота. Страшен мравуняк, където всеки е длъжен да знае мястото и предназначението си. А ние няма да живеем на Запад в т.н. „чайнатауни”, нас ни научиха да декларираме любов към държавата, но не и да я изпитваме. Китайците мъкнат и слагат всичко в общия казан, а ние – всеки в своя си. Ние крещим за това, че сме се посветили на държавата, но я разграбваме. Може би това ще ни спаси. Но китайците служат наистина. При тях не бе извършено преустройство на съзнанието.

Нашата страшна държава няколко пъти я разрушаваха. Първият път беше по времето на Хрушчов, през т.нар. „размразяване”. Между другото, до 1917 г., при тримата последни императори ние живеехме почти прилично. И така, Хрушчов повреди монумента. Втория път рушеше Горбачов – Господ здраве да му дава. Монолита изкореняваше Елцин. За Путин няма надежда: този монолит не може да бъде възстановен със силите на православните казаци, на екстремистите и на фалшивия естаблишмънт. А ако стомасите се окажат празни, макар и само за едно десетилетие, сърцата на тези хора, разбира се, ще се препълнят от възмущение. А между другото, през това време ще измрат тези, които се появиха на бял свят като вярващи съветски роби, тези, на които им беше нужен Крим, хората, за които думата „Донбас” значеше нещо. Време да ги погребваме тези наши мъртъвци, за да не ни закопаят те.

А в Китай монолита нито веднъж не го разрушаваха. Опитът през 1989 г. бе жестоко пресечен. И досега никой от обвинените тогава в метеж не е реабилитиран, мумията на Мао си седи в мавзолея му, държавата е винаги права, а днешният китаец говори: „Ние сме твърде много, нашата страна не може да бъде поради това управлявана по демократичен път”. Затова и там има 10 хиляди души политически затворници, затова са и инквизициите с електрически ток. Китайците не се борят. Тези, които се бореха, са в Тайван, в Хонгконг, на Запад или в затвора. Даже бившият лидер на КПК, който някога съчувстваше на метежните студенти, седя до смъртта си под домашен арест.

И ето – на тази държава, на която така е нужен нашият Далечен изток, Путин хвърля Русия. Тук и ядреното оръжие няма да ни помогне. Путин за хилядолетия напред предаде Русия.

Когато искам да се почувствам по-малък от буболечка, по-невидим от стрък трева , започвам да гледам американския астрофизик Нийл Деграс Тайсън, в неговите предавания от Американския музей по естествена история. Нийл е достоен наследник на Карл Сейгън, всички си спомняме сериала „Космос“, той си остана едно от най-гледаните предавания вПРОФИЛ историята на телевизията. Как да не се почувстваш по-малък от насекомо, след като чуеш Сейгън , който казваше, че ние живеем в твърде малка, незначителна планета, изгубена в галактика, прибрана в някое забравено кътче от вселената, в което има много повече галактики , отколкото хора. Нийл Тайсън пък ни казва, че ако погледнем към звездите, ние всъщност гледаме несметни години назад в миналото, тъй като за да стигне тази светлина до нас е трябвало да пътува милиони години…
Международният астрономически съюз кръщава астероид с диаметър приблизително 10 километра на името на Нийл (13123 Tyson), тогава той иронично казва: „Надявам се никога да не удари Земята!“ Смята , че не е атеист, повече му прилягало да се нарече агностик. Убеден е, че силата и красотата на физичните закони е в това, че важат навсякъде, все едно дали сте избрали да вярвате в тях : „Вселената няма задължение да има смисъл за теб”.
Вдовицата на Карл Сейгън казва, че той също не бил атеист, смятал че науката може да се учи от религията и обратно.
Разбира се има и други интересни случаи. Джан Полкингхорн, физик по образование, професор по математическа физика в Кембридж, колега на Стивън Хокинг, приема свещенически сан в Англиканската църква. Той пък смята, че нашите научни, естетични, морални и духовни сили, далеч надвишават онова, което се счита за необходимо в борбата за оцеляването. А да гледаме на тях като на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което е просто страничен продукт на тази борба, означава да не се отнесем с необходимата сериозност към мистерията на тяхната наличност. Нали еволюцията на съзнателния живот, се очертава като най-значимото нещо, случило се в историята на Космоса, затова нямаме ли право да бъдем заинтригувани от факта – каква ще да е тази толкова специална Вселена, че да предостави неговото съществуване. Каква е тази прецизна Вселена, толкова фино настроена, че да осигури всички тези физични закони, позволяващи нашето съществуване. Вероятно това са неща, които ние не можем да проумеем, и никога няма да можем да го направим. Изглежда преобладаващата част от реалността, ще си остане завинаги необозрима за човешките същества, независимо от необходимостта ни от демистификация на непознатото. Но така или иначе астрофизиците казват , че и планетата Земя ще изчезне заедно с нас. Всички като в хор казват едно и също :
„Изчезването е правило. Оцеляването е изключение !”

Изглежда истинската обективна реалност, доколкото можем да говорим за нея, няма фиксиран образ, фигура или дори контури. Дори да премахнем натрупаните човешки вярвания, заедно са нашите лични, пак няма да можем да се измъкнем от загадката.Морето Напротив – тя става още по-непреодолима. Вярванията ни създават това илюзорно удобство, колкото да си откъснем парче от загадъчното, да си изградим собствен свят. В крайна сметка как ще се освободим от тиранията на страха, роден от чувството за абсурдност на света.
Все пак разумният открива отношенията и връзките между нещата, за да си изгради полезните инструменти с които да задоволи собствените си потребности. Но непредсказуемата реалност винаги може да разбърка картите , да ни превърне в жертви на самите себе си. Разумът понякога се обръща срещу самия себе си. Тогава започва едно съмнение в собствената ни идентичност , в духовната ни същност, които остро се разминават с предопределената ни съдба и въобще с начинът по който протича животът ни.
Кухотата и безсмислеността на делника, това дълбоко скрито усещане за чезнене на индивидуалността, ражда нови илюзии и лични митове. Чрез тях се хващаме като за сламка, за да докажем, че все още не сме изпаднали от живота, че сме преодолели ирационалните си страхове и осмисляме дните си. Драскаме по социалните мрежи, публикуваме снимки на деца и внуци – един твърде хитроумен начин да се качим на гърба на бъдещето, на потомствата, сякаш, доказвайки, че собствения ни живот не е без основи, без корени, без дълбоки тайни съдържания. Това носи усещане за смисъл. Помага да очертаеш собствената си идентификация, под чиято дреха се крие едно уязвимо същество, безсилно да приеме онова разпадане и чезнене на Аза в нищото. Единствено илюзиите правят живота по-поносим.
Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на своя живот и вече сме в клопката на преувеличението. Всеки разказ е някаква фасада, всяко мнение е скривалище, всяка дума може да бъде маска. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз търси някаква легитимност. Когато кулисите на нашите собствени илюзии започват да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава започваме да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигали едно по-високо ниво на осъзнаване. Илюзията е сводница, която никога не ни оставя с празни ръце.
Скоро попаднах на книга на един европеец живял в тибетските манастири. Той описва една друга страна на живота на монасите и техните взаимоотношения. Картината не е много вдъхновяваща. Трябва да си призная – винаги ме е било страх от прекомерно невинните.
Отшелникът се изплъзва от блатото на реалността, от бруталността на делника, но не може да се изплъзне от самия себе си. Медитацията е бягство от мислите, прекъсване на електрическата верига на коментара ни за света. Извън контекста на всичко научено, на всичко което мърда. Издърпваш щепсела на мислите от контакта, изгубваш връзките си със света. Обезчувствяване. Отдалечаване не от реалността, а от цялата ни представа за нея.
Европеецът живял сред тибетските монаси бил много разочарован. Забелязал, че лицемерието, егоизмът, дори някакви странни форми на кариеризъм съвсем не се рядкост дори в манастирите. Тези хора са избягали от света, но не и от себе си.
Неудовлетвореността и въобще разочарованието от света и нещата ни съпровождат през целия ни живот. Просто не е по силите ни да запълним пропастта между реалността и представите ни за нея. В същото време представите ни за самите себе, заедно с очакванията ни, постоянно се сблъскват като билярдни топки с променящото се съществуване . Изглежда всички очаквания, всички илюзии/а човек не може съвсем без илюзии/, трябва да бъдат завързани, или водени на къс повод. Защото загубят ли връзка с действителността те се обръщат срещу нас.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог за камилата. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! Всичко ли искаше аз да свърша. „ С други думи, надявайте се, мечтайте, но не късайте и за миг връзката си с действителността, защото разочарованията само това чакат…
.

В предписанието да обичаш ближния си, така както обичаш себе си , има нещо дълбоко проблематично. Може би това идва от факта, че зад ближния може да се крие една радикална различност, несъпоставима с моя личен морал и етика. Различност, намираща се далеч от моята представа за човека, света и нещата.
Не пречи на ближния си, остави го на мира, не му прави зло, ако можеш помогни му, такава е според мен съвременната конотация на предписанието. Човек няма нито физическите, нито моралните сили да обичаМорето човечеството. Такава трансцедентна любов, създава една фалшивата представа, че се издигаме над познатата всекидневна реалност. Познавам люде, които много обичат човечеството, дори молитвите им са за неговото спасение, но ненавиждат колегите си. Мразят съседите си, съдят сe с брат си цели десетилетия, а когато той умре, не отиват на погребението му. Но казват, че обичат човечеството ! В сферата на абстракциите за любовта се говори и пише лесно. Не е сигурно дали моралист като Ларошфуко, всъщност е бил морална личност. Винаги е съществувало онова, древно като дъжда, прастаро несходство между живеенето и говоренето. Също толкова старо е несходството, между писането на текстове и живеенето. Интелигентността сама по себе си не е морална. Същото е и с абстрактните тези, все едно колко красиво звучат. В затвора Айхман, обяснява, че всичките му нещастия произтичат от това, че е ”идеалист”. Винаги е по-лесно да обичаш абстракции пред живите хора. С живите хора е много трудно. В крайна сметка, всички тези люде и водачи, с едрокалибрени желания и грандиозни проекти, чиято цел е да ни направят щастливи, те винаги са много опасни. Цялата грешна земя е осеяна с костите на техните жертви. Винаги трябва да сме много нащрек с тези, които на всяка цена искат да ни направят щастливи. Освен това в същинската природа на любовта няма нищо насилствено. Тя възниква отвъд законите, препоръките и предписанията. Що се касае за любовта в личния живот, тя съществува в някакво свещено измерение на реално изживяното, насред обикновеното наше съществуване. Що се касае за любовта към другите човеци, тя е от друг порядък, и по-скоро има пряка връзка с мъдростта, връзка с хуманизма , със загрижеността да оставим добър свят за нашите деца и следващите поколения. Всъщност това е единствения начин, индивидуалната любов да бъде отворена към общото. Само в този контекст разбирам предписанията за любов към ближния. Всички останали добре звучащи фрази по темата, звучат твърде абстрактно, твърде нереалистично, а и в крайна сметка твърде фалшиво. Да не зачитаме действителността, такава каквато е, не означава ли в някакъв смисъл, че живеем в състояние на постоянен рафиниран фалш, прикриващ нашето недоволство от другите ?
Е, разбира се, винаги допускам, че мога и да греша !

Виртуалната реалност се преживява като реалност, без наистина да е такава. Всичко е позволено, можеш да се наслаждаваш на всичко, при условие, че му липсва качеството, което го прави опасно. Като кафето без кофеин, сметана без мазнини, бира безМорето алкохол, електронни цигари. Жена без реално присъствие…Може би „електронна”, не знам.Тази изкуствена близост с другите не ни прави еднакви, дори малко атрофира културните различия, защото не принадлежи на действителността. Реалността често е зловредна и притежава много качества, които я правят опасна. Поради тази причина много участници във виртуалния свят не могат обективно да се самоидентифицират. Те често са със символични маски и образи, които в реалния живот биха се стопили като снежен човек през март. Това може да звучи стряскащо, но всъщност трябва да ни напомни, че в реалния живот нещата не се случват точно така, както ги говорим, както ги мислим и както ги пишем. В живия живот хората и нещата са твърде разочароващи.
Всъщност ако във виртуалния свят си постоянно „онлайн”, това в някакъв смисъл означава, че в реалния живот си „ офлайн”. Първият свят е почти безопасен, защото не е истински. Вторият е истински, но притежава необхватен потенциал да подкопае всички философии. Способен е да срути всички стратегии, мисли, концепции и сентенции, защото е необозрим, непридвидим, вечно променящ се, а защо не и мистичен. Работата е там, че този, истинският свят, не може да бъде напъхан в никакви доктрини, модели, изказвания, цитати , дори и тези цитати да са на Русо. Самият живот на Русо е една твърде мрачна пиеса. След дълга афера с жена от най-ниско съсловие, напълно неграмотна, той с голяма неохота се жени. После се отнася с тази жена като с добитък, прави и пет деца и накрая ги изгонва всички вкупом, без да се интересува от никого от тях до края на живота си.
Разбира се, това не му пречи да напише трактат за възпитанието на децата…
А на нас защо да ни пречи да го цитираме ?
Все пак е Жан-Жак Русо, нали така…

Некоректни мисли

АВТОР: ЛЮБО КАНОВ
Константин Велики, роден впрочем в Ниш и служил доста време из земите на сегашна Англия и цяла Европа, преди да стане единственият Римски Император, е основател на Константинопол, сегашният Истанбул. Той е Покръстителят, въвел официалноLubo-Kanov Християнството в Империята и първият Римски император приел свето Кръщение преди смъртта си за опрощение на греховете си. Бил е начело на безчислени сражения,войни, кланета и походи из цяла Европа, преди да основе новата си столица на Босфора. Имало обаче един град, който обичал най-много и това не бил Рим. “Сердика, ти си моят Рим!” възкликвал Императорът, когато влизал в красивия град през Западната Врата, любувайки се на неговите огромни крепостни стени, минерални бани, дворци, прави павирани с камъни улици и Витоша, извисена се край него с белоснежни върхове, дори през месец май, когато всичко в полето цъфти и зеленее. Император Константин е обичал този град, който днес се нарича София, наречен така по името на едноименната църква построена вероятно по времето на император Галерий, където през 343 година се провежда Сердикийския Събори и в която се смята, че е утвърдена Светата Троица. София или Пресветата Премъдрост е едно от имената на Исуус Христос. Градът Сердика е бил нападан от варвари многократно, но обсадата му от Кан Крум около Великден през 809 година е сякаш най-печална. Жителите на града след няколкомесечни преговори най-накрая се съгласили да се предадат, за да не бъдат избити от Кана, но след завладяването му, крепостта и всички прекрасни сгради, бани, вили и съоръжения в града били опожарени и разрушени, а жителите въпреки всичко, не били пощадени. Градът бил ограбен и изоставен, Крум Страшний се оттеглил, а църквата едва ли е останала непокътната. Много от руините, които днес се разкопават в центъра на града са останките и крепостните стени на тогавашния величествен град, който след нашествието на българската войска престанал да бъде онзи Рим на Константин Велики завинаги. Уви, така са постъпвали варварите през Средновековието, макар че при завоюването на същинският Рим различните видове готи сякаш са били по-снизходителни. Църквата Света София, според историците, е била възстановявана и разрушавана няколко пъти след това от войни и земетресения, а след нашествието на турците по тогавашният мюсюлмански адет е била превърната в джамия. Но отново и отново упорито тя е била повреждана от земетресения, които изглежда са били не по-малко разрушителни от многобройните нашественици. Едно голямо предимство на Света София е било, че се е намирала близо до гробищата, а през вековете, това е осигурявало връзката ѝ с неизбежната Вечност за всекиго.
Та така…Константин Велики и Крум Страшни. Кой е велик владетел и кой не, е въпрос на интерпретации с патриотичен оттенък. Днес София с цялата си премъдрост е столица на България, държава разширена чрез война и завоевания от нашите прадеди-българите и от Крум Страшний. Руснаците имат един владетел, нарича се Иван Грозни, което на български може да преведе и като Иван Страшни. Убил е без никаква причина много хора, бил е наистина жесток човек, но постоянно се разкайвал след това и поради това построил много Православни църкви и манастири. Разликата е няколко века. Амин.

Страница 1 от 5712345...102030...Последна »