ПЕНТИМЕНТО.БГ

На фокус

Скоро попаднах на думи на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята“: „Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи“.
Тези думи не само изостриха и без това мрачния ми поглед върху събитията през последните двадесет и две години в моята страна, но и утвърдиха в мен една враждебност към всякакви очаквания, свързани с бъдещето.
Името на този сайт идва от един термин от живописта, наречен „Пентименто“. Това означава леко да остържеш остатъците от старата картина и върху същото платно да нарисуваш нова. Дори избледнелите образи от старата политическа картина, рисуваща вулгарния комунистически режим, не можаха да просветлят мрачния ми поглед, свързан с бъдещето на моята страна. Изглежда съзнанието е като пентименто – старите пластове винаги прозират и осакатяват надеждите ни за бъдещето.
Така и не успях разбера грамадното недоразумение, с което нашият народ тръгна към обетованата земя на Демокрацията, заедно с една кохорта от доносници, служители на Държавна сигурност, синове и снахи на бившата комунистическа номенклатура. Този поход бе изначално обречен, той носеше в утробата си един мъртъв плод. На този плод не можеше да се вдъхне живот, тъй като самите участници в похода не искаха той да бъде заченат.
Под стария слой на картината все още стоят онези образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Тези персонажи продължават да изскачат от старото платно, да тровят, манипулират и обезсърчават този народ, чиято душа вече е почти в отвъдното.
Тъжното е, че и сегашните политически фактори не притежават куража и мъжеството да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който и до днес продължава да ограбва бъдещето на нашите деца.
Дотогава ще остана съпричастен на думите на Жак Превер „ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО, СТОЙ СИ ТАМ…“

Този сайт ще бъде напълно отворен за пишещи хора, които имат вкус към дълбоко аналитичната журналистика, тази, която се стреми да събере коренно различни данни, да направи връзки и прозрения между тях, които не са така непосредствено очевидни.
Форумът под всеки текст ще Ви даде възможност да изразите своите несъгласия или одобрения.
Желая Ви приятно четене! Текстовете, които искате да публикувате тук, можете да изпращате на адрес darev@pentimento.bg, или да се регистрирате на следният адрес: Пентименто.БГ регистрация

.
От Новия завет става ясно, че Христос цени духа , а не буквата. По-важно за него е сърцето, а не законът. В евангелията никъде няма да открием някакви предписания. Какво трябва да ядем. Как да отчупваме хляба.Петьо Как да се обличаме. В кой час от деня да се бракосъчетаваме. Кога да правим любов. Кога да се влюбваме. Кога да се разлюбваме. По всички тези въпроси изборът идва от вътрешния ни свят и индивидуална природа. Всъщност никой не е способен напълно да познае или предскаже човешката природа. Затова съществуват безброй много вариации и свобода на избора. Това толкова ясно се разбира от епизода с жената, хваната в прелюбодейство. Самият Христос възпира онези, които искат да я убият. Кара ги първо да се вгледат в себе си : „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък „ С една дума : я първо се вгледайте в себе си, вижте цялата каша която сте забъркали в собствения си живот, вижте помислите си, действията си, необуздания си и грозен език. Тогава слагайте етикети на хората , проклинайте, съдете и наказвайте !
Защото се ражда една религиозна горделивост , едно илюзорно религиозно превъзходство, духовен хюбрис, от хора решили, че вече имат резервация в Рая. Запазени места от дясната страна на Бога.
Силата на християнството е в това, че цени повече съвестта, отколкото външната обредност. Външните добавки, като обредността запазват традицията, но като че ли приспиват централната роля, отредена на свободата на избора. Има хора потопени напълно в парадигмата на християнските норми и обредност, но постепенно започват да се изживяват като специализирана прокуратура към Господа. Започват да съдят другите, да им слагат етикети, да пишат и говорят изрази от рода на : „ Господ забавя , но не забравя, Господ си знае работата. Господ връща всичко” и други такива. Спомням си една самолетна катастрофа при която загинаха много хора. Бяха музиканти. Тогава един политик, бивш председател на Народното събрание, явно не харесваше пътниците, затова бе написал във Фейсбука си : „Господ си знае работата…”
Някой от отците беше казал, че когато можеш да купиш, не започвай веднага да продаваш. По друг начин казано, това означава, че когато си купил от другите, не си изграждай лъжеусещането, че вече можеш да възпитаваш, че вече можеш да поправяш и не дай си Боже да съдиш ! От какво зависи това ? От измамното усещане, че си достигнал до някаква автентична нравствена и духовна пълнота ? Дали от културата, интелигентността или степента, в която осъзнаваш общата човешка участ ? Или начинът по който всеки по индивидуален начин, долавя реалността на смъртта, като мяра за живота… Нямам отговор.
По-скоро ме учудва откъде идва това самонадеяно и в същото време илюзорно упование в собствената святост. Не става ли ясно, че необузданият език, сякаш принизява цялата сграда на християнството до районна прокуратура. До съд чиито ключове са ти поверени. Всеки ден да стоиш в църквата и да палиш свещите от двата им края, това няма да ти даде нито святост нито ще отвори сърцето ти за благодатта. Знаем че е писано : „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.” /Изход 20:7/
По друг начин казано разбираме, че Господ не е Съдия-изпълнител на нечии неудовлетворени мераци за отмъщение, нито толерира злословенето. А то, злословенето, е като бумеранг. Двуостър меч. Меч, който тръгва напред. Тръгва и назад. Най-вече назад…
Религиозният философ отец Юзеф Тишнер пише на едно място : „Спрете да дефинирате себе си ! Спрете да дефинирате другите от религиозна гледна точка ! Ако продължавате значи все още не сте разбрали, че културата, интелигентността, самоуважението и смирението са едно и също нещо.

Някой беше писал, че сега е особено необходимо да се строят манастири. За вярващите във всичко и за невярващите в нищо. Не съществувало вече място, в което професионално да ненавиждаш света. Всъщност имаПетьо толкова много места, че дори не е необходимо дълго да търсиш . Достатъчно е да включиш телевизора, да разтвориш вестник или да влезеш в глобалната мрежа. Там ежедневно се открива пред погледа ни такава планина от ненавист, че сравнени с нея Хималаите изглеждат като купчинка пясък, забравена от дете на плажа. Всяка новина изглежда ужасяващо реална, и в същото време нереална. Защото още същата вечер идва друга новина, а старата е изхвърлена като камъче някъде в планината от ненавист.
„Онзи , който се стреми към нирвана, да направи така, че нищо да не му е скъпо”, четем в един будистки текст.
Това би означавало всеки ден да губим по нещо от себе си, без да страдаме за хората и нещата, които ни заобикалят. Да овладеем екзистенциалната си тревога, да надмогнем страха от смъртта и намерим спокойствие в контекста на вечността.
Но когато обитаваме настоящето, моралът е единственото нещо, което умиротворява отношенията между човешките същества. Защото именно в него се съдържа зачитане, любезност, доброжелателност, а там където е възможно и благодетелност. Някъде далеч отвъд всичко това е манипулирането, грозният език, липсата на уважение и злината във всичките и превъплъщения.
Една от тези отблъскващи новини днес е, че в Руския-информационен център, БАН е организирала конференция за русофобството. Водещ – Жан Виденов. Всъщност това е поредното сборище на комунистически динозаври-родоотстъпници, на които Русия им е по-скъпа от тяхната родина България. Няма нужда да изброявам имената им, но на поне половината от тях децата им учат или работят на Запад.
Почти съм готов да се съглася с един малко известен у нас американски историк Хейдън Уайт, който смята, че имаме нужда от история, която да ни учи на неприемственост. Защото изучавайки най-големите историци на 19-ти век, той стигнал до убеждението, че те много често заменят или попълват липсата на факти, като използват литературни похвати, с някакви емоционални и морални императиви. По този начин конструират една благовидна приемственост между настоящия свят и онзи, който го е предшествал. Твърде познато нали ?
Тъй като по-горе стана дума за родина и родоотстъпници, днес четох за един човек, Тенцин Ригдол, известен художник от Тибет. Той пренесъл 20 тона пръст в чували от родината си на 2000 км. до Индия, за да изпълни предсмъртното желание на баща си.
Както знаем Тибет е окупиран от Китай и 200 хиляди тибетци живеят в изгнание в Индия. Между тях бил и баща му. Завръщането на изгнаниците в Тибет би означавало смърт.
С риск за живота си Тенцин Ригдол прекарал контрабандно тази пръст, минал през две граници и близо петдесет контролни пункта.
Направил художествена инсталация с тази пръст в Индия. Това било много повече от изкуство. Дал възможност на хората, избягали от Тибет, и на тибетците родени извън пределите на страната, да се докоснат до истинската си родина.
Просто Тенцин решил, че след като не могат тибетците да се върнат в Тибет, той ще направи така, че Тибет да дойде при тях…
Тази история няма как да бъде разказана на хора като Волгин, Вацев и цялата сбирщина от червени професори, които днес цял ден са се обяснявали в любов към Русия.

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…

Всеки ден минавам край стара, двуетажна, градска къща. Цялата е потънала сред зеленината на неголям, покрит с калдъръм двор. Има два високи бора, заобиколени с квадратни фигури от чемшир. Както повечетоПетьо градски къщи строени в началото на миналия век, архитектът е смесил различни архитектурни стилове взети от Европа. Арковидни прозорци с корнизи и фризове с геометрични орнаменти около тях. Различни релефи по фасадата. Балкон с красиви перила от ковано желязо. Каменна ограда завършваща в горната си част с орнаменти от ковано желязо с вплетена в тях увивна, пълзяща зеленина, сякаш да скрие двора и къщата от любопитните погледи.
През по-голямата част от годината къщата е празна. Сигурно вътре бродят призраци. Собствениците или техните наследници отдавна не я обитават. Може би живеят в чужбина.
Всяка година в началото на лятото се появява някакъв възрастен мъж. Винаги е сам. Почиства калдъръмения двор от изпадалите листа. Забърсва прозорците. Боядисва входната врата към къщата . Подрязва чемширите. Понякога сяда на дървения шезлонг на двора и почива с часове. Включва осветлението на втория етаж. Стаите светят до малките часове на нощта.
През останалата част от годината къщата е като мъртва. Но старецът винаги идва за един месец , за да и прелее кръв. Когато е тук не изключва осветлението и през нощта. За да докаже, че къщата е жива, че съществува. Реалното винаги е обект подлежащ на доказателства. Явно къщата е едно пространство, което той носи вътре в себе си. Вероятно гледа на нея като на живо същество. Където и да живее по света той я носи като свое вътрешно богатство. Като съкровено минало. Вероятно тук е роден. Не иска да се раздели с нея. Не иска да я продаде. Кой продава миналото си, детството си, утробата от която е излязъл ? Сигурно смята, че така превъзмогва хаоса, че спира изтичащото време. Носталгията го изпълва с усещане за непрекъснатост, някаква цялост на живота. Затова винаги се завръща. Обикаля нощем осветените стаи на втория етаж. Всяка стая е подгизнала от спомени. Но те са някъде назад във времето, затворени в своята орбита, шепа живот останал в миналото. Но може би така се спасява от тъгата, от връхлитащите го мисли колко суетно е всичко. Колко нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен.
Затова всяка година той се завръща. Отново възражда къщата. Завръщането се подчинява на великия ритъм на човешкия живот. Ритъм, който минава през годините и посредством бляна се противопоставя на отсъствието. Колко е трудно да се определят и разположат едно спрямо друго важните стойности на съществуването ни. Ние сякаш се намираме в постоянно търсене на някакъв вътрешен покой и подреденост в живота си, но постоянно ту ги губим, ту ги намираме.
Цяло лято отсъствах от града. Когато се прибрах и минах край къщата старецът го нямаше. Беше си заминал.
Съществува вероятност следващото лято старецът отново да се върне. Да почисти и съживи къщата, Да включи осветлението. Да се разшета из двора.
Но е възможно и повече да не се появи. Защото винаги идва едно лято без нас. Къщата може да бъде продадена, съборена, и там да се появи нова модерна сграда.
А след време никой няма да си спомня, че там е имало някаква стара и красива къща.
Нито пък някой ще знае и помни, че е съществувал някакъв старец.

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

В последната си книга Борхес разказва една странна история.
Анонимен богат човек завещава къщата си на бедно семейство. Семейството се премества в къщата. Там гиПетьо заварва един мрачен, с много тежък характер слуга, когото завещанието не им позволява да изгонят. Той ги тормози до края на живота си.
Накрая се оказва, че това е човекът, завещал им къщата.
Странна история нали ? Тя ме накара да си задам безброй въпроси. Например :

Когато получаваме нещо даром, не заплащаме ли определена цена за това ?

Ако искаме да запазим свободата си, трябва ли да се предпазваме от твърде неясните жестове на другите ?

Ако ти си мрачен човек с тежък характер и никой не иска да живее с теб, значи ли това, че само ти си добър, а всички останали са лоши ?

Ако усетиш, че си попаднал в капан и зависимост, трябва ли да стоиш в капана заради материалните придобивки ?

Собственикът на къщата, този човек с труден характер живял дълги години сам, тъй като никой не искал да живее с него. Той сякаш бил принуден да завещае къщата на това семейство, за да има с кого да живее.
Ами върху кого да разгърне трудния си характер ? За това трябват хора нали ?

Как може човек да се спаси от трудния си характер ? Изглежда е по-лесно да се разделиш с къщата си, отколкото с характера си.

А какво друго е трябвало да прави този човек с такъв труден характер, сам в огромната къща до края на живота си ?

Това са само въпроси . Не знам отговорите . Дори не знам дали има отговори.

Може би дзен последователите ще отговарят така : ами трябвало е да стои в голямата си къща и да медитира върху живота и мъдростта.
Като разлюспва пластовете на света като лук.
За да открие, че в крайна сметка няма свят.
Само пластове…

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независиможертвите какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите. А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

Скоро попаднах на един млад мъж току-що завършил икономика. Той, като всички млади хора, се почувствал психически изчерпан в областта си и много уморен. Младите хора винаги са много уморени. Моят внук,жертвите например почти винаги е в пъти по-уморен от мен, независимо от това как е протекъл денят му. Та и този млад мъж, като всички на неговата възраст, бил обсебен от идеята , че отлично разбира как функционира светът, как действат хората и за какво ги е грижа през 21-ви век. Може би оттам някъде идва и умората му…Да знаеш толкова много неща, никак не е лесно нали…
Но не щеш ли попаднал на един виртуален инструмент наречен Гугъл Trends, който без излишен шум казва на потребителите, колко често е търсена дадена дума, фраза или зададен въпрос, по различно време и на различни места. Показва анонимните търсения в Гугъл, Фейсбук, Туитър. Какво питат мъжете, жените или децата, политиците и който се сетите в Париж, Сеул, Торонто или Каспичан.
Изглежда несериозно нали ?
Даже в първата версия на Гугъл Trends, имало изписано закачливо предупреждение, че за никого” не е добра идея да пише докторската си дисертация, позовавайки се на данните „ от Гугъл Trends.
Да, ама колко му трябва на един млад, при това уморен мъж, да направи тъкмо обратното – да отдели четири години и да анализира тази огромна база човешки тайни, за да се приближи до това, какво мислят хората за политиката, расизма, предразсъдъците , секса и заобикалящата ни действителност.
Този млад мъж се казва Сет Стивънс – Давидовиц, той обобщил данните от изследванията и ги публикувал в книгата си :

„ ВСИЧКИ ЛЪЖАТ „

Всички. От Доналд Тръмп да Митьо от с. Чупрене Видинско…
Но да оставим книгата на Давидовиц. Всеки може да отиде и да си я купи в книжарницата.
Всички знаем, че човешкото поведение до голяма степен е обусловено от страховете. Те постоянно никнат като ластари в нас и варират от тревога до паника. Това често изкривява като през криво огледало думите ни, действията ни , решенията, отношенията ни с другите.
Понякога, всъщност много често, това което получаваме от живота не съответства на нашите желания. Тогава на помощ ни идват нашите основания. Те не са нищо друго освен онова, което рецитираме на другите за нещата, за които не сме имали нито силата нито желанието да поемем отговорност. Всъщност отговорност това е другата дума за свобода. И така като смесим малко истинските причини с доза от нашите „основания”, почти започваме да звучим обосновано, заедно с измамното чувство, че сме прави.
Всъщност вече сме започнали да лъжем. Започнали сме да се отдалечаваме от истината и действителността.
А действителност пък е другата дума за истина.
Освен страховете, емоциите са едни могъщи упражнения на егото. Там бушува океан от фалшиви вярвания и изявления, обещания и погрешни възприятия. Там плискат вълни от романтизъм, фундаментализъм, ревност, гняв, грозни думи, омраза все мощни фитнес пружини на човешкото его.
И в този океан има едно сляпо дъно, от тъмни, примитивни и низки сили на нашата природа. Как да направим така, че да не се виждат.
Ами като лъжем разбира се…
Все пак трябва да признаем, че да наблюдаваме хладнокръвно живота разсъблечен от всички привидности е работа трудна, дори мъчителна. Да се изправиш сам срещу себе си, и вместо търсач на вечното да признаеш, че всъщност живота ти е една каша, че целият си се оплел в джунглата на желанията и провалите си, ами разбира се, че това не е работа за всеки. По-лесно е да облъчваш социалните мрежи с готови цитати за гордост, самота, красота и просветление…
В крайна сметка животът винаги си оставя едно място отворено за надеждата.
В крайна сметка Гугъл Trends, и самият Давидовиц, не правят някакви велики открития.
Те само отново открехват един вълнуващ и противоречив свят от човешката природа, в който скритите мисли, страховете и желанията, си водят свой живот за който избягваме да говорим.

След краха на съветския комунизъм, западните политически философи с леви убеждения продължават неуморно да упражняват съпротивителната си позиции , да разсъждават за идеалната държава.жертвите
Славой Жижек е един от тях. Истинският провал на лявото, казва Жижек, е отказът да събори капиталистическата система, продължавайки да обсъжда изплъзващото се общество, което е можело да създаде…Какво е това общество, което му се е „изплъзнало на лявото” и е можело да „създаде” бе г-н Жижек ? Това което трагично се изплъзна на комунизма и лявото, е човешката природа. Комунизмът и лявото тръгнаха срещу човешката природа с насилие, използване на власт, идеологии, заблуждения и манипулации. Създадоха един друг вид общество , което отново възпроизведе човешката природа, само че в най-уродливия и изкривен вид. В това общество некадърни, облечени в неограничена власт простаци, образуваха една нова каста от привилегировани люде , от които не можеше да се очаква нищо друго освен едно – да бутната народите си в една икономическа и морална пропаст. И те е тъкмо това направиха. Но да продължим с Жижек : „ Революционният социализъм трябва да бъде преоценен с оглед на случилото се и увеличаващите се несполуки на капитализма.”
Г-н Жижек, капитализмът има несполуки и не е съвършен, така както има несполуки отделният човек, така както е несъвършена и човешката природа. Нима предполагате, че заради увеличаващите се и обострящи се заболявания с възрастта на човека, ние трябва да предприемем по-революционни мерки, за да намалим страданията му – например като го екзекутираме.
В качеството си на морален философ американецът Ноам Чомски вярва в прилагането на еднакви морални стандарти, като изследва морала на своята държава. „ Трябва да анализираме обективно начина по който правителството ни упражнява политическата власт.”
Ок, много добре звучи това : „еднакви морални стандарти” ! Само, че г-н Чомски, вие като политически морален философ, не може да хвърляте цялата си творческа енергия да изследвате тези „морални стандарти” само в САЩ. Защото няма такова нещо като морал само на една държава, на един квартал или на една жилищна кооперация.
Сред най-известните трудове на Чомски е : „ Какво всъщност иска Чичо Сам”, текстове със заглавия „Медии под контрол”, „Забележителните постижения на пропагандата”, все текстове изследващи политическият живот в САЩ.
Вижте, ако съм изследовател на змии, и се опитвам да предпазя човечеството от отровните им екземпляри, аз няма да правя проучвания само в собствения си двор , нали ? Ще ми се наложи да направя проучванията си и в други дворове, държави и континенти.
Ето какво пише Чомски : „ Как така Запада нападна и нахлу в Ирак, бомбардира Афганистан, призна Косово, а сега ще протестира и налага санкции срещу Русия заради Крим. Аз не знам там да има убийства, етнически прочиствания, изнасилвания.”
Той не знаел…
Ами като не знаете какъв политически изследовател сте ? Какъв изследовател на змии сте като изучавате само дали ги има във вашия двор…
Знаете ли какви са големите празнини в биографиите и изследванията на Жижек и Чомски – не са живели десетина години в Ростов на Дон, Челябинск, Уляновск, Краснодар и други китни места…
Когато кардинал Йозеф Рацингер, бе провъзгласен за папа Бенедикт ХVI, първото нещо, което започна да проповядва не беше против бедността, войната или алчността, той започна да проповядва срещу нещо наречено релативизъм, като спомена, че е много опасно…
Казано още по-ясно и простичко, релативизъм е възглед според който няма такова нещо като истина.
Има само моя истина, твоя истина, тяхна истина. На всичкото отгоре тези истини зависят от историческото време, от политическите пейзажи, ако не и от магнитните изригвания…Моралният релативизъм отрича универсалните човешки права, естествена човешка природа и всичко в различните сфери на мисълта и знанието затъва във фалш и демагогия.
Тези люде смятат , че имат някакъв Божий взор, стоят над всякакви дебати и не допускат дори за миг истината да говори сама за себе си.
Въпреки, че в крайна сметка дефиниция за грешно и правилно няма, определено съществува едно измеримо състояние на нещата – последствията. Ако успеем да ги видим чрез фактите , да ги преценим и изтръгнем от фалшивия контекст на системите от убеждения, от плетениците на езика, културата и мисленето, които се оспорват както вътрешно, така и взаимно, тогава такива писания като тези на Жижек и Чомски няма да ни свършат никаква работа. Никаква.
Може би за това кардинал Йозеф Рацингер смята ,че релативизмът е по-опасен и от бедността.

Петър Ангелов – Дарев

Според християнската вяра Бог предоставя на Адам свободата да реши дали да изяде забранения плод. Макар и всемогъщ, Той ни дава свободна воля да избираме действията си. Излиза, че сме напълно свободни дажертвите изиграем раздадените ни карти. В западната мисъл отдавна, а напоследък и все по-често, се прокрадва мисълта, че човек е предопределен да обитава един вече конструиран свят с господстваща и определяща реалност. Живее в група, възприема роли, които вече съществуват, оперира с една символна система, спазва обичаи и традиции, носи културна памет.
Всъщност не формираме ли преценките си по вече изградени образи и системи, не сме ли в плен на познати вече оценки, не се ли плъзгаме по едно разчертано трасе, където вместо пътни знаци има поставени отговори…? Не ставаме ли безпомощни заложници, на знаци, култури и отговори, предхождащи собственото ни рождение ?
Не е ли, например, Интернет един постмодерен алгоритъм с цяла вселена от зададени инструкции, с описание на постъпкови процедури и език, за постигане на някаква информация или резултати. Не създаде ли той един негласен копнеж по онлайн-идентичност, каквато съществува в социалните мрежи с цялата и суета и престореност.
Правили сме свободен избор ?
Вземали сме свободно решение ?
Но свободно ли е то ?
Свободния избор не наподобява ли на това да влизаме от една стая в друга стая.
Един източен мистик бе казал : „Вашият свободен избор се свежда до това да изберете килия в затвора с източно изложение. Но си оставате в същата сграда, в същия затвор.”
Изглежда много неща, не са наред с концепцията за свободата. Най-малкото са проблематични, изпълват ни със скептицизъм.
Дори да оставим физическата ограниченост на човек във времето. Физическите събития не остават свободни от неспирния ход на природата – тя се състои изцяло от тях.
Човешкият живот е някаква непонятна система, която включва неопределим брой елементи на случайности, внезапни пристъпи, стартове, успехи, провали и сривове , които остават непредсказуеми. Попадаме в непредвидими и сложни обстановки, при възможно наличие на едни фактори, дърпащи в определена посока, както и на други, които дърпат в различна.
Всъщност този „свободен избор” и „свободна воля” не ги проявяваме в някакъв информационен вакуум, а в някаква определена среда с нейната вече зададена топография, механизми и вече налични инструменти. Нещо като да изберем как да забием пирона – с чук или с камък.
Мишел Фуко предлага една година книгите да излизат без имената на авторите. Опитах се да си представя какво объркване би настъпило. И как отделните хора ще си изградят ценностна система, ако тя не им бъде подсказана. Спомням си и една друга история. Чарли Чаплин тайно се явил на конкурс за най-добри имитатори на Чарли Чаплин. Взел трето място. Трябва да признаем, че оценките ни нямат съвсем ясни очертания. Оставени сами на себе си, рискуваме да преживеем нещо неразбираемо, нещо което ни оставя голи и беззащитни пред света и съдбата. Извън подсказаният смисъл, човек не би могъл да понесе истината. Трябва да срещне като Мойсей една горяща къпина, за да чуе гласът на Бога, който да му посочи пътя. Едва тогава може да види страданията на своя народ и пътя по който трябва да тръгне. Изглежда че ясният поглед и съзнание за нещата, състраданието, моралът трябва да ни бъдат подсказани. Те трябва да бъдат ясно произнесени. За тази цел Бог дори му придал и говорител – Аарон, тъй като Мойсей не се изразявал добре, говорел тежко, заеквал.
Извън митовете и подсказаните истини ние заекваме. Извън тях ние не можем да изкажем категориите за лъжа, истина, добро, зло и състрадание, а когато се опитаме, правим го несигурно. Заекваме. Само чрез тях, с непресъхваща активност поддържаме усещането, че вършим достойни и значителни неща. Митът услужливо ни вписва в кръга на човешкият стремеж към осмисленост. Дали защото обективността извън него е толкова жестока, че да не можем да понесем потресаващата безсмисленост на битието?
Така че, в какво се състои нашата свобода ? В какво се състои свободния избор ?
Със съобразяване с условията ли ? С приспособяването и вписването в средата ли ?
Английският хуморист Майкъл Фраян пише : „ Аз съм само една конституционна фикция, образ от пощенските марки, подпис под документите, съставяни от анонимни, скрити зад трона сили, над които не разполагам с власт…даже личните ми развлечения се организират от невидими царедворци, работещи в части от двореца,в които никога не съм стъпвал, нито пък бих могъл да открия някога…” Този много ми напомня Кафка.
Всъщност тези „скрити зад трона сили” не са ли всъщност системите от ценности и истини, цялата топография, която ни предхожда и сред която се раждаме, за да се впишем в нея. Там сякаш има и зададена посока, и като че ли раздадени карти…
В това време ние не спираме да проявяваме своята „свободна воля” и „ свободен избор”….

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Страница 1 от 5212345...102030...Последна »